Нощен клуб

1.

Често се случваше Джо Карвър да си мечтае как обръща завинаги гръб на Лос Анджелис и се мести нейде в дълбоката провинция, може би в слабо населените северни равнини. Случваше се често, да, но това само по себе си не значеше нищо. Тези пристъпи ставаха все по-смътни и отдавна се бяха превърнали в неприятни мигове на слабост, нещо като екстрасистули, от които леко ти се пригажда. Сам беше избрал да дойде в Лос Анджелис, а някои решения си остават за постоянно. Не би могъл тепърва да отиде в прованса, където трябва да се трудиш от зори до здрач, за да останеш жив. Пресякъл бе границата на Калифорния толкова окончателно, че все едно беше прекрачил ръба на пропаст. Нямаше връщане.

Карвър открай време беше наясно – като всеки умен човек, – че когато решиш да направиш нещо, това автоматично обрича на забвение хиляди други възможности, неща, които ще си останат само на хартия. Но беше и достатъчно умен да не губи твърде много време в тъга за нероденото.

Вдигна бавно глава, внимателно, и проточи врат да погледне от кабинката на върха на гигантския строителен кран към света, разстлал се на осемдесет метра под него. Строителството на грозната административна сграда вървеше добре. Масивните стоманени греди се редяха по хоризонтала и вертикала в здрава конструкция, а в оградения обект долу бяха стоварени гигантски купчини дървен материал, знак, че строителите преминават към следващия етап, към „пълнежа“, който вече беше положен на първите етажи.

Карвър можеше да прецени експертно напредъка на строежа, защото вече от седмици спеше тук всяка нощ. Големите строителни обекти като този бяха отлично защитени срещу крадци и вандали, освен това бяха изключително удобни заради множеството тежки машини с кабинки, където да се прислони човек през нощта.

Тази вечер гледката не му хареса особено. Бригадите вече от две-три седмици работеха до изнемога, с растящи темпове. Скоро кабинката на големия кран щеше да стане недостъпна, а това беше повод за разочарование. Да, имаше и други варианти, но никой не можеше да се мери с крана. Около обекта имаше висока ограда с бодлива тел по горния край, срещу крадци, а дори крадците да срежеха оградата, петимни за инструменти и строителни материали, нямаше да се изкатерят осемдесет метра по големия кран до кабинката, където спеше Карвър.

Накратко, до седмица щеше да трябва да се премести. Щом стоманената конструкция на първите няколко етажа станеше напълно готова, обектът щеше да се напълни с дърводелци, които да полагат основите за подовете. Вече бяха издигнали временни стълби при най-близкия ъгъл на сградата. Много скоро кабинката на крана щеше да изгуби от своята недостъпност и усамотение. И тогава на Карвър щеше да му се наложи да потърси къща с табелка „ПРОДАВА СЕ“ или празен магазин с надпис „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“. Преди да открие този кран, беше спал на задната седалка на нови коли в един автомобилен салон.

От тази си „квартира“ високо на крана Карвър виждаше като на длан красивия град, дългите и прави като конец булеварди, полазени от яркоцветни неони, и тъмните плещи на Холивудските хълмове. А в далечината различаваше сбирщината небостъргачи в центъра. Погледът му винаги се спираше върху най-високия, онази цилиндрична офиссграда, която беше кръстил за себе си Косъма, защото му приличаше на малките джаджи, с които си стрижеш космите в носа – беше виждал да ги рекламират по телевизията късно вечер. Сега погледна през прозореца към улиците в ниското. Онази от изток на запад беше „Бронсън“, а другата, от север на юг – „Ла Бреа“. От мястото си, високо над уличните лампи, Карвър виждаше ясно колите, които пълзяха в ниското.

Знаеше, че трябва да поспи, защото не можеше да остане тук дълго, а само за няколко часа. Строителите идваха призори, в шест, но кранистът всяка сутрин пристигаше в пет и петнайсет и поне половин час се разхождаше с чаша кафе и си приказваше с хората. Сигурно използваше възможността да си поприказва с друго човешко същество, защото после цял ден висеше сам-самичък тук, в кабинката на крана. Карвър уважаваше този подход и като цяло харесваше краниста. В кабинката му бяха залепени куп снимки, някои от тях надписани „На Мич“, затова Карвър реши, че това му е името. Имаше снимка на руса жена, вероятно съпругата на Мич, и на четири руси дечурлига, които имаха известна прилика с нея. Имаше и снимки на всяко от децата, как играят бейзбол, яздят кон или плуват в басейн в задния двор на къща в предградията. Имаше и дигитални снимки, принтирани при домашни условия, на съпругата по Евино облекло – една в леглото, една на дивана и една в банята, – но на тях жената неизменно гледаше право към камерата на Мич и се усмихваше. Никой не се качваше в кабинката на осемдесет метра над земята, затова Мич логично беше сметнал, че кабинката е място уединено досущ като собствения му череп.

Карвър всяка вечер катереше осемдесетметровата стълба до кабинката почти без багаж – ако не броим бутилка вода и сандвич, – затова нямаше с какво да се развлича освен с наръчниците на Мич. Постепенно придоби доста ясна представа как си изкарва прехраната Мич, научил се беше да вдига и спуска куката, да завърта стрелата на крана и още няколко основни операции. Първоначално беше намислил през последната си нощ тук да завърти крана в някаква странна позиция и да го остави така, но после взе да възприема Мич като истински човек и вече не му се искаше да го плаши.

Хората от строителната бригада започваха да си събират нещата към три и половина следобед: прибираха инструментите и изключваха машините и към четири си тръгваха. Малко след това на смяна застъпваше Карвър – отключваше с шперц тежкия катинар на портата, после и другия при стълбата до кабинката на крана. И щом се озовеше на осемдесет метра над земята, вече смяташе себе си за човека в най-голяма безопасност на територията на Лос Анджелис.

