Краят на детството

I.

Земята и Свръхвладетелите

1.

Преди да отлети към поредната стартова площадка, Елена Лякова си имаше ритуал. Далеч не беше единственият космонавт, който го прави, но повечето не биха си признали този факт.

Когато излезе от административния център, вече се беше смрачило и тя пое по пътеката между боровете, докато не стигна прочутата статуя. Небето беше ясно и тъкмо беше изплувала ярка пълна луна. Очите на Елена автоматично се спряха върху Mare Imbrium (Морето на дъждовете) и тя се върна към седмиците тренировки в база „Армстронг“, или както я наричаха отскоро – Малкия Марс.

„Ти си умрял преди да се родя, Юри, в далечните дни на Студената война, когато над държавата ни все още е тегнела сянката на Сталин. Какво ли би си помислил сега, ако можеше да чуеш всичките различни акценти в Звездното градче? Мисля, че би се зарадвал... Всъщност знам, че би се зарадвал. Щеше да си остарял, но може би все още щеше да си жив. Каква трагедия, че точно ти – първият човек в Космоса – не доживя да видиш как човек стъпва на Луната! Но ти навярно също си мечтал и за Марс... Сега ние сме готови да отиде там, да поставим началото на Новата епоха, за която е мечтал Константин Циолковски преди цял век. Когато се срещнем отново, ще имам да ти разказвам толкова много неща...“

Тя беше преполовила обратния път, когато до нея спря автобус със закъснели туристи. Вратите се отвориха и пътниците изскочиха с вдигнати фотоапарати. Заместник-командирът на експедицията до Марс нямаше какво да направи, освен да си сложи медийната усмивка.

Но преди да започнат снимките, всички внезапно започнаха да викат и да сочат Луната. Елена се обърна тъкмо когато небесният спътник на Земята изчезна зад гигантска сянка, която се прокрадваше в небето. За пръв път в живота си тя замръзна от страх.

Командирът на мисията, Мохан Калир, стоеше на ръба на пропастта и гледаше морето от замръзнала лава, което стигаше чак до далечния край на вулканичния кратер. Беше му трудно да осмисли размерите на сцената, ширнала се пред него; да си представи мощта, която беше бушувала тук – как приливът и отливът на стопените скали бяха образували насипите и терасите в кратера. Но всичко това бледнееше пред умопомрачителните размери на вулкана, пред който щеше да се изправи след по-малко от година. Килауеа не беше нищо повече от макет на Олимп Монс и въпреки сериозната им подготовка експедицията можеше да се окаже трагично неподготвена за реалността на мисията.

Той си спомняше как през 2001-ва, при своето встъпване в длъжност, президентът на САЩ беше поел щафетата от четиресетгодишното обещание на Кенеди: „Трябва да стъпим на Луната!“ и беше заявил, че 21 век ще бъде векът на Слънчевата система. Той дръзко беше обявил, че до 2100 г. човечеството ще е посетило всяка планета в орбитата на Слънцето – и ще живее на поне две от тях.

Лъчите на изгряващото слънце осветяваха тънките струи пара, които се издигаха от процепите между лавата. Те напомниха на доктор Калир за сутрешната мъгла, която се събираше в Лабиринта на нощта. Да, той можеше да си представи, че вече се намира на Марс, заедно с колегите си, подбрани от шест държави. В тази мисия нито една държава нямаше, а и не можеше да успее сама.

Той вървеше към хеликоптера, когато някакво предчувствие, някакво движение, което беше забелязал с ъгълчето на окото си, го накара да спре. Обърна се и погледна кратера объркано. Отне му секунда преди да вдигне поглед към небето.

Тогава Мохан Калир разбра, точно както Елена Лякова на другия край на света, че историята, която познaваха хората, е достигнала своя край. В сравнение с блестящите чудовища, които летяха над облаците така далеч над него и над всичко земно, космическите кораби в „Лагранж“ изглеждаха по-примитивни от дървени канута. В един момент, който сякаш продължи цяла вечност, Мохан наблюдаваше – светът наблюдаваше – как огромните кораби се спускат с царствено величие.

Той не съжаляваше, че трудът на живота му се обезсмисля. Беше дал мило и драго, за да може човечеството да достигне звездите, и сега те – далечните, равнодушни звезди – бяха дошли при него.

Това беше моментът, в който историята затаи дъх и настоящето се откъсна от миналото като айсберг, който се отцепва от ръба на скалата и отплува в океана самотен и горд. Всичко постигнато в отминалите епохи изгуби значение и в съзнанието на Мохан отекна една мисъл:

„Ние не сме сами“.

2.

Застинал пред широкия, заемащ цяла стена прозорец, генералният секретар на Организацията на обединените нации Стормгрен гледаше надолу към бавния поток от коли, изпълнили 43-та улица. Понякога се замисляше дали е добре човек да работи на такава височина над събратята си. Разбира се, изолацията помага да бъдеш безпристрастен, но тя лесно може да премине в равнодушие. Може би той се опитваше да си обясни някак своята неприязън към небостъргачите, която така и не преодоля за двайсет години живот в Ню Йорк.

Зад него се отвори врата и той чу стъпките на Питър ван Риберг, но не се обърна. Както винаги, последва кратко мълчание, докато Питър хвърли неодобрителен поглед към термостата на климатичната инсталация – беше банална шегата, че генералният секретар обича да живее в хладилник. Стормгрен почака заместникът му да се приближи към прозореца и чак тогава отмести погледа си от познатата, но все още очарователна гледка, която се откриваше от тази височина.

– Закъсняват – каза той. – Уейнрайт трябваше да е тук преди пет минути.

– Преди малко ми се обадиха от полицията – той води със себе си порядъчна тълпа и заради това шествие из улиците има задръствания. Ще се появи всеки момент. – Ван Риберг замълча, а сетне попита почти рязко: – Все още ли мислите, че е разумно да се срещате с него?

– Страхувам се, че е късно да отлагам срещата. Тъй или иначе се съгласих да се проведе, макар че, спомнете си, това не беше моя идея.

Стормгрен вече беше отишъл до писалището и въртеше в ръцете си своето знаменито ураново преспапие. Не се вълнуваше, но чувстваше нерешителност. Добре беше, че Уейнрайт закъснява – това като че ли даваше на Стормгрен някакво предимство в началото на преговорите. „Ето такива дреболии – помисли си Стормгрен – означават в нашата работа далеч повече, отколкото им се полага според разума и логиката.“

– Идват! – Ван Риберг едва не удари носа си в стъклото. – Приближават... Сигурно са поне три хиляди.

С дневника си в ръка Стормгрен отиде до своя заместник. На около половин миля от зданието на ООН се виждаше неголяма, но решителна процесия, която наближаваше. Над главите на хората се развяваха лозунги, които не можеха да се прочетат оттук, но Стормгрен и така знаеше какво искат те. След малко, надделявайки шума от уличното движение, до него достигна и ритмичното скандиране на зловещия многогласен хор. Стормгрен изпита внезапно отвращение. Наистина човечеството можеше вече да се откаже от маршируващите тълпи и яростните лозунги!

Шествието се изравни със сградата на Секретариата; навярно участниците разбираха, че той стои на прозореца – тук-там се повдигаха юмруци, впрочем не съвсем уверено. Предизвикателството не се отправяше към Стормгрен, макар че именно на него му показваха юмрук. Като заплаха на пигмеи към великан, гневните юмруци бяха насочени към небето, където на височина около петдесет километра сияеше сребрист облак – флагманският кораб на флотата на Свръхвладетелите.

„И е напълно възможно Карелен да гледа всичко това и безкрайно да се забавлява – помисли си Стормгрен. – Нали тази среща никога нямаше да се състои, ако не беше внушена от Попечителя.“

Днес за пръв път Стормгрен се срещаше с водача на Лигата за освобождение. Той престана да се пита разумна ли е тази стъпка – плановете на Карелен често пъти бяха толкова сложни, че човек не можеше нищо да разбере. Във всеки случай сериозна вреда от това нямаше да има. Но ако беше отказал да приеме Уейнрайт, Лигата щеше да използва отказа като оръжие срещу самия него – Стормгрен.

Александър Уейнрайт се оказа едър, красив мъж под петдесетте. Стормгрен знаеше, че той е безусловно честен човек и поради това – два пъти по-опасен. Но бе явно искрен и затова беше трудно да се отнесеш към него с неприязън – сякаш не оценяваш убежденията му, а заедно с това и някои негови последователи.

Ван Риберг ги представи един на друг кратко и доста напрегнато, и Стормгрен пристъпи към работа, без да губи време.

– Предполагам – започна той, – че главната цел на вашето посещение е да заявите официално протеста си срещу плана за създаване на Световна федерация. Греша ли?

Уейнрайт кимна сериозно.

– Това е главното, господин секретар. Както ви е известно, в последните пет години ние се опитваме да отворим очите на човечеството за стоящата пред него опасност. Задачата ни се оказа трудна, защото, изглежда, повечето хора доброволно предоставят на Свръхвладетелите възможността да правят с нашия свят всичко, което им скимне. И все пак в различни страни нашата петиция е подписана от над пет милиона патриоти.

– Не са толкова много – пет милиона, а ние сме милиарди.

– Но не са и малко. При това зад всеки подписал стоят много други, които съвсем не са уверени, че замисълът за създаване на федерация е разумен, а още повече – че е справедлив. Даже Попечителят Карелен при цялото си могъщество не може с един подпис да отмени хилядолетната история на човечеството.

– Какво знаем ние за могъществото на Карелен? – възрази Стормгрен. – Когато бях дете, Обединена Европа беше само мечта, а когато пораснах, мечтата се сбъдна. И това стана преди пристигането на Свръхвладетелите. Карелен само довършва работата, която ние сме започнали.

– Европа беше единна и в културен, и в географски смисъл. А целият наш свят не е единен – разликата е съществена.

– Трябва да се предполага, че в очите на Свръхвладетелите нашата Земя изглежда несравнимо по-малка, отколкото Европа – в очите на родителите ни. И аз не мога да не призная, че възгледите им са далеч по-зрели от нашите.

