Дъщерята на дявола

1.

Уилхелмина Банкс, или Били, както всички я наричаха, се оглеждаше в огледалото в общежитието на Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж, близо до Бостън. Вече беше готова – с абсолвентската тога, шапката с пискюл и единствения си чифт обувки на високи токчета, купени специално за повода. Изражението на лицето ѝ беше сериозно. Струваше ѝ се, че животът ѝ едва сега започва. След няколко минути щеше да се дипломира, при това с отличие. Без токчетата бе висока малко над метър и петдесет; имаше стройна фигура и деликатни черти, права тъмна коса и зелени очи. Дори в официалния тоалет, все още приличаше на малко момиче. През годините винаги негодуваше, когато хората я взимаха за дете. А това се случваше често, особено ако беше с дънки и маратонки, и с коса, сплетена на плитки.

Днес кичурите ѝ бяха прибрани на опашка под шапката с пискюл. Искаше ѝ се майка ѝ да можеше да я види, но почина, когато Били беше на седемнайсет, през последната ѝ година в гимназията, точно преди да постъпи в МТИ. Липсваше ѝ ужасно, особено в дни като този, най-важният в живота ѝ.

Майката на Били, Вирджиния Банкс, беше единственият човек, който не я смяташе за странна. Вирджиния беше страстен защитник на образованието и ученето на всевъзможни неща. Били бе завършила биология с втора специалност химия и се справяше блестящо с науките. Приеха я в Масачузетския технологичен институт с пълна стипендия с помощта на съветника ѝ от гимназията – Върджил Уайт, който я насърчи да кандидатства. Той написа писмото, което ѝ осигури стипендия и промени живота ѝ.

Били беше израснала в скромната кравеферма на баща си в Колинс, Айова, с население малко под петстотин души, североизточно от Де Мойн. Всеки ден вършеше домакинските си задължения, грижеше се за животните и помагаше на баща си, а после учеше до късно през нощта. Нито един от родителите ѝ не беше завършил колеж. Майка ѝ обаче я беше възпитала, че образованието е всичко, въпреки че самата тя се бе омъжила веднага след завършване на гимназията и десет месеца по-късно беше родила Били. Вирджиния беше на трийсет и шест, когато почина от рак на гърдата. Мъдра и интелигентна жена, тя бе образовала и себе си, и по-голямата си дъщеря. Обожаваше френската литература и винаги беше поощрявала любовта на дъщеря си към науката. Били искаше да следва медицина, но знаеше, че не биха могли да си го позволят. Съмняваше се, че ще успее да получи пълна стипендия. Сега искаше да си намери добра позиция в голяма фармацевтична компания, за предпочитане в областта на научните изследвания. През летата беше работила в местни лаборатории в Бостън, а по време на учебната година си изкарваше допълнително средства като продавачка в университетската книжарница. Обикновено харчеше парите си за книги.

След като си събра нещата от общежитието, изпрати няколко кашона с книги вкъщи. Надяваше се баща ѝ да не ги изхвърли. Задържа два от кашоните в хотела, където щеше да се премести същия следобед. Можеше да си позволи да остане там най-много месец, докато си търси работа. През последните месеци от следването беше учила толкова усърдно, че не ѝ остана време да следи обяви. Трябваше да си намери нещо, при това скоро. Ако се наложеше, би приела позиция в почти всякаква лаборатория, но се надяваше да има късмет за място в изследователския отдел на някоя от големите фармацевтични компании. Бакалавърската ѝ диплома от МТИ със сигурност щеше да ѝ осигури добри възможности. Възнамеряваше да отиде до няколко агенции за наемане на персонал още в понеделник, веднага след дипломирането.

Погледна се в огледалото, както беше с шапката и тогата. Видя същото познато лице, но изведнъж се почувства съвсем различно. Сякаш беше по-голяма, пораснала. Може би и заради прическата със сешоар, която си беше направила. Сега тъмната ѝ коса лъщеше в спретната опашка. Надяваше се, че изглежда достатъчно зряла, за да си намери добра работа. Живееше според златното правило на майка си: „Образованието е всичко“ – нещо, в което баща ѝ съвсем не вярваше. Той смяташе дипломите за безполезни, особено за момиче. Искаше дъщерите му да си намерят съпрузи, за предпочитане фермери от съседните градове, и да останат близо до дома. Възлагаше големи надежди на по-малката сестра на Били, Микейла. Мики беше поразителна красавица, достойна за сина на който и да е от едрите собственици на ферми в околността. Освен това беше съкровището на баща им.

