Джоузи Кинг не можеше да намери обяснение защо се е озовала в леглото на този мъж. Не знаеше дори името му. Може би перспективата да се изправи пред семейството си я беше накарало да прекрачи границата. Лошото поведение сякаш беше спасение, когато изпадаше в онези кухи настроения. Така беше и снощи. Колкото по-дебела и червена е линията, толкова по-голямо беше изкушението да я прекрачи. Може би такова поведение беше част от човешката природа, но тя подозираше, че в нейния случай това е генетично.

Денят ѝ бе преминал в пътуване по пустинния път от Лос Анджелис до Вегас, както много пъти преди. Повечето хора намираха ландшафта за гол и монотонен, но тя обожаваше този маршрут – магистралата с растящите покрай нея кактуси чола, с червените канари и мохавския чай, с извисяващите се жълти борове. В един момент тя намали и се загледа в суровата красота и мълчанието на пустинята. Покрай пътя имаше порутени постройки и парчета от спукани гуми. Джоузи се изкушаваше да кривне от магистралата и да отиде до някое от призрачните градчета в района, останки от дивата история на региона. Тези градчета някога са били проспериращи центрове, преди бизнесът да се разпадне и хората да избягат на други места със своите мощни пушки и откраднати коне.

Щеше да отседне в ранчото, в което беше прекарала първите седемнайсет години от живота си. Но този път връщането у дома беше различно. Погребението на баща ѝ щеше да се състои в края на седмицата и внезапната му смърт я беше зашеметила. Семейството ѝ отново се събираше. Беше минало много време, откакто всички бяха заедно.

В един момент от пътуването чувството за самота я връхлетя почти като пристъп на носталгия. Само че тя не копнееше да се върне у дома. Перспективата я ужасяваше. И тогава Джоузи реши да направи едно отклонение. Какво пък толкова. Всички надценяват носталгията.

Джоузи реши да излезе от І-15 и да продължи по старото Шосе 66 между Викторвил и Барстоу. Спря при местното казино „Бъфало Бил“, на четиресет километра от Вегас, на границата между Калифорния и Невада. Паркира своя мерцедес седан на свободно място на паркинга, редом с очукани фордове, шевролети и други таратайки. Семейството ѝ никога не беше имало черни коли, защото те винаги изглеждаха прашни и поглъщаха слънчевата светлина – и естествено, първата ѝ работа след като се премести в Ел Ей, беше да си купи черна кола.

Джоузи погледна в огледалото, сложи си червило и среса дългата си кестенява коса. Небето беше брутално синьо и слънцето безпощадно напичаше покрива на колата. Беше толкова горещо, че полата ѝ беше залепнала за бедрата ѝ, а бялата ѝ копринена блуза беше мокра. Беше почти пет вечерта и мястото беше пълно с местни, чийто работен ден току-що беше свършил. Зад рулетките и машините за покер се намираше „Уайлд Бил Бар“, от който се откриваше гледка към претъпкания басейн с формата на бизон. Джоузи си поръча шот текила и седна на една маса за блекджек с гладко зелено кадифе и чипове от слонова кост. Навсякъде около нея слот машините звъняха като обезумели и създаваха какофония, която вцепеняваше ума.

Още ѝ беше горещо, въпреки че заради климатиците температурата беше почти отрицателна. Джоузи погледна заредената с адреналин тълпа, баража от мигащи светлинки и неспиращи звънци. Алкохол, дим, ярки неонови цветове – комарджийската версия на подхранвана от амфетамини еуфория. Беше ѝ забавно да гледа ритуалите, използвани от играчите в опит да победят банката. Една жена каза молитва, прекръсти се и хвърли заровете на масата. Група туристи от Тексас се преместиха на друга маса, защото старата била „студена“. Азиатка залагаше само на червено, защото цветът бил символ на успех и късмет.

Съвсем неочаквано Джоузи се зарази от всеобщата лудост. Напомняше ѝ за тийнейджърските години, когато живееше за възбудата от казиното на баща ѝ. Тогава тази възбуда беше единственото, с което можеше да скрие моментното ликуване от това, че може да спечели. И да спечели отново. Джоузи беше майстор на блекджека, или както я наричаше брат ѝ Сам, „шибан гений с числата“. И точно това винаги ѝ причиняваше неприятности.

