Пролог

Брадатият мъж излезе със залитане от кухненския вход на огромната къща. От отворената му, жадно гълтаща въздух уста се лееше кръв и повръщано. Снегът го заслепяваше и го шибаше яростно, сякаш отчаяно се опитваше да разбере накъде е тръгнал. Болката в гърба беше изпепеляваща, дясното му ухо беше разкъсано от втория изстрел на Феликс. Брадатият мъж прокара окървавена ръка през лицето си. Очите му бяха подпухнали и почти затворени от побоя, но само ако успееше да се добере до дома си при малката си Мария, всичко щеше да бъде наред.

Чу приглушени стъпки в снега зад себе си – забързани стъпки на тичащ човек. Трябваше да е Райнер, приятелят содомит на Феликс от Оксфорд. Въпреки ужасната болка, надигаща се в стомаха му, и кръвта, която се лееше от прободните рани в гърба, и горящите си бели дробове, брадатият мъж ускори крачка, мъчейки се да открие стъпалата, водещи надолу до замръзналия канал. Ако успееше да прекоси до другата страна, можеше да изчезне в лабиринта от улици и улички и ако наистина изкара късмет, да стигне до безопасно място.

Стисна счупените си зъби и продължи напред през виелицата, като мислено ругаеше страхливците, осмелили се така дивашки да нападнат Божи човек. Единственото му желание през целия му живот е било да даде на света своите познания и сили, но за тях той беше опасност – светлина в техния мрак, добро срещу потайното им зло, смелост срещу тяхната страхливост.

Успя по някакъв начин да намери стълбите и се запрепъва надолу, сграбчил с лявата си ръка студения метален парапет. От Феликс и неговия наконтен, гладколик приятел нямаше и следа. Сърцето му затуптя по-бързо. Имаше надежда! Разбира се, че имаше надежда – та нима не беше избраникът Божи, надарен с изцеряващата вяра на Христос, която струеше през ръцете му? Той беше върнал един болен и умиращ принц в обятията на майка му – трябваше да има надежда и за него. Свети Серафим не би го изоставил точно сега.

Брадатият мъж стигна до леда на канала, спусна се и се плъзна към моста на двеста метра нататък, където знаеше, че има други стъпала. Там трябваше да има улични фенери и може би дори полицай. Тук-там ледът беше черен и тънък и пращеше под краката му. Опитваше се да заобикаля тези места, без да откъсва поглед от обвития в сняг мост.

Брадатият мъж бръкна в джоба на дебелото си черно палто и напипа тежкия овален предмет, скрит дълбоко в овчата подплата... Можеше да запази поне това от тях, тяхното гнусно изпитание, богохулната им тайна. Тези неща бяха немислимо опасни и можеха да променят света, ако бъдат разкрити от хора, които не знаят какво да правят с тях. Пословицата, която беше научил от приятеля си Спиридон Иванович, още беше вярна: „За правдивите няма закони“. А за брадатия мъж в този замръзнал адски град на края на света можеше да се каже със сигурност поне едно – че е правдив.

Ужасната болка дълбоко в гърдите го изненада. Той се закова на място и погледна надолу. По бялата му памучна риза вече имаше кървави петна от пробожданията и боя, но това беше друго. Това беше кръв, която бликаше на плътни, гъсти струи, подобно на вино от извадена канелка – тъмночервена кръв от сърцето.

Брадатият мъж вдигна очи. От другата страна на тясна ивица тъмен лед успя да различи фигура с голям револвер в ръка. Мъжът беше строен и слаб, с вълнен шинел върху униформата. Осуалд Райнер, човекът на Джордж Бюканън от старото имение Салтиков на Нева.

– Вие ме убихте! – със силен селяшки акцент промълви брадатият и рухна на колене, като се мъчеше да спре с длани все още леещата се от гърдите му кръв.

– Още не съм – отвърна Райнер.

