Бездуховен

I

ЗАЯВКА ЗА ИНФОРМАЦИЯ: ТЕСТЪТ ЗА ДУХОВНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ В СВЕЩЕНАТА ДОЛИНА.

НАЧАЛО НА ДОКЛАДА...

Два пъти в годината клановете от Свещената долина поставят на изпитание духовете на децата си. Момчета и момичета на шест, седем, дори осем години се нареждат пред старейшините на клана си. Носят дрехи, които са прекалено официални за тях: многослойни роби в приглушени цветове за момчетата, сложни наметала от мракоприна за момичетата. Родителите се нареждат покрай стените наблизо, нетърпеливи да чуят каква е същността на децата им.

Едно по едно децата застават пред Първия старейшина на клана си. В ръцете си старейшината държи плитка купа, два пъти по-голяма от чиния, в която има неподвижна вода. Но родителите знаят, че това не е вода. Това е мадра, суровата сила на духа, пречистена и дестилирана. Материалът, от който са създадени душите.

Първото момиче в редицата потапя ръката си в купата, стреснато от студа. Нещо, което никога преди не е усещало, се процежда от ядрото му и течността се променя.

Мадрата залепва за ръката ѝ, обгръща пръстите ѝ като плътно прилепнала ръкавица. Първият старейшина се усмихва, дава ѝ дървена значка с изображение на щит и обявява същността на духа ѝ. Момичето притежава душата на Пазител, на защитник, и ще използва огромната си сила, за да защитава клана. Мадрата се връща в купата, а момичето отива при родителите си. Със значката, разбира се.

Водата се отдръпва от ръката на следващото момче, сякаш присъствието му я отблъсква. Детето поглежда към Първия старейшина, ужасено, че по някакъв начин се е провалило в този тест, но тук не може да има провал. Получава дървена значка с изображението на стрела.

Всяко дете на опашката вижда един от четирите отговора: водата се прилепва, отдръпва, издига се или замръзва. И според това детето получава своята значка. Щитове за Пазителите, които защитават клана от враговете му със силата на оръжията. Стрели за Нападателите, които нанасят удари срещу съперниците. Скиптри за Повелителите, които подчиняват силите на небето и земята. И чукове за Ковачите, чиито умения създават оръжия и богатства за клана. Всичко в Свещената долина може да се раздели на четири части.

И Линдън, от клана Уей и семейство Ши, знае коя от четирите иска.

„Чук! – моли се на небесата, докато се приближава към купата в очакване да дойде неговият ред. Повече от всичко иска да последва майка си като Душековач и да създава чудни и магически предмети от мадра. Да моделира материята на духове и Останки. – Моля те, дайте ми чук!“

Проучил е нещата и знае, че водата трябва да замръзне. Традиционно се смята за лош късмет да се казва на децата какво да очакват в деня на изпитанието, но майка му смята, че невежеството е по-голяма заплаха от нещастието.

– Уей Ши Линдън – обявява Първият старейшина, докато Линдън пристъпва напред. Старейшината стои тънък и изправен, като полиран бастун, с рядка брада чак до пода. – Протегни ръка и разкрий духа си.

Майката на Линдън се напряга, но Линдън дори не я поглежда. Съсредоточава се върху купата с мадра.

Като си повтаря неспирно: „Замръзни! Замръзни! Замръзни!“, Линдън потапя пръстите си в купата. По-студена е, отколкото очаква, което веднага го кара да се сепне, защото водата вече трябва да е замръзнала.

Но течността не става по-студена, не се втвърдява. Стои си там, спокойна и безразлична.

Белите вежди на старейшината се сключват в плътна линия. Той се навежда над купата, а неговият собствен знак – от полиран зелен нефрит, носещ същия чук, който Линдън се надява да спечели – увисва над купата. Старейшината нетърпеливо хваща китката на Линдън и изважда ръката му. Естествената вода би намокрила кожата на Линдън, но мадрата само прилича на вода, но не е. Ръката на момчето излиза чиста и суха.

Старейшината потапя и изважда няколко пъти ръката на Линдън, сякаш изплаква пране в кофа. Линдън усеща, че започва да му се гади, когато осъзнава, че нещо не е наред.

Отстрани майка му разговаря шепнешком с друг старейшина. Неколцина други възрастни също са почнали да си шушнат, а това не може да означава нищо добро.

– Няма връзка с духа му – заявява най-накрая Първият старейшина, а онези, които са достатъчно близо, за да го чуят, ахват. – Празен е. Бездуховен.

Линдън поглежда майка си, която е пребледняла като платно. Никога не е чувал тази дума, „бездуховен“, но не му звучи като нещо добро. На седем години вече е достатъчно голям, за да сглоби истината от парченцата. Няма да получи значка.

Но те са ето там!

– Коя значка ще получа, почитаеми старейшино? – пита учтиво, сякаш не разбира какво се случва.

Първият старейшина го поглежда строго.

– Не заслужаваш тези значки, Ши Линдън.

Без име на клана. Сигурно е ядосан, но Линдън знае, че ако се преструваш, че не забелязваш гнева на възрастните, той често отминава.

– Ако нямате значка за мен, мога просто да... – Линдън протяга ръка към значката с изображение на чук на Ковач, но Първият старейшина го шляпва по ръката.

– Тези не са за теб!

– Не мога ли да си избера една?

За Линдън това е напълно логично. Купата им показва коя значка да изберат, а купата не е казала нищо. Значи Линдън може просто да си избере.

Ако има значка, може би майка му няма да изглежда толкова уплашена. Няма представа какво означава да си без значка. Всички носят значки.

Първият старейшина дава знак на един от подчинените си и казва:

– Ще ти направим знак, Ши Линдън. За да покажеш на света какво си.

Какво си! Не кой.

– Уей Ши Сейша, предлагам да доведеш сина си на следващото изпитание. Може би тогава небесата ще решат да проявят милост към него. – Сейша, майката на Линдън, го придърпва към себе си, сякаш за да го защити от невидима заплаха, а Първият старейшина добавя: – Докато това не се случи, ще бъде Бездуховен.

Майката на Линдън го извежда от залата през вълната изречени шепнешком коментари от роднините им от клана. Прикрива момчето с тялото си, докато се измъкват навън.

– Защо не получих значка? – пита Линдън, когато вече са на свобода.

– Защото небесата искат да ни посрамят.

Гласът ѝ е мрачен и чак сега Линдън разбира, че неговият дух е нещо срамно. Докато не си спечели значка, ще продължава да носи срам на клана си.

Така че му трябва значка.

След половин година, на следващия тест, намазва дланта си с капка кръв от майка си. Остатъчната мадра в нея раздвижва водата, но само за секунда, преди течността да се върне към своето спокойно безмълвие.

