Пролог

Грос Тет, Луизиана, 1989 г.

Беше знойна октомврийска сутрин, когато Остин Ландри и хората му влязоха в гробище „Покой Господен“ през портала от ръждиво-черно ковано желязо, което едва се виждаше под покритието на мъха и лишеите. Гробището не беше голямо и Ландри видя напред и надясно опечалените – група хора, облечени в черно, навели глави, или от мъка, или от безмилостното слънце.

Той зави наляво, като излезе от павираната алея и продължи по една пътека, за да може да приближи церемонията откъм гърба.

– Готови ли сте, момчета? – попита той.

Пътниците му замърмориха неопределено. Ландри погледна назад към тях.

– За Бога, защо не се стегнете малко? Приличате на Трите посмешища.

Докато ги следеше с крайчеца на окото си, останалите – Стенли Трахан, Нед Фонтено и Мартего с непроизносимата фамилия – правеха нескопосани опити да си оправят вратовръзките, да загащят ризите си и като цяло да се направят толкова представителни, колкото можеха да бъдат в евтините си черни костюми.

Слава Богу, това не беше постоянната работа на Ландри. Той и познатите му бяха повиквани от Албърт Крокър, директора на погребална агенция „Братя Крокър“, само когато опечалените не можеха да осигурят своя група, която да носи ковчега. Разбира се, Крокър нямаше нищо против това, тъй като му се отваряше възможност да добави още един ред към сметката, която представяше на скърбящите роднини след края на церемонията. Осем души, по 150 долара на човек. Само дето Крокър наемаше само тях четиримата, плащаше им по 75 долара и беше сигурен, че покрай цялата мъка разликата в числеността на работната сила ще остане незабелязана.

Незабелязана от всички с изключение на Ландри и другите трима, които трябваше да отнесат ковчега от катафалката до гроба с някакво подобие на достолепност.

Когато микробусът стигна до задната част на гробището, Ландри успя да различи по-добре групата през трептящата мараня. Катафалка, колата на свещеника, микробус с цветя, кадилакът с шест врати на Крокър, отстъпван на опечалените роднини срещу триста долара на час. Групата опечалени беше малка, около дузина души – семейство Монткалм, предимно белокоси и подпиращи се на бастуни, както и двама по-млади мъже, които вероятно бяха работници като Ландри и хората му. Семейството беше избрало пастор Джесъп да отслужи церемонията. Той си падаше по дългите старомодни служби, но Ландри подозираше, че дори жилавият и сприхав слуга Божий ще претупа церемонията поради влажността, която наближаваше сто процента. Гробарите вече бяха подготвили гроба – металните подпори бяха поставени от двете му страни и гранитният надгробен камък беше забит в земята. Гранитът със сигурност не беше евтин. Очевидно семейството не страдаше от недостиг на средства... и директорът на погребалната агенция несъмнено се беше възползвал максимално от този факт.

Ландри свали стъклото на прозореца, колкото да чуе напевното каканижене на пастора.

Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъги...

Което си беше самата истина. Церемонията беше напреднала повече, отколкото беше очаквал. Ландри остави прозореца отворен, изгаси двигателя и кимна на останалите. Четиримата слязоха и се събраха скрити зад микробуса, за да пооправят за последно долнопробните костюми, осигурени им от Крокър. Ландри ги огледа още веднъж. Очите на Фонтено, който леко се поклащаше, бяха зачервени и хлътнали. Отблизо лъхаше на бира.

– По дяволите, Нед, пак ли си изпил закуската си?

Фонтено извърна поглед и измънка нещо. Ландри го изгледа кръвнишки още няколко секунди и си пое дълбоко дъх.

– Добре. Да свършваме по-бързо.

– Какъв ковчег използват? – попита Стенли.

– Откъде да знам?

– Последният беше толкова тежък, че гърбът ме боля цяла седмица.

– Не се безпокой. След половин час ще сме се махнали оттук. Фонтено, гледай да се вземеш в ръце.

Тръгнаха в колона към откритата катафалка. Докато вървяха, навели глави в престорена тържественост, Ландри се опита да си припомни детайлите около това погребение. Не че имаше особено значение, но си спомни, че покойникът е бил млад, горе-долу на неговата възраст. Човекът работел в строителството и премазал главата си, когато се подхлъзнал на една греда и паднал от шестия етаж. Това означаваше затворен ковчег – за съжаление за Крокър, който изкарваше много повече кинти, като оправяше лица с лепило, премахване на косми от ноздрите с кола маска и слагане на тампони в устата за поемане на телесни течности. Не че Ландри съчувстваше на директора на погребалната агенция – той имаше дузина други законни или не толкова начини да помогне на опечалените да се разделят както с любимия им човек, така и с парите си.

Ти знаеш, Господи, тайните на нашите сърца...

Четиримата приближиха катафалката и заеха местата си, по двама от двете страни на отворените задни врати. Ландри вдигна глава и погледна напред подобно на генерал, оглеждащ бойно поле – около три метра от катафалката до гроба, на твърда и равна земя. Никакъв проблем.

После погледна за първи път назад и сърцето му се сви. Въпреки че лежеше в сянката на катафалката, ясно се виждаше, че опечалените са избрали най-тежкия модел, предлаган от Крокър – „Махагонов реквием“ с месингов обков „Слъмбърсейф“. Нямаше нищо изненадващо – Крокър винаги правеше всичко възможно да пробута точно този ковчег на близки, които не бяха в състояние да мислят разумно за подобни детайли. В стаята за оглед, където звучеше орган и различните ковчези се излагаха под мека светлина, „Махагонов реквием“ винаги беше най-лъскавият от всички. Крокър се грижеше капакът и стените да са адски тежки, така че опечалените да знаят, че не са похарчили напразно парите си. Разбира се, никой не искаше да погледне под ковчега, където махагонът свършваше и започваше шперплатът.