– Аз не отхвърлям изцяло федерацията като крайна цел, макар че много мои последователи не са съгласни с това... Но обединението трябва да възникне от хората, а не да се налага отвън. Длъжни сме сами да творим съдбата си. Никой не трябва да се намесва повече в делата на човечеството.

Стормгрен въздъхна. Беше чувал това вече хиляди пъти и можеше да даде само един отговор, с който Лигата не желаеше да се примири. Той вярваше на Карелен, а Лигата – не. Тук те коренно се разминаваха и нямаше никакъв изход. За щастие, Лигата още нямаше сили да стори нещо.

– Позволете да ви задам няколко въпроса – каза той на Уейнрайт. – Ще отречете ли, че Свръхвладетелите донесоха на хората безопасност, мир и прогрес?

– Не споря. Но те ни отнеха свободата. Човек не живее...

– ... за парчето хляб. Да, знам! Но сега за пръв път дойде време, в което човек е сигурен поне за хляба си. А и коя погубена от нас свобода може да се сравнява с тази, която за пръв път в цялата история ни дадоха Свръхвладетелите?

– Свободата да се разпореждаме със собствения си живот, както ни повелява Господ.

„Ето, че стигнахме до същността – помисли си Стормгрен. – Както и да го прикриваме, коренът на разногласията е в религията.“ Уейнрайт в никакъв случай не позволяваше да се забрави, че е свещеник. И макар сега да беше облечен като мирянин, Стормгрен сякаш го виждаше с одеждите на пастира.

– Преди месец сто епископи, кардинали и равини заявиха в съвместна декларация, че поддържат политиката на Попечителя. Вярващите по света не са с вас.

Уейнрайт гневно заклати глава – разбира се, не беше съгласен.

– Много духовни власти са слепи – Свръхвладетелите са ги прелъстили. Когато осъзнаят опасността, ще бъде твърде късно. Човечеството ще изгуби волята си за действие и ще бъде поробено.

Настъпи кратко мълчание. След малко Стормгрен каза:

– След три дни отново ще бъда при Попечителя. Ще му разясня вашите възражения, тъй като е мой дълг да представям възгледите на цялото човечество. Но, повярвайте ми, това няма да промени нищо.

– И още нещо – бавно произнесе Уейнрайт. – За нас има много неприемливи неща в Свръхвладетелите, но най-отвратителното е тяхната скритост. Вие сте единственият човек, който е говорил някога с Карелен, но дори и вие не сте го виждали нито веднъж! Тогава има ли нещо учудващо, че не му се доверяваме?

– Без да отчитате всичко, което той е направил за човечеството?...

– Да, без да го отчитаме. Дори не зная кое е по-оскърбително – всемогъществото на Карелен или неговите тайни. Ако няма какво да крие, защо не ни се покаже? Когато говорите с него следващия път, господин Стормгрен, попитайте го за това!

Стормгрен замълча. Нямаше какво да отговори – във всеки случай нищо такова, което би убедило събеседника му. Понякога се съмняваше в това, в което е убедил сам себе си.

За Свръхвладетелите, разбира се, това беше нищожна работа, за Земята – най-великото събитие в цялата ѝ история. Исполинските кораби се появиха от непостижимите глъбини на Вселената без никакво предупреждение. Това беше описвано в научнофантастичната литература хиляди пъти, но никой не вярваше, че може да се случи наистина. И ето, случи се – безмълвни грамади, които проблясваха в небесата над целия свят и символизираха познания, непостижими за хората и след векове. Шест дни те се рееха неподвижно над градовете, без да показват, че им е известно дори за съществуването на човека. Но и не трябваха никакви знаци – беше ясно, че могъщите кораби не са се появили случайно с такава точност именно над Ню Йорк, Лондон и Париж, над Москва, Рим, Кейптаун, Токио и Канбера...

Още преди да изтекат тези вледеняващи душата шест дни, някои хора разбраха истината. Тези пришълци не се появяваха за пръв път – някога те вече бяха опитвали да се запознаят с хората. И сега в безмълвните неподвижни кораби мъдри психолози наблюдаваха как ще постъпят земляните. Когато напрежението достигнеше предела си, пришълците щяха да започнат да действат.

На шестия ден Карелен, Попечителят на Земята, обяви на човечеството за себе си, като прекъсна всички предавания на всички радиовълни. Той говореше на безупречен английски и дори само това предизвика разпра, която прелетя над Атлантическия океан. Но съдържанието на неговата реч потресе слушателите много повече, отколкото формата ѝ. Според всички критерии то бе подвластно само на височайш гений, съумял дълбоко и всестранно да осмисли цялата човешка дейност. Несъмнено мъдростта и гъвкавостта на ума, магическите пътища, по които се достига до неведоми области на знанието – всичко това, изкусно събрано на едно място, трябваше да внуши на човечеството, че пред него стои несравнимо по-развит разум. Когато Карелен свърши, народите на Земята разбраха, че дните на тяхната относителна независимост са отминали. В пределите на държавните граници всяко правителство все още съхраняваше властта си, но в международните отношения решаващата дума от тук нататък не принадлежеше на хората. Беше безполезно да се спори, протестира и доказва.

Трудно можеше да се очаква, че всички държави по света безропотно ще се подчинят на такова ограничаване на властта си. Но как можеха да се съпротивляват? Задачата бе безумна – дори и да им се удадеше да унищожат корабите на Свръхвладетелите над своите градове, заедно с тях щяха да загинат и самите градове. И все пак една голяма държава направи такъв опит. Може би там някой се надяваше с един атомен удар да убие два заека, защото се прицелиха в кораб, който беше над съседна и при това неприятелска страна.

Вероятно в минутата, в която на екрана в тайния контролен пост се е появило изображението на исполинския кораб, шепата военни и специалисти са се раздирали от противоречиви чувства. Ако опитът се увенчаеше с успех, как щяха да отвърнат останалите кораби? Може би щеше да е възможно да бъдат унищожени и те, и човечеството отново щеше да продължи по своя път? Или Карелен щеше да отвърне на нападателите с някакво страшно възмездие?

Ракетата се взриви и екранът помръкна, но след миг изображението на кораба отново се появи – работеше камера, изстреляна в Космоса на стотици мили разстояние. Мина само секунда – беше време да избухне огненото кълбо на ядрената реакция и да изпълни небето с пламъци, подобни на слънчевите.

Но нищо не се случи. Огромният кораб си остана невредим и продължи да се рее в недосегаемите висини под ослепителните слънчеви лъчи. Атомната бомба не го докосна и никой дори и не разбра какво е станало с нея. Нещо повече – Карелен съвсем не наказа виновниците, абсолютно с нищо не показа, че поне знае за нападението. Той презрително замълча, оставяйки ги да очакват със страх отмъщение, което така и не последва. Това подейства далеч по-силно от всякакво наказание, предизвиквайки ужасна бъркотия и упадък на духа. След седмица на яростни взаимни обвинения нещастното правителство падна.

Имаше и опити за пасивна съпротива срещу политиката на Свръхвладетелите. Обикновено Карелен просто не се съгласяваше правителствата да постъпват така, както искат, докато и те сами не се убеждаваха, че само вредят на себе си, ако действат на своя глава. Само веднъж той даде на едно упорстващо правителство да почувства неговото недоволство.

Повече от сто години Южноафриканската република се раздираше от вътрешни разпри. В двата лагера хората с добра воля се опитваха да прехвърлят мост над пропастта, но напразно – корените на страха и предразсъдъците, които отрязваха пътя към съглашение, бяха надълбоко. Отново и отново се сменяха правителства, които се отличаваха едно от друго само по степента си на нетърпимост – всяка страна бе отровена от ненавистта и всички последствия от гражданската война.

Когато стана ясно, че там дори няма да се опитат да приключат с дискриминацията, Карелен предупреди непримиримите. Назова само деня и часа. В страната възникнаха смътни опасения, но не и страх или дори не паника – никой не вярваше, че Свръхвладетелите ще допуснат насилие и разрушение, от които еднакво биха пострадали и виновни, и невинни.

Така и стана. Просто, достигайки меридиана на Кейптаун, слънцето угасна. Остана само неговият бледен, едва различим за окото възлилав призрак, който не даваше нито топлина, нито светлина. Неразбираемо как, високо в Космоса се срещнаха две силови полета и преградиха пътя на слънчевите лъчи. Безупречно кръгла сянка покри пространство с диаметър петстотин километра.

Нагледният урок продължи половин час. Това бе достатъчно – на другата сутрин южноафриканските власти обявиха, че напълно възстановяват гражданските права на бялото малцинство.

Ако не се смятат такива отделни случаи, човечеството прие Свръхвладетелите като постоянна част от естествения порядък на нещата. Удивително бързо се изгладиха следите от първоначалния потрес и животът продължи в своя ред. Ако един нов Рип ван Уинкъл се събудеше внезапно, щеше да забележи, че най-голямата промяна бе стаеното очакване – сякаш хората се оглеждаха мислено, дебнейки мига, в който накрая Свръхвладетелите ще излязат от блестящите си кораби и ще се покажат на земните жители.

Вече пет години те чакаха. „И това е причината за целия смут“, мислеше си Стормгрен.

Когато колата на Стормгрен приближи стартовата площадка, там, както винаги, се бяха скупчили зяпльовците със заредените си фотоапарати и камери. Генералният секретар размени няколко думи със своя заместник и се провря през тълпата любопитни.

Карелен никога не го принуждаваше да чака дълго. Тълпата внезапно ахна – във висините проблесна и с потресаваща бързина израсна сребърно кълбо. Въздушната вълна обля Стормгрен и корабчето застина на около петдесетина крачки от него, като висеше внимателно на няколко сантиметра над площадката – сякаш се страхуваше да не се оскверни от съприкосновението със земята. Стормгрен бавно тръгна към него. Познатият вече плътен и гладък металически корпус, без нито един шев, се набразди като водна повърхност на едно определено място и откри входа – всички специалисти по света безуспешно се опитваха да разберат как става това. Стормгрен влезе вътре и се озова в единствената, изпълнена с мека светлина кабина. Входът се затвори безследно и външните звукове и цветове изчезнаха.

