Беглец

Пролог

Петък вечер

„Бънис“ беше оживен както никога. На Джанет ѝ беше трябвал цял час, за да сведе опашката пред бара до приемливо ниво – всяка маса в заведението беше заета и всички бяха пийнали достатъчно, за да са щастливи поне известно време. Овехтелият стар стриптийз клуб в покрайнините на Лас Вегас изглеждаше така, сякаш се е издигал тук, лишен от обич, още от ерата на мафията през петдесетте и шейсетте, когато Бъгси Сийгъл и Майър Лански за първи път открили потенциала на града за изкарване, криене и изпиране на пари за организираната престъпност. В действителност сградата беше построена през деветдесетте като железарски магазин, преди да бъде купена и превърната в стриптийз клуб в началото на нашия век от г-н Конрад Маколи, шефа на Джанет, който от всичко на света най-много обичаше да харчи пари за себе си, но когато ставаше дума за бизнес, не беше чак толкова щедър.

Преобразуването на сградата беше направено с мизерен бюджет и през двайсетте и повече години от съществуването на клуба Маколи не беше похарчил нито цент за него. Оръфана сцена, покрита със следи от високи токчета, се виеше в заведението от закритата със завеси част подобно на тясно мостче; на различни места имаше хромирани пръти, а около всичко това бяха наредени маси. Нямаше прозорци, цялата сцена беше осветена от дискотечни светлини на тавана и настолни лампи с абажури, поставени на всяка маса. Черният някога навес пред входа сега беше по-скоро сивкав, избелял през годините от слънцето, а мръснобялата мазилка отвън се ронеше на десетки места. Нямаше и един квадратен метър, който да не е напукан; на местата, където бяха паднали парчета мазилка с размерите на чинии, се виждаха тухлите. Но според Джанет мъжете едва ли идваха да харчат парите си в „Бънис“, за да се любуват на архитектурата – те бяха тук, за да задоволят други, по-първични страсти.

Джанет тръгна покрай бара с бутилка „Джак Даниелс“ в ръка; високите токчета на достигащите до коленете ѝ ботуши чаткаха по дюшемето. Срещна погледа на главния охранител Джордж, който стоеше неподвижно, готов да попречи на всеки, който се осмели да приближи завесата, от която излизаше сцената. Бялата му риза беше опъната от мускулестото му тяло, черната му коса беше сресана назад, очите му следяха тълпата зяпачи. Джанет спря при чашите, които беше наредила само преди минути, и се зае да ги пълни с уиски, но се разсея, когато входната врата се отвори.

Неразделимите Кели и Адриана влязоха забързано, за да започнат работата. И двете бяха с анцузи – този на Кели беше розов, а на Адриана син; „костюмите“ им за сцената бяха скрити под тях. Вече бяха с направени прически и гримирани – бяха се издокарали добре. Маслинената кожа и дългата черна коса на Адриа­на рязко контрастираше с късата руса коса на Кели и бледото ѝ лице. Двете бяха идеалната двойка на сцената. „Когато излизат горе, има по нещо за всекиго“, както често казваше Конрад. Бяха обули удобни бели маратонки; обувките с високи токчета, с които щяха да се появят на сцената, бяха прибрани в чантите им. Кели остави бутилката на бара, сложи ръце на кръста си, наклони глава на една страна и им се намръщи.

– Закъснявате! – каза, докато те минаваха забързано покрай нея.

– Не и според моя часовник – ухилено ѝ отвърна Кели. Това огън момиче имаше отговор на всяко заяждане. – Трябва да сме на сцената след пет минути.

– По-спокойно, Джанет – каза Адриана, докато вървеше към Джордж и съблекалните зад кулисите. – Не ти си шефът тук.

Джанет стисна зъби в отговор на хапливата забележка на дръзката латина.

– Замъквайте задниците си на сцената и си вършете работата!

Без да ѝ обръща внимание, Адриана продължи към съблекалните. Кели се обърна, усмихна се и мина наперено през завесата; последната ѝ част, която изчезна, беше средният ѝ пръст, вдигнат високо, за да може Джанет да го види ясно.

– Безочлива кучка – промърмори Джанет.

Наля щедри дози уиски в чашите и досипа кока-кола. Полупияните клиенти пред нея взеха напитките, дадоха ѝ банкнотите си и се затътриха обратно към масата си. Преди да сложи капачката на бутилката, Джанет си наля тройна доза в чашата под бара, приклекна и я гаврътна, докато никой не гледаше. Сложи капачката, избърса устни с опакото на ръката си, изправи се, върна бутилката на мястото ѝ и се огледа, доволна, че не са я видели.

„Бънис“ винаги привличаше един и същи тип посетители, които създаваха характерна и последователна атмосфера. През деня шофьори на камиони идваха да гледат момичетата, докато обядваха и пиеха кафе. Вечер клубът се пълнеше с хора, които искаха да гледат танцуващи на сцената голи жени, но или не можеха да си позволят, или не искаха да плащат входните такси за лъскавите заведения на Стрип с техните списъци на гости, изискванията за облекло и скъпите питиета. Джанет погледна отрепките, заемащи масите около сцената. Тази вечер нещата не бяха по-различни.

Атмосферата внезапно се промени, когато в клуба влязоха шестима мъже.

Още щом ги видя Джанет си каза, че около тях витае нещо. Позите им, наперената походка, с която влязоха и се насочиха право към бара, нямаха нищо общо с типовете, които беше свикнала да обслужва. Черните им костюми изглеждаха безумно скъпи, от маншетите им надничаха часовници с инкрустирани диаманти, които проблясваха ярко. По гърба на Джанет полазиха студени тръпки, когато приближиха; присъствието им определено имаше същото въздействие и върху клиентите, някои от които ги погледнаха набързо и се извърнаха, избягвайки да ги поглеждат в очите. Всички новодошли бяха латиноси и имаха яките тела, изсечените лица и подозрителните очи на мъже, виждали и вършили неща, които повечето други не бяха. Самоувереността им придаваше вид на хора, които получават каквото поискат от живота, като правят всичко необходимо, за да излязат отгоре, било то законно или не. Новодошлите опънаха нервите на Джанет. За първи път от много време тя се почувства уязвима. Когато вървящият пред групата опря лакти на бара и се наведе напред, Джанет го погледна в очите и вместо обичайното гадно чувство, което изпитваше от обичайните си клиенти, усети нещо съвсем различно.

