Към себе си нежно

Нежност първа.

Встъпителна

Преди осем години животът ми се промени радикално. Само за един месец подадох молба за развод, върнах се да живея при мама и си смених работата. Първата промяна болеше, от втората се срамувах ужасно, а третата стана огромно предизвикателство: в мъничкото ми уютно блатце се почна състезание по гребане.

Провървя ми. Изпреварих невероятно много кандидатки и ме взеха в редакцията, която трябваше да разработи от нулата проект за жените в най-големия тогава новинарски интернет портал в Беларус. През следващите две години и половина бях Кари Брадшоу от „Сексът и градът“: пишех разкрепостени текстове, пълни с ирония, насмешка и убеденост, че знам за мъжете всичко. След като след известно време срещнах бъдещия си съпруг, разбрах, че не знам за тях нищо. Само се бях фукала.

Защото що се отнася до живите хора, постоянно знание няма – всяка прекарана един до друг и един с друг година променя картината на света. Онова, което преди е било норма, престава да е норма, а онова, което сме мислели за чудо, се превръща в навик. Изводите и уроците от миналото престават да са музейна ценност, експонати в залата на бойната слава: преди време те са работели и са ни защитавали от болката, но днес пречат на движението напред.

Три години след като се разведох (и дори в същия ден), се омъжих за втори път. След известно време с мъж ми си купихме къща с чудесна градина и се изнесохме от Минск, за да слушаме как капят ябълките и как расте тревата.

Станахме родители.

Аз продължавах да пиша за любовта и взаимоотношенията, но все по-често усещах, че темата ми се изплъзва от ръцете, разплита се като плетка, конците се късат – и че тя ме моли да я оставя на мира. Разбрах, че не искам повече да пиша за любовта. Понеже други грижи вече бяха по-важни, усещаха се по-остро, изискваха повече внимание и сили. А любовта – какво толкова любовта... Като в онзи виц: „Мило, защо вече не ми казваш, че ме обичаш?“. „Е, ако нещо се промени, ще ти кажа.“

Уморих се да се вълнувам от любовта. Да си изяснявам отношенията все едно поправям грешки в ученическо съчинение („дом“ и „семейство“ с „искам“ ли вървят, или с „трябва да имам“?), да мисля в перспектива („Will you still love me when I’m no longer young and beautiful?” ), да си задавам въпроси, чиито отговори не са ясни, но още предварително не ми харесват.

Разбрах, че единственият човек, който никога няма да ме изостави и на когото не е нужно да танцувам с дайре, съм самата аз. Че не е необходимо да се съмнявам в желанията си или да доказвам на самата себе си реалността на болката си: за мен всичко е точно така, както го чувствам.

Аз мога да вярвам на себе си.

Мога да разчитам на себе си.

Никой никога няма да ни обича така, както искаме – ще ни обичат така, както могат. Но зависимостта от другите, от променящото се тяхно настроение, не ни прави щастливи – тя ни прави удобни. Ние толкова много свикваме да се приспособяваме и да се самоамортизираме, да укротяваме вътрешното си кипене и да преобразяваме недоволството си в мълчание, че взривът е неминуем. Моментът, когато всичко ще се разхвърчи като перушина и ще стане на пух и прах, е единствено въпрос на време.

Да мислиш вместо другите, да чувстваш вместо другите, да предусещаш реакцията им е невероятно уморително. И е безсмислено – да живееш чужд живот вместо да направиш нещо прекрасно със своя.

В свят, в който вашата радост зависи от това доколко точно съвпадате с представата за вас в нечия глава, е тъжно и студено. Съвсем нормално е да приключите отношенията и работата си, които вече не ви дават нищо. На които и вие вече не можете да дадете нищо. Не защото с други хора или на друго място ще е по-весело и по-интересно, а защото конкретно тук със сигурност вече няма да е по-весело и по-интересно.

