Принц на мечовете

1.

„При сестра ѝ.“ Това са единствените думи, казани от Равин, които чувам съвсем ясно.

Ушите ми пищят. Болката се разпространява из тялото ми. Дишането ми е неравномерно и плитко.

„Заключете я при сестра ѝ“ – беше разпоредил Равин.

„Арина е жива!“

Рицарите стелиси ме държат за ръцете, но успявам да се измъкна от желязната им хватка. Не са очаквали да имам сили след побоя, който ми нанесе Равин. Честно казано, нито пък аз. Но споменаването, че сестра ми е жива, събужда в мен сила, която надминава всяко очакване.

Двамата стелиси бързо се възстановяват и правят крачка напред, за да ме обкръжат. Въпреки че хватката им върху ръцете ми е желязна, все пак се напрягат, за да ме удържат, докато им се съпротивлявам.

– Къде е тя? – думите ми са дрезгави и изпълнени с отрова.

Първородният принц и наследник на кралство Орикалис отново насочва вниманието си към мен. Как не бях забелязала преди безжизнеността в очите му? През цялото време е бил там, скрит на показ: Голямата аркана на Смъртта.

– Май наистина си много глупава? – казва той. – Скоро ще я видиш отново. Чака те в подземията на „Халазар“. – Устните му се извиват в ужасяваща усмивка. Равин пресича разстоянието и за миг застава прекалено близо до мен. Навежда се напред, скръстил ръце зад гърба си. Бузата му се плъзга до моята. – И ще се забавлявам много с вас двете. Ще се погрижа всяка да чува писъците на другата. Може би дори ще ви позволя да гледате.

Отново се хвърлям напред. Раменете ми се напрягат срещу хватката на стелисите. Готова съм на всичко, за да се добера до него. Не съм въоръжена – магията ми е изчерпана. Но кому е нужна магия, когато съм изпълнена с ярост?

Равин се опитва да се измъкне, но не е достатъчно бърз. Зъбите ми се затварят около ухото му. В устата ми вече има толкова много кръв, че едва усещам вкуса на неговата. Равин се отдръпва и слага длан на раната си. Изплювам парченце от ухото му.

В очите му проблясва забава.

– Разбирам защо брат ми те харесваше – мърка гласът му, а звукът ме кара да се задавя. Равин се смее на реакцията ми. – О, ще бъде забавно да те пречупя! Заведете я на пристанището.

Стелисите ме изнасят през вратата, като стъпват върху тялото на Бристара. Няма да им позволя да ме принудят да оскверня паметта ѝ. Отпускам се в ръцете им и сама повдигам краката си.

Сигурна съм, че един ден ще плача за нея – за моята роля в нейната смърт. Аз избрах да завъртя Колелото на Съдбата и то промени нашата орис. Смъртта, която беше предназначена за мен, вместо това се стовари върху нея. Но най-горчивото е, че това не трябваше да се случва. Преди всичко картата Смърт на Равин не би имала ефект върху мен.

Но Колелото на Съдбата е непредсказуемо. Променя всичко и е невъзможно да знаеш къде ще се озовеш. Останах жива, а Бристара – основателката на „Съдбовния клуб“, нашата водачка, нашата пазителка – умря. И всички тайни, които съхраняваше за моето семейство и организацията, към която тя и майка ми някога са принадлежали, изчезнаха заедно с нея.

Излизаме на тясната пътека между сградите, водеща до къщата, където се помещава „Съдбовния клуб“. Стелисите ме хвърлят срещу стената, притискат гърлото ми и ме оковават. Към веригата между белезниците е прикрепено въже. Пазачът го опъва и ме дърпа напред, сякаш съм куче на повод.

Зад мен Равин излиза от къщата. Нарочно стъпва на гърба на Бристара, докато дава заповеди. Гневът ми се превръща в мраз. Равин ме поглежда, сякаш за да провери дали е успял да ме разгневи, но аз не реагирам. Няма да му доставя удоволствието да види болката ми.

Един рицар стелис изтичва през вратата.

– Затворили са проходите зад себе си – докладва мъжът. – Можем да опитаме да пробием, но ще отнеме известно време, за да определим къде тунелите се свързват през скалата.

– Не, плъховете са изоставили това място. Втурнали са се обратно към леговището си. С времето ще ги извадим от укритието им. Разполагам с подходящия човек за тази работа. – Равин оглежда фасадата на къщата, както човек би огледал библиотека. Сякаш пред него има стотици възможности, а и двамата знаем коя ще избере. – Изпепелете я.