Фонтено изруга под нос – той също беше забелязал ковчега.

Ландри погледна отново към гроба и малката група около него. Крокър го изгледа гадно, за да го предупреди да си свърши прилично работата. До него стоеше помощник-директорът му, който заемаше поста от три месеца, по-млад и излъчващ много повече живот от останалите от групата. Щом видя Ландри, той кимна съчувствено. За разлика от Крокър, помощникът беше дружелюбен и свестен тип. Ландри не беше говорил много с него, но знаеше, че помощникът не харесва начините, по които Крокър прави икономии, оскубва клиенти и нарушава правила. Веднъж Ландри беше подочул спор между Крокър и помощника му, в който по-младият мъж беше предупредил директора, че покрай всички нови правила за опазване на околната среда, прокарвани през втория мандат на президента Рейгън, ще е по-добре да преразгледа начина, по който си върши работата. Вече не беше безпроблемно просто да изхвърляш формалин, фенол и куп други канцерогени от залата за балсамиране направо в река Ачафалая и надолу по течението до Байю Шен. Помощникът беше добронамерен, но Ландри знаеше, че Крокър е прекалено стар и стиснат, за да променя стила си.

Пасторът вдигна ръце над празния гроб и извиси глас, което беше знак за носачите. Ландри и останалите се наредиха зад катафалката и се разнесе още една ругатня, когато друг от групата разпозна модела на ковчега. Под тихите инструкции на Ландри те хванаха месинговите дръжки, внимателно издърпаха ковчега напред – Господи, беше по-тежък, отколкото си спомняше – и с малко пъшкане и допълнителни ругатни го подпряха на ръба на катафалката. Всички погледи се насочиха към тях – беше дошло време за представлението.

– На три – каза Ландри.

Вдигнаха ковчега от катафалката и тръгнаха – първо предните носачи, после задните – в тътрещата се процесия, за която бяха научили, че е най-лесният начин да мъкнат мъртвец към отворения гроб.

– Мамицата му – процеди през зъби Трахан. – Мислех си, че този тип е бил слаб. А тежи сигурно сто и петдесет кила.

– Затвори си плювалника. – Ландри се съсредоточаваше върху работата. Стъпка напред, изчакваш задните, нова стъпка напред. Ковчегът наистина изглеждаше по-тежък от обичайното. Нищо чудно Крокър да беше започнал да слага по-дебели капаци, за да надуе още повече цените.

Бяха преполовили разстоянието до гроба, когато Ландри чу изпращяване.

Той се мъчеше с тежестта и отначало не осъзна откъде идва звукът. Но после чу нещо друго – пукот, като на пистолет. И идваше от дъното на ковчега.

„Господи. Да не би Крокър да беше сменил шперплата с балсово дърво?“ Като стана дума за него, лицето на директора на погребалната агенция внезапно посивя.

Вече нямаше време да се безпокои за това – още една крачка и ковчегът щеше да се озове върху рамката от метални пръти до гроба с дебелите зелени ремъци, излизащи от дълбоката дупка в земята. Щяха да положат ковчега на ремъците, да прехвърлят тежестта върху тях и да го спуснат в земята. И когато всичко приключеше, щеше да си поговори с г-н Крокър.

Предаваме душата на покойния ни брат и връщаме тялото му на земята. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта...

Докато поставяха ковчега върху ремъците и се готвеше да издиша дъха, който беше задържал твърде дълго, Ландри видя нещо, от което вътрешностите му се смразиха въпреки жегата – предният ляв ремък, който се използваше за спускането на ковчега в гроба, не беше поставен правилно. Гробарите не го бяха закрепили за скобата. Докато пъшкаше от усилието и се мъчеше да погледне отвъд ръба на ковчега, Ландри осъзна, че ако поставят ковчега, ремъците ще се измъкнат от халките, ще паднат в гроба... и щеше да последва пълна бъркотия.

Света Богородице...

Ако присъстваха нормалните осем носачи или ако ковчегът не беше толкова тежък, можеха да го задържат за момент и да закрепят ремъка. Но бяха само четирима и изнемогваха. Как можеха да се справят с положението, по дяволите?

Ландри погледна към Крокър, но директорът изглеждаше напълно блокирал, сякаш пукотът още отекваше в главата му. Нищо чудно да беше така. „Скапана мръсна скръндза...“

– Спускайте! – изпъшка Фонтено, който не можеше да види проблема.

– Задръжте! – намеси се Ландри. Можеха ли да върнат ковчега при катафалката и да оправят рамката за спускане? Бърз поглед към тримата му другари, чиито лица бяха станали пурпурни от напрежението, му каза, че не могат.

Отново се чу изпращяване, още по-силно от предишните две, което накара дори пастор Джесъп да млъкне насред речитатива си. Звукът от разцепващо се дърво не можеше да се сбърка с нищо друго.

– Не издържам! – изхриптя Фонтено.

– Чакайте! – каза Ландри. – Чакайте...!