Мики беше висока и руса и приличаше на него. Джим Банкс беше красив мъж, а Мики бе неговата гордост и радост. Той беше роден и израснал в Колинс. Баща му беше създал фермата, а Джим бе работил в нея през целия си живот. Подобно на него, Мики не се интересуваше от образованието. Разчиташе на външния си вид, чара и някои изкусни хитрости, за да получи всичко, което искаше – особено от баща си. Знаеше точно как да го „обработи“. Той се хващаше за всяка нейна дума, вярваше на всичко, което му казваше тя, и живееше, за да я направи щастлива.

Мики беше с три години по-малка от Били, едва на четиринайсет, когато майка им почина. През последната си година вкъщи, преди да замине за МТИ, Били се беше опитала да играе ролята на майка за сестра си, но отношенията им продължиха да бъдат както винаги обтегнати. За разлика от нея, Мики още на четиринайсет приличаше на двайсетгодишна, женствена и с впечатляваща фигура. Открай време мъжете из целия окръг обръщаха глави след нея, а едва на тринайсет тя съвсем лудна по момчета. Беше почти невъзможно да я обуздаеш. Двете сестри непрекъснато се караха, особено през последната година на Били у дома, когато Мики започна гимназия. Тя се измъкваше през прозорците и ходеше на партита в кметството или по домовете на други деца. Беше буйна и пълна с живот. Постоянно се забъркваше в някакви неприятности, но винаги успяваше някак да се измъкне. Обикновено обвиняваше Били за прегрешенията си, а баща им ѝ вярваше. В повечето случаи я наказваше за пакостите на сестра ѝ. Мики намираше това за забавно. Изобщо не се чувстваше виновна, а Били винаги я оставяше да се спаси. Майка им познаваше номерата ѝ и обикновено долавяше кога лъже. Ала след като тя си отиде, Били се чувстваше длъжна да защити сестра си.

Най-голямото прегрешение на Мики бе, когато открадна камиона на баща им, за да отиде на танци в съседния град, като сгази и уби любимото му куче. Тя мина през него, продължи да кара и отиде на партито. Когато го намери на сутринта, Джим Банкс беше неутешим. Мики веднага излъга, че виновна за това е Били, видяла я е със собствените си очи. Той, естествено, ѝ беше повярвал, и според Били още не ѝ беше простил. Ала тя така или иначе не смяташе, че баща ѝ я харесва особено. Намираше страстта ѝ към науките за странна и неподходяща за момиче. Освен това, макар Били да поемаше всички задължения в кравефермата, сестра ѝ си приписваше заслугите за свършеното. Баща им никога не бе крил, че Мики му е любимка още от раждането си. Той сякаш не забелязваше Били, освен за да я накаже за поредното нещо, в което сестра ѝ я е обвинила.

Мики беше красиво бебе, със златисти къдрици и големи сини очи. Още откакто проговори, тя въртеше баща им на малкото си пръстче. Били прекрасно знаеше, че малката ѝ сестра цял живот лъже. А и никога не се колебаеше да я пожертва, за да получи каквото иска. Лъжите ѝ звучаха напълно достоверно, както те гледаше с големите си сини очи от ангелското личице. Липсата ѝ на съчувствие към другите винаги бе тревожила майка им. Вирджиния беше единственият защитник на Били.

Всичко се въртеше около Мики и онова, което си беше наумила в конкретния ден. Тя обожаваше дрехите и момчетата, обичаше да танцува, да излиза и да се забавлява. Дразнеше безмилостно момчетата в училище, но половината от тях бяха толкова влюбени в нея, че изобщо не възразяваха на лошото ѝ отношение. Тя непрекъснато ги предизвикваше и умело флиртуваше. Знаеше как да завърти главите на мъжете още на дванайсет-тринайсет, а на четиринайсет вече беше експерт. Момчета често ѝ идваха на гости, а после заедно изчезваха някъде из фермата. Били се досещаше какво правят. Мики караше всички да полудеят от желание по нея.