Нормално е понякога да се усещаш буквално смазан от въпроса: „Какво направи за хип-хопа ти навремето?“ Нормално е да се питаш чий глас задава този въпрос, какво право има на този въпрос и как се оправя с хип-хопа самият той.

В този свят, в който се радвам на себе си, вече не чакам някой да се грижи за мен, радостта си я намирам сама. Хващам се за ръка и се водя там, където мога да чувствам каквото искам да чувствам – увереността си в „моите хора“, вкуса на парещи грузински хинкали или как ми е по-лека главата след излизане от фризьорския салон.

В света, в който се радвам на себе си, си казвам: това ще го направя по-късно, това – няколко месеца след по-късното, обаче ето това няма да го направя никога. Защото за някои неща никога е най-подходящото време.

Да, понякога ти се струва, че толкова си свикнала да си редник Джейн, че приказките за някаква си там нежност към себе си ти се струват абсолютна измислица, приказка за лека нощ, която няма кой да ти я разкаже, пък и нямаш време да я слушаш. Но сега събирам смелост все пак да започна този разговор с вас, понеже през годините на съществуване на блога Gnezdo.by получих безброй писма, разказващи за живот на ръба на възможностите, с истории за три часа сън в денонощието, за работа до пръсване и грижа за другите до пръсване на аортата – нито една от тези истории не свърши добре. Не току-така в Мрежата виждаме (картинка): „Няма неизпълними задачи. Можеш да получиш инфаркт и на трийсет.“

Нека времето, което ще прекарате с тази книга, стане за вас възможност да седнете до себе си, да „си бъдете вие“. Да изслушате себе си и да определите как могат да се държат с вас и как не бива, какво можете да изтърпите и какво не, кое ви радва, вдъхновява и възхищава и кое ви вбесява. Да изслушате себе си, без да позволявате на никого да ви прекъсва или да обезценява чутото.

Нежността към себе си не е резултат от прието решение или от дадено веднъж на себе си обещание – тя винаги е път. Не към някаква съществуваща на картата точка и със сигурност не към по-добра версия на самата вас, а натам, където вие отказвате да играете ролята на надзирател, на критик и съдник и избирате да вярвате в своята собствена нормалност.

Това е готовността с доброжелателно любопитство да изследвате своите „не мога“, „не искам“ и „няма да го направя“ и да плувате не по течението и не срещу него, а натам, накъдето трябва. Където трябва за вас.

Вие не сте безкрайни. Наистина не сте безкрайни.

Ще ви разкажа за нежността към себе си всичко, което знам, и вие сами ще решите поради какви и кои думи сте взели тази книга в ръцете си.

За какво ще разказвам ли? За правото на всяка от нас да чувства каквото иска – и да не я е срам от това. За подредбата на приоритетите и за това какво да правим с чуждите опити да ни учат как да живеем.

За годините, които заслужават да не се страхуваме и срамуваме от тях, и за парите и принципите, позволяващи ни без паника да искаме справедлива цена за работата си и без никакво чувство за вина да ги харчим за себе си.

За това как да празнуваме живота, като имаме това, което имаме, и да не вярваме в своята недостатъчност и неправилност и в необходимостта спешно да се поправим.

Ще изследваме темата за нежността към тялото – как да спрем да воюваме за него и с него и с уважение да признаем историята му. Ще отделим внимание на материалното около нас – страшно е важно да разберем как хармоничното с нас пространство е наш ресурс за подкрепа и помощ.

И несъмнено ще си говорим много и за това как чрез принципа на нежност към себе си трябва да взаимодействаме със света: да се утвърждаваме в правото си да мислим различно, да не си играем на глупави игрички като „ами реши ти“, да искаме нужното ни, да защитаваме важното, да казваме „не“, да се събираме и да се разделяме, без да си нанасяме вреди – и винаги да помним за контекста.

Ще ви разкажа за ценността на „своята стая“ и за хората като добри огледала. Ще говоря за принципите за въвеждане на ред в информационния хаос, в чиято основа важен принцип е много да внимаваме с обидите, и с наистина чудотворния ефект на функциите слийп моуд и на ъпдейтването.

