Последната мишена

1.

В задната стаичка на книжарница „Следващата глава“ цареше подреден хаос. В малкото помещение имаше маса, два високи стола, етажерки, препълнени с книги. Неотворени кашони с книги бяха натрупани покрай една от стените.

Ардън знаеше къде се намира всичко, чак до резервните химикалки, ролките с тиксо, макетните ножове, хартията за принтера, бонбоните „M&M’s“. И всичко друго.

Работеше почасово в книжарницата, откакто се бе преместила от предградията на Кълъмбъс в Шорт Норт с току-що получената си диплома за висше образование.

Като се има предвид, че беше завършила Английс­ка литература, повечето ѝ познати очакваха да стане учителка.

Вместо това тя написа книга.

Отне ѝ повече от година, като същевременно ходеше на лекции, а после на работа и почти нямаше социален живот, но я беше завършила. Отне ѝ още няколко месеца, докато намери агент, който да се съгласи да представлява нея и „Шепоти“. Изминаха още месеци, докато агентът сътвори чудото и продаде ръкописа.

Сега, две години и девет месеца след като бе седнала на компютъра пред първата празна страница на екрана, беше успяла да постигне целта си.

Напомняше си с признателност, че никой не може да ѝ отнеме това. Независимо дали продадеше и един екземпляр, независимо дали всеки, купил или взел от библиотеката тази книга, мислеше, че е пълна скръб, тя беше написала книга и тази книга беше публикувана.

Доказателствата стояха на купчини на масата в задната стаичка на „Следващата глава“.

Където след пет минути трябваше да започне първото ѝ представяне.

Знаеше в какво се състоят срещите с читатели и раздаването на автографи. Като книжар беше организирала много такива събития. Но сега, вместо да посреща гостите и да продава съответните книги на касата, тя щеше да е тази, която седи на масата и подписва книги с името си на корицата.

„Шепоти“ от Ардън Боуи.

Тъй като тази мисъл я замая приятно, тя взе книга от купчината, за да я огледа отново.

Името ѝ на корицата, нейните думи вътре.

Приятели и роднини щяха да дойдат, тъй че щеше да разпише поне няколко бройки. Удивително, помис­ли си и след като погали корицата, остави книгата върху купчината.

След няколко минути щеше да се усмихва, да води разговори и да се преструва, че знае какво прави.

Малко ѝ призля.

Щеше да се справи. Напомни си, че макар по природа да е интроверт, се беше научила как да бъде по-общителна. Което беше станало по принуда, защото някога беше по-висока от повечето момчета на своята възраст и доста непохватна.

Висока, непохватна, с коса, достатъчно червена, за да се чувства неловко ‒ щеше да си остане аутсайдер, ако не беше положила усилия.

И когато родителите ѝ не се прибраха от вечерята си в ресторанта, след като бяха станали две от жертвите на катастрофа с подхлъзнал се на заледен път товарен камион, тя остана сираче. Четиринайсетгодишно сираче, което трябваше да се премести от Бруклин в Кълъмбъс, Охайо, в дома на леля, чичо и двама братовчеди, които познаваше съвсем бегло.

Тогава беше гневно, потънало в скръб дете, което нямаше друг избор.

Тя не беше направила задачата им лесна, но по този въпрос не се укоряваше. Те самите не я бяха укорявали.

Сега всички те бяха отпред в книжарницата. Леля ѝ Джен, чичо ѝ Дъг, братовчедите ѝ Зоуи и годеникът ѝ Бун и Травис и съпругата му от осем месеца Ейприл.

Те ѝ бяха върнали онова, което онази ужасяваща нощ през февруари ѝ беше отнела, и Ардън никога нямаше да забрави добрината им.

Тя отвори една от книгите, натрупани на масата, на страницата с посвещението.

Помисли си за родителите си, надяваше се, че биха се гордели, че е осъществила мечтата си.

Затвори книгата.

Тери, високата метър и шейсет енергична управителка, влезе в стаичката.

‒ Готова ли си?

‒ Ами да.

Трябваше да бъде готова, искаше да бъде готова, щеше да бъде готова.

‒ Събрали са се доста хора.

Ардън беше останала в задната стая, защото не искаше да гледа.

‒ Наистина ли?

‒ Осемдесет и шест души, доколкото преброих.

‒ Наистина ли? ‒ повтори Ардън. Би затанцувала победоносно, ако бяха дошли дори само половината от хората. ‒ Това е чудесна бройка за вторник вечер, какво облекчение. Знам какво коства да се организират подобни събития и съм ви изключително признателна.