Пет минути по-късно отверстието се появи отново. Стормгрен не беше усетил никакво движение, но знаеше, че е на петдесет километра над Земята, в недрата на Кареленовия кораб. Намираше се в света на Свръхвладетелите, които бяха заети със своите тайнствени дела някъде наоколо. Никой друг човек никога не бе стоял толкова близо до тях – и все пак той знаеше за тяхната природа и облика им не повече от всички останали там долу.

В неголемия кабинет, в който се влизаше през малък проход, цялата обстановка се състоеше от стол, разположен пред телевизионен екран. Тази обстановка не даваше възможност на човек да си представи облика на създателите ѝ – така и беше замислено. Екранът, както винаги, не бе включен. Понякога Стормгрен мечтаеше да види как той светва, оживява и разкрива най-сетне тайната, която не даваше покой на човечеството. Но мечтата му не се сбъдваше и зад тъмния правоъгълник продължаваше да се таи Неведомото. Там се криеха също мощта и мъдростта, най-задълбоченото и снизходително разбиране на човешкия род, и това, което беше най-удивително – някаква насмешлива нежност към буболечките, които пълзяха някъде далече долу.

Откъм решетките, които вероятно скриваха говорителя, зазвуча спокойният, неизменно бавен и добре познат вече глас – всички освен Стормгрен досега го бяха чували само веднъж. Дълбочината и звучността му даваха единствената възможност да си представиш Карелен – в този глас се усещаше нещо огромно. Карелен сигурно бе огромен – много по-голям от човек. Наистина някои учени изследваха записа на оная паметна реч и предположиха, че е говорило не живо същество, а машина. Но Стормгрен не бе уверен в това.

– Да, Рики, аз слушах вашата беседа. И така, какво мислите за господин Уейнрайт?

– Той е честен човек, макар че това не може да се каже за много от неговите последователи. Как трябва да се постъпи с него? Сама по себе си Лигата не е опасна... но там има и екстремисти, които открито призовават към насилие. Аз дори мислих дали да не поставя охрана пред дома си. Надявам се, че това все още не е необходимо.

Карелен сякаш не слушаше и за досада на Стормгрен, както се случваше не за пръв път, заговори за друго:

– Измина вече месец, откакто е обявен подробният план за създаване на Световна федерация. Много ли се прибави към седемте процента несъгласни с мен и към дванайсетте процента, които нямат определено мнение?

– Засега не е много. Но това не е толкова важно. Безпокои ме друго – даже вашите поддръжници са убедени, че вече е време да се приключи с тайнствеността.

Въздишката на Карелен прозвуча съвсем като истинска, но в нея не се усещаше искреност.

– Вие също ли мислите така?

Въпросът бе риторичен и не се нуждаеше от отговор.

Стормгрен продължи разгорещено:

– Наистина ли не можете да разберете до каква степен това ми пречи да изпълнявам задълженията си?

– И на мен не ми помага – като че ли с чувство се отзова Карелен. – Бих искал хората да престанат да ме мислят за диктатор и да помнят, че съм само администратор и се опитвам да провеждам нещо като колониална политика, която е разработена без мое участие.

„Доста приятно определение – помисли си Стормгрен. – Интересно, доколко то отразява истината?“

– Но може би в крайна сметка ще можете да обясните по някакъв начин тази скритост? Ние не разбираме каква е причината за нея и това поражда недоволство и всевъзможни слухове.

Карелен се разсмя както винаги силно, гръмко – някакво кънтене в смеха му пречеше да бъде той съвсем като човешкия.

– Е, и за какво ме приемат сега? Все още ли преобладава теорията за робота? Може би ми е по-приятно да изглеждам като система от електронни лампи, отколкото като някаква стоножка – да-да, видях карикатурата във вчерашния брой на „Чикаго Таймс“! Дори ми се прииска да помоля да ми дадат оригинала.

Стормгрен раздразнено стисна устни. Наистина Карелен понякога се отнасяше твърде лекомислено към своите задължения.

– Този въпрос е сериозен – произнесе той с укор в гласа.

– Драги мой Рики – възрази Карелен, – аз не приемам сериозно човечеството и само това ми позволява да съхраня остатъците от своите изключителни в миналото умствени способности.

Стормгрен неволно се усмихна.

– Но на мен, съгласете се, от това не ми става по-леко. Длъжен съм да се върна на Земята и да убедя събратята си, че макар и да не им се показвате, нямате какво да криете. Задачата не е проста. Любопитството е едно от основните свойства на човешката природа. Не можете безкрайно да го пренебрегвате.

– Да, това е най-сложното препятствие, с което се сблъскахме на Земята – призна Карелен. – Но нали вие повярвахте, че в останалото ние действаме разумно – по същият начин бихте могли да повярвате и в това!

– Аз ви вярвам – каза Стормгрен, – но нито Уейнрайт, нито неговите последователи ви вярват. И можем ли да ги съдим, ако те тълкуват в лоша посока вашето нежелание да се разкриете пред хората?

Настъпи кратко мълчание. После до Стормгрен достигна слаб звук (може би скърцане?), сякаш Карелен се раздвижи на стола си.

– Вие разбирате защо Уейнрайт и нему подобните се боят от мен, нали така? – попита той. Сега гласът му звучеше мрачно, като че под сводовете на катедрала ехтяха звуците на гигантски орган. – Във вашия свят има такива хора сред поборниците на всяка религия. Те разбират, че сме носители на разума и знанието, и се боят не от преданост към вярата си, а защото ще свалим боговете им. Не с някакъв умисъл, не. Има далеч по-тънък способ. Знанието може да погуби религията и без да опровергава нейните догми, а просто като не им придава значение. Както разбирам, никой никога не е доказвал, че Зевс или Тор не съществуват, и въпреки това сега почти никой не им се кланя. Ето защо разните уейнрайтовци се страхуват, че ние знаем истината за произхода на тяхната вяра. Те се питат отдавна ли наблюдаваме човечеството. Видели ли сме как Мохамед е избягал от Мека и как Моисей е провъзгласил на юдеите техните закони. Може би ние знаем колко лъжа има в техните свещени истории?

– А вие наистина ли знаете това? – попита едва чуто Стормгрен по-скоро себе си, отколкото Карелен.

– Ето от какво се страхуват те, Рики, макар и да не искат да го признаят за нищо на света. Наистина не ни доставя удоволствие да рушим вярата на хората, но нали не може всички религии да са истинни, всички до една? Уейнрайтовците не разбират това. Рано или късно човек неминуемо ще узнае истината, но все още не е дошло времето. А това, че не се показваме пред вас – да, съгласен съм, че много усложнява нашата работа, но нямаме право да разкриваме тази тайна. Не по-малко от вас съжалявам, че е необходимо да крием нещо, но за това има важни причини. Все пак ще се опитам да се обърна към... към тези, които стоят над мен. Може би техният отговор ще ви удовлетвори, а може би ще успокои и Лигата. А сега нека да се върнем към текущите дела и да възобновим записа.

– Е, как е? – нетърпеливо попита Ван Риберг. – Добрахте ли се до нещо?

– Сам не разбирам – уморено отвърна Стормгрен, като хвърли на масата куп листове и рухна в креслото. – Сега Карелен се съвещава с началниците си... съвсем не знам на кого и защо се подчинява той. Нищо не ми обеща.

– Слушайте – внезапно каза Ван Риберг. – Сега ми хрумна... Защо всъщност сме длъжни да вярваме, че над Карелен стои някой? Може би тези Свръхвладетели, както ги наричаме, да са само тук, в корабите над Земята? Може би никъде няма други? А може и да няма къде да отидат и да крият това от нас?

– Остроумно – усмихна се Стормгрен. – Само че вашата теория никак не съвпада с малкото, което знам – и все пак знам – за Карелен.

– А какво знаете за него?

– Той неведнъж ми е споменавал, че неговите задачи тук са временни и му пречат да се върне към главната си работа, която според мен е свързана някак с математиката. Веднъж му цитирах думите на историка Актон за това, че властта развращава, а безграничната власт развращава безгранично. Исках да видя как ще се отнесе към това. Той се засмя – смехът му е оглушителен – и каза, че тази опасност не го грози. Първо, каза, колкото по-рано свърша работата си тук, толкова по-бързо ще мога да се върна вкъщи – това е на много светлинни години разстояние. И второ, властта ми съвсем не е безгранична. Аз съм само... попечител. Разбира се – довърши Стормгрен, – може и нарочно да ме обърква. Не знам може ли да му се вярва.

– А как ви се струва, нима е безсмъртен?

– Да, според нашите мерки, макар че нещо в бъдещето сякаш го плаши... Не мога да си представя какви са опасенията му. И всъщност повече нищо не знам.

– Всичко това не е много убедително. Аз мисля така – тяхната неголяма ескадра се е заблудила в Космоса и си търси пристанище. Този Карелен крие от нас колко малобройна е неговата група. Може би останалите кораби са автомати и на тях няма жива душа. Просто ни хвърлят прах в очите.

– Почели сте доста научна фантастика – каза Стормгрен.

Ван Риберг смутено се усмихна.

– „Нашествие от Космоса“ не се получи точно така, както го очаквахме, нали? Но моята теория прекрасно обяснява защо Карелен не се разкрива пред нас. Той просто крие, че няма никакви други Свръхвладетели.

Стормгрен поклати глава – беше забавно, но май не бе точно така.

– Вашето тълкуване – каза той – както винаги е доста хитроумно и поради това – невярно. Зад Попечителя несъмнено стои някаква могъща цивилизация, за която можем само да гадаем и която сигурно отдавна знае за нас. Сам Карелен явно е изучавал човечеството в продължение на столетия. Вижте например как той владее нашите език, пословици и поговорки. Не аз него, а той ме учи на образен език!

