Вътрешен човек

1.

Модели.

Ако сте като мен, виждате света чрез тях.

Ще видите последователности на Фибоначи в цъфтящия артишок. Както и златното сечение във формата на цветята. Или спирали и ивици при стотици видове, които крият хищника от жертвата му, но и привличат партньори.

Иначе казано, всички искаме да бъдем видени. Да бъдем ухажвани.

А понякога дори да бъдем хванати.

Но едва преди пет години ФБР даде зелена светлина на екип, посветен да изучава как характерни модели могат да разкрият извършителите на престъпление.

Отворих вратата на караваната и ефектът беше като от вакуум. Миризмата на близката гора изчезна, ароматът на кучешки дрян и жасмин се смени с вонята на пот и развалена храна.

И на нещо по-лошо. На развалени яйца.

– Господин Пекос? – извиках аз.

Лъчът на фенерчето ми зашари в мрака, осветявайки реещите се из караваната прашинки. През потока светлина видях капак на отворена кутия за пица с резен изсъхнало сирене, лепнат за картона. И покрита с меламин маса за карти с антикварна кремъклийка на нея.

Зад мен партньорът ми Джоан „Точната“ Харис влезе от непрогледно тъмната нощ в още по-тъмната къща.

– На твое три – каза тя.

Лъчът на фенерчето ѝ се насочи надясно, а аз обърнах моето наляво.

– Фреди? – Гласът ѝ сякаш звънна в мрака. Звучеше по-дружески от моя, но аз познавах гласа на Точната и усетих тревогата ѝ.

Обърнах се към кухнята. Една хлебарка пробяга през лъча на фенерчето. На плота имаше две малки каси „Йенглинг“ светло, с по една липсваща бутилка от всяка.

– Ъ-ъ, Гарднър – обади се Точната от дясната ми страна. – Фреди май не е от най-живите.

Насочих фенерчето към гласа ѝ и видях Фреди Пекос.

Тайният ни информатор беше бял мъж на трийсет и пет. Дългото му метър и деветдесет тяло беше проснато на протрито канапе, с отпуснати ръце и бутилка „Джак Даниълс“ между свивката на десния му лакът и корема.

И имаше кръв.

– Макар че ако трябва да съм честна, едва ли най-голямата му мечта е била да работи за нас или да живее на подобно място – добави Точната. – Но, ъ-ъ... това определено е по-лошо.

Точната можеше да пуска черни шегички по всяко време и в това отношение е моя пълна противоположност. Аз успявам да пусна добра не повече от два пъти годишно.

Пристъпих към тялото и Точната го освети с фенерчето си.

Фреди Пекос беше облечен в камуфлажен панталон и бяла тениска. Яката беше опръскана с нещо червено, което предполагаше, че той е изплюл или повърнал кръв. На петнайсетина сантиметра надолу – към средата на тениската – имаше голям ален овал.

Наскоро бях прочел в един наръчник, че в моменти на стрес празните приказки могат да ти подействат добре. Продължих да държа фенерчето насочено към Пекос, но обмислих няколко теми.

– Е, какво прави снощи? – попитах Точната.

– Имах гореща среща – отвърна тя.

Кимнах, без да откъсвам поглед от Пекос.

– Всъщност беше тройка – продължи тя и аз се обърнах към нея. – На стрелбището. – Смигна ми. – Аз. И две момчета на име Смит и Уесън.

Мислено си отбелязах да пробвам тази тактика някой път – с някого, който не се казва Джоан Харис.

Обърнах се отново към тялото и клекнах. Сложих си ръкавици и повдигнах тениската. Под една гънка на плата имаше огнестрелна рана с размерите на изгаряне с пура. На цвят варираше от черно в средата до тухленочервено по краищата.

– Мамка му. – Рядко ругая.

Не беше случайност, че бяхме дошли в къщата посред нощ. Фреди Пекос беше наш таен информатор по случай, по който работехме от три месеца в Хамбис, Флорида, на час и половина път северозападно от Маями. Не се бяхме чували с Фреди през последните четиресет и осем часа, но явно някой му беше отскочил на гости през това време.

„Дали не са разбрали, че е започнал да работи за ФБР?“

– Гладкоцевно оръжие – каза Точната.

Присвих очи към силуета ѝ, който едва се забелязваше извън кръга светлина. Почти всеки ден Точната се обличаше по един и същи начин – бял анцуг и джинси. Но за тази мисия се беше издокарала изцяло в черно.

– Сигурна ли си?

Някои рани могат да ти дадат информация за разстоянието, от което е било стреляно, броя изстрели и местоположението на стрелеца и съдебните медици, специализирани в огнестрелни рани, често са най-добрите анализатори на тези елементи. Точната обаче беше аномалия в много отношения. Израснала бе в Аляска. Баща ѝ забранявал да гледа телевизия и вместо това запълвал дните ѝ с други неща. Научил я да проследява диви животни, когато била на шест, и да стреля, когато навършила осем. Преди да постъпи във ФБР, тя дори била член на олимпийския ни отбор по стрелба.