Нататък събитията се развиха бързо. Фонтено остави своя край на ковчега да се плъзне надолу върху рамката. Останалите трима, за които товарът беше станал непоносим, нямаха друг избор освен да направят същото. Докато близките на покойния осъзнаваха какво става и се канеха да се притекат на помощ, Ландри посегна към спускащия се ремък с надеждата, че ще успее да го постави на мястото му... но заради внезапното добавяне на десетки килограми той се измъкна моментално от пръта и се нави надолу в мрака подобно на голяма тлъста змия. Ковчегът се килна, изправи се, после се килна още повече и – след поредното изпращяване, този път съпроводено със стон на метал и ахването на присъстващите – падна в отворения гроб.

Ландри замръзна, зяпнал ковчега.

Предната му част се заби с ужасяващ трясък в дъното на прясно изкопаната дупка. В същото време долната му част не издържа, разцепи се на няколко парчета и тялото пропадна през него. Разнесоха се проклятия и ахвания, когато покойникът се откри пред очите на всички: смазана глава, ивици болнично тиксо, задържащи парчета от челюстта на място, труп, гол от кръста надолу и вече с цвета на патладжан, разкъсани от удара шевове на корема, от които бликаха течности.

Около Ландри се надигнаха писъци. Пастор Джесъп призоваваше за ред и се молеше едновременно. А директорът на погребалната агенция най-неочаквано се беше изпарил.

Докато сцената ставаше все по-хаотична, Ландри внезапно чу писък, по-силен от останалите. Възрастна жена рухна от лявата му страна. Секунди по-късно прозвуча хор от смаяни викове, последвани от звука на повръщане. От другата страна на гроба още някой припадна и се просна върху остатъците от металното скеле, което вече се беше килнало силно.

Разсеяно, докато се взираше в отворения гроб, шокиран колко бързо нещата се бяха превърнали от нормални в кошмарни, Ландри се запита какво беше предизвикало припадъците и писъците. Най-лошото, което можеше да си представи, вече се беше случило – ковчегът беше изпуснат в гроба и зле подготвените тленни останки бяха хвърлени безцеремонно под него. Какво по-ужасно от това можеше да стане?

И тогава, докато се взираше в зейналата пред него дупка, той видя... и разбра.

І.

7 август 1994 г.

Компанията за бърза медицинска помощ заемаше задната част на безлична сграда в също толкова безличен индустриален парк в Източен Ню Орлиънс. Макар че тук-там бяха изникнали няколко ІТ стартъпи, привлечени от ниските наеми и лесния достъп до бизнес центъра на града, ландшафтът на района си оставаше еднообразен – ниски постройки от гофрирана ламарина насред бъркотия от телени огради и запуснати еднопосочни улици.

Докато влизаше в паркинга на ЕМТ и паркираше своя „Кадилак Девил Конкур“ на заделеното му място, Дж. Ф. Форман, както винаги, си помисли, че харесва индустриалната пустош точно такава, каквато е. Приказките за създаването на нов „технологичен коридор“ тук си бяха точно това – приказки. Силициевата долина имаше пълен контрол върху това начинание и Форман не виждаше как нещата биха се променили особено. Освен това компютърната индустрия никога нямаше да доведе до големи промени отвъд това, че много секретарки и счетоводители губеха работата си – достатъчно беше човек да погледне „Гейтуей“, чиито акции бяха надути и компанията се беше запътила към упадъка. „Епъл“, която вече западаше, щеше да е следващата.

По навик той се огледа, преди да изгаси двигателя. Грабна куфарчето си и излезе в убийствената влажност на луизианското лято. Затвори вратата, заключи я и потупа с обич новия си кадилак. Японците можеха да се опитват да превземат луксозния сегмент с техните „Акура“ и „Инфинити“, но Форман винаги беше купувал американски коли и щеше да го прави винаги и в бъдеще.

Отново се огледа набързо и тръгна към вратата от опушено стъкло на бизнеса си, на която вместо фирмено лого имаше малка табелка с надпис моля, използвайте звънеца. Но Алис го беше видяла да приближава и вратата се отвори с тихото изщракване на добре смазана ключалка точно когато той посягаше към дръжката.

– Добро утро, Алис! – жизнерадостно каза той на своята секретарка-рецепционистка-счетоводителка. ЕМТ беше малка фирма с няма и десет служители. – Всички тук ли са?

– Да, господин Форман. Чакат ви.

– Благодаря.

Докато минаваше покрай нея към вратата от подсилен метал на кабинета си, той погледна назад да ѝ се усмихне отново и със задоволство забеляза, че късоцевната пушка 12-ти калибър е на мястото си под бюрото ѝ, на една ръка разстояние.

Форман влезе в спартанския си кабинет, затвори и заключи вратата, окачи сакото си и сложи куфарчето – което беше празно – на бюрото си. След това той се плъзна зад него, отвори сейф, скрит зад дървен панел, и извади тънка папка. Затвори сейфа и тръгна към втора врата в задната стена на кабинета.

От нея се влизаше в заседателна зала с маса, на която вече бяха насядали шестима души. Форман ги изгледа един по един. Всеки поглед беше кратък, но изострените му инстинкти можеха да доловят и най-малкия сигнал, че нещо не е наред. Всички на масата изглеждаха спокойни и съсредоточени, без нищо в дрехите или израженията им, което да събуди тревога. Всеки друг би намерил тази разнородна група – някои бяха облечени като водопроводчици или електротехници, други като бизнесмени, а един в евтин потник – за странна. Но Дж. Ф. Форман изпитваше само едно нещо – задоволство.

Той остави папката начело на масата и седна.

– Господа, готови сме за девети август.

Остана доволен от начина, по който бяха посрещнати думите му. В очите им блестеше страстна готовност, подобна на онази, която беше виждал у морските пехотинци, когато казваше на отряда си, че ги очаква нова мисия.