– А забелязали ли сте нещо, което той не знае?

– Да, и нерядко – но това винаги са дреболии, глупости. Мисля, че той има необикновена, безотказна памет, но не смята, че е нужно да узнава всичко. Ето, да кажем, английският е единственият език, който той владее съвършено, но в последните две години научи нелошо и финландски просто за да ме подразни. А финландският е труден – не може да бъде набързо усвоен! Карелен рецитира наизуст големи откъси от „Калевала“, а аз, срамно е да призная, помня само няколко реда. И още – той знае подред биографиите на всички съвременни държавни дейци, а аз невинаги знам дори на кого мога да разчитам. В историята и в науката изобщо неговите познания са огромни – сам знаете колко много научихме от него. И въобще, ако вземем която и да е област поотделно, струва ми се, че той не превъзхожда това, което може да достигне човешкият ум. Но нито един човек не би могъл да обхване всичко, което знае Карелен.

– И аз бих направил същия извод – съгласи се Ван Риберг. – Можем да си разсъждаваме за Карелен до края на века, но неизменно ще се връщаме към главното – защо, по дяволите, той не ни се показва? Докато се крие, няма да престана да гадая и да съчинявам теории, а Лигата за освобождение няма да престане да се бунтува.

Той сърдито погледна към тавана.

– Надявам се, господин Попечител, че в една прекрасна тъмна нощ някакъв репортер ще вземе ракета и ще се промъкне през черния вход във вашия кораб с камера в ръка. Тогава цялата преса ще гръмне!

Дори и да чуваше този дързък призив, Карелен не се отзова. Впрочем той никога на нищо не се отзоваваше.

Първата година появяването на Свръхвладетелите внесе в живота на хората по-малко промени, отколкото можеха да се очакват. Сянката им легна върху всичко, без обаче да се натрапва. Ако погледнеше към небето над почти всички големи градове по Земята, човек можеше да види блестящите във висините сребърни кораби, но те бързо станаха нещо привично – като Слънцето, Луната и облаците. Вероятно повечето хора само смътно съзнаваха, че жизненото им равнище постоянно расте благодарение на Свръхвладетелите. И за още нещо, за което също рядко се сещаха, би трябвало да благодарят на безмълвните кораби – те за пръв път в историята донесоха мир за цялото човечество.

Нямаше нищета, нямаше войни, но тези блага, състоящи се именно в отсъствието на нещо и далече от всякакви ефекти, хората приемаха като естествена даденост и скоро забравиха за тях. А Свръхвладетелите продължаваха да се държат отчуждено и да не се разкриват пред човечеството. Докато Карелен водеше подобна политика, можеше да очакват уважение и възхищение, но не и някакви по-топли чувства. Трудно беше да не им писне на неверниците, които не искаха да разговарят само по телетайпа в щабквартирата на ООН. За какво беседваха Карелен и Стормгрен знаеха само те двамата. Понякога Стормгрен сам недоумяваше за какво са му на Попечителя тези срещи. Може би се нуждаеше от непосредствено общуване, дори то да е само с един землянин? Или разбираше, че Стормгрен се нуждае от близката му подкрепа? Ако беше така, то Стормгрен би се чувствал много признателен – и ако желаеха, тези от Лигата за освобождение можеха да продължават да го наричат презрително „разсилния на Карелен“.

Свръхвладетелите никога не влизаха в преговори с отделни държави и правителства – те приеха ООН в този вид, в който я завариха; обясниха как да се установи необходимата радиовръзка и предаваха всичките си разпореждания чрез генералния секретар. Съветският делегат неведнъж пространно и съвършено справедливо доказваше, че този ред е в разрез с устава на ООН. Изглеждаше, че това съвсем не тревожи Карелен.

Наистина изумително бе множеството от злини, безумия и нещастия, унищожено от тези небесни послания. Свръхвладетелите помогнаха на хората да разберат, че повече няма защо да се страхуват един от друг, и още преди неуспешния си опит с ядрената ракета да се досетят, че цялото оръжие, което са създали дотогава, е безсилно срещу този, който може да странства сред звездите. Така се рушеше главната преграда, която пречеше на хората да бъдат щастливи.

Свръхвладетелите малко се интересуваха какъв точно обществен строй има дадена държава – достатъчно бе да няма угнетяване и продажност. На Земята както преди имаше демократични страни и монархии, безобидни диктатури, комунизъм и капитализъм. Това не преставаше да изумява множество простодушни хорица, които бяха твърдо убедени, че тяхната представа за живота е единствено възможната. Други предполагаха, че Карелен само изчаква часа, когато ще внедри своя система, способна да унищожи изведнъж всички предишни форми на обществено устройство, и затова не се занимава с дребни политически преобразования. Но всичко това, както и останалите разсъждения за Свръхвладетелите, беше нещо като гледане на кафе. Никой не знаеше техните замисли и цели, никой не знаеше какво бъдеще подготвяха те за човечеството.

3.

През последните няколко нощи Стормгрен не можеше да спи добре, а защо – не знаеше. Скоро той щеше да се освободи от товара на своите задължения. Вече четиресет години служеше на човечеството, а пет от тях – и на неговите владетели. Можеше да се похвали, че е постигнал много в своя живот. И като че ли в това се състоеше бедата – че когато се оттеглеше от всичко, за кратко или по-дълго време той щеше да остане без цел и животът щеше да изгуби вкуса си. Откакто беше починала съпругата му Марта, а децата им бяха създали свои семейства, имаше малко неща, които го привързваха към тоя свят. Може би в мислите си той не се отделяше от Свръхвладетелите и затова някак се отчужди от хората.

И тази нощ бе неспокойна – мислите му се въртяха все в този затворен кръг, като механизъм, останал без управление. Стормгрен разбра, че колкото и да се опитва, няма да заспи, и неохотно се надигна от леглото. Навлече халата си и излезе на покрива на скромното си жилище, където имаше малка градина. Всеки от подчинените му живееше далеч по-разкошно, но на Стормгрен този дом му бе напълно достатъчен. Беше достигнал състоянието, в което вече не го блазнеха нито имуществото, нито почестите.

Нощта беше топла, почти задушна, но небето бе ясно и ниско на югозапад сияеше пълна луната. На десетина километра от Стормгрен хоризонтът бе озарен – отразяваха се светлините на Ню Йорк, – сякаш беше започнало зазоряване, което внезапно е спряло.

Стормгрен погледна нагоре – високо над града, към небесата, където той единствен от хората е бил неведнъж. Там далеч на лунната светлина проблясваше корабът на Карелен. „Интересно с какво ли се занимава сега Попечителят? – помисли си Стормгрен. – Може би Свръхвладетелите никога не спят.“

Огненото копие на един метеорит прониза купола на небето. Миг след това още се виждаше слабата светлина от следата му и после изчезна – в тъмното небе отново останаха само звездите. Жестоко напомняне – след сто години Карелен щеше да продължава да води човечеството към цел, известна само на него, а само след четири месеца генералният секретар на ООН щеше да бъде друг човек. Само по себе си това с нищо не огорчаваше Стормгрен, но ако все пак се надяваше, че може да узнае какво е скрито зад непроницаемия екран, то той имаше много малко време.

Именно в последните няколко дни той посмя да признае пред себе си, че жадува да проникне в тайната на Свръхвладетелите. Досега не го бяха мъчили съмнения и вярваше на Карелен, а в последно време (ехидна мисъл!) явно се бе заразил от метежния дух на Лигата за освобождение. Наистина твърденията, че човечеството било поробено, бяха празни приказки. Малко бяха тези, които вярваха в това и искаха да върнат историята назад. Хората свикнаха с ненатрапчивата власт на Карелен, но бяха нетърпеливи да узнаят кой всъщност ги управлява. Можеха ли да бъдат съдени за това?

Лигата за освобождение беше най-голямата, но не и единствената организация, която въставаше срещу Карелен, а значи и срещу хората, които помагаха на Свръхвладетелите. Причините за недоволството и начините на действие бяха най-различни – едни групи се ръководеха от религиозни съображения, други просто избиваха комплекса си за малоценност. Те се чувстваха, при това напълно обосновано, както се е чувствал например образованият индиец през деветнайсети век под властта на Великобритания. Пришълците от Космоса донесоха на Земята мир и благоденствие, но знаеше ли някой дали нямаше да се наложи на хората да заплатят за това висока цена? Историята не беше обнадеждаваща – даже най-мирните контакти между народи, твърде различни в степените на своето развитие, им бяха носили гибел по-често, отколкото на равнопоставени общества. Цяла страна, както и отделният човек, можеше да падне духом пред лицето на неизмеримото превъзходство, понеже не е в състояние да отговори на такова предизвикателство. А превъзходството на цивилизацията на Свръхвладетелите, макар и обгърнато в тайна, беше най-голямото предизвикателство, отправяно някога към човека.

Телетайпът тихо зачука зад стената – изписваше поредната ежечасна сводка на Централната агенция по печата. Стормгрен влезе в стаята и равнодушно прегледа листовете хартия. От другото полукълбо на Земята Лигата за освобождение беше предала на Агенцията едно не съвсем оригинално заглавие. „Превръщат ли Човека в Чудовище?“ – питаше вестникът и цитираше: „Днес на митинг в Мадрас доктор С. В. Кришнан, президент на Източния отдел на Лигата за освобождение, каза: „Поведението на Свръхвладетелите може да се обясни много просто – техният облик е толкова чужд и отвратителен за хората, че те не смеят да се покажат. Предлагам на Попечителя да докаже, че това не е истина“.

Стормгрен гнусливо захвърли листа. Дори и обвинението да беше справедливо, тази надутост не му харесваше. Мисълта не беше нова и никога не го беше тревожила – в каквито и причудливи форми да се явяваше животът, едва ли Стормгрен не би могъл да се примири постепенно с тях и, защо не, да открие красота в едно странно същество. За него не беше важно тялото, а резултатът. Ако можеше да убеди в това Карелен, Свръхвладетелите вероятно щяха да престанат да се крият. Разбира се, те едва ли бяха и наполовина така безобразни, както в измишльотините на разни карикатуристи, които заляха вестниците почти веднага след тяхното пристигане.