‒ Знаеш, че за нас е удоволствие. За пръв път организираме среща с писател, който е от нашия екип. А вече ти казах колко много ми хареса книгата.

‒ Длъжна си да го кажеш.

‒ Не съм длъжна да бъда искрена, но говоря напълно сериозно. ‒ Тери вдигна ръце и потупа Ардън по бузите. ‒ Освен това изглеждаш чудесно.

‒ Благодаря.

Купила си беше семпла къса тъмнозелена рокля, защото искаше да облече нещо ново за този първи път. И смяташе, че изглежда професионално, но не твърде строго, съчетана с клин и ботуши ‒ също нови. Ниски ботуши, защото с ръста си от метър и осемдесет нямаше нужда да изглежда още по-висока.

‒ Косата ми добре ли е? ‒ Тя пооправи косата си, наскоро подстригана до брадичката.

‒ Перфектна е. Лана посреща хората. Аз ще те представя, после шоуто започва. Ще се забавляваш.

Ако не се вцепенеше, задавеше или не започнеше да заеква.

Все пак Ардън излезе от стаята и лепна приветлива усмивка ‒ която беше упражнявала ‒ на лицето си.

Лекото гадене се поуталожи, когато видя хората в отделената за събитието част от книжарницата. И отшумя изцяло, когато видя семейството си.

Тери излезе напред.

‒ Добре дошли. Някои от вас вече познават Ардън Боуи, тъй като тя е част от екипа на „Следващата глава“. За нас е изключителна радост, че днес тя е тук, за да представи дебютния си роман „Шепоти“. Повярвайте ми, тази книга ще ви държи будни до късно. Ардън ще ви прочете малко от нея, за да разберете защо ще трябва да изпиете още една чаша кафе на сутринта. Да посрещнем в „Следващата глава“ нашата скъпа Ардън Боуи.

Аплодираха я. Но имат ли друг избор, помисли си Ардън. Все пак беше благодарна, дори за възгласите, които братовчед ѝ Травис нададе.

‒ Благодаря, Тери, благодаря и на колегите си от „Следващата глава“, най-добрата независима книжарница в Охайо. – Чу как гласът ѝ отеква из помещението, облекчена, че звучи силно и ясно. ‒ Благодаря и на всички вас, че дойдохте в този студен вторник и отделихте време на една нова писателка и първата ѝ книга. Надявам се, че Тери е права и „Шепоти“ ще ви държи будни до късно. Струва ми се, че това е справедливо, защото мен ме държа будна дълго време, докато я пишех. – Пое си въздух, огледа хората, задържа поглед върху някои от тях и взе книгата си от масата. ‒ В „Шепоти“ се разказва за жена, която води спокоен, дори обикновен живот, който изведнъж се преобръща. За да оцелее, тя трябва да се вгледа в себе си и да открие коя е всъщност. Това е само началото. „Тя не трябваше да е там ‒ започна да чете Ардън, ‒ в този момент, на това място. Ако не беше останала да работи до късно, ако не се беше поддала на умората и не беше положила глава на бюрото, щеше да си бъде у дома. У дома беше спокойно и безопасно. Но докато се събуди, ядосана на себе си, докато си събере нещата и угаси лампите, вече беше твърде късно. Гласовете долетяха, едва доловим шепот в тишината, която никога повече нямаше да ѝ се струва безопасна. И тогава чу.“

Докато четеше първата глава, Ардън си представяше всичко, както докато набираше думите на клавиатурата. За този промеждутък от време това се превърна в нейната реалност и замени книжарницата с пъстрите етажерки и редиците от столове, в чието подреждане беше участвала само преди няколко часа.

За тези няколко минути тя се потопи изцяло във въображаемия свят, затова, когато стигна до края на главата и затвори книгата, аплодисментите я върнаха рязко в истинския свят.

Изсмя се задъхано и напълно искрено.

‒ Благодаря ви.

‒ Ардън, ние също ти благодарим, че ни остави без дъх. ‒ Тери отново излезе напред, цялата сияеща. ‒ Сега Каси и Дрейк ще ви помогнат да се подредите на опашка, за да си вземете автографи.

Роднините ѝ се наредиха най-отпред и Дъглас Роу­гън ѝ подаде купчинка от седем книги.

‒ Чичо Дъг, сериозно ли?

‒ Напълно си заслужава, нали, Джен?