– Куршумите следват пътя на най-малкото съпротивление – каза тя. – Или в случая с Фреди, тъканите с най-малко съпротивление.

Доста догадки за толкова малко време, но Точната обърна фенерчето си така, че да виждам лицето ѝ. Носеше червеникаворусата си коса на бретон и сега я отметна от челото си, и отстъпи две крачки назад, като преценяваше разстоянието и ъгъла.

– Стрелецът е бил тук. – Тя посочи мястото на около три метра от Пекос, след което се върна при жертвата и извади джобно ножче. Клекна до мен и повдигна края на кожата при раната. – Изстрелът е бил направен под ъгъл, не от упор. Когато го сложат на масата, май ще намерим сърцето му на три парчета.

Обърнах се към оръжието, оставено до кутията за пица.

– Онази пушка – казах.

– Сто на сто.

Погледнах мястото, на което беше стояла Точната. Иначе казано, убиецът беше стрелял право по него, но траекторията леко се беше променила въпреки късото разстояние, най-вероятно поради неточността, характерна за гладкоцевните оръжия.

Или защото убиецът не е бил добър стрелец.

Или и двете.

Поради което Точната беше предположила, че сърцето на Пекос, което се намираше нагоре и вдясно от входната рана, е било разкъсано на парчета.

Подуших. Първата степен на разложението се нарича автолиза, което буквално преведено означава „самосмилане“. Мембраните на клетките в тялото се самоизяждат. Когато Точната беше разръчкала раната, от нея беше замирисало на сероводород – газ, който се беше трупал в корема на Фреди и разяждаше кожата му.

– Гадост – казах аз и се изправих.

– Нали? – Точната се усмихна. – Преди време излизах с един тип, който работеше в моргата. Всяка вечер се прибираше със същата миризма. – Тя сви рамене. – Накрая реши, че професията му е умряла работа.

Погледнах я. През повечето дни беше по-добре човек да не обръща внимание на шегите ѝ.

– Отивам да огледам спалнята – казах аз. – Няма да е зле да хвърлиш един поглед на оръжието.

– Слушам, капитане – отвърна тя, докато излизах от основното помещение.

С Точната работим в отдел на ФБР, известен със съкращението МИР, или „Модели и разпознаване“. Освен че съм неин партньор, аз водя групата, която се състои от нас и от още един екип – Ричи Бранкато и Каси Пардо. Работата ни е да идентифицираме странни особености при забуксували или остарели случаи. Да разкриваме детайли, които други са пропуснали, след което да предаваме случая или на филиала, който ни го е пратил, или на някой екип в Куонтико.

Когато ни хвалят, повечето хора ни наричат спецове по решаване на пъзели. Когато не ни хвалят, ставаме особняци. Чешити с уклон към данните. Често се случва да ни наричат и „откачалки“.

Ако трябва да съм честен спрямо колегите си, повечето негативни подмятания обикновено са насочени към най-стария сред нас – мен. Водачът на екипа. Опитвам се да се впиша в средата. Променям личността си и стила си на работа. Но като цяло съм си един и същ. Неспособен да се променя.

Това разследване започна преди три месеца с имейл от кабинета на министъра на правосъдието до директора на ФБР Крейг Поултън. Някакъв аналитик от прокуратурата на Флорида попаднал на нещо странно – миналата година от едни и същи трийсет и два банкомата били изтеглени 11600 помощи за безработни.

Във Флорида те се плащат с чек или по сметка, което повдигаше въпроса за гъстотата на безработните. Възможно ли беше 11600 души без работа да живеят толкова близко един до друг, че да използват едни и същи банкомати?

За мен това не беше никакъв въпрос. Всеки знаеше, че отговорът е не. Просто никой нямаше представа как да го тълкува.

След едномесечно изучаване на моделите бях разширил района на разследване на територията на два щата – и бях открил осем струпвания на подобни тегления, четири в централна Джорджия и още толкова в южна Флорида. И онова, което беше започнало като аналитична операция във филиала на МИР в Маями, продължи на северозапад до град Хамбис, където се теглеха парите на Флорида. Там група крадци подаваха фалшиви заявления за помощи за безработни с помощта на човек от Службата за социално подпомагане на Флорида, който подпечатвал молбите им. Когато изтеглените суми надхвърлиха два милиона, бяхме готови да предадем случая на прокурора. Ставаше въпрос за измама. Мошеничество. Нарушаване на правилата на междущатската търговия. Големи суми, прехвърляни от едно място на друго.

И за нас случаят беше приключен. Нататък нещата щяха да поемат органите на реда на Флорида.

