Натрапникът

1.

Сега

КЕЙСИ

Вероятността покривът на наетата от мен хижа да се срути над главата ми и да ме смаже в следващите двайсет и четири часа беше петдесет на петдесет.

Това беше много сполучлива метафора за живота ми в момента.

Нямаше как да поправя разбития си живот, но проблемът с покрива беше преодолим. През последния месец няколко пъти се обаждах на хазяина ми Руди да дойде да го поправи. Всеки ден намирах по няколко паднали керемиди около хижата и бях почти сигурна, че един ден ще седна на дивана в дневната и ще видя луната над главата си.

Преди няколко дни положението стана спешно. Задаваше се буря и ако покривът не бъдеше поправен незабавно, можех да пострадам фатално. Обадих се на Руди и му наредих веднага да си довлече задника тук. Не бях особено любезна, но казах каквото се налагаше.

Десетина съобщения по-късно Руди най-накрая дойде лично.

Излязох навън, а той огледа покрива, присвил сините си очи с подпухнали клепачи. Беше кльощав мъж, наближаващ шейсетте, и по всичко личеше, че приема храната си предимно в течно състояние. Той се почеса по посивялата четина на брадичката и натъкми неизменната си износена сива бейзболна шапка. Вонеше на цигари както винаги. Когато се нанесох в хижата, миризмата беше непоносима и изчезна едва след като проветрявах в продължение на цяла седмица. Сега, месеци по-късно, все още лъхаше на цигарен дим от някои от мебелите.

– Нищо му няма, Кейси – обяви той.

Едва се сдържах да не избухна.

– Наистина? Наистина ли нищо му няма? Виж керемидите по земята!

Бях събрала малка купчина правоъгълни керемиди, към които сочех ядосана. Не знам как е конструиран един покрив, но ми е ясно, че керемидите трябва да си стоят както са подредени. Това, че падаха, не вещаеше нищо добро за покрива ми.

Поне се чакаше само дъжд. Ами когато завалеше сняг след месец-два? Някоя сутрин щях да се събудя насред снежна пряспа.

Де да можех да си позволя свястна усамотена къща в гората.

– Това не е безопасно – настоях аз.

– Излишно се тревожиш. – Руди извади от задния си джоб пакет цигари и преди да го помоля да не пуши, запали една и всмука дълбоко дима. Не издържаше и две минути, без да пуши. – Трябва да се научиш да не се напрягаш толкова, Кейси.

„Трябва да се науча да не се напрягам.“ Това беше целта ми, когато се нанесох в тази хижа вдън горите на Ню Хемпшир. Исках тишина и спокойствие и получих точно това. Дори с шума от песните на птичките, щурците и кълвачите тишината беше достатъчна, за да не се разсейвам от мислите как бях съсипала живота си.

Дойдох тук, след като изгубих работата си като учителка. Мислех си да поживея извън мрежата, но после разбрах какво точно означава живот „извън мрежата“. Колкото и да ми харесваше животът сред дивото, не ме привличаше да си копая сама септична яма. И ето ме тук, не съм извън мрежата – имам ток, течаща топла и студена вода, работещ стационарен телефон, но нямам телевизия и се сещам с неприязън за времето, когато смартфонът бе залепен за дясната ми ръка. Продадох го, преди да дойда тук.

Да живееш извън мрежата е страхотно. Стига да имаш тоалетна. О, и задължително покрив.

Стиснах зъби.

– Искам да поправиш покрива, Руди.

Щеше ми се да не бях тук. Щеше ми се да си бях в Бостън в класната стая. Учениците ми липсваха. Бях способна на всичко за тези деца.

Само дето точно това ми докара бедите.

– По-полека, госпожичке! – отвърна той. – Не мога да го поправя сега при задаващата се буря.

Стиснах юмруци. Много добре знаех, че се задава буря. Щеше да се излее проливен дъжд и вятърът щеше да го забива в земята, от което вероятно токът щеше да прекъсне. Това казвах при всяко от спешните си обаждания на Руди.