Стормгрен вече знаеше, че не само заради своя приемник иска да приключи с това положение. Трябваше честно да си признае, че в крайна сметка го измъчва най-обикновено любопитство. Отдавна познаваше Карелен като личност и нямаше да се успокои, докато не откриеше и що за същество е той.

⁕

Когато на другата сутрин Стормгрен не бе на мястото си в обичайния час, Питър ван Риберг се удиви и дори малко се ядоса. Нерядко, преди да дойде в кабинета си, генералният секретар се отбиваше тук-там по работа, но винаги предупреждаваше за това. На всичко отгоре, тази сутрин го очакваха няколко спешни и важни съобщения. Ван Риберг позвъни на половин дузина учреждения, опитвайки се да го открие, и накрая само злостно махна с ръка.

Към обяд той се разтревожи сериозно и изпрати кола до дома на Стормгрен. Десет минути след това той се стресна от воя на сирена – по авеню „Рузвелт“ с бясна скорост прелетя полицейски патрул. Сигурно журналистите имаха приятели в този патрул, защото колата още не беше спряла, когато радиото информира Ван Риберг и целия свят, че той вече не замества, а е облечен във всички пълномощия на генерален секретар на ООН.

Разтоварен малко от грижите си, Ван Риберг беше любопитен да узнае отзивите на печата около изчезването на Стормгрен. За изминалия месец всички вестници по света се бяха разделили на два лагера. Западната преса като цяло одобряваше плана на Карелен за превръщането на всички хора в граждани на една световна държава. А в страните на Изтока избухваха бурни, макар и често изкуствено подклаждани пристъпи на национализъм. Някои държави там се бяха сдобили с независимостта си само преди едно поколение и сега чувстваха, че някой иска да отнеме извоюваните им права чрез измама. Изсипваха се яростни нападки срещу Свръхвладетелите – отначало вестниците бяха много внимателни, но бързо се убедиха, че и най-резките нападки срещу Карелен остават безнаказани. И пресата се насъска както никога.

Но почти всички гръмогласни вестникарски атаки съвсем не отразяваха мнението на преобладаващата част от обществото. Удвоиха охраната на държавните граници, които скоро щяха да изчезнат завинаги, но войниците, макар и да го премълчаваха, се гледаха съвсем дружелюбно. Политиците и генералите можеха да се карат и заплашват, колкото им беше угодно, но безмълвните милиони чувстваха – дългата кървава глава в историята на човечеството свършва и отдавна бе дошло време за това.

И точно в тази обстановка, незнайно къде, изчезна Стормгрен. Страстите веднага утихнаха. Светът разбра, че е изгубил единствения човек, чрез когото Свръхвладетелите по някакви загадъчни свои съображения разговаряха със Земята. Вестниците и радиокоментаторите сякаш изгубиха дар слово и в тишината се чуваше само гласът на Лигата за освобождение – тя упорито уверяваше, че не е виновна за нищо.

Стормгрен се събуди в непрогледен мрак. Все още сънен, той дори не се удиви от това. А после мислите му се проясниха – той поривисто седна и протегна ръка към електрическия ключ.

В тъмнината ръката му се натъкна на гола, хладна каменна стена. Стормгрен замря, душата и тялото му се вцепениха, стреснати от неизвестността. После, почти без да вярва на сетивата си, той застана на колене и започна да опипва с върха на пръстите си до ужас непознатата стена.

Не беше минала и минута, когато нещо изведнъж щракна и тъмнината на едно място се разсея. В слабо осветен правоъгълник се мярна нечий силует, вратата се затвори и отново стана тъмно. Всичко бе така внезапно, че Стормгрен не успя да разгледа къде се намира.

След миг го ослепи яркият лъч на електрически прожектор. За секунда се задържа насочен в лицето му, а после се придвижи надолу към леглото и Стормгрен видя, че това е просто матрак, хвърлен върху нерендосани дъски.

В тъмнината се чу невисок глас – говореше на безукорен английски, но с акцент, който Стормгрен не успя да определи веднага.

– Радвам се да видя, че сте се събудили, господин генерален секретар. Надявам се, че се чувствате съвсем добре.

Имаше нещо в последните думи, което накара Стормгрен да застане нащрек. Гневните въпроси замряха на устните му. Той се вгледа в тъмнината и каза спокойно:

– Колко време бях в безсъзнание?

Събеседникът се засмя.

– Няколко дни. Увериха ни, че няма да има последствия. Радвам се да видя, че това е истина.

За да спечели време, а и за да провери собствените си усещания, Стормгрен спусна краката си на пода. Все още беше по пижама, но тя се оказа измачкана и доста замърсена. От рязкото движение му се зави свят – не много, но достатъчно, за да разбере, че със сигурност са му приложили някакъв наркотик.

Стормгрен се обърна към светлината. Попита рязко:

– Къде съм? Всичко това със знанието на Уейнрайт ли е?

– Не се вълнувайте – отвърна неразличимият в мрака човек. – Засега няма да обсъждаме това. Мисля, че сте доста гладен. Обличайте се и да ходим на обяд.

Светлинният кръг на прожектора се придвижи из стаята и за пръв път даде възможност на Стормгрен да прецени размерите ѝ. Всъщност това дори не бе стая – стените бяха голи, по-скоро грубо одялан камък. Очевидно беше просто пещера и навярно се намираше дълбоко под земята. И ако е бил няколко дни в безсъзнание, можеше наистина да се намира в която и да е част на света.

Лъчът на прожектора освети купчина дрехи върху един куфар.

– Ще трябва да се задоволите с това – каза гласът от тъмнината. – С прането тук сме зле, така че взехме със себе си два ваши костюма и няколко ризи.

– Много любезно от ваша страна – съвсем сериозно каза Стормгрен.

– Не се обиждайте, но мебели и електричество няма. В някои отношения тук е много удобно, но не достатъчно комфортно.

– А за какво е удобно? – попита Стормгрен, докато обличаше ризата си. Докосването на познатата тъкан странно го успокояваше.

– Всъщност... просто е удобно – беше отговорът. – Впрочем ние сигурно ще бъдем доста време заедно, така че наричайте ме Джо.

– Не че се интересувам от произхода ви, но вие сте поляк, нали? – отбеляза Стормгрен. – Мисля, че мога да ви наричам с истинското ви име. Едва ли ще е по-трудно за произнасяне от много финландски имена.

Настъпи кратко мълчание. Прожекторът премигна.

– Е, какво, можеше да се очаква – каза смирено Джо. – Сигурно имате солиден опит в това отношение.

– При моята длъжност е много полезно за развлечение да се изучават езици. Струва ми се, че сте се възпитавали в Съединените щати, но сте напуснали Полша не по-рано от...

– Добре, стига! – прекъсна го Джо. – Виждам, че приключихте с обличането, така че, моля ви.

Вратата се отвори и Стормгрен излезе, изпълнен с доволство от малката си победа. Пазачът му се отдръпна и го пропусна да мине. Стормгрен се запита дали е въоръжен. Предположи, че е, а сигурно и неговите приятели не бяха много далеч.

Коридорът бе мъждиво осветен от разположени тук-там керосинови лампи и Стормгрен за пръв път успя да разгледа Джо. Беше около петдесетгодишен мъж и със сигурност тежеше над сто килограма. Всичко в него и по него беше огромно, като се започнеше с камуфлажната военна униформа – Бог знаеше от коя именно армия – и се завършеше с пръстена на лявата му ръка, който имаше нечувани размери. Такова мъжище едва ли и имаше голяма нужда от оръжие. Затова пък нямаше и да е трудно да се издири, реши Стормгрен – само да се измъкнеше веднъж оттам. Но мисълта не бе много утешителна, защото сигурно и самият Джо знаеше това много добре.

Стените отстрани бяха всъщност камък, поукрепен на места с бетон. Сигурно беше някаква изоставена мина – едва ли можеше да се измисли по-добро място за затвор. Мисълта, че е похитен, някак си не вълнуваше Стормгрен до момента. Струваше му се, че нищо не се е случило, а и Свръхвладетелите със своето безмерно могъщество сигурно щяха да съумеят да го открият и отърват. Но сега увереността му понамаля. Сети се, че е там вече няколко дни, а все още никой не го е измъкнал. Може би и всемогъществото на Карелен имаше някакъв предел – ако пленникът е скрит в земните недра на някакъв далечен континент, възможно е дори Свръхвладетелите с целите си познания да са безсилни да открият следите му.

В празно полутъмно помещение зад една маса седяха двама души. Когато Стормгрен влезе, те само кимнаха и го погледнаха с любопитство и с явно почитание. Единият му подаде през масата купчина сандвичи и Стормгрен веднага се зае с тях. Беше гладен като вълк и си помисли, че нямаше да е лошо, ако обядът бе по-апетитен, но вероятно и неговите пазачи не се хранеха по-добре.

Ядеше и поглеждаше към останалите трима. Сред тях Джо беше най-забележителен не само заради ръста и телосложението си. Другите двама – явно негови помощници, имаха съвсем посредствен вид, а откъде бяха родом, можеше да се определи след като проговорят.

Стормгрен преглътна последната си хапка с малко вино, което му поднесоха в чаша със съмнителна чистота. Сега вече се чувстваше по-уверен.

– И така – със спокоен глас произнесе той, обръщайки се към великана поляк, – може би вие ще ми обясните какво означава това и какво всъщност се надявате да постигнете.

Джо се окашля.

– Искам да ви разкрия едно – Уейнрайт няма нищо общо. Той също не очакваше нищо подобно.

Стормгрен беше почти готов за този отговор, макар че се учуди защо Джо толкова лесно потвърди догадките му. Отдавна подозираше, че вътре в Лигата или успоредно с нея съществува някакво крайно течение.

– А по какъв начин ме похитихте? Питам от чисто любопитство.

Не разчиташе на отговор, но за негово изумление му отговориха с желание – сякаш бяха чакали само това.