След като майка им почина, един ден Били намери сестра си заедно с капитана на баскетболния отбор в сайванта, където държаха прясното сено. Тогава ѝ се накара и сериозно се притесни, че може да е забременяла. По-късно обаче намери противозачатъчни, предписани от гинекологична клиника. Когато попита Мики за тях, тя ѝ каза, че е използвала фалшива лична карта, за да излъже, че е на осемнайсет, въпреки че тогава беше едва на четиринайсет. Но поне досега не беше забременявала. Били можеше само да си представи как се е развихрила сестра ѝ след нейното заминаване за Бостън. Баща им дори не се опитваше да я контролира. Никой не можеше да я спре, особено когато ставаше дума за момче. А пък никое момче не можеше да ѝ устои. Беше твърде красива, твърде секси.

Представителите на мъжкия пол изобщо не поглеждаха Били, дори в гимназията. Беше дребна и кльощава, с не особено женствена фигура. Човек не би предположил, че двете с Мики са сестри. Всяка от тях беше взела чертите на един от родителите си, а те изобщо не си приличаха. Вирджиния беше дребна, изящна и грациозна като по-голямата си дъщеря. Мики беше висока, стройна и руса като баща си, най-ярката звезда в окръга. Били пък беше най-умната, първа по успех във всеки клас. Точно това я отведе в МТИ и ѝ даде шанс да се измъкне, както бе искала.

Мики всяка година беше кралицата на бала в гимназията. Беше успяла да отиде на годишното празненство още на четиринайсет, в девети клас. Убеди проверяващия, че е на петнайсет и че има грешка в училищната ѝ карта. Той беше помощник-учител, завършил университет едва преди година. Не можеше да се мери с Мики, която умееше да омагьоса и накара всеки, особено мъж, да изпълни каквото му поиска.

Били беше ходила на училищно парти само веднъж, в единайсети клас. Не беше отишла с гадже, а с най-добрия си приятел, Том Картър. Тогава беше абитуриентският му бал. Той постъпи във военната академия „Уест Пойнт“ година преди да я приемат в МТИ. Липсваше ѝ ужасно, след като замина. Бяха най-добри приятели още от началното училище, споделяха своите надежди, мечти и тайни.

Том беше трето поколение военен. Дядо му беше полковник. След като се дипломира, Том започна работа във военното разузнаване. Беше завършил политически науки и в момента се намираше някъде в Близкия изток, в интензивен антитерористичен тренировъчен лагер, където в продължение на два месеца посещаваше курсове за напреднали. Беше ѝ споделил, че много му харесва да работи във военното разузнаване. Смяташе, че така наистина допринася за някаква промяна. Тя не знаеше къде е той сега. Не му беше позволено да ѝ каже. От време на време ѝ пишеше писма, когато имаше почивка или беше в отпуск. Докато още беше в „Уест Пойнт“, често я посещаваше, а тя беше отишла на дипломирането му. Той също би дошъл на нейното, ако по това време беше в Щатите.

Баща ѝ и сестра ѝ също не дойдоха, което не я изненада. Не можеха да си го позволят. Парите едва им стигаха да управляват фермата. Бяха ги сполетели няколко неприятности. Миналата година баща ѝ дълго боледува, но не можеше да наеме допълнителна работна ръка. Пиеше повече, отколкото преди жена му да почине, и беше самотен. От няколко години беше сам и вече дори не се опитваше да си намери приятелка. Никой не можеше да се сравнява с Вирджиния. Тя беше търпелива и мила, прекрасна съпруга и майка, и издържаше студената му липса на привързаност. Никоя друга жена не би го понесла.

Били вече почти не се прибираше у дома. През последната година беше твърде заета с курсови работи и изпити, а и цяло лято работеше в университетската книжарница. Връщаше се само за Коледа: веднъж годишно в Айова ѝ беше предостатъчно. Там всичко я депресираше. Баща ѝ все още се отнасяше с нея като с аутсайдер, за какъвто я и смяташе. Мислеше, че е станала още по-шантава в Масачузетския технологичен институт, заобиколена от себеподобни. Не виждаше, че тя най-сетне е разцъфнала и се чувства на място сред връстниците си. Завръщането във фермата беше стъпка назад към болезненото ѝ минало – цял град с хора, които я намираха за странна, сестра, която я измъчваше, и без майка. Баща им избухваше срещу нея, когато беше пиян, а това се случваше всяка вечер, когато тя си беше вкъщи.

