БРЕГОВЕТЕ НА ДЖОРДЖИЯ

Самолетът кацна на неотбелязана военна писта в югоизточна Джорджия. Колебая се да го нарека летище, защото няма кула, а нашият самолет беше единственият. Слязохме, качихме се на един събърбън под наем и скоро вече ускорявахме на юг по И-95. След има-няма десетина километра слязохме от магистралата през изход 58 и продължихме на изток по серия от двулентови шосета, които ни отведоха до една миниатюрна точица на картата, а именно рибарско селце на име Спелмън Блаф.

Подминахме малкото магазинче и стигнахме до двете паянтови кръчми, полазили срещуположно единствената улица. Под табелката на първата се четеше следното мото: „Любимото ми спортно състезание е надпиването с бира“. Втората я надцакваше по следния начин: „Мда, нещо ми подсказва, че тия дни ще светне лампичката на черния ми дроб“.

Оставихме асфалта зад гърба си и свърнахме по черен път, който водеше към водата. Кокала шофираше между изоставени сглобяеми къщи, от големите, и бунгала с олющена боя и продънени покриви. Тук-там имаше отдавна зарязани коли без гуми и двигатели, целите ръждясали и приютили бамбукови издънки в купетата си, също отдавна забравени лодки, полегнали на хълбок, задавени от диви лози и обитавани понастоящем от котки и плъхове. Това е древна земя, населена от стари дървета с дебели дънери, чиито обрасли с мъх клони се свеждат до земята в средната си част, преди да се устремят отново нагоре.

Продължихме по частен път и спряхме пред нещо като стар рибарски лагер. Добре поддържан, тъмен и очевидно празен.

– Откъде знаеш за това място? – попитах го аз.

Той се усмихна.

– Не очаквай да ти разкривам всичките си тайни.

Извадихме оборудването си и Кокала ме поведе към покрит док. Там натисна едно копче, вратата се вдигна, а щом той дръпна покривалото, пред очите ми се разкри една „Зодиак Про-РИБ“, изключително издръжлива лодка от гума и фибростъкло, с надуваеми бордове, осем метра дълга и малко над три широка. Задвижвана от два двигателя „Мъркюри-Верадо“4, всеки с по триста и петдесет конски сили, лодката можеше да поеме дузина пътници и да ги придвижва бързо. Освен това щеше да ни осигури добро прикритие за предстоящото, защото матовочерната гума има свойството да се слива с нощта.

– Хубава лодка – отбелязах аз.

– И аз реших, че ще ти хареса. – Кокала ми метна едно въже. – Качвай се. Да се повозим.

Минаваше полунощ. Слабото мъртво течение се усети веднага, а полумесецът огряваше стридените наноси, които се издигаха наоколо ни като гигантски къртичини. Щом толкова много стърчаха над повърхността, не ми се мислеше какво има под лодката – истинско легло от бръсначи. Кокала направляваше лодката в мрака с лекота, сякаш без да мисли, а само с мускулната памет на ръцете си. Не включихме светлините. Движехме се в почти пълна тъмнина.

Попитах, макар въпросът да беше реторичен:

– Бил си тук и преди?

Той посочи към малък нос, останките от кей и руините на къща.

– Израснах тук.

Виж ти. Не знаех.

– Сериозно?

Вълната от нашата лодка се плисна нежно по малкото оцелели дървени подпори на порутения кей, сега целите обрасли с ракообразни.

Кокала се усмихна като човек, който току-що е престъпил прага на дома си, вдишал е с пълни гърди аромата на печено пиле и е прегърнал майка си.

Излязохме без бързане от притока и се озовахме в по-големите води, които се вливаха в Крайбрежния канал. Бреговете на югоизточна Джорджия са защитени от стотици бариерни островчета, повечето от които са били обитаеми по едно или друго време. Северно от нас се издигаше остров Сейнт Катринс, приютявал в миналото няколко хиляди индианци гуале. Южно от него се намира Островът на Черната брада, наречен на прочутия контрабандист и пират. Има упорити слухове, на които някои хора вярват безусловно, че нейде там, на острова, още чака заровеното му съкровище. Южно от протока Сапело, който е тукашната порта към Атлантическия океан и Крайбрежния канал, се намира остров Сапело. Убежище на дива флора и фауна.

По лицето на Кокала виждах, че изчислява разстояние и време. След миг той посочи към протока.

– Ако яхтата влезе оттук... – пръстът му сочеше към входа на Крайбрежния, – или ще поеме право на юг покрай брега, или – ако ще зарежда гориво или ще качва пътници – ще свърне към някое пристанище.

– И как ще разберем кое от двете?

Още една загадъчна усмивка.

– Местните знаят всичко.

Реките и потоците на сушата биват картографирани от множество инженери и специалисти, преди да бъдат отпечатани на карта. А там, където сушата и океанът се срещат, на помощ идват и сателитите, изобщо хиляди човекочаса са посветени на проучвания и измервания, за да се предостави най-точната географска информация. Ала реките и потоците в тази част на света не са статични, подвижни са. Местят се. Било заради урагани, или заради неумолимия ход на времето, бреговете и дълбочината се менят постоянно, което силно затруднява капитаните. Именно затова на всички карти със ситен шрифт е отпечатано следното: „Външните хора следва да потърсят информация от местните, преди на навлязат в тези води“. Или: „Множество подводни препятствия. Съветваме да се потърси информация от местните хора“.