Ако е очаквал реакция от мен, няма да я получи.

Останалите стелиси напускат къщата. Последният от тях държи Крал на Жезлите. Трябва да е мощен, за да владее най-силната карта от тестето.

Картата избухва в пламъци и се превръща в пепел между пръстите на мъжа. Рицарят залита и се подпира на един от другарите си в търсене на опора. Картата го е изтощила. В същия миг сградата се възпламенява.

За момент всички просто стоим там. Предполагам, че Равин нарочно иска да съм тук – заставя ме да гледам как още един дом се превръща в пепел и развалини от ръката му, – за да покаже жестокостта си.

Не осъзнава, че това, което ми предлага, е акт на доброта.

Не бях там, когато предишния път унищожи „Съдбовния клуб“. Когато се върнах, възможността да се прибера у дома ми беше отнета без предупреждение. Това ме остави с празнота в стомаха и повече въпроси, отколкото отговори.

Този път гледам как това, което някога беше домът на Бристара, се превръща в нейната погребална клада. Гледам как това, което някога беше и мой дом – макар да бях твърде малка, когато го обитавах, за да имам спомени за него – гори, пука и тлее, подето от вятъра като дим и пепел.

Съдбата обърна гръб на „Съдбовния клуб“. Съдбовните звезди са разпръснати и непостоянни, съзвездията, които ни свързваха, са разбити. Грегор, Джура, Туино, Рен... Ще ги видя ли отново?

– Към „Халазар“ – заповядва Равин, докато минава покрай мен. Но после спира и ме поглежда в очите. – Ще бъдеш ли добро момиче? Или трябва да ти запуша устата?

Не желая да бъда нещо, което дори от километри да прилича на „доброто момиче“ на Равин. Особено когато го казва с този снизходителен тон... Но още по-малко искам да ми запушат устата. Челюстта и зъбите ми ме болят от побоя, а един парцал в устата ми само ще влоши нещата.

– Е?

Стискам устните си в тънка линия, но отвръщам:

– Добре.

Равин маха с ръка и мъжете ме дръпват от стената, после ме тласкат да последвам Равин, въпреки че не оказвам съпротива.

– Към „Халазар – заповяда той.

„Към сестра ми“ – е това, което чувам.

Да, засега ще се подчиня. Ще я намеря, ще я сграбча и ще я притисна до гърдите си...

Докато изгарям света и всички, които биха ни навредили. Къщата беше само първата искра.

Тежките окови се забиват в китките ми, докато маршируваме по тихите улици. Дрънченето на желязото, примесено със звуците от тежките брони на стелисите, кара фенерите в прозорците да замигат. Скоро всички погледи са насочени към мен.

„Най-накрая злият затворник, избягал от „Халазар“, е предаден на правосъдието“ – мисля вместо всички тях.

Равин оправя дрехите и раните си с помощта на няколко бързи карти, преди да излезем на главната улица, при все че на ухото му остава малка следа от мястото, където го ухапах. Освен този незначителен, незабележим за никого освен мен недостатък, той изглежда като триумфиращия престолонаследник на Орикалис и регент на град Затъмнение.

Оглеждам стелисите, докато вървим. Един от тях трябва да е този, който е отменил атаката на Равин – същият, който му попречи да ме убие, като го убеди, че ще съм по-ценна жива. Но не мога да кажа кой именно от тях. Имаше толкова много хаос. Какво каза онзи стелис? Опитвам се да си спомня. Нещо за това, че съм полезна? И че картата ми е като Голяма аркана? Каелис?

Мисълта за второродния принц ме кара да застина на място. Съзнанието ми се стеснява до един-единствен парещ спомен – Каелис, който стиска китките ми и ме приковава към леглото. Чувствам всяко разкошно докосване на кожа и кадифе върху голото си тяло, докато се накланя и прониква в мен безмилостно. Прехапвам до болка устната си, от копнежа, от срама. Как съм могла да пожелая син на Орикалис? И защо все още го искам?

Спряла съм само за миг, но това е повече от достатъчно. Стелисите ме блъскат и настоящето се връща с гръм и трясък. Всичко ме боли. Тук няма нежни шепоти или ласкави докосвания. Няма място за удоволствие или желание. Омразата ме подхранва, а злобата ме крепи.