Тази нощ кранът беше по-важен за него от всеки друг път. Днес Карвър беше видял неколцина от мъжете, които го преследваха. Същите, които се грижеха за растящото богатство и кофти репутацията на Манко Капак. Карвър тъкмо обядваше на фермерския пазар, когато видя петима от тях да вървят в колона по тясната пътечка между сергиите като търговска делегация от деветия кръг на ада. Вървяха вдървено, защото патлаците, които носеха в кобур под спортните си сака или под коланите си на кръста, и им пречеха да се сгъват като хората.

Ей ги на, крачат като глътнали бастун из фермерския пазар, между кафенето и сладкарницата. Вървят бавно и се поклащат наляво-надясно, а Карвър си седи на масичка пред павилиона за понички и ги гледа. Онзи най-отпред, един от рижавите братя Гафни, току мърмори „Извинете“ и „Ако обичате“ на хората пред себе си. Направеше ли го, човекът отпред се обръщаше и – видял напиращата петорка – моментално заставаше нащрек и гълташе корем да им направи път, все едно покрай него минава стадо бикове.

Карвър знаеше, че търсят него. Значи някой го беше видял на фермерския пазар и беше побързал да им звънне. Но вече беше в достатъчна степен сигурен, че не знаят как точно изглежда. Разчитаха на описания от информатори. Карвър извърна глава, стана и тръгна по дългата тясна пътечка между сергии с плодове и дюкянчета за лютив сос и евтини куфари. Хлътна между едно магазинче за сувенири и една шоколададжийница и излезе на алеята до откритото пространство, където сергиите предлагаха пица, китайски манджи и мексикански тортили, стигна до щанда за креолско гъмбо, оттам зави наляво и скоро излезе на паркинга. Стигна на бърз ход до „Феърфакс“, където хората влизаха и излизаха от магазинчета, продаващи руски сувенири, а улицата беше пълна с коли, които чакаха да се доредят до паркинга.

Извървя няколко пресечки на север, после влезе в един деликатесен магазин, излезе през задния вход и заобиколи до съседната улица. Върна се няколко пресечки в обратната посока, южно към булевард „Уилшър“, после по „Уилшър“ към катранените ями на „Ла Бреа“. Паркът беше хубав и пълен с хора, които не напираха да навредят никому, беше му много приятно там и безопасно, стига да си гледаше в краката и да не стъпваше в новите участъци, където катранът избиваше през тревата. Продължи да върви и скоро влезе в общинския Музей на изящното изкуство.

Първите си минути в музея посвети на мисли за премеждието си, седнал ту на една, ту на друга излъскана дървена пейка в центъра на пълни с картини зали. Но след тези първи няколко минути вниманието му се пренасочи към жените, които бяха влезли да разгледат изложбата – дългокраки и руси, ниски и с коси черни като боя за обувки. Още щом се озова в Калифорния, той на мига забеляза, че най-красивите жени на света – каймакът на всяка раса и националност – влачат крака из молове, изтягат се по плажовете, танцуват в клубовете на Лос Анджелис и изобщо са повече от врабчетата дори. И моментално разбра, че отиде ли другаде, където и да е, ще е равнозначно на изгнание. И именно това проникновение сложи начало на неприятностите му. Обиколил бе твърде много нощни клубове, платил бе твърде много възскъпи бутилки шампанско, натрапваше на хорските очи себе си и богатството си.

И така се превърна в беглец, в човек, който нощува на строителен обект. И защо? Заради едно нищо и никакво недоразумение. Една нощ преди месец Манко Капак станал жертва на обир, който го разделил със значително количество пари в брой. При това не беше обран негов бизнес, каквито той имаше много – дискотеката на булевард „Холивуд“, стриптийз клубовете в Долината или друго от сенчестите му начинания, които се финансираха с печалбите от гореспоменатите заведения. Не, жертвата бил самият Манко. Носел в една брезентова торба петъчните постъпления, за да ги внесе в денонощния клон на своята банка, когато го спрял някакъв самотен тип.

Манко Капак разпратил хора да питат други хора, онези, които търгуват с информация, дали са забелязали самотен тип, новодошъл в града, който харчи щедро. Тези хора на свой ред пуснали слух – в мрежата си от шпиони и информатори – какво се търси. И явно издирването се стеснило до едно име – Джо Карвър. Скоро след това Карвър чу от няколко места, че разни хора питат за него. Малко по-късно чу и друго – кой го търси и защо.

Знаеше как е станало. Разни хора бяха разтълкували погрешно щедростта му като естествения размах на човек, който внезапно се е сдобил с чужди пари. Истината беше друга – Джо Карвър никога никого не беше обирал през живота си. Просто беше постъпил като всеки друг, дошъл в нов град. Беше ходил по клубове да се запознава с жени и беше харчил щедро.

Сега Карвър гледаше през прозорците на кабинката и всичко под него му се струваше красиво, дори безкрайният поток от фарове и стопове по магистралата – белите светлинки идваха към него, червените се отдалечаваха. Фасадите на магазините грееха от неони в ярки цветове, а мрежата на улиците се къпеше в локвички мека жълта светлина. Над една тъмнозелена горичка в далечината кръжаха полицейски хеликоптери. От време на време светлинен конус се разгъваше от търбуха на хеликоптер и осветяваше малък зелен кръг.

Докато седеше в кабинката на крана и гледаше една пожарна кола с включени светлини да се движи по булевард „Бевърли“, Карвър изведнъж видя два джипа да спират пред портата на неговия строителен обект. Не какви да е джипове, а хамъри, и двата черни. Погледнати отгоре, приличаха на две малки лъскави кутийки, четвъртити, съставени от прави ъгли. Не виждаше пътниците, защото прозорците бяха със затъмнени стъкла, но със сигурност не бяха хора, с които да иска да се срещне. Хамърите клечаха до бордюра точно пред портата. Определено бяха дошли тук с ясно намерение и Карвър се досещаше, че намерението им е пряко свързано със строителния обект. Да, кранът му беше чудесно скривалище, но кофти място да те издебнат. Той стана, отвори вратичката и стъпи на платформата.