Въпросната информация е плод на редовна употреба от страна на местните. Редовна употреба на водата. А местните не ползват карти.

– Очаквам да са около дузина – каза Кокала. – На възраст от девет до дванайсет. Две чифта братчета, отведени първоначално от Швеция в Швейцария. Руса коса. Бяла кожа. Трафикантите са създали приложения, които да преглеждат автоматично социалните медии на родителите. – Погнуса изкриви за миг лицето му. – Търгът е приключил вчера. Сто и трийсет отделни наддавания в рамките на десет дни.

– Това са много пари.

Кокала кимна.

– „Слънчево дете“ е осемдесетметрова яхта и ще се качат на борда ѝ източно от Савана. Четири палуби над ватерлинията. Три под нея. А удобствата, които предлага, са... безброй. Сауни. Салони за масаж. Джакузита. Барове. Два басейна. Няколко трапезарии. Дансинги. Фитнес салони. Огромни каюти за гостите. Предвидени са каюти за до четиресет души персонал. – Поклати глава. – Това е преизподня на вода. Или цитадела.

– Не, това са сто милиона долара на вода.

Кокала продължи:

– Ще потегли на юг покрай брега, после ще отбие в някое пристанище северно от Камбърленд и ще качи първите клиенти. Ще пристигнат или с хеликоптер, или с високоскоростна моторна лодка, най-вероятно дванайсетметрова „Интрепид“. И преди да си попитал, да, с четири „Мъркюри Верадо“ с четиристотин коня под капака.

Цял час оглеждахме водата. Обсъждахме вариантите. Ами ако яхтата тръгне насам? А ако тръгне натам? Накрая, вече наближаваше два след полунощ, се върнахме в рибарския лагер, където Кокала направи бъркани яйца, а аз обиколих двустайния му дом, който се оказа напълно лишен от украса. Освен една малка снимка. Черно-бяла. Две момчета във водата. Едното държеше рибарска мрежа. Другото беше отпуснало ръка върху кормилото на лодката.

– Често ли идваш тук?

Той поклати глава, но не откъсна поглед от тигана.

– Не.

Познавах Кокала от двайсет и пет години, но не бях чувал, че има къща на брега. Нито, че е израснал тук.

– Тази къща отдавна ли я имаш?

Той вдигна рамене.

– Отпреди да намеря теб.

Явно не искаше да говори по темата. Това ми се стори странно, но реших да не го питам повече. Късно беше и човекът имаше право да говори или да не говори, негова си работа. Изядохме бърканите яйца, аз измих съдовете, а Кокала тръгна към вратата. Преди да я затвори, каза:

– Трябва да проверя едно-друго. – Посочи към моята стая. – Опитай се да поспиш. Утре ще... – Засмя се тихо. – Утре ще се смесим.

Така наричахме разузнаването – смесване. Знаех какво има предвид, но въпреки това попитах:

– Какво ще търсим?

– Информация от местните – отвърна той с усмивка.

КОЛОРАДО, 72 ЧАСА ПО-РАНО

Утрото беше студено, въздухът – разреден, и аз се бях задъхал още преди да стъпим на пътеката. Арти подскачаше напред, от камък на камък, като жаба. Аз с мъка местех крак пред крак. Арти ме беше събудил рано-рано по нареждане на Лета. Дружно бяха решили, че няма начин да надебелея от мързелуване, а моето извинение, че са ме простреляли в гърба, не им правеше грам впечатление, и на двамата.

Изкачили бяхме триста метра – оставаха още три пъти по толкова, – когато аз се предадох, свърнах вдясно от пътеката, сринах се на колене и повърнах като за последно, напъните извираха сякаш от пръстите на краката ми. Арти седна до мен, размахал опашка. Чакаше и май му беше забавно. А звуците, които се изтръгваха от мен, явно минаваха покрай ушите му. След малко даже се приближи да види какво съм повърнал. За миг ми се стори, че ще ми оближе лицето, но после явно се отказа, завъртя се към пътеката и хукна на нова сметка.

Изправих се някак и взех да местя крака един пред друг, потънал в мисли.

Възстановявах се бавно. Минала беше половин година, откакто братът на Кокала прати хора да взривят Фрийтаун, а после плати на друг да ме простреля в гърба със собствения ми арбалет. Колкото до моето нещастно тяло, то беше изхабило всичките си ресурси в борба с инфекцията, която настъпи, след като затворих раната в пещерата. Макар на повърхността да приличах на старото си аз, ако не броим лекото накуцване и грозния белег на корема, заради който намирах прилика между себе си и гърбушкото от Нотр Дам, знаех, че отвътре съм различен. Енергията ми никаква я нямаше, силата – също. Умората беше станала хронична, беше се превърнала в мой нежелан спътник. Докато се възстановявах, Лета неуморно ме хранеше, масажираше, раздвижваше, караше ме да мърдам, когато не исках. Първо ме накара да мина по коридора. После по главната улица. После два пъти по главната, плюс връщането. После километър, след него – два. Схващате какво имам предвид. А вече от два дни току вдигаше глава да погледне към Орлово гнездо, на височина от хиляда и триста метра над Фрийтаун. Пътеката ме зовеше. Знаех, че ще боли.