Свиваме от главния път. По-тясна улица минава между Марша на Глупака и Крайречния парк, и излиза точно пред клуба „Орисотърсачите“. Очаквах досега всички вече да са си тръгнали, особено след моето откритие и изчезване.

Очакванията ми се оказват погрешни.

Фенери трептят по фасадата. Къса върволица карети чака последните гости от бала за Празника на Чашите. Всички спират в момента, в който ме виждат. На лицата им разчитам страх, нездраво любопитство и откровено презрение. Виждам и няколко блестящи очи и самодоволни усмивки – вероятно от клан Луна.

Оглеждам тълпата. Не виждам Главстон; вероятно ме чака в затвора. Но погледът ми се спира на познати очи: тези на Сорза. Когато погледите ни се срещат, очите ѝ се разширяват. За секунда си мисля, че моята приятелка и Голяма аркана като мен ще извика името ми, но тя се обръща и в гърдите ми ме жегва болка като от Асо жезли. Вероятно е за добро... Сега съм само пречка за нея. И, както с Каелис, вероятно никога повече няма да я видя.

Пристигаме на пристанището и още погледи се насочват към мен, докато стражите ме качват на малка лодка в края на кея. Това е същата лодка, която ме отведе до „Халазар“ първия път. Но този път принцът, който ме качва там, се присъединява към мен – Равин не оставя нищо на случайността, като заема мястото си отпред.

Всичко, което виждам пред себе си, е неговата лъчезарна победа и островният затвор, издигащ се зад него като зловеща сянка на фона на небето. Сред стените му са най-лошите сред най-лошите в Орикалис. Но също и невинните, които несправедливо са обявени за престъпници, защото са посмели да използват магията си по свой избор, а не както диктува короната.

Аз съм една от несправедливо осъдените. Може би сега и аз съм най-лошата сред най-лошите.

Но този път ще взема сестра си, ще се измъкнем оттук, а после ще изгоря този свят, започвайки с „Халазар“.

2.

Малката лодка се носи без усилие по белите вълни на река Фарлум. Очите ми сълзят от соления въздух. Миризмата на гнило, която се разнася от острова пред нас, ме обгръща толкова плътно, че почти повръщам.

Лодката минава между вълноломите, които предпазват единствения вход към „Халазар“. Докато навлизаме в залива, над нас се издига голяма плъзгаща се решетка, която ме поглъща, подобно паст на звяр. Последния път, когато пристигах, беше много по-тихо. Сега почти двайсет стражи са наредени по П-образния каменен пристан. В най-горната част на широкото терасовидно стълбище има укрепени двойни врати. И пред тези врати стои един мъж. Първия път, когато дойдох тук, не се заинтересува от мен. Бях просто още една от многото затворници.

Сега Главстон ме чака, а очите му блестят в светлината на факлите. Видът му ме кара да настръхна.

Двамата стелиси ме издърпват от лодката. Не се съпротивлявам, но и не се подчинявам. Равин слиза заедно с мен и поздравява Главстон с приятелско ръкостискане. Надзирателят на затвора „Халазар“ едва откъсва погледа си от мен, за да покаже на принца подобаващо уважение.

– Казах ли ти, че ще я хвана? – в тона на Равин се долавя нотка на гордост и снизходителност, когато добавя: – Изискваше се само малко търпение.

– Малко търпение... и смъртта на сина ми! – Главстон се опитва да запази гласа си спокоен и равен, но го познавам твърде добре. Долавям презрението му във всяка изтръгната дума. Виждам го в напрежението, което кара мускулите на гърлото му да се напрягат, докато стиска зъби. Мрази ме толкова, колкото и високата цена, платена за моето повторно залавяне. Невероятно е, че не използва веднага карта срещу мен.

– Да, загубата ти беше тежка и прискърбна – преструва се добре Равин, че му съчувства. – Но се заклех, че ще отмъстим за смъртта на Еза, и сега ти нося възмездието. Както виждаш, то вече е започнало. – Равин сочи с гордост към мен и окаяното ми състояние.

Оковите направо ме смазват. Ръцете на стелисите тежат върху раменете ми. Сякаш всичко се опитва да ме притисне към земята. Да смачка цялото ми същество на прах. Но ще трябва да се потрудят. Усмихвам се леко и поглеждам Главстон в очите.

Главстон възприема това точно по начина, по който искам – като предизвикателство. Вените на слепоочията му изпъкват.

– В офиса ми – обявява той. – За обработка.

