Президентът

Спасителят каза: Всички природи, всички образувания,

всички същества съществуват във и един чрез друг,

и те ще бъдат възстановени отново в своите собствени корени.

Така щото природата на материята е възстановена

в своята собствена същност.

Който има уши да чуе, нека слуша.

Петър му каза: Доколкото си ни обяснил всичко,

обясни ни и това: какъв е грехът на Света?

Спасителят каза: Няма грях, но вие сте които вършите грях,

като правите нещата, които са в природата на прелюбодейството,

което е наречено грях.

Затова Доброто дойде между вас, в същността на цялата природа,

за да я върне в нейните корени.

Петър каза на Мария: Сестро, ние знаем, че Спасителят

те обичаше повече от всички жени.

Кажи ни думите на Спасителя, които ти помниш – които знаеш,

но ние не знаем и дори не сме чували...

Из Евангелие на Мария Магдалина

ОТ АВТОРА

Президентът в този роман е утопична представа за държавен глава на Република България. Което предполага, че негов прототип едва ли съществува в българската реалност. Този персонаж е всичко друго, но не и политик. Днес това занятие не се ползва с обществено одобрение. Хората, управляващи делата на Отечеството, все повече се отдалечават от идеала за чиста и свята Република, завещан от поборниците за национална независимост на изстрадалата свободата си България.

Днешното устройство на българската държава чрез разделението на властите дава възможност за идеална подредба на обществото. Конституцията ясно определя кой твори законите, кой се грижи за материалните блага, кой въздава справедливост и възмездие, кой представлява името българско пред всите народи по Земята. Президентът. Държавният глава. Лидерът на нацията. Символът на националното единство в мир и във война, ако враг нахлуе в земята българска.

В този смисъл мисията на президентската длъжност се заключава в отстояване достойнството на един доказал през вековете своята автентичност народ. Особено в циклично редуващите се смутни времена в историята на целокупното човечество.

В навечерието на 2016 година от новото летоброене светът загуби своята представа за подреденост. Яростта на недоволството раздвижи човешките маси. Гневът на мнозинството изригна срещу самозабравата на малцинството. Блясъкът на диамантите в короните на властващите освети напуканите от жажда за справедливост устни на простосмъртните. Управниците загърбиха обществения договор. Демокрацията се изчерпа като гарант за правата и свободите. Монархиите окончателно погребаха илюзията за богоизбраност. Църквите загубиха статута на посредници между Твореца и човеците. Последствията на най-покварения ХХ век надвиснаха като дамоклев меч над човечеството. Възцари се войнстващата посредственост на агресията, победила принципите на хуманизма и балансиращата красота на изкуствата. Суетата на елитите заприлича на болезнен маскарад. Манипулацията с истината прерасна в информационен тоталитаризъм. Небивали конспиративни теории набъбнаха като метастази в човешкото съзнание. Идеализмът се превърна в недостатък на съвременния човек.

Вулканът избухна. Неконтролируема маса от хора прекрачи границите. Вълните на бежанците от собствената им същност заляха оазисите на самодоволното блаженство. Крясъци заместиха говоренето. Споровете за това чий Бог е по-праведен окървавиха представите за религиозна търпимост. Търговията със смъртта процъфтяваше. Уплашени сърца хлопваха вратите на състраданието и милосърдието. Никой не вярваше в добрите намерения на никого. Всички влязоха в матрицата, станаха част от матрицата и разбраха, че са родени от матрицата. Матрицата, която хората сами създаваха през хилядолетията, примирявайки се, че винаги ще са роби на някого.

В тези времена един изгубил себе си народ правеше последни усилия да възвърне себе си. Обитавайки кръстопътя между Изтока и Запада, този народ е оцелявал в капризите на вековете чрез вярванията си, които надхвърляха всички разбирания за канон и догма. Еретикът в душата на българина се събуждаше всеки път, когато посягаха на достойнството му. Но това е било във времена, когато чужди са престъпвали неканени прага на дома му. Днес глобализмът беше наложил максимата „свой сред чужди, чужд сред своите“. Българите станаха шампиони по ненавист един към друг. Поколенията настръхнаха едно срещу друго. Престанаха да създават, а само преразпределяха помежду си граденото преди тях. Забравиха идеалите и потънаха в мрака на безпросветието. Копаеха настървено земята си, разравяйки пластовете на цели седем цивилизации, трупали история върху нея, и продаваха на безценица миналото си. Иконите на националните им герои прашасаха. Превърнаха в идоли чуждоземци. Раждаха и изпращаха децата си да търсят щастието през девет земи в десета. Умираха с отворени очи към надеждата за завръщане.

Пиянството на един народ се беше превърнало в тежък махмурлук от ферментиралите градуси на подменените ценности. Римите на старите поети заглъхнаха в чалгата на посредствеността. Засъхнаха четките на художниците. Напука се глината по ръцете на скулпторите. Тук там писваше някоя от предишните сто гайди и напомняше за онази дадена от боговете хармония в душата на нашенеца между небето и земята.

Идваше ли краят... или започваше битката за достойнството на един народ...

юни 2016

P.S. Припознаването на лица и събития е

плод на асоциативното възприятие на

обективната действителност от въображението ви.

ХИПОТЕЗА

Утопиите се раждат в смутни времена. Когато се наруши балансът между доброто и злото, хората започват да мечтаят за един нов, по-съвършен свят, който е различен от съществуващия. Утопиите отдавна не са инструмент на политическите партии. Политиците престанаха да бъдат мечтатели. Превърнаха политиката в препитание, съвестта – в разменна монета, морала – в портфейл. Честта се оказа недостатък, вярата – слабост, а надеждата – илюзия.

Власт, пари, религия отдалечават хората от спояващата сила на човешката любов. Разделението унищожава имунната система на обществата. Народите се превръщат в лесна плячка. Жертва на чужда воля. На крачка от робството. И заживяват в най-голямата утопия – свободата.

ПРОЛОГ

Последните движения на четката разкриха буквите... М.М...

Ръката му потрепери. Вдигна глава към тавана на криптата. Отгоре като по поръчка долиташе звукът на органа... Ave Maria...

„Нима я разкри?!?“ – като че ли прошепна някакъв вътрешен глас.

Ave, Maria, gratia plena; Dominus tecum – поде хорът на момчетата и сякаш основите на величествената катедрала потрепериха.

Огледа се. Сянката ѝ се беше надвесила над съседния саркофаг. Придърпа петромаксовата лампа. Зеленясалият камък придоби мистичен оттенък.

„Господи!... Толкова години!... Най-после!“

– Мари! – гласът му изпълни криптата. – Мари, няма да повярваш!

Сянката се приближи. Лицето ѝ изплува в светлината.

– Виж, виж! – Ръката му погали надписа.

– Невероятно! – посегна тя към саркофага. – Това преобръща всичко.