Истината е, че не физическата болка ме спираше. И преди ме е боляло. И сигурно пак ще ме боли. Болката вървеше с работата. Но седмиците минаваха и аз скоро осъзнах, че има нещо в мен, което май не иска да се метне отново на седлото. Проблемът ми не беше толкова в тялото, колкото в сърцето, и като казвам „сърцето“, нямам предвид мускула в центъра на гърдите си. Говоря за онова местенце в мен, където живее любовта и – което е не по-малко важно – надеждата. Ще ми се да мисля, че се намира някъде около пъпа ми. Онова място, където усещаш пеперудите. И когато стрелата от арбалета ме прониза, дали не го е закачила? Дали не му е пуснала кръв? Проблемът ми се усложняваше допълнително и от друго – бях имал много време да зяпам пъпа си и да мисля за личните си несгоди. Лукс, непознат за мен досега.

Цял Фрийтаун – не преувеличавам, наистина всичко живо в града – правеше и невъзможното да оздравея. Аз се бях превърнал в единствения им фокус. „От какво имаш нужда?“, „Как да ти помогна?“, „Мога ли да направя нещо, каквото и да било?“, „Как се чувстваш?“. Чувах тези въпроси по цял ден, от всички, и всички те несъмнено бяха най-добронамерени. Мислеха ми само доброто. Не че имах нещо против въпросите. Ала те доведоха до последствия, което не очаквах. Този постоянен фокус върху мен ми повлия, даде ми време да мисля за себе си, какво искам и наистина ли искам пак да се гмурна във водовъртежа. А този въпрос май не си го бях задавал преди.

През последните петнайсет години бях преглътнал някак болката от липсата на Мари в живота ми или по-скоро я бях преработил посредством прозата на Дейвид Бишъп. Сега обаче, за пръв път в живота си, Мърфи Шепърд се гледаше в огледалото и казваше на Дейвид Бишъп да млъкне. Не пиши и дума повече. Не причинявай това на сърцето си. Болката е твърде силна. А когато събирах кураж да хвана химикалката, съсъдът на надеждата ми се оказваше празен, а страницата – без думи. Аз, не по-зле от всеки друг, зная, че нас ни захранва надеждата. Тя е валутата на човечеството. Горивото на душата. Без нея ние повяхваме и умираме.

Проблемът ми бе двоен. От една страна, колкото и да се стараех, явно не бях в състояние за опазя близките си. Случилото се преди половин година го доказваше отвъд всяко съмнение. И от друга, винаги имаше още. И още. Вече от две десетилетия спасявах изгубените за сметка на здравето си, а ракът пълзеше ли, пълзеше, пускаше метастазите си необезпокояван. Злото не стана по-малко зло. За някои хора копнежът ми да променя нещата сигурно изглежда като празен идеализъм. Не е така, за мен поне. Аз не правя каквото правя заради нечие одобрение и аплодисменти. Това не е игра, не е мач. А окопна война. Знам го, но имам нуждата да знам друго – че всичко сторено през годините има някакъв ефект върху противника, върху хората в окопите от другата страна. Защото войната съвсем очевидно имаше ефект върху мен. Куцах. А те?

Кокала беше търпелив. Аз? Не толкова. Лета щеше да ме приеме всякакъв.

Арти ме погледна по онзи свой начин, все едно питаше: „Стига, старче, какъв ти е проблемът?“.

Накратко, не се бях върнал към старото си аз. Да, радвах се, че още влача крака по земята на живите, но ми оставаше да измина много път, преди да се нарека истински жив. А това щеше да отнеме време. Изгребал бях до дъно волята и силата си в онази пещера, за да остана жив. Когато са ме намерили, съм бил пътник. Силите, които ме дърпаха надолу, бяха по-големи от мен, това го помня. А после усетих нещо да ме дърпа в обратната посока, нагоре. Гласове. Сълзи. Сетне мракът се върна. После нечие пеене – и пак нагоре, към повърхността. Като дърпане на въже, което продължи седмици. Нямаше никакъв шанс да оцелея. Но любовта победи. Друго не знам какво да ви кажа.

И това правеше още по-непосилна задачата да се стегна, за да се гмурна отново във водовъртежа.

Истината е тази – отлагах. Вместо да се трудя, си намирах извинения. Което включваше сън до късно и половинчати тренировки или никакви. Случваше се изгревът да ме завари на масата, втренчен в планината. Гледах я, вместо да я изкачвам. Ровех разсеяно в чинията си, вместо да си изяждам всичко до троха, макар да имах спешна нужда от калории, за да изградя наново изгубената мускулна маса. Преди правех по сто лицеви опори за добро утро, сега имах нова норма – трийсет.

За пръв път в живота си не правех необходимото и това не убегна на Лета. А този мой мързелив подход беше опасен, защото мъжете в другите окопи не се пестяха.

Било съзнателно или несъзнателно, исках да се махна, да спра. И запитах ли се защо, отговорът беше семпъл. За да накарам лошия да спре. Въпреки успеха на Фрийтаун и всички красиви лица, с които се разминавах по улиците или виждах като диапозитиви в Планетариума на Кокала, въпреки свободата за всички имена, татуирани на гърба ми, аз помнех основно едно – болката. Образите, които виждах върху клепачите си, щом затворех очи, бяха образи на ужаси и страх, на болка и раздяла.