След като беше напуснал въоръжените сили, Форман беше прекарал няколко години като охранител в частна банка, после като въоръжен ескорт на близкоизточни милиардери, посещаващи Съединените щати. По свой начин двете занимания бяха отворили очите му за състоянието на индустрията на сигурността – и за нишата в нея, която изглеждаше готова да бъде разработена. И той беше използвал малкото си наследство, и беше основал „Експедитивен медицински транспорт“.

Въпреки името си, ЕМТ нямаше нищо общо със здравеопазването. Вместо това тя действаше като куриерска услуга. Беше нещо като компания за бронирани коли под наем за важни клиенти и корпорации, които искаха да преместят свои активи – независимо от формата им – възможно най-дискретно и незабелязано.

През последните три години Форман беше създал основа от клиенти, достатъчна да покрива оперативните си нужди. Той имаше две сериозно подсилени линейки – бронирани коли, които се набиваха на очи, точно което не искаше – наред с малък автопарк от ескортиращи и спомагателни коли. Форман подбираше внимателно клиентите си и се грижеше товарите, които превозваше, да са напълно законни, без оръжия или наркотици – не искаше да привлича вниманието на властите или да се въвлича във войни между банди. Малкото му служители също бяха старателно подбрани и оценени. Повечето бяха бивши военни или полицаи. Всички имаха опит в боравенето с оръжия и имаха разрешителни за тях. Бяха несемейни и се обличаха за „работа“ по избрания за тях начин, било като бизнесмени или работници. И всички живееха далеч един от друг и не поддържаха приятелски връзки.

Последното беше жизненоважно за Форман. Лесно беше да се предпазиш от една гнила ябълка, опитваща се да открадне от шефа. Вътрешен заговор между неколцина за отвличането на някоя пратка обаче беше по-труден за предотвратяване. Затова Форман приемаше само по една задача и винаги използваше целия си екип. Плащаше им изключително добре и се беше погрижил да им втълпи едно желязно правило – ако по време на доставка един от хората му реши да действа на своя глава, останалите да го извадят от строя без капка колебание. Това беше и причината винаги да поставя четирима от хората си в колата за доставка и други трима в ескортиращата. Репутацията на фирмата му беше перфектна и Форман възнамеряваше тя да си остане такава.

Тъкмо беше дал зелена светлина за нова доставка и сега беше време да инструктира хората си. Огледа още веднъж масата и погледът му се спря върху Арнолд Карсън, с когото се беше запознал по време на намесата в Залива и когото смяташе за свой неофициален заместник.

– „Гълфстрийм G-ІV SP“ ще кацне на летище „Лейкфронт“ около полунощ на девети срещу десети – каза той, отваряйки папката. – Пратката ще бъде на борда му. Трябва да я доставим на място на три часа път от летището, по междущатската магистрала и главните пътища.

Всички знаеха, че в деня на операцията Карсън ще получи плик с точната дестинация.

– Самата пратка ще бъде необичайна. Става въпрос за жена. Всъщност за самия клиент.

Думите му предизвикаха повдигане на вежди.

– Естествено не разполагам с фотографии. Но тя е азиатка, висока около метър и половина и на трийсет години. На китката ѝ ще бъде закопчано с белезници малко дипломатическо куфарче „Ермес“, кафяво, от крокодилска кожа, което ще си остане там, докато тя не стигне до дестинацията си.

Той си пое дълбоко дъх.

– Като изключим това, всичко останало ще бъде напълно обичайно. Тя ще се качи в транспортната кола, в защитената камера. Няма да бъде нужно да се разговаря с нея. Е, има ли въпроси?

Карсън поклати глава. Останалите запазиха мълчание.

Форман кимна.

– Добре. В такъв случай направете обичайната подготовка. Ще се срещнем тук точно в петнайсет часа на девети. Тогава ще ви съобщя за евентуални промени, ако е необходимо.

Докато всички ставаха, Форман се обърна към мъжа с потника.

– Проктър? Може ли за минута?

Проктър спря и изчака останалите да излязат.

Проктър беше най-новият служител на Форман. Беше обещаващ, но неразгадаем. Работеше в ЕМТ от половин година и изпълняваше безупречно задълженията си. Форман беше от хората, които приемаха напълно някого едва след като са се уверили със сигурност в качествата им, но Проктър не беше лесен за разгадаване. Той беше дошъл с отлични препоръки от предишната си работа като охранител. Беше отличен стрелец, свикнал да изпълнява заповеди – несъмнено бивш военен. Беше висок метър и деветдесет и пет, целият мускули, но притежаваше гъвкавост и грация, които изглеждаха по-скоро дар от Бога, отколкото продукт на фитнес залата. И все пак той отказваше да уточни в какви точно войски е служил и като какъв, и избягваше да споделя детайли от личния си живот. Когато Форман го попита за тези неща, той му беше представил документи за уволнение, които бяха също толкова неясни и посочваха, че е участвал в секретни операции, за които не можеше да говори. Не можеше да говори и точка. Докато подобно нещо можеше да отблъсне някой по-традиционен работодател, Форман търсеше хора с точно такива качества.

Откакто беше назначен, Проктър се явяваше на работа, изпълняваше безупречно задълженията си и си тръгваше след края на операцията. Понякога Форман се безпокоеше, че хората му започват да се сближават прекалено много, но при Проктър беше точно обратното. Форман го беше следил внимателно, тъй като се безпокоеше, че необщителността му може да е резултат от посттравматичен стрес, но накрая осъзна, че човекът е просто от мълчаливите.