Възрастно крупие с големи торбички под очите застана зад масата с форма на подкова и ѝ се усмихна. Зъбите му бяха поразително бели на фона на загорялата от слънцето кожа. Мъжът отвори шест тестета карти, разбърка ги, цепи и раздаде. Новите карти бяха като от сатен в ръцете ѝ.

Играта започна. Джоузи се държеше хладнокръвно, почти не поглеждаше картите си и се опитваше да изглежда колкото се може по-отегчена. Правеше малки залози, на пръв поглед напълно случайни. Искаше да прилича на начинаеща – и се получаваше. Спечели с двойка десетки, но нито веднъж не удвои залога. Харесваше ѝ да я подценяват. Това ѝ даваше предимство.

В някакъв момент си даде сметка, че може да брои картите пред крупието, без той да заподозре нищо. Беше минало много време откакто беше играла и сега самоувереността ѝ се връщаше с пълна сила. Тя изгледа безизразно крупието, избута купчина чипове на масата и започна да залага и печели. Не искаше да се набива на очи, затова никога не залагаше повече от двайсет долара. Не се нуждаеше от голям удар. Достатъчно ѝ беше да знае, че може да го направи. Сервитьорката дойде да ѝ предложи питие – за сметка на заведението. Джоузи си поръча шот текила, после още един.

Висок, красив мъж в избелял син къс панталон и тениска седна до нея. Имаше гъста тъмна коса и носеше тъмносини ниски обувки.

– Добра игра – каза той. Джоузи беше спечелила повече от петстотин долара.

– Обичам да печеля – с усмивка отвърна тя.

– Че кой не обича? – снизходително попита той.

Джоузи забеляза начина, по който я гледаше. Никога досега не беше се забърквала с напълно непознат, но мисълта за една нощ безмозъчен секс с човек, когото никога повече нямаше да види, внезапно ѝ се стори привлекателна. Тя го желаеше. Беше безразсъдно, но не я интересуваше. Всичко около нея беше безразсъдно. А и какво можеше да ѝ навреди? Точно до нея седеше красив мъж и тя знаеше какво си мисли той.

– Чувстваш ли се късметлийка? – попита той.

– Вече да – отвърна тя, почти докосвайки ухото му с начервените си устни.

Нямаше намерение да се преструва, че не си дава сметка какво ще последва. Той се усмихна и се загледа в нея. Джоузи нямаше опит с кодовете на флирта, но това като че ли работеше. Мъжът се наведе и я целуна по шията. Миришеше на чисто, на сапун „Айвъри“, а очите му бяха сивкавозелени – от онези, които сменят цвета си в зависимост от настроението.

Когато тя каза „Да идем в твоята стая“, мъжът изобщо не се изненада.

– Винаги ли получаваш онова, което искаш? – попита той, развеселен от предложението ѝ.

– Не винаги – отвърна тя, като постави ръка на бедрото му и леко го стисна.

Той кимна на крупието, прегърна я през кръста, сякаш я познаваше от години, а не от десетина минути, и я поведе към асансьора. Веднага щом вратата се затвори, тя се притисна в него, а пръстите му повдигнаха полата ѝ и ръката му се плъзна бавно нагоре между краката ѝ. Устата ѝ беше леко отворена, усещаше топлината на тялото му и сякаш политаше от ръба на невидима пропаст.

– Искам те още тук – прошепна мъжът и тя щеше да го направи, но точно тогава в асансьора се качи друга двойка.

– Не се разочаровай толкова, скъпа – жизнерадостно се разсмя той.

Влязоха в хотелската стая и се награбиха без никакво колебание и думи. Джоузи никога не се беше чувствала толкова желана и напълно контролираща положението. Плътно долепени един до друг, те се освободиха от дрехите си и той извади презерватив. Джоузи не пропусна да забележи, че е с мъж, който по една случайност има презерватив в портфейла си. Правиха див секс сякаш часове наред. После останаха да лежат голи на пода.

– Как беше? – попита той.

– Добре – промърмори тя. Мъжът стана и я заведе в спалнята, където напъха глава между краката ѝ, после и двамата заспаха.

Джоузи се опита да си спомни кога за последно беше изпитвала чиста похот. Докосването на нечии ръце, поглъщането на тяло, тялото на непознат, целувка, която няма друг смисъл освен това как се усеща. Откриването на тази част от нея, която беше скрита години наред. Мислеше си, че всичко това е останало някъде назад, но ето че изгубеното ѝ либидо се завърна и я връхлетя като титанична вълна.