– Да – троснато отговорих. – Точно затова искам да го поправиш.

– Е, да, но нямам нито инструменти – оправда се той, – нито стълба.

– И защо нямаш? Казах ти, мамка му, че покривът е за ремонт.

– Първо трябваше да го огледам. – Руди отново си дръпна от цигарата. – Щом свърши бурята, ще го оправя. Разбрано? Следващата седмица.

Не ми каза ден и час, както и очаквах. Не се съмнявах, че ще ми се обади един час преди това и ако случайно съм излязла, покривът няма да бъде оправен. Налагаше се да го раздразня колкото се може повече, за да си свърши работата.

– А, още нещо... – добавих аз.

Руди изсумтя с видимо нетърпение.

– Какво пък сега?!

Изгледах го. По скалата от едно до десет като хазяин Руди получаваше две. Не само че никога не отговаряше на съобщенията ми, но отказваше да повярва, че има проблем с каквото и да било. Когато един ден преди няколко месеца хладилникът спря да работи, реакцията му беше: „Ами той си работеше, когато ти се нанесе“.

– Притеснявам се за дървото – казах му аз.

Руди наклони глава в посоката, в която сочех, към дървото в края на имота. Не знам точно какъв вид беше това дърво, но обиколката на дънера му беше три пъти колкото мен, освен това беше наклонено към къщата.

– Че какво му се притесняваш на дървото? – попита ме той с наставнически тон.

Измарширувах до виновника с водонепромокаемите си ботуши и натиснах кората с длан. От натиска дървото проскърца заплашително и видимо се помести.

Руди се намръщи.

– Е, какво?

– Такова! Дърветата не би трябвало да помръдват при такъв натиск.

– Случва се.

– Не, Руди! Дърветата са неодушевени.

Той дръпна дълбоко от цигарата и издиша огромен облак дим.

– Хубаво. Ще викна градинар. Доволна ли си?

Не. Щях да съм доволна, когато махнат дървото. През последния месец все го мислех, а сега, когато се задаваше буря, бях истински притеснена.

Погледнах покрива. Вероятно щеше да издържи. Вероятно и дървото нямаше да падне. И аз вероятно нямаше да умра тази нощ.

А ако се случеше, добрата новина беше, че няма да липсвам на никого.

2.

Руди реши, че сме приключили с работата тук.

Дойде, успокои ме за покрива и с това очевидно задълженията му приключиха. Изпитвах желание да го сритам по пищялите, но това с нищо нямаше да ми помогне. Трябваше да си направя ремонта сама, когато ми стана ясно, че не мога да разчитам на него, но да се поправи покрив не е лесна работа. Сигурно имаше видеа в Ютюб, но без интернет бях изгубена.

Не знам дали заради притеснението, изписано на лицето ми, или заради стиснатите юмруци, но Руди добави:

– Хижата ще оцелее. Никога не бих те изложил на опасност, Кейси.

Хвърлих му недоверчив поглед.

– Никога – повтори той. – Нали знаеш какво дело ще ми спретнат, ако загинеш под срутения покрив?

– Господи! Направо съм поласкана!

Той не знаеше, че няма кой да го съди.

– Уверявам те – каза, – че този покрив ще издържи на един проливен дъжд. А голямото дърво няма да ходи никъде.

– Възхищавам се на увереността ти.

За беда, беше твърде късно за основен ремонт. Бурята се очакваше довечера. Мислех, че Руди може да смени счупените керемиди, колкото покривът да издържи на прогнозираните ураганни ветрове, но поривите на вятъра, които ме пронизваха през палтото, ми подсказваха, че времето за каквато и да е работа по покрива отдавна е изтекло.

– Виж какво ти предлагам, кукличке – Руди издуха едно кръгче дим в лицето ми, – какво ще кажеш следващата седмица двамата с теб да излезем на по питие, а после ще видя какво мога да направя за покрива?