Отгоре детските гласчета продължаваха... Sancta Mari, Mater Dei, ora pro nobis peccatoribus... nuns et in hora mortis nostrae. Amen.

– Дааа... – Гласът му потрепери. – Тази М.М. определено не е онази, за която пеят горе.

Ръката ѝ докосна неговата. Усети някаква сакралност. Нали бяха в криптата на свързваща човека с Бога катедрала. Точно такава божествена намеса, каквато си я представяше през прочетените книги и за която вече беше започнал да се пита: „Какво ли ще почувствам, когато ми се случи?“. В този момент разбра, че е срещнал любовта. Щяха да минат години, за да проумее, че е благословена още в онзи първи миг. Любовта, която преобръща всичко. Както се и случи впоследствие. Пръстите им се преплетоха в своеобразно заклинание. В този момент, вече напълно категорично, отново се появи вътрешният глас: „Създателят ни е дарил мозък, за да може всеки сам да пише сценария на собствения си живот“.

ГЛАВА 1

СЪНЯТ

– Господин Президент!... Господин Президент!

Отвори очи. Имаше усещането, че преживява внезапна телепортация. От катакомбите под онази готическа катедрала до салона на президентския „Фалкон“ в небето над Европа. Телепортация, преодоляла разстояние от трийсет години.

Гласът на асистентката окончателно го върна в действителността.

– Извинете, господин Президент, имаме промяна.

Още не можеше да свикне с обръщението. Още не можеше да повярва.

Той. От три дни... Президент на Република България.

– Каква промяна?

– Затвориха летището в Париж. Бомбена заплаха.

– Разбирам.

– Капитанът предлага междинно кацане във Виена. Докато се изясни ситуацията във френската столица. Другият вариант е връщане в София.

Погледна през прозорчето. Настъпващият изгрев на мразовитото януарско утро на 2017-а докосваше крилото на самолета. Светлината изблъскваше тъмнината към хоризонта. Най-сигурното доказателство, че летят от Изток към Запад.

Сам беше настоял да тръгнат колкото се може по-рано. Изненада всички с внезапното си решение да присъства на откриването на изложбата „Българските владетели IХ–ХIII век“ в Лувъра. В администрацията настъпи паника. Чиновниците още не се бяха окопитили от изненадващите резултати от изборите. Службата по протокола истеряса. Това било невъзможно! Такива визити се подготвяли с месеци. Имало правила и принципи в международните взаимоотношения. Освен това тази изложба била под патронажа на правителството и президентството нямало нищо общо с нея. Охранителите бяха категорични. Не можело за толкова кратко време да се съгласуват мерките за сигурност с френските власти.

Не разбираше нищо от тези работи. Вихърът на предизборната кампания и непредполагано от никого, най-вече от самия него, спечелване на изборите не му бяха дали още отговорите – защо и как се стигна до всичко това. Само за няколко денонощия животът му се преобърна в най-неочаквана посока. За втори път. Веднъж преди трийсет години при докосването на две ръце и сега, в наши дни, когато близо милион ръце пуснаха в избирателните урни листчето с неговото име. Първото се оказа любов, второто – надежда. Някои дори мотивираха гласуването си пред камерите: „В очакване на Спасителя“.

Искаше да се върне отново в съня си. Винаги е искал точно този сън. Събуждаше се с усещането за прераждане. Беше нещо като онази извечна мечта на човека – да започне живота си отново. Да преживее онова, което с течение на времето животът категорично е доказал, че не е трябвало да пропуска.

Това не беше точно сън. Появяваше се като увертюра, когато притваряше очи в очакване на обаждането на оня вътрешен глас, за който си беше самовнушил, че е на баща му. Само глас. Никакъв образ. Вече трийсет години. Всеки път, когато имаше нужда от силната бащина ръка върху рамото си, докато се опитваше да си обясни случващото се, за да вземе решения. „Синдромът на отсъстващият баща“, му бяха обяснили експерти по разгадаването на най-неразгадаемата тайна – човешкия мозък. „Човешкият мозък не ни е по ума, момче – допълваше ги пък този, който го превърна от невръстно момче в мъж, посочвайки поредната купчина книги за прочит през лятната ваканция край морето. – Този Божи дар, мозъкът, тази машинка, която цъка неспирно в главите ни, се самообучава чрез четенето на трудни книги. Затова Библията е най-сложната за проумяване.“

Точно преди трийсет години, попаднал в една къща в Южна Франция, по-скоро малка крепост, препълнена с писана още от древни времена история, беше прочел, че езикът не е говорител, а мислител, особено когато става дума за библейски текстове.

– Никакво връщане. Кацаме във Виена.

Беше категоричен. Младото момиче се отправи към пилотската кабина.

Притвори очи. Оня, дълбокият вътрешен глас, оказал се впоследствие най-верният му съветник, зашептя: „Точно така!... Никакво отказване!... От трийсет години си тръгнал за тоя Париж... Време ти е да стигнеш...“.

В съзнанието му изплуваха мъгляви картини на нещо далечно, някъде там, отвъд хоризонта. Усмихна се. Казват, че най-искрената човешка мечта винаги е обляна в светлина, защото човек си представя живота такъв, какъвто го мечтае. Тази мечта осмисля годините му. И си тръгва от този свят с нея и желанието тя да се сбъдне в следващия живот. Някои наричаха това утопия.

„Не сравнявай любовта с утопия – прекъсна го отвътре този, когото не виждаше, който не остаря пред очите му, не усети ръката му, когато имаше чувството, че е изправен пред пропаст, една крачка и край. – Любовта, ако е любов, е тук и сега – продължи гласът. – Аз пропилях любовта с майка ти, лиших от любов теб и сестра ти именно заради една утопия. Хукнах към Америка, повярвал, че тя сбъдва мечтите. Прословутата американска мечта, която се оказа просто една утопия. Затова ти сега пиеш едно виенско кафе на летището и продължаваш – почти ултимативно разпореди вътрешният глас. – Що за президент си, ако не ти осигурят безопасен коридор закъдето си тръгнал!“

Още при завръщането си в България след онова мистериозно каркасонско лято на осемдесет и шеста окончателно реши, че ненапусналият го до ден днешен вътрешен глас е на баща му. Някъде от отвъдното. В такива моменти не бързаше да отваря очи.

Българите посрещнаха двайсет и първи век обезверени. След падането на Берлинската стена през 1989-а бяха достатъчни едва десетина години, за да преживеят всичките си илюзии. Оказаха се неподготвени за предизвикателствата на променящия се свят. Всъщност те изобщо не познаваха света. А и светът ги беше забравил. Сещаше се за тях покрай други важни събития, въвлекли ни в центрофугата на чужди сметки и амбиции.