‒ Точно така. Беше прекрасна, скъпа. Страшно се гордеем с теб. А сега надпиши книгите за всеки от нас, както и една за бащата на Дъг и една за баба ти.

Докато Джен изброяваше имената, Ардън ги гледаше, ухилена до уши. Чувала беше да наричат чичо ѝ „красив негодник“. Той наистина беше красив с чупливата си кестенява коса, ярките сини очи и широката си дяволита усмивка. А двамата с Джен ‒ висока, стройна, с кестенява коса ‒ представляваха красива двойка.

Подписа още няколко книги за Травис и новата му съпруга и двойно повече за Зоуи и Бун.

‒ Имам голямо семейство и искам да се похваля, че познавам известна писателка.

‒ Все още не е ясно дали ще стана „известна“.

‒ За нас си известна. ‒ Зоуи хвана Ардън за ръката. ‒ Най-известната.

В месеците, след като Ардън отиде да живее при чичо си и леля си, двете със Зоуи влязоха в сериозен конфликт. Но постепенно, макар никоя от тях да не можеше да каже точно кога или защо, бяха станали неразделни.

‒ След като приключиш, отиваме в „Барнис“ да пийнем по нещо. Мама и татко вече са направили резервация, тъй че нямаш извинение.

‒ Никакво.

‒ А сега се залавяй за работа.

Ардън се усмихна на първото непознато лице и се залови за работа.

Загуби представа за времето, погълната от прекрасното ново чувство да се подписва върху книгата си и да я връчва на хора, които не познаваше.

Някои ѝ бяха известни ‒ редовни клиенти, приятели, дори няколко бивши съученици от гимназията.

Разговаряше, смееше се, подписваше и имаше чувството, че стои отстрани и наблюдава цялата сцена с изумление и радост.

Когато и последният чакащ на опашката пристъпи напред, тя се усмихна искрено като на първия.

‒ Здравейте. Благодаря, че изчакахте.

‒ О, няма проблем. Много ми хареса главата, която прочетохте.

‒ Надявам се, че и останалата част от книгата ще ви хареса.

‒ Прочетох малко повече в интернет. Нямам търпение да продължа по-нататък. Преместих се тук преди няколко седмици и това е първата ми среща с писател.

Ардън знаеше колко важно е да установи добра връзка с читателите, тъй че се усмихна още по-топло.

‒ В Шорт Норт много ще ви хареса. Кварталът е прекрасен. На кого да надпиша книгата?

‒ На Дъстин. На мен. Сигурно често ви го казват, но аз също се опитвам да напиша книга.

Мъжът ѝ се усмихна лъчезарно. Имаше здраво телосложение и тъмноруса коса, прибрана назад на къса опашка. Лицето му беше приятно, с дълбоки кафяви очи, които се вгледаха в нейните.

‒ Да ми дадете някакъв съвет?

‒ Аз самата тепърва прохождам като писател, но ви съветвам просто да не се отказвате. Ако обичате да пишете, не се отказвайте. Ако се откажете, няма да спечелите, дори да пишете само за собствено удоволствие. Това е един вид победа.

‒ Чудесен съвет. Благодаря.

Ардън му подаде книгата.

‒ Надявам се да ви хареса.

‒ О, несъмнено. Знаете ли, че цветът на косата ви е като от картина на Тициан?

Казвали ѝ бяха това веднъж или два пъти, тъй че просто продължи да се усмихва.

‒ Червената коса е запазена марка на рода Боуи.

‒ И невероятните очи. Като незабравки. Баба ми много обичаше незабравки. Карат ме да се чувствам така, сякаш ви познавам.

‒ Дъстин. ‒ Тери се приближи тактично. ‒ Каси ви чака на касата. Надявам се отново да ни посетите. Правилно ли чух, че наскоро сте се преместили в Шорт Норт?

‒ Да, преди няколко седмици. ‒ Той погледна Ардън през рамо, докато Тери го отвеждаше.

Когато затвориха вратата и поставиха табелата ЗАТ­ВОРЕНО, персоналът нададе радостни възгласи.

Каси вдигна ръка.

‒ Вече мога да обявя, че заедно с последната покупка тази вечер продадохме сто и шестнайсет броя от „Шепоти“.

‒ Сто и шестнайсет ли? ‒ Ардън затанцува въодушевено. ‒ Майко мила! Вярно, че роднините ми купиха половината, но все пак!

‒ Не купиха половината. ‒ Каси прегърна Ардън през смях. ‒ Честито.

‒ Благодарение на вас това беше най-прекрасната вечер в живота ми.