Той вдигна отново големия „Уебли“, прицели се в лицето му и дръпна спусъка. На челото на брадатия цъфна голяма дупка и тилът му се превърна във фонтан от кръв, кост и мозък, който плисна на няколко метра по леда на канала.

– Сега вече ви убих – каза младият лейтенант и прибра револвера в джоба на шинела си. Брадатият политна напред и се строполи на леда, който се пропука и разчупи под тежестта на тялото. Безумният монах най-сетне си беше отишъл.

Григорий Распутин беше мъртъв и беше отнесъл всичките си тайни със себе си.

Подполковник Джон Холидей (Армейски рейнджъри, от запаса) беше прекарал половината си живот в армията и беше прелетял милиони километри на различни самолети, без да изпитва абсолютно никакъв страх за собствената си безопасност, но сега, докато летеше на пътническия „Туполев 154“, внезапно си даде сметка за ужасяващия рекорд на самолета по катастрофи, а също и за натовското обозначение на модела – Немарлив.

– Защо беше нужно да вземем точно този полет, Еди? – обърна се Холидей към спътника си.

Еди, чието пълно име беше Едимбурго Владимир Кабрера Алфонсо, бе кубински емигрант, който неотдавна беше спасил живота на Холидей в разгара на една африканска революция. Сега двамата отиваха в Турция, откъдето може би щяха да продължат към Русия. Двамата пътуваха по молбата на човек на име Виктор Генрикович, който им се беше лепнал на международното летище на Хартум. Генрикович, който говореше само руски, приличаше на човек, излязъл току-що от приют за бездомници и твърдеше, че е куратор на музея Ермитаж в Санкт Петербург.

В друга ситуация Холидей щеше да се усмихне, да му даде един долар и да си продължи по пътя, но този клошар знаеше името Хелдер Родригес и латинския термин Ferrum Polaris. И името, и латинското наименование щяха да накарат Холидей да се закове на място, а произнасянето им заедно беше достатъчно да го накара да отлети за Истанбул, пък било то и в раздрънкан, стар съветски самолет, собственост на компания на име „Асос Еъруейс“.

– Сеньор Генрикович каза, че така ще стигнем най-бързо до Истанбул – отвърна Еди. Кубинецът беше роден само година след триумфалното влизане на Фидел в Хавана през 1959 г. и говореше свободно руски. Той се обърна към Генрикович, който седеше от другата страна на пътеката и нагъваше сандвич със сирене, и изстреля с бързината на картечница няколко фрази. Генрикович кимна и отговори с пълна уста. Еди се обърна отново към Холидей. – Все същото. Казва, че в Истанбул има човек, с когото иска да ни запознае. Той щял да обясни всичко.

– Той трябва да ни каже нещо. Та аз пътувам със самолет за Турция, за Бога. С кого ще се срещаме? – попита Холидей.

Последва втора размяна на думи между Еди и Генрикович, след което кубинецът се обърна към Холидей.

– Името му било Теодор Димитров. Монах.

Монах – поне в това имаше някакво подобие на логика, помисли си Холидей. Хелдер Родригес също беше един вид монах, пазител на Еос, Меча на Изтока, един от четирите, взети от Светите земи от четирима различни рицари тамплиери малко след падането на Акра през 1291 г., което на практика сложило край на християнското присъствие в Светите земи.

Еос пък беше идеалният другар на меча, който той и братовчедката му Пеги бяха открили скрит в библиотеката на чичо му Хенри в дома му във Фредония, Ню Йорк – Хеспериос, Меча на Запада. Този меч беше отвел Холидей и Пеги до другия край на света и обратно и им беше показал една мрачна, задкулисна вселена на тайни, които продължаваха да го преследват и до днес.

А сега и това – Ferrum Polaris, Меча на Севера. Третият дамаски меч от квартета, създаден уж от Алберих, митичното вълшебно джудже ковач, срещано в културите на дузина империи и народи. Холидей имаше чувството, че духовете на онези четирима тамплиери отпреди осемстотин години го преследват и го принуждават да открие последните им тайни, за да могат душите им най-сетне да намерят покой.