Битката за властта и преразпределението на собствеността на държавата завладя умовете на събудилите се само след една трескава нощ демократи. Обществото се разрои на стотици партии, претендиращи за правото да решават съдбата на българите. Бивши комунистически номенклатурчици, преминали в запаса служители на специалните служби, размечтали се професори, събудили се интелектуалци, неразбиращи работници и летаргични селяни. Всички накуп в центрофугата, наречена преход. Тази дума се превърна в най-удобното оправдание за отсъствието на съвест. Митинги, лозунги, стачки, избори. Коктейл от страсти, победи, загуби, заблуждения, подли предателства и загърбени идеали. Когато умря и илюзията за добрия цар, мечтателите свиха байраците. Повечето хванаха пътя за някъде, а останалите... Останалите – останаха!

ГЛАВА 2

БОДЛИВАТА РОЗА

– Вие ли сте от България?

Обърна се. Тя го оглеждаше любопитно. Оправдаваше наивната му представа за французойка. Малко над средния ръст. Бели маратонки. Издължени от впитите джинси крака. Полепнала около щръкналите малки гърди тениска с щампата на UNESCO. Кестенява чуплива коса. Пъстри котешки очи. Поглед на отминаваща невинност. И една загадъчна, дърпаща към страстта малка бенка над левия край на горната устна. Години около неговите – трийсетте. Никаква чанта. Само в ръцете ключодържател с емблемата на известното френско лъвче.

– Да. Аз съм от България – протегна ръка той. – Богдан.

– Мари. – Усети топлината на кожата ѝ. – За първи път ли сте във Франция?

– За първи път напускам България.

– Не обичате да пътувате?!?

– Напротив! Но там, откъдето идвам, задават много въпроси, преди да те пуснат да пътуваш.

– Не разбирам – погледна го учудено тя.

Махна с ръка и се наведе за сака.

– Няма значение. Дълго е за обясняване.

Тя се усмихна.

– Хайде! Важното е, че са ви пуснали. Да вървим.

Усети лепкавостта на жегата на френското лятото на 1986-а още на гарата в Париж и очакванията, че в Тулуза ще се диша по-леко, не се сбъднаха.

Малкото червено пежо ѝ отиваше. Задната седалка приличаше на неподредена работна маса. Няколко книги. Последният брой на специализирано списание по археология. Бележник. Фенерче. Голям скицник и фотоапарат. Разпечатан пакет солети. Торбеста дамска чанта плюс раздърпан пуловер. Зад седалката ѝ – гумени ботуши.

– Офисът ми – разшифрова изучаващия му поглед Мари, докато чакаше зеления светофар. – Значи, вие сте този загадъчен българин?

– Ако преминем на „ти“, ще мога по-спокойно да попитам... защо загадъчен?

– Така говорят колегите за теб. – Устните ѝ загатнаха усмивка, а погледът пробяга по лицето му.

Потеглиха. Ръцете ѝ нежно галеха волана, издавайки увереността на опитен шофьор. Чак сега забеляза кожената гривна на дясната ѝ ръка с – о, боже! – втъкани в нея български шевици.

– Защо загадъчен ли? Ами... Идваш чак от България, за да се ровиш в нещо, за което във Франция не е много прието да се говори. Дори тук, в триъгълника между Каркасон, Монсегюр и Рен льо Шато, за еретиците се споменава шепнешком и не пред всеки.

Колата набра скорост. Изходната табела показваше, че Тулуза остава зад тях и поемаха на югоизток, по магистралата към Каркасон.

– А тази гривна? – посочи той ръката ѝ.

– Хм... Не само загадъчен, но и наблюдателен!... Наследство. – Ръката с гривната докосна скоростния лост – Предава се между жените в рода ми вече не знам кое поколение поред.

– От около девет века, нали?

Колата рязко намали. Погледът ѝ изостави пътя.

– Откъде знаеш?!?

– Майка ми имаше същата. От баба си... Тя пък от своята майка. И така много назад във времето... Сега я носи сестра ми.

– Същата като тази? – Ръката ѝ приближи лицето му.

– По-скоро тази е като онази – докосна той гривната.

Въпросителният ѝ поглед отново пренебрегна пътя.

– Това е ритуален накит, пренесен от българските богомили през цяла Европа и достигнал до вашите земи тук по времето на еретиците, за които ти казваш, че трябва да се говори шепнешком – поясни той.

Стотината километра до Каркасон преминаха в едночасов разговор за шепота на еретиците и проблясъците на кладите през тъмните векове на средновековието. Манихеи, павликяни, богомили, катари – забърквали странна философска система за взаимоотношенията между човека и Бог, оставила дълбок отпечатък именно тук – в югозападната част на Франция. Само на няколко хвърлея от бастиона на католицизма – Испания. Земята Лангедок – гнездото на еретиците, домът на добрите хора, убежището на Светия Граал и на още редица всяващи смут в историята митове и легенди.

Слънцето захапваше хоризонта, когато Каркасон изплува пред тях. Залезът засилваше контраста на най-голямата, напълно запазена крепост в Европа. Несравнима гледка.

Умело промушвайки се из тесните улички, колата спря пред старинна къща.

– Пристигнахме. – Мари се извърна и придърпа чантата си.

– Но това... не е хотел! – заозърта се той

– Фамилната ни къща. И тя, като гривната, се предава от жена на жена в рода ни. Сега е моя... Даже си има име!... Le Rose Epineuse...

– Бодливата роза?!?

– Да, представи си! Прозвище, подходящо за почти всяка жена по тези краища.

– Il n’y a pas de rose sens epineus!

– Браво! Толкова млад, а вече си разбрал, че няма рози без бодли.

Беше успяла да отключи входната врата. На стената до нея наистина имаше керамична табелка с избледнял готически надпис „Le Rose Epineuse“. Сводест проход ги отведе в малко вътрешно дворче. Изтъркани от вековете каменни плочи с метална маса и столове по средата. Цветя. Много цветя. В саксии, делви, малки бъчви и в какво ли още не. А в нишата на отсрещната срещу входа стена... Мадоната!... Изваяна от черен мрамор Мария Магдалина.

– Невероятно красиво! – огледа се той. – Но аз... тук...

– Осмелих се да те приютя. Не е по-различно от малките хотелчета в стария град, но така ще съм по-спокойна. От академията ме предупредиха да не те изтървавам от поглед. Ами да!... Нали идваш отвъд Стената... Хайде!... Ела да ти покажа къщата.

Имаше чувството, че е попаднал в музей. Картини. Много картини. Живопис и графика. Гоблени. Статуетки. И почти всичко свързано с Notre Dame de Lumiere – Девата на Светлината, или прословутия за тази област на Франция култ към Черната Мадона. Коридори с шкафове, пълни с книги. Подвързии от ренесанса, че и още по-назад. Тежки маси с навити на руло папируси, географски карти и разтворени албуми на италиански и фламандски майстори. Странна идилия на нещо, което крие някакъв целеустремен интерес към нещо конкретно. В случая – Мадоната. И библии. Много библии. Навсякъде библии. Много повече от известните му досега издания на Светото писание на всевъзможни езици.