– Разиграхме го като в холивудски детективски филм – каза весело Джо. – Не знаехме дали Карелен не ви следи постоянно, но взехме нужните мерки. Пуснахме ви приспивателен газ през климатичната инсталация – не беше кой знае колко трудно. После ви пренесохме в колата – и това беше лесно. Честно да ви кажа, цялата работа не я свършиха наши хора. За такава операцийка ние наехме, ъъъ... специалисти. Карелен може и да ги залови и сигурно ще го направи, само че от тях няма да узнае нищо. Колата ви взе от вашия дом и скоро се гмурна в дълъг тунел – има такъв недалече от Ню Йорк. След определено време тя се появи от другия край и в нея имаше един човек в безсъзнание, който много приличаше на генералния секретар на ООН. А след малко пък от срещуположния край на тунела се появи голям камион, натоварен с метални сандъци, и се отправи към едно летище. Там натовариха сандъците в самолет, чийто полет беше абсолютно законен. Не се съмнявайте, че собствениците нямаше да умрат от страх, ако узнаеха за какво сме използвали сандъците... А тази, истинската кола си отпътува някъде чак до самата канадска граница. Може би Карелен вече я е заловил, но това няма значение. Както виждате – надявам се, ще оцените моята откровеност – целият ни план е построен твърде пресметливо. Уверени сме, че Карелен може да следи и чува всичко, което става на повърхността на Земята, но не и това, което се случва под повърхността ѝ. Освен ако му служи не само науката, но и магьосничеството. Дори и да узнае за подмяната в тунела, ще бъде много късно. Разбира се, ние рискуваме, но сме взели и още някои мерки за безопасност, за които сега няма да говоря. По-добре да премълча за тях – възможно е все още да са ни необходими.

Джо така явно се опиваше от разказа си, че Стормгрен трудно сдържаше своята усмивка. И въпреки това той наистина се разтревожи. Похитителите бяха доста изобретателни и бе много възможно да са се изплъзнали на Попечителя. И нямаше никакви гаранции, че Карелен чак толкова ще се загрижи за безопасността на генералния секретар. Джо също не бе много уверен в това. Може би и поради тази причина откровеничеше и проверяваше как ще се отнесе Стормгрен към случилото се. Въпреки тревогата си, трябваше да се престори на невъзмутим. И той каза с презрение:

– Явно всички вие сте истински глупци. Наистина ли според вас Свръхвладетелите могат да бъдат така лесно излъгани? И какво се надявате да постигнете с това?

Джо му предложи цигара, но Стормгрен отказа. Тогава пазачът запуши сам и приседна до масата. Чу се зловещ трясък и великанът внезапно се изправи.

– Съвсем разбираемо е защо действаме така – започна той. – Видяхме, че няма смисъл да уговаряме и убеждаваме, затова се наложи да действаме по друг начин. Нелегални дейци е имало на света и по-рано и дори силата на Карелен да е огромна, няма да му е лесно да се справи с нас. Ние започваме борба за независимост. Разберете ме правилно. Не желаем никакво насилие – във всеки случай поне засега, – но Свръхвладетелите волю-неволю се нуждаят от земни помощници. А на тях ние можем да им създадем куп неприятности.

„И очевидно, започвате с мен“ – помисли си Стормгрен. Изглежда, Джо съвсем не разказа всичко. Наистина ли тези нелегални дейци си бяха въобразили, че на Карелен може да се повлияе с някакви гангстерски прийоми? Във всеки случай едно добре организирано съпротивително движение наистина можеше да усложни много живота. Този Джо напипваше единственото уязвимо място във властта на Свръхвладетелите. Действително всички техни разпореждания се изпълняваха от помощници хора. Ако тези хора се изплашеха така, че да престанат да се подчиняват, то цялата система щеше да рухне. Впрочем едва ли... Стормгрен си помисли, че Карелен сигурно щеше да намери бързо някакъв изход.

– Какво смятате да правите с мен? – попита накрая той. – Аз съм заложник, така ли?

– Не се безпокойте, ние ще се погрижим за вас. Тези дни очакваме някои гости, а дотогава ще се постараем да не скучаете.

Джо добави няколко думи на своя език и единият от съратниците му сложи на масата неразпечатана колода карти.

– Доставихме ги специално за вас – поясни той. – Чел съм в „Тайм“, че здравата поигравате покер. – Джо внезапно заговори много сериозно и дори загрижено: – Надявам се, че не сте зле със сухото. Не съобразихме да проверим. Как да ви кажа... просто ни е неудобно да вземаме чекове.

Ошашавен, Стормгрен втренчи ококорените си очи в своите тъмничари. И внезапно проумя – но това беше наистина забавно! Сега той беше избавен от своите задължения и тревоги, от цялата суета. От сега нататък всичко това щеше да е задължение на Ван Риберг. Каквото и да се случеше, той сам не би могъл да стори нищо. Не беше ли чудесно, че тези невъобразими похитители просто жадуваха да поиграят с него покер!

Стормгрен се облегна на стола и искрено се разсмя – не беше се смял така от много години.

„Няма съмнение, че Уейнрайт не лъже – размишляваше мрачно Ван Риберг. – Възможно е дори да подозира кои са похитителите на Стормгрен, но да не знае със сигурност. Но постъпката им не одобрява. Изглежда, че в последно време екстремисти от Лигата го притискат по всякакъв начин, за да действа по-решително. И сега просто са започнали да действат сами.“

Нямаше спор, че похищението е организирано чудесно. Стормгрен можеше да е скрит в кое и да е ъгълче на земното кълбо и едва ли имаше възможност да се попадне на следите му. „И все пак трябва да се предприеме нещо, и то по-скоро!“ – реши Ван Риберг. Той трепереше в душата си пред Карелен, макар че често пускаше шеги по негов адрес. Беше му страшно дори да си помисли, че трябва да се обърне пряко към Попечителя, но друг изход нямаше.

Отделът за свръзки заемаше целия последен етаж на огромното здание. По цялата дължина на залата бяха наредени телетайпи – едни мълчаха, а други делово почукваха. Чрез тях постъпваше нескончаемият поток от статистически данни – обем на производството, численост на населението, изчерпателни сведения за цялата световна икономика. Сигурно някъде във висините, на кораба на Карелен, имаше нещо подобно на тази зала – ледени тръпки полазваха по кожата на Ван Риберг, когато той гадаеше какви ли непознати чудовища се движат там от апарат на апарат и събират отчетите, които Земята изпращаше на Свръхвладетелите.

Но днес не го интересуваха нито тези апарати, нито обичайната им работа. Той отиде в малкия кабинет, където можеше да влиза само Стормгрен. По заповед на Ван Риберг ключалката вече беше разбита и в кабинета го чакаше шефът на отдел „Свръзки“.

– Ето, това е обикновен телетайп – каза той на Ван Риберг. – Клавиатурата е като на стандартна пишеща машина. Има и фотопредавател, в случай че трябва да се изпратят някакви изображения или таблици, но вие казахте, че засега няма такава нужда.

Ван Риберг разсеяно кимна.

– Да, благодаря ви. Свободен сте. Сигурно няма да се бавя много. След това отново заключете стаята и ми дайте всички ключове.

Той почака, докато другият излезе, и седна пред апарата. Знаеше, че този начин на свързване се използва рядко – почти всички въпроси се обсъждаха лично между Карелен и Стормгрен всяка неделя на срещите им. Но този апарат явно бе предназначен за извънредни случаи и можеше да се очаква, че отговорът няма да закъснее.

Ван Риберг се поколеба за миг и започна неумело да натиска клавишите. Машината тихо забръмча – на тъмния екран кратко припламваха дума след дума. Той се изправи в очакване на отговора.

Не измина и минута, когато апаратът отново закъркори. Не за пръв път Ван Риберг допусна, че Карелен може би никога не спи.

Отговорът бе много кратък и съвсем не утешителен:

НИКАКВИ УКАЗАНИЯ. ДЕЙСТВАЙТЕ ПО СВОЕ УСМОТРЕНИЕ. К.

С горчивина и без никакво удоволствие Ван Риберг усети огромния товар на своята отговорност.

⁕

За три дни Стормгрен успя да изучи добре своите тъмничари. Някаква стойност имаше само Джо. Другите двама бяха истински нищожества – сбирщина, която неизбежно се прилепва към което и да е нелегално движение. Идеалите на Лигата за освобождение за тях бяха празна работа; интересуваше ги само едно – да се сдобият с насъщния, без да полагат много усилия.

Джо беше по-сложен, макар че понякога приличаше на възрастно дете. Безкрайните игри на покер понякога се прекъсваха от бурни политически спорове и скоро на Стормгрен му стана ясно, че великанът никога не се беше замислял сериозно за какво точно се бори. Тези хора бяха завладени от силни чувства и краен консерватизъм – едва ли можеше при това положение изобщо да се говори за трезви разсъждения. Дълго време родината на Джо се беше борила за независимостта си и този факт бе поставил върху него неизличим печат – Джо все още живееше с миналото. Беше един вид живописно изкопаемо, един от тези, които съвсем не се нуждаеха от някакъв уреден образ на живота. Когато тези хора изчезнеха, ако това, разбира се, се случеше някога, светът щеше да стане безопасен, но и доста по-скучен.

Сега Стормгрен почти не се съмняваше, че Карелен не е успял да открие следите му. Той все още се опитваше да убеди своите стражи в противното, но безуспешно. Беше ясно, че го държат в плен, очаквайки да видят ще се намеси ли Карелен, или не – ако нищо не се случеше, те можеха да действат и по-нататък.

И Стормгрен не се учуди, когато на четвъртия ден след похищението Джо го предупреди, че очаква гости. Още преди това пленникът бе забелязал растящото безпокойство на тъмничарите си и се досети, че ръководителите на движението са се убедили в своя успех и скоро ще се появят.