Знакът за предпазните колани светна, говорителите изпращяха и пилотът обяви със силен акцент, че започват да се спускат към международното летище „Ататюрк“. Холидей въздъхна. Погледна един разхлабен, дрънчащ нит на тавана на самолета и се замоли всичко да приключи добре.

Древният Ту-154 се приземи без инциденти и най-сетне тримата мъже минаха през митническата и паспортна проверка. Опърпаният руски паспорт на Генрикович и светлосиният кубински на Еди накараха отегчените служители да повдигнат учудено вежди, особено като се имаше предвид, че двамата бяха в компанията на американец, при това бивш подполковник, но накрая ги пуснаха да влязат в страната.

Тримата излязоха в голямата модерна зала и Генрикович веднага заговори с Еди на руски, като на всеки няколко секунди поглеждаше разтревожено Холидей. Накрая руснакът млъкна и забърза напред към агенциите за коли под наем.

– Сега пък какво? – попита Холидей, докато двамата с Еди следваха Генрикович по дългия отекващ коридор.

– Изглежда, че монахът не е в Истанбул. Трябва да наемем кола.

Холидей въздъхна уморено.

– И къде е тогава? – Търпението му към Генрикович бързо започваше да се изчерпва.

– В България – каза Еди.

Холидей се закова на място.

– Майтапиш се.

– Боя се, че не, mi coronel – отвърна кубинецът. – Монахът е в някакво градче на име Ахтопол. Руският ни приятел твърди, че се намира на около сто и петдесет километра оттук. Или към деветдесет ваши мили.

– Сигурен ли си, че там наистина има монах?

– Според товарищ Генрикович, да.

– Тогава какви бяха онези приказки за ресторант в Истанбул?

– Товарищ Генрикович умира от глад. Не е хапвал, откакто е заминал от Санкт Петербург преди два дни, ако не се брои сандвичът в самолета.

Въпросният сандвич се беше оказал оранжева гума между две парчета картон. Холидей беше опитал една хапка и беше напъхал останалото в торбичката за повръщане.

– Където пени, там и паунд – каза Холидей и отново тръгна след Генрикович.

– їCуmo? їQuй dijiste? – не разбра Еди.

– Хванали сме се на хорото, ще го играем. Вече сме стигнали прекалено далече, за да се връщаме.

– А. – Еди кимна. – На испански казваме Faltan cinco para el peso.

Генрикович спря при гишето на „Тера Кар“ в края на терминала и подхвана дискусия със служителя. Доколкото Холидей успя да определи, двамата не разговаряха нито на руски, нито на турски. Той попита Еди, но кубинецът само сви рамене. Накрая Генрикович се обърна и заговори на Еди, след което се обърна и погледна с очакване Холидей.

– Било трудно да се наеме кола, с която ще се излиза извън страната – преведе Еди. – Трябва му кредитната ви карта, за да получи одобрение.

Колата се оказа „Москвич Алеко“, горе-долу на възрастта на самолета, с който бяха пристигнали в Турция. Освен че се наложи да плати таксата, застраховката и депозита, Холидей трябваше и да кара, тъй като беше единственият с шофьорска книжка, която се признаваше в чужбина.

След като решиха въпроса с колата, тръгнаха да търсят храна за Генрикович. Колкото и да беше странно, той избра един от трите „Бъргър Кингс“ на летището, където излапа един Куад Стакър с пържени картофки. Холидей предпочете Уупър Джуниър, а Еди категорично отказа да яде каквото и да било la carne de la calle, или „улично месо“.

Най-сетне потеглиха. Четирицилиндровият двигател на москвича стържеше и тракаше като шевна машина, като едва успяваше да вдигне осемдесет километра в час по изненадващо добрата магистрала, водеща на североизток. Десет минути след като оставиха летището зад себе си, Генрикович вече стенеше, стомахът му къркореше и той промърморваше „Прощайте“ на всеки няколко секунди заради неизбежните газови резултати от голям бургер на празен стомах. Еди свали прозореца и се загледа усмихнато навън, наслаждавайки се на ранния есенен пейзаж.