Заслиза по дългата стълба. Тя беше разделена на участъци с междинни „площадки“ от метална решетка. Всеки участък водеше до такава площадка, после идваше друг участък до следващата. На осемдесет метра височина светът беше смътно осветен. Имаше няколко по-силни светлини над нивото на уличните лампи, но и тяхната светлина беше насочена надолу. Докато не стигнеше нивото на уличните лампи, Карвър щеше да е невидим в прикритието на тъмнината. Спусна се на три метра, на седем, на десет, на тринайсет, все така скрит в мрака. Щеше да трябва да притича някак до сенките. Смъкна десния си крак на шестата решетеста площадка и проточи врат да погледне двата хамъра, надяваше се да види кой слиза от тях.

Вратите не се отваряха. Първият хамър направи широк завой, навлизайки в лявата лента, после се насочи рязко надясно и се заби челно в портата, явно се целеше във веригата с катинара. Дори от мястото си във въздуха Карвър видя как веригата се скъса и излетя, а крилата на портата се отвориха. Вторият хамър влезе след първия на територията на строителния обект. Колите спряха и от тях слязоха двама едри мъже и затвориха портата. Единият избута до нея голям варел да я затисне, а двата хамъра завиха така, че да са с предниците към улицата.

Карвър беше в шок. Идеята му беше да слезе от крана и да се скрие в мрака, но хората на Капак го бяха изпреварили и двама от тях вече бяха на терен отсам портата. Не, поправка – вече бяха петима. Карвър ги беше подценил. Те не би трябвало дори да знаят в коя част на града нощува, но ето ги тук.

Петимата тръгнаха през обекта на интервали от десетина-петнайсет метра. Придвижваха се в редица, търсеха го и вървяха в една линия, така че никой да не изпреварва останалите с повече от крачка. Предвид скоростта им на придвижване щяха да стигнат до основата на крана едновременно с Карвър.

Той легна по корем на площадката и загледа през решетката. Виждаше мъжете – наближаваха, пресичаха застъпващите се светли петна около строящата се сграда, също при бараките за инструменти и високите купчини стоманени греди и дървен материал. Бяха достатъчно близо, за да ги познае – същите петима мъже от фермерския пазар. Братята Гафни, които се познаваха лесно заради рижата коса и бялата като хартия кожа, също и руснакът Войнович, който беше по-висок от тях, плюс Корона и Гузман, които се познаваха по кафявата кожа, лъскавите бръснати глави и татуираните с филигранни надписи вратове.

Пак добре, че още не беше слязъл. Видя как братята Гафни стигат до основата на крана, където гигантската стоманена конструкция беше занитена здраво към бетонната си основа. Карвър ги изчака да подминат, после понечи да се върне нагоре към кабинката. Уви, стъпалото му се подхлъзна още на първата стъпенка и иззвънтя с металически звук по междинната решетка, звън, който се чу надалече в тихата нощ.

Куршум профуча през отвор в решетката, след миг прозвучаха още три изстрела. Карвър се беше лепнал за най-близката метална греда. Още изстрели – първо два, после още четири, почти без пауза. Някои рикошираха в стоманените греди на крана, други звънваха, забърсали конструкцията и отклонени към тъмното небе.

Карвър се закатери по стълбата. Следващите няколко изстрела бяха по-малко точни, затова пък идваха от четири или пет различни посоки. Май вече всички стреляха по него. Той се катереше бързо, за да нямат онези време да се прицелят добре. Току поглеждаше нагоре, за да следи придвижването си по крана – имаше чувството, че пълзи, – но накрая най-сетне стигна до кабинката и се вмъкна в нея.

Поседя на седалката на краниста може би минутка, гледаше да не мърда и благодареше на бога за стоманената седалка под кожената тапицерия, седеше и чакаше нови изстрели. Понеже не чу такива, надникна през прозореца да види къде са мъжете. Още бяха долу, но бяха спрели да стрелят и вместо това се съвещаваха. Хрумна му, че може би са спрели да стрелят, защото не са го видели да влиза в кабинката. Може да бяха решили, че са го уцелили и сега той лежи мъртъв или умиращ на някоя от междинните решетки.

Карвър чакаше. Може пък онези да се поздравяха с победата и да си тръгнеха. Приведе се и приближи глава към прозореца да погледне. Петимата пак се бяха раздвижили. Този път вървяха към стоманената конструкция на сградата, несъмнено с намерение да се качат по временното стълбище откъм близката до Карвър страна. Ако стигнеха до най-горния етаж, щяха да са кажи-речи на едно ниво с него и да го обстрелват през прозорците на кабинката.

Беше в капан. Разполагаше с не повече от минута-две да си спаси незнайно как живота. Гледаше право през предното стъкло на кабинката. Погледът му попадна върху седемдесетметровата хоризонтална стрела на крана. Откъм долната ѝ страна ясно различаваше релсите и количката, към която бяха прикрепени дебелите стоманени въжета и куката – гигантско парче стомана с човешки ръст.

Погледна през страничното стъкло към петимата мъже, които се качваха по временното стълбище, прилепено към скелетоподобната сграда, после отново погледна напред към стрелата на крана. Точно пред него се намираше контролната конзола на гигантската строителна машина, черна наклонена повърхност, пълна с ключета, циферблати, лостчета и други подобни. Часове наред беше гонил скуката с помощта на наръчниците за управление, сравнявал беше картинките с таблото и вече знаеше кое какво прави. Ръката му се пресегна към главния ключ на централното захранване и го премести напред.