Може би сега, когато исках да се махна и да спра, минавах през същата фаза, през която е минал Кокала десетина години след началото на своята „кариера“, тогава, когато намери мен. Сигурно това е била причината да ме потърси. Сигурно затова е избрал да ме намери, вербува, обучи и след това да ме ръководи – защото не е бил в състояние да продължи по същия начин като преди, точно както аз не можех да продължа сега. Освен ако не си го живял от първо лице, животът, който ние търпим, е сюрреалистичен. Неестествен. Обикаляме планетата и чакаме следващото съобщение, следващото обаждане. Лягаме си, след като приготвим дрехите си за следващия ден. Не изключваме телефона си нощем, никога. Винаги сме на пет минути от следващия самолет. Не знаем кога ще се върнем и дали. Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата сме свързани с верига за фразата „какво ако“.

Какъвто и да беше проблемът ми, не можех сам себе си да поправя. И Лета знаеше това по-добре от мен. Както скоро щях да установя от опит.

Докато аз се възстановявах, Фрийтаун се възстанови по-бързо от мен. Стегна се. Стана по-силен дори. В управителния ни съвет членуват най-вече родители на деца, които сме спасили. От директори на големи компании до учени, хора от цялата страна, от Ню Йорк до Лос Анджелис, умни глави, които умеят да мислят нестандартно и имат финансовите средства да осъществят плановете си. Освен това са силно мотивирани, защото познават отблизо чувството на пълна безпомощност, докато чакаш телефонът да звънне.

Когато се събудих, Фрийтаун се възстановяваше. Звуците на усилно строителство, от обикновени чукове до рева на багери, отекваха в стаята ми. Черният белег на експлозията беше премахнат и на негово място течеше ново строителство. През изминалите години целта беше да останем извън обществения радар, играехме го частен комплекс за лечение на зависимости. Което си беше отчасти вярно. Освен това пазехме в строга тайна за кого се грижим. Никога не споменахме име, никога не разказахме покъртителна история и това създаде нещо като зона на мълчание, която ние ценяхме високо. Защото това мълчание беше жизненоважно. Ние не говорим с никого.

Кейси промени това. Когато книгата ѝ се озова във всички класации на бестселъри и няколко продуцентски компании проявиха интерес към филмовите права, ние направихме и невъзможното да защитим както нея, така и всички останали във Фрийтаун. А това ставаше все по-трудно, защото колкото повече хора си купуваха книгата ѝ, толкова повече растеше интересът. Естественото любопитство. Времето минаваше и за нас ставаше все по-трудно да поддържаме зоната на мълчанието, дотолкова, че започнах да се питам дали да не изградим нов проект, нов Фрийтаун, тайно, без да кажем на никого.

Когато ни взривиха, Фрийтаун беше дом на шейсет и три спасени жени и момичета. Като включим родители, братя и сестри, които искаха да извървят пътя заедно с тях, бройката скачаше до над сто човека, приютени в четиресетина къщи в лоното на планината. А за да се грижим за тези хора, ние плащаме заплати на двеста души, от психотерапевти и охрана, до озеленители и продавачи, от сладоледаджийницата до зоомагазинчето. Управителният ни съвет събира дарения от целия свят и в резултат на това финансово обезпечаване болницата ни се прочу, основно с неонаталното си отделение, също с травматологията и грижата за хора със зависимости. Повечето от нашите момичета остават във Фрийтаун най-малко две години, като през втората част от този период – след като се възстановят достатъчно – също се включват в работата и помагат кое където може. Много от тях помагат в болницата. Някои преподават в училището. Има и такива, които продават сладолед. Или подстригват и къпят домашни любимци. Опитваме се да им осигурим професионално обучение в желана от тях област. От курсове по рисуване до предучилищна педагогика, от курсове за козметички и моден дизайн до дистанционно обучение в колеж.

Благодарение на Анджела, главната улица на Фрийтаун се сдоби с няколко магазина за дамско облекло, обувки и бижутерия. Щом момичетата могат да измислят нещо, а ние – да им помогнем с производството, задължително продаваме продуктите. Онлайн продажбите отбелязват ръст, а Анджела дава работа на десетина момичета, много от които вече учат дистанционно в колеж, други са си подали документите и чакат одобрение.

Един от силните страхове, с които живеят момичетата и момчетата, станали жертва на трафик, е светът им да не ги хване в капан. Преживеният ужас е убил надеждата, че някога ще се измъкнат от килията, в която живеят, както физически, така и емоционално. Не си позволяват да мислят нестандартно, буквално извън кутията, защото това им причинява силна болка. Непоносима болка. Когато дойдат при нас, ние им помагаме да разрушат стените на кутията и да анализират света, който е създал тази кутия. Опитът ни показва, че много от жените, жертва на трафик, започват да вярват, че не са красиви. Това убеждение е плод на отношението към тях, така не бихме се държали дори към животно. Те вярват, че не са красиви, и което е по-лошо, вярват, че никога няма да бъдат. И щом е така, защо да мислят за мода? Щом се виждат като противни и заменими, за кого да се контят? Емоционалната война се води в дълбините на психиката.

Анджела предложи идеята да пробваме с моден дизайн като лечение и резултатите не закъсняха. Момичетата захвърлиха сивото и посегнаха към цветовете. После към ярките цветове. Създадоха шалове, рокли, някои се пробваха дори с дизайн на обувки. Щом приеха мисълта, че могат да носят тези неща, приеха присърце усилието да ги направят красиви. Нищо не беше забранено, дори най-смелите хрумвания. И техните произведения бързо напълниха магазините на главната улица. Можеха да пазаруват там всеки ден на символични цени, можеха и да върнат закупената стока, когато поискат, без някой да им задава въпроси. Така вълна от красота заля градчето и Кокала вече се чудеше кое по-напред да снима със своя „Никон“.