И тогава, точно в деня, в който се канехме да предадем случая, се случи нещо неочаквано. Човек на име Фреди Пекос беше арестуван за нападение. Името му фигурираше в нашето разследване и така ни се отвори възможност да се намесим и да го разпитаме.

На Пекос не му допадаше идеята да влезе в затвора за нападение, така че се споразумя с нас и ни каза целта на измамата с помощите – за подпомагане на паравоенна група, водена от търговец на оръжие на име Дж. П. Сандовал. Това беше нещо, за което нямахме никаква представа. И така всички кашони с папки бяха отворени наново, защото вече работехме по различен случай. От онези, които ФБР не предава на никого.

На разпита Пекос ни каза, че Сандовал използвал парите и за придобиване на оръжия без серийни номера, които да използва специално срещу органите на реда.

„Убий ченге. Хвърли оръжието. И се махни“ – казвал лидерът на бандата на хората си, включително и на нашия таен информатор Фреди Пекос.

Огледах хаоса в спалнята на Фреди. Шест ризи и осем тениски, захвърлени по пода. Кожено яке. Девет празни бирени бутилки върху скрина. Но също като дневната, стаята нямаше вид да е претърсена. Онова, което търсех, се намираше точно пред мен, в отсрещния край на помещението с размери осем на дванайсет стъпки. Три купчини бели полупрозрачни пластмасови кутии от онези, които можеш да намериш в кварталния магазин за домашни потреби.

Вдигнах похлупака на най-горната. Прекарах пръсти по върховете на стотина пликове. Извадих един и захапах края на фенерчето си. Върху плика имаше бележки – числа в низходящ ред, като горните две суми бяха зачеркнати:

$1100

$700

$300

Под списъка имаше четирицифрен ПИН код. Отворих плика и видях дебитна карта.

Хората на Сандовал бяха подали фалшиви заявления за помощи и бяха избрали те да им бъдат изплащани по банкови сметки. После изчаквали по четири седмици, докато се натрупат пари, след което заявявали в бюрата по труда, че са си намерили работа. Работата на Фреди била да източва картите на три тегления и да записва изтеглените суми върху пликовете.

Което означаваше, че по всяка карта в тази кутия все още имаше триста долара.

Огледах стаята. Помислих си как бяхме попаднали на Фреди.

Нещо не се връзваше.

– Инвентарът още е тук – извиках на Джо.

Точната дойде в спалнята, застана до мен и освети кутията.

– Хм – изненадано каза тя.

Завъртя се, за да може да гледа в двете посоки – към кутиите с дебитните карти и към Пекос.

– Ако той е мъртъв... – започна тя, като се обърна отново към кутиите, – и ако е бил убит от неговите хора, които са разбрали, че работи за нас...

– То кутиите би трябвало да са празни – довърших аз. – И убиецът на Фреди би трябвало да е взел пликовете. Но не го е направил.

– Колко е общата сума?

Погледнах пластмасовите кутии. Три купчини. Дванайсет кутии на купчина. Сто плика в кутия. Триста долара по всяка карта.

– Милион и осемдесет хиляди – пресметнах.

Точната подсвирна. Огледах отново стаята. До леглото имаше кофа с рибарска корда, по-тежка от обичайното. Иначе нищо друго не се набиваше на очи.

– Раната на Фреди очевидно е била смъртоносна – каза Точната. – Но начинът, по който е седял, с бутилката до него...

– Изобщо не е очаквал да го гръмнат – довърших аз.

Вратата на караваната също не беше заключена и освен това убиецът на Фреди не беше взел антикварната кремъклийка, която бяхме видели на масата за карти.

Последвах Точната обратно в дневната. Тя придърпа един стол и седна, за да огледа оръжието.

Клекнах до Фреди и претърсих тялото му. Крайниците му се бяха вкочанили и напипах нещо от дясната му страна. Бръкнах и извадих мобилния му телефон. Беше изключен.

Станах и отидох до нощното му шкафче, на което бях видял зарядно. Взех го и излязох от спалнята, като се оглеждах за контакт.

Докато се движех из дневната, минах покрай едно голямо огледало и зърнах отражението си. Подобно на Точната, бях облечен от глава до пети в черно, но за разлика от нейната, кафявата ми коса беше станала вълниста и разрошена.

– Ето там – каза Точната и посочи един контакт до канапето.

Включих телефона в зарядното и седнах на подлакътника на канапето, на една педя вдясно от Фреди.

– „Венера“ – каза Точната, докато телефонът се включваше. Държеше пистолета в ръцете си. – Чешка марка, но произвеждана в Щатите. Какви са шансовете да си запомнил наизуст кодовете на изделията им?

Всяко оръжие си има сериен номер, в който е кодирана информация за датата на производството.

– Сто процента – казах аз.

Бялото на очите ѝ изчезна и Точната прокара пръсти по буквите и числата отстрани на оръжието, като опипваше неравностите по черния метал.