Двама стражи от „Халазар“ повеждат колоната. Коридорите са задимени от факлите, а подовете навсякъде са покрити с дебел слой мръсотия. Прекарах навън достатъчно дълго, за да мога отново да усетя зловонието, което прави въздуха толкова гъст. Само като си помисля, че носът ми дотолкова е бил привикнал към нея, че даже не я усещах, когато последно бях тук.

Равин върви до Главстон пред мен и мързеливо държи въжето ми. Двамата стелиси следват отзад. Никой не казва нищо.

Стигаме до грубата, износена врата, която се извисява толкова грамадна в най-лошите ми кошмари. Главстон я отключва с един от ключовете на пръстена, закачен на колана му.

– Чакайте тук – заповядва Равин на стелисите, преди да влезем. Двамата заемат позиции в коридора срещу вратата, която се затваря зад Главстон, Равин и мен. Когато оставаме само тримата, Равин продължава: – Тя трябва да отиде веднага в подземията и да не бъде извеждана при никакви обстоятелства. Сложи я на ниво три, четвърта килия.

– В подземията ли? – Главстон прехвърля поглед от мен към принца. – Не я ли доведохте при мен, за да я убия?

„Изненада!“ – помислям си сухо. Почти го казвам на глас.

– Няма да я убиваме – обяснява Равин.

– Ваше Височество...

Равин вдига ръка, за да го спре.

– Поне засега.

– Защо? – Зловеща сянка преминава по лицето на Главстон. Толкова е ядосан, че все още дишам, а на мен това страшно ми допада.

– Тя има стойност за нас, докато е жива. Добри сме в извличането на информация и ползи с нашите инструменти. Доказа ми го, когато тя беше тук за последен път. – Равин говори толкова спокойно, сякаш просто планира поредното вечерно парти.

– Има и други „инструменти“, които можем да използваме – думите на Главстон са изречени с тревожно спокойствие. Планира по някакъв начин да заобиколи заповедта. Чудя се дали Равин наистина не го вижда.

– Нейната Голяма аркана е особено полезна, макар и непредсказуема. Можем да я принудим да я направи за нас, както си я карал да прави карти преди. Ако откаже, пречупи я, докато не се съгласи да я нарисува. – Равин свива рамене. – Най-малкото... тогава може да бъде използвана, за да привлече брат ми. Той изглежда... искрено я харесва.

Споменаването на Каелис ме връща в коридора на академия „Аркана“, където преди няколко часа търсех Силас. Каелис е там, едва видим в лъча на лунната светлина. Устните му са върху моите. Целувка, която има вкус на сбогом.

Второродният принц няма да дойде за мен, не и след като ме видяха на Празника на Чашите. Би било твърде рисковано за него. Тази мисъл предизвиква в гърдите ми страдание, което е по-силно от всяка остатъчна болка от побоя на Равин.

– Има и други начини да се доберете до брат си.

– Това е мое решение – тонът на Равин придобива предпазлив оттенък. – Ако я убием, силата ѝ незабавно ще се прехвърли на друг. Силата на Колелото на Съдбата не е нещо, което искаме да се разпространява по света, за да бъде потенциално използвано срещу нас.

– Жрецът не може ли да намери други Големи аркани?

– Той ги усеща само бегло, освен ако не стои непосредствено пред тях, а, както знаем от миналия път, силата ѝ е особено неуловима. – Равин хвърля предпазлив поглед към мен. – Засега е по-добре да я държим под контрол. Брат ми знае ли за подземията?

– Не. Уверих се, че онези, които знаят, са на служба при мен и са се заклели да пазят тайна или са мъртви, след като са изчерпали полезността си – съобщава Главстон.

Дали някога съм разказвала на Каелис за подземията? Опитвам се да си спомня. Всеки наш разговор се превърта наново в ума ми с прекалено ярки подробности. Спомена, че ще ме изпрати в най-дълбоката яма на „Халазар“. Предположих, че има предвид подземията... Но никога не ги назова по име.

Нова тревога ме обзема, по-ирационална от всички останали. Каелис няма да знае къде съм. Въпреки че съм се отказала от надеждата някога да го видя отново. Дори и да знае, логиката сочи, че никога няма да дойде да ме търси.

Част от мен обаче все още вярва, че ще дойде.

Малко, незначително кътче от съзнанието ми, което бих искала да се престоря, че не съществува, си представя как той преобръща света, за да ме намери – единственият, който можеше да го направи. Ти си сама, Клара! Колкото по-скоро го приема, толкова по-лесно ще бъде.