Никой не би предположил отвън, че тази къща е толкова огромна. Тясната фасада откъм улицата заблуждаваше. Всъщност беше малка квадратна крепост с вътрешен двор.

– Оттук има изход към съседната улица – посочи тя масивна врата с тежък обков, докато крачеха по дълъг каменен коридор. – Не тази, на която спряхме – потвърди тя архитектурните му изводи. – А ето и твоето царство.

Голяма стая с огромно легло с балдахин. Поне на двеста години. Камина с две кресла до нея. Над камината – огромен гоблен на Леонардовата „Мадоната на скалите“, или по-точно „Мадоната в пещерата“. Тежък скрин и писалищна маса. Върху нея – масивен сребърен свещник. Нещо като театрална сценография на Шекспирова пиеса.

– Но това е твърде...

– Не се притеснявай. В това легло са спали поне една дузина градоначалници на Каркасон.

– В смисъл?!?

– Родът ми е управлявал със столетия тази крепост. В смисъл, че бодливите рози не са расли в полето като магарешките тръни.

– Респектиращо!

– Настани се. Банята е зад тази врата. След час вечерята ще е сервирана долу... До Блудницата. Пардон – Мадоната! Видях, че те заинтригува. Ще ти разкажа защо е тук. – Тръгна да излиза. Внезапно спря и се обърна. – Еее, Богдан от България!... Надявам се да изживееш приключението, което толкова упорито търсиш. Чувствай се като у дома си в земята на Лангедок – центъра на старата Окситания... И... Ако поискаш да се пренесеш назад във времето, запали свещника – посочи тя към писалището. – Той е вълшебен. От времето, когато по тези земи са горели клади и са отеквали писъците на еретиците. Пресъздава сенките на предишните обитатели на тази стая.

Усмихна се загадъчно и излезе.

Беше преди цели трийсет години.

Може би точно в онази лятна вечер на 1986-а в него за първи път заговори оня, вътрешният глас, който започна да се обажда всеки път, когато усещаше неувереност в преценката на случващото се. „Слушай, Богдане!... Това със свещника не е случайно... За да има сянка, трябва светлина... Сънищата ти в тази стая няма да бъдат като другите...“

Имаше чувството, че ако се обърне рязко, ще види поне сянката му. Да прошепне онова сакрално „тате“ с надеждата образът да изплува.

Богдан не можа да запише история в Софийския университет. Допуснаха го само до специалността „Археология“. На неблагонадеждните за режима младежи историята бе позволена само от античността и най-много до късното средновековие. „Баща ти ни е лепнал такова петно, че не те чака светло бъдеще“, повтаряше в моменти на отчаяние майка му и бързаше да скрие в най-дълбокото на шкафа няколкото писма от Америка.

Баща му. Запилял се по Новия свят в началото на шейсетте. Опиянен от американската мечта за неограничените възможности, наивник на средна възраст. Фанатично убеден, че Холивуд ще припадне от умиление по сценария му за филм, разказващ историята на една велика ерес – богомилството. Как се зародила по българските земи, после пропътувала десетилетия до Южна Франция и как благодарение на това тайно учение днес Западът притежава ценности, които го превръщат в център на цивилизацията.

Беше едва на четири, когато в една мразовита утрин някакви униформени изведоха майка му и баба му по стълбите на тихата им кооперация в центъра на София. „Днес ще се гледате сами“, просъска на по-голямата му сестра най-навъсеният от мъжете и хлопна входната врата. Жените се прибраха по тъмно и ги завариха сгушени един в друг до загасналата печка. Студът се настаняваше все по-трайно в осиротелия дом.

Когато през 1976-а каза, че е приет в университета, и трите жени вкъщи не повярваха. Бяха се примирили с последствията от бягството на баща му. Само баба му запали кандилото под Богородица и се прекръсти: „Господи!... Благодаря ти, Света Дево Марийо!“. Тогава нито Господ, ни най-малко пък някаква си Дева Мария означаваха нещо за него. Беше много, много далеч от религиозното. Вечерта преди първия учебен ден майка му влезе със зачервени очи в стаята и му подаде писмата. Шестте изтъркани от отваряне плика от Америка. С пощенските марки на Статуята на свободата. „Вземи ги. Те са писани до теб! Вече поемаш по своя си път в живота. Ако не баща ти, поне думите му да ти помогнат.“

Цяла нощ пликовете лежаха под възглавницата. Не смееше да ги докосне. Имаше чувството, че ако ги отвори, ще събуди баща си. Той си беше тръгнал от този свят преди няколко години, успял да сбъдне американската си мечта само до кейовете на пристанището на Лос Анджелис. Някакъв пиян кранист не видял двамата хамали в трюма на кораба и тежкият контейнер ги запратил във вечността. Мечтаният филм явно нямаше хепиенд. И толкова. За шестнайсет години само шест писма от Америка и нито един цент. Съдба. Малцина бяха тези, които вярваха, че американската мечта може да съдържа само думи.

На сутринта ги прочете на един дъх. Не обели дума на никого. Остана безмълвен дори когато баба му плисна канчето с вода по стълбите за „на добър час“. Влезе в университета. Писмата със Статуята на свободата останаха под възглавницата. Върна се към тях едва когато в него се зароди неистовото желание да се озове един ден в онази далечна земя Лангедок, където смяташе, че се е заселил духът на баща му. Колкото повече Богдан съзряваше, толкова по-силно ставаше усещането, че орисията на бащата и сина е заровена някъде назад във вековете. Чувстваше се длъжен да разгадае някаква странна легенда, която беше предопределила съдбата му.

И ето, че този миг беше настъпил.

Долу, на каменния плочник в кокетната градина с Мадоната, в самото сърце на старата крепост Каркасон, го очакваха изстудено прословутото розе „Mondeuse Noire“ и най-вече Мари. Археоложката от Каркасон, достигнала твърде рано до Френската академия на науките и покоряваща парижките академични среди със скандалната хипотезата, че величието на Франция е донесено от Изтока.

ГЛАВА 3

УРОК ПО ИСТОРИЯ

Промяната на звука на фалкона и лекото накланяне го извадиха от унеса. Отвори очи. Огледа се. Всички бяха по местата си.

– Захождаме към Виена, господин Президент – отговори на въпросителния му поглед шефът на Националната служба за охрана. – Сложете си колана. До петнайсет минути кацаме.

Седящият срещу него началник на кабинета се наведе напред.

– Позволих си да повикам на летището посланика ни в Австрия. Осигурен ни е удобен ВИП апартамент в транзитната зона. От Париж все още нямаме информация кога ще отворят летището.

– Дали ще успеем? – пристегна вратовръзката си президентът.

– Откриването на изложбата в Лувъра е чак в шестнайсет часа, господин Президент – долетя гласът на асистентката по протокола от дъното на самолета. – След това домакините дават малък коктейл. Преди това ще има брифинг за медиите. От френска страна ще са министърът на културата, кметът на Париж, председателят на Френската академия на науките и ректорът на Сорбоната. Домакин е директорът на Лувъра.