А в края на книгата ви очаква маратон на нежността към себе си. Цели трийсет и един дни задачи, упражнения и практики, които ще ви помогнат да се запознаете по-добре със себе си, да сложите точка не над и-то, а над аза – и да видите какво ще се получи.

Не мога, както е модерно да се казва, да разсъждавам за сферични коне във вакуум, тоест да идеализирам модели – ще разказвам само за това, което съм изпитала и изживяла самата аз. Без съмнение моят опит не е показателен или пример и не бива да се разглежда като инструкция за действие. Вслушвайте се в себе си, отбелязвайте си къде написаното ви носи радостта на разпознаването – „о, и аз се чувствам така!“, но търсете своята истина сами. Повярвайте ми, няма да я пропуснете, отвътре ще ви се разпищи парктроникът – и колкото по-близо сте до истината, толкова по-силно и по-често ще се разпищи.

Идеите приличат на семена: ако усетите в прочетеното някакъв сърбеж, някакво боцване, значи зрънцето, семенцето е паднало в подходяща почва и скоро ще покълне и ще порасте. Ако ви хареса това, което порасне, празнувайте и се прегърнете. А ако не ви хареса, не си слагайте неуспеха на сърцето. Запомнете едно: дори ако опитът на успее, това не значи, че е бил напразен.

Написах тази книга, за да може да я отворите на всяка страница и да усетите как раменете ви се отпускат, как ви става по-леко да дишате, как умът ви се избистря.

И как по тялото ви се разлива като топла вълна нежността към себе си.

ти му носиш малко нежност в шепички,

сбрани в мъничка наивна лодчица;

той се смее, лекичко ги удря изотдолу,

ама не, разбира се, не ме боли, защо ме питаш,

как така ще ме боли от нищо;

нежността се пръска на парчета.

КСЕНИЯ ЖЕЛУДОВА

Нежност втора.

Чувствата

В училище учителката ни по трудово беше фенка на книгите на Луиз Хей и вместо да ни обяснява как шевовете ни да са прави и равни, незнайно защо ни караше да влизаме една по една в пробната, да сядаме пред огледалото и да казваме по сто пъти „обичам се“.

Бяхме на тринайсет, не знаехме нищичко за любовта и още по-малко знаехме за себе си, така че уверенията ѝ, че стига да „обикнем себе си“ като по чудо ще ни се стопи детската мазнинка, ще ни изчезнат пъпките и ще ни пораснат цици, ни се струваха безсмислени и странни.

Ще минат още много години, преди да започна да разбирам за любовта поне мъничко. Преди да изтръскам тази дума от прахта и пепелта, от литературните клишета и чуждите истории и да науча и разбера какво значи раздялата, какво е да останеш сама, какво е да си тръгнеш първа. И какво е когато пространството започва да се стеснява и да притиска гърдите ти, а ти да умираш някъде в средата на гърдите: чудесно е, че ви имам всичките; съжалявам, че никой от вас не ми е нужен.

Ще минат още много години, преди да започна да разбирам нещо и за любовта към себе си, да се науча да приемам чувствата си, да назовавам онова, което ме плаши, и да казвам „страх ме е“, ако ме е страх, а не да се правя на наперена героиня, докато краката ми под масата треперят.

Годините наистина правят много неща по-прости.

По-точно опита, който натрупваме,

докато минават.

По-добре разбираме родителите си, когато самите ние станем родители и усетим какво е грижата за семейството, особено когато ни трябват пари, а имаме проблеми с работата.

Разбираме, че светът през очите на детето и светът, в който живеем ние, големите, са две различни Вселени и че вместо да се барикадираме обидени на хората от миналото и да се мислим за жертви, ще е по-нежно към самите нас да приемем неслучилото се, да поплачем за недополученото, да преглътнем непреживяното – и да затворим темата за търсене на причините. Спомените знаят как да лъжат и да подвеждат и може дълбоко и несправедливо да се обидим на хора, които изобщо не са възнамерявали да ни обидят, защото „те са дали всичко, което са могли – каквото не са дали, значи не са можели да го дадат“.