През първия час пътищата бяха добри – модерни шосета и магистрали с добри указатели, макар и написани на неразбираем език. Холидей никога не си правеше труда да чете указателите в чужбина – навсякъде имаше крайпътни заведения или места за почивка, където човек винаги можеше да намери някого, който ще го упъти на драго сърце, било то наполовина на английски и наполовина със знаци. Като военен Холидей беше пътувал много и според него повечето хора се гордееха от страната и традиционното си гостоприемство – може би с изключение на онези от народа асмат от Нова Гвинея, които бяха готови по-скоро да те изядат, отколкото да те нахранят.

Към края на втория час бяха стигнали още по на север към крайбрежието и пътищата от добри много бързо станаха лоши. Не след дълго пътуваха по стар изронен път и изпод гумите захвърчаха камъчета, които затракаха като куршуми по страничните панели и корема на колата. Покрай двулентовия път растяха проскубани кедри и борове. Междувременно Еди беше вдигнал прозореца заради прахта и постоянните извинения на Генрикович заради състоянието на стомаха и червата му. Неприятният ефект от половин килограм месо, три резена подобно на гума сирене и шест ленти тлъст бекон превърна въздуха в малката, гореща и шумна кола в зловонна смес.

Граничните пунктове се оказаха три. Първият представляваше модерно съоръжение с постройки, знамена и стълбове, през което минаха без никакви проблеми и с много усмивки. Бързо попълниха формулярите за визи, паспортите им бяха надлежно подпечатани и Холидей използва една от кредитните си карти, за да изтегли от банкомата пачка малки банкноти в розово и синьо на стойност двайсет лева.

Вторият пункт беше малко по-сурова и изоставена версия на първия някъде от епохата на перестройката. Последният – малък, почти погълнат от храсталаците, представляваше проста едноместна кабина със счупена бариера, останали може би от времето на Втората световна война. Сезонът не беше туристически, така че нямаше много трафик.

Няколко минути по-късно двете платна станаха едно, със загадъчна прекъсната линия там, където трябваше да бъде банкетът на пътя. Отдясно в далечината се появи обвитото в мъгли Черно море. На Холидей то заприлича на всеки океан, който беше зървал, а той беше виждал много от тях през годините. Може би прекалено много. Беше си мислил много за това след ужасите, през които беше преминал неотдавна дълбоко в африканската джунгла. Може би беше време да се откаже. Може би беше време да направи онова, което се очакваше от старите войници – просто да избледнее и да изчезне. През последните няколко години мисълта беше минавала неведнъж през ума му.

Прах или не, Холидей и Еди свалиха прозорците си. На задната седалка Генрикович само стенеше.

– Никога не говорите с мен за дамите, mi compadre – каза Еди. – И никога не говорите за секс като другите мъже.

Холидей избухна в смях. Обърна се към Еди, чиито тъмнокафяви очи проблясваха като на ирландец. Едрият чернокож кубинец се беше ухилил. Той се пресегна и сръчка с пръст Холидей в ребрата.

– Не сте una comepinga, нали, maricуn?

– Не, ако това наистина означава онова, за което си мисля.

– Имате ли дама, съпруга?

– Имах, преди много време.

– Къде е тя сега?

– Почина. Рак. Преди десетина години.

– Mi mas sentido pesame, compadre, но това е много време, нали?

– Да.

– Обичали сте я много, нали?

– Да, наистина много.

– Имате ли деца?

– За съжаление, не. И двамата искахме, но...

– Se agote el tiempo, времето изтече, да?

– Да.

– Аз имам много малки Едита... Едуардо, не Едимбурго. ЎAlabado sea Dios!, не бих причинил това на дете... Клеопатра, Естрела, Доминго, Мирослава...

– Мирослава? Странно име за кубинка.