– Знаеш, че Родригес още е извън строя. – Родригес беше седмият служител на Форман, който не присъстваше на днешната среща. В момента лежеше в болница с дивертикулит. Това означаваше, че Форман е с един човек по-малко – един от рисковете да работиш с толкова ограничен екип.

Проктър кимна.

– Това означава, че трябва да те преместя от ескортиращата кола и да те сложа на мястото на Родригес в буса. Така в колата ще останат само шофьорът и навигаторът, но охраната на пратката е по-важна.

– Разбрано.

– Радвам се да го чуя. Защото това е възможност, Проктър. Транспортиране на ценна пратка. Свърши си добре работата, гледай всичко да мине чисто и накрая ще те очаква един добър бонус.

Проктър кимна отново.

– Това е всичко. Мини утре в три през офиса за инструктаж.

Проктър стана и излезе от заседателната зала през изхода, през който бяха излезли останалите. Форман гледаше как вратата се затваря зад него и остана да седи още дълго, като дъвчеше замислено устната си.

В три без четвърт на следващия ден Форман отново седеше в кабинета си, гледаше зърнест запис от охранителна камера и отново дъвчеше устната си. Беше тук вече два часа. Прегледът на случаен принцип на камерите, инсталирани в офиса – и в няколко случаи в жилищата на служителите му, без тяхно знание – беше разкрило нещо тревожно.

Форман беше отделил двата записа, които го смущаваха най-много, и ги гледаше отново, като увеличаваше образа, докато екранът не се изпълни повече с шум, отколкото с разпознаваеми образи. После беше прегледал внимателно всички други записи. Но не – бяха само тези два момента, уловени от камерите. Първо приятелско побутване по ръката и няколко разменени думи, докато двамата мъже излизаха от паркинга, и по-късно същите двама, на площада пред апартамента на единия, нагъвайки храна, купена от улична сергия.

Форман изолира видеозаписите до съответните петминутни сегменти и ги изгледа един след друг. Няколкото разменени думи между двамата на излизане не бяха причина за тревога. Но срещата им извън работните параметри беше нарушение на правилата. Мястото на срещата показваше, че всеки знае къде живее другият – още едно нарушение.

Форман изключи монитора и подреди мислите си. Първо беше усещането за предателство с нарушаването на протокола. Второ беше загрижеността за работата, която трябваше да свършат утре. Макар че още не го беше казал на хората си, тази задача беше особено важна. Не само че идваше с необичайно високо заплащане, но тя, което беше може би по-важно, щеше да бетонира отличната му репутация в един богат кръг и щеше да осигури множество доходоносни задачи в бъдеще.

Можеше да отмени или да се опита да забави задачата. Но човек не обръщаше гръб на подобни поръчки, понякога свързани с прехвърлянето на скъпоценни камъни, злато или десетки милиони долари, и да очаква да остане в бизнеса. Вярно, малко преди началото на някоя задача на Форман често му се налагаше да се бори със засилената си подозрителност, граничеща с параноята. Нямаше спор, че двамата му агенти бяха нарушили стриктен протокол. Но го бяха направили толкова открито, на публично място. Ако планираха да саботират мисията, щяха ли да се издадат по такъв начин? Камерата ги беше заснела отдалеч, но езикът на тялото и на двамата, докато се хранеха, не показваха никакви явни признаци на вина или съучастничество.

Разбира се, това можеше да е нарочно. Колкото и да внимаваше Форман всичките му доставки да бъдат законни или поне дотолкова законни, че да бъдат защитени в съда, това не означаваше, че служителите му са светци. Може би – и вероятно беше така – нямаше нищо притеснително. Щеше да се погрижи за нарушението след успешното изпълнение на мисията. Засега единствената му възможност беше да продължи... с едно наум.

Интеркомът му избръмча.

– Сър? Господин Проктър е тук.

– Благодаря, Алис. – Форман стана от стола си, излезе от кабинета и през вратата от опушено стъкло в коридора. В края му друга водеше към огромен отекващ гараж. В него бяха паркирани двете линейки с логото на ЕМТ, червени кръстове и кадуцей. Единствените признаци, че може да не са онова, за което се представят, бяха затъмнените (и бронирани) стъкла, мощните двигатели и дебелите полиуретанови гуми, носещи повече от тон допълнителна броня. Малките амбразури, предназначени за дулата на автоматични оръжия, бяха маскирани и почти невидими. Нито веднъж не се беше налагало да бъдат използвани – досега.

В гаража се намираха и трите ескортиращи автомобила от невзрачни марки и цветове, оборудвани по подобен начин. В отсрещния ъгъл имаше няколко други коли, предназначени за необичайни ситуации – стар училищен автобус, пикап, такси.

Проктър чакаше мълчаливо в работната си униформа – тениска и джинси.

– Проктър! – извика Форман с жизнерадост, каквато не изпитваше. Отиде при него и двамата си стиснаха ръцете. – Радвам се да те видя.

– Благодаря за възможността. – Проктър имаше нисък, дрезгав глас – не защото се опитваше да се прави на корав тип, а може би защото гласните му струни бяха единствената част от тялото му, която не се подлагаше на редовни тренировки.

– Радвам се. Тъй като за първи път ще бъдеш в транспортната кола, искам да съм сигурен, че си наясно със задачите си. Можеш да задаваш всякакви въпроси, без да се притесняваш, че ще прозвучат тъпо. По-важното е да си стопроцентово подготвен. Ясно?