Таблото светна. Карвър внимателно завъртя джойстика на дългата хоризонтална стрела – наръчникът я наричаше точно така, „стрела“, макар че лично той би я оприличил повече на ръка, – и я премести съвсем леко наляво, после спря. Кабинката се премести заедно със стрелата и от движението му се зави свят. Следваше лостчето на количката – него Карвър нагласи така, че да я изпрати напред по стрелата.

Куката се спусна и се стовари сред облак прах на отъпканата земя. Карвър я вдигна малко, така че да се залюлее на стъпка над земята. Посегна към джойстика за странично движение и стрелата на крана пое в указаната посока. Завъртя го още малко и кабината ускори движението си заедно със стрелата.

Тежката стоманена кука в края на въжетата изоставаше с малко от движещата се стрела. Щом Карвър прекрати страничното движение, тежката кука се залюля към мъжете и за малко да ги помете. Петимата се пръснаха в паника, куката мина покрай тях и се удари със звън в една от хоризонталните метални греди на строежа малко над главите им. Щом куката се залюля по обратния път, Карвър върна стрелата назад и отново се прицели в групичката мъже. Този път куката пропусна Войнович за една бройка и реално щеше да го помете, ако той не се беше хвърлил настрани.

Куршуми се забиваха в стоманения под на кабинката, Карвър усещаше вибрациите им. Виждаше как противниците му подскачат насам-натам в опит хем да избегнат куката, хем да се прицелят по-добре в кабинката.

Погледна към улицата. Полицията не трябваше ли вече да е пристигнала? Виждаше на няколко пресечки и в двете посоки, но пулсиращи светлини не идваха отникъде. Ама всички в квартала глухи ли бяха? Вече от няколко минути се гърмеше като на война. Макар че кварталът беше търговски всъщност, а не жилищен, така че работещите тук отдавна се бяха изнесли. Ще рече, Карвър трябваше да се спасява сам.

Погледна отново надолу, но мъжете се бяха пръснали. Той насочи вниманието си към двата хамъра. Премести количката още по-напред на стрелата, почти до края на седемдесетте ѝ метра, като едновременно с това завъртя крана, така че куката се залюля отново. Мъжете под него явно се досетиха за намеренията му и зарязаха прикритието си в отчаян опит да го убият, преди да е привел плана си в действие. Засипаха го с куршуми и Карвър усещаше ударите им в стоманената коруба на кабинката. Един разби един от прозорците и из кабинката се разлетяха парченца стъкло.

Карвър забърса парченцата от скута си, после отново засили голямата кука. Уви, тя мина твърде далече от задницата на по-близкия хамър. Той понечи да коригира ъгъла на люлеене, но не се наложи – по обратния си път куката се заби право в предното стъкло на втория хамър и издъни покрива му със звън на счупено стъкло и трясък на изкривен метал. Карвър люшна куката назад и видя, че тя се е заклещила в хамъра. Движението повлече натрошената кола и я заби в другата, като смачка бронята и предния капак. Карвър включи лебедката, вдигна първия хамър на десетина метра във въздуха, после го смъкна възможно най-бързо и го стовари върху другия джип. Куката се освободи и първият хамър се търкулна на една страна.

Двама от мъжете хукнаха презглава към портата и докато Карвър изтегляше куката и я засилваше за нов удар, изтърколиха варела настрани, отвориха крилата на портата, прекосиха на бегом улицата и изчезнаха между две сгради от другата ѝ страна. След миг и другите трима хукнаха към широко отворената порта. Карвър се опита да ги подгони с куката, но докато нагласи стрелата, те бяха пресекли улицата и изчезнаха зад една сграда.

Ясно му беше, че поне двама от тях ще останат да го дебнат там. Другите щяха да заобиколят откъм задната част на строежа. И веднага щом той слезеше от крана, или щяха да го убият, или да го заловят жив и да изтръгнат от него местоположението на парите, които той нямаше. Знаеха, че не е въоръжен – нали ако беше, нямаше да се защитава с помощта на строителен кран.

Седеше в кабинката и се оглеждаше с надежда да зърне мъжете, които несъмнено търсеха най-подходящото място, от което да го обстрелват през телената ограда на строителния обект. А после нещо друго привлече погледа му. От високото си място видя пулсиращите в синьо и червено светлини много преди да чуе сирените. По булевард „Бевърли“ наближаваха патрулки – две, четири... не, цели шест. После видя още две да наближават по „Бронсън“, несъмнено в опит да пресекат пътя на възможно бягство. Огледа се отново за петимата. Видя ги, този път на няколко пресечки от строежа. Бягаха презглава.

Той отвори вратичката и стъпи на решетката отвън. Обърна за последно глава към кабинката, погледът му се спря върху трите голи снимки на съпругата на Мич, залепени с тиксо на предното стъкло, и изведнъж го обзе колебание. Утре сутрин тук щеше да има всякакви хора – полицаи, следователи, криминалисти. Карвър отлепи снимките, сложи ги на пирамидка на пода на кабината и ги подпали със запалката си. Остави пепелта, така че Мич да се сети какво е станало със снимките. После заслиза бързо по стълбата. Искаше да се махне оттук, преди ченгетата да са довтасали.

Хукна към караваната на строителния техник, която беше до оградата. Нарами една дъска и сложи единия ѝ край на покрива на караваната, а другия – върху навитата бодлива тел на оградата. После се изкатери върху караваната, мина внимателно по дъската и скочи на тротоара от другата страна. След секунди вече беше потънал безследно в мрака.

2.

Манко Капак се събуди от звука на отваряща се врата. Вратата на собствената му спалня. Махна с лявата си ръка маската за сън, а с дясната бръкна под възглавницата си, стисна дръжката на пистолета си четирийсет и пети калибър и го хвана удобно под завивките. Примижа на утринната светлина, готов да стреля изпод юргана. Беше на нокти вече цял месец, откакто онзи тъпанар със скиорската маска тикна пистолет в лицето му и му взе паричките.

– Аз съм. – Мъжкият глас беше тих и спокоен.