На осем години го изпитват отново и този път идва подготвен. Промъкнал се е в залата през сенките и е надраскал груб кръг от руни от долната страна на масата в залата. Преписал ги е внимателно от една от книгите на майка си. На следващата сутрин, когато идва редът му за изпита, пуска струйка мадра – точно толкова, колкото може да контролира като необучен осемгодишен – в кръга символи.

Водата в купата се разклаща, което би трябвало да му донесе значка със скиптър. Не е чукът, на който се е надявал, но не му е хрумнал начин да замрази водата. Но всяка значка ще е добре дошла; всяка душа е по-добра от никаква.

В крайна сметка се разклаща не само водата. Купата също се разтриса, а заедно с нея и цялата маса. На Първия старейшина му отнема само миг да погледне под покривката и да открие саботажа.

Този път старейшината е дошъл подготвен. Има значка за Линдън.

В средата има символ, но не е чук.

Значката изглежда като всички останали – гладък шестостенен медальон от меко дърво, но в центъра ѝ няма изображение. Няма стрела, няма скиптър, няма щит, няма чук. Само символ, който Линдън разпознава от уроците на майка си – дума на древния език. Означава „празен“.

Празен, какъвто е Линдън отвътре, обяснява му старейшината.

С порастването си другите деца изоставят дървените си значки. Владеенето им на мадра, уменията им в свещените изкуства, нарастват с всеки изминал ден. Най-ранните сред тях достигат Медно ниво на девет години, като съответно подобряват значката си. Най-късно това става на тринайсет.

Петнайсетгодишният Уей Ши Линдън е единственият, който все още носи първата си значка. Все още дървена, все още празна.

На всеки шест месеца, когато децата приключат с изпитанието си, Линдън се промъква и отново оценява собствения си дух. Всеки път се надява небесата най-накрая да се смилят на него, както някога е казала майка му. Досега е опитвал седемнайсет пъти.

Водата все още не е помръдвала.

ПРЕДЛОЖЕНА ТЕМА: КЛАНОВАТА КУЛТУРА НА СВЕЩЕНАТА ДОЛИНА. ДА ПРОДЪЛЖИМ ЛИ?

ОТХВЪРЛЯ СЕ, ДОКЛАДЪТ Е ПРИКЛЮЧЕН.

II

Линдън погледна нагоре към лилавите листа на орусовото дърво. Стори му се правилният избор – някак си се чувстваше по-спокоен, застанал в сянката на точно това дърво, сякаш то излъчваше аура на мир. Сред листата се криеха съсухрени бели плодове, далеч извън досега му. Чворестата кора на дървото създаваше усещането за древна вечност.

Или може би беше само игра на въображението му.

Вдигна чука и длетото и издълба парче от външния слой на кората. После изключително внимателно издълба в мекото дърво проста руна.

Когато свърши, сравни символа, който беше изрязал върху дървото, с плочката, която му беше дала майка му. Не беше голям краснописец, но поне можеше да копира прости знаци, а този конкретен кръг трябваше да засияе, ако бъдеше издълбан върху родово дърво. Стига да беше изкопирал руните перфектно.

В надписа имаше седем руни и Линдън внимателно започна да дълбае втората. Това беше двайсет и петото дърво, което беше намерил и изпробвал през последните три дни, откакто майка му беше разбрала, че някъде в гората има дърво, което е на път да се въздигне. Школата Падналото листо държеше монопол върху повечето дървета, които имаха възможност да произведат духовен плод, но Линдън имаше шанс да ги изпревари. Стига да работеше бързо.

Растенията трябваше да живеят много по-дълго от животните, за да се усъвършенстват. Ако някоя лисица или костенурка оцелееше първия си век, можеше да погълне достатъчно жизнена аура от света около себе си, за да се въздигне в свещен звяр. Тези животни преработваха мадра, придобиваха сила и оставяха Останки също като хората. Най-старите от тях дори можеха да говорят, а легендите казваха, че някои можели да приемат човешка форма.

Растенията правеха същото, но им отнемаше няколко пъти повече време. Някои дървета трябваше да останат необезпокоявани в продължение на петстотин или повече години, преди да погълнат достатъчно жизнена аура, за да развият елементарен дух, и никога нямаше да се научат да говорят. Орусовото дърво, което търсеше, беше живяло поне три века и беше на прага на въздигането.

Вековете на жизнена аура, концентрирана в дървесината, бяха подхранвали плода му, давайки му мощна духовна сила. Дори свещени артисти от Желязно или Нефритено ниво биха платили малко състояние за такова предимство. А Линдън... само се осмеляваше да си го представи. Този духовен плод можеше да го укрепи достатъчно, за да компенсира всичко, което бе липсвало на душата му при раждането му.

Преди да се усети, беше завършил изписания кръг. С предпазлива надежда наблюдаваше творението си – груби символи върху бледо дърво.

Няколко вдишвания по-късно руните си оставаха все така скучни и безжизнени. Това винаги беше най-лошата част. Дали изписаното не работеше, защото в дървото нямаше мадра, която да го подхрани, или защото беше допуснал някаква грешка? Внимателното проучване на плочката на майка му не показа никаква очевидна грешка, но не можеше да е сигурен.

С въздишка закачи чука и длетото на колана си и взе бутилката, която беше дневната му доза вода. За ядене имаше единствено няколко изсушени орусови плода, но не можеше да си позволи да пътува чак до клана Уей за храна. Щеше да издържи няколко дни.

Обърна гръб на дървото и направи крачка, но някакъв блясък привлече вниманието му. Линдън огледа първо дълбините на гората, търсейки източника на светлината. Навярно беше слънцето, отразено от парче метал, може би забравен инструмент или монета.

Надписът припламна отново и хвърли искрица светлина. Беше слаба и трептеше като свещ на вятъра, но нямаше съмнение: кръгът му беше проработил. Беше намерил родово дърво.

Сред лилавите листа на дървото се мержелееше самотно бяло петно – орусов плод. Обикновеният плод на оруса приличаше на чисто бяла праскова и растеше само в Свещената долина. Линдън беше израснал, като ги ядеше във всичко – от пайове до сок, но явно външният свят ги смяташе за деликатес. Нямаха специални свойства, само уникален вкус.

Плодът на родовия орус не изглеждаше по-различно, но една хапка щеше да му достави пречистена жизнена аура за години напред и тя можеше да превърне в мадра. Искаше му се да се изкатери по кората, но дори най-ниският клон беше все пак прекалено високо, за да го достигне. Трябваше да се върне със сестра си или поне да донесе стълба. Само да можеше да намери пътя обратно до дървото, преди да са го открили послушниците на Падналото листо.

Все още гледаше нагоре към дървото, когато нещо разлюля шубрака от лявата му страна. След секунди от храстите изскочи лисица и замръзна, докато го оглеждаше.

С чисто бялата си козина и трите си опашки, развяващи се във въздуха, снежната лисица беше толкова характерна за Свещената долина, колкото и орусовото дърво. Символът на Линдъновия клан Уей беше Бялата лисица, в чест на снежната лисица от долината. По-точно на една конкретна лисица.