В два след полунощ тя отвори очи и се огледа. Реалността я застигна. Намираше се в хотел в покрайнините на Вегас, а дрехите ѝ бяха на купчина на пода. Единственото, което искаше, беше да се махне от това място. Леко отметна завивките и се облече в банята. Не беше в състояние да шофира, но трябваше да си тръгне. Вървеше към вратата, когато мъжът се размърда и се надигна на лакти.

– Къде отиваш? – попита той с притворени очи.

– Трябва да тръгвам.

– Сигурна ли си? – Той седна за момент на ръба на леглото, усмихна се леко, стана и отиде при нея. Докосна с палец подутата ѝ долна устна и леко пъхна ръце под блузата ѝ. Топлината на тялото му достигаше на вълни до нея. Той я взе на ръце и я понесе обратно към леглото.

Джоузи открай време беше чувала за онези нощи с безспирен секс, но никога не беше го преживявала.

– Наистина трябва да тръгвам – каза тя рано сутринта.

– Добре. До нови срещи...?

– Джоузи.

Джоузи си помисли дали да не си поръча кафе в бара, преди да продължи, но се тревожеше, че Боби може да се появи. Това щеше да е неловко. Бяха минали години откакто беше влизала в някое местно казино и сега остана изненадана колко крещящо безвкусно изглежда то на дневна светлина. Снощи атмосферата беше почти вълшебна – пътуване през вселена от победи и разочарования, текила, водка, уиски, бира – всичко, което ти трябва да прекрачиш линията и да се качиш нависоко. Тази сутрин онзи свят беше изчезнал. Имаше няколко души, които играеха блекджек, масите за зарове пустееха, по-възрастни жени с увредена от слънцето кожа и с коси като захарен памук стискаха здраво кофичките си с монети по четвърт долар – зомбита, омагьосани от хипнотизиращия ефект на слот машините.

Джоузи се качи в колата си, хвърли чантата на съседната седалка и остана да седи така известно време, ужасена от поведението си. В края на краищата тя не беше някаква побъркана туристка. Нито ветеран в секса за една нощ. Трябваше да престане да мисли за това. Опита се да зарови спомена за топлата му кожа и да се съсредоточи върху деня, който ѝ предстоеше. И все пак, беше минало много време откакто някой я беше целувал така.

Джоузи продължи по познатия маршрут, който беше следвала толкова много пъти като дете. Сухият пустинен въздух безмилостно препичаше земята, докато тя пътуваше по шосето и подминаваше билбордове с реклами на казина, клубове и жилищни комплекси. Забеляза недостроени еднотипни къщи, които изглеждаха изоставени, един камион край шосето със спящ шофьор, маранята, надигаща се от разтапящия се асфалт. От другата страна на пътя се издигаха великолепни дървета Джошуа. Мормонски заселници ги кръстили на библейския светец, който повел израилтяните през Йордан до Обетованата земя. Клоните им посягаха към небето като протегнати ръце, сякаш в молитва.

Джоузи излезе от Шосе 93 на Кинг Роуд към Сънрайз Маунтън. Ако погледнеше малко на изток, щеше да различи сините води на езерото Мийд, подобно на блещукащ оазис, заобиколен от дълбоки скални каньони.

Мобилният ѝ телефон иззвъня и от тонколоните на колата се разнесе гласът на брат ѝ.

– Къде си, по дяволите? – попита Сам. Звучеше неспокоен и раздразнен.

– Някъде.

– О. Чудно. Някъде. Аз съм при ранчото, но няма да вляза, докато не дойдеш.

– Какво има?

– Франк отново доказва, че е пълен задник. Бил очевидният наследник, представи си.

– Би трябвало да си ти. – Джоузи знаеше, че той иска да чуе това. И в много отношения думите ѝ бяха верни.

– Дрън-дрън – пренебрежително рече Сам.

– На любимеца любимото.

– Татко беше гадина и въртеше всички на пръста си.

– Е, дойдохме си на думата. Господи, Сам. Зарежи – каза Джоузи. Изведнъж ѝ се прииска питие.

– Добре. Майната му. Просто се прибери у дома, става ли? – отвърна Сам, като леко заваляше думите.

През останалата част от пътуването Джоузи караше на автопилот. Прибирането у дома не беше точно такова, каквото си го беше представяла. Когато затвореше очи, всичко изглеждаше различно, сякаш се намираше на погрешната маса, играеше с непознати и не знаеше правилата. Беше избягала от Вегас преди седемнайсет години. Спомените от последната ѝ година в гимназията още я преследваха.