– Майка ми много се възхищаваше на една прочута мексиканска актриса, Мирослава Щерн.

– Има такава актриса ли?

– Разбира се, тя участва с Мел Ферер в „Смелите бикове“. Историята на Луис Бело, наричан „меченосецът от Герерас“. Най-великият матадор в цяло Мексико. Много... classigo, с дамите и всичко. Той казва на някоя дама „Cada dнa te quiero mбs que ayer, y menos que maсana“. „Обичам те днес, но не толкова, колкото ще те обичам утре“. И те се озовават в обятията му. Ай, какъв мъж е бил!

– Къде са децата ти?

– В Хавана.

– А майка им?

– Много майки. Една за всяко дете, поради което ви казвам. Имате нужда от... la variedad, їcomprende?

– От разнообразие ли?

– Sн, разнообразие, la variedad.

– С други думи ми казваш, че трябва да излизам повече, така ли?

– їQuй? – отвърна Еди, след което се усмихна и кимна. – Да, точно това казвам.

– Ще си помисля.

– Това вече е начало.

Холидей реши, че е време да смени темата.

– Генрикович заспа – каза той, поглеждайки в огледалото. Руснакът хъркаше силно.

– Поне вече не прави peos. – Еди се ухили и стисна нос с пръсти.

– Добър довод – каза Холидей. – Може би нещата тръгват към добро.

Пред тях се появи Ахтопол, пастелна версия от 50-те на черноморски курорт за високопоставени апаратчици, държавни служители с достатъчно пари, за да могат да си наемат чадър на плажа и розово, жълто или синьо бунгало недалеч от морето. Марксистко-ленинска версия на рая. Мястото беше призрачно градче и от шосето ясно се виждаше, че всички плажове са пусти. Беше октомври и зимата се усещаше във вятъра.

Манастирът „Св. Симеон Стълпник“ беше сгушен сред хълмовете над Ахтопол, заобиколен от горички от брези и елша. По-нагоре по склоновете започваше прохладната зеленина на борова гора, осигурявала дървесината за рибарските гемии и търговските кораби, отплавали от Перонтикус, както навремето римляните са наричали крайморското градче.

Манастирът имаше типичния вид на повечето тамплиерски обекти, които беше виждал Холидей – беше колкото място за духовно просветление, толкова и крепост. Висока каменна стена заобикаляше кръгла църква, чиито прозорци можеха да служат и като процепи за стрелци. Зад църквата имаше трапезария, най-вероятно с кухня под нея, и неприветлива, мрачна сграда без прозорци, вероятно костница, съхраняваща останките на монасите, умирали тук през последните осемстотин години.

От двете страни на крепостните стени се издигаше галерия с килии за монасите, а в средата имаше вътрешен двор с кладенец и статуя. За манастир, посветен на отшелник, който живял на върха на каменна колона, за да се лишава от изкушения, Симеон Стълпник би трябвало да е подходящ за статуята, но вместо него в двора се издигаше бронзова фигура на кон в естествени размери с двама ездачи, един от най-често срещаните символи на рицарите тамплиери. Тя беше позеленяла през вековете, стените и църквата бяха изградени от местен светъл камък, а покривите бяха покрити със сиви като желязо плочи.

Холидей спря на чакъла до костницата и събуди Генрикович, на когото още му беше зле. След като оставиха вратите и прозорците на москвича отворени, тъй като купето определено се нуждаеше от проветряване, тримата мъже влязоха в църквата. Тя представляваше едно-единствено просто помещение с пътека, от двете страни на която бяха подредени по двайсетина пейки. Тя водеше към гол каменен олтар с прозорец розета зад него, на който беше изобразено лицето на Христос. Във всяко от четирите венчелистчета можеше да се види фигура на рицар с познатия червен кръст на тамплиерите върху техните щитове тип „хвърчило“, покриващи цялото тяло. Всеки рицар носеше шлем, плетена ризница и меч в дясната си ръка. В краката на всеки имаше една-единствена дума, изписана върху лента – Еос, Хеспериос, Поларис, Октанис. Звездите на изтока, запада, севера и юга. Определено не можеше да става дума за съвпадение. Четирите думи бяха имената, дадени на четирите меча, отнесли тайното кодирано послание от замъка Пелерин и Светите земи: Предадени сме. Кралят и Светият отец заговорничат срещу нас. Нека Стрелецът бъде вдъхновението на пазителя и да се молим, че той ще бъде воден от слабините на мечката.