Също като Линдън тази лисица се намираше на километри северно от дома си. Остана загледана в него още миг, а после в храсталака се разнесе шумоленето на нещо по-голямо и тя побягна.

От гората излезе младеж с разрошена коса, целият покрит с драскотини. На дясната страна на гърдите му висеше медна значка. Беше с яке, подплатено с бяла лисича кожа.

Линдън го познаваше. Уей Мон Терис, член на клана му, с една година по-малък от него. Беше опасен.

– Братовчеде Терис – поздрави го Линдън и се поклони официално, със събрани пред себе си ръце. – За смирения ти слуга е чест да те види тук.

– Разкарай ми се от пътя! – извика Терис и се втурна покрай Линдън. Зад него вървяха още един младеж и една девойка. И двамата бяха на четиринайсет или петнайсет, членове на клана Уей и членове на Медните.

Дървената значка на Линдън тежеше на гърдите му, но да я скрие би означавало да приеме срама си. Остана с наведена глава, докато те тичаха покрай него.

Притисна гръб към дървото. Ако видеха блестящия надпис, щяха да го попитат какво е. Единственият му шанс да вземе плода беше да насочи вниманието им към нещо друго.

Прокле съдбата, която беше довела трима членове на клана му тук, толкова далеч от дома им. Поне го бяха пренебрегнали и бяха продължили да преследват лисицата.

Което, строго погледнато, беше незаконно.

Чу, че някой се връща, събра малкото си вещи и побягна. Надяваше се, че ще го оставят на мира, пренебрегвайки го според обичайния си навик, но днес дори в това не беше късметлия.

Нито пък имаше късмета да направи повече от три крачки, преди Терис да го хване.

След като достигнеше Медната степен на свещените изкуства, духът на човек се отваряше. Терис можеше да събира жизнената аура на света, превръщайки я в собствената си мадра. Можеше да използва тази сила, за да захранва тялото си, така че когато го хвана за лакътя, Линдън нямаше никаква възможност за съпротива.

Спря на място като куче, на което са дръпнали рязко каишката, но запази усмивката на лицето си.

– Братовчеде Терис, с какво може да ти е от полза твоят смирен слуга?

Терис не беше достатъчно висок, за да погледне Линдън в очите, затова се изплю в краката му.

– Ловуваме тази триопашата снежна лисица вече цял ден и нощ. А сега заради теб може да я изпуснем.

– Прости невежеството ми, братовчеде, но старейшина Уиспър благословил ли е този лов?

Заплашителният поглед на Терис беше единственото потвърждение, от което Линдън се нуждаеше. Старейшина Уиспър понякога позволяваше лова на снежни лисици, но само при строго контролирани условия. Със сигурност нямаше да толерира трима млади от Медните да преследват снежна лисица в подножието на планината Йома.

Уиспър беше причината символът на клана Уей да е бяла лисица.

Но дори неговите очи не можеха да видят всичко. Легендата гласеше, че месото на снежната лисица укрепвало мадрата на онези, които следват Пътеката на Бялата лисица, както правеха практически всички в клана Уей.

Доколкото Линдън знаеше, нямаше логична причина това да е истина, но мнозина вярваха в поверието. Затова старейшина Уиспър беше забранил всякакъв лов на снежни лисици без изричното му разрешение.

Терис стисна юмрук и въздухът около него затрепери, докато той събираше силата си.

– Нахално ли се опитваш да се държиш, Бездуховни? Не ми харесва погледът ти.

Сърцето на Линдън се сви. Терис беше само Меден, но щитът на значката му показваше, че е Пазител – роден, за да фокусира мадрата си във физическа сила. Можеше да убие Линдън с един удар, макар че вероятно нямаше да го направи. Убийството на някой под твоето ниво беше неописуем срам. Ако Терис го убиеше и новината стигнеше до клана, Терис щеше да остане опозорен изгнаник до края на дните си.

Но имаше нещо безподобно ужасяващо в това да се изправиш срещу човек, способен да ти счупи ребрата с един удар. Никой не беше достатъчно близо, за да го спаси.

Линдън се поклони отново и заговори още по-смирено:

– Твоят смирен слуга те моли за прошка, Медни братовчеде. Ето, отделил е няколко монети и за него ще е чест да ги приемеш.

Вдигна поглед, за да прецени дали Терис ще приеме подкупа, но младежът от Медните гледаше отвъд Линдън. Нещо беше привлякло вниманието му.

И освен ако снежната лисица не се беше върнала, там имаше само едно нещо. Родовото дърво.

Въпреки че беше хладен пролетен ден, по гърба на Линдън изби пот и потече надолу.

– Какви са тези писания, Бездуховни?

– Този тук упражнява писането си, Медни братовчеде. По молба на майка си.

Надяваше се, че споменаването на майка му ще му донесе малко милост. За разлика от Линдън, Уей Ши Сейша изпълняваше ценна функция за клана. Беше широко уважавана сред всички семейства.

Родителите на Линдън бяха... внушителни. И двамата някога се бяха славили като забележителни бойци, а той имаше нещастието да наследи физиката им, без да притежава нито капка от действителната им сила. Беше по-висок от всеки друг на неговата възраст, с по-широки рамене, и някои младежи често приемаха това като предизвикателство.

Терис направи крачка напред и изпъна гръб, за да изглежда по-висок.

– Не ме гледай! Насочи погледа си към земята!

Линдън се поклони още по-дълбоко. Надяваше се Терис да възприеме това като боязливо проявление на уплаха. Което, разбира се, си беше така.

Терис се извърна с отвращение, което се броеше за успех, но за съжаление отново насочи вниманието си към дървото.

– Развали ми лова, Бездуховни. Това ще ти струва скъпо.

Линдън отмести поглед от земята и видя, че Терис отдръпва юмрука си.

– Спри! – извика Линдън, но беше твърде късно.

Терис все още не беше дораснал до групата на Железните, така че тялото му всъщност не беше по-силно от това на Линдън. Но Пазителите подсилваха силата си с мадра. Когато черпеше от своята Медна мадра, Терис ставаше по-силен от другите свещени артисти на неговото ниво, по-издръжлив и по-бърз. Юмрукът му се стовари върху древното плодно дърво, разби кората и остави отпечатък в дървесината. Ударът разтроши руните на Линдън и отекна из гората.

Терис се отдръпна, а дървото се огъна по средата. После измамно бавно се разцепи и се пречупи.

Леден студ премина през тялото на Линдън и това нямаше нищо общо със загубата на плода. Шансовете му за оцеляване току-що бяха спаднали драстично.

– Идиот такъв! – прошепна Линдън.

Терис замръзна.

– Какво каза?

Линдън падна на колене и припряно започна да рисува символи в пръстта. Плочката му не съдържаше този надпис, така че можеше само да се надява, че го е запомнил правилно.

– Уби и двама ни. Това беше родово дърво!