Опасност.

– Шест бутилки шампанско – заяви мъжът със силен испански акцент. – Най-доброто, което имаш.

Джанет прецени, че е на петдесет и няколко, но имаше силното тяло на мъж, който е с двайсет години по-млад. Беше гладко избръснат, с черна коса, лъщяща от гел и зализана назад като на герой от филм за Уолстрийт от осемдесетте. Горните три копчета на синята му копринена риза бяха разкопчани. Джанет видя на мускулестите му гърди татуировка на испански: El Jefe.

Шефът.

– Шест? – попита Джанет. Не беше свикнала да сервира шампанско, а „Джак“ с кока-кола и гигантски халби бира. Дори не беше сигурна дали имат шампанско.

Шефа кимна, извади от джоба си пакет цигари, тупна го, за да извади една, и я захапа. Червено „Марлборо“, забеляза Джанет. Каубои от старата школа.

– Тиаго! – излая Шефа на един от хората си.

Тиаго се наведе напред с хромирана запалка „Зипо“. Върхът на цигарата блесна в червено, когато Шефа дръпна. Пушенето в „Бънис“ беше забранено, но Джанет нямаше намерение да му го споменава. Мъжът издуха облак дим в лицето ѝ и разпери ръце, обхващайки мъжете около себе си.

– Шест бутилки за шестима мъже.

Другите петима се бяха наредили в полукръг около него, обърнати навън, със скрити в ръкавите на саката ръце, наблюдаваха зорко помещението. Шефа беше единственият, който изглеждаше, че е пил – клепачите му бяха отпуснати, заваляше думите, тялото му беше отпуснато и движенията му бяха некоординирани като на пиян. И Джанет беше сигурна, че той ще е единственият, който ще пие. Нямаше обаче да може да се справи сам с шест бутилки, така че по-голямата част от шампанското щеше да отиде на вятъра.

„Не е мой проблем“, помисли си Джанет.

Сви рамене и каза:

– Парите са си твои, приятел, но трябва да ида да проверя дали имаме шампанско.

Той махна пренебрежително с ръка.

– Върви тогава. И по-бързо! Жаден съм.

Джанет настръхна. Ако беше чула подобни думи от редовни клиенти, щеше да погледне към Джордж, който щеше незабавно да демонстрира присъствието си – на място като „Бънис“ беше важно незабавно да пресечеш проявите на грубост и неуважение. Но в конкретния случай Джанет не смяташе, че това е разумна възможност. По-добре беше да пропусне думите покрай ушите си.

– Вие мексиканци ли сте, момчета? – попита тя.

Шефът присви очи и я изгледа презрително.

– Това проблем ли е, guera?

По гърба на Джанет пробягаха тръпки на страх.

– Не, в никакъв случай. Просто питам. Видях татуировката ви...

Той хвърли поглед към разкопчаната си риза, след което отново погледна Джанет; очите му бяха изцъклени от алкохола, докато примижаваше от пулсиращите светлини, проблясващи по лицето му.

– Гърдите ми ли си зяпала, малката? – Дръпна от цигарата, усмихна се широко и се наведе към Джанет с похотлива усмивка. – Гледката харесва ли ти?

Тя примигна от дима и се усмихна насила, за да го накара да остане на мястото си.

– Извинете за момент, ще ида да видя дали имаме шампанско. – Обърна му гръб, тръгна покрай бара и мина през вратата с табела САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ. Надникна в склада. В ъгъла имаше каса „Кристал“ с дванайсет бутилки. Тя пристъпи напред, спря, размисли и се обърна. Секунди по-късно почука на вратата на Маколи.

– Какво има? – извика той.

Джанет отвори вратата. На стената срещу нея беше монтиран гигантски телевизор, чийто екран беше разделен на множество правоъгълници, показващи картини от камерите в „Бънис“. Конрад седеше зад бюрото си отляво на нея и тракаше на клавиатурата – несъмнено преправяше счетоводството. Беше запретнал ръкавите на розовата си риза, излагайки на показ гигантската имитация на „Ролекс“ на китката си; горните три копчета на ризата бяха разкопчани, за да демонстрират имитацията на златен ланец на врата му. Айфонът му надничаше от джоба на ризата и дрехата беше провис­нала от тежестта му, показвайки повече мъжки цици, отколкото би искал да види човек. Джанет с мъка преглътна отвращението си. Пристъпи в стаята и се прокашля. Той дори не я погледна. Арогантен кучи син.

– Имаме клиент, който иска шест бутилки шампанско, при това „най-доброто, което имате“. – Джанет завъртя очи, докато го цитираше. – Мога ли да използвам касата „Кристал“?

Конрад рязко завъртя глава към нея, напълно забравил за работата си от мисълта, че някакви си кретени могат да го оставят без шампанско.

– Как ли пък не! Да не си полудяла? Купих това шампанско за специално събитие следващия месец. – Той я посочи с костеливия си пръст. – И трябва да си по-тъпа, отколкото изглеждаш, за да си мислиш, че онзи тип говори сериозно. Никой от отрепките, идващи тук петък вечер, не може да си позволи шест бутилки от най-скъпото шампанско. Сигурно ще извади фалшиви пари или нещо такова. Кажи му да иде в центъра на града и да се опита да измами някое от казината, ако толкова много му се иска.

Джанет сложи ръце на кръста си. Нямаше навика да отговаря на Маколи – знаеше, че миналото му е било доста бурно и че в кабинета му има поне едно незаконно оръжие, така че винаги беше добра идея човек да не го ядосва. Но мъжете в бара определено бяха по-опасни от шефа ѝ, който си падаше по розови ризи.

– В такъв случай ще е по-добре да му го кажеш лично. – Тя разтърка врата си и хвърли поглед към картините от камерите, показващи бара. – Тези типове изобщо не ми харесват. Не са от обичайните ни клиенти.

Конрад проследи погледа ѝ. И замръзна в мига, в който видя картината. След секунди се овладя, стана, пристъпи към екрана и каза:

– Не може да бъде.

– Какво не може да бъде?

Конрад се обърна към нея. Тревогата беше променила цялото му поведение. Челото му лъщеше от внезапно избила пот.

– Не какво – каза той. – А кой.

Джанет погледна покрай него към екрана и мъжа на бара.