– Добре. Погрижи се да остане така. Ако имаш някаква причина да заподозреш, че не е така, докладвай директно на мен.

– Винаги го правя – свежда глава Главстон.

Равин поставя ръка на рамото му.

– Винаги си бил верен и лоялен слуга. Короната няма да го забрави.

– Благодаря ви, Ваше Височество.

– Сега я заведи в тъмниците. Имам бъркотия за разчистване в града – обявява Равин и излиза от кабинета на Главстон.

– Разбрано.

Главстон продължава напрегнато да гледа в гърба на Равин. Никой от нас не помръдва, докато вратата се затваря и ехото от стъпките на принца и дрънченето на броните на стелисите заглъхва в коридора.

– Винаги си обичал да ближеш ботушите на Равин, нали? – изричам първите си думи. Между тези двамата явно има добре установени отношения. Не мога да повярвам, че не съм се досетила по-рано, че Равин има шпионин в „Халазар“ – двоен ­агент. Имаше такъв в академия „Аркана“, защо да спира дотам?

Едва съм довършила изречението си, когато юмрукът на началника се забива в стомаха ми и ме оставя без дъх. Навеждам се. След побоя на Равин, сега отново ме пронизва мъчителна болка.

Преди да успея да се изправя, Главстон ме удря с коляното си в брадичката. С вързани ръце и крака, които са като желе, се стоварвам тежко на пода.

Главстон се извисява над мен. В очите му гори същия познат блясък, както и всички други пъти, когато ме е измъчвал – по-ярък от всякога. Побоят ми му носи наслада.

– Не! – Главстон ме издърпва на крака за корсета ми. – Не можеш да припаднеш. Още не съм приключил с теб.

Хватката му и картата, която се появява над рамото му, ми напомнят за това, което все още крия в корсета си: тънка златна карта. Здрава е като стомана. И мога да я използвам, за да призова Света – или, благодарение на това, че я имам, да попреча на някой друг да го призове.

Главстон не подозира нищо, когато ме пуска.

Подготвям се за щетите, които картата му ще нанесе, и съм шокирана, когато откривам, че кожата ми се възстановява. Знам, не трябва да мисля, че това е жест на доброта.

В погледа му няма състрадание. Няма съпричастност. Няма човечност. Няма нищо друго, освен студена, жестока омраза, която копнее за пълното ми унищожение. Каквото и да предстои, с Главстон няма да има преговори. Всяка надежда за милост умря с Еза. Дори и да не съм тази, която опря ножа във врата му, Главстон ме обвинява за смъртта му и нищо, което кажа или направя сега, няма да промени решението му. Знам го дълбоко в душата си, защото... защото съм чувствала същото през целия си живот.

Към Орикалис. Към него. Към Равин.

Истинската омраза е петно върху душата ми, което никога няма да бъде изтрито.

– Моли за милост! – изсъсква той.

Не промълвявам нищо.

Главстон хваща с две ръце лицето ми и вика:

– Моли се!

Отново не казвам нищо.

– Моли се!

– Да ти го начукам.

По-скоро ще умра, отколкото да му доставя това удоволствие.

Главстон изръмжава и се изправя. Плюе върху мен и после стоварва ботуша си в лицето ми.

3.

Това, което някога беше стаята ми за рисуване, се превръща в моя килия. Главстон не ме отвежда в подземията, както обеща на Равин. Държи ме на разположение по всяко време на деня, за да задоволява най-жестоките си и садистични прищевки.

Всеки път, когато книжната лавица се отваря, всички мускули в тялото ми се напрягат, напомняйки ми колко много болка изпитвам. И колко още ще трябва да изтърпя.

Прикована съм към пръстен в стената. Не го помня от последния път, когато бях тук, за да рисувам карти, и се чудя дали го е монтирал, докато е планирал завръщането ми. Оставил ми е точно толкова дълга верига, колкото му е необходима, за да ме подхвърля насам-натам.

Но не достатъчно, за да избягам.

Побоите са безмилостни. Кръв, разкъсана плът и мръсотия превземат сетивата ми. Тялото ми е покрито със синини и счупени кости. Но без значение какво ми прави, никога не го моля да спре. Никога не моля за милост. Отказвам да му позволя да ме сломи.

В крайна сметка ще трябва да ме премести в подземията, независимо дали му харесва или не. Все още е под командването на Равин. Първородният принц ще се върне и ще поиска да ме види точно там, където е заповядал.