Мики беше напуснала гимназията, няколко месеца преди да завърши. После държа приравнителните изпити, взе диплома за средно образование и веднага замина за Лос Анджелис. Там играеше в епизодични роли и работеше като модел, предимно по търговски изложения. Получаваше добри пари и успяваше да плаща своята част от наема на апартамента, в който живееше с две други момичета. Вечер и трите работеха като сервитьорки в близките ресторанти. Мики уверяваше баща си, че ще пробие в Лос Анджелис. Невъзможно бе да задържиш момиче като нея във ферма в малък град в Айова. Беше предопределена за един по-голям свят и цял живот жадуваше за него. Като малка крадеше филмови и модни списания от местния магазин и ги подхвърляше в стаята на Били, за да я натопи. Били не се интересуваше от филми или мода. През цялото време в гимназията обличаше тениски и дънки. Майка им знаеше кой задига списанията и ги връщаше в магазина, когато ги откриеше. Ала снимките, които Мики бе видяла в тях, останаха завинаги в съзнанието ѝ. Научи се да се гримира като моделите и да копира прическите им. Даже изсветли косата си, което я направи още по-ослепителна. Харчеше всяка стотинка за дрехи втора употреба, така че да изглежда секси и стилна. Били я беше видяла за последен път на Коледа. Беше с къса яркорозова рокля, прилепваща към невероятната ѝ фигура, и обувки с петнайсетсантиметрови токчета и червени подметки. Заяви, че са от същата марка, каквато носят в телевизионното шоу „Истинските домакини от Бевърли Хилс“. Приличаше на филмова звезда – съвсем не на място в родния си град. До нея Били се почувства по-нелепо от всякога.

Баща им преливаше от гордост, когато сестра ѝ се появи със секси палто от изкуствена леопардова кожа в църквата на Бъдни вечер. Така Били още повече изпъкваше като особнячка. Приличаше на малко сираче в старото пухено яке на майка си. Беше ѝ твърде голямо, но тя продължаваше да го носи от сантименталност. Все още миришеше слабо на сапуна, който Вирджиния бе използвала. Хората плъзгаха погледи покрай нея и се взираха в Мики. Сестра ѝ се наслаждаваше на всичко това и флиртуваше с бившите си съученици от гимназията, някои от които вече бяха женени. Съпругите и приятелките им не се радваха особено на вниманието, което им отделяше. Никой не си направи труда да разговаря с Били. Вече бяха изминали четири години, откакто бе напуснала родното място, а и преди това единственият ѝ близък приятел беше Том.

„Готините момичета“ в училище се бяха държали зле с нея, когато бяха по-малки, а после я намираха за твърде странна. Само няколко от тях бяха продължили с учението, и то в местния колеж. Повечето бяха останали в семейните ферми и се бяха омъжили веднага след завършването. Когато се прибра вкъщи, Били се изненада колко много от тях имаха деца. Макар и по съвсем различен начин, Мики бе също толкова чудата, колкото сестра си. И също така не се вписваше. Просто изглеждаше по-добре в скъпите си дрехи втора употреба и другите момичета ѝ завиждаха. Повече от всякога сега, когато беше необвързана и свободна и живееше в Лос Анджелис. Водеше живота, за който и те си бяха мечтали, но не бяха притежавали смелостта, външния вид или средствата да преследват. Образованието на Били не ги интересуваше, а и тя не изглеждаше по-различно, отколкото в училище. Мики бе олицетворение на блясъка, и с различна от тяхната съдба. Били винаги изпитваше облекчение, когато станеше време да се върне обратно в Бостън. Обратно към света, където се чувстваше добре.

Не беше очаквала баща си или Мики да дойдат на дипломирането ѝ. За тях Масачузетския технологичен институт беше все едно на друга планета. Ала ѝ се искаше майка ѝ да можеше да я види. Мики би се присмяла на шапката и тогата ѝ. Баща ѝ пък не беше обличал костюм, откакто майка ѝ почина. Във фермата носеше работни дрехи и гумени ботуши.