Не знаех откъде да започна, за да му обясня колко сбъркана е тази идея. Първо на първо, кой идиот би изпил няколко питиета, преди да се качи на покрив? Освен това нямах никакво намерение да излизам на среща с Руди – та той беше почти на възрастта на баща ми и ми се повдигаше при мисълта за ръката му, която пълзи по бедрото ми под масата в някой съмнителен бар.

Как се докарах дотук?

– Какво ще кажеш – отвърнах аз, – да поправиш проклетия покрив, както е посочено в договора за наем?

Той ми се усмихна с жълтите си зъби. Е, повечето бяха жълти, а един от резците – черен.

– Моето предложение е по-забавно.

Вътрешно потръпнах от погледа му, който се плъзна по тялото ми, въпреки че сините ми дънки и зимното палто даваха поле единствено на въображението. Когато преди време преглеждах договора за наем вътре в хижата, той се наведе, за да ми покаже къде да се подпиша, и усетих дъха му на врата си. Колко пъти можеш неволно да докоснеш гърдите на една жена, преди да стане ясно, че не е случайно?

Трябваше да скъсам договора за наем още тогава. Само че бях притисната от обстоятелствата, а и цената беше изгодна. Не че имах много избор с нулевите си доходи.

– Благодаря, но ще ти откажа – отговорих с най-равния тон, на който бях способна.

Студенината в гласа ми не успя да изтрие похотливата му усмивка. През седемте месеца, откакто живеех тук, нямаше случай, в който да съм общувала с Руди, без да се опитва да ме сваля. За щастие, рядко го виждам. Ако наемът не беше толкова нисък, отдавна да съм се изнесла.

– Виж... – Той ме огледа от горе до долу ухилен мръснишки. – Ако се притесняваш толкова за покрива, смятай се за повече от добре дошла в къщата ми долу в града.

Да, бе. Не си и помислях да прекарам вечерта с Руди и неговото опипване. По-скоро щях да се оставя на урагана да ме отвее.

– Не, благодаря.

– Хайде де, Кейси! – Погледът му се плъзна по мен по начин, който ме накара да потръпна дори под дебелото палто. – На бас, че нямаш запаси, с които да изкараш до края на бурята.

Имах повече от достатъчно запаси. Дори когато нямаше изгледи за буря, килерът ми беше пълен с консерви, аптечка за първа помощ, туби с вода, достатъчно свещи и силен фенер, от който можеш да ослепееш, ако погледнеш директно в него. Винаги съм подготвена за неизвестното.

– Подготвена съм – отвърнах троснато.

– И все пак... – Той стоеше и не помръдваше, без да има намерение да ремонтира каквото трябва в хижата, нито да си тръгне, и това ме напрягаше. – С мен ще си в безопасност. А ако случайно спре токът... – намигна – ще се топлим взаимно.

Имах желание да му кажа, че по-скоро бих се оставила покривът да ми падне на главата, но в този момент исках само да си тръгне. Ако нямаше да поправя покрива, присъствието му тук само ме дразнеше.

– Хайде! – Той ме прегърна през раменете твърде фамилиарно за един скапан хазяин. – Не приемам „не“ за отговор, Кейси.

Преди да отида в колежа, баща ми държеше да ме научи на няколко хватки по самоотбрана, които беше усвоил за един курс, който преподаваше. Той ми показа точно тази позиция и все още помня какво ми каза: „Ако някой мъж те прегърне през раменете, за да се залепи за теб, можеш да го махнеш от себе си много лесно“.

Съветът му? „Вместо да го бутнеш настрани, ти се завърташ около него.“

Завъртях лявата си ръка около лявото рамо на Руди, като се залепих плътно за него. После стиснах с дясната си ръка неговата дясна над китката и я извих зад гърба му. Следващият ми ход беше да го ритна в свивката на коляното, от което той се свлече на земята и извика от болка. Цигарата отхвърча.

Татко ми беше казал, че следващият ми ход при този сценарий е да пусна мъжа и да избягам. Но къде можех да избягам сега? Това беше моята къща.