Според мен сложна, но важна крачка в развитието на личността е да съкратим фразата „Аз го чувствам така, защото...“ до „Чувствам го така. Точка.“ и да се постараем да намерим колкото се може повече начини да разчитаме на себе си тук и сега, в условията, в които живеем, и с хората, с които живеем.

НЕКРАСИВИ ЧУВСТВА НЯМА.

НЕПРАВИЛНИ СЪЩО

Нежността към себе си започва с това, че си позволявате да чувствате всичко, което чувствате, без да обръщате внимание на това какво ще си помислят другите и без да делите чувствата на добри и лоши.

Както пише във Фейсбук Елизабет Гилбърт , ако изпитваме радост, тя е истинска и реална за нас, както и нашата мъка, както и нашата любов към някого. Никой няма да спечели от това, че ще се мъчим да убедим себе си, че изпитваме нещо друго. Трябва да живеем със своята истина – няма по-добър начин да станем цялостни. Като избираме по-малко, избираме недостатъчно. За нас.

Ако ви е тъжно, това е истината

на момента и няма защо да я отричате.

Имате причина да се чувствате така: нещо ви е разстроило, може би се изгубили нещо (пари, отношения, някакъв предмет, вдъхновението си, плановете си за уикенда, любовта на живота си) и ви трябва време да преживеете тази загуба, да ви мине и да се приспособите към промяната.

Да ви е тъжно не означава да се облечете в траур, да ридаете до безкрай и да не излизате от стаята си. Да ви е тъжно означава да си позволите да признаете загубата. Не може да се предскаже колко време ще отнеме това. Но ако си забранявате да ви е тъжно, ще е със сигурност повече, отколкото би могло.

В тази ситуация нежността към себе си е да се примирим с това, че известно време ще ходим с пълни с мъка джобове. Ще ни мине, когато ни мине. Това е нормално, няма да пострадате от него и със сигурност няма да ви стане по-зле.

При това се постарайте да не се вкарвате в капана „изживяване заради изживяването“. Това се получава, когато започваме да се вълнуваме всичко ли ни е наред, ако усетим нещо „и аз не знам точно какво“: ако сте завидели на някого, ако сте се зарадвали на неуспеха на приятел или познат, ако ревнувате, докривяло ви е или просто ви е мъчно и започвате да се оплаквате вместо да останете модерно проактивни.

Разстройваме се, когато видим, че не сме способни до безкрай да бъдем „светли личности“ и да мислим позитивно. Трудно ни е и боли да си признаем, че има неща, които винаги ще ни жегват и следователно няма да реагираме „както трябва“ или както бихме искали да реагираме, а на базата на състоянието си и силите си, колкото са ни останали – за да не седнем и да се разревем.

Това е реалността. Затова, моля ви, щом се усетите, че започвате да преживявате, понеже така трябва, вдишайте, издишайте и внимателно върнете себе си на себе си. С вас всичко е наред, чувствата и преживяванията ви са адекватни на момента, не бива да ви е срам от тях или пък да се опитвате да ги изтъквате.

Не е страшно някой път да изпиташ омраза

към любимия човек – страшно е да не си позволяваш

да изпитваш към него нищо друго освен любов.

Чувствата – те всъщност винаги са за „сега“, а не за характера. Ако сте се ядосали, ядът ви не казва нищо за това какъв човек сте, но може да разкаже много неща за ставащото. Възможно е някой/нещо да нарушава границите ви. Или пък се обезценява нещо, което ви е скъпо. Или пък толкова дълго не сте си почивали, че тялото ви е превключило в режим на бойна готовност и сега реагира с командата „Враг!“ дори на полюшването на някое клонче.