Били се погледна за последен път в огледалото и излезе от стаята си в общежитието. Побърза надолу по стълбите, за да се нареди за церемонията. Дипломантите се подреждаха по азбучен ред, така че тя беше почти в началото на редицата. Съзря познати лица в тълпата, усмихна им се и кимна. Не ги свързваше близко приятелство, но малко се натъжи, защото след днешния ден нямаше повече да ги види. Беше излизала с няколко от мъжете, но не бе имала сериозна връзка. Беше прекалено заета да учи и да изкарва добри оценки. Загуби девствеността си през последната година – в една пиянска нощ, с партньора си от часовете по химия. Не беше любов, а просто... повече бира. Той също беше девствен. След това бяха излезли на три-четири срещи, но бавно се отдалечиха. Цялото преживяване беше по-скоро неловко, отколкото романтично, неизбежна част от порастването и нищо повече. Били го видя отдалеч няколко пъти след края на съвместния им курс, но повече не бяха разговаряли. Фамилията му беше Зиглър и той беше последният в редицата от дипломанти. Двамата си кимнаха, когато тя мина покрай него, за да заеме мястото си.

Предполагаше, че всички имат близки или приятели на тържеството. Сигурно единствено тя беше сама, макар да не се чувстваше самотна или не на място. Масачузетският технологичен институт бе неин дом през последните четири години. Били беше много по-спокойна тук, отколкото във фермата, където бе израсла. Със състудентите ѝ я свързваха много общи интереси, докато в родния си град се чувстваше самотна.

След минути Били се качи на подиума. Дипломата, която ѝ връчиха, беше само за случая. Щяха да изпратят истинската по пощата. Стисна ръката на декана, направиха ѝ снимка и се върна на мястото си. Грейна от гордост, когато прочетоха името ѝ от списъка с отличниците. Последва тържествената реч към абсолвентите, произнесена от гостуващия сенатор. Били вече официално беше завършила. Свали шапката от главата си и заедно с останалите я хвърли високо във въздуха. Докато слизаше с ликуваща усмивка от сцената, към нея се приближи един младеж от Атланта, с когото се познаваха от курса по физика. Двамата не бяха близки, но бяха учили заедно няколко пъти. Придружаваха го родителите му и двете му сестри.

– Поздравления, Били – възкликна той.

– Благодаря! И на теб, Бен. Късмет!

Той беше забелязал, че е сама и не търси никого в тълпата. Всички останали отиваха при семействата си.

– Искаш ли да дойдеш на обяд с нас в „Харвест“? – подхвърли Бен и махна небрежно към семейството си. – Баба ми се разболя и не можа да дойде. Имаме свободно място на масата.

Предложи го толкова мило, че тя се изненада и не знаеше какво да каже.

– Аз... ъ-ъм... няма ли да ви се натрапя?

В същото време я беше обзело топло, приятелско чувство към всички. Приятели, познати се прегръщаха и сбогуваха.

– Дори ще се зарадват. – Той ѝ се усмихна.

– Добре, много благодаря.

Бен Хюит я запозна с родителите си и двете си по-големи сестри. И четиримата бяха много любезни и приветливи. Беше ги попитал, преди да я покани, а те се бяха съгласили. Явно и на тях, също като на Бен, им беше станало мъчно, че е сама. Били ги последва до паркинга, като се наслаждаваше на това, че макар и за малко е част от семейство. Една от сестрите му я попита за специалността ѝ. Тя учеше медицина в Джорджтаун, а другата работеше в Ню Йорк. Двете се държаха мило по пътя до ресторанта. Когато пристигнаха, тя вече се беше отпуснала в компанията им и обядът се оказа много приятен. Приключиха чак към три. Били им благодари за поканата и заяви, че бърза да се върне в общежитието, за да си премести багажа в хотела. Трябваше да се изнесе до пет часа. Семейство Хюит бяха направили този ден специален за нея. Беше възнамерявала да се прибере в стаята си след церемонията. Не смяташе да ходи на обяд, тъй като нямаше с кого. Благодарение на тях обаче се беше насладила на празника. На раздяла майката на Бен я прегърна и ѝ пожела късмет. Заръча ѝ да се обади и да им дойде на гости, ако някога се озове в Атланта. Били им беше искрено признателна за прекрасната постъпка.