– В – каза тя и аз си представих дебелата папка на ФБР за този производител. Екселска таблица на страница 38. Дясната колона.

– Април – казах аз. Месецът на производство.

Пръстите ѝ продължиха към следващата група букви.

– НН.

– Деветнайсет шейсет и пет – казах аз.

Очите на Точната се отвориха и си дадох сметка, че в онова, което бях казал току-що, няма смисъл. „Венера“ не са маркирали по такъв начин оръжията си през 1965 г. Но Точната не ме попита дали съм сигурен за числата. Знаеше, че е по-добре да не го прави.

Телефонът стартира и започнах да преглеждам съобщенията на Фреди.

Къде си, мамка му?

Това беше изпратено два пъти, първия път преди един ден.

От същия номер, дванайсет часа по-късно.

Регнар казва, че си пропуснал доставка.

Имаше серия по-нови съобщения от различен номер. С код 478.

– Мейкън – казах под нос името на града югоизточно от Атланта. Още преди години бях запомнил всички трицифрени кодове в страната.

ДжП каза да дойдем да те проверим. В четири да си на място.

Превъртях на последното съобщение от същия човек.

Един час път. Не си помисляй да се чупиш след толкова каране.

Кратък проблясък освети караваната и вдигнах очи. Точната снимаше оръжието.

– Не е разкрит – казах аз и гласът ми прозвуча объркано, докато отекваше от стените на къщата.

Точната направи физиономия.

– Имаш предвид Фреди ли?

– Чудят се къде е. Също като нас.

– Момчетата на Сандовал ли? – попита Точната и аз кимнах.

Дж. П. Сандовал, мозъкът зад схемата с помощите за безработни, имаше серия оръжейни магазини по границата между Флорида и Джорджия. Подозирахме обаче, че след работното време си има работа с две въоръжени групи. И че най-вероятно е техен лидер.

– Те идват – казах аз.

– Кога?

Погледнах часа на съобщението. Онова, в което се казваше, че ще пристигнат след час. Беше изпратено преди петдесет и една минути.

– Сега.

– Сега ли? – Точната се изправи. Гласът ѝ се беше извисил с цяла октава.

– В три след полунощ са написали, че ще пристигнат към четири.

Точната погледна телефона си и лицето ѝ се стегна при мисълта, че всеки момент тук може да цъфне цяла кола въоръжени мъже. Извади глока си от кобура на кръста.

– Да се махаме, Гарднър. Ако онези типове се появят и ни видят, три месеца разследване отиват на вятъра.

Останах на канапето с телефона на Фреди в скута си. И четиримата от МИР работехме по този случай, но определянето на стратегията и вземането на решения беше мое задължение.

– Ако се махнем, те ще вземат картите и ще опожарят къщата заедно с тялото на Фреди – посочих аз.

Бандата на Сандовал беше много последователна в унищожаването на веществени доказателства чрез палежи и убийства, а тази каравана беше уединена, на петнайсетина километра от Хамбис, монтирана на парцел, собственост на лелята на Пекос. Постройката щеше да изгори бързо и щяха да минат часове, преди някой да види пожара.

– В такъв случай ние ще го направим преди тях – казах аз.

– Да изгорим това място ли? – шокирано попита Точната.

Погледнах партньора си в очите. Каси, която е член на екипа ни, вече беше свързала две ченгета от Хамбис с престъпната организация, така че нямаше начин да се доверим на местната полиция.

– Гарднър – каза Точната, за да ме накара да се съсредоточа.

– Ще взема кутиите с банковите карти – казах аз. – После ще събера боклука му в случай, че в него има нещо ценно. След пет минути ще съм прехвърлил всичко през живия плет покрай шосето, през който минахме.

Точната ме гледаше и закима, когато хвана логиката ми.

– Значи Фреди е бил пиян – каза тя. – Заспал е. Събудил се е от дима, но не е успял да излезе навън, нали?

– Ще се погрижа за вратата – казах аз. – Ще счупя ключа му в ключалката.

– А аз? – попита Точната.

– Не бива да позволим местните да си помислят, че е умрял от огнестрелна рана – казах аз. – Имаш пет минути да го разрежеш и да извадиш евентуалните куршуми.

Точната присви очи към мен.

– Гарднър, шефовете в Бюрото... няма да останат доволни. – Тя обгърна с жест караваната. Телефонът беше още в ръката ѝ. – Никакви отпечатъци, унищожена от пожар ДНК, никакви куршуми.

– Точно така – казах аз. – Ще прибереш куршумите.

Станах, но видях, че Точната клати глава.

Не беше необичайно другите да ми реагират по този начин. Сякаш съм опериран от всякакви чувства и при мен всичко е само и единствено логика. Като по-млад, майка ми казваше, че умът ми „просто работи различно от другите“. Че способността ми да изпитвам чувства е „малко по-слаба от нормалното“. Но през годините съм научил, че да не обръщаш внимание на емоционалните детайли, може да бъде предимство.