Както се случва често при трафик, много от жените бяха татуирани. Повечето – насила. Имаше и такива с татуиран баркод, като онези в супермаркетите, знак за собственост и постоянно напомняне, че нямат право на свободна воля, че са заменими. Повечето се опитваха да крият тези татуировки, затова доведохме специалист по премахване на татуси. И много скоро момичетата вече свободно показваха рамене, вратове и усмивки. А няколко дори започнаха да се обучават при специалиста.

Отстраняването на баркодовете и другите татуси, които напомняха за миналото, заедно със заразното разпространение на красотата, доведоха до друг неочакван резултат. Момичетата решиха, че вече не искат да се крият зад заключени врати. Искаха да бъдат видени. Да се видят една друга. Белезите им вече не бяха символи на срам, а на оцеляване. „Успях. Жива съм.“ Брадичките, преди ниско приведени, сега се вдигаха високо. Очи, които доскоро се свеждаха унило, сега гледаха право напред и виждаха надалече. Не сме докрай сигурни какво предизвика промяната, но една вечер Лета убеди момичетата да потанцуват. След три часа танци всички те бяха потни и се превиваха от смях. Така започнаха вечерните курсове по танци. От диско до макарена, от бални танци до бродуейски мюзикъли, не можеха да се наситят. И всички напираха да танцуват с Клей, който в началото идваше на инвалиден стол, повлякъл кислородна бутилка на колелца. Тези танци направиха чудо за неговото възстановяване и го върнаха към здравето. Много скоро той вече се изправяше в пълния си ръст, на собствените си два крака, и вече не просто дишаше без помощ, а току бършеше с ръка потта от челото си. Колкото до момичетата – те го обожаваха.

Всяка вечер той се появяваше с нов фрак и папийонка – старите изгоряха в пожара, – и с цветни кърпички в джобчето. Даваше такава кърпичка на всяка своя партньорка в танците и беше твърдо решил да танцува с всички момичета. Много скоро представителките на нежния пол във Фрийтаун се надпреварваха да се сдобият с негова кърпичка.

Стоях в сенките и гледах как един чернокож мъж, прехвърлил осемдесетте, стига надълбоко в сърцата на тези момичета, без дори да го осъзнава. Клей беше джентълменът, за когото всички те се бяха надявали, често несъзнателно. Отнасяше се към тях като към дами от най-висока класа. Казваше на всяка, че е принцеса от вълшебна приказка. И в резултат, Клей се превърна в основната причина, да не кажа единствената, много от тези момичета да променят отношението си към мъжете, да погледнат на тях с доверие, отново. Когато за пръв път се появи на собствен ход и нагизден с фрак и папийонка, Лета отбеляза това с парчето „Да останеш жив“. И за да не остане по-назад, Клей прекоси дансинга с наперената походка, чара и харизмата на затворник, престоял зад решетките повече от шейсет години. Красота.

Щом задобряха в танците, няколко момичета помолиха Лета да им помогне да поставят бродуейски мюзикъл. Затова сега Лета репетира с тях два пъти седмично.

И ако се чудите – не, дори в най-смелите си мечти не съм предполагал, че Фрийтаун може да стане такъв. Докато още се обучавах при Кокала, той ме научи, че падне ли на земята, житното зърно умира самичко. Но ако го заровиш, ако го поливаш и подхранваш, то ще пусне коренчета и скоро ще подаде главичка, устремено към небето, ще цъфне и ще даде плод. И че онова, което изникне, не е същото като онова, което си заровил. А много, много повече.

Жителите на Фрийтаун не плащат за нищо. Всичко е безплатно. Това те са си го заслужили. Заслужили са го хиляди пъти. Но да стигнеш дотук, не е лесно. За да те допуснат тук, трябва да си бил роб. Трябва да си бил чужда собственост.

Допреди половин година всички тук ме познаваха като човека, който е разбил с ритници вратата. Толкоз. Поредният служител. За да затвърдя това впечатление, аз се стремях да не привличам излишно внимание. И още го правя, опитвам се. След като се възстанових – добре де, след като Лета ме върна от ръба на пропастта, – те ме виждат най-вече като мъжа с широкия суитшърт, който куцука по главната, сяда на пейка в парка и пие чай. През повечето дни следобед излизам от къщи, стигам с куцукане до любимата си пейка, от която се виждат идеално зоомагазинът и бутикът за дрехи. Аз храня гълъбите, а усмивките хранят мен, когато момичетата минават покрай улицата на скейтбордове, скутери, велосипеди или с кецове за тичане. Истината е, че се заглеждат повече по Арти, отколкото по мен, той е голямата атракция. Способността му да привлича като с магнит обожатели и чесачи на коремчета е ненадмината. И макар да се радвам на усмивките, не заради тях идвам тук. Идвам за друго. И то е нещо неосезаемо, което не можеш да докоснеш с ръка. Универсалният звук на свободата. Смехът. И през повечето дни той ехти из целия град, от единия му край до другия.