– Разбрано.

Дори след шест месеца Форман от време на време правеше така с Проктър, повече от любопитство, отколкото заради нещо друго. Начинът, по който отговори преди малко, означаваше, че не е бил морски пехотинец. Или че може би просто е избрал да не разкрива, че е бил. Така или иначе, той знаеше как да стреля и ако се кроеше нещо около тази задача, той не беше замесен.

Обиколиха бавно колата, като Форман посочваше различните особености и обясняваше какво трябва да се прави в спешни ситуации. През повечето време Проктър слушаше мълчаливо и въпросите му се ограничаваха само до дребни детайли.

Спряха отстрани на колата и Форман отвори вратата, и посочи експлозивните стрелички и газовите гранати, закрепени с велкро за тавана. Двамата се качиха и Форман бързо показа как се работи със защитената камера – метална конструкция с основа метър и двайсет на метър и двайсет, закрепена за тавана и пода в средата на колата с многократно подсигурени закопчалки. В средата ѝ имаше поставен стол.

– Това е машината за пари – каза Форман, приключвайки обиколката. – Работата ни е да се погрижим съдържанието на тази камера да стигне от точка А до точка Б. В нея никога досега не е влизал клиент и тя няма да се чувства особено комфортно, но виждаш, че в стените има отвори за въздух и достатъчно място за нея и куфарчето ѝ. Е, някакви въпроси за отварянето и затварянето на камерата?

– Не, сър.

– Тримата, тоест двамата в ескортиращата кола ще отговарят за прехвърлянето на... пратката от самолета в камерата. Естествено тогава тя ще бъде най-уязвима. От практиката знаем, че времето, необходимо за преместването и качването на мъртъв товар, е около двайсет и пет секунди. Тъй като този път става въпрос за човек, вероятно ще отнеме повече време.

Проктър кимна.

– След като потеглите, основната отговорност за безопасната доставка е на вас четиримата в тази кола.

Форман посочи местата на всеки един – шофьор, предна охрана, отговорник за полезния товар, задна охрана. Каза на Проктър да заеме позиция на въртящата се седалка на последния, за да се увери, че е запознат с обстановката, и показа къде се държат патроните за картечницата М240 с рязана цев. Посочи няколко дребни грешки, направени от Родригес през последните няколко трансфера, и как да бъдат избегнати.

Докато говореше, на лицето на Проктър не се изписваше страх или съмнение, а само мълчаливо внимание.

Форман завърши и след кратко колебание реши да сподели опасенията си с него.

– Виж – каза той, докато сядаше на бронирания панел зад защитената камера. – Изникна нещо. Може и да се заблуждавам.

Проктър остана напълно неподвижен, в очакване да продължи.

– Казвам ти го за всеки случай. Надявам се, че утре всичко ще мине като по вода. Ако стане така, искам да забравиш какво съм ти казал и никога да не споменаваш за него. Разбра ли?

Проктър кимна.

– Имам не особено сигурни сведения, че предната охрана и отговорникът за полезния товар могат да опитат да компрометират по някакъв начин утрешната мисия. Не знам нищо повече от това. Подчертавам, че информацията е доста съмнителна. Но тъй като Арни Карсън ще бъде зад волана, ти трябва да държиш под око онези двамата.

Проктър кимна, този път по-бавно.

– Сигурен съм, че ако възнамеряват да предприемат нещо, то ще бъде, след като пратката е на мястото си, и сте потеглили. От друга страна, може да изчакат да стигнете до мястото на доставка, особено като се има предвид, че те още не го знаят. – Форман замълча за момент. – Карсън най-вероятно не е замесен, така че е възможно предният охранител да се опита да го премахне, докато сте на пътя или сте спрели на светофар. Ако се случи това, задачата на отговорника за товара вероятно ще се опита да премахне теб. Твоята работа е да предотвратиш това. Карсън не носи бронежилетка, за разлика от теб. Ако нещата се оплескат и те премахнат, всичко приключва. Погрижи се за отговорника, после за охранителя. Ако Карсън е мъртъв, неутрализираш другите двама, после сядаш зад волана и изпълняваш мисията. Ще намериш плика с мястото на доставка в джоба му.

Форман стана, леко приведен под бронирания покрив.

– Не е нужно да се тревожиш за пратката, никакви куршуми не могат да пробият камерата. Но в този случай „пратката“ е и нашият клиент, така че всеки проблем по пътя, дори най-малкият, ще ни се отрази зле. Както казах, приеми, че сценарият, който ти описах току-що, е плод на параноята ми. Но за всеки случай бъди нащрек.

Форман въздъхна и изруга под нос.

– Знаеш ли кое е най-гадното? От една страна, не мога просто да оставя всичко без подготовка. От друга, не мога да си позволя да предупредя когото и да било, дори теб, новака. Ако двама не са чисти, нищо чудно същото да се отнася и за шестима. Но тъй като досега не си станал гъст с никого и заради удобната позиция за стрелба, която ти осигурява задната седалка, трябва да ти се доверя. – Той направи кратка пауза. – Разбра ли ме, господине?

– Кристално ясно, сър.

И някак този отговор, кратък и лишен от емоции, направи неочаквания товар, легнал върху плещите на Форман през последните няколко часа, мъничко по-лек.