– Фреди няма жена или деца, Джо – казах аз. – Няма никакви роднини в района. Ако местната полиция е компрометирана, това е логичното нещо, което трябва да се направи. Нека пожарникарите открият тялото. Ще намерим нов информатор.

– Добре. – Точната кимна разбиращо, извади джобното си ножче и впери поглед в Пекос. – Добре, Фреди.

Тя огледа мръсното жилище.

– Чу ли историите за бацилите? Няма значение. Не искам да ги разпространявам.

Точната се захвана за работа, а аз забързах към спалнята. Грабнах първата купчина кутии, излязох навън и се огледах.

3:54 след полунощ. И спокойно.

Поне за още няколко минути.

Забързах през мъничкия двор към живия плет от кучешки дрян. Седанът ни беше паркиран в обрасла с трева канавка край пътя, от другата страна на ивицата дървета. Тръгнах между черните им стволове и когато видях колата, оставих купчината пластмасови кутии на земята и се затичах обратно за още.

3:56 ч.

В караваната Точната беше спряла след първия разрез. Беше извадила телефона си. Смяташе да направи кратък доклад от аутопсията, преди да изгорим тялото.

– Труп на известно лице от мъжки пол на име Фредерик Пекос, открит в дома му от агенти Гарднър Камдън и Джоан Харис – продиктува тя.

– Няма време – казах аз.

Тя ме изгледа кръвнишки.

– Мога да го направя. – Обърна се към Фреди и продължи. – Ставите са вкочанени, ръцете са свити в юмруци и омазани с кръв. Степента на посиняване не може да се определи напълно поради... ограниченото време. Но изглежда, че е бил мъртъв от един ден.

Минах покрай нея и влязох в спалнята. Грабнах втората купчина кутии.

3:57, а бандата на Сандовал трябваше да пристигне в 4:00.

– Овална входна рана – каза Точната, докато минавах покрай нея. – Леко обгорена, с почерняла тъкан около нея.

Изтичах навън.

3:58 ч.

Отнесох втората купчина през гората до пътя. На връщане Точната беше приключила с доклада си и ровеше с джобното си ножче в раната.

– Още не намирам куршум – каза тя.

Погледнах телефона си. 4:02 ч.

Взех найлонова торба от кутията под умивалника и изсипах боклука на Фреди в нея. Добавих към него касовите бележки от кутиите за пица. Събрах всичко, което можеше да ни помогне да определим докога е бил жив и кога някой му е видял сметката.

„И големият въпрос. Ако не са били хората на Сандовал, тогава кой е застрелял информатора ни?“

Отнесох тичешком боклука и останалите кредитни карти до колата. Отворих багажника и метнах в него торбата с боклука. Под черните дрехи бях плувнал в пот.

Върнах се в караваната, взех телена закачалка от гардероба на Фреди и я изправих, докато вървях към вратата.

– Намерих куршума! – извика Точната и вдигна окървавено парче метал.

Пъхнах края на закачалката в ключалката.

4:05 ч.

– Виж дали има ключове – казах аз и Джо претърси тялото. Намери връзка ключове и ми ги метна. Улових ги и отново погледнах телефона.

– Трябва да тръгваме.

Излязох навън, като се мъчех да определя кой ключ е за вратата. Чух шум и замръзнах. Пикап, превключващ на долна скорост на шосето. Отделих ключа от връзката. Хвърлих останалите вътре.

– Бутни го от канапето – извиках.

– Какво?

Пъхнах глава вътре.

– На килима – посочих. – За да можем да го завлечем тук.

– Ясно – каза тя и бутна тялото на килима. – Правим инсценировка.

Отидох при Точната и изключих мобилния телефон на Фреди от зарядното. Прибрах го в джоба си. После замъкнахме тялото, докато то едва не блокира вратата. Прекрачих го и отворих бюфета за алкохол, който бях видял веднага щом бяхме дошли. Намерих две бутилки „Евърклиър“. Излях алкохола върху тялото.

Точната снима лежащия на пода Фреди. Завъртя се в кръг и направи още няколко снимки.

Отново погледнах телефона си. 4:09 ч. Като по някакво чудо още беше тихо.

– Не трябва ли... да кажем нещо? – попита тя.

Погледнах я.

– За какво?

– Молитва, Гарднър. – Замълча за момент, докато присвивах очи. – За Фреди.

– О – казах аз. – Само по-бързо.

Точната погледна надолу, докато бършеше окървавените си ръкавици в панталона си.

– Изживя живота си бързо, Фреди – рече тя. – Заслужаваше... малко по-добра участ от тази. Но не много.

– Чудесно – казах аз. – Честно. От сърце. Да вървим.