Но най-любимото ми нещо се случва след мръкване, почти всяка вечер. Довличам се без бързане в Планетариума, паркирам се до стената с плик пуканки и гледам как момичетата влизат и излизат. Пижамените партита преливат едно в друго. С пухкави пантофи, възглавници и меки одеяла – всички те идват да видят най-новите снимки на Кокала. И благодарение на софтуера за лицево разпознаване, въведен от Еди, лицата им биват „прочетени“ още на влизане и програмата подбира основно снимки, на които присъстват и те. Повечето от тези момичета нямат никакви снимки от времето, преди да пристигнат при нас. Нито от детството си. Нито от абитуриентския бал, нито от дипломирането. От нищо. На пръсти се броят онези, които са имали свои снимки на някакъв етап от живота си. Кокала промени това. Той документираше красивите мигове от живота, освен това притежаваше рядкото умение да улавя най-ценните моменти. И това умение накара немалко момичета да се запишат при него на курс по фотография. Този курс вече се провежда два пъти седмично и обучава дузина млади жени. Кокала купи по един фотоапарат за всяка от тях и ги научи как да преценяват и улавят светлината. И сега, всяка петъчна вечер, когато е премиерата на последните снимки в Планетариума, повечето от тях не са заснети лично от Кокала, а от неговите ученички.

Снимките и шоуто с диапозитиви също доведоха до неочаквани резултати. След като видяха върху тавана на Планетариума уловените мигове на чисто щастие, смях, чудо и красота, все повече момичета поискаха да бъдат снимани. След като дълго са били скрити, сега искаха да бъдат видени. В цвят. И сега, когато голяма част от снимките бяха дело на момичетата от курса на Кокала, тези прохождащи фотографки дръзваха да уловят образи, които самият той не би се осмелил. Така, постепенно и естествено, петъчните прожекции в Планетариума вече включваха снимки на белези, оставени от игли, юмруци, бръснарски ножчета и принудително цезарово сечение. А големият хит, посрещан неизменно с буря от аплодисменти, бяха снимките „преди и след“. Разбити зъби – възстановени, кривогледи очи – оперирани, премахнати татуировки. Да не ви говоря за пълната телесна промяна, нея момичетата посрещаха с овации на крака. Не че оригиналните тела не са били достатъчно добри, нищо такова. Но за обитателките на Фрийтаун нещо в процеса на козметичните операции беше като да покажеш среден пръст на миналото. Бунт срещу собствената им история. Трансформациите бяха удивителни. А също толкова удивително беше как Кокала предаде щафетата нататък, към своите млади фотографки, и така възкреси и помилва спомените.

Всички момичета, за които се грижехме, бяха дошли във Фрийтаун белязани от срам. По един или друг начин. Всички до едно. Без изключение. Този срам беше причинен от друг и този друг ги беше увил със срама като с одеяло. И тази дреха от срам постепенно се беше превърнала в тяхна идентичност. Но по своето предназначение, а и по силата на своята природа, животът във Фрийтаун беше сменил одеялото от срам с нещо друго. Нещо, което им беше по мярка. Нещо, което момичетата обличаха с радост. Нещо, което казваше: „Аз съм красива. Аз съм единствена по рода си. И съм безценна“.

Докато седях на любимата си пейка в парка с изглед към главната улица, аз си държах очите отворени точно за този неочакван миг, когато поредното наше момиче ще се отърси съзнателно от дрипите на срама и ще посегне към дрехата на красотата. На новата си идентичност. Неведнъж се случваше да видя как момичета влизат в някой от бутиците и скоро излизат оттам, награбили старите си дрехи, нетърпеливи да ги хвърлят в малката клада, която поддържаме запалена денонощно, а после гледат, хванати за ръце, как старото изчезва в пламъците. Сетне обръщаха гръб на огъня и тръгваха напред с новите си дрехи. Не казвам, че едно преобличане може да заличи ужаса в душата. Не, това отнема време, при някои повече, при други по-малко. Но тази външна промяна е част от процеса. И им дава надежда.

Когато всеки от нас пристигнеше във Фрийтаун, сърцето и душата ни се крепяха на канап, тиксо и лепило. Като зле пришит юрган от кръпки. Като ръчно плетен пуловер с хлабава бримка – едно дръпване на конеца и всичко ще се разплете. И всеки от нас е дошъл тук с една нужда – да бъде видян. Преди вярвах, че нуждата свършва с това. Затягаш бримката и оправяш човека. Грешал съм. Онова, което виждах по улиците на Фрийтаун, от модата до танците и фотографията, ме убеди, че има и друга нужда, по-дълбока.

Не само да те видят и опознаят, а да те приемат такъв, какъвто си.

Може би това е същността на спасяването.

Поради съвпадение на географски чудатости, които аз не разбирам и никога няма да разбера, един пясъчен нанос беше изникнал в съседство до Спелмън Блаф при пресечката на три малки притока и един по-широк ръкав на Чернобрадия поток. Наносът беше голям почти километър и по пладне в събота вече гъмжеше от хора, кучета и лагерни огньове. Над сто лодки или бяха издърпани на пясъка, или чакаха на котва в края на водата, а близо триста човека в различни стадии на алкохолно опиянение разхождаха бански костюми, част от които са им били по мярка в миналото, а останалите – никога. Две лодки, едната надуваема, а другата кану, пригодено за плитки води, бяха оборудвани с тонколони, достойни за малък рокконцерт. Паркирани бяха само на няколко лодки разстояние една от друга, дънеха различни музикални жанрове и реално водеха стерео война. Кануто беше фен на Джими Бъфет и обясняваше колко е яко да си губиш времето в Маргаритвил, а собственикът му пригласяше на висок глас, че вината не била негова. Собственикът на надуваемата лодка пък беше включил блендер и правеше маргарити, като полюшваше бедра под ритмите на Зак Браун, който тъкмо си бил топнал задника във водата, а пръстите в пясъка – или нещо от този сорт. Оглушителната мешавица на двете парчета създаваше крайно неприятно аудио-преживяване, което собствениците на двете лодки едва ли можеха да чуят.