‒ Това е само началото ‒ напомни ѝ Тери. ‒ Предстои ти срещата с клуба „Приятели на библиотеката“, после ще раздаваш автографи в „Още книги“ в Клинтънвил.

‒ Нямаше да имам тези ангажименти, ако ти не беше използвала връзките си.

‒ Нямаше нужда да използвам връзки, трябваше само да помоля любезно. Тръгвай, близките ти те чакат.

‒ Първо ще помогна да разчистите.

‒ Няма. Дрейк, изпрати я. Онзи последният може още да се навърта отпред. Сваляше те, Ардън.

‒ О, и той пише книга, затова искаше да си говорим. Не е проблем.

‒ Може и така да е, а може би аз съм достатъчно стара, за да имам вече две внучета ‒ бог знае, кога отлетя времето, ‒ но още познавам кога един мъж сваля жена.

‒ Предлагам следното. Аз ще ви помогна да разчистите. Бързо ще стане. После всички ще отидем в бара за по питие. Това е най-страхотната вечер в живота ми ‒ напомни им Ардън.

‒ Аз гласувам „за“, бабо ‒ ухили се Каси на Тери.

‒ Добре, добре. Тогава да действаме.

Той остана да се навърта отпред, но не усещаше студа. Когато, спотаен в сенките, видя, че целият персонал излиза заедно и другите образуват нещо като стена около Ардън, студът го прониза.

А заедно с него – и горчиво разочарование.

Когато Ардън се събуди на сутринта, реши, че днес ще бъде вторият най-страхотен ден в живота ѝ. Тъй като обикновено се будеше рано, стана от леглото в тъмното, светна лампите и отиде в кухнята.

Избрала беше малкия двустаен апартамент заради местоположението му. Само на стотина метра от почасовата ѝ работа. А двете спални ѝ дадоха възможност да си направи отделен кабинет.

Кухнята, миниатюрна в сравнение с кухнята в дома на родителите ѝ, в дома на леля ѝ, беше тъкмо като за нея. В малкия кухненски бокс всичко ѝ беше подръка, когато изпиташе порив да готви.

По долнище на пижама и тениска, тя си направи лате, както го обичаше ‒ често ѝ казваха, че това е просто топло мляко с пяна и лек вкус на кафе.

Но и това беше тъкмо като за нея.

В сряда сутрин по принцип ходеше на фитнес. Тренираше с тежести, защото в противен случай ръцете ѝ ставаха тънки като клечки за зъби, а краката ѝ – като спагети. После ходеше на йога и се прибираше преди десет. Душ, смути за закуска.

И разполагаше с цял ден, с втория най-страхотен ден в живота си, за да пише.

След като изгълта латето, отиде в спалнята да си оправи леглото. После кимна доволно. Спалнята отразяваше характера ѝ ‒ успокояващи сини и зелени цветове, меки материи, красиви възглавници, пухкавата ръчно изплетена кувертюра, която беше намерила в местно магазинче.

В банята, чиито размери изискваха всичко да е строго подредено, върза косата си на късо опашле. И отново си помисли, че ѝ липсва дългата ѝ трийсетина сантиметра коса, която беше подстригала, защото смяташе, че по-късата прическа е по-стилна.

Действително беше по-стилна, напомни си тя. Просто всичко останало в нея не беше. Освен това тази прическа като че ли караше брадичката ѝ да изглежда още по-остра.

‒ Отново ще порасне ‒ промърмори. ‒ След време.

Изми си зъбите, направи обичайните си процедури за кожата на лицето, въпреки че, след като щеше да ходи на фитнес, после трябваше да ги повтори след душа.

Все още чуваше гласа на майка си:

Имаш прекрасна кожа, Ардън. Като порцелан. Трябва да се грижиш за нея.

По онова време не обръщаше особено внимание ‒ та коя тийнейджърка обръщаше? Но в годините след смъртта на родителите си, в нещо като знак на почит, започна да се грижи за кожата си фанатично.

Облечена топло с палто, плетена шапка и шал, Ардън излезе от апартамента си и слезе тичешком по стълбите на блока.

Разсъмваше се и приложението не беше излъгало. Студът я блъсна в лицето и я разсъни напълно по-добре от латето.

Измина стотината метра до главната улица с металните арки. Коли, все още малко на брой в този ранен час, преминаваха покрай нея. Мина покрай магазини и ресторанти, все още затворени. На следващата пресечка забеляза един мъж от квартала, разхождащ коргито си.