– За съжаление, френският ви колега не е в състояние да промени програмата си и да присъства на изложбата.

– Меко казано, е изненадан от внезапното ви появяване във Франция – поясни началникът на кабинета. – Събитията с бежанците в Европа и обстановката в Сирия диктуват програмата му. Но ако останем да нощуваме в Париж, с удоволствие би обядвал утре с вас.

– По протокол вашата визита се води неофициална – допълни асистентката.

– Господин Президент – обади се съветничката по въпросите за връзки с обществеността. – Необходимо е да уточним какво ще говорите при откриването на изложбата и пред медиите.

Обърна се рязко. Двете млади дами от последните седалки срещнаха ледения му поглед.

– Да уточнявам какво ще говоря за изложба, свързана с историята на България!!!... С кого?... С вас?!? Уважаеми млади дами, вие се шегувате. Аз повече от четиресет години разговарям насаме с историята, мили момичета.

Момичетата замръзнаха на местата си. Началникът на кабинета нервно се изкашля и побърза да се намеси.

– Господин Президент, трябва да решите дали ще останем вечерта в Париж, за да информираме Елисейския дворец.

Фалконът забави още скоростта и леко наклони носа си надолу. Високоговорителите пропукаха.

– Господин Президент, дами и господа! Насочваме се за кацане на летище Виена. Времето в австрийската столица е студено и ясно. Нормална влажност и чисто небе. Температурата на въздуха е между четири и шест градуса. Моля, останете по местата си и затегнете коланите до окончателното спиране на самолета. – Гласът на командира на фалкона звучеше бодро и уверено, въпреки ранното излитане преди изгрев-слънце от София.

Една нощ в Париж! Веднага след посещението му в Лувъра. Господи, какво предизвикателство! Нима е възможно!?! „Не се отказвай! – зашептя гласът отвътре. – Колко време смяташ, че ще имаш още?“

Никой от салона във фалкона, с изключение на началника на кабинета, не знаеше какво означава за него една свободна вечер в Париж. Самият той не беше сигурен дали би се случило това, което очакваше. Трийсет години – кажи-речи половината живот. А и предупреждението на онзи, вътрешния глас...

Погледна внимателно в очите на началника на кабинета. Близкият му човек и съратник очакваше решението. Само той подозираше какво се крие зад това внезапно заминаване за Париж.

Президентът се намести в креслото и закопча колана. Двигателите вече виеха на кацане. През прозорчето в ниското проблесна сребристата лента на Дунав... Даа... ама не беше Сена. Усмихна се.

– Оставаме в Париж.

Откъм задните седалки долетя тихото „Ура!“ на съветничката по връзките с обществеността. Пламъчето в погледа на началника на кабинета затрептя.

– Какво пък! Един внезапен работен обяд с президента на Франция няма да е излишен. – Президентът използва паузата на вдишването, за да се огледа бегло. – Тъкмо да му се оплача от това нагло... – щеше му се да го нарече дори само наум „копеле“ – от посланика му в София.

– Тая работа ще я свърша аз – побърза да го коригира началникът на кабинета. – На вас не ви се удава оплакването, а и не приляга на длъжността ви.

– Ти докога ще продължаваш да ми говориш на „вие“?!? – смъмри го президентът. – Да не се познаваме от вчера!

– Е, не е от вчера! Но от три дни си президент... И аз не мога да повярвам още, че... – заоправдава се началникът на кабинета.

Колесниците докоснаха пистата. Оглушителният звук на реверса на двигателите го накараха да млъкне.

Очаквано 2016-а година започна с предизборната препирня – кой ще е следващият президент на Република България. Още не бяха стихнали новогодишните фойерверки и политическата вакханалия започна. Утвърдилата се практика на политическите партии да крият до последно кандидатите си и да оставят на избирателите само месец-два за размисъл върху конкретните претенденти за лидер на нацията, превръщаше предизборните кампании в скъпоструващи рекламни емисии. Избирателят оставаше с усещането, че се опитват да му пробутат поредната паста за зъби, перилен препарат, чудодейно лекарство или напитката, която ще му помогне да забрави действителността. А реалността крещеше за нещо отдавна изгубено – достойнството на обикновения човек и чувството за справедливост в тази страна.

Раните в душата на българина зееха незараснали от измамите на прехода. Нещастната съдба на нашенеца вече беше претърпяла всички метаморфози на самозалъгването. Земята българска беше осеяна от отломките на миналия живот. Само тук-там по някой оазис на разумност и чувство за съзидание. Но общата пелена на разрухата пълзеше като отровен газ, задушаващ самочувствието му.

Българинът може да издържи всичко. Преживял е робства, въстания, войни и революции. Предателства и самоотричания. Преглъщал е орязването на земите му и е тръгвал „на нож“ да брани независимостта си. Опявал е жертвите си и е тачел паметта им. И най-важното – съхранявал е идеалите, заради които са лумвали кладите, вдигали бесилките и проехтявали разстрелите.

В началото на ХХI век България не беше същата. Крачеше в новото хилядолетие без цел и посока. Завъртяно във водовъртежа на глобални противоречия, Отечеството едва-едва блещукаше на европейската карта – последно в класациите за надеждност на живота. Духът на българина беше застинал в долната мъртва точка на себеуважението. Обяздилата го войнстваща посредственост прагматично го беше разделила на „фили“ и „фоби“ и береше с пълни шепи плодовете от разделението на нацията.

Точно в този момент отиващият си президент заговори за „модерен патриотизъм“. Социалните мрежи прегряха. Болезнената чувствителност по темата обхвана целия спектър на страстите от „Осанна!“ до „Разпни го!“. Опитаха се да му обяснят просто, дори с помощта на всезнаещия Гугъл, че патриотизъм означава любов и обич към Родината и желание за опазването ѝ. А така също и привързаност към родната земя, език и традиции. По-настойчивите коментатори дори резюмираха – патриотизмът не може да бъде нито „овехтял“, нито „модерен“; патриотизма или го има, или го няма.

Странен човек беше отиващият си президент. Тясно обвързан с модата на чинопочитание пред новите господари на света, още с появяването си на политическата сцена той демонстрира умението да сърфира по гребена на общополитическата конюнктура. За него светът категорично беше разделен на Изток и Запад, на наши и ваши, на добри и лоши. По-страшното беше, че категоризираше и българите по същия начин, отричайки се от конституционния си статут на обединител на нацията. Много бързо българите разбраха, че имат за държавен глава един малодушен, безхарактерен и комплексиран човечец – обвързан с много зависимости, лишаващи го от собствено „аз“. Този президент олицетворяваше нововъзникналата след промените прослойка българи, които превърнаха раболепието към северноатлантическата военна доктрина в мантра, определяща съдбата на България.