Проктър седеше на масата в кухнята, пиеше кафе и четеше „Таймс-Пикаюн“. Би предпочел „Вашингтон Пост“, но доставката му по домовете в Луизиана беше скъпа – една от жертвите, които беше направил с решението си да се установи в Ню Орлиънс. Освен това световните новини не го интересуваха особено – Проктър нямаше дори телевизор, – но изчитането на вестник от първата до последната страница всяка сутрин се беше превърнало в навик и той предпочиташе да го запази, както беше направил с всички други навици, които беше придобил през годините.

Накрая, след като приключи с кафето и вестника, той стана, отиде до умивалника, изми чашата и чинийката и ги сложи на стойката за сушене. Обикновено не закусваше, но тъй като днес беше на работа, си беше приготвил половин купичка шотландска овесена каша.

Отиде в спалнята да се облече. Форман му беше определил неофициално офис облекло. Проктър нямаше климатик, прозорците към улицата бяха отворени и той спря, за да погледа навън. Гледката беше типична за предградието, което беше избрал. Млада жена в розови шорти и чехли с дебели токчета буташе количка по тротоара. По-надолу по улицата беше спрял светлосив сервизен бус, до който стоеше униформен мъж и гледаше нагоре към електрически стълб, вероятно заради краткото прекъсване на тока, причинено от силната жега през последната седмица. Откъм съседа си Отис Бърдет, който работеше по пикапа си, се чуваше кънтри певец, който се оплакваше от разбито сърце. Навремето Бърдет бил промишлен рибар, докато някаква корда не се скъсала и не прерязала ахилесовото му сухожилие. Сега той наближаваше шейсетте, беше пенсионер по инвалидност и прекарваше сутрините в човъркане на колата си.

Проктър отиде до гардероба, избра синьо спортно сако, лек бял пуловер и светлокафяв панталон. Сакото беше скроено широко в раменете. Пуловерът беше от изкуствена материя, която дишаше и в същото време попиваше влага.

Докато се обличаше, Проктър набързо преговори наум задълженията си през предстоящия следобед. Мястото на заден охранител щеше да бъде добре дошла промяна от съпътстващата кола с безкрайните мръсни вицове, перчене и спорове за един или друг спорт. От мястото си в колата той беше виждал около дузина пратки, натоварвани в транспортната кола и след това разтоварвани на различните си дестинации. Пратките биваха какви ли не, от пътнически сандъци до книжни торби. Но сега за първи път тя щеше да бъде човек. Проктър спря за момент, за да обмисли това. Беше необичайно, но само по себе си не беше особен повод за тревога.

По-важно беше безпокойството на Форман за възможно предателство от страна на двама от собствените му хора. Форман беше първокласен професионалист – от онези, които мислят прекалено много за всичко, но това не го правеше неправ. Не беше споделил какъв е източникът му на информация и Проктър не го беше попитал. Може би на предния охранител и на пазача на камерата им беше дошло до гуша от безпроблемните мисии и бяха решили да сгазят правилата, да грабнат парите и да изчезнат? Но тогава защо да го правят, докато превозват човек, а не товар скъпоценни камъни или акции?

Облече сакото и излезе от спалнята, като изгаси осветлението. Спекулациите без надеждна информация бяха непродуктивни. Той вече разполагаше с всички инструкции, които щеше да получи.

Погледна часовника си – дванайсет и половина. Ако излезеше сега, щеше да има време да напълни резервоара на мастилено синия си „Таурус“ и да провери гумите му – лявата задна му се виждаше леко спаднала.

Докато затваряше прозорците на дневната, отново хвърли поглед навън, както правеше по навик. Младата майка беше изчезнала. Техникът беше зарязал буса си и зяпаше електрически стълб през няколко къщи от неговата, с колан за инструменти, на който можеше да завиди всеки водопроводчик. Съседът Бърдет, който прекарваше пенсионирането си като по часовник, беше изключил радиото си и беше отишъл да обядва. Проктър знаеше, че той ще прекара следобеда в дрямка, ще вечеря и ще гледа кабелна телевизия, докато не заспи в удобния си фотьойл.

Проктър погледна още по-надолу по улицата, но не видя нищо особено. Поклати глава, докато затваряше прозореца. Параноята на Форман като че ли беше заразна – ако наистина се кроеше нещо нередно, той беше последният човек, за когото щяха да мислят заговорниците.

Форман беше казал, че за доставката ще са нужни шест часа до мястото и обратно, което означаваше, че щеше да се прибере по тъмно. Проктър спусна щорите и изключи външното осветление, докато залостваше входната врата. После се върна в кухнята и спусна щорите там. В къщата зад неговата живееше млада двойка, но и двамата работеха в града и той не знаеше имената им.

Взе ключовете, отиде в гаража и натисна копчето. Докато моторът бръмчеше и вратата се вдигаше, той се замисли за годините, които беше прекарал в сглобяеми къщи като тази и как те в крайна сметка го бяха довели в това предградие. И този път Ню Орлиънс беше временно място за отсядане. Всеки ден е пътуване, а самото пътуване е дом, както е казал Лао Дзъ. Веднага се досети за противоположна мисъл на Юнг: Аз не съм онова, което ми се е случило, а което съм избрал да стана.

Проктър разсеяно се запита кой ли би победил в бой с ножове, поетът или философът.

Докато си играеше с тази мисъл, внезапно се сети, че е невъоръжен. Беше свикнал да пъха своя „Колт М1911“ в джинсите си и сега, облякъл сако, беше забравил кобура под мишницата. Върна се в спалнята, свали сакото, порови в гардероба за кобура, намери го и си го сложи. После облече отново сакото, взе пистолета от чекмеджето на нощното шкафче и го пъхна в кобура.