Точната излезе навън, а аз включих всички котлони на печката. Подпалих със запалка кутиите за пица и оръфаното кресло.

Останах да гледам, докато пламъците не се издигнаха на две стъпки височина, после затворих вратата на караваната. Извадих ключа на Фреди, пъхнах го в ключалката и го счупих. Когато опитах да отворя, вратата не помръдна.

Забързахме нагоре по склона към колата. Когато стигнахме до живия плет, чух трясък и се обърнах.

Телевизионната антена на покрива беше паднала в храсталаците до къщата. От комина излизаше газ и сините изпарения избухнаха в оранжеви пламъци, които затанцуваха по покрива на постройката.

– Имахме един информатор в Бюрото по алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и експлозивите – каза Точната. – Разболя се от пневмония и умря. Седем агента отидоха на погребението му, Гарднър. Трима носеха ковчега.

Погледите ни се срещнаха. Посланието ѝ беше ясно. Изгарянето на таен информатор можеше да се изтълкува като прекалено. Но Сандовал щеше да пристигне всеки момент и нямахме друг избор. Нали така?

2.

Докато вървяхме през дърветата към колата, на завоя на шосето в далечината се появиха светлини.

Бяха четвъртити и на разстояние една от друга, като на пикап. Отстъпих назад сред дърветата и сложих ръка на рамото на Точната, за да я накарам да спре.

Ръждив Ф-150 профуча покрай нас и излязохме от шубрака на няколко крачки от нашия „Форд Таурус 2019“. Прибрах в багажника кутиите, които бях оставил на земята.

Докато затварях капака, в далечината се появиха нови светлини. Този път бяха заоблени, като на седан. Следваше я плътно втора двойка светлини. Първата кола взе на висока скорост завоя на възвишението. Втората зави на десетина метра зад нея.

По дяволите.

Точната ми беше обърнала гръб и се взираше към караваната и пламъците, които се опитваха да стигнат до небето.

– Долу! – извиках.

Метнахме се на земята, с лица в пръстта, върху окапалите листа на дърветата и шубраците.

– Ако това е отровен бръшлян... – промърмори Точната и млъкна.

Двата седана профучаха покрай нас.

Звукът от двигателите им се отдалечи. Никоя от двете не намали, за да огледа нашия седан, който беше паркиран край пътя, скрит от същите шубраци, в които се криехме и ние.

Точната се изправи и се промъкнахме обратно до гората. Дъбовете и махагоновите дървета ни осигуряваха прикритие и двамата загледахме как първият седан спира пред караваната на Фреди. После и вторият.

Вратата на първата кола се отвори и от нея слязоха двама мъже. Единият изтича при къщата и грабна дръжката на вратата. Рязко отдръпна ръката си, сякаш се беше опарил. Вторият мъж уви ръката си в якето си и опита да отвори, но вратата не помръдна.

– Фреди! – закрещяха те.

Двамата с Точната се взирахме като хипнотизирани, докато пламъците вътре изпълваха прозорците на къщата.

– Ще трябва да отговаряш за това – промълви тя. – Знаеш го, нали?

Погледът ми се премести от пожара към нея.

Напоследък експериментирах да бъда позитивен в моменти на несигурност. Послъгвам, че всичко е под контрол, само за да запазя спокойствието на екипа.

– Ще намерим друг информатор – казах. – Сигурен съм.

Прекъсна ме звук. Първо беше изпукване. И после нещо, което прозвуча като гръм от самолет, преминаващ звуковата бариера. Тръбата за газ явно се беше запалила, защото огънят пръсна прозорците на къщата и събори двамата мъже по гръб. Онези от втората кола изскочиха навън, изтичаха при тях и ги извлякоха на разстояние от горящата постройка.

Набрах 911 на един от предплатените телефони на Ричи и съобщих за пожара. После извадих картата на телефона, счупих я на две и изхвърлих парчетата в храсталаците.

3.

– Изгорили сте тялото на таен информатор? – повиши тон Крейг Поултън.

Седях срещу директора на ФБР в кабинета му на Пенсилвания авеню, между Девета и Десета улица. Бях хванал първия полет от Маями. Появих се в централата във Вашингтон без предварителна уговорка и трябваше да чакам час и осем минути, за да се срещна с началника.

– Тайният ни информатор вече беше мъртъв – казах аз. – Нищо нямаше да промени този факт.

– Значи вече ги горим, така ли? – попита Поултън.

Крейг Поултън е на петдесет и четири. Висок е почти метър и деветдесет, с мускулеста фигура и намазана с гел щръкнала черна коса. На темето гелът беше кристализирал в два жълтеникави върха с височина точно девет милиметра.

Преди петнайсет месеца бях станал свидетел как Поултън надигра и после наследи Уилям Банинг, ветерана в занаята, който беше ръководил ФБР в продължение на цяло десетилетие.