Богдан посрещна новата 2016 година без особени очаквания. Ставаха три години, откакто се беше оттеглил от Академията на науките. Доброволно. Всички останаха изненадани от решението му сам да освободи поста директор на Националния археологически институт. На пръв поглед не съществуваше нито една обективна предпоставка за внезапното му напускане. Извън кариеристичните сметки колегията го харесваше. Неговата харизматичност превземаше отвътре суховатия и педантичен академизъм и разрушаваше бюрократичния догматизъм на правенето на наука.

Разбира се, имаше и врагове. Достатъчно. Най-вече противниците на метода за разказване на историята по обикновен, достъпен за простосмъртните начин. С думи простички и разпалващи въображението на обикновения човек, превръщайки го в съавтор на историята.

– Ние не сме артисти! – възмущаваха се консервативните академици, професори и дори по-младите службогонци, които угоднически им пригласяха. – Виж си изследванията! Приличат на холивудски сценарии.

Това вече не можеше да понесе. Връщаха го в болезнения спомен за баща му и трагичния край на мечтата за холивудски филм за богомилите. „Не губи достойнството си!“, обаждаше се все по-често вътрешният му душеприказчик.

Поиска думата на едно от заседанията и изля на един дъх мнението си.

– Нека се опитаме да си представим историята като една достопочтена дама. Също като в холивудски сценарий. В този смисъл тя, Историята, принципно е мълчалива. Не обича да дава готови отговори. Капризна е. Не я удовлетворява само научният подход към нея. Да... Историята облича официалните си дрехи и присъства на официозните балове на господстващите към момента интереси на властелините на света. Там тя е гримирана, напудрена, надянала маската на традиционното за такива гала-приеми лицемерие. Оставя се да я обсипват с комплименти. Кокетничи с така наричащия себе си елит на обществото. Но когато отминат фойерверките в чест на идолите на деня, Историята, както всеки нормален човек, бърза да се прибере вкъщи. Да махне грима, да разроши косата си, да отмие под душа похотливите погледи на спекулиращите с чувствата ѝ временни диспечери на събитията, да надене изтърканите джинси и раздърпан топъл пуловер, да се изтегне на протрития диван и да зачака, вперила поглед в телефона. В такива моменти Историята чака едно-единствено обаждане. Обаждане на човек, който ще ѝ зададе най-човешките въпроси: „Как си?“; „Вървят ли ти нещата?“; „Имаш ли нужда от нещо?“. Само тогава Историята е готова да разкрие душата си, да сподели тайните си, да се съгласи да дойде с теб на кино и след филма да ти разшифрова какво е искал да каже режисьорът. Защото, уважаеми колеги, дори холивудските сценарии не биха били успешни, ако преди това Историята не се беше произнесла по човешки за времената, които филмират режисьорите, с надеждата да бъдат разбрани от всички хора.

Това беше последната му публична проява.

Не можеше веднага да разбере кои бяха повече – напусналите аулата или възторжено ръкопляскащите. Ръководството на академията дипломатично запази неутралитет. Председателят на БАН играеше собствената си игра, която изключваше мислещите като Богдан. Академикът на академиците не позволяваше прекрачването на границите на консерватизма и нарушаване на статуквото. Точно това накара Богдан след три дни да подаде сам оставката си.

– Задушавам се – отвърна той на лицемерно въпросителния поглед на председателя на академията. – Историята е синтезът между вярата и познанието. Аз вече съм загубил вяра, че българите ще съумеем да превърнем историческото си познание в приоритет в битката за достойнството ни.

Мълчаливият подпис на председателя на академията беше красноречиво доказателство за настъпилите времена на мълчание. Мълчанието се беше превърнало в доходоносен бизнес, гарантиращ трохите от трапезата на войнстващата посредственост. За няма и десетина години българите се бяха върнали към навиците си от тоталитарния режим. Страхът от другомислието натика обратно в душите им инстинкта за себеуважение. Всеки опит за търсене на националното достойнство се определяше като отказ от демократичните ценности, нарушаване на принципите на Европейския съюз и предателство спрямо военните ангажименти към НАТО. Заврян отново между панелните стени на скорошното си минало, българинът извади от гардероба неуспелите да прашасат одежди на лицемерието, покорството и службогонството. Ветропоказателят на идеалите му сменяше посоката след всеки избори и дланите се зачервяваха от аплодисментите към новопоявилите се властници.

Прибра се вкъщи и посегна към писмата. Любимото от шестте. Гласът на баща му от отвъдното разказваше за своя учител по история.

... Помня го. Учителят по история. Превърнат в края на живота си в тъжен свидетел на подмяната на истината. Поглеждаше саркастично учебника и го прибираше в чекмеджето на масата.

– Не държа да го четете – казваше той. – Историята е като проститутките. Безпристрастна. Не дава любов, ако е платена. Просто те оставя да се самозадоволиш.

Даваше ни време да се изкикотим – приключвахме с пубертета – и продължаваше:

– Тя е нещо като Мария, мръсницата на Иисус. Ням свидетел на безумията. Натирват я в тъмното ъгълче на историята, за да не им обърка сметките, докато пишат доказателствата за Възкресението.

Тук учителят плахо се оглеждаше. Прекръстваше се и гласът му ставаше по-тих.

– Историята не пише учебници. Тя събира разпръснати думи. Рисува цветни картини. Композира звуци. А в някои случаи просто замълчава. Оставя тишината да говори. Историята не обича крясъка, воплите, стоновете. Може би затова я наричат „обществото на мъртвите поети“. В историята няма доказателства. Тя прелива от чувства, емоции, радости и скърби. Затова историята не е наука, а е... изкуство. Изкуството на доказателствата. Доказателствата зависят от този, който ти ги разказва, рисува, изсвирва, танцува. Историята е артист. Може да влезе в ролята си, но може и да не докосне сърцето ти. Зависи от сценария. А той пък – от обстоятелствата на времето.

Учителят отиваше до прозореца и вперваше поглед в стария дъб в двора на училището.

– Времето е любовникът на историята. По-точно редовният клиент на Блудницата. Времето винаги си е плащало, за да влезе в историята. Затова златото е привилегия на владетелите. Окървавено от амбицията им да запамети величието им. Според владетелите в историята няма място за обикновения човек. За онези малки човешки историйки, които разказват живота. Има разлика между тези, които пишат историята, и тези, които я сътворяват.

Учителят отиваше до дъската. Тебеширът разделяше черното поле на две. Отляво изписваше „Преди Христа“, а отдясно – „След Христа“.

– Историята е вяра, а не сметка. Няма калкулатор, който да изчисли колко струва миналото. Числата в историята са само запетаите на нейната съвест. Историята няма счетоводен баланс. Нейната принадена стойност не е печалба. Затова не делете историята на преди и след Христа. Ако беше жив, ако беше възкръснал – Месията пръв щеше да се възпротиви на това. Храмът е историята. Затова Учителят изгонва търговците от него.