Когато най-накрая ме затвори там... ще бъда по-близо до сестра си. Продължавам да дишам, защото знам, че някъде дълбоко в скалата под мен тя прави същото. Аз съм единствената, която знае, че е жива. Единствената, която може да я спаси.

Няма да умра. Няма да моля. Няма да крещя. Ще чакам.

Не знам колко време е минало. Трудно е да се каже. Храни ме точно колкото е нужно, за да ме държи жива. Лекува ме с Кралицата на Чашите – издърпва ме от ръба, за да може да започне отново.

Дрехите ми са мръсни, разкъсани. Банелите на корсета ми започват да се показват през плата. Майната му на благоприличието; единственото, от което се страхувам, е да не намери златната Голяма аркана. Ясно е, че знае доста за Големите аркани. Предполагам, знае и че златната карта може да се използва, за да се призове Света, и това е едно предимство, което по-скоро бих умряла, отколкото да го издам.

Правя всичко възможно, за да опазя малкото място на тялото си, където съм скрила картата, докато ме бие. Досега не е забелязал.

Късметът все още е на моя страна.

Косата ми, цялата със засъхнала кръв, прилепва по лицето ми. Прекарвам по-голямата част от времето между побоите, напускайки тялото си. Оттеглям се някъде далеч, далеч. Някъде, където не могат да ме докоснат.

В тази малка стая няма светлина, освен тънката като хартия пролука под книжната лавица, която служи за тайна врата. Тъмнината и тишината в продължение на часове ми дават време за размисъл. В известен смисъл самотата е по-лоша от побоите.

Поне когато Главстон е тук, имам нещо друго, върху което да се концентрирам – оцеляването. Когато е тихо и съм сама, умът ми блуждае.

Златната карта Смърт... беше ли кражбата ѝ правилното решение? Ако не бях го направила, Каелис можеше да стигне до Звездата и досега да е възстановил света. Нямаше да е моят свят, но ако казваше истината, щеше да е добър свят. По-добър от този...

„Никога няма да се отървеш от мен“ – бяха думите му на сбогуване. Какъвто и свят да беше създал Каелис, аз нямаше да съм в затвора. Щях да съм до него.

Сънят ме преследва, застига ме, когато най-малко го очаквам. Има уязвимост в продължителното безсъзнание, която инстинктивно се опитвам да избегна. Но не мога вечно да стоя будна.

Сънищата ми ме измъчват. Не защото са кошмари, а защото са толкова хубави, че правят минутите и часовете на събуждането още по-непоносими.

Седя със сестра си на маса в „Съдбовния клуб“ – не в къщата, а в оригиналния клуб. Тя обръща картите пред мен.

Луната. Императорът. Двойка чаши.

– О, ще срещнеш загадъчен и красив мъж – подкача ме тя.

– Нямам време за мъже – отговарям с презрение.

– Съдбата не е съгласна.

С Каелис съм, сгушена в легло от одеяла, а ръцете му са около мен. Устните му са на рамото ми.

– Не си отивай – шепне ми той.

– Трябва.

Но защо? Къде отивам?

– Клара... не ме оставяй.

– Каелис... – Обръщам се и се протягам към него, но не е там.

Топъл дъх до ухото ми.

– Аз съм тук, моята съдба...

Думите са толкова остри и ясни, сякаш е точно до мен. Събуждам се с трепет и поглеждам зад себе си. Но, разбира се, него го няма. Единствената ми компания е болката... и началникът.

Не съм сигурна колко време е минало. Дни? Седмици?

Отварянето и затварянето на вратата на кабинета едва се забелязва. Затворила съм се в себе си. Крия се от болката в тялото си. От синините и побоите.

Но този път е различно. Това, което ме връща назад, е познат глас. Глас от кабинета на Главстон, а не само в сънищата ми.

– Благодаря, че ме приехте, началник Главстон.

4.

Не може да бъде... Лявото ми око отдавна е подуто и затворено, затова отварям с усилие здравото си око. Стаята все още е тъмна, само лека светлина се промъква изпод книжната лавица, която служи за врата. Дали пак сънувам?

– Винаги ми е приятно да ви отделя време, Ваше Височест­во... – Главстон не звучи ни най-малко доволен. – Въпреки че се чудя какво не можеше да почака до сутринта... и защо беше необходимо да ви придружава цял отряд от стелиси.