По онова време бях станал един от хората, които докладваха пряко на Поултън – ход, който ми осигуряваше място на първия ред при новия директор на Бюрото. Той беше човек, който съчетаваше средна интелигентност с необичаен политически нюх и дълбоко разбиране къде трябва да натисне, за да постигне целите си.

– Бяхме на шестнайсет минути и десет секунди от оплескване на случая – казах аз. – Случай, по който работихме три месеца.

Поултън се облегна назад в стола си.

– Защо не взехте тялото с вас? Оставам с впечатление, че всичко друго от онази каравана се е озовало в колата ви.

– Имаше корумпирани местни ченгета – казах аз.

– Със сигурност ли го знаеш?

– Идентифицирахме двама. Браянт и Лайл.

Поултън имаше изсечено лице – рязко очертана челюст и нос като клюн. Когато накланяше главата си, малките белези от шарка по бузите му хвърляха сенки.

– Защо Министерството на правосъдието не се е заело с местните? – попита той. – Защо не са ги арестували?

– Още не сме определили напълно кой е чист и кой – не.

– Значи ако местните ченгета бяха отворили къщата и не бяха намерили тяло или дебитните карти... – Поултън замълча, за да мога да довърша мисълта му.

– Корумпираните ченгета щяха да решат, че Пекос е сменил отбора – казах аз. – Или е избягал. Щяха да кажат на Сандовал. И той щеше да се изплаши.

– Но ако го намерят заключен вътре... – Поултън кимна, – и ако простреляното му тяло е изгоряло до степен да не може да бъде разпознато...

– Са изгубили един от хората си при трагичен инцидент – довърших аз.

Поултън се замисли.

Дясното му око беше с два милиметра по-голямо от лявото. Знаеше ли го?

– И сте взели дебитните карти?

– Общо деветстотин осемдесет и един хиляди долара – казах аз. – Изсипах последните две кутии в спалнята. Ще има достатъчно стопена пластмаса за ченгетата, за да докладват на Сандовал. Ще решат, че всички карти са изгорели.

Поултън се загледа покрай мен, прехапал долната си устна. На бюрото си имаше играчка – Нютонова люлка с пет малки метални топчета, окачени на тънка тел. Той взе молив, чукна играчката отстрани и топчетата в двата края започнаха да отскачат ритмично от останалите.

– Знаеш ли, Камдън – каза той – след единайсети септември се наложи да гледаме различно на начина, по който използваме информаторите си. Те са жизненоважни за разузнаването ни.

Загледах се покрай блестящите топчета към Поултън, като си мислех за онова, което ми беше разказала Точната за починалия от пневмония информатор на БАТО. За агентите, които са носели ковчега му.

– Фреди Пекос е бил осъждан за кражба с взлом – казах аз. – И с висящо дело за нападение. Лежал е шест години в „Полк“ за...

– Някои агенти – прекъсна ме Поултън, сякаш изобщо не бях отварял уста, – гледат на тайните си информатори като на продължение на собствените си екипи.

– Аз не съм от тях – отвърнах. – Нито пък вие.

Поултън ме погледна и устните му се извиха в лека усмивка.

– О, значи знаеш мнението ми по въпроса?

– Фреди Пекос обичал да бие приятелката си с мокра хавлиена кърпа – казах аз. – Има го в доклада ми отпреди двайсет и девет дни, когато предложих да работим с него. Вие го подписахте, седем минути след като ви го пратих по имейла.

Поултън ме погледна в очите, но не каза нищо.

– Така че се съмнявам, че смятате Пекос за член на МИР – продължих аз.

Топчетата продължаваха да отскачат и ритмичното им тракане беше успокояващо. Дали другите хора се дразнеха от звука?

– Прав си – каза той. – Не ми пука за Пекос. Но не си долетял чак от Маями, за да ми кажеш това. Сигурен съм, че ти и твоята банда брилянтни отка...

Усети се и млъкна, но знаех как щеше да продължи. Поултън беше нарекъл МИР „банда брилянтни откачалки“ година по-рано в същия този кабинет, когато още беше заместник-директор.

– Сигурен съм, че ти и твоите брилянтни приятели от МИР знаете как да се справите, когато някоя операция се оплеска.

– Знаем – потвърдих аз.

– В такъв случай какво представляваше разговорът ни дотук? – попита Поултън. – Разядка? Или тест?

Погледнах директора.

– Разследването започна с източване на пари от щата Флорида – казах аз. – С тези пари са били купувани оръжия за паравоенна група. Законно закупени, но с придобити по незаконен начин средства.

– Дотук добре – потвърди той.

– Работата на нашия информатор беше да проследи оръжията. Къде се държат. Кога и къде се доставят.

– И сега изгубихте тази информация – каза Поултън. – Това ли е? Нямате информатор. И нямате следа къде са оръжията.

Твърденията му бяха истина, но нямах предвид това.