Беше Спенс, телохранител и шофьор на Капак. Капак извади пистолета изпод завивките и го прибра в чекмеджето на нощното си шкафче.

– Какво има?

– Търсят те от полицията. По телефона. Трябвало да говорят с теб веднага.

– По дяволите!

Капак седна в леглото и се прозина широко, после стъпи на пода. Зърна се в огледалото и за пореден път остана в потрес при вида на голото си тяло. Раменете и ръцете му над лактите все още бяха атлетични и с добре изразена мускулатура, бедрата и ръцете под лактите още имаха жили като корабни въжета под грубата кожа, но с годините торсът му беше омекнал, шкембето му се беше закръглило като круша, а гръдните му мускули висяха като малки цици. Кожата му беше сивкавобяла като на труп, освен там, където беше зачервена на петна от съня.

Спенс му подаде телефона и той го взе, после погледна през рамо дребното тяло под завивките от другата страна на леглото. Видя дълга руса коса върху възглавницата, но за името не се сещаше. Отиде в хола и затвори вратата на спалнята, за да не събуди момичето.

– Капак слуша.

– Добро утро, сър. Безпокои ви лейтенант Никълъс Слосър от полицията на Лос Анджелис. Бихме искали да дойдете в управлението, за да поговорим.

– В кое управление и за какво искате да говорим?

– Участъкът в „Паркър Сентър“, стая петстотин трийсет и две. Разследваме инцидент, случил се снощи на строителен обект в Холивуд. На мястото са открити два смазани автомобила, които са регистрирани на „Корпорация Капак“.

– Смазани? Сигурен ли сте?

– Ще поговорим и за това. Сега е седем. Ще можете ли да дойдете към девет? Мога да изпратя патрулка да ви вземе, ако предпочитате.

– Ще дойда и сам.

– Добре, чакам ви.

Капак прекъсна разговора, веднага набра мобилния номер на Джералд Оспински и след броени секунди каза:

– Джералд.

– Да?

– Аз съм. Току-що говорих с лейтенант Слосър от участъка в „Паркър Сентър“. Искат да отида при тях в девет.

– За какво става въпрос?

– Ще ти кажа за какво. За някакъв тъп лейтенант от полицията, който ме вади от леглото по никое време и иска да ида при него да сме си говорели. Според мен адвокатът ми би искал да присъства на въпросния разговор.

– Да, да, разбира се. Имах предвид... е, няма значение какво съм имал предвид. Ще дойда.

– Мерси.

Капак затвори и метна телефона през хола към Спенс.

– Някое от момчетата да е звъняло? Преди ченгето?

– Не.

– Идиоти – каза той. – Как може да са толкова тъпи... – На лицето му се изписаха едновременно негодувание и почуда.

Спенс знаеше, че от него не се очаква да отговори. Стоеше с телефона в ръка и чакаше търпеливо. Капак отиде при големия плъзгащ се прозорец с изглед към алеята от пясъчник, която се виеше между австралийските черни евкалипти и саговите палми, преди да потъне в джунгла от тропически растения.

Зачеса разсеяно шкембето си пред прозореца.

– Ще си взема душ в къщата за гости. Откарай момичето до дома му, където и да е той. После се върни да ме закараш в „Паркър Сентър“.

– Разбрано.

Капак отвори вратата, излезе и тръгна гол към къщата за гости.

Спенс се върна в спалнята, като пътьом си погледна часовника. Вече минаваше седем и ако искаше да закара навреме Капак до полицейското управление, трябваше веднага да събуди жената. Затвори вратата на спалнята след себе си и плъзна поглед по веществените доказателства, за да реши как да процедира. Дрехите на момичето бяха нагънати – в несъмнен опит да не се намачкат – на столчето при долния край на леглото, което най-вероятно означаваше, че въпросното момиче не е било твърде пияно. Снощният му тоалет се бе състоял от хубава лятна рокля и високи обувки с каишки, които бяха проява на относително добър вкус. Иначе казано, дрехите не говореха за съботно-неделно нощно създание, уловено в капана на дневния светлик. Сутиенът и гащичките бяха от добро качество, комплект в яркопурпурно с мъничко дантела.

Спенс се изкашля и жената се размърда под завивките – основно се опита да се завие презглава, за да я оставят на мира. Спенс отиде в банята и се върна с чист бял халат, който остави върху краката ѝ, така, че младата жена да усети тежестта му. После отиде до високите прозорци и дръпна завесите.

Жената простена.

– Добрутро, госпожице – каза бодро той. – Добро ви утро.

Жената понечи да седне, завивката се смъкна и за миг разкри гърдите ѝ, които изглеждаха напълно естествени и неподлежащи на критика според скромното мнение на Спенс. След миг момичето осъзна, че не е само, и дръпна завивките до брадичката си.

– Боя се – каза Спенс, – че господин Капак го извикаха спешно по важни дела. Той ми заръча да се извиня от негово име и да ви откарам у дома. На леглото има халат, а банята към спалнята се намира зад и вдясно от вас. Ще ви чакам в кухнята в дъното на къщата. Бихте ли желали кафе? Или чай?

Момичето не бързаше да отговори. Вместо това се оглеждаше, примижало от ярката слънчева светлина. Спенс тъкмо се побоя, че е възможно да си има работа с неприятна изненада, когато момичето най-сетне отвърна на английски без никакъв акцент:

– Кафе, ако обичате.

Какво облекчение! Ако младата жена не знаеше английски, останалата част от задачата му щеше да се усложни значително.

Спенс се обърна, излезе и затвори вратата. Отиде в кухнята, влезе в малкия офис до килера и плъзна поглед по редицата охранителни монитори с висока разделителна способност.