– Кой е той?

Конрад мина покрай нея и продължи към склада, без да обръща внимание на въпроса ѝ.

Джанет го последва.

– Хей! Няма ли да ми кажеш кой е този тип?

Конрад се закова на място и я погледна.

– Този „тип“ е Луис Васкес.

Джанет се почеса по носа, за да покрие устата си с ръка – нескопосан опит Маколи да не подуши уискито в дъха ѝ.

– Кой е Луис Васкес, по дяволите?

– А, никой. Просто човекът, който ръководи най-мощния картел на Западния бряг. – Конрад потърка чело и продължи по коридора. – Господи! От всички барове във Вегас да избере точно моя.

– Да очаквам ли неприятности от него и момчетата му? – попита Джанет зад него и свали длан от устата си, когато той се отдалечи на две-три крачки. – Да ида ли за пушката?

Конрад спря толкова рязко, сякаш се беше блъснал в силово поле. Обърна се рязко.

– Господи, не! Да не си полудяла? Ще ни избият. А дори да успеем да се измъкнем от касапницата, която сме започнали, скоро ще ни пипнат и ще ни заровят някъде в пустинята. – Той продължи към склада. – Просто ще им дадем каквото искат и ще се постараем да останат доволни и да си тръгнат. А ти се постарай да си полезна и ми помогни.

Джанет го последва неохотно. След минута двамата се появиха зад бара с по бутилка „Кристал“ във всяка ръка и с по една под мишница. Наредиха ги пред Васкес, който беше прекалено зает да гледа танца на Адриана и Кели, за да ги забележи.

– Шампанското ви, господа – ухилено и ококорен каза Конрад. – Но моля да ме извините, че не е охладено.

Васкес бавно се обърна към Конрад и го погледна като змия, гледаща мишка.

– Джанет – каза Конрад, без да откъсва очи от Васкес. Продължаваше да се усмихва като някакъв жалък почитател. – Донеси шест чаши за шампанско за господата.

„Още малко и после ти ще му танцуваш в скута“, помисли си Джанет.

Васкес измери неодобрително с поглед Конрад и когато завърши с преценката си за него, завъртя глава.

– Мигел. El dinero.

Мигел пристъпи напред с пачка пари в ръка – прекалено много дори като се имаше предвид безумната цена на шампанското. Докато се пресягаше да остави пачката на бара, ръкавът на костюма му се набра, разкривайки татуирана черна ръка. Дългите ѝ пръсти надничаха от маншета и върховете им докосваха началото на китката.

Васкес пусна фаса си на пода, взе две бутилки и отиде при една заета маса, от която имаше най-добър изглед към танцуващите Адриана и Кели. Мутрите му взеха останалите бутилки и го последваха. Джанет забеляза още една татуирана черна ръка на врата на един от тях: пръстите ѝ се подаваха над яката на бялата му риза, сякаш някакъв затворник се опитва да се измъкне изпод дрехата. Заради силната музика не чу дали беше казано нещо, но седящите на масата едва ли се нуждаеха от много думи, за да станат от местата си и да се замъкнат със свити рамене в дъното на помещението, откъдето продължиха да гледат танца.

Джанет се наведе към чашите под бара, взе шест между пръстите си и отиде при мексиканците, като се молеше да няма никакви проблеми.

За съжаление явно нямаше кой да чуе молитвата ѝ.

Трясъкът на счупено стъкло беше първото предупреждение, че предстоят неприятности. Една от бутилките шампанско, бутната с лакът от Васкес, се пръсна на пода толкова гръмко, че се чу през силната музика. Бутилката беше почти празна, но подът се покри с остри като бръснач парченца стъкло, проблясващи сред пенливата течност. Клиентите от съседните маси се изнесоха в отговор на все по-дръзкото поведение на Васкес. Той се беше изправил, опрял корем в ръба на сцената, и се беше навел напред, протегнал пълна с долари ръка и с широка тъпа усмивка, опитвайки се да достигне до Адриана. С другата си ръка ѝ даваше знак да се приближи и раздразнението му се засилваше с всяка секунда, тъй като тя отказваше да пристъпи към него. Адриана се дръпна назад и се вкопчи в пръта си; лицето ѝ ясно показваше страха ѝ. Кели видя какво става и дойде от другия край на сцената, за да се притече на помощ на приятелката си. Потърси с поглед Джордж и кимна към развилнелия се мексиканец. Джордж ѝ кимна в отговор и тръгна към масата им.

„Мамка му – помисли си Джанет. – Почва се.“

Когато Джордж се приближи, цялата група се изправи и се обърна към него. Саката бяха отметнати назад и Джанет зърна дръжките на поне два пистолета, затъкнати в коланите. Температурата в помещението сякаш рязко се повиши и сцената напомни на Джанет за уестърните, които баща ѝ обичаше да гледа – сцената, в която шерифът влиза в бара, за да се изправи срещу престъпниците. Положението беше като буре с барут, което всеки момент може да избухне.

Конрад, който явно беше гледал всичко от екрана в кабинета си, се появи тичешком.

– Чакай! Джордж, чакай! – Забърза към назряващото меле и застана между мексиканците и охранителя. – Всичко е наред, Джордж.

Грамадният мъж сви рамене, обърна се и тръгна обратно към поста си, без да си дава сметка за опасността, на която се беше изложил.

Конрад се обърна към мексиканците.

– Съжалявам за станалото, господа. – Погледна стъклата по пода. – Ще се погрижа това да бъде почистено.

И погледна недвусмислено Джанет. Тя се обърна да вземе лопатата и метлата, но забеляза, че Васкес гледа двете си мутри, които бяха пристъпили напред към Джордж.

– Габриел! Раул! – След като привлече вниманието им, той вдигна ръка с дланта надолу и им помаха, за да им каже да се укротят. – Аз ще се заема с това.

Габриел и Раул прикриха пистолетите със саката си и отстъпиха назад, а Васкес тръгна към Маколи.