– Чух, че имате нещо, което ми принадлежи – гласът на Каелис е нисък и гладък като коприна. Зловещ. Съвършен.

Каелис! Целите ми гърди пламват от името му. Искам да го изкрещя, но гърлото ми пулсира, а устните ми са прекалено напукани и подути, за да се раздвижат.

– Извинете?

– Клара Дейгар – толкова е странно да чуя това име от устата на Каелис. Клара Редуин – фалшивото благородническо име, което ми даде, когато се преструвах, че съм негова жена – беше начинът, по който обикновено се обръщаше към мен. Преди това, когато дойде да ме вземе от „Халазар“, беше Клара Сивомеч – името, което си дадох, за да се дистанцирам от семейството си, когато Равин ме хвана за първи път.

Дейгар беше фамилията, която си бяхме измислили с майка ми и Арина. Първото име, което помня, че съм споделяла с другите. Въпреки че винаги съм знаела истинското си име – Шевалие. Името, което майка ми ни накара с Арина да се закълнем да пазим в тайна. „Имената са мощно нещо. Те са уникален вид магия“ – казваше тя. Сега, когато знам как работи силата на Равин като Смъртта, разбирам защо.

– А, това беше името ѝ, нали? – казва Главстон. – Истина, която разкрихме само благодарение на брат ви. Неговата преданост към защитата на короната заслужава възхищение.

Дори аз не пропускам финия упрек към Каелис. Без съмнение намекваше за това, че Каелис е този, който е бил „измамен“ от мен.

– Отведете ме при нея.

Той е тук. Той наистина е... наистина... тук.

Затварям очи и потискам емоциите си. Все пак дойде за мен.

Дълга пауза.

– Боя се, че това няма да е възможно.

– Извинете?

– Виждате ли, след последния път и нейното мистериозно бягство, принц Равин и аз сметнахме, че рискът да избяга е твърде голям. Лично ми даде заповед за екзекуцията ѝ, като регент на град Затъмнение – спокойно обяснява Главстон.

– К-Каелис... – изхриптявам. Искам да крещя, но от гърлото ми не излиза нищо повече от хриптене. Няма начин да ме чуе. Нямам дори сили да раздрънкам веригите. Сълзи изгарят очите ми. „Тук съм. Тук съм... Моля те, намери ме!“

– Моля?! – повишава глас Каелис, кипящ от гняв.

– Можете да проверите дневниците ми, за да се уверите. Питайте някой от стражите.

Главстон заплаща щедро на стражите си и ги заплашва в същата степен.

Настъпва тишина, след това се чува тътен, като че ли тежка книга е била хвърлена върху бюрото му, а след това шум от прелистване на хартия. Следва ужасна тишина.

Стъпки пресичат стаята. „Каелис, не, не си отивай...“

– Ако знаех, че ще пожелаете отново да я разпитате, щях да я оставя жива само за вас. Но е трудно да откажеш заповед от регента, като се има предвид, че тази институция се финансира от хазната на Затъмнение. – Главстон звучи толкова небрежно, сякаш просто говори за това коя Малка аркана е любимата му. Стъпките спират. После се приближават. – В-ваше Височество, ако се нуждаете от архивите ми, с удоволствие ще ви ги предоставя...

Без нито дума или предупреждение, библиотеката се отваря. Светлината е заслепяваща. Но на фона ѝ се очертава познат силует, лишен от детайли. Каелис е една-единствена жива сянка.

– Как...? – изръмжава Главстон.

Отговорът на Каелис идва под формата на карта. Не виждам каква е. Сигурно е Мечове. Виждам само светкавица и вихър от сенки. Следва тежък тътен. Главстон не може да е умрял толкова лесно... Но мисълта се разсейва, когато се озовавам лице в лице с Каелис.

Той е точно такъв, какъвто го помня: абсолютно съвършен. Красив по свой болезнен и мъчителен начин. Черните му очи са дълбоко разположени и засенчени от косата му – тъмнолилава, почти черна, докато светлината не падне върху нея под правилния ъгъл. Облечен е просто – поне като за него – в прилепнали черни панталони и жилетка с подходяща кройка.

Принцът тръгва към мен с недоверие, изписано в бръчките на челото му. Дали е шокиран от състоянието ми? Или просто от факта, че ме е намерил? Пада на колене до мен. Ръцете му треперят, докато се протягат да ме прегърнат. От тестето му излитат карти и магията му се влива в мен, намира всяка фрактура и рана, за да ме съшие отново. Скоро физическите рани изчезват, но пронизващата болка в сърцето ми остава, дори когато ръцете му галят лицето ми. С нежни ласки, сякаш все още съм крехка и счупена, Каелис отмества кичурите сплъстена коса, залепнали по лицето ми.