Отиде отново в гаража, където видя стоящ пред него човек – електротехника, който се беше катерил по стълба през няколко къщи. Мъжът, който държеше клипборд с метална основа, се усмихна.

– Извинете, че ви безпокоя, сър – каза той. – Да сте имали проблеми с електричеството? Не мога да открия мястото на повредата.

Проктър неочаквано установи, че прави няколко неща едновременно – проверява, че оръжието му е скрито и кобурът е стегнат и че поглежда над рамото на мъжа за сервизния микробус. И когато свободната ръка на техника рязко се вдигна, стиснала електрически остен, който пусна безобразно количество волтове през дрехите в тялото му, Проктър остана изумен и напълно парализиран. Докато падаше на пода, главата му се удари в шкафа за инструменти. Миг по-късно техникът го обърна по корем и закопча ръцете му зад гърба. След това на главата му беше нахлузена качулка, във врата му се заби игла – и чернотата го погълна.

Проктър се събуди в пълен мрак.

В продължение на няколко минути остана неподвижен и се опитваше да възстанови какво му се е случило.

Спомените се върнаха в обратен ред. Бяха го инжектирали с нещо, от което беше изгубил съзнание. Преди това беше повален с остен, китките му бяха закопчани зад гърба и над главата му бяха нахлузили маска. Всичко това беше дело на техника, когото беше забелязал за първи път през няколко къщи от неговата.

Колкото и да не беше за вярване, онзи мъж беше успял да го повали.

Прецени физическото си състояние. Седеше с гръб, опрян в облицована с мека материя стена, а ръцете му бяха вързани отпред, вместо на гърба му. Това беше необичайно – похитителят му го беше достатъчно грижа за благосъстоянието му, за да се постарае да не пречи на кръвообращението в ръцете му. Всъщност китките му не бяха стегнати твърде много. Проктър се размърда, за да ги изпробва, и откри, че е закопчан с две свински опашки, дясната малко по-хлабава от лявата, но не достатъчно, за да има някакво значение. Беше вързан по сигурен и майсторски начин, който гарантира, че ще се чувства удобно – предвид обстоятелствата.

Интересно.

Краката му също бяха вързани по начин, който правеше изправянето невъзможно. Проктър ги размърда и откри, че глезените му са приковани и към стената. Като се изключеше главата, която туптеше от удара в шкафа за инструменти, като че ли не беше получил други наранявания.

Продължи с инвентаризацията и забеляза, че е преоблечен в долнище на анцуг и лека, широка дреха без ръкави, която напомняше на болнично облекло. Естествено кобурът под мишницата му беше изчезнал.

Опита се да прецени колко време е минало. Не изпитваше силен напън да уринира – но от друга страна, беше възможно да се е напикал и похитителят му да го е почистил, преди да го преоблече. В същото време се чувстваше толкова гладен, колкото би трябвало да се чувства, когато се връща у дома след работа, което подсили растящото му убеждение, че е бил в безсъзнание само за няколко часа.

„Когато се връщам у дома след работа.“ Дали това беше последица, или косвена щета от предупреждението на Форман? Така изглеждаше – Проктър не вярваше в съвпаденията. В такъв случай трябвало ли е да бъде по-нащрек, когато се е връщал в гаража? Къде точно се беше провалил? Беше зает да наглася кобура и сакото си, но това беше неубедително извинение.

Едно беше очевидно – сънливото предградие беше успяло да приспи бдителността му. Проктър си припомни горчиво, че изобщо не е трябвало да забравя пистолета си. И по-важно, не биваше да си позволява да се разсейва. Поради нещата, които беше извършил през миналия си живот, никога не биваше да приспива бдителността си – а ето че беше направил точно това.

Нападението и отвличането целяха той да бъде отстранен от онова, което щеше да се случи по време на транспортирането. Това беше единственото логично обяснение.

Умът му се проясни още и той се запита как по-точно е бил повален. В очите, изражението или позата му нямаше нищо, което да задейства инстинктивните му аларми. Единственото отличаващото се нещо в мъжа беше ръстът му – метър деветдесет и пет – и мускулестото му телосложение. Той беше въоръжен с електрически остен, очевидно способен да достави повече от милион волта. По време на обучението си Проктър беше имал неприятния опит да усети ухапването на подобен остен и знаеше, че устройство с такива възможности не може да се купи от местната железария. Униформата на мъжа му се беше видяла съвсем истинска и той беше проявил достатъчно съобразителност да не паркира буса си близо до алеята на Проктър. Беше изчакал спокойно удобния момент, беше се промъкнал в гаража му, беше изненадал Проктър и го беше неутрализирал, след което несъмнено беше докарал буса си до вратата на гаража и беше натоварил Проктър отзад.

На предния охранител и отговорника за товара – Форман наричаше хората си не с имената им, а според задачите, с които бяха натоварени – нямаше да се налага да се маскират – Проктър вече ги познаваше и нямаше да има нужда от заблуди. Докато обмисляше подробно отделните елементи – Форман, мисията, жената в камерата – Проктър осъзна, че парчетата на пъзела може и да не се нареждат толкова добре, колкото беше предположил първоначално.

Завъртя глава, без да обръща внимание на болката в горната дясна част на черепа си. Ако отвличането му беше свързано с мисията, тя би трябвало вече да е приключила по един или друг начин. Не му оставаше нищо друго, освен да чака – а Проктър го биваше в чакането.

Леко облегна глава на стената в мрака, пое си дълбоко дъх, затвори очи и бавно издиша. Пет минути по-късно вече спеше.

Пендъргаст - Началото