Терис го погледна намръщено, после прехвърли очи към пречупения ствол. Изминаха скъпоценни секунди, докато осмисляше новината.

Линдън почти беше завършил кръга, драскаше трескаво по земята с показалеца си.

– Скрий се в кръга! – извика той.

В този миг Останката се надигна от трупа на дървото.

Беше съставена от линии в ярколилаво, като цвят, нарисуван върху света от небесен артист. Беше тънка и без детайли като кора или листа, сякаш беше лилавият скелет на дървото, което вече го нямаше.

В действителност приличаше повече на призрак. Дух без тяло.

Останките бяха конструкции от чиста мадра, освободени от физическите си тела. Когато свещен артист с достатъчно сила умреше, оставяше душата си след себе си като жива сила.

Ако Линдън умреше, мадрата му щеше да се разсее в жизнената аура в атмосферата. Същото важеше и за обикновените животни и дори за свещени артисти от Медното ниво. Но свещените зверове и родовите дървета бяха на съвсем друго ниво. Щеше да е необходим практикуващ от Желязно или Нефритено ниво, за да се изправи срещу един от тези духове в битка.

И преди Терис да успее да реагира на това, което виждаше, лилавото дърво-Останка събра в огромен юмрук един от клоните си и го заби в гърдите му. Младият Меден се преметна във въздуха и се пльосна по очи на земята.

Дрехите на Уей Мон Терис се бяха разкъсали там, където дървесната Останка го беше ударила, но младежът се изправи само след миг и се отдалечи със залитане. Дори в такава потенциално смъртоносна ситуация като тази Линдън намери време за краткотрайна завист. Такъв удар би го убил или осакатил, но Терис сигурно беше почерпил от мадрата си. Все още залиташе, но все пак се спасяваше с бягство като хлебарка.

Медният се затича по-навътре в гората, без да поглежда назад, за да настигне приятелите си. Линдън се възпротиви на желанието си да побърза и да довърши последната руна в кръга: знаеше, че не скоростта, а прецизността е неговата защита.

Беше невъзможно да продължи да пише спокойно, докато Останката се приближаваше към него – скелетоподобен призрак от лилава мадра във формата на безлистно дърво. Клоните му се люлееха, докато се клатушкаше напред в жалка пародия на човешка походка.

Линдън докосна с палец последната руна и затвори очи.

Представи си своята мадра като синьо-бяла светлина, движеща се по приличащи на вени линии из цялото му тяло. Ускори потока на енергията, карайки я да циклира според техниката на Основното ниво, която беше усвоил още като дете. Тази техника трябваше в крайна сметка да стане основа за цяла Пътека, но Линдън никога не беше отивал по-далеч. Всяко малко дете от клана Уей можеше да прави със своята мадра толкова, колкото и Линдън.

Но в добавка Линдън можеше да активира рунически надписи.

При докосването на силата му в кръга запламтя живот, всяка руна гореше със същата синьо-бяла енергия, която беше видял в ума си.

Останката се надвеси над руните и простря дълъг клон като сграбчваща ръка, която с лекота премина през светлината. Никаква бариера не спря движението му. Линдън отскочи назад, извън кръга, а Останката направи крачка напред, за да го последва.

Ограниченията на Линдън бяха много, но той ги познаваше добре. Никога не би могъл да даде сила на магически символ, за да блокира директно Останката, поне не с толкова примитивна руническа схема като тази. Но можеше да привлече Останката вътре. А там собствената мадра на духа щеше да захрани кръга.

А Останката беше много по-мощна от него.

Светлината на руните премина от синьо към лилаво, а клоните на дървото щръкнаха като шипове. Останката се опита да излезе от кръга, за да се добере до Линдън, но беше принудена да остане на място.

Дрехите на Линдън бяха подгизнали от пот. Той се свлече на земята, далеч от обсега на Останката, и си пое дъх, разтреперан от близостта на смъртта, с която се беше разминал само на косъм. Ако се беше забавил дори за миг...

В този момент нещо привлече погледа му и прогони от главата му всички мисли за опасност. На най-високия от лилавите клони на Останката имаше бяло петно. Духовен плод.

Останката продължаваше да бушува. Яростта ѝ звучеше като чупене на клонки, като трясъка на разцепвани пънове. Беше поне три пъти по-висока от Линдън, увенчана от онова единствено бяло петно.

Плодът се намираше на същото място върху Останката, където беше висял на дървото. Сега беше изкован от безупречна бяла мадра, блестяща като корона. Физическата реалност все още лежеше сред клоните на падналото дърво върху горската почва, изсъхнала и жалка.

Все още замислен, Линдън се приближи до изсъхналия плод, откъсна го и го пъхна в раницата на гърба си. Вече не се страхуваше от Останката; ако беше достатъчно мощна, за да разбие руническия му кръг, вече щеше да го е направила. Сега имаше нещо друго, за което да се притеснява.

Ако успееше да вземе версията на Останката на този плод, майка му можеше да го върне обратно във физическия му съд. Беше Ковач и Душековач, специалистка в манипулирането на мадрата като физически материал. Можеше да превърне тази безжизнена растителност обратно в мощен духовен плод, също като истинския.

Но за да проработи планът му, щеше да му се наложи да занесе и Останката на плода. А тя беше прикрепена към главата на обезумяло духовно чудовище.

Ех, колко хубаво щеше да е, ако можеше да измисли по-добър план!

С неохота се разрови в мракопринените джобове на раницата си и извади блестящ скъпоценен камък, голям колкото нокътя на кутрето му. Беше кух и приличаше на флакон със запушалка, издълбан за кукла, само че този беше пълен с няколко капки синя светлина, която танцуваше през фасетите на кристала.

„Когато има само един път напред, тръгни по него с усмивка!“ Отне му седмици да напълни този кристален флакон, способен да съхранява и пречиства мадра. Не му се искаше сега да пропилее седмици изгубено време, но ако успееше да възстанови орусовия плод, това щеше да струва повече от цяла година циклиране. Ако обаче се провалеше...

Забави дишането си. Циклираше духа си в ритъм с равномерния си дъх. Постави малката колба, сияеща в синьо-бяло, на самия край на обсега на Останката.

Лилавото дърво се обърна към него, сякаш усетило енергията, и в гората надвисна тишина. Линдън се отдръпна встрани, но вниманието на Останката беше изцяло насочено към миниатюрния кристал.

Това беше основният начин, по който семейството му използваше кристалните флакони. Кристалите имаха и други приложения, но за един Душековач примамването на Останка беше определено най-практичната цел. Всички Останки жадуваха за чиста човешка мадра, която на практика можеше да се превърне във всичко. С такава диета Останката можеше бавно да придобие съзнание.

Дървото се хвърли напред и Линдън направи същото. Втурна се към кръга и скочи веднага щом дървото се наведе.