Джанет обърна гръб на сблъсъка, мина през вратата САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ и взе лопатата и метлата. Когато се върна, Васкес се беше приближил толкова към Конрад, че носовете им почти се докосваха. Мексиканецът говореше гневно и подчертаваше думите си с насочен към шефа ѝ показалец. След това се обърна към Адриана и замаха с ръце, настоявайки тя да дойде при него. Джанет не чу думите му, но той явно искаше от Адриана повече, отколкото тя беше склонна да му предложи. Конрад се опитваше да успокои мексиканеца. Кели беше приближила приятелката си и беше застанала между Васкес и Адриана в опит да я защити. Раул извади пистолета си. Кели и Адриана се вцепениха; самоувереността на Кели се изпари на мига.

Докато Джанет бързаше към тях с лопатата и метлата в ръце, Кели с неохота се дръпна настрани. Адриана тръгна към завесата, примирена с онова, на което до­преди малко се беше съпротивлявала. Раул прибра оръжието си с арогантната усмивка на победител. Конрад прегърна Васкес през раменете.

Цялата група последва Адриана зад кулисите.

1.

Понеделник сутринта

Оръжието, което беше избрал за задачата, беше снайперска пушка М2010, използваща патрони .300 „Уинчестър Магнум“. Произведени в Америка, пушката и патроните бяха сред най-популярните в страната. Редките оръжия и муниции лесно можеха да се проследят от закона, за разлика от разпространените – важен фактор, който всеки престъпник трябваше да има предвид, особено ако възнамерява да стреля в един от най-оживените градове на света към цел с площ трийсетина квадратни сантиметра, по движеща се мишена. Предизвикателството беше сериозно дори за човек с неговите умения.

Отлепи буза от приклада на пушката и раздвижи глава, за да разкърши схванатия си врат. Усещаше в лявото слепоочие пулсираща болка, която обещаваше да се засили. Присви очи към изгрева над Лос Анджелис, мъчително усилен от оптичния мерник, след което си погледна часовника. Конвоят вече трябваше да е потег­лил. Пое си дълбоко дъх.

Моментът почти беше настъпил.

Намръщи се от напрежението в кръста си. Стегна и отпусна десетина пъти коремните си мускули, за да раздвижи кръвта, леко промени позицията си, отвори очи, нагласи слушалката в ухото си и провери радиовръзката с екипа. Трябваше да е готов за всяка новина. Щеше да има само една възможност да стреля.

Нищо не подсказваше, че конвоят – черен джип „Кадилак“ и сребристо „Исузу“ – ще подрани, но беше важно да е подготвен. Беше заел позиция преди повече от час, беше готов и чакаше да се възползва от кратката възможност. Гордостта, която изпитваше от ролята си в екипа, го караше да изпипва всичко до най-малката подробност. Докато останалите разучаваха рутината на охранителния екип, той цяла седмица беше разузнавал града в търсене на най-добрия пост за засада, докато не се спря на празен офис на петдесет и втория етаж на Уилшър Гранд Сентър – огромен небостъргач във финансовия център на Ел Ей. Тъй като сградата беше една от най-високите в града, не беше успял да отвори прозорец, през който да стреля по конвоя, и затова беше принуден да мисли нестандартно.

Беше закрепил пробивно устройство в стъкления панел, през който се целеше. То имаше прост заряд, колкото да разбие дебелото стъкло и да осигури на куршума му безпрепятствен път до целта. Беше прокарал жица от бомбата до детонатора в лявата си ръка – прост задействащ механизъм с предпазител върху копчето. Когато конвоят се появеше, щеше да пръсне прозореца и да стреля, без стъклото да промени траекторията на куршума. Тактика, която беше използвал неведнъж в миналото.

Погледна графиката с разстояния – малко бяло листче, закрепено при двуногата на пушката. На него беше маркирал всяка сграда и улица в полезрението му, както и разстоянията и височините. Най-важният ориентир беше автострадата Харбър Фрийуей, която се виеше от неговата позиция от другата страна на сградата „Уедбъш“. Конвоят щеше да използва точно този маршрут.

В ухото му се чу пращене, последвано от коментар от екипа му. Конвоят току-що беше подминал стадио­на „Доджър“ на Сто и десета улица. На три минути път от него. Той посегна към жицата на слушалката си и натисна копчето за предаване.

– Прието. В готовност.

Нагласи мерника в средата на автострадата там, където асфалтът се появяваше зад ъгъла на банка „Уедбъш“. Когато конвоят се появеше, колите нямаше да гледат към позицията му, което означаваше, че има почти нулева вероятност охраната да забележи блясъка от дулото и да идентифицира местоположението му. Но дори да го направеха, нямаше да има значение. Първият изстрел щеше да нанесе основните поражения.

Обърна особено внимание на данните за скоростта и платното, доложени от екипа му. Конвоят се движеше добре – вече оставаха секунди, преди да се появи. Моментът беше настъпил – цялото планиране и подготовка водеха до него. Пое си дълбоко дъх, пъхна пръст зад предпазителя на спусъка, вдигна капачето над копчето на детонатора и постави палец върху него.

Беше готов.

Алекс Дрeйс вдигна ръка от волана на кадилака и нагласи слънчевите си очила. Работеше по този договор вече три седмици, но очите му още не се бяха адаптирали към времето в Ел Ей – бяха свикнали със сивото небе на Лондон. Намести се на седалката си. Не се чувстваше удобно с бронежилетката, която беше намерил в последния момент.

На гърдите му имаше карабина „Зиг МРХ“, готова да бъде използвана моментално. Резервното му оръжие също беше „Зиг“, пистолет Р226 в кобур на гърдите – идеалното място, откъдето можеше да го използва, докато седи в превозно средство. Носеше черни тактически ръкавици „Меканикс“, идеални за боравене с оръжие и за шофиране, които му осигуряваха пълен контрол върху волана на кадилака. Ослепителните лъчи на калифорнийското слънце се отразяваха от гигантските стъклени сгради около автострадата. Той спусна сенника, за да блокира ярката светлина, и малкото му огледало показа двамата мъже на задната седалка.

Нелсън, шефът на екипа телохранители, седеше отдясно, тъй като не беше в състояние да се намести зад Дрeйс. И двамата бяха едри, а законите на физиката не позволяваха две тела да заемат едновременно едно и също пространство. Дрeйс беше чел някъде, че това е принципът на забраната на Паули. Той беше висок два метра и тежеше сто двайсет и седем килограма; шефът на екипа пък беше грамаден як мексиканец, който можеше да изглежда съвсем на място на ринг на Луча Либ­ре, въпреки че беше на петдесет и отгоре. Ако се съдеше по татуировките му, беше бивш член на специа­лната полицейска част Policia Federal в Мексико Сити, а ако се съдеше по физиката му, убиваше по-голямата част от свободното си време с вдигане на тежести. Подобно на Дрeйс, той имаше дебел врат, широки рамене и силни ръце и макар че се губеше в сянката на Дрeйс, все пак заемаше по-голямата част от задната седалка.