Те вече седяха зад нестабилната дървена маса, когато Джо въведе Стормгрен в помещението и учтиво се отдръпна, за да го пропусне. На Стормгрен му беше забавно това, че Джо за пръв път бе изтипосал голям пистолет на кръста си. Неговите подчинени ги нямаше, а и самият Джо се държеше по-скромно от обичайното (Стормгрен веднага разбра) пред доста по-значителни хора. Тези, които бяха вътре, му напомняха видяната някога фотография на Ленин и неговите сподвижници в първите дни на руската революция. Бяха шестима и излъчваха подобна сила на ума, желязна воля и непреклонност. Джо и нему подобните не бяха опасни, но тези тук бяха умът и сърцето на нелегалната дейност.

Стормгрен кимна кратко, приближи към единствения свободен стол и седна, стараейки се да изглежда хладнокръвен и непринуден. Възрастен широкоплещест мъж, който седеше до отдалечения ъгъл на масата, следеше всяко негово движение – той посрещна Стормгрен и впи в него язвителните си сиви очи. Под този пронизващ поглед Стормгрен се разколеба и без да го желае, заговори пръв:

– Предполагам, че сте дошли, за да обсъдим условията. Какъв откуп сте определили за мен?

Тук той забеляза, че някой встрани стенографира думите му. Обстановката бе делова.

Отзова се шефът, който говореше напевно, сякаш е родом от Уелс.

– Може и така да се каже, господин главен секретар. Но ни трябват не пари, а сведения.

„Ето какво било!“ – помисли си Стормгрен. Разпитваха го като военнопленник.

– Вие сам знаете за какво се борим – напевно продължи уелсецът. – Ако ви е угодно, можете да ни наречете съпротивително движение. Убедени сме, че рано или късно Земята ще поведе борба за независимостта си, и знаем, че открита война е невъзможна – остават ни само неподчинението, саботажът и други подобни. Похитихме ви отчасти за да покажем на Карелен, че сме добре организирани и ще действаме решително. Но главното е, че вие сте единственият, от когото можем да научим нещо за Свръхвладетелите. Вие сте разумен човек, господин Стормгрен. Помогнете ни и ние ще ви върнем свободата.

– А какво всъщност искате да узнаете? – внимателно попита Стормгрен.

Струваше му се, че проницателните очи на събеседника му проникват в най-потайните глъбини на неговото съзнание – той не бе срещал никога в живота си такъв поглед. Неведнага напевният глас отвърна:

– Знаете ли в крайна сметка кои са или какво са Свръхвладетелите?

Стормгрен едва сдържа усмивката си.

– Повярвайте ми – каза той, – че не по-малко от вас желая да разкрия тази тайна.

– Значи сте съгласен да отговаряте на нашите въпроси?

– Не мога да обещая. Но е възможно и да отговарям.

Той чу как Джо въздъхна с облекчение, а всички в стаята се раздвижиха за миг и сетне замръзнаха в очакване.

– Ние можем приблизително да си представим при какви обстоятелства се срещате с Карелен. Но може би вие ще опишете това по-подробно, без да изпускате дори и най-несъщественото?

Молбата им се стори достатъчно безобидна на Стормгрен. Беше отговарял десетки пъти на подобни въпроси, а сега това щеше да изглежда като готовност да им помогне. Пред него стояха явно умни и проницателни хора и може би щяха да разберат някои неща. Ако можеха да извлекат от неговия разказ някакви нови сведения – още по-добре. Може би щяха да ги споделят и с него. Във всеки случай това нямаше да навреди на Карелен.

Стормгрен порови из джобовете си, намери молив и стар плик за писма. Нахвърли набързо чертеж и започна да обяснява:

– Вие, разбира се, знаете, че веднъж седмично те изпращат малък летателен апарат, който ме отвежда до кораба на Карелен. По тази машина не се вижда никакъв двигател или нещо подобно. Как се влиза вътре, естествено, също знаете – заснети са достатъчно телескопични филми. Вратата – ако това може да се нарече врата – се появява и аз влизам в неголяма стая, където има само стол, маса и телеекран. Разположението примерно е такова.

Той побутна плика към възрастния уелсец, който дори не погледна чертежа. Странните очи продължаваха неотклонно да гледат Стормгрен и на него му се стори, че нещо се е променило в тяхната глъбина. Настъпи мъртва тишина и Стормгрен чу как зад него дишането на Джо изведнъж пресекна.

Озадачен и подразнен, Стормгрен гледаше в тези очи от упор – и накрая разбра. Смути се, смачка плика на твърда топка и я хвърли на пода.

Ето защо се е чувствал така неловко под погледа на тези сиви очи. Човекът срещу него беше сляп.

Ван Риберг не опита повече да се свърже с Карелен. Като цяло работата в неговото ведомство продължи в своите коловози: изпращаха се статистически данни, резюмета от световната преса и прочее. В Париж юристите все още спореха за всяка точка от бъдещата Световна конституция, но това засега не го вълнуваше. Трябваше да представи окончателния проект на Попечителя само след две седмици – ако дотогава текстът не беше готов, Карелен несъмнено щеше да постъпи така, както сметне за нужно.

А за Стормгрен все още нямаше никакви вести.

Ван Риберг говореше по диктофона, когато звънна телефонът за спешни свръзки. Той вдигна слушалката към ухото си. Слушаше и все повече недоумяваше. После бързо затвори телефона, втурна се към прозореца и го разтвори широко. Далече долу из улиците нарастваше вопълът на изумлението и колите спираха.

Беше истина – небето бе пусто. Корабът на Карелен, неизменният символ на властта на Свръхвладетелите, беше изчезнал. Ван Риберг огледа висините, докъдето стигаше погледът му – нямаше никаква следа. И изведнъж притъмня – сякаш посред бял ден настава нощ. Ниско от север над самите покриви на нюйоркските небостъргачи налетя исполински кораб, който чернееше в полумрака като градоносен облак. Ван Риберг неволно се отдръпна. Винаги беше знаел, че корабите на Свръхвладетелите са грамадни, но беше едно, когато такава планина се рее в недосегаемите висини, и съвсем друго – когато подобно чудовище прелита над главата ти като облак, гонен от самия дявол.

В полумрака като при слънчево затъмнение Ван Риберг проследи кораба, докато той заедно с чудовищната си сянка не се скри на юг. Не се чуваше нито звук, нито свистене във въздуха, което означаваше, че корабът не е толкова ниско, колкото изглежда – височината беше не по-малко от километър. А после цялата сграда се разтърси от удара на въздушната вълна и някъде със звън по пода се посипаха строшени стъкла.

Зад гърба му изведнъж зазвъняха всички телефони, но Ван Риберг не помръдна. Стоеше така – подпрян на перваза, загледан на юг, потресен от тази безмерна мощ.

Стормгрен говореше, но мислите му бяха другаде. Беше пленник на тези хора, стараеше се да им даде някакъв отпор, а в същото време у него блещукаше надеждата, че те изведнъж ще му помогнат да разкрие тайната на Карелен. Това беше опасна игра, но, колкото и да бе странно, тя му доставяше истинска наслада.

Най-много въпроси задаваше слепият. Беше поразително с каква скорост неговият пъргав ум подбираше всички възможности, изследваше и отхвърляше всички теории, от които Стормгрен отдавна се бе отказал. Уелсецът въздъхна и се облегна на стола.

– Всичко това е напразно – смирено каза той. – Нужна ни е повече информация. Не трябва да разсъждаваме, а да действаме.

Незрящите му замислени очи сякаш гледаха право в Стормгрен. Слепият неспокойно забарабани с пръсти по масата – беше признак на нерешителност, нещо, което Стормгрен забеляза у него за пръв път. После продължи:

– Малко ми е странно, господин генерален секретар, че вие никога не сте се опитали да разузнаете нещо повече за Свръхвладетелите.

– А какво според вас можех да направя? – хладно попита Стормгрен, като се стараеше да изглежда равнодушен. – Казах ви, че помещението, в което говоря с Карелен, има само един изход – през него попадам там, откъдето са ме взели.

– А може би, ако се изобретят някакви прибори, те ще ни разкрият нещо – размишляваше слепецът на глас. – Самият аз не съм компетентен, но над това, разбира се, можем да помислим. Съгласен ли сте да ни помогнете, ако ви освободим?

– Разберете ме правилно веднъж и завинаги! – ядоса се Стормгрен. – Карелен се стреми да обедини човечеството и аз не бих си помръднал пръста, за да помагам на враговете му. Не знам какви точно са целите му, но вярвам, че няма да се случи нищо лошо.

– Какви доказателства имате?

– Всичките негови действия от самото начало, когато се появиха корабите. Назовете ми едно-единствено нещо, което, ако се замислим по-дълбоко, не ни е донесло добро. – Стормгрен замълча, прехвърляйки в паметта си миналите години. Усмихна се. – Ако ви е нужно ясно доказателство за присъщата на Свръхвладетелите – как да го кажа – доброжелателност, спомнете си как те забраниха жестокото отношение към животните още преди да изтече месец от тяхното пристигане. Отначало се съмнявах в Карелен, но тази забрана прогони всичките ми съмнения, макар че ми създаде повече грижи от всички други негови заповеди.

Стормгрен си помисли, че не преувеличава. Случаят бе наистина извънреден и за пръв път се разбра, че Свръхвладетелите не търпят жестокостта. Струваше му се, че тази тяхна нетърпимост, както и страстта към справедливост и ред са техните преобладаващи чувства, доколкото можеше да се съди по действията им.

Тогава беше единственият случай, когато Карелен показа своя гняв или поне това, което приличаше на гняв. „Можете, ако ви харесва, да се избивате помежду си – заяви той, – това са ваши работи и ваши закони. Но ако убивате животните, които населяват заедно с вас вашия свят, освен за храна или при самоотбрана, ще отговаряте пред мен!“

Отначало никой не разбра колко широко трябва да се тълкува тази забрана и по какъв начин Карелен ще застави хората да ѝ се подчиняват. Не се наложи да се чака дълго.