Може би нямаше силата на истински свещен творец, но все пак тренираше тялото си по същия начин като останалите от клана си. Скочи на гърба на Останката и се хвана за клоните ѝ.

Все едно се беше хванал за хлъзгава мазна кост, а не за дърво, но нямаше време да анализира усещанията си. Протегна ръка, опитвайки се да хване блестящия бял плод, висящ като пълна луна.

Един клон се стовари върху ръката му със силата на конски ритник и Линдън чу как нещо се счупи.

Ударът го събори от гърба на Останката, но Линдън запази достатъчно присъствие на духа, за да се претърколи далеч от руническия надпис, докато падаше. Ако ритнеше някоя от руните, кръгът щеше да се разчупи и той вероятно щеше да умре.

Но Останката сякаш не го беше забелязала. Хвърли празната кристална колба на земята, след като беше приключила кратката си трапеза, и после замря. Вятърът беше единственият звук сега, а духът сякаш не беше нищо повече от хилаво лилаво дърво, засадено в земята.

Линдън виждаше всичко това през сълзите от болка. Стисна зъби, за да не изкрещи и да не привлече вниманието на Останката. Костта му беше счупена, ръката му висеше безжизнено, а болката беше такава, че сякаш тежестта на собственото му тяло щеше да разкъса ръката му на две. Агонията го задържа на колене, докато вдишваше дълбоко.

Въпреки това се насили да се усмихне. В незасегнатата си ръка стискаше блестящия бял плод.

Не изглеждаше като естествен орусов плод, точно както и източникът му не приличаше на истинско дърво. По-скоро се размазваше в ръката му като желе, но веднага щом престанеше да упражнява сила, плодът възвръщаше формата си. Не беше сигурен какъв аспект притежаваше тази мадра, нито колко мощна ще е, след като майка му я възстанови.

Но беше успял.

Пъхна Изкования плод в раницата си до физическия му еквивалент, после вдигна прозрачния кристален флакон и също го пусна вътре. Сега пред него стоеше само задачата да мине километри през пустошта, пеша, със счупена ръка и тежка раница.

Триумфът направи пътя му лек.

Почти един милион души наричаха Свещената долина свой дом, а кланът Уей наброяваше над сто хиляди от тях. Въпреки това единственият ресурс, който не липсваше на никого, беше пространството.

Всяко семейство получаваше обширна земя, с малка къщичка за всеки семеен член, пристроена към основния комплекс. Обикновено децата получаваха своя собствена къщичка заедно с дървената си значка, като признак за самостоятелност и независимост. Дори Линдън, който не можеше да допринесе нищо за клана, получи жилищна площ, която по нищо не отстъпваше на другите.

Къщата му беше направена от плътно прилепнали орусови дъски, бледи и гладки, покривът беше от лилави керемиди. Леглото му беше до стената срещу огнището, в което весело гореше огън, за да прогони пролетния хлад. Линдън лежеше в леглото, с превързана и фиксирана с шина счупена ръка, а около бицепса му беше увита лента с рунически надпис. Руните превръщаха мадрата му в основна техника на Пазителите, която блокираше усещането му за болка, но силата, протичаща през кръга на надписа, рано или късно щеше да разкъса коприната на лентата. Тогава майка му щеше да я смени с друга.

Засега Линдън се чувстваше физически по-добре от всякога. Не усещаше ръката си, огънят го топлеше, а леглото му беше толкова меко, че сякаш лежеше върху облак. Беше свикнал с него. Майка му беше напълнила дюшека му с Изкована облачна мадра, която беше купила от свой познат. Дори патриархът на клана Уей нямаше по-добро легло.

Но Линдън не можеше да се наслади истински на тези удобства. Цялото му семейство се беше събрало в дома му.

Плодът сега блестеше с яркия цвят на Останка, но запазваше всички бръчки и несъвършенства, които показваха, че е истински. Майка му го беше възстановила до пълната му мощност за минути. Бяха го поставили в центъра на масата на Линдън, а останалите трима членове на семейството му го обграждаха като вълци, кръжащи около ранен елен.

– Ако го бях намерил преди години, щях да го взема – подхвърли бащата на Линдън. – Но за мен вече е твърде късно. Келса ще се бие за нас на Седемгодишния фестивал, така че тя се нуждае от него най-много.

Уей Ши Джаран беше участвал в по-предишния фестивал. Белегът, който му беше останал за спомен, изкривяваше устните му във вечна усмивка, а накуцването налагаше да използва бастун. Оттогава не се беше бил.

– Нямаше да ти помогне – отвърна майката на Линдън. Беше една от най-привлекателните жени в клана Уей, с дълга кестенява коса. Всички останали, включително децата ѝ, бяха с черна. – Този духовен плод пречиства енергията, но не може да те излекува. Не прави нищо, което да не може да се постигне с месеци или години редовно циклиране.

Докато говореше, Сейша продължаваше да драска по плочата си. Тебеширът ѝ почти не спираше. Руническите надписи нямаше да се проверят сами.

Нейният дружник висеше над рамото ѝ като ръждивокафява механична риба, носена от невидими вълни. Беше творение на Душековач – мадра, изкована по специален модел, и ѝ помагаше по същия начин, както кутията с инструменти служи на дърводелеца.

– Просто казвам, Сейша, че ако го бях получил достатъчно рано... кой знае?

– Разбирам. Но нещата не стоят така.

– Всичко ли знаеш за душата? Всички тайни на свещените изкуства? Можех да променя Пътеката си, да отида да уча в Школата Падналото листо, а техните живителни техники може би щяха да ме възстановят. Тялото ти се обновява, когато се издигнеш към Нефритено ниво.

– Едва ли е по-вероятно да напреднеш, като започнеш отначало по различна Пътека, дори и с хипотетичен еликсир.

Избърса част от написаното с длан, без да откъсва поглед от бележките си. Усмивката на Джаран, подчертана от белезите му, се превърна в презрителна гримаса.

Сестрата на Линдън Келса поде разговора, преди да е станал по-разгорещен, точно както баща ѝ подозираше, че ще направи.

– Няма да се справя достатъчно добре, за да ни забележи Патриархът, ако все още съм Медна. Как ще се бия с Уей Джин Амон или Ли Тен Джана без силата на Желязна?

Баща им изсумтя и скръсти ръце пред гърдите си.

– Точно така. Ще има поне половин дузина шестнайсетгодишни, които вече притежават железни значки, и Келса трябва да е сред тях. С нейната Пътека може да ги изненада всички. Аз успях, а бях дори още по-млад.

Келса кимна на баща си, най-вече за да го накара да спре с историите си.

– Сигурна съм, че ще се справя, ако съдбата е благосклонна. Но все още имаме два месеца, а аз вече съм близо до кондензирането на Желязното си тяло. Възможно е да напредна сама, преди да започне Фестивалът.

Претърколи белия плод към себе си и извади от колана си нож.