Докато момичето ставаше от леглото и обличаше халата, стана ясно, че има красиво тяло – в приятен кремав цвят с розовина тук-там. Стегна халата с колана и взе да рови из спалнята: отваряше чекмеджетата на нощните шкафчета и скрина, но не методично като крадец, а напосоки, като любопитно дете. Спенс не я винеше. Тя беше хубава млада жена между двайсет и трийсет, току-що прекарала нощта с шейсет и четири годишен гангстер, чието голо тяло беше страшна гледка, на практика дърт пръч. И сега вероятно търсеше нещо като компенсация или като сувенир, с който да подкрепи историята си, ако изобщо реши да я разкаже. Ами хубаво.

Спенс насочи поглед към мониторите, които показваха какво се случва около къщата за гости. Матовото стъкло на банята грееше, осветено отвътре, значи Капак още си вземаше душ.

След няколко минути мацката цъфна в кухнята. Спенс се отнесе с нея като със старлетка, която е решила да удостои с присъствието си благотворително събитие.

– Как пиете кафето си, госпожице? – А след като ѝ поднесе кафето и я настани на едно от високите столчета до гранитния плот, каза: – Рано е, а вече става горещо. Ще ида да преместя автомобила под навеса и да включа климатика.

Излезе. Най-голямата стъпка вече беше направена – да я събуди, да я вкара в банята за душ и да я прикотка в кухнята, напълно облечена и без инциденти. Оставаше да я примами в колата, което също можеше да се окаже проблем. Тази поне беше трезва, възпитана и очевидно имаше връзка с главния си мозък, затова Спенс изпитваше към нея нещо като искрена симпатия. И не пробваше разни номера, за да остане в къщата. Явно си даваше сметка, че е време да си ходи, както и че няма смисъл да се подмазва другиму, освен на мъжа, който я е довел тук.

Спенс премести колата под навеса, върна се в кухнята и убеди момичето да си вземе кафе за из път в една термочаша. Настани мацката на задната седалка, а кафето сложи в скобата за чаши на конзолата между предните седалки, на удобно разстояние от пътничката. Изкара колата от дългата алея и попита:

– Какъв е адресът ви, госпожице?

– Аз съм Кира – каза тя. – Живея на шосе „Колдуотър“.

– Северно или южно от магистрала 101?

– Много близо до магистралата, само малко на север.

– Добре – каза Спенс и подкара към магистралата. Едва ли щеше да се затрудни особено, реши той след кратко обмисляне. При благоприятен трафик би трябвало да се справи за двайсетина минути. Мда, с това момиче нещата се нареждаха лесно. Немалък процент от гостенките на Капак бяха ужасни. Една част бяха луди или просто много гадни. Имаше и такива с лошото и типично женско пиянство, при което жената не би трябвало да ходи и да говори, обаче го прави.

Други от гостенките на Капак очевидно идваха в дома му със смътната надежда това да увеличи благосъстоянието им по един или друг начин и на сутринта си тръгваха разочаровани и ядосани. И понеже Спенс не отстъпваше, макар и много любезно, една-две бяха стигнали дотам да намекнат, че ще подадат жалба за изнасилване. Спенс не хранеше илюзии за морала на Манко Капак, но знаеше от първа ръка, че господинът е склонен към еректилна дисфункция и че апетитите му са крайно недостатъчни за нещо толкова усилно като насилието над жени. Възникнеше ли стратегията с изнасилването, Спенс казваше следното: „Помислете си за господин Капак. Наистина ли искате вие да сте човекът, който в неговите очи е способен да го прати в затвора до края на дните му?“.

Сега погледна към момичето в огледалото за задно виждане и попита:

– Удобно ли ви е, госпожице?

– Кира. Казвам се Кира. Добре съм. Вие отдавна ли работите за него?

– Близо шест години.

– Вълнуващо ли е да си гангстер?

– За мен не е.

– Защо, прекалено сте корав?

Спенс се позасмя.

– Изобщо не съм корав, уверявам ви. И не съм гангстер. Аз му карам колата. Вдигам телефона. Имам грижата вкъщи да има достатъчно пресни зеленчуци и всеки вторник боклукът да е изкаран на тротоара.

– Значи не ви се налага да ходите в клубовете и прочие?

– И той не прекарва много време в клубовете. Те са просто инвестиция. А когато все пак отива, аз обикновено го чакам в колата.

– Нямате ли интерес към жените?

– Имам. Но в стриптийз клубовете няма много жени, ако не броим работещите момичета.

– Щом е толкова тъпо и скучно, защо работите за него?

– Защото ми плаща заплата, внася ми здравната осигуровка и участва с дял в пенсионната.

– Чух, че го обрали.

– И аз така чух. Не съм бил там.

– Това не ви ли плаши?

– Возите се в кола, управлявана от човек, когото не познавате, и тази кола се движи с деветдесет километра в час. Това не ви ли плаши?

– Не бих казала.

– Значи разбирате. Катастрофи стават постоянно. Хората ги обират постоянно. И да си сменя работата, това няма да промени нещата.

– Различно е. Той е богат дърт престъпник. Голяма мишена е.

– Тогава вие защо спахте с него?

– Бях в „Уош“. Голяма скука, танцувах с приятелките си и си пийвахме. А после влиза Манко Капак и всички почват да го зяпат и да си шушукат кой бил. Собственикът и на „Уош“, и на още три клуба, голяма клечка бил, имал връзки навсякъде. Минаха няколко минути и той цъфна до мен, направо се блъсна в мен и ме покани да пийнем по едно. Приятелките ми се разкудкудякаха и взеха да ми правят знаци да не отивам, така че не устоях.

– Но по-късно сте останали разочарована.

– Ами, да. Той има пари, влияние и прочие, ама тия неща не идват с него в леглото. Той си е шейсет и пет годишен дебелак с косми по гърба и проблеми с вдигането на самолета. Но и лошият урок е добър урок. Научих нещо тази нощ.

– Което не е без значение. – Спенс кимна.

– Мда. Може и така да се каже.