Трибуните на Плаца дел Торо в Мадрид бяха претъпкани за предстоящата корида – започваше парадът на матадорите и техните помощници. Сякаш всичко си беше както винаги – под яркото слънце блестяха осветените по обичая костюми, тълпата приветстваше своите любимци, така както е било стотици пъти преди това. Но тук-там към небето се повдигаха главите на зрители, които тревожно поглеждаха към равнодушното чудовище, сребреещо на петдесет километра над Мадрид.

После пикадорите се разотидоха по местата си и на арената със силно пръхтене се втурна бикът. Осветените от яркото слънце слабовати коне също пръхтяха, но от ужас, и се въртяха неспокойно под ездачите, които ги пришпорваха и ги насочваха срещу противника. Проблесна първото острие... впи се в целта... тогава се разнесе звук, какъвто Земята още не бе чувала.

Вопъл на болка се изтръгна от десет хиляди гърла – но когато тези десет хиляди души се опомниха от стреса, те не намериха по себе си и драскотина. Така или иначе с бикоборството бе приключено – и не само тогава, а завинаги, защото вестта за случилото се се разпространи бързо. Струваше си да се помни колко потресени бяха aficionados – едва ли и един на десет човека си потърси обратно парите; на всичко отгоре лондонският „Дейли Мирър“ посипа сол в раната – предложи на испанците в замяна на традиционния национален спорт да се захванат с крикет.

– Може и да сте прав – каза старият уелсец. – Да допуснем, че подбудите на Свръхвладетелите са най-добри... според техните критерии и че тези критерии могат понякога да съвпадат с нашите. И все пак те самоволно се намесиха в живота ни. Ние не сме ги викали и не сме ги молили да преобърнат нашия свят с главата надолу и да разрушат идеалите ни... да, нашите идеали и държави, за чиято независимост се бориха толкова много поколения.

– Аз съм роден в малка страна, на която също се наложи да се бори за свободата си, и въпреки това стоя зад Карелен – възрази Стормгрен. – Вие можете да му попречите, може дори заради вас той да не успее така бързо да постигне целта си, но в крайна сметка не сте в състояние да промените нищо. Не се съмнявам, че сте искрени в убежденията си; страхувате се, че в бъдещата Световна държава няма да се съхранят традициите и културата на малките страни – и аз мога да разбера това. Но в едно не сте прави – безполезно е да се закотвяте в миналото. Суверенната държава на Земята отмря още преди да се появят Свръхвладетелите. Те само ускориха нейната гибел и никой вече не може да спаси този суверенитет. Няма и смисъл да се опитва.

Отговор не последва – човекът срещу Стормгрен не помръдна, не промълви нито дума. Седеше неподвижно и с полуотворени устни – очите му сега бяха не само слепи, но и безжизнени. Всички останали също бяха застинали, окаменели в някакви неестествени, напрегнати пози. Стормгрен усети, че се задушава от ужас, стана и гърбом запристъпва към вратата. Внезапно в тишината прозвуча глас:

– Много мило казано, Рики, благодаря ви! Сега, изглежда, можем да си ходим.

Стормгрен рязко се обърна и се втренчи в полумрака на коридора. Там, на равнището на лицето му, във въздуха плаваше малко, без нито една гънка, съвсем гладко кълбо – това несъмнено беше източникът на пуснатата от Свръхвладетелите тайнствена сила. Стормгрен чуваше, а може би само му се струваше така, тихо бучене, също като от кошер в приятната ленива отпадналост на топъл летен ден.

– Карелен! Слава богу! Но какво им сторихте?

– Успокойте се, те са живи и здрави. Може да го наречете един вид парализа, но всичко е много сложно за обяснение. Животът им в момента тече хиляди пъти по-бавно от нормалното. Когато си отидем, те няма и да разберат какво се е случило.

– Ще ги оставите така до идването на полицията?

– Не. Имам по-добър план. Ще ги пусна.

Стормгрен се изуми, че му стана толкова леко на душата. Огледа с прощален поглед подземната стаичка и всички, които бяха застинали в нея. Джо стоеше на един крак и гледаше безсмислено някъде в пространството. Стормгрен внезапно се разсмя и порови из джобовете си.

– Благодаря ти за гостоприемството, Джо – каза той. – Все пак ще ти оставя нещо за спомен.

Той се порови известно време в няколко късчета хартия и накрая изчисли какво е проиграл. После на един сравнително чист лист четливо написа:

ДО МАНХАТЪНСКА БАНКА

Моля да се изплатят на Джо сто трийсет и пет долара и петдесет цента (135,50).

Р. Стормгрен

Той сложи разписката близо до поляка и чу гласа на Карелен:

– Какво всъщност правите?

– Стормгренови винаги са си плащали дълговете. Онези двамата шмекеруваха, но Джо игра честно. Поне аз нито веднъж не забелязах да мошеничества.

Тръгна към вратата, весел и безгрижен, сякаш подмладен с двайсет години. Металното кълбо отплава встрани и го пропусна да мине. Това трябваше да е някакъв робот. Сега той разбра как се е удало на Карелен да се домогне до пленника, скрит под пластовете скали, Бог знае на каква дълбочина.

– Вървете сто метра направо – каза кълбото с гласа на Карелен. – После ще завиете наляво и тогава ще ви дам по-нататъшни указания.

Стормгрен закрачи нетърпеливо напред, макар да разбираше, че няма нужда да бърза. Кълбото остана да виси зад него в коридора, сякаш прикриваше отстъплението.

След минута Стормгрен стигна до друго такова кълбо, което го очакваше на разклонението на коридора.

– Трябва да преминете още половин километър – каза кълбото. – Вървете наляво, докато не се срещнем пак.

Шест пъти Стормгрен се среща с тези кълба по пътя си към изхода. Отначало го удивяваха и той дори си помисли, че един и същ робот се изхитрява някак да го изпревари; после се досети – изглежда, тези прибори бяха разположени във верига, по която се осъществяваше връзка с дъното на мината. При изхода на повърхността няколко часовои бяха застинали в неправдоподобна скулптурна група под надзора на поредното вездесъщо кълбо. Малко по-далеч на склона лежеше същият летателен апарат, който винаги откарваше генералния секретар при Карелен.

Замаян от слънцето, Стормгрен постоя известно време. После видя наоколо ръждясалите и изпотрошени механизми на мината, зад които надолу по склона се простираше изоставено железопътно разклонение. На няколко километра в подножието на една планина започваше буйна гора, а още по-надалеч проблясваше голямо езеро. Като че ли се беше оказал някъде в Южна Америка, макар и да не можеше да определи защо остана с такова впечатление.

Влизайки в летателния апарат, Стормгрен хвърли последен бегъл поглед към входа на мината и застиналите до него хора. Отверстието в сребристата стена изчезна зад него и той се отпусна на познатия стол с въздишка на облекчение.

След малко успя да си отдъхне дотолкова, че от глъбините на душата му се изтръгна само:

– И така?

– Съжалявам, че не можах да ви отърва по-рано. Но вие сигурно разбирате, че беше много важно да дочакаме там да се съберат всички ръководители.

– Значи вие... – заекна Стормгрен. – Вие какво, през цялото време сте знаели къде съм? Ако съм си мислел...

– Не бързайте – каза Карелен, – позволете ми поне да се доизкажа.

– Прекрасно, слушам ви – мрачно процеди Стормгрен.

Той започна да подозира, че е послужил просто за примамка в хитроумен капан.

– Преди известно време пуснах след вас... можем да наречем това устройство „следотърсач“ – започна да обяснява Карелен. – Доскорошните ви приятели правилно предполагаха, че не съм в състояние да ви следвам под земята, макар че проследих дирите ви чак до самата мина. Подмяната в тунела беше остроумен трик, но когато първата кола престана да отговаря на сигналите, открих измамата и скоро отново ви открих. А после просто трябваше да се изчака. Знаех, че когато решат, че съм ви изгубил от погледа си, всички ще се съберат там и аз ще ги заловя веднага.

– Но вие ги освобождавате!

– До днес не можех да изясня кои точно от всичките два и половина милиарда души на вашата планета са истинските ръководители на нелегалното движение. Сега, когато са ми известни, съм в състояние да следя всяка тяхна стъпка и ако се наложи, да наблюдавам всяко тяхно действие – до най-малките подробности. Така е много по-добре, отколкото да ги поставя под ключ. Каквото и да предприемат, сами ще издадат останалите. Те са поставени в безизходно положение и сами разбират това много добре. Вашето изчезване ще си остане за тях неразгадаема тайна – пред очите им се стопихте във въздуха.

Малката кабина се изпълни със звучния смях на Карелен.

– В определен смисъл се получи забавна история – продължи след миг той, – но целта ѝ е много сериозна. Тревожат ме не няколкото десетки души от тази организация, а това как ще се отрази всичко на настроението на другите нелегални групи, които действат на други места.

Стормгрен замълча. Това, което чу, го утешаваше само донякъде, но разбираше идеята на Карелен. Гневът на доскорошния пленник малко поутихна.

– Жалко е, че трябва да се постъпи така, когато ми остават броени седмици до оставката – каза след малко той, – но сега ще съм принуден да поставя охрана пред дома си. Следващия път могат да похитят Питър. Впрочем той как се справяше без мен?

– През последната седмица го следих внимателно и нарочно не му помагах по никакъв начин. Като цяло се държа много добре, но такъв човек не може да ви замени.

– Късметлия – някак засегнато отбеляза Стормгрен. – Между другото, не сте ли получили някакъв отговор? Все още ли не ви разрешават да се разкриете пред нас? Убеден съм, че сега това ще е най-силното оръжие на враговете ви. Хиляди пъти ми повториха, че няма да ви се доверят, докато не ви видят.

Карелен въздъхна.

– Не. Засега нямам никакви известия. Но знам какво ще ми отговорят.

Стормгрен прекъсна тази тема. Преди време би продължил да настоява, но сега в мислите му за пръв път се раждаше друг план. Спомни си думите на човека, който го разпитваше. Можеха ли наистина да се изобретят някакви прибори...

Това, което отказваше да извърши под натиска на други, щеше може би да опита да стори по собствена воля.