Същото е и със страха. Ако ви е страх, това не значи, че сте страхливка. Просто чувствата изпреварват мислите и затова усещате опасността по-бързо, отколкото успявате да си обясните причината за нея. Има една хубава фраза за това: ако ви се струва, че нещо не е наред, най-вероятно не само ви се струва.

Ако сте гладна, уморена и направо капнала, няма смисъл да очаквате от себе си будистко спокойствие, като видите на какво са направили децата къщата. Гневът ви няма да е свидетелство за гадния ви характер – той ще е само сигнал за това в какво състояние сте в момента.

Всеки път, когато натоварваме другите с наши надежди, които те не могат да оправдаят, възниква конфликт на очакванията. Бебето изобщо не знае, че мама умира за сън. Съпругът не може да чете мисли и си няма представа какво е премълчала жена му. Няма смисъл да очакваме съчувствие и подкрепа от приятелка, която само критикува. Всичките те правят това, което правят, не „напук“, а защото не могат другояче. Не че нещо не са наред – нещо не е наред с нашите очаквания (подчертавам: с очакванията ни, не с нас).

Друг вариант на развитие на събитията е когато ви обясняват какво точно трябва да чувствате или осъждат реакцията ви: „Как може да се радваш, че си напуснала работа? Трябва да си изнервена до дупка като всеки нормален човек!“.

Помня как приключих първия си брак не с предписваните чувства на загуба и съжаление (имаше ги, но като фон) – тръгнах да се развеждам ядосана. Бях направо бясна. Едва ли щях да съм вбесена, ако двамата „просто“ не си бяхме съвпаднали по характер или пък любовта беше изтляла с времето. Бях вбесена, защото ме болеше да преживявам собственото си безсилие пред това как методично и безвъзвратно се руши онова, което бях градила дълго, в което години наред бях влагала време, сили, пари и общо минало.

Категорично обаче съм против това да се отказваме да чувстваме нещо от страх, че „така не бива“, че „не е редно“. („Обичам те.“ – „Благодаря.“ – „Не очаквах точно този отговор.“ – „А „много благодаря“ ли?“ )

Ти казваш: „Мъчно ми е, боли ме“, а ти отговарят: „Не, не те боли“. Не ти е мъчно. Не ти е зле. Не си уморена. Това са глупости, стегни се. И ти се стягаш. Един път се стягаш, втори път, трети, четвърти, пет пъти се стягаш, осемнайсет пъти се стягаш, четирийсет и три... И наистина усещаш как ставаш по-силна и по-закалена, как кожата ти загрубява и се превръща в броня. И как там, където преди е имало нещо живо и топло, онова съкровено място, започва да се изпълва със студена пустота.

И един ден се усещаш, че вече ти казваш на някого: не ти е мъчно и трудно, не те боли чак толкова. Ти не му вярваш и мериш според себе си, и мярката е малка и неверието ти е глупост и обида. А онзи другият, който е дошъл при теб с мъката и болката си, си остава с тях сам и тъжен.

Мразя когато ме питат „Какво става с теб?“ и чуят отговора ми, да казват: „Е, не се коси толкова, то пък голямата работа!“. Първо, всеки човек има право да изживява нещо случило се така, както иска да го изживява, защото най-добре знае какво ще облекчи болката му. Второ, подобни думи поставят под съмнение способността му правилно да реагира на събитията, като го преместват от позицията на голям човек със своя устойчива координатна система в позицията на дете, което няма достатъчно жизнен опит, за да прецени ставащото обективно. Трето, никой не може да казва на никого „отпусни се“, докато не се е напрегнал до същата степен. Онзи, който преживява загуба, знае какво му струва ставащото, какви сили. Хората не скърбят за развлечение.