‒ Здравейте, господин Грасли. Здрасти, Джъмбо. ‒ Клекна и погали кучето.

Грасли, нисък и набит като домашния си любимец, побутна очилата на носа си.

‒ На фитнес ли отиваш?

‒ Точно така.

‒ Не се претоварвай, че нищо няма да остане от теб.

‒ Тренирам, за да кача килограми, а не за да отслабна.

‒ Е, снощи изглеждаше прекрасно.

‒ Благодаря. Много се радвам, че с госпожа Грасли дойдохте.

‒ Жената започна книгата ти веднага щом се прибрахме. Каза, че много ѝ харесва до момента. После ще я даде на мен. ‒ Той намигна на Ардън. ‒ Ще ти кажа какво мисля.

Ардън вдигна ръце и стисна палци.

‒ До скоро.

В приповдигнато настроение от „много ѝ харесва до момента“, тя забърза крачка.

Във фитнес центъра прекара трийсет минути, редувайки упражнения на уреди и упражнения със свободна тежест и остана доволна, когато се изпоти. След това отиде на йога, където настроението ѝ отново се повдигна, след като двама души я поздравиха за новата ѝ книга.

Докато вървеше към къщи, се чудеше дали някога това ще ѝ омръзне. Надяваше се, че няма.

По пътя телефонът ѝ звънна. Когато видя, че на екрана пише НЕПОЗНАТ НОМЕР, не вдигна.

В десет и половина вече седеше на бюрото си и правеше това, от което се въздържа снощи, защото се прибра твърде късно. Изпрати съобщение на агента си:

Представянето успешно! Продадохме 116 книги! Отново ти благодаря, че ми помогна да постигна това.

Въздъхна дълбоко и включи компютъра си. Отвори дебелата папка, в която държеше бележките и записките от проучванията си. За миг затвори очи, за да се потопи отново в историята и героите.

Басът в началото на Another One Bites the Dust на „Куин“ загърмя от телефона ѝ.

Стресната, тя погледна екрана и видя, че звъни агентката ѝ.

‒ Ивон, здравей!

‒ Поздравления, Ардън. Първото ти представяне е минало много добре.

‒ Дойдоха много приятели и роднини, тъй че това помогна.

‒ Радвай се на успеха ‒ каза Ивон с нотка на топлина в резкия си нюйоркски говор. ‒ Свърши си работата и написа хубава книга. Дори ще кажа, че си написала две хубави книги. Издателят ти направи оферта за „Рикошет“.

‒ Шегуваш се! Не се ли шегуваш? ‒ Ардън стана от бюрото. ‒ Да му се не види!

Написала беше книгата през дългите месеци, в които си търсеше агент. После се беше върнала към нея и я беше преработила.

‒ Имаш ли време да обсъдим офертата?

‒ О, със сигурност ще отделя време за това. Само един момент.

След като изключи микрофона на телефона, Ардън отметна глава назад и нададе боен вик.

После си пое дълбоко въздух и отново седна на бюрото. Включи микрофона.

‒ Слушам те.

След като приключи разговора, остана да седи. Очак­вала беше да се наслади на усещането. Вместо това се почувства нервна и ѝ идваше да се разплаче. След като се остави и на двете, отиде в кухнята да изпие чаша вода и да се успокои.

Взе портокал от купата с плодове и го обели по-скоро за аромата, отколкото, защото ѝ се ядеше. Уханието извика мигновено спомени за баща ѝ.

Удовлетворението щеше да почака ‒ по-късно щеше да му се наслади. Всичко това предстоеше по-нататък по пътя, а пътят несъмнено беше осеян с остри завои.

‒ Успях два пъти ‒ промърмори. ‒ Това е важно. Но в момента още по-важно е да успея отново.

Върна се в кабинета си, седна и изпразни ума си от всичко друго, освен историята и героите.

И се залови за работа.

На другия ден изкара шестчасова смяна в книжарницата и изпита необикновеното удоволствие да продаде собствената си книга на клиенти ‒ два пъти.

Изкара четиричасова смяна в „Следващата глава“ в петък ‒ три продадени книги! ‒ после изтича у дома, за да се преоблече за второто представяне на книгата си.

Когато излезе от задната стаичка, се изненада да види Зоуи и две от бъдещите ѝ шаферки на първия ред.

Последва втора изненада, когато започна да говори и огледа присъстващите, забеляза мъжа, който беше последен на опашката в „Следващата глава“.

Докато говореше, се опитваше да си припомни името му, но не успя да се сети.