– Нямам причина да го пазя само за себе си. Ако някой от вас достигне Нефрит, това ще донесе повече полза на семейството ни, отколкото всичко, което мога да покажа на подиума на Фестивала. Трябва да го разделим на три.

Сейша най-сетне вдигна поглед от плочата си. Дружникът ѝ подсвирна въпросително, готов да бъде от полза, но Сейша потърси погледа на съпруга си. Намусеното му изражение се смекчи и той кимна, нетърпелив да вземе част от това съкровище за себе си. Ножът на Келса докосна кората на плода.

Линдън се наведе толкова напред, че рамката на леглото му изскърца под тежестта му. Семейството му се обърна, сякаш изненадано, че е тук.

Все едно нямаше място в собствения си дом!

– Толкова ли ще е трудно да отрежеш още едно парче?

III

Линдън седна в леглото, като придържаше превързаната си ръка, без да откъсва очи от семейството си. Те пък се споглеждаха помежду си.

Келса вдигна белия орус, духовния плод, който Линдън беше намерил и за който беше пролял кръв.

– Майко, можем ли да го разделим на четири?

Сейша погледна към своя дружник, но в отговор кафявата фигура само издаде дрезгав звук. В момента изглеждаше като играчка риба, плаваща над рамото ѝ, но Линдън я беше виждал да приема много други форми.

– Вече поехме риск с разделянето му на три – каза накрая Сейша. – Има граница, отвъд която никой еликсир не може да бъде разтегнат, или ще бъде пропилян напразно.

Разочарованието се върна на лицето на Джаран.

– Не можем да рискуваме. Кой знае кога пак ще намерим нещо подобно? Дай го на Келса.

– Не – възрази дъщеря му и започна да реже плода. – Ще го разделим както беше планирано. Не е честно спрямо теб, Линдън, но ще ти се реванширам. Ще ти дам стипендията си от клана за следващите шест месеца, как ти се струва?

Джаран разпери ръце, сякаш подкрепяше идеята ѝ, а Сейша се върна към плочата си. Явно за тях въпросът беше решен.

Ако трябваше да бъде честен към сестра си, Линдън трябваше да признае, че предложението ѝ беше справедливо. Шест месеца от нейната кланова стипендия щяха да бъдат малко състояние в монети за него, достатъчно, за да си купи по-евтини еликсири. Може би дори частично ръководство за Пътеката, за да може да продължи изучаването на свещените изкуства без благословията на клана.

Но тези предмети не бяха необичайни. Нямаше да изчезнат. Можеше да спести свои монети и да си ги купи, макар и не толкова бързо.

А този плод беше специален. Линдън беше толкова изостанал от всички, че се нуждаеше от нещо извънредно, за да ги настигне.

Ако разчиташе на обичайните средства, щеше да остане назад цял живот.

– Много ти благодаря – каза той на сестра си. – Но, с цялото ми уважение, три дни сам го търсих.

– По моя указание – отбеляза майка му.

– За което съм ти благодарен. Но въпреки това аз свърших работата. Времето беше мое. Аз намерих дървото, аз откъснах плода, аз се борих с Останката за него. – Посочи превръзката си. – Аз ще нося бойни белези от схватката! Аз!

Келса погледна плода с ножа в ръка, сякаш не беше сигурна как да го реже.

– Мога да ти дам монети за осем месеца, но не повече от това, защото иначе няма да мога да си позволя да поддържам градината през зимата.

– Не искам пари. Искам половината.

Белегът в ъгъла на устата на Джаран правеше намръщеното му изражение зловещо вместо строго.

– Не мисли само за себе си. Сестра ти ще представлява нашето семейство на Фестивала. Нашия клан. Патриархът преговаря за търговски права с Казан. Колкото по-силни се покажем, толкова по-добра ще е позицията му. Това трябва да е грижа на всеки от клан Уей.

– Но точно това ме тревожи. – Линдън се наведе напред. – Ще се съревновавам сред осемгодишните. Можеш ли да си представиш презрението, ако не заема първото място? Всичко, което Келса постигне срещу Железните, ще бъде засенчено от този срам.

Баща му замълча.

– Тогава не участвай – предложи Сейша, протегна ръка и мушна тебешира си в дружника си. Плаващата риба го погълна без нито една вълничка. – Състезанията сред Основно ниво все пак са само формалност. Те са тренировка за истинските битки.

Линдън беше очаквал този отговор и беше подготвил контрааргумент.

– И всички ще знаят защо. Завинаги ще остана страхливецът от клана Уей, който е избягал от противници на половината от възрастта му.

Разочарованието на Джаран беше толкова силно, че му стана трудно да се сдържа. Вдигна бастуна си и започна да го върти между дланите си.

– Това е без значение! Ако пробия до Нефрит, или го направи майка ти, или сестра ти достигне Желязо, това ще заличи всичко, което се е случило в битките при децата.

После удари с бастуна си по земята, сякаш въпросът беше решен.

– Това е рискован залог – каза Келса и поклати глава. – Залагаме на възможна чест срещу сигурен срам.

Тези думи, „сигурен срам“, прободоха Линдън, но той не позволи на болката да го докосне. Никога не ѝ позволяваше.

– Татко, мамо, ако смятате, че е вероятно да преминете в Нефрит преди Седемгодишния фестивал, ще се откажа от претенциите си. Не споря, че Келса трябва да бъде Желязна, но тя е толкова близо, че не ѝ е нужен целият плод. А аз имам толкова малко! За един просяк дори обелките са същински пир.

Майка му го погледна иронично, а лицето на Джаран се зачерви, но никой от двамата не каза нищо. Както Линдън подозираше, те изобщо не бяха близо до Нефрит.

Келса беше тази, която накрая взе решението. С ловко движение раздели орусовия плод на две, като го разряза около костилката.

– Няма чест в това да се откаже на човек това, което е заслужил. Ако искаш, татко, ще ти дам моята половина.

Както се очакваше, Джаран продължи да мърмори, но ѝ позволи да я задържи. Момичето се приближи до брат си и му подаде неговата половина от духовния плод.

Келса беше получила всичко, което Линдън искаше в живота си: природните дарби, благоволението на клана и възможността да се обучава в свещените изкуства. И макар да беше висока колкото него, не изглеждаше така, сякаш се опитва да сплаши някого. Ежедневните бойни тренировки я правеха гъвкава и грациозна.

Ако не беше толкова абсолютно справедлива във всичко, Линдън може би щеше да я намрази.

Тя му подаде неговата половина от плода без злоба и дори му кимна с уважение. Линдън беше спечелил спора, а кланът Уей уважаваше честната победа.

Докато вземаше плода, той позволи на тръпката от спечелената награда да го обземе. Това можеше да е първата стъпка по пътя му нагоре. Но по-важното беше, че бе спечелил.