Когато най-сетне стигна до ранчото, Джоузи спря колата за момент и си пое дъх. Като най-малкото дете тя беше прекарала дълги часове в бродене из тази пустиня и макар природата да си беше същата, ранчото изглеждаше почти неразпознаваемо. Докато приближаваше портала, охранителят ѝ се усмихна и ѝ махна да продължи.

Миналата година баща ѝ беше предприел мащабни обновления, които бяха превърнали ранчото в разкошно имение. Повечето от познатите ориентири бяха изчезнали. Имаше голям, нов портал с изписана думата „Кинг“ от черно ковано желязо, а до него бронзова скулптура на изправен на задните си крака жребец в естествен ръст. Прашната алея беше покрита с дребни камъчета и покрай нея бяха засадени маслини, езерцето с патиците беше изчезнало. На негово място имаше плувен басейн с олимпийски размери, каскада от водопади и алпинеум.

Двумоторният шестместен „Юрокоптер“ на баща ѝ, с правена по поръчка аудиосистема и кресла от телешка кожа, чакаше на голяма хеликоптерна площадка до конюшнята. По-голямата ѝ сестра Съни ѝ беше казала, че „полудява“, защото баща им вземал уроци по пилотиране и летял сам до офиса. Оплакал се, че му дошло до гуша от дългите пътувания с кола. Беше иронично, че покрай всичко, с което се беше захванал, баща ѝ беше умрял от инфаркт на бюрото си – един добър начин да си отидеш, почти като да умреш в съня си.

Джоузи паркира до редица рейндж роувъри и БМВ-та последен модел. Брат ѝ Франк и сестра ѝ Съни вече бяха пристигнали. На Джоузи ѝ се искаше да вземе душ, за да отмие предишната нощ, но нямаше време за това.

Слезе от колата и събра сили за онова, което предстоеше. Охранителят, който стоеше пред главния вход, я ескортира до къщата. Джоузи забеляза няколко нови картини в антрето. Едната беше пейзаж на Писаро, а другите – портрети на Уорхол, на Джеронимо и Седящия бик. Редица полилеи пръскаха светлина от тавана и кристалите им тихо звъняха на хладния ветрец от климатиците.

Баща ѝ беше изминал дълъг път от хлапето, израснало в бедност в Боулдър Сити, прашно старо градче на един час път от Лас Вегас. Рой Кинг бил дребен предприемач, дошъл в този град с една идея, която прегърнал безрезервно, и така осъществил американската мечта. Създал място, на което винаги е събота вечер, където търсенето на печелившата ръка е свещен ритуал и където мотото е „Днес е щастливият ти ден“. Място, подходящо не за крал, а за обикновения човек, търсещ евтино забавление и много екшън. „Джакпот“ станало едно от най-печелившите казина в историята.

Джоузи открай време знаеше, че е от висшето общество на Вегас, но никога не се беше чувствала привилегирована. Ако беше живяла нормален живот на тийнейджърка, с най-добрите си приятели и тревогите как да стане популярна, може би щеше да бъде по-щастлива. Трябва да има правила колко свобода може да се даде на едно дете. Но нейното семейство не признаваше граници. Никакви.

Дневната беше необичайно притихнала. Отначало Джоузи не чу никакви гласове и си помисли, че семейството се е събрало някъде другаде в къщата. Но когато влезе в стаята, всички бяха тук – най-големият ѝ брат Франк и жена му Сю; по-голямата ѝ сестра Съни и съпругът ѝ Трент. Всички освен Сам. Мъжете станаха за момент, когато я видяха да влиза. Франк беше облечен в костюм, вратовръзка боло и каубойски ботуши. Пистолетът му беше прибран в кобур под сакото. Трент, който беше запазил атлетическото си телосложение на гребец от колежа, носеше обичайния си жълто-кафяв панталон и розово поло „Лакоста“.

Франк прегърна сковано Джоузи, а Съни я посрещна със сълзи и целувка по бузата. Нещо не беше наред. Усещаше се.

– Сам още го няма – каза Франк, без да се усмихва. – Сигурно се е запилял някъде да се надруса. Изобщо не му пука, че седим и го чакаме.