Вместо това се покатерих върху Руди, като продължих да държа ръката му зад гърба му. Натиснах го с коляно в кръста така, че лицето му да не може да се отлепи от калта, и засилих натиска върху дясната му ръка, като я извих още повече.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Кейси? – излая Руди и вероятно налапа малко пръст. – Да не си си изгубила ума?

Завъртях ръката му още няколко милиметра и този път той изпищя.

– Ще ми счупиш ръката! – изкрещя.

Наведох се към ухото му, така че този път той да усети дъха ми, макар че моят не вонеше като неговия.

– Да не си посмял повече да ме докоснеш! Никога! Ясно?

– Да! – Този път, докато викаше, лицето му стана аленочервено, а лепкавата му коса беше омазана с кал. – За бога, ясно е! Пусни ме!

– Освен това ще ми поправиш покрива – добавих аз. – Веднага щом свърши бурята, ще дойдеш и ще ми поправиш покрива. – Той не каза нищо, затова затегнах хватката на ръката му. – Нали?

– Да! Всичко, което кажеш!

Изчаках няколко секунди, притискайки рамото му с ръка, а лицето му – навряно в калта.

Напомних сама на себе си, че ако му счупя ръката, няма да може да ми поправи покрива. Освен това току-що бях усетила една капка дъжд, затова с въздишка отхлабих хватката и го пуснах.

Отне му секунда да си поеме въздух, преди да се изправи с мъка на крака, олюлявайки се. Изгледа ме кръвнишки с воднистосините си очи, докато разтриваше рамото си.

– Какво ти има, кучко? Полудя ли?

Възприех питането за риторично.

– След два дни те чакам да оправиш покрива – изрекох през зъби.

Очаквах да откаже. Или отново да ме нападне, което щеше да ми достави удоволствие, защото бях уверена, че мога да го надвия. Той беше двайсет години по-възрастен от мен, може би пет сантиметра по-висок, мускулите му никакви ги нямаше, а сега и рамото му беше пострадало. „Хайде да те видя!“

Руди вероятно разчете погледа ми, защото сведе очи и кимна.

– Хубаво. Ще дойда отново, щом премине бурята. – После добави: – Ако оцелееш.

Не мога да преценя дали беше заплаха, или просто отбелязване на факта, че ще прекарам нощта в малка хижа с нестабилен покрив при бурни ветрове. Погледнах изпитателно изопнатите черти на лицето на Руди и се запитах дали няма да реши да ми го върне, задето му наврях лицето в калта. Имаше вид на дребнав тип.

Е, пистолетът ми беше точно за такива случаи.

3.

Влязох в хижата и пуснах радиото. Репортажите за бурята преобладаваха в местните новини.

„Гръмотевици и светкавици. Пориви на вятъра до сто километра в час. Не тръгвайте на път, освен ако не е крайно наложително.“

Не знам защо, но се надявах на чудо. Бурята да промени пътя си или да изгуби мощ. Понякога така ставаше – очакваш бедствие, но накрая само вали проливно. Ако съдех по сериозния тон на водещия обаче, едва ли щеше да се размине само с дъжд.

Погледнах през прозореца. Камионетката на Руди я нямаше на алеята, което означаваше, че си е отишъл. Излязох отново навън, за да огледам небето и да се уверя, че около хижата всичко е обезопасено.

Небето беше почерняло от облаци, които бяха заличили всякаква следа от яркото слънце по-рано тази сутрин. Огромният облак точно над главата ми приличаше на нещо черно и опасно, което ме гледаше заплашително.

Тогава ме блъсна остър порив на вятъра. Повдигна конската опашка, в която бях прибрала кестенявата си коса, и той ме прониза през пухенката, сякаш тя бе ушита от вестник. Потръпнах. Всеки момент страховитите облаци щяха да се отворят и дъждът да се излее.

За щастие, нямах повече работа навън. Събрах от земята няколко по-големи отчупени клона, които можеха да представляват опасност, и прибрах евтината косачка, която бях купила, след като се нанесох тук. Занесох я с клоните в бараката за инструменти в края на имота.