Авторката на прочутата книга за съзависимостта „Никога вече съзависим“ Мелъди Бийти пише: „Спрете да се отказвате от себе си, от нуждите си, от желанията си, от чувствата си, от живота си и от всичко, което ви прави цялостен човек. Вземете решение винаги да се грижите за себе си – и се придържайте към това решение. Ние можем да се доверяваме на себе си. Способни сме да се справим и да се адаптираме към всякакви събития, проблеми и чувства, с които ни сблъсква животът. Можем да се доверяваме на чувствата и съжденията си. Можем да решаваме проблемите си. Можем да се научим да живеем и с нерешените си проблеми. Трябва да вярваме на хората, на които се учим да разчитаме – на самите себе си.“

ТИХИТЕ ЕМОЦИИ

Понякога неемоционалността не е следствие от изтощение или съзнателно потискане на чувствата, а особеност на душевния ни строеж. Не бива да се самообвиняваме в безчувственост или студенина и да се опитваме насила да преживяваме реалността по-ярко: „качествеността“ на емоциите не зависи от степента на проявата им и не се измерва с височината на подскачането от радост или с броя кофи сълзи.

Нормално е да обичаш страстно,

до вътрешен трепет и до световъртеж,

и е нормално и да не обичаш така.

Нежността към себе си означава да се учим да ценим нашето си сандъче с инструменти, което ни се е паднало, вместо да завиждаме на чуждото. Един човек си има лупа, която му позволява да вижда голямото в малките неща. Друг – брадвичка, за да кастри излишното. Трети – рулетка, с която измерва всичко около себе си, четвърти – чудесно средство за насищане на бои и емоции. Нормално е, ако си нямате в сандъчето усилвател на емоции. Това е ваша особеност, а не недостатък.

За повечето от нас да си позволим да усещаме „негатива“ и при това да не правим с него нищо, да не се опитваме да се поправим или поне да се поприкрием от срам, е истинска задача номер едно. Макар че понякога се страхуваме не толкова от чувствата си, колкото от възможните си постъпки под тяхно влияние – резки и необмислени действия, остри като скалпел думи. Плаши ни перспективата, че после ще трябва да се оправяме с последствията: развалени отношения, безкрайна кавга, съсипаната репутация на някой винаги мил и спокоен човек.

Страхът да не дръпнем дявола за опашката прилича на опасението от това да изпитаме сексуален интерес към външен човек, при положение че сме в стабилни моногамни отношения. Все едно този интерес е равнозначен на измяна и е свидетелство за проблеми в семейните отношения. Не е така. Колкото по-често потискаме с усилия на волята спонтанно зародилия се към някого интерес („не смей да гледаш!, „не смей да се възхищаваш!“, „не смей да си признаваш, че това, което виждаш, ти харесва!“), толкова по-голяма е вероятността, че дълго сдържаното напрежение един ден ще избухне и ще се стигне до истинска изневяра, или пък желанието, включително към личния партньор, ще се стопи, ще изчезне. („Хайде на бар! – Не ми дават на бар. – Хайде на риба! – Не ми дават на риба. – Не съжаляваш ли, че се ожени? – Не ми дават за съжалявам!“)

Между сексуалния интерес и изневярата има много междинни решения и конкретни действия. Нормално е да изпитваме възбуда, обаче да си я носим вкъщи.

Невъзможно е да влияем на това какви чувства се зараждат вътре в нас. Невъзможно е с усилие на волята да се накараме да престанем да обичаме или да страдаме заради изневяра или предателство. Добрата новина е, че

винаги имаме сили

да се справим с каквито и да било чувства.

Нито едно от тях няма да ни убие, иначе природата нямаше да ги създаде.

Ан Ламот пише: „няма да стигнеш до истината, ако само си седиш и се усмихваш кротко и умиротворено. Мъката, загубите, гневът – това са крачките по пътя към истината. Ние вървим към нея през тайните си стаи и отдавнашните си страхове, през дебрите и пустошите, от които са ни казали да бягаме. Когато стигнем там, ще се огледаме, ще въздъхнем и ще приемем видяното – и чак тогава ще можем да проговорим. Тъкмо този миг е завръщането у дома.“