– Клара... – името ми се отронва тихо от устните му. – Клара... – повтаря с болка и отчаяние, докато притиска челото си към моето.

– Дойде за мен – в този единствен крехък шепот се смесват объркването и благодарността ми.

– Обещах ти, че никога няма да те оставя да се върнеш тук.

В думите му има гняв, за който мога само да предположа, че е насочен към самия него.

Потискам учудването си и от гърлото ми се откъсва звук, приличен на хлипане.

– Малко си закъснял.

– Съжалявам, че отне толкова време.

Този момент е прекалено нежен за това леговище на смърт­та. След последната ни среща... мислех, че сме се сбогували завинаги. Но ето ме тук, искам да плача, искам да го целуна.

Но една мисъл, едно чувство надделява над останалите. Хващам жилетката му с малкото сили, които ми остават.

– Главстон. Беше мой.

– Все още не е мъртъв.

Каелис ми помага да седна, после да стана, като с картите си премахва оковите ми. Цялото ми тяло все още крещи от фантомните болки, идващи от вече зараснали рани, но въпреки това се раздвижвам. Нямам извинение да отлагам отмъщението си.

– Обещах ти Еза, но Емилия се погрижи за него. Затова реших, че Главстон може да го замести.

Този мъж ми предлага враговете ми, които все още са живи, за да им донеса смъртта. Ето как знам, че ме обича.

Излизам със залитане от малката стаичка, отказвам подкрепата на Каелис и правя няколко крачки сама. Главстон е кървава каша на пода. Каквато и карта да е използвал Каелис този път, тя прави раните му от последния път, когато го видях да кърви в краката на принца, да изглеждат като обикновени драскотини. Сухожилията са отделени от костите. Мускулите са обелени и отлепени като кората на узрял плод.

Но, разбира се, Главстон все още диша.

Вземам ножа за писма от бюрото му – има формата на меча на фамилията Орикалис и се надявам да е подарък от Равин. Нека короната, на която е служил, да бъде неговата гибел.

– М-милост! – прошепва той.

Избухвам в смях. След всичко, което изтърпях в мълчание. След като никога не молих за милост.

Заставам до него.

– Кажи ми, нищо, че съм плъх от Затъмнение, не съм ли по-силна, отколкото ти някога би могъл да бъдеш?

Прокарвам острието на малкия кинжал по бузата му.

– Ти... ти си... по-силна... – успява да каже Главстон.

– Кажи ми, че сега си мой.

– Аз... съм твоята марионетка.

– Кажи ми, че синът ти беше същият боклук, като баща си.

Главстон се разтреперва. Виждам по очите му, че се опитва да намери сили да се хвърли върху мен, но плътта по костите му е недостатъчна, за да се раздвижи. Вместо това, стиска зъби и изкривява устни.

– Кажи го! – Прекарвам кинжала по челюстта му.

– Синът ми беше боклук.

– Ех, ако Еза можеше да го чуе... – промърморвам. Погледът на Главстон е пропит с убийствена агония. – А сега, последно, кажи ми къде Равин държи сестра ми.

Очите му се разширяват от шок. Задържам погледа му и бавно кимвам. Чувам Каелис да излиза от библиотеката зад мен, но не се намесва.

– Не забравяй, че сега си моята добра, малка марионетка – потупвам бузата му с другата си ръка.

– Трето ниво.

Най-дълбокото ниво.

– Килия пет.

Най-отдалечената килия.

Дланта ми се свива в треперещ юмрук, устните ми се изкривяват в озъбена гримаса. Вече мога да си представя какво е преживяла само от това, че е била там долу – на такава дълбочина няма звук, няма светлина.

На света няма достатъчно време, за да го унищожа по всички начини, за които съм фантазирала.

– Мога да ти помогна – хрипти той. – Милост!

За миг се взирам в жалкото същество пред мен.

– В „Халазар“ има само две възможности: или се пречупваш, или умираш.

С тези думи бавно забивам кинжала в гърлото му.

Главстон отваря уста, може би за да моли за последен път, може би за да се извини. Но в него не е останал дъх, за да изрече нито едното, нито другото, а животът е напуснал очите му.