Учителят изтриваше тебешира и дъската оставаше черна. Черното те кара да проникваш в него – да се взираш все по-надълбоко. В този смисъл историята е бездна. Оставя те да фантазираш какво се е стаило на дъното.

Това беше урокът за въвеждане в историята. Учителят се превръщаше в разказвач. Нещо като Херодот...

Върна пожълтелите листове в плика. Писмата от баща му повлияха за увлечението му по френската школа „Анали“ – превръщането на духовния свят на човечеството в предмет на исторически изследвания. Граматикът на историята Фернан Бродел и подобните нему изследователи се опитваха да използват историческите факти като средство за реконструкция на човешката мисъл в различните епохи с цел разкриване на смисъла на събитията. „Не официалната идеология, не общодържавното мирозрение, религиозно или философско, определят развитието на страната, а манталитетът на народа, произтичащ от неговия образ на живот“, се казваше в идейната декларация на френските мислители.

Шумът от напускането на академията отмина бързо.

Затвори се вкъщи и изчезна от полезрението на всички с изключение на малка група най-близки приятели. Престана дори да се интересува от политическата ситуация в страната. Телевизорът беше прашасал от години. Не четеше преса. Всичко необходимо за ориентация в заобикалящия го свят му доставяха социалните мрежи. Феноменът интернет го вълнуваше от години и за разлика от по-старите си колеги, беше усвоил умението да ползва рационално световната мрежа.

След няма и половин година създаде проекта www.historystudiobg.com. Сайт за разказване на историята чрез творческо компилиране на части от известни художествени произведения на литературата, киното, музиката и всички възможни изкуства. Само видеа. Всеки текст в сайта задължително се четеше върху движеща се картина и подходяща музика. „Били са времена, когато историята се е четяла. Днес библиотеките опустяват. Хартията се превръща в артефакт. Книжното познание роди модерните технологии. Натискаме копчето и вече разглеждаме историята. Историята днес се движи, говори, звучи. Нейните светлини и сенки са осезаеми“, мотивира се той при представянето на проекта. Мрежата свърши своето. Най-вече сред младите хора. Много бързо се формира виртуална общност от съмишленици, споделящи разбирането, че българите не умеем да разказваме популярно своята история. Превърнали сме миналото си единствено в арена на нихилистично отношение към самите себе си. Забравяме корените си, традициите си, светините си, идеалите, за които сме се борили, и националните си герои. Гледаме на историята си само като набор от случили се събития, а не низ от душевните терзания на един народ, като хранилище на оскърбената национална гордост.

– Защо се предаде, Богдане? – емваше го всеки път най-близкият му приятел от университета, когато носеше поредната бутилка уиски, с помощта на която и двамата се опитваха да прогнозират бъдещето на България.

– Защото няма смисъл – отвръщаше той. – Не виждаш ли наглостта в очите на войнстващата посредственост? – Това определение беше тяхното кодирано обозначаване на целия политически управляващ елит. – Не виждаш ли отчаянието в погледа на мислещите хора? Даваш ли си сметка колко духовни емигранти създадохме? Колко млади хора тръгнаха да си търсят щастието другаде и никога няма да се върнат.

– Смисълът, казваш! – отпиваше голяма глътка колегата и посягаше към пурите.

– Точно така! Защото превърнахме „смисъла“ в най-безсмислената дума. Изпразнихме я от съдържание с безумията на ХХ век. Компрометирането на смисъла изтласка дори библейско понятие като вярата в дъното на човешката душа. Превърна съществуването ни в прагматична диаграма на победата на материята над духа... Дай и на мен една пура.

– Така ли!?! – изпускаше първата тлъста порция дим приятелят му и нервно закрачваше из стаята. – А не мислиш ли, че точно това твое „Няма смисъл!“ разруши имунната защита на добротата. Придаде „смисъл“ на престъпленията срещу човечеството... геноцид... атомна бомба... Студена война... финансови спекулации... религиозен фундаментализъм... десакрализация на изкуствата... морален разпад... Богдане!!!... Точно това „Няма смисъл!“ възцари на власт войнстващата посредственост, както сам ти я определи, превърна я в пример на подражание и ключ към успеха. Утвърди пошлостта, наглостта, лицемерието, безочието, перверзията в най-рейтинговите показатели на социологията на живота.

Стъклата на библиотечните шкафове потреперваха от градацията на думите му, а димната пелена от пурите се разлюляваше като разсърден океан.

– Питал ли си се защо думата „смисъл“ е най-рядко срещаната в Светото писание? – контрираше Богдан удара отсреща и отвръщаше със същата порция дим. – И защо точно „смисълът“ не е кодът за разшифроването на Библията... Все ми се струва, приятелю, че Спасителят се е влачил към своята Голгота, не разчитайки на смисъла. А и откъде да предположи, че точно хората ще посегнат на „смисъла Му“. Затова романът, който е пишел, се е казвал „Любов“. Това разрушихме ние, опиянените от властолюбието човеци. Любовта между хората.

– Не, Богдане! Първо унищожихме вярата в себе си. – Гърлото на бутилката потъваше в ожаднелите чаши. – „Няма смисъл!“, казва човекът, разчел диагнозата на победилата го болест. „Няма смисъл!“, отеква ехото на изоставилата те любов. „Няма смисъл!“, изрича кумирът ти, превърнат в просяк на милост. „Няма смисъл!“, шепне напуканата уста на смазания от предателства мечтател... Да изреждам ли още? И ти се иска да се предадеш. Да се откажеш от смисъла. Да го презреш. Защото те е отвел до безсмислието. Загубил ти е времето, необходимо за вяра. Убил е мечтата ти, че да вярваш означава да живееш.

– Но нещо те спира, нали!?! – подаваше му чашата приятелят. – Защото не аз, а ти винаги си повтарял, че богатство без мъдрост води до самоунищожение. Че мъдростта е да можеш да различаваш доброто от злото. Че само едно предателство води към позора...

– Да предадеш себе си! – довършваше собствената си сентенция Богдан.

Чашите звънваха като своеобразно съгласие, че все пак... има смисъл.

През следващата година пушачите на кубински пури в библиотеката на Богдан се увеличиха. Но не беше никак лесно да бъдеш допуснат до салона на „Cohiba“, както конспиративно го наричаха помежду си. Димът излизаше на талази през отворения прозорец. Добре, че между гостите му имаше и дами. Иначе съседите като нищо биха си помислили нещо друго. Всъщност спонтанно се беше родило гражданското сдружение „Достойна България“.

Не харесваше определението „гражданско сдружение“.

Многобройните скандали около редица фондации, най-вече от американски донорски програми, компрометираха понятието „гражданско общество“. Прословутите американските НПО-та, в качеството си на цивилен отряд на щатските разузнавателни служби, нахлуха в крехката българска демокрация като цунами. И най-напред заличиха смисъла на красивата българска дума за благотворителност – спомоществувателство.