Макар че последната част от съобщението си оставаше неясна и значението ѝ да беше изгубено през годините, първата част си беше пророческа. В разгара на финансово катастрофалната война с Англия френският крал Филип ІV вече бил изгонил евреите от страната и бил заграбил имуществото им. Към 1293 г. кроял планове с главния си политически съветник, епископа на Бордо Раймон Бертран дьо Гот, да отстрани папата и да го сложи на негово място.

Като папа дьо Гот трябвало да разпусне тамплиерите и да заграби огромните им имоти и богатства във Франция. Това щяло да освободи Филип от огромните му дългове към ордена. Като цяло планът бил прост, но за осъществяването му било нужно време, което дало възможност на тамплиерите тайно да изнесат по-голямата част от богатствата си от Франция и от лапите на Филип, както и да внедрят шпиони в кралския двор. В четвъртък, 12 октомври 1307 г., в пристанището на Ла Рошел имало петнайсет натоварени кораби, последният тамплиерски флот във Франция. На следващия ден, когато влязла в сила заповедта на Филип за арестуването на старшите членове на ордена, корабите изчезнали. И заедно с тях и техните тайни.

Холидей, Еди и Генрикович влязоха в манастирския параклис и завариха монах в просто православно расо, който беше коленичил пред олтара с кофа и четка и търкаше каменния под. Генрикович промърмори нещо на Еди и кубинецът се обърна към Холидей и кимна към монаха.

– Това е човекът. Теодор Димитров.

Докато приближаваха, монахът се изправи и избърса небрежно ръцете си в мокрото си расо. Оказа се много по-млад, отколкото беше очаквал Холидей – на около трийсет, слаб, тъмнокос, с дълго тясно лице и дълбоко поставени очи, черни като кожата на Еди. Той кимна бегло на Генрикович и насочи вниманието си върху Холидей.

– Вие ли сте Холидей, който е познавал брат Родригес? – В английския му се долавяше слаб британски акцент.

– За кратко – отвърна Холидей, изненадан от безцеремонния въпрос.

– Запазихте ли книгата?

Ставаше въпрос за изцапания с кървави петна бележник с имена, координати и кодирани банкови сметки, дадени му от умиращия Родригес, codex mystericum на деветстотин години от историята на древния орден.

– Да.

– На сигурно място ли я държите?

– В банков трезор.

– Видяхте розетата. Знаете ли значението ѝ?

– На нея са изобразени четирите меча, изнесени от Пелерин.

– Кой ги е изработил.

– Алберих – отвърна Холидей.

– Какво е истинското значение на кръста?

– Четирите страни на пирамидата, разкритата тайна.

– Кой меч беше вашият?

– Хеспериос – каза Холидей. – Мечът на Запада.

– Кой меч имаше Родригес?

– Еос, Меча на Изтока.

Монахът кимна, сякаш Холидей беше минал успешно някакъв изпит.

– Елате с мен – каза Димитров.

Той ги поведе към тясна врата отляво на олтара, която отключи с железен ключ, окачен на колана на расото му. Зад нея имаше каменни стъпала, които се спускаха надолу. Монахът продължи напред и останалите го последваха. Стълбището водеше до криптата на параклиса – засводено помещение, осветявано от един-единствен прозорец на тавана, през който проникваше сноп слънчева светлина, осветяваща каменно изображение на рицар върху висок гранитен цокъл. Вместо кръст на гърдите на рицаря имаше меч. В цокъла с износени от годините букви беше изсечено мото: Non nobis, non nobis, Domine sed nomini tuo da gloriam. Не на нас, не на нас, Господи, а на Твоето име дай слава. Под надписа имаше кръгъл герб – двуглав орел, стиснал меч в ноктите си, около който беше изписано Magister Templaris in Rostov.