Явно Франк и Сам още бяха на нож. Никой не можеше да си спомни кога беше започнала враждата между двамата братя, но когато влязоха в гимназията, помежду им вече нямаше почти нищо общо. Накрая се озоваха в противоположните ъгли и си останаха там. Сам беше висок, дългокрак, с красиво лице и пясъчноруса коса. Беше непринуден и дружелюбен – един от онези хора, които винаги са доволни от себе си. Подобно на всички останали, Джоузи обожаваше брат си Сам. През повечето уикенди той излизаше, купонясваше и късно през нощта се прибираше в ранчото с красиви момичета. Те плуваха голи в езерцето с патиците, а Франк си оставаше в стаята.

Франк рядко участваше в социалната сцена. Това беше класическият проблем с брата звезда. Двамата си приличаха много, но Франк беше като бледа версия на Сам – същият на външен вид, но без неговата привлекателност. Тъй като Франк беше две години по-голям от Сам, ставаше още по-неловко, когато се включваше в забавленията, и затова той рядко го правеше. Джоузи си помисли, че трагедията на всяка вражда между братя е, че тя никога не приключва. Хората казваха, че отминавала с времето, но наистина ли беше така?

– Някой обаждал ли се е на Сам? – попита Джоузи.

– Какъв е смисълът? – отвърна Франк и вдигна ръце. – Той и без това почти никога не вдига.

– Здрасти и на теб. – Сам се появи на прага, сякаш някой го беше призовал.

– Добре ли си? – попита Франк.

– Да.

– Сигурен ли си? – настойчиво попита Франк, като се взираше в лицето му.

– Два пъти ли трябва да питаш? Закъснях само с шибани петнайсет минути.

На Джоузи ѝ беше ясно какво се е случило. Очите му бяха изцъклени по онзи особен начин и гласът му звучеше малко дрезгаво. През последните няколко години беше чувала, че „проблемът“ на Сам се е влошил. При това много. Беше започнал с трева, после беше преминал на кокаин, а сега беше на Бог знае какво.

Сам намигна на Джоузи, усмихна ѝ се широко и я грабна в мечешка прегръдка. Кучето му, овчарката Рекс, легна по корем до него. Франк се намръщи, когато Сам взе голяма кристална чаша от бара, напълни я с вода и я сложи на пода. Рекс започна да лочи с благодарност.

– Може ли вече да започваме? – попита Франк, докато попиваше потта от челото си.

Господи, помисли си Джоузи, той изглеждаше като пребит. Тъмната му коса оредяваше по темето и беше качил доста килограми през последните няколко години. Същото се отнасяше и за съпругата му Сю. Когато Франк се ожени за нея, тя предпочиташе „горещите“ костюми и беше модел за местните реклами за коли, но с времето се беше превърнала в нейната си версия на уважавана матрона. Беше облякла костюм в крещящ нюанс на пурпурночервено, а в косата ѝ се забелязваха сиви кичури.

– Тео Голдман току-що си тръгна и всички сме малко изненадани – каза Франк, имайки предвид семейния адвокат.

– Знаеш, че Голдман се кандидатира за кмет – прекъсна го Сю. – Казах му, че аз ще оглавя антирадиационната комисия и ще поставя въпроса за построяване на огромна стена около тестовия полигон.

Сю обожаваше да говори за политика, помисли си Джоузи, но и винаги успяваше да звучи като смахната.

Сам слушаше с половин ухо, сякаш всичко казано от нея беше неразбираемо бръщолевене.

– Това свързано ли е със завещанието на татко? – внимателно попита Джоузи. – Мислех, че утре имаме среща с Голдман в кантората му.

Сам пиеше бърбън от отворена бутилка „Ван Уинкъл Ризърв“. Джоузи го гледаше как си взема сандвич от сребърен поднос и хвърля втори на кучето. Добрият, стар Сам. Беше си все същият. Той отпи още една глътка от бутилката и част от течността потече по брадичката му. Сю го погледна и трепна.

– Покажи малко класа, Сам. За Бога, опитваме се да проведем сериозна среща!

– Няма проблем – отвърна той, но бутилката се изплъзна от пръстите му и се пръсна на пода. Всички загледаха как кафявата течност потече като вода от отходен канал по паркета. Миризмата на бърбън изпълни помещението.

– Опа – сконфузено каза Сам, докато един прислужник се завтече да почисти.