Манко Капак стоеше под душа в къщата за гости, силните струи топла вода обстрелваха торса му, после се лееха успокояващо по краката му. Изпитваше смесени чувства към този душ. Беше си направо съвършен. Много по-добър от душовете в другите бани в къщата, защото той го беше поръчал лично. Не го беше получил като другите, когато купи имота. Разговарял бе надълго и нашироко с архитекта и строителя, когато планираха къщата за гости, за да е сигурен, че разбират какво точно иска. И колкото повече се наслаждаваше на красотата и изяществото му, на силата и равномерната му температура, толкова повече негодуваше срещу останалите душове в къщата, които използваше обикновено. Какво да прави, да изминава всеки път разстоянието до къщата за гости, или да се примирява с не толкова съвършените душове в главната къща? От тази мисъл го хващаше бяс. Явно се налагаше да прави ремонт в голямата къща.

Този ред на мисли го подсети колко ще струва такъв ремонт и колко много пари губи напоследък. Все неприятни мисли, с които мозъкът му да се бори. Освен това го обземаше крайно необичайното усещане, че иска да отиде в полицейското управление по най-бързия начин. Там явно знаеха какво е станало снощи, за разлика от него. Нямаше как тази сутрин да се обади на някой от петимата, които беше изпратил след Джо Карвър. А онзи полицейски лейтенант като нищо можеше да е пропуснал да спомене, че петимата са открили Карвър и са му светили маслото или нещо такова.

Но Капак си знаеше, че не може да извади чак такъв късмет. Този тип, Карвър, беше неизвестна величина. Просто се беше изстъпил пред Капак една нощ със скиорска маска на лицето и му беше тикнал пищов под носа, с думите, че ще натисне спусъка, ако Капак не му даде торбичката с банковия депозит, а после да стоял, моля ви се, пет минути с ръце, опрени на стената на банката, докато той не изчезнел. В първия миг Капак го беше напушил смях. Даже беше на косъм да изрече мислите си на глас, а именно: „Ти сериозно ли искаш да ме обереш? Мен?“.

Обаче дребните душици са склонни да се паникьосват, а от паниката до стрелбата има една много малка крачка. Нямаше смисъл да поема този риск. Нищо не му пречеше пет минути да стои като истукан пред банката и да си мълчи. След това обаче... нещата щяха да се променят. След това щеше да дойде неговият ред. И това си беше съвсем справедливо. След като му откраднаха кеша, Капак поразпита за новодошли в града, които харчат много в брой, и така се сдоби с името на Джо Карвър. Капак никога не беше чувал за крадеца, не беше чувал нищичко и за Джо Карвър, а това не можеше да е съвпадение. Само новодошъл в града човек не би знаел кой е Манко Капак.

Сега, в самотата си под душа в къщата за гости, Капак неохотно призна пред себе си, че може би е бил малко прекалено уверен в убеждението си, че го е обрал тъкмо Джо Карвър. Истината бе, че не държеше чак толкова да залови и накаже правилния човек. Много по-важно бе да залови и да накаже някого и да си върне парите, пък било то и заради едното назидание. Ако беше сгрешил с Карвър, голяма работа. Не беше краят на света. И преди се бяха случвали такива неща. Карвър или щеше да се примири със загубата, или сам щеше да намери истинския крадец и да си вземе парите от него.

Капак се избърса и тръгна гол по обратния път към голямата къща. Момичето със сигурност се беше омело, значи щеше да може да се облече на спокойствие за визитата си в полицейското управление. Тези разговори бяха усмъртително скучни и това тяхно основно качество му пречеше да се съсредоточи и да избегне капана, който му залагаха. Ченгетата очевидно знаеха, че се готви нещо, а двата регистрирани на компанията му автомобила доказваха, че Капак има нещо общо със случилото се, затова целта им несъмнено беше да го отегчат до смърт, така че да се уличи сам. Не че биха могли да го подлъжат или нещо такова, просто му лазеха по нервите.

Влезе в къщата през плъзгащата се врата и продължи бос по лакирания паркет в хола. Направи цели пет крачки, преди очите му да регистрират някаква непозната форма и мозъкът му да я разпознае като мъж.

Мъжът беше четирийсетинагодишен и с брада от онези, които намекват, че не ти е останало време да се обръснеш. Облечен беше с черни дънки, тениска и памучна риза с дълъг ръкав, която носеше разкопчана като сако. Стоеше до камината и не помръдваше.

Капак беше гол и невъоръжен, нямаше никакъв начин да се измъкне незабелязано, затова прибегна до показно възмущение:

– Кой си ти бе?

– Джо Карвър.

– Ъъ...

– Да. Дойдох, за да ме видиш с очите си. Е, вече знаеш, че не си ме виждал преди. И че не съм те обрал аз.

Мозъкът на Манко Капак даваше заето и буксуваше около подробностите. Не можеше да се отрече, че този Джо Карвър май не е същият човек, който беше тикнал пистолет под носа му преди месец. Не беше видял лицето на онзи, но гласът беше различен, както и фигурата. Но нима Карвър беше забравил, че е носил скиорска маска? Капак се опитваше да проследи тези си мисли до някакво заключение, но го разстройваше усещането, че е напълно уязвим.

В същото време му беше пределно ясно, че тази ситуация най-вероятно ще се промени драстично след някакви си десетина, максимум двайсет минути. Спенс щеше да се върне, веднага щеше да усети, че в къщата има натрапник, и вероятно щеше да го застреля. Или това, или оцелелите от снощния провал щяха да се появят, за да разкажат на Капак какво се е случило, ще познаят Джо Карвър и ще му отмъстят за случилото се снощи. А ако нищо от това не станеше, онзи лейтенант от полицията непременно щеше да прати патрулка една минута след девет да завлече Капак в управлението. Щяха да потропат по вратата и като не им отворят, щяха да я разбият с ритници. Така щеше да се разреши не само непосредственият проблем на Капак, а и по-големият въпрос какво да прави с Джо Карвър. Съдията със сигурност щеше да го тикне в затвора за нахлуване в чужда собственост, както и заради крайно екзотичното решение да държи в плен един чистак гол мъж. Иначе казано, достатъчно бе Капак да протака, докато някое от гореописаните неща не се случи.