Двуглавият орел беше хералдически символ, използван от половината страни в Европа, включително от България, както и основна част от фамилния герб на Романови.

– Кой е бил той? – попита Холидей.

– Михаил Александрович Невски, последният магистър на „руските“ тамплиери, незаконно дете и внук на Александър Невски. Въпреки че е бил принц, той не е имал място в йерархията на рода си и затова постъпил в ордена.

– И е носил един от мечовете от Пелерин ли?

Димитров кимна.

– Поларис.

Мечът на Севера.

Монахът ги поведе от криптата до малък кабинет, заемащ някогашната ризница на малката църква. До едната от стените в стаичката все още се намираше големият шкаф за одежди с изящни релефи по вратите и маса с различни златни потири, подноси за нафора и други литургични съдове.

В стаята имаше и просто дървено бюро, около което бяха поставени няколко стола. Монахът седна зад него и даде знак на гостите си да се настанят. Единствената украса на стената беше икона в позлатена рамка на Симеон Стълпник, седнал на колоната си. Подобно на цялата църква, стените бяха от гол камък.

Уморен и доста раздразнен от играта на котка и мишка, която беше подлъган да играе през последните десетина часа, Холидей заговори пръв.

– Добре, братко Теодор, ако се наричате по този начин. Изминах дълъг път само заради едно име и една латинска фраза. Честно казано, предпочитам точно сега да вечерям ребърца в Плаза, каквото беше първоначалното ми намерение, така че да видим дали разходката ми до слънчева България си е заслужавала.

Монахът мълчаливо отвори чекмедже на бюрото си и извади голям жълт плик, избледнял от времето. Плъзна го по писалището към Холидей, който го отвори и извади от него една-единствена снимка. На нея имаше шестима мъже, стоящи в двора на манастира, който се разпознаваше по статуята. Шестимата бяха застанали в полукръг и оглеждаха прост средновековен къс меч.

– Разпознавате ли някой от мъжете на фотографията? – попита Димитров. – Дядо ми е бил помощник- игумен по онова време. Снимал ги е от сенките на галерията. За негово щастие, не са го забелязали, иначе са щели да го убият на място.

– Разпознавам трима от тях – каза Холидей, чието сърце се беше разтуптяло силно. Снимка като тази просто не би трябвало да съществува. – Аверел Хариман, американският посланик в Съветския съюз, Лаврентий Берия, началникът на тогавашната тайна съветска полиция НКВД, и Молотов, министърът на външните работи на Сталин. Не знам кои са останалите. Мъжът с костюма отляво ми изглежда смътно познат.

– Защото той е Джордж Хърбърт Уокър, дядото на президента Джордж Хърбърт Уокър Буш и прадядо на президента Джордж Уокър Буш. Той е бил вицепрезидент на компанията на Хариман на Уолстрийт.

– А другите двама?

– Мъжът с дългата брада е Сергей Владимирович Симански, по-известен като Алексий Първи, руският православен патриарх на Москва и цяла Русия. Слабият мъж в простата униформа на НКВД и пистолета е адютантът на Молотов, Владимир Спиридонович Путин.

– Бащата на Путин ли?

– Да. Снимката е била направена по време на Ялтенската конференция през четиресет и пета година. Хариман взел самолета на Рузвелт С-54 „Свещената крава“ и са долетели до летището на Бургас. Полетът през Черно море продължил по-малко от два часа, така че отсъствието им от конференцията изобщо не било забелязано.

– Значи са дошли за меча? За Поларис?

– Да. Бил им е даден от продажния игумен, за когото по-късно се оказало, че е нацистки сподвижник.

– Но защо изобщо са го искали? Откъде са научили, че е тук?