– В деня преди да замлъкне, Пекос се е свързал с Ричи Бранкато – казах аз. – Обсъдили са две нови сведения.

– Добре?

– Сто осемдесет и шест оръжия са били натоварени на камион. И изпратени някъде.

– Къде?

– Така и не разбрахме.

– А другото?

– Пекос е бил в една стая с Дж. П. Сандовал – казах аз. – Видял фактура за две хиляди комплекта оръжия. Заготовки на пистолети с пружинни ударници.

Погледът на директора се беше плъзнал към лаптопа му, но сега той ме погледна отново.

През последните три години оръжейната индустрия беше във възход, като пет големи производители продаваха повече от 70 процента от оръжията на пазара. И въпреки че федералното правителство не обичаше монополите, някои от тях имаха своите предимства. Пряката връзка с тези пет компании позволяваше на органите на реда бързо да проследяват оръжия след масови стрелби. Дори ако стрелбата е приключила и труповете са факт.

Това обаче не важеше за така наречените частно изработени оръжия. Или „призрачните оръжия“, както ги наричаха медиите.

От тях успявахме да проследим по-малко от един процент. А това ги правеше оръжия с неизвестен произход, или мълчаливи убийци.

– Фактура за две хиляди призрачни пистолета? – изненада се Поултън. – От един производител?

– Да – кимнах аз.

– Кой производител?

– Така и не разбрахме – отвърнах аз. – Но Ричи научи, че щели да изпълнят поръчката за седмица. Една-единствена поръчка на такова количество... може да бъде изпълнена толкова бързо само от по-големи компании.

Поултън се облегна назад и се замисли доколко чутото може да е вярно – точно както бях направил и аз, когато Ричи ми каза.

През последните няколко години законите за огнестрелните оръжия се бяха променили. Основният въпрос беше кое може да се смята за готово оръжие и кое – за част от оръжие. Дали рамата или затворният блок е 80 процента заготовка? Или просто оръжейна част? Ако няма още пробити дупки за спусъка или чукчето, но онлайн можеш да се научиш как да ги направиш, това оръжие ли е?

За БАТО отговорът беше да. За тях това беше начин да притиснат лошите в индустрията. Да принудят сенчестите производители на части да излязат на светло като производители на оръжия.

А щом си производител на оръжие, трябва да следваш правилата. Трябва да слагаш серийни номера. И да проверяваш всеки, който купува заготовките ти.

След измененията в закона от БАТО вече бяха ударили по-дребните производители на части. Но идеята, че някой голям производител може да изпълнява подобни поръчки, беше истинска бомба.

А фактът, че тези мълчаливи убийци се произвеждат за паравоенна група, можеше да доведе до извънредно свикване на Конгреса.

– Две хиляди заготовки? – Поултън се наведе напред. – Произведени от един от големите пет? Защо това не е влязло в доклада ти?

– Не знаем дали е един от големите пет – отвърнах аз. – И щеше да влезе в доклада ми. За тази седмица. Но така и не се свързахме с Фреди.

И повторих думите, казани според Фреди от Сандовал.

„Убий ченге. Хвърли оръжието. И се махни.“

– Господи – рече Поултън. – Трябва да се обърнем към БАТО. Да им съобщим за това.

– Лоша идея.

Поултън сви устни.

– Е, пълен съм с такива. – Изгледа ме кръвнишки. – Защо?

Обясних му, че Бюрото по алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и експлозивите е в прекалено близки отношения с производителите.

– Все още нямаме представа коя е компанията – казах аз. – Или дали тя е наистина една от големите пет. Ако някой се изпусне сега, ще останем с празни ръце.

– Да видим дали съм разбрал правилно – каза Поултън. – Проследявали сте пратка оръжия, но сте я изгубили. После сте чули нещо шокиращо, което само информаторът ви може да потвърди, но сте изгубили и него. А когато най-сетне сте го намерили, сте изгорили тялото му и всички веществени доказателства в дома му?

Обобщението беше точно, така че кимнах.

– Да.

– Значи следващата седмица можем да очакваме стрелба в някое начално училище ли? Да загинат невинни деца? И стрелецът да е използвал някое от онези призрачни оръжия, които е следил информаторът ви?

– Да.

– И няма да разберем откъде е дошло оръжието? Без сериен номер? Без продавач? Само куп мъртви хлапета?

Преглътнах и този път премълчах.

– Камдън – каза той. – Имаш ли някаква идея за нов информатор?

– Екипът работи по въпроса.

Поултън се облегна назад, без да крие раздразнението си.

– Четиресет и осем часа – каза той. – Намери нов информатор. Не ми пука как. И ми намери отговор за призрачните оръжия.

– А ако не успеем? – попитах аз.

– В такъв случай ще се окаже, че МИР не е толкова безценен, колкото си мислим ние с теб.