Франк поклати отвратено глава. Изчака прислужникът да излезе и застана в средата на стаята, сякаш предстоеше да говори на среща на управителен съвет.

– Извинете – с авторитетен тон каза той. – Моля за вниманието ви.

– Тъй вярно, сър! – Сам завъртя очи. Рекс отиде до Франк и навря муцуна в чатала му. Франк го избута, но кучето беше настоятелно.

– Кажи на кучето си да се разкара – извика Франк.

Сам се усмихна, хвана Рекс за нашийника и го издърпа до канапето. Рекс положи глава на коляното му и го загледа с обожание.

– Добре. Ето как стоят нещата. Помолих Голдман да дойде в ранчото – каза Франк, на когото очевидно му допадаше ролята на глава на семейството. – В края на краищата ние сме най-сериозните му клиенти.

– Бяхме – намусено рече Съни. – Когато имахме пари.

– Какво? Какво става тук? – попита Джоузи. Когато са имали пари ли?

Очите на Съни бяха зачервени, подпухнали и пълни със сълзи.

– Не сме получавали нищо от три години – каза Съни и шумно пое дъх, сякаш долавяше приближаваща катастрофа. – Нищо. Нищичко. От какво ще живея?

– От всички онези дялове, които получи, ето от какво – каза Франк. – Или си ги пръснала за кобилки с имена като Шибаната Гиди-ъп? – Франк се засмя и се огледа. Никой не се усмихваше.

След като се омъжи за Трент, Съни внезапно се запали по конете и всички състезания и скъпи джунджурии, които вървяха с тях. Премести се от една чудесна двуетажна къща в обширно ранчо за коне извън града, което наричаше „ферма“. Там нямаше излезли от уестърни седла и ласа, а само жокеи с шапки от черно кадифе и дълги, тесни панталони в пустинната жега.

Огромната покрита арена, в която тренираха конете ѝ, разполагаше с климатици и пищен полилей от ковано желязо. Джоузи помнеше как баща ѝ казваше, че Съни и нейният „претенциозен сплескан хуй, минаващ за съпруг“ определено ги биваше в едно – знаеха как да пилеят пари.

Съни беше запазила фигурата си и изглеждаше много добре в тъмния, прилепнал по тялото ѝ костюм и прибраната на нисък кок коса. Беше превърнала в работа поддържането на добър външен вид, също като конете си.

– Може би прахосването на половин милион долара за кобила не е чак толкова добра идея – подразни я Франк.

– Изобщо не помагаш, Франк – ядосано му отвърна тя.

– Съгласен съм със Съни – каза Трент, като гледаше предпазливо Франк.

– Съгласен си със Съни, така ли? – подигравателно отвърна Франк с опасни пламъчета в очите.

– Да се съсредоточим върху сериозните въпроси – предложи Трент, като избягваше да поглежда Франк в очите.

– Е, благодаря, господин „Завърших в Ню Хейвън“. Наистина ли си мислиш, че на някого в Невада му пука?

– Господи, Франк. Няма ли да престанеш? – рязко рече Съни. – Запази си критиките за себе си.

– Всъщност не критикувам теб, а съпруга ти безделник, който не е спечелил нито цент, откакто се ожени за теб. Какво правиш по цял ден с префърцунената си диплома, Трент? – попита Франк, който очевидно търсеше сблъсък.

– Целуни ме отзад, Франк. Няма повече да търпя това! – ядосано отвърна Трент.

– Много наперено от човек, който е получил безплатна шибана езда – каза Франк, без да крие презрението си.

Джоузи се запита защо Трент не фрасне Франк в лицето и не приключи с това. На всеки от семейството му беше идвало да го направи в един или друг момент. Тя видя как бузите на Трент се зачервиха. После той тресна чашата си на масата за кафе и стана толкова рязко, че столът му се преобърна и падна с трясък на пода.

– Тръгвам си! Идваш ли, Съни?

– Ти върви – каза Съни и поклати раздразнено глава. – Искам да поговоря със сестра си.

Трент я изгледа свирепо и излезе ядосано. Всички черни рейндж роувъри и мерцедеси с невадски номера бяха наредени на алеята. Джоузи се надяваше, че никой не блокира колата на Трент – иначе щеше да му се наложи да се върне след театралното си напускане.

– Татко щеше адски да се ядоса, задето се държиш така със съпруга ми.

– Не, нямаше. – Франк се усмихна. – Татко също не можеше да го понася.

Кралете на Вегас