– Бащата на Путин е бил в отряд за саботажи на НКВД по време на войната. Той чул за меча и историята му. Казал на баща си, който пък казал на Сталин.

– Значи дядото на Путин е познавал Сталин? – скептично попита Холидей.

– Спиридон Путин е бил готвач на Сталин – каза Димитров. – Единственият човек, на когото Сталин се доверявал да готви храната му. Сталин дори го взел със себе си в Ялта. Преди това той е готвил на Ленин, а преди него е бил готвач на царското семейство.

– Всичко това е много интересно, но не обяснява защо те са искали меча и определено не обяснява защо американският посланик в Съветския съюз и финансист от Уолстрийт са проявявали интерес към него, без да споменаваме руската версия на папата по онова време.

– Дядо ми чул Молотов да споменава ордена на Сирин – каза монахът. – Или Жар-птица.

– Pбjara del fuego... fйnix – обясни Еди.

– Ордена на Феникса ли? – попита Холидей.

– Той е от времето на Ярослав Мъдри и построяването на катедралата „Света София“ в Киев. За повечето украинци Ярослав е герой, защото направил Православната църква наистина руска, като назначил руски митрополит. За други и за историята той несъмнено е бил расист. Задачата на Ордена на феникса била да поведе изцяло бялата Русия и по-конкретно Украйна към световно владичество.

– Руска версия на Ку-клукс-клан – каза Холидей.

– Нещо много по-сериозно – отвърна монахът. – Представете си вашия Ку-клукс-клан с цялата мощ на държавата и Църквата зад себе си. По света има двеста двайсет и осем милиона православни, като мнозинството от тях са руснаци – сто двайсет и пет милиона, ако трябва да съм точен. Това е сериозно число, полковник Холидей. Особено когато всички те на практика са под контрола на Сирин, членовете на висшия ешелон на Ордена на феникса.

– Колко са те? – попита изненаданият Холидей.

– Двеста двайсет и осем милиона, от които седемстотин и петдесет хиляди са американци.

– Малко ми е трудно да повярвам – скептично рече Холидей. – Но дори да е вярно, това пак не обяснява защо Хариман и Уокър са били тук, особено в компанията на чудовище като Берия.

– Не, не обяснява.

Холидей се замисли за момент.

– Берия един от Сирин ли е бил?

– Почти със сигурност – кимна монахът. – Всъщност трудно би могло да е иначе. Берия е постъпил в НКВД или ЧК, както е била известна през двайсет и първа година. НКВД в различните си превъплъщения на практика е управлявала ордена още от революцията от хиляда деветстотин и седемнайсета. Ако не и от по-рано.

– По-рано?

– Преди НКВД е имало Охранка, царската тайна полиция, чиито членове тайно са били и членове на ордена.

– И пак не виждам никаква логика. Защо са проявили интерес към меча?

По време на целия разговор между Холидей и монаха Еди Кабрера превеждаше шепнешком на Генрикович. При споменаването на меча кураторът от Ермитажа очевидно разпозна думата и започна трескаво да говори на руски. Беше повече от ясно, че човекът е силно развълнуван. Накрая той млъкна и се обърна към Холидей. По широко отворените му очи и изражението Холидей можеше само да заключи, че Генрикович е обзет от силен страх.

– Защо е толкова уплашен? – попита подполковникът.

– Яй-ца! – изтърси руснакът.

– Яйцата – преведе Еди. – Говори нещо за яйца.

– Какви яйца?

– Фаберже! – развълнувано каза Генрикович. – Яйца Фаберже!

Холидей сбърчи чело. Безценните яйца на Фаберже били подарявани на съпругата на царя на всеки Великден. Каква връзка биха могли да имат те с една компрометираща снимка, направена по време на Ялтенската конференция от 1945 г., на която Чърчил, Рузвелт и Сталин са се разбрали да нарежат Европа като празнична торта, и изгубен в историята тамплиерски меч от самото начало на четиринайсети век?

Червеният тамплиер