Рядко използвах бараката. Беше почти празна, ако не броим ръждясалото гребло, захвърлено в ъгъла на тясното помещение. Покривът ѝ беше в още по-окаяно положение от този на хижата, затова не я използвах. Все пак щеше да послужи да прибера косачката, която иначе можеше да прелети през кухненския прозорец и да ми отнесе главата. Надявах се, че няма да се случи.

В бараката беше тъмно, защото имаше само един малък прозорец, а осветлението не работеше. Хвърлих вътре клоните и косачката. Точно преди да затворя вратата, нещо проблесна в ъгъла и привлече вниманието ми – вероятно някой стар градинарски инструмент. Щом минеше бурята, щях да се върна, за да огледам, но сега не му беше времето. Затворих плътно вратата със съзнанието, че има петдесет процента вероятност ураганният вятър да я изтръгне.

Докато вървях към хижата, огледах покрива за последно. Опитах се да преценя вероятността да бъде отнесен от бурята по някое време тази нощ. Изглеждаше ми достатъчно стабилен, но като цяло хижата беше доста стара и занемарена. Дръжките на вратите често ми оставаха в ръцете, което не ми помагаше да гледам оптимистично на състоянието на покрива.

Докато се взирах примижала нагоре, на челото ми се приземи ледена капка. Още един порив на вятъра ме удари в лицето, от което очите ми се насълзиха. Е, вече беше твърде късно да направя каквото и да било по въпроса – бурята идваше, а Руди нямаше да поправи покрива навреме. Оставаше ми само да стискам палци. Бях сторила всичко по силите си.

Щом влязох вътре, първата ми работа беше да заключа вратата, сякаш секретната ключалка, която бях монтирала, можеше да ме защити от бурята. Имах само един съсед наблизо, който едва ли щеше да нахлуе тук, но аз винаги се отнасях сериозно към личната си безопасност.

Извадих една ролка тиксо от килера и облепих прозорците на хикс с надеждата, че това ще ги подсили. Кепенци против буря биха били идеалното решение, но тъй като едва ли щяха да се появят като по чудо в следващия половин час, трябваше да измисля нещо друго. Баща ми винаги казваше, че с тиксо може да поправиш всичко, така че тази вечер щях да тествам тази теория.

След като прозорците бяха облепени, извадих от гардероба голямата кутия с най-различни свещи. Имах повече и от магазин за свещи. Големите купих веднага щом се преместих тук, защото знаех, че токът спира при буря. Имах достатъчно, за да осветя цялата хижа.

Извадих една от кутията. Миришеше на кедър – любимият ми аромат.

Поставих свещи на всички ключови места, защото едва ли щях да се справя с това, щом спре токът. Сложих няколко в кухнята, доста повече в дневната и една голяма в банята. После занесох три в спалнята.

Спалнята ми бе малка – едва побра голямото легло, нощно шкафче и един скрин, натъпкан с оскъдния ми гардероб. Също като всичко останало в живота ми, дрехите ми бяха сведени само до най-основното. Така ми харесваше.

Вече седем месеца живеех тук и през това време не бях имала посетител в спалнята. Е, като изключим случая, когато Руди дойде да поправи ключа за лампата, защото от него излизаха искри, но това не се брои. Единствените хора, които са спали на двойната спалня, са аз, моя милост и мен.

Ако търсех компания, имаше няколко кандидати. Руди например, но след като едва не му счупих ръката, едва ли. Засякох се с един мъж на опашката в хранителния магазин миналата седмица и той ми поиска телефонния номер. Дадох му го, но в последния момент размених последните две цифри. Имаше още един човек, който смятам, че би бил щастлив да прекара нощта с мен в леглото ми.

Само че аз нямах желание. Обичам да спя сама – винаги съм обичала. Обичам да се излегна на леглото и да си правя отпечатъци на ангелчета на матрака. Не ми трябва някой да ми дърпа завивките и да ми хърка. Изпитвам съжаление към всички бедни душици, които всяка нощ трябва да делят леглото си.