– Благодаря, Бен – промърмори тя, когато и той я прегърна. – Беше много мило от ваша страна да ме поканите.

– Днес е важен ден. Какво ще правиш сега? Чу сенатора, утре е първият ден от живота ни като възрастни.

– Ще си търся работа тук, в Бостън.

Бен беше споменал, че ще се прибере в Атланта за лятото. След това смяташе да се върне в МТИ, за да завърши инженерство.

– Може да се видим през есента, когато се върна – предложи ѝ с усмивка и се зачуди защо досега не беше излизал с нея. Тя бе фина и грациозна, красива и много умна. Допреди няколко месеца той имаше приятелка, но сега беше необвързан. – Все още ти имам номера. Ще ти се обадя, когато дойда тук през август – обеща ѝ той.

Били се зачуди дали наистина ще го стори.

– Надявам се да си намеря работа, за да мога да остана тук. В Бостън много ми харесва.

– И на мен. През юли отиваме в Аспен. Ти у дома ли се прибираш?

Тя поклати глава и реши да не обяснява. Нямаше истински дом, в който да се прибере. Само баща, който всяка вечер се напиваше, преструваше се, че тя не съществува, и я караше да се чувства като откачалка. Както и обор, пълен с крави, в град, в който беше живяла цял живот и така и не беше свикнала. Сега домът ѝ бяха Масачузетският технологичен институт и Бостън. Дано някъде да имаше подходящо място за нея.

– Ще работя – заяви с надеждата, че ще се случи.

Ако ли не, можеше да се наложи да се върне в Айова. От работата си в книжарницата беше спестила пари за около месец. Щяха да свършат доста бързо. Семейството на Бен изглеждаше заможно. Майка му и сестрите му бяха добре облечени, а баща му носеше хубав костюм. Притежаваха франчайзи за бързо хранене в цяла Джорджия – на „Макдоналдс“ и „Пица Хът“, както беше научила по време на обяда. Бен никога преди не беше споменавал за това. Беше симпатичен младеж и тя се надяваше да го види отново.

След като си тръгнаха, Били се върна в общежитието и се преоблече отново в дънки и пуловер. После прибра тогата си в единствения си куфар, затвори го и огледа стаята, за да се увери, че не е забравила нищо. В багажа си имаше снимка в рамка на майка си, но не и на баща си или на Мики.

Знаеше колко би се гордяла с нея Вирджиния. Отново изпита благодарност към семейство Хюит, които толкова любезно я бяха включили в празника, за да не е сама. Бен беше постъпил много мило, като я покани.

Били отнесе един по един двата си кашона надолу по стълбите. Хвърли последен поглед към стаята, която я бе приютила за толкова време, после свали и куфара си. Видя няколко познати лица да излизат от общежитието. Някои от момичетата се разплакаха, докато се сбогуваха помежду си. Колата на „Юбер“ дойде няколко минути по-късно. Шофьорът натовари кашоните и куфара ѝ в багажника и Били му даде адреса на студентския хотел. Когато потеглиха от кампуса, тя отново погледна към познатите места, които бяха неин дом през последните четири години. Почувства се развълнувана, но и малко уплашена. Спомни си колко бе ужасена, когато пристигна. Страхуваше се, че няма да се справи. А всъщност това беше най-хубавият период от живота ѝ.

– Днес ли беше дипломирането? – попита я с усмивка шофьорът.

– Да – тя му кимна и му се усмихна в отговор, след което избърса сълза от бузата си.

– Поздравления! Това е голям ден. И университетът е страхотен.

Кимна му отново, докато излизаха от кампуса. Имаше чувството, че разперва криле и полита. При думите му внезапно осъзна, че не се е чувала нито с баща си, нито с Мики. Те вероятно дори не си спомняха, че днес се дипломира. Във фермата дните се сливаха един с друг, а Мики сигурно се забавляваше в Лос Анджелис. Ала Били знаеше, че ще помни днешния ден до края на живота си, всяка подробност. Вече беше пораснала и не, не беше особнячка. Беше завършила МТИ. Беше го направила и никой не можеше да ѝ отнеме това постижение. Нито този ден, най-хубавият в живота ѝ.