Нелсън нямаше фамилно име, или поне не искаше да го споделя. Дрeйс беше успял да изкопчи от него, че след няколко години във federales бил нает от офиса на Агенцията за борба с наркотиците в Ел Пасо, което му помогнало да си изкара по-лесно американски паспорт. След няколко години преминаване през границата развил вкус към американския начин на живот и решил да основе своя компания на Западния бряг, наречена „Охрана, разследване и лична защита“. Преди три седмици се беше обърнал към най-добрите бодигардове от международната мрежа – нуждаеше се спешно от хора за защита на клиента си. Дрeйс беше избран от краткия списък, което не беше изненадващо предвид опита му. След като беше служил осемнайсет години в британските органи на реда, първо в отдела за въоръжено моторизирано реагиране в Манчестър, после като оръжеен специалист в контратерористичната част в Бирмингам и Лондон и накрая като бодигард в Отдела за специална охрана на кралското семейство в Скотланд Ярд, уменията му винаги бяха търсени в общността.

Дрeйс беше нает за четири седмици, така че работата му скоро щеше да приключи. Не му беше нужно да знае фамилията на Нелсън, тъй като тя не беше важна. След седмица щеше да се върне във Великобритания, където трябваше да се погрижи за някои лични въпроси, и двамата едва ли щяха да се видят отново. Ако малкото име беше достатъчно, когато дойдеше време да получи чека си, на Дрeйс това му стигаше.

До Нелсън седеше клиентът, г-н Стивън Вандербилт, чийто скъп раиран костюм се беше измачкал, след като беше принуден да се намести зад седалката на Дрeйс и да остане притиснат до вратата от туловището на Нелсън. Беше забил нос в екрана на телефона си, напълно потопен в цифровия свят. Вандербилт ръководеше една от най-добрите консултантски фирми в Лос Анджелис, обслужваща подбран списък скъпи клиенти, специализирани в областта на цифровите медии и маркетинг – информация, която Дрeйс беше научил онлайн, след като беше пристигнал в Ел Ей. Радваше се, че беше направил проучването си предварително, тъй като не беше научил почти нищо от самия Вандербилт – през изминалите три седмици той беше разменил с него не повече от пет думи. Дрeйс обаче можеше да прости мълчанието му. Вандербилт имаше да мисли за много неща.

Преди два месеца някакъв негов бизнес партньор бил отвлечен и изтезаван от опитна престъпна групировка и бил освободен едва след като престъпниците получили няколко милиона долара по анонимна банкова сметка, която не можеше да се проследи. ФБР разследвали случая заедно с полицията на Лос Анджелис, но нямали особен напредък и Стивън напълно разбираемо се побъркал от страх, че може да е следващата жертва. Между двамата си пътници Дрeйс виждаше втората кола – сребрист пикап „Исузу“, който се движеше на метър и половина зад задната му броня. Зад волана му седеше Джеф, третият член на охранителния екип – стегнат жилав мъж на четирийсет и две от Флорида, който поради някаква причина нямаше много време за Дрeйс. Дрейс се зачуди дали всъщност той не е необщителният, или може би просто се чувства несигурен. Фактът, че беше включен в екипа като допълнение след сключването на договора за охрана, можеше да се тълкува като знак, че Нелсън се съмнява в способностите на Джеф. Дрейс не се вълнуваше особено защо Джеф не го харесва – не беше тук, за да създава приятелства. А за да изкара пари от онова, в което беше най-добър.

Не знаеше много за миналото на Джеф, но човекът изглеждаше на ниво. Нямаше съмнение, че е бил известно време в органите на реда, преди да се прехвърли в частния сектор. На един сутрешен брифинг преди няколко дни Дрейс беше видял стар леко оръфан стикер на Отряда за спасяване на заложници на ФБР върху чантата, която Джеф използваше за подложка, за да си води записки. Беше го гледал как пише и се беше запитал защо ли си прави труда. В тази игра воденето на записки беше загуба на време. Човек едва ли щеше да ги извади и да прави справка с тях, ако нещата около него се оплескат. Самият Дрейс предпочиташе нещата да са прости и беше избрал да стесни работата си до обобщение от няколко думи, които превърташе отново и отново в ума си.

Високи скорости; тесни пространства; не спирай за нищо.

Всичко останало можеше да се реши спонтанно с тактиката, която си сметнал за подходяща за момента. Дрейс не си падаше по предварителното обмисляне на всяка подробност. Плановете винаги бяха прекалено несигурни. Както е казал навремето прочутият боксьор Джо Луис, всеки има план, докато не го фраснат.

Дрейс се съсредоточи върху пътя. Очите му бяха напрегнати от отблясъците на слънцето от бетонната магистрала, чиято повърхност беше полирана през годините от безбожно натоварения трафик. Местните го бяха уверявали, че пролетта е към края си, но ако питаха него, в Ел Ей сезони на практика нямаше. Времето през последните седмици беше чудесно и днес нещата не бяха различни. В сравнение с Великобритания той имаше чувството, че е попаднал на друга планета. Синоптикът по радиото беше казал на слушателите да не се безпокоят, защото лятото скоро щяло да започне с обещанието за още по-високи температури.

Жалко, че Дрейс трябваше да се връща в Лондон след седмица.

Водеше конвоя с постоянна скорост от сто четирийсет и пет километра в час, като излизаше от бързото платно само когато се наложеше да изпреварят някого. Изпреварваха заедно, като едно цяло, излизаха от трафика и после се включваха отново в него. Внушителният финансов район се извиси пред тях, след като профучаха под поредица мостове. Когато се озоваха в сянката на сградата „Уедбъш“, попаднаха на натоварен трафик. Нелсън погледна джипиеса на телефона си и каза на Вандербилт със силния си испански акцент:

– Изглежда, че нататък ще става по-зле, сър. Ще се наложи да изтърпим няколко минути. Скоро ще стигнем до следващия изход. Ще стигнете навреме за срещата си.