За няма и двайсет години преход това задокеанско „гражданско“ цунами роди новите еничари – българоезични родоотстъпници, готови срещу пачка американски долари, краткотрайна специализация в западните университети и обещаваща кариера да продадат и майка си, и баща си. За тези новопокръстени в непонятните за българските ширини атлантически ценности комерсианти не съществуваше нищо друго освен безпрекословното раболепие към отвъдокеанските им благодетели. Основната цел – нравственото опорочаване на обществото и откъсването от традиционните за един народ ценности и вярвания. Записана в редица основополагащи доктрини на Запада за поставяне под контрол на Изтока. Най-важната им задача се състоеше в пренаписването на българската история и превръщането на миналото ни в предмет на раздори и антагонистични противоречия между българите. Не само историята. Прословутата висококачествена образователна система на българите беше преобърната с хастара навън. Натикай учителите на един народ в дъното на социалната таблица и можеш да го поробиш без пушка да пукне – гласеше една от сентенциите на новите еничари. Следваше програмата за дискредитиране на българската православна църка с цел лишаването ѝ от статута на духовна опора на обществото. Най-много обаче се работеше по т.нар. етнически модел. Западните цивилизатори не можеха да си простят създаването и утвърждаването като незаобиколим политически фактор в българската действителност на проетническа партия, обединяваща турскоезичното население в страната. Коронният номер на американската външна политика на Балканите за създаване на етническо напрежение, изискващо появата на добрия чичо Сам като умиротворител, този път не сработи. Донорските програми на Държавния департамент не оправдаха средствата си. Получи се ефектът на бумеранга. Да проповядваш „що е това демокрация“ на един народ, чиито духовни постижения лежат в основата на западноевропейската цивилизация, изглеждаше смешно в очите на мислещите хора, бранещи вярата и достойнството си от новите еничари.

– След като ордите на Сюлейман Великолепни се отказват да превземат Виена, радостните обсадени откриват в един изоставен турски склад почти тон кафе. На някого му хрумнало да прибавя ароматната смес в топло мляко и така се появило прословутото виенско кафе.

Президентът остави чашката си на подноса.

– Колко интересно! Не го знаех – възкликна съветничката по медийните въпроси. – А вие, господин Посланик?

Представляващият страната ни в австрийската държава попи устни със салфетката.

– Да си призная, чувал съм всякакви версии, но тази не. А и съм отскоро на този пост тук, не съм дипломат от кариерата. Аз се ориентирам по-добре в търговските отношения. Историята не ми е най-силната страна. Нали разбирате – икономиката преди всичко!

Новоизлюпеният дипломат беше от най-доверените приближени в екипа на предишния президент. Забъркан в голям скандал за лобиране в полза на някакъв странен чуждестранен инвеститор, източващ природните ресурси на страната ни. Когато обаче стана ясно, че президентът притиска синдикатите в полза на пенсионния фонд на свой приближен олигарх, някой трябваше да го отнесе и главата на съветника ритуално падна от раменете му. Но все пак беше спазена практиката подобни верни люде в качеството им на високопоставени грешници да се устройват на топли дипломатически местенца малко преди изтичането на мандата на президента. Всъщност точно това – „икономиката преди всичко“ – срина авторитета на предишния президент. Тесногръдият и неспособен да напусне кожата си на обикновен, второразряден мениджър дребен човечец, поставен на най-високия държавен пост от най-голямата политическа партия, си беше въобразил, че съдбата на народа може да бъде решена само чрез изчисленията на цифричките в някоя счетоводна екселска таблица.

Началникът на кабинета знаеше непоносимостта на Богдан към подобни чиновници, впили се като пиявици в държавната администрация и компрометиращи идеала за служба на Отечеството.

– Свържете се с Париж и разберете какво е положението с летището там – извади го от неудобството началникът на кабинета. – Господин Президент, ако успеем да излетим до два часа, ще бъдем точно навреме в Лувъра.

Посланикът трескаво заопипва джобовете си за мобилния телефон. Лицемерно угодническата усмивка не слизаше от лицето му.

Президентът кимна разбиращо и се приближи до стъклената стена с изглед към пистите на виенското летище.

През тези трийсет години след онова незабравимо френско лято в Каркасон беше тръгвал няколко пъти за Париж, но в решаващия момент се разколебаваше. Последния път дори се беше върнал от летището, изхвърляйки билета в кошчето за отпадъци. Оттогава носеше леко набола брада. „Не мога да се гледам в огледалото, защото установявам, че не съм мой тип!“, иронизираше той рядката употреба на бръснача. Но оня, вътрешният дявол беше категоричен: „Страхливец си! Тресеш се нощем в мрака от собствената си неувереност, а на сутринта се заричаш, че ще го направиш“.

Година след като се прибра от Франция, Богдан, изненадващо за всички, се ожени. Тихомълком. Само с двама свидетели. Дори майка си, сестра си и баба си постави пред свършен факт. Не останаха очаровани. От този ден старата жена започна да ходи всеки ден на църква и да се моли за него. Препатилата в живота старица беше доловила дълбоката тъга, обзела душата на Богдан.

Събра си малкото лични вещи от вкъщи. Най-отгоре в куфара сложи писмата от Америка и заживя при... Мария. Но не тая от „Бодливата роза“ в Каркасон, а състудентката му Мария. Онова момиче с чипото носле от провинцията, което още от първия ден в университета не смъкваше очи от него. Не беше я докосвал до момента, в който я шокира с внезапното предложение да се омъжи за него. Покани я на разходка до Боянската църква и изненадващо коленичи на пода на емблематичния християнски храм. Вместо годежен пръстен надяна на тънкото пръстче на Мария реплика на едно от бижутата на боянската болярка. От стената, като неми свидетели на трогателната му молба, го гледаха през вековете окуражителните погледи на севастократор Калоян и севастократица Десислава.

Майката и детето умряха при раждането. Погреба ги сам. Дъждът, обливащ двата ковчега, измиваше първия му опит да избяга от спомена за „Бодливата роза“.

Съкрушен, Богдан се запиля по археологически разкопки. Там, където иманярите все още не бяха успели да откраднат и продадат зад граница безценните артефакти. Копаеше настървено пръстта и описваше величието на цивилизациите, пребивавали на българските земи. Повечето му колеги не споделяха ентусиазма му за величието. Няма кой да ни го признае! – предаваше се без бой гилдията. Смачканото самочувствие от безкрайните геополитически интриги за произхода на цивилизациите си казваше думата. Българите така и не успяваха да обявят подобаващо пред света своята Троя.

Свършеше ли археологическият сезон, моментално хукваше към манастирите на Света гора в Атон. Мистичният полуостров го зареждаше с някаква странна енергия. Пречистваше го. Усещаше истинската връзка на човека със свръхестественото. Две зими ровеше в библиотеките под зоркото око на атонските монаси в търсене на доказателства за Божествената сила на богомилската ерес.

Прибра се в София на третата година. Чакаха го само най-близките му.