Замислих се къде е най-добре да поставя свещите. Най-накрая сложих едната на скрина, а другата – на нощното шкафче до леглото. Занесох третата на перваза на прозореца. И тъкмо да я сложа в десния край, нещо ме спря.

От прозореца ме гледаше бледо лице.

4.

Преди

ЕЛА

Едва бяхме преполовили учебната година, а аз бях за шести път в кабинета на директора.

Директор Гарбър не изглеждаше доволен от мен. Не го винях. На главата са му всички ученици – цялото основно училище – така че повторни нарушители като мен бяха големи дразнители. Не че аз искам да съм тук. Не го планирах така. Когато започнах училище, не си казах: „Хей, хайде да направя така, че да ме викнат в кабинета на директора, за да мога да седна на миниатюрния пластмасов стол пред тъпото му бюро“.

Само че ме хванаха. Отново.

– Ела – каза той строго, – това се превръща в проблем.

Докато говореше, един кичур от зализаната му назад коса се плъзна по потното му чело. Гледката беше хипнотизираща.

Размърдах се в детското столче с твърда седалка без тапицерия, от което ме заболяваше задникът, който също нямаше тапицерия.

– Много съжалявам – изрекох с цялата искреност, на която бях способна.

Извинението ми не го трогна.

– Това не е първият път, когато те хващаме, че крадеш от съученици – обясни той, сякаш можех да забравя предишните случаи.

– Не съм искала да открадна – оправдах се аз. – Както ви обясних, обърках се. Това беше неволна грешка.

Пържех се в адския кабинет на директора, защото откраднах обяда на друго дете. Когато ме хванаха, се оправдах, че съм се заблудила, че това е моят обяд. Неволна грешка. Но не беше така. Знаех, че това не е моят обяд, защото днес не носех обяд. Почти никога не си носех храна. Гарбър обаче нямаше представа.

Той ме гледаше намръщено и сякаш не знаеше какво да ме прави. Нямах много опит с разочаровани от мен възрастни мъже, тъй като нямах баща. Е, ясно бе, че имам баща, но никога не бях го виждала, така че той няма как да е бил разочарован от мен.

Докато Гарбър ме гледаше, забелязах, че има малка троха от хляб или сладкиш в ъгъла на устата. Вероятно остатък от обяда му. От тази троха огладнях още повече. Човек трябва да е доста отчаян, за да открадне сандвич с фъстъчено масло и желе в кафяв хартиен плик.

– Знаеш ли – каза той, – че в стола всеки ден се предлага топъл обяд?

Преглътнах саркастичната забележка, която напираше на върха на езика ми, след като ми съобщи най-очевидната информация на тази планета.

– Освен това може да кандидатстваш за отстъпка в цената или за безплатен обяд – добави той.

Да, бе. Майка ми никога нямаше да ми позволи. Тя по-скоро би ме оставила на пълен пост, докато не се превърна в ходещ скелет, отколкото да кандидатствам за програма, предназначена за бедни деца. „Вкъщи имаме достатъчно храна.“

– Знам – отговорих, – но днес си носех обяд, затова...

Гарбър поглади наболата си брада. Трохата продължаваше да си стои в ъгъла на устата му.

– Имате ли достатъчно храна вкъщи, Ела?

– О, да! – Скръстих ръце пред гърдите си. Много от момичетата в моя клас имаха гърди, но аз нямах. Само нещо като ухапване от комар. – Хладилникът ни е препълнен. Няма място за нищо повече.

Това бе първото, което изрекох, и беше самата истина. Ако Гарбър можеше да отвори хладилника у нас, щеше да разбере.

– Беше неволна грешка – повторих аз. – Наистина!

Гарбър впери очи в мен продължително, докато не започнах да се въртя на стола. Ако беше друго дете, досега да го е пуснал да си ходи. Имах предвид, че това беше тъп сандвич с фъстъчено масло и желе и на практика не струваше нищо. Само че бях викана в този кабинет твърде много пъти и вече ми бяха лепнали етикет „трудно дете“. Каквото и да означава това.