– Слушай сега – каза той. – Вижда се, че си разумен човек. Не си дошъл тук да ме обиждаш и да размахваш пищаци. Ще се радвам да си поговорим подробно и да стигнем до някакво взаимно изгодно решение.

– Точно това искам.

– Добре, добре, браво – каза Капак, като кимаше. – Понеже и двамата сме цивилизовани хора и никой от нас не е луд за връзване, ще съм ти благодарен, ако ми позволиш да се облека. Неловко ми е да стоя така по гол задник. Трудно ми е да се съсредоточа.

– Няма проблем – каза Карвър. – А и едва ли ще ни отнеме много време. Вече знаеш, че не съм аз човекът, когото търсиш, така че просто ще си вървя. Между теб и мен няма проблем. – Обърна се и тръгна към вратата.

Не, това не беше задоволително. Така Карвър щеше да се промъкне през двора, после през горичката от висок бамбук в дъното и да се прехвърли през оградата. Така щеше напълно да избегне сблъсъка със Спенс, братята Гафни или полицията.

– Момент – каза Капак.

Карвър спря и се обърна да го погледне. В първия миг Капак успя да издържи погледа му и дори се опита да го надвие в този двубой. После изражението на Карвър се промени – не към гняв или уплаха, разсъждаваше Капак, а към разочарование.

– Прощавай. Трябва да вървя.

Капак не се отказа:

– Чудесно е, че не ти си ми взел парите. Но май си постъпил зле с моите хора или с колите ми, нали? Сериозно ли очакваш да сме квит само защото не си направил едно нещо, но си направил пет по-лоши неща?

– Ако мога да направя пет по-лоши неща, значи мога да направя и десет. Най-добре е човек да прощава.

– Да, но честно ли е това към мен?

Карвър отвори прозореца в другия край на стаята и приседна на перваза. Преметна единия си крак навън.

– Бъди доволен от мира. Можех да те нараня зле.

– Просто казвам, че...

Но вече и другият крак на Карвър беше преметнат навън и той се изхлузи от перваза на прозореца. Капак го чу как стъпва на тревата долу, после го чу и как тича. Капак вече пристъпваше скришно към спалнята си. Сега хукна натам. Босите му крака имаха добро сцепление с хлъзгавите подове, затова стигна там бързо.

Спенс или момичето бяха дръпнали пердетата, затова Капак веднага видя Карвър да подтичва към високите изящни стебла на бамбука, които се поклащаха под повеите на лекия вятър на трийсетина метра напред.

Капак се метна с плонж на леглото, превъртя се до своята страна и дръпна чекмеджето на нощното шкафче. Извади пистолета, вдигна предпазителя с палец, после се превъртя в обратната посока, за да се придвижи възможно най-бързо до противоположната страна на леглото, откъм прозореца, и стъпи на пода. Карвър още се виждаше през най-близкото крило на високия прозорец и май все още беше в обхвата му. Капак посегна да отвори прозореца, но от толкова въртене му се зави свят. Облегна се на стената да си поеме дъх. Знаеше, че няма време да отваря голямото крило, затова се прицели в гърба на Карвър през стъклото и стреля точно когато Карвър хлътваше сред седемметровите бамбуци.

Капак гледаше втренчено дупката в двойното стъкло, която беше направил и която сякаш помръдна. Леко му се зави свят, когато към черчевето плъзнаха пукнатини и големи парчета стъкло се сурнаха към пода.

Успя да отскочи назад миг преди парчетата да се стоварят върху перваза и по пода и да се пръснат. Миниатюрни парченца стъкло се разлетяха във всички посоки, въртяха се под лъчите на ранното слънце, пречупваха ги в малки дъги и експлозии от отразена светлина, а острите им ръбчета жилеха лицето му, шията, гърдите, корема, пениса, тестисите, бедрата. Няколко дребни прозрачни кинжала отскочиха от перваза, завъртяха се в полет и се забиха в пищялите му и в горната част на стъпалата.

– Мама му стара! – изсъска той.

Чу някакъв шум, пообърна се през взривовете на болка и видя Спенс да нахлува през вратата с рамото напред и да се мята на колене зад леглото, насочил пистолета си към окървавените гърди на Капак.

Капак метна пистолета си на леглото и застана неподвижно.

– Какво става, мамка му? – викна Спенс.

Капак се погледна в голямото огледало при горната табла на леглото. Шкембестото му тяло беше обсипано с капки яркочервена кръв. Под ярката слънчева светлина се виждаше, че кожата му е като поръсена с пудра, само дето не беше пудра, а стъклени парченца. И така от челото до пръстите на краката.

– Виж какво направи онзи кучи син!

Спенс се изправи, прибра пистолета си в кобура на кръста и се приближи предпазливо.

– По-добре се изкъпи. Трябва да си в участъка след... колко, трийсет и пет минути. – Издърпа няколко парченца стъкло от бухлатите вежди на Капак. – Влез под душа и го пусни на силна струя. С малко късмет ще отмие парченцата.

– Прав си. А ти ми приготви дрехи. Но не изпускай от поглед бамбуковата горичка. Не искам онова копеле да се върне само защото е чуло изстрел. – Тръгна с бавни стъпки към банята. – Той явно така вижда нещата: че всичко трябва да е квит, поравно.

Влезе в банята, затвори вратата и я заключи.

Спенс погледна към бамбуковата горичка, не видя нищо, после бързо отиде до гардероба и избра дрехи за шефа си. По обратния път видя, че по килима има диря от малки кървави капки. Капак явно беше настъпил остро парче стъкло, без да забележи.

Спенс остави дрехите на леглото и отиде да намери аптечка.