С Кокала се отделихме от кея при къщата му, на борда на малка алуминиева лодка, дълга малко над четири метра и задвижвана от двигател с двайсет конски сили. Идеята беше да не привличаме излишно внимание, но дали се бяхме справили, не знам. И двамата бяхме с джапанки на краката, а нагоре – с избелели отрязани дънки и тениски. Моята рекламираше световното турне от осемдесетте години на двайсети век на бившата кънтри звезда Ханк Младши, а тениската на Кокала – концерт на „Аеросмит“ отпреди десет години. На моята бейзболна шапка пишеше: „Пикая в басейни“, а шапката на Кокала рекламираше една компания за селскостопански машини. Като последен щрих, Кокала държеше кормилото с една ръка, а в другата бутилка евтино светло пиво „Буш“. За разлика от него, аз не можах да направя чак такъв компромис и не паднах под „Пабст Блу Рибън“. Не че тя е върхът на сладоледа, но в сравнение с помията, която пиеше Кокала... освен това е популярна по тези места. Докато чакахме на касата в бензиностанцията и Кокала ме попита защо съм си взел от синия рибън, аз вдигнах рамене и отвърнах, че щом си в Рим...

Когато заорахме в пясъка, обсипан с кенчета в червено, бяло и синьо, Кокала ме поздрави официално за избора, вдигна своето кенче за наздравица и каза:

– Добре дошъл на работническата ривиера.

Разпънахме плажните си шезлонги, сложихме хладилната чанта между нас, вдигнахме козирките на шапките и се „вписахме“. Разсъждавахме просто и логично – големите яхти, които напускаха Ню Йорк и потегляха на юг, обикновено спираха да заредят в началото на Крайбрежния канал. Това е разумният подход. Особено ако транспортираш месо и по план ще качиш на борда платежоспособни клиенти. В такива случаи никога не се знае кога ще се наложи да зарежеш първоначалния си план и да излезеш в открито море. Или да подпалиш яхтата, за да заличиш доказателствата.

Първите три часа включваха множество футболни мачове между няколко куотърбека, които рядко ставаха от дивана вкъщи и в резултат имаха невидими коремни плочки поради щедрата изолация във вид на сланинки, и също толкова на брой дами със символични бански костюми, които, поне наглед, лесно можеха да вдигнат дивана с все куотърбеците. Момичетата спечелиха два пъти. Момчетата – веднъж. Последва опростен вариант на бейзболен мач, който приключи внезапно, когато едно свръхентусиазирано куче улови и сдъвка малката пластмасова топка след високо воле към левия фланг.

Към късния следобед пясъчният нанос се беше смалил наполовина под напора на прилива. Но по залез слънце пак се беше издул почти до първоначалните си размери. Вече ми беше писнало до смърт от припичането на слънце и още повече от наливането с вода – цял ден пълнехме с вода празните си бирени кенчета, – когато откъм тресавището долетя нов звук. Звукът беше дълбок, гърлен и сякаш пулсираше нейде под третото повторение на „Свободна птица“, което дънеше откъм надуваемата лодка. След като му свърши бирата, онзи с кануто си беше тръгнал.

Ревът на двигателите стана по-силен, насочи се на югозапад и скоро пред погледа ми цъфна черен корпус от въглерод и кевлар. Кокала го зяпаше над тъмните си очила. На мен не ми се наложи да зяпам дълго. Виждал бях тази лодка – или друга досущ като нея – и преди.

Когато Лета се писа доброволец в ролята на стръв, докато търсехме Анджела из островчетата на Флорида Кийс, един трафикант я качи на голяма моторница, направена по поръчка в сътрудничество с „Мерцедес“. Тези модели бяха висшият пилотаж сред моторниците от този клас. „515 Проджект Уан“ беше дълга над седемнайсет метра, широка почти четири и можеше да се похвали с криминално родословие още от времето на Сухия режим. Понеже вече се бях пробвал да я преследвам, можех да свидетелствам от първа ръка за способностите ѝ. Първо са я използвали за контрабанден трафик на алкохол, после на дрога, а сега тези лодки бяха популярни сред любителите на надбягвания от островите чак до континента. Тези лодки имат ясно изразена V-образна форма, която ги прави стабилни дори в бурни води. А конкретно тази беше изработена по поръчка от носа до кърмата, лека и задвижвана от два състезателни двигателя „Мъркюри“, всеки с по хиляда триста и петдесет конски сили. А когато я захраниш със специално състезателно гориво, мощността ѝ скачаше на три хиляди и сто коня, а скоростта ѝ стигаше до двеста и двайсет километра в час. Истинска водна ракета. Потегляйки от Кий Уест, тя можеше да стигне до Куба или Бимини за по-малко от час. И което е още по-лошо, можеше да стигне дотам и да се върне за по-малко от два.

Гледах корпуса, а сърцето ми препускаше. Двамата татуирани мъже на носа спряха лодката в далечния край на пясъчния нанос и се заприказваха с някакви тийнейджъри. След края на краткия разговор обърнаха на изток и се насочиха с бавна скорост към рибарското селце. Когато лодката ни обърна гръб, видяхме името ѝ, написано на кърмата: „Диймън Дьо“. Иначе казано – тоест без изкълчения френски, – демонска лодка №2.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

Кокала стана от шезлонга си и тръгна бавно по пясъчния нанос, после се заприказва уж съвсем случайно със същата групичка младежи. След няколко минути се върна.