В отговор Вандербилт не каза нито дума. Само кимна, без да откъсва поглед от телефона си, и черният му перчем се люшна. Когато конвоят беше принуден да запълзи с трийсет километра в час и трафикът стана още по-натоварен, Нелсън разкопча якето си и освободи компактната карабина М4, която носеше върху бронежилетката си. Бавният трафик беше кошмар за всеки охранителен екип – в него те ставаха мишени за всеки евентуален атентатор.

Дрейс последва примера на Нелсън и отметна лекото си сиво сако, за да освободи дръжката на карабината си. Принуден да намали още повече, той оглеждаше натоварения трафик и хората в колите около тях. Докато излизаха от сянката на сградата „Уедбъш“, нещо проблесна в огледалото. Дрейс не гледаше пряко огледалото, но регистрира проблясъка инстинктивно, някъде в границите на периферното си зрение. Беше дошъл от един от средните етажи на сграда зад банката. Някаква малка експлозия. Толкова малка, че никой друг не я беше забелязал.

Усети резкия прилив на адреналин. Отвори уста да сподели опасенията си с Нелсън, когато от същия прозорец последва втори проблясък. Не така очевиден като предишния, но много по-тревожен.

Проблясък от дуло.

Снайперистът издиша.

Фокусът му остана върху прицела и той продължи да гледа внимателно как куршумът улучва центъра на мишената. Освен гръдния кош единствената друга част от него, която се раздвижи, беше дясната му ръка, която задвижи болтовия затвор назад и напред, за да изхвърли гилзата и да вкара в цевта нов патрон. След това той премести лявата си ръка на ложата и постави показалеца си върху спусъка.

Вдишване, задържане, натискане.

Вторият куршум улучи високо и вдясно, на няколко сантиметра настрани; отклонението не беше драстично. Той издиша, задвижи затвора и стреля пак, изпрати третия куршум на два сантиметра надолу и наляво – доста голяма корекция, но нищо прекалено. И трите попадения бяха унищожителни. Беше си свършил работата перфектно.

Разглоби пушката като опитен експерт, какъвто беше, прибра я в калъфа ѝ заедно с график схемата и ключа на детонатора, бързо дръпна ципа и метна калъфа на рамо. Извади от джоба си скиорска маска, нахлузи я на главата си, излезе от стаята, отиде направо при асансьора и слезе на партера. По пътя надолу извади резервното си оръжие – пистолет „Берета“. Знаеше, че на излизане ще се натъкне на хора – служители на хотела, охрана и гости, – но те не го безпокояха. Би било глупаво от тяхна страна да застанат на пътя на въоръжен човек със скиорска маска. Стига да не му се пречкаха, всичко щеше да е наред. Щеше просто да мине покрай тях и да излезе от сградата, за да продължи със следващата част от плана.

Знаеше, че персоналът на хотела ще вдигне тревога, но обаждането на 911 нямаше значение, защото щеше да е изчезнал много преди ченгетата да са пристигнали. Колкото до камерите в сградата, те нямаше да им свършат много работа. Беше влязъл в сградата със съвсем различни дрехи, а сега лицето му беше скрито, така че никога нямаше да могат да свържат двамата мъже и да разберат как изглежда. Както винаги, той и екипът му бяха обмислили всяка подробност.

Докато асансьорът се спускаше надолу като оловен балон, снайперистът дръпна затвора на пистолета, за да вкара патрон в цевта, и се заслуша в съобщенията на екипа в слушалката. Следващата част от плана вече беше в ход – те приближаваха. Щом вратата на асансьора се отвореше, той щеше да се втурне навън и да измине разстоянието до автострадата за по-малко от минута – предостатъчно време, за да се включи в атаката срещу колата, която хората му скоро щяха да започнат. Усмихна се под маската и погледът му се насочи към таблото, показващо етажите.

Седем. Шест. Пет. Четири...

Отпусна ръката с пистолета до бедрото си и се загледа в тънката отвесна цепнатина пред себе си в очакване вратата да се отвори. Беше възбуден и малко нервен, но това можеше да се очаква. Нямаше как да се сдържа и да се прави на спокоен, след като излезе от асансьора. Щеше да се втурне през вратата с цялата скорост, на която е способен. Усети под маската си лепкава пот. Постави единия си крак пред другия подобно на атлет, който се готви за старт, и погледна отново към таблото, стиснал здраво пистолета.

Три. Две. Едно. Нула...

Част от секундата след проблясъка Дрейс чу удара на куршума в предния капак на кадилака и извика:

– Залегни!

Нелсън вече се движеше – натика главата на Вандербилт между краката му и го закри с гигантското си туловище. Дрейс смени скоростта, когато вторият куршум улучи почти същото място на покрива, и настъпи газта, когато третият улучи мишената си.

– Разкарай ни оттук, Алекс! – извика Нелсън.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Трафикът отпред се разчистваше, но настъпването на газта вече не вършеше работа. Дрейс видя в капака на кадилака три дупки, които не бяха там допреди малко. От тях се вдигаше пара, докато колата се движеше бавно напред, задвижвана единствено от инерцията, която беше набрала, докато беше пъплила в натоварения трафик. Двигателят издаваше отвратителен стържещ звук. Дрейс не разбираше особено от устройството на автомобили, но звуците определено показваха, че двигателят умира по особено мъчителен начин. След две секунди звукът спря. Двигателят се изключи, инерцията бързо се изчерпи и кадилакът спря.

– Мамка му! – изруга Нелсън, докато натискаше главата на Вандербилт още по-надолу и го закриваше с тялото си. – Кофти работа.

Дрейс напълно споделяше преценката му. Бяха заседнали в средата на оживена автострада с изключително ценен клиент, бяха стреляли по тях и се намираха в кола, която не ставаше за нищо.

С други думи, бяха открити мишени.

– Виждам пушек – каза Джеф по радиото. – Проблем с колата ли имате?

– Стрелба от сграда, на седем часà от позицията ни – отвърна Дрейс. – Двигателят ни е съсипан. Джеф, искам да се изравниш с нас откъм сградата и да ни прикриваш от стрелеца, докато преместим клиента в твоята кола.