Наслаждаваше се на усещането по същия начин, по който се наслаждаваше на плода, който накара езика му да изтръпне, сякаш беше праскова, заредена с мълния. Усещането изчезна твърде бързо, а изненадата на лицето на Келса отразяваше това, което Линдън беше сигурен, че беше изписано на собственото му лице. Дори в стомаха му сякаш се усещаха спорадични шокове, които изпращаха из тялото му вълни от изтръпване.

– Можеш ли да опишеш усещането? – попита майка им, готова да си води бележки.

– Определено се усеща, че работи – каза Келса.

Линдън сложи ръце на корема си. Представи си, че усеща излишната енергия във върховете на пръстите си.

– Сякаш съм погълнал мълния.

Сейша беше оставила тебешира и плочата и беше взела четка и мастилница и си водеше бележки върху свитък толкова бързо, колкото можеше.

– Бихте ли описали усещането като топло или студено?

Линдън погледна сестра си и каза:

– Топло?

В същия момент тя каза:

– Студено?

– Редуващо се топло и студено – промърмори майка им, без да спира да пише. – Вслушайте се в ядрата си. Има ли промени?

Линдън затвори очи и визуализира ядрото си. Намираше се точно под пъпа му и беше мястото, където се свързваха всички линии на мадрата. Беше физическото местоположение на душата, казваха някои, и Линдън винаги си го представяше като въртяща се топка от синьо-бяла светлина.

Успокои дишането си, като вдишваше и издишваше в синхрон с приливите и отливите на духа си. Енергията течеше през тялото му според техниката от Основно ниво – единственото свещено изкуство, което му беше позволено да научи. Тя му позволяваше да фокусира и пречисти малкото мадра, с която разполагаше, за да построи основа за... абсолютно нищо.

Не му беше позволено да изучава Пътека и да събира жизнена аура, така че никога нямаше да напредне. Ако имаше късмет, в по-късните му години вроденият му дух щеше да се усъвършенства до такава степен, че естествено щеше да напредне до Меден. Състоянието, което повечето хора достигаха на тринайсетгодишна възраст. Медните духове бяха отворени към жизнената аура на природния свят, така че можеха да черпят мощ от небесата и земята, за да станат по-силни. Това беше истинската първа стъпка за всяко свещено изкуство.

– Няма промяна – каза той. Прегледът на безличната му съдба беше охладил ентусиазма му.

– Аз също не усещам нищо – потвърди Келса. – Но има нещо...

– Уей Ши Линдън? – чу се вик от вратата. – Първият старейшина те призовава.

Беше глас, който Линдън познаваше, но не очакваше да чуе отново толкова скоро.

Изправи се, за да отвори вратата, като внимаваше да не удари счупената си ръка, но Келса беше по-пъргава. Отиде до вратата и я отвори.

Уей Мон Терис беше застанал отвън и зяпна от изненада, като я видя. Пак беше с якето от кожа на снежна лисица. При все че видът му беше одърпан, все пак изглеждаше напълно невредим след срещата си с дървесната Останка само преди няколко часа.

– Братовчедке Келса, извини ме, че те прекъсвам. Брат ти наблизо ли е?

Линдън вече беше успял да си обуе обувките и се беше присъединил към сестра си.

– Братовчеде Терис, виждам, че си се върнал невредим.

Терис стисна здраво зъби.

– Уей Ши Линдън, Първият старейшина изисква присъствието ти, за да прегледа събитията от деня. Трябва да те заведа при него незабавно.

– Предай извиненията на семейството ни на Първия старейшина – отвърна Келса, – но Линдън е ранен. Нуждае се от грижите и вниманието ни тази вечер, но за него ще е чест да се яви пред Първия старейшина утре призори.

Подхванал превързаната си ръка със здравата, Линдън се промуши покрай Келса.

– Как бих могъл да накарам Първия старейшина да чака? Нараняването ми не е нищо сериозно, просто малка рана, получена в битката ми срещу Останката.

Острият упрек накара Терис го изгледа гневно. Истината бе, че не беше останал да се бие с чудовището, както го изискваше честта. Всъщност, като най-силния в групата, Терис бе трябвало да защити Линдън с живота си.

Не че Линдън би очаквал това. Според него честта често отстъпваше пред инстинкта за самосъхранение.

– Води, братовчеде – добави Линдън. Терис тръгна, без да каже нито дума.

Първият старейшина ги чакаше в Залата на клана, същото място, където младите души на Уей преминаваха изпитанието. Линдън рядко беше мяркал старейшината извън нея, а той сякаш се беше изменил по такъв начин, че напълно да се впише в обстановката на залата. Дългата му брада съответстваше на Белите лисици по знамената, а одеждите му от нефрит и злато – на колоните и плочките.

Завариха го застанал в залата, с изправен гръб, с ръка върху главата на каменна лисица и поглед, вперен в златната статуя на първия патриарх на Уей. Не се обърна, когато младите мъже се приближиха и паднаха на колене, покланяйки се почти до земята.

– Разкажете ми какво се случи днес в гората под Йома.

Терис започна веднага, разказваше събитията от деня, сякаш беше репетирал. За изненада на Линдън, се придържаше към точния преразказ на събитията, като дори призна, че той и двамата с него били проследили снежна лисица в гората. Всъщност така и не успели да я хванат, побърза да уточни, а след това продължи да разказва как присъствието на Линдън изплашило дивеча им. Отговорът на Линдън го ядосал и в гнева си той счупил едно дърво наблизо. Нямало как да знае, че дървото е свещено и че ще освободи Останка.

– С тялото си поех удар, който щеше да попадне върху Бездуховния – продължи Терис, отдалечавайки се най-много от истината до този момент. – Когато дойдох на себе си, видях, че е беззащитен, затова се втурнах да предупредя приятелите си, вместо да умра заедно с него. Не знам как е оцелял.

В залата на клана настъпи тишина. Първият старейшина все така не се обръщаше.

Ръката му галеше главата на статуята на лисицата, докато размишляваше.

– Какви са думите на клана Уей? – попита най-накрая.

– Чест на всяка цена – изрецитираха момчетата в един глас. Пътеката на клана Уей използваше мадра на светлината и виденията, за да заблуди враговете си, но според първия патриарх на Уей дори заблудата можеше да се използва в името на честта. Това беше противоречието, около което беше основан кланът Уей.

– Има моменти, в които бягството, за да запазиш живота си, не е проява на страхливост – продължи старейшината. – Когато заплахата е толкова голяма, че смъртта ти няма да значи нищо, тогава бягството не е срамно.

Терис въздъхна дълбоко.

– Но тази заплаха не е била такава – добави Първият старейшина, когато най-накрая се обърна към тях. Лицето му беше като изваяно от камък, по-твърд от този на статуите около него. – Ако тази Останка не е успяла да победи един Бездуховен в Основния стадий, тогава със сигурност един свещен артист от Медно ниво би могъл да ѝ се противопостави. Заплатата ти ще бъде задържана този месец. Ще прекараш една нощ в изолирана медитация, а после ще бъдеш бичуван три пъти пред клана. Страхливците нямат място в Долината.