– Питали са къде най-близо могат да заредят. И по-конкретно, за лодка, която предлага тази услуга. – Посочи към селцето. – Вече е ясно какъв отговор са получили.

През остатъка от вечерта обсъждахме локации, преценявахме разстояния и изчислявахме времето за щурм и отстъпление. Проблемът не беше дали е осъществимо. Беше. Въпросът беше можем ли да го осъществим за нужното време. А и предвид бройката на момчетата, които почти със сигурност бяха упоени, щяхме да се озовем с пълни ръце, съвсем буквално.

Стигнахме до извода, че осемдесетметровата яхта най-вероятно ще заобиколи плажа на остров Сейнт Катринс, а после ще поеме на запад към протока Сапело, където ще избягва плитките води близо до селцето. Ако заседнеше в плиткото, това щеше да привлече зяпачи, също по-големи лодки, които да я изтеглят, да не говорим за Бреговата охрана. Този риск не биха го поели.

Не, щяха да заредят гориво в залива – след като платят отгоре на някоя лодка-танкер, която обслужва Крайбрежния канал. Това не беше необичайно за яхти с такава дължина. Необичаен би бил часът, който според нас щеше да е към един или два след полунощ, защото капитаните биха искали да останат невидими. След като напълни резервоарите си, яхтата щеше да вдигне котва, да поеме на юг под прикритието на мрака и да качи първите си платежоспособни клиенти.

Това, разбира се, беше само предположение от наша страна. Но предположение, продиктувано от дълъг опит.

Проблемът със спасяването на отвлечени деца от кораб за плът беше следният – собствениците на въпросния кораб са силно мотивирани да ни попречат. За да защитят инвестицията си, те плащат на лоши хора да обикалят палубите с големи пушки и да стрелят по непознати. Охраната е постоянна и приближи ли се чужда лодка, момчетата минават на най-висок режим, защото чуждите лодки означават хора и освен ако тези хора не са проверени предварително и не плащат значителни суми да се качат на яхтата, по-добре да стоят настрана. Следователно, би било глупаво да ги вземем на абордаж, докато зареждат с гориво. Малко след това? Може би бихме могли. Искахме екипажът да е спокоен. Да си почива. Да пие. Да вдигат наздравици за следващите няколко седмици, след като са свалили гарда.

Понеже им оставаше само тази нощ, преди напрегнатите две седмици, в които да си отварят очите постоянно, с Кокала се надявахме, че ще направят точно това – ще пият като за последно.

С едно възможно изключение – капитанът. Неговата основна заплата вече фигурира в договора му, но със сигурност там са включени и допълнителни стимули, които да удесеторят възнаграждението му. Затова капитанът би искал плаването да е възможно най-доходоносно и едва ли щеше да свали гарда като другите. Целта му беше ясна – да зареди с гориво и да продължи в указаната посока.

Но в колко щеше да се състои зареждането?

Щом приключихме с разбора на ситуацията, с Кокала се върнахме на кейовете и пристанахме до по-мръсния от двата. Този избор беше лесен. Местните рибари, които си изкарваха прехраната с лов на скариди и раци, вече бяха прибрали лодките си около въпросния кей. А те бяха най-добрият източник на новини.

Седнахме на бара, поръчахме си бира и се заслушахме в четирите разговора, които течаха около нас. Лесно открихме нужното. Един обрулен от слънцето и вятъра и омазан с грес монтьор между четиресет и петдесет, който пушеше цигара от цигара и явно събираше колекция от празни бирени бутилки пред себе си, разказваше на бармана, без да крие вълнението си.

– Точно това им викам и аз: „Вие сериозно ли?“ Ония момчета бяха целите в татуировки, караха оная ми ти готина моторница и дрънкаха с готиния си акцент, изобщо голямата работа. Затуй аз изправих гръб, да им стане ясно, че не може да идват тука и да ми дават нареждания. Щото аз тука съм си дтма. Никой нема да ми дава нареждания, кога съм си дтма. – Гаврътна останалата бира в последната бутилка, тропна по плота за нова и барманът с радост изпълни желанието му. Явно предишните шест бяха смазали добре езика му. Мъжът изгълта на един дъх половината от седмата си бира и продължи оттам, където беше прекъснал: – Ама после те извадиха оная ми ти дебела пачка, зеха да отброяват франклиновци и аз им викам: „Господа, ваш съм от тук до края на света“. – Надигна пак бутилката, запали нова цигара от светещото крайче на предишната и се засмя, видимо доволен от умелата употреба на тази култова реплика от стария каубойски филм „Тумстоун“. Така, горд от постижението си, като човек, който е спечелил от лотарията, мъжът извади от джоба си пачка банкноти и я размаха във въздуха. – Два бона и половина да ида да им налея малко гориво в два през нощта... И още толкоз, още два бона и половина, след като приключим. – Разсмя се, довърши седмото си пиво и плесна с отворена длан по барплота. – Господинчо, за пет хилядарки ще се нагиздя кат принцеса на „Дисни“ и ще танцувам бални танци, докат резервоарът се пълни.

Кокала се усмихна, остави двайсетачка на бара и прошепна:

– Местна информация.

Пазителят на хрониките