Докато чаках присъдата, продължих да държа ръцете си скръстени около тялото, за да не започна да треперя. Не че бях уплашена или нещо подобно. Просто ми беше студено. В този кабинет беше кучи студ. Не ми беше ясно защо. Нима директорът нямаше средства за отопление?

Накрая той взе решение.

– Ще оставаш една седмица след часовете, Ела.

Върхът, една седмица в детския затвор! Но нищо. Не че имах какво по-интересно да правя след часовете. Освен това обикновено раздаваха закуски.

Когато излязох от кабинета на директора, видях едно дете да чака седнало на столовете в преддверието. Антон Питърсън, също осмокласник. Косата на Антон стърчеше на всички посоки и беше зелена – несъмнено сам си я беше боядисал с боя от аптеката, съдейки по зеленото, което беше оцветило врата му. Той чоплеше една голяма дупка на коленете на сините си дънки. Нямаше притеснен вид, защото от всички деца в училището Антон беше единственият ученик, който е бил викан в кабинета на директора повече пъти от мен. Като нищо два пъти повече.

Аз не съм лошо дете въпреки всеобщото мнение. Антон, от друга страна, е съвсем различна история. Всички знаеха, че е гнила ябълка.

– Защо са те привикали? – попитах го аз.

Той ме погледна с кафявите си очи.

– Не е твоя работа!

Сега, когато вдигна глава, забелязах, че дясната му буза е аленочервена. Това обясняваше причината – имало е бой с юмруци. Само че другото дете, с което се беше бил, не беше тук. Само Антон.

– Бой – отбелязах аз.

Той ме изгледа презрително.

– А ти за какво си тук? Не знаех, че изпращат в кабинета на директора заради грозота.

Не е лесно да покажеш среден пръст, без да те види секретарката на директора, но аз успях. Имам опит в тази работа. Антон, чийто опит се равняваше на моя, ми върна жеста.

Оставаха само две минути до началото на следващия ми час, което означаваше, че трябва да побързам, ако не искам да закъснея. Мразех да влизам по средата на часа и всички да разберат, че съм била в кабинета на директора. Не че вече всички не ме обсъждаха. Не знаех кое му е толкова интересното на тъпия сандвич с фъстъчено масло и желе, който дори не можах да изям, защото госпожа Кахил го грабна от ръцете ми.

На излизане едва не се блъснах в едно лице, което почти никога не бях срещала в кабинета на директора. Британи Картър.

Ако можех да разменя живота си с някого от училище, това щеше да е Британи Картър. Тя имаше безброй приятели, беше невероятно красива и учителите я обичаха. О, освен това имаше само шестици, без да е зубрачка. Британи на практика беше съвършена.

– Здрасти! – поздравих я аз.

Британи заметна кичур лъскава черна коса зад рамото си. Тъмната ѝ коса рязко контрастираше с кристалносините ѝ очи, много бледа кожа, а устните ѝ винаги бяха идеално червени, нищо че не употребяваше гланц. Британи на практика беше въплътената Снежанка.

– Здрасти, Ела!

С Британи бяхме в един клас от детската градина, но винаги се изненадвах, че знае коя съм. Сякаш знаменитост знаеше името ми. Обикновено тя не ме поздравяваше. Британи бе популярна, но не беше гаднярка като Антон. Е, като изключим онзи път в четвърти клас, когато покани целия клас на рождения си ден с изключение на мен. Много ме заболя.

– За какво си тук? – попитах я аз. Умирах да разбера какво може да е направила госпожичка Съвършенство, за да я изпратят при директора. – Не мога да повярвам, че са те пратили при директора.

– Не са – изсумтя Британи. – Мама ще ме вземе по-рано, защото съм на зъболекар.

О. Това обясняваше нещата. Защо изобщо някой учител би пратил Британи при директора? Та те всички я обожават.

Огледах се и забелязах, че Антон следи разговора ни. За частица от секундата погледите ни се срещнаха, но после той разтърка ударената си дясна буза и отмести поглед. Поне не бях единствената тук, която създава неприятности.