Терис се поклони толкова ниско, че челото му се долепи до пода, така че Линдън не можеше да види лицето му, но шепнещият му глас беше задавен:

– Ти си мъдър и... милостив, първи старейшино.

Първият старейшина изсумтя.

– Докладвай на баща си, кажи му какво съм казал и че му позволявам да добави свое собствено наказание, ако желае. Но ако тази вечер не те видя през прозореца на затворена стая, ще утроя присъдата ти. Върви сега.

Терис се поклони отново и побърза да се измъкне, без да каже нито дума.

Линдън се подготви. Част от него изпитваше известна срамна радост от присъдата на Терис, но не можеше да ѝ се наслади. Познаваше клана си, знаеше собственото си положение в него и ако старейшината беше наказал един иначе почтен Меден пред очите му, това означаваше, че предстои нещо по-лошо.

Първият старейшина стоеше над Линдън и мълчаливо го оглеждаше. Преценяваше го.

Може би решаваше коя от няколкото присъди да наложи.

Ако Линдън удареше пръв, можеше да успее да смекчи щетите.

– Смиреният ти слуга се срамува, че е застанал пред теб, велики старейшино – каза Линдън, забил поглед в пода. – Той нямаше намерение да се меси в делата на Медните или в лова им. – Най-добре беше да споменава лова колкото се може повече, за да напомня, че Терис и останалите бяха нарушили правилата на старейшина Уиспър. – Търсеше родовия плод от името на майка си.

С рязък жест Първият старейшина му даде знак да се изправи. Линдън скочи на крака с благодарност.

– Намери ли го?

– Да, първи старейшино.

Аурата около старейшината потъмня, почти незабележимо.

– Изхаби ли го за себе си, Бездуховни? Знам, че си бил изкушен.

Стомахът на Линдън все още бръмчеше от затворената в него мълния. Единственото, което можеше да направи, беше да не преглъща от страх, че Първият старейшина ще го приеме като знак за вина.

– Дадох го на по-голямата ми сестра. Искам да кажа... твоят покорен слуга го даде на по-голямата си сестра.

Заплашителната аура се разсея като облаци пред слънцето и Първият старейшина махна раздразнено с ръка.

– Говори свободно, Ши Линдън. Виждал съм те тук достатъчно често.

Линдън се опита да сдържи усмивката си.

– Да, първи старейшино, но нямам какво да добавя. Братовчед ми Терис разказа историята точно.

Първият старейшина имаше най-дългите вежди, които Линдън бе виждал, и при тези думи те се повдигнаха чак до средата на челото му.

– Значи знаеш какво си направил?

Това беше очевиден капан, ако Линдън изобщо беше чувал някога нещо подобно. По гърба му се стичаше пот, а в стомаха му вреше и кипеше. Късметът му щеше да му изневери съвсем, ако плодът изскочеше навън точно сега.

– Аз... бях... твърде далеч от територията на клана, първи старейшино. Сега го знам. В бъдеще ще пътувам в компанията на сестра ми. Благодаря ти, че ме поучи.

Старейшината въздъхна и разтърка очите си с пръсти.

– Попаднал си на пътя на тримата Медни, Линдън. Това е бил твоят грях.

Линдън се поколеба.

– Съжалявам за това, старейшино. Но не можех да знам, че ще минат покрай точно това дърво в гората. Мога ли да предскажа къде ще удари мълнията по време на буря?

Първият старейшина шляпна с длан статуята на бялата лисица с такава сила, че във въздуха се разнесе трясък, а в черепа на лисицата се появи пукнатина. С ослепителна светкавица от мадра старейшината я поправи мигновено.

– Не си могъл да знаеш? Ако вместо тях на теб се беше натъкнала група Казански кучета или почтените послушници на „Падналото листо“, можеха да те убият със същата лекота, с която Терис е пречупил онова дърво. Само честта би могла да ги спре, ала тя е слаба кука, на която да се закачи човешкият живот. И ако бяха решили да те убият, на нашия клан щеше да му се наложи да им се извини. За това, че им е причинил неудобство.

Линдън отвори уста да отговори, но не намери думи. Срамът затъмни мислите му – срам, горящ по-силно от светкавицата на плода, която пълзеше по всеки сантиметър от костите му и го изяждаше отвътре като колония мравки.

Тонът на Първия старейшина се смекчи, но думите му – не.

– Ако свещен артист с желязна значка изгори дома ти с теб вътре, най-много бих могъл да му наложа същото наказание като на Терис. За позорно тормозене на слабите. Не би могъл да бъде екзекутиран, осакатен или дори глобен, защото отнемането на живота ти не е струвало нищо на клана.

Линдън стисна очи и се поклони; надяваше се, че това ще скрие сълзите, които се опитваше да потисне. Само щеше да се посрами, ако се разплачеше като дете. Помръдна ранената си ръка в превръзката, преструвайки се, че гримасата му се дължи на внезапна болка.

– Не го казвам, за да те нараня още повече, Линдън. Небесата могат да проявят голяма жестокост при раждането на човек. Но основата на всяка Пътека е да се научиш да приемаш света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто би го желал или дори какъвто го виждаш. Всяко пренебрежение, всяка обида, всяка несправедливост в бъдещето ти ще бъде по твоя вина. Съдбата ти не е справедлива, но е истинска. Какво трябваше да направиш днес?

– Трябваше да се върна у дома веднага щом видях Уей Мон Терис – прошепна Линдън.

– Грешка! Изобщо не е трябвало да тръгваш. – Първият старейшина забучи показалец в гърдите му и той го прониза като меч. – Имаш място в архивите на клана. Нека това бъде твоята коруба. Помагай на майка си в работата ѝ или стой в архивите и се слей със сенките. Скромността и анонимността са твоята защита. – Старейшината въздъхна и раменете му се отпуснаха. – Това е единствената броня, която мога да ти дам.

Скрита в ъгъла, на специално предназначена за целта поставка, чакаше купата за изпитания. Седемнайсет пъти Линдън беше поставял ръката си в тази купа. Седемнайсет несполуки в изпитание, в което никой не се беше провалял.

Насочи пак погледа си към пода.

– Да, първи старейшино.

Старейшината въздъхна отново. Започна да крачи напред-назад, като влачеше обутите си в пантофи крака. На лицето му се изписваха емоции, каквито Линдън не беше виждал у него досега.

– Няма да те накажа. Твоята съдба и нараняването на ръката ти са достатъчно наказание. Но ако се види, че не правя нищо, семейство Мон ще те сметне за отговорен за Терис. Затова искам тази вечер да нахраниш старейшина Уиспър.

Линдън вдигна рязко поглед. Гърдите му се изпълниха със странна надежда, наред с бурята в стомаха му.

– Благодаря, първи старейшино.

Първият старейшина поклати глава.

– Може би от него ще получиш помощта, която не мога да ти дам.