Докато Джеф заемаше позиция, Дрейс бързо анализира атаката. Инстинктът му казваше, че трите изстрела са били предназначени за купето и са пропуснали, но когато погледна към затъмнените стъкла на сградата, планът на стрелеца му стана съвсем ясен. Стрелянето през стъклото щеше да е стрелба в тъмното, а никой уважаващ се снайперист не би се целил в нещо, което не може да види. Освен това единствените бронирани части на кадилака бяха вратите, което осигуряваше известна защита на пътниците, но оставяше двигателя уязвим. Следователно стрелецът беше решил да се цели в ахилесовата им пета с намерението да извади колата от строя. А това означаваше само едно.

Предстоеше пряка атака.

Дрейс стисна карабината си и погледна в огледалото. Знаеше, че атаката най-вероятно ще дойде отзад.

Беше прав. Бяха четирима – две двойки, приближаващи пеша. Облечени в черни тактически екипи, с бронежилетки и скиорски маски; вървяха през замрелия трафик с насочени към кадилака автомати.

– Контакт отзад – каза Дрейс на Джеф по радиостанцията. Обърна се, прицели се през затъмненото задно стъкло на кадилака, свали предпазителя и заговори на Нелсън и Вандербилт. – Главите долу. Вандербилт, запуши си ушите.

Клиентът тихо изскимтя под Нелсън и се подчини, като закри ушите си с длани – той беше единственият без слушалки, играещи ролята и на отлични заглушители.

Дрейс следеше четиримата от щурмовия отряд. Както можеше да се очаква, настъпи хаос, когато хората реагираха на появата им – десетки ужасени пътници изскочиха от колите си и си плюха на петите в обратната посока.

Дрейс не обърна внимание на лудницата и се прицели в най-левия. Той приклякаше и се движеше на зигзаг през трафика, като го използваше за прикритие. Дрейс изчака. Гледаше как мъжът изчезва зад един голям пикап и проследи движението му с карабината си. Секунди по-късно главата и раменете на мъжа се появиха отново. Дрейс се прицели право в лицето му, задържа дъх и дръпна спусъка.

В купето на кадилака гърмежът беше чудовищен, подобен на миниатюрна експлозия. Куршумът пръсна целия прозорец. Мъжът падна като оловна тежест, но другите трима моментално отвърнаха на огъня, докато заемаха защитни позиции. Куршумите затракаха глухо по ламарината на кадилака. Дрейс устоя на желанието да се сниши и продължи да дърпа бързо спусъка, запращайки по тях достатъчно куршуми, за да сдържи атаката им. Бързо проследи друга мишена с оръжието си и откри огън веднага щом тя се появи в мерника му, като се целеше в центъра на тежестта, тъй като мъжът се движеше странично. Куршумите му улучиха бронежилетката на нападателя, изкараха му въздуха и го принудиха да потърси прикритие зад една кола.

Докато Дрейс сменяше пълнителя, върху кадилака се изсипа дъжд от куршуми, който пръсна прозорците и го принуди да се сниши. Нападателите се целеха по-високо, след като бяха разбрали, че бронираните врати са непробиваеми. Дрейс се обърна в седалката си и се сниши колкото може, като се опита да прецени положението с помощта на огледалата. Мъжът, когото беше принудил да потърси прикритие, отново се беше надигнал и приближаваше към кадилака, като стреляше. Останалите държаха Джеф прикован в колата му. Дрейс се опита да се обърне в седалката и да стреля отново, но не се получи – всеки път, когато надигаше глава, през купето профучаваше куршум.

Стисна зъби и затърси трескаво някакво решение. Ако не измислеше нещо преди нападателите да стигнат до колата, нямаше да оцелеят.

Болезнените стонове от задната седалка му дадоха известно тактическо вдъхновение.

– Кой стене? – попита той, без да вдига глава.

– Аз – изпъшка Нелсън.

– Улучиха ли те?

Дрейс го чу как се потупва в търсене на рана.

– Да, така изглежда. – В гласа на Нелсън нямаше и намек от паника, само раздразнение.

– Зле ли е раната?

– Трудно е да се каже.

– Намери я бързо и я огледай добре. Как е Вандербилт?

Последва кратка пауза, докато Нелсън проверяваше клиента.

– Жив и здрав.

Дрейс гледаше огледалата на кадилака. Нападателите се опитваха да им излязат странично на не повече от шест метра от кадилака – тичаха с насочени към колата оръжия. Първият беше толкова близко, че Дрейс можеше да види разширените му от възбуда очи – подобно на вълк, надушил кръв.

– Напипах я – изпъшка Нелсън. – Всичко е наред. Добре съм. Куршумът само ме е одраскал.

– Къде? – попита Дрейс.

– Дясното рамо, горе.

– Зле ли кърви?

– Кърви, но не е толкова зле, колкото изглежда. Няма нужда от турникет. Мога да се бия. Мисля... Ох! Какво правиш, мамка му?

Дрейс се беше пресегнал между седалките и беше сложил длан върху дясното рамо на Нелсън, точно където беше раната. Дръпна ръката си, размаза кръвта по челото си и отново погледна страничното огледало. Най-близкият нападател беше само на три метра от тях и сменяше пълнителя на оръжието си, преди да заеме последна позиция за атака. Само след секунди щеше да насочи дулото през предния прозорец, право в лицето на Дрейс.

– Викай, Нелсън – каза Дрейс.

– Какво?

– Крещи!

Докато Нелсън дереше мощното си мексиканско гърло, Дрейс опря карабината си на централната конзола и клюмна напред, сякаш е мъртъв. Извади пистолета си и го задържа плътно до гърдите си с лявата си ръка, където не можеше да се види лесно, насочен към дясната предна врата. Отпусна глава върху волана. Отвори уста и езикът му се показа безжизнено между зъбите. Кръвта на Нелсън капеше от лицето му. Очите му гледаха изцъклено някъде в нищото. Всеки, който го видеше, щеше да го вземе за труп, който не представ­лява заплаха.

Дясната врата рязко се отвори.

Две дула се насочиха към Дрейс. Светът замръзна като в стопкадър. Шумът на битката се смени с тишината на гробище. Дрейс усещаше пулса във врата си, чуваше ударите на сърцето си толкова силно, че се уплаши, че и нападателите ще го чуят. Дулата спряха на сантиметри от лицето му, докато нападателите преценяваха трупа пред тях. Дрейс знаеше какво си мислят – че шофьорът е мъртъв, че няма смисъл да му обръщат внимание и да тъпчат трупа му с олово. С крайчеца на безжизнените си очи видя как двамата поглеждат към задната седалка. Дулата последваха погледите им и се насочиха към крясъците на Нелсън.

Бинго.

Пистолетът на Дрейс изрита в гърдите му и двата куршума пръснаха главите на нападателите. Той блъсна вратата с рамо и насочи пистолета към мъжа, който държеше Джеф прикован в колата му. Двата куршума в торса му го отхвърлиха назад, но Нелсън беше онзи, който му видя сметката – надигна се от задната седалка и му пръсна черепа с откос от своята М4.

Над автострадата се възцари тишина.

Снайперистът спринтира до моста на Седма улица и спря, когато пред него се откри поглед към автострадата. Двете коли, атакувани от екипа му, бяха в началото на огромна тапа в трафика – пътят зад тях се беше превърнал в паркинг. Докато вървеше към парапета, снайперистът откачи бинокъла от екипировката си, опря лакти на перилото и го насочи към сцената.

Нещо се беше объркало ужасно.

Другарите му лежаха пръснати по бетона и локвите кръв под тях се сливаха, свързвайки телата им. Никой от тях не помръдваше, дори гърдите им не се повдигаха и спускаха. Вълната на гнева рязко се надигна в гърдите на снайпериста и потта потече по лицето му под скиорската маска. Той стисна по-силно бинокъла, докато оглеждаше сцената в търсене на човека, за когото бяха дошли.

Някакво движение в кадилака привлече вниманието му.

Охраната и най-вероятно самият Вандербилт бяха още живи и се движеха в колата. Двигателят на кадилака очевидно беше повреден, което и беше причината да не са продължили по пътя си, но ако успееха да стигнат до исузуто, щяха да успеят да се измъкнат.

Снайперистът не можеше да допусне това да се случи.

Той захвърли бинокъла, свали раницата си и започна да сглобява пушката си.

Дрейс прибра пистолета в кобура, взе карабината си, изскочи от кадилака и я метна на рамо, като се оглеждаше за допълнителни заплахи. На автострадата зад тях цареше пълен хаос. Стотици коли бяха зарязани в задръстването, което продължаваше, докъдето стига поглед. Чуваха се далечни викове на хора, които се спасяваха с бягство, но наблизо нямаше никого и трафикът през тях се беше разчистил. Дрейс се обърна към втората кола.

– Жив ли си, Джеф?

Откъм пикапа му отговори задъхан малко глух глас, сякаш Джеф се беше снишил при педалите.

– Да. Още мърдам.

– Ранен ли си?

– Не, нищо ми няма.

– Справихме се с непосредствената заплаха, но може да има и втори опит. Идваме при теб и се пръждосваме. След мен, Нелсън.

Дрейс чу как едната от задните врати на кадилака се отваря. Последва звук като от боричкане. След секунди Нелсън стоеше до него, подхванал Вандербилт.

– Прикривам ви – каза Дрейс. – Вкарай нашия човек в колата.

Нелсън помъкна Вандербилт към исузуто, като през целия път натискаше главата му надолу. Дрейс се оглеждаше с вдигната карабина, докато ги следваше, и я свали едва когато видя как Нелсън натиква Вандербилт на задната седалка и се качва след него. После отвори предната врата, седна до Джеф и каза:

– Да тръгваме.

Джеф настъпи газта и в същия миг Дрейс чу удара на мощен куршум в предния капак на колата. Обърна се в отчаян опит да открие стрелеца и го видя секунда по-късно, приклекнал от другата страна на пътя, по средата на бетонните стъпала, водещи от пешеходния надлез на Седма улица до автострадата; беше подпрял снайперистката си пушка на парапета за по-добра опора.

– Главите долу! – извика Дрейс на останалите, когато видя яркия проблясък от дулото на пушката. След част от секундата куршумът улучи колата и звукът от изстрела отекна от високите сгради наоколо. Бронираните врати попречиха на куршума да проникне в купето, но Дрейс знаеше, че те няма да издържат дълго поради калибъра.

Опря цевта на карабината си в облегалката на Джеф, насочи я над главите на Нелсън и Вандербилт, прицели се в снайпериста на стълбите и дръпна спусъка. Изстрелът беше малко прибързан, куршумът се отклони при проникването през задното стъкло и полетя нагоре и надясно, като профуча покрай лявото рамо на снайпериста и улучи моста. След като прозорецът беше пръснат, следващите изстрели бяха по-точни и принудиха снайпериста да се сниши, за да не бъде улучен. Докато стреляше, Дрейс усети как колата потегля въпреки забилия се в двигателя едрокалибрен куршум.

– Газ, Джеф. Газ!

Джеф не се нуждаеше от увещания. Настъпи газта до дупка и полетяха право към изхода на стотина мет­ра пред тях.

Снайперистът още се прикриваше, но Дрейс се прицели внимателно и стреля още няколко пъти. Навсякъде се разлетяха парченца стъкло, докато той коригираше прицела си спрямо движението на колата и пускаше куршум след куршум през прозорците. Пламъците от дулото му подпалиха облегалката за глава на седалката на Джеф. Внезапно от прикритието на снайпериста се пръснаха червени капки и безжизненото му тяло се надигна и след миг се отпусна до бариерата. Въпреки това Дрейс продължи да стреля и го напомпа с още пет куршума, за да е сигурен, че няма да се надигне и да отвърне на огъня.

Когато затворът на оръжието му остана в задно положение, Дрейс се обърна и погледна напред. Махна пълнителя и сложи нов в случай, че още ги дебне опасност. През разбитите прозорци нахлуваше силен вятър, който изгаси димящата облегалка за глава на Джеф. Дрейс я потупа с ръка, за да е сигурен, че пламъците са изгасени, след което се огледа за признаци за нова заплаха. Докато се отдалечаваха по автострадата, изглеждаше, че всички стрелци са извадени от играта.

Джеф рязко зави към изхода, без да намалява скоростта. Бяха оцелели при атаката, но не беше добра идея да остават в района. Наръчникът на телохранителите беше съвсем ясен по този въпрос. Трябваше да се отдалечат от мястото на атаката колкото се може по-бързо.

Според пътните знаци, покрай които профучаваха, максималната позволена скорост беше трийсет километра в час.

Дрейс погледна таблото.

Движеха се пет пъти по-бързо.