След като прочете откъс от книгата, Ардън седна и взе химикалка. После погледна Зоуи и завъртя очи с досада.

‒ Преследваш ли ме?

‒ И още как. ‒ Зоуи отметна чупливата си кестенява коса и повдигна вежди. ‒ Падам си по автори, написали вече две книги.

‒ Ти вече си купи книгата ‒ при това, след като ти дадох една от моите авторски бройки.

‒ Да, а сега ще купя една за новата ми шефка.

Споменаването на новата шефка напомни на Ардън, че след по-малко от два месеца Зоуи и Бун ще се преместят в Орегон заради по-добри възможности за професионална реализация, които не можеха да пропуснат.

‒ Надпиши я за Кармен. ‒ Тъй като и двете знаеха, че преместването ще бъде тежко, Зоуи хвана Ардън за ръката и я стисна.

‒ Само да посмее да не те оцени. Само „Вали Винярдс“ да посмеят да не те оценят. Само Орегон да посмее да не те оцени.

‒ Ще ме оценят, ще се погрижа за това.

Ако някой би могъл, то това е Зоуи, помисли си Ардън.

‒ Много се радваме за теб, Ардън. ‒ Сесили, приятелка на Зоуи от гимназията, ѝ подаде книгата си. ‒ После отиваме да пием коктейли в „Ранчеро“.

Ардън отвори уста да възрази, но Алисън, другата шаферка, вдигна ръка.

‒ Само по един коктейл. Ти ще шофираш, тъй че по един коктейл, начос и обсъждане на сватбата, за да попие алкохолът. Ще оставим многобройните напитки за моминското парти.

‒ Така съм съгласна.

‒ Ние ще поразгледаме книжарницата. Много е симпатична. Ще те чакаме, когато приключиш. Справяш се чудесно ‒ добави Зоуи.

Когато стигна до края на опашката, още не беше успяла да си припомни името на последния читател. Въпреки това му се усмихна.

‒ Здравей. Радвам се да те видя отново.

‒ Справи се чудесно. И изглеждаш страхотно. Синята рокля подчертава цвета на очите ти.

Сваляше ли я? Да, може би. Но Ардън знаеше как да се оправя в подобни ситуации.

‒ Благодаря.

‒ Прочетох книгата ти. Мисля, че е страхотна от начало до край. И какъв финал само!

‒ Радвам се, че ти е харесала.

‒ Великолепна е. Прочетох я на един дъх. Начинът, по който описваш всичко. Сякаш бях там, живеех сред героите. А и всички детайли за биологичните оръжия и ФБР. Невероятно! Направила си много задълбочени проучвания.

‒ Благодаря, много е приятно да го чуя. Още една бройка ли ще си купиш?

‒ О, да. ‒ Той ѝ се усмихна широко. ‒ На Дъстин.

Името най-сетне изскочи ‒ Дъстин ‒ тъй че любезната ѝ усмивка стана озадачена.

‒ О, това е дядо ми. Кръстен съм на него. Въпреки че си дала толкова много автографи, си запомнила името ми. Както и да е, убеден съм, че и на него много ще му хареса.

‒ Дано. ‒ Ардън започна да пише.

‒ Много бих искал да поговоря с теб за книгата ти, за процеса ти на работа. Как правиш проучванията.

Хлътналите му очи се втренчиха в нейните и Ардън усети как по гърба ѝ пролазва неприятна тръпка.

‒ О, мисля, че процесът на работа е различен за всеки. Аз съм нова в това поприще и далеч не съм експерт. А и...

‒ Интересува ме точно твоят процес. Съветът ти онази вечер ми беше много полезен. Не се отказвай, докато не постигнеш целта си. Не допускай никой и нищо да те спре. Точно така мисля и аз, следователно имаме сходен светоглед.

Казала ли беше тези неща? Май не се беше изразила точно така.

‒ Надявам се, че ще продължиш да пишеш. Трябва да обичаш това, с което се занимаваш, за да не ти дотегне.

‒ Именно. Когато е писано нещо да стане, го усещаш. Трябва да поговорим повече. Може ли да те поканя на по питие или на късна вечеря?

‒ Благодаря, но след като приключа тук, имам среща с приятелки. ‒ Тя му подаде книгата. ‒ Много мило от твоя страна да купиш книгата за дядо си. Надявам се да му хареса.

‒ Със сигурност ще му хареса. Виж, бих искал някой път да се видим. Страхотно ще бъде да поговоря с някого, който вече е постигнал това, към което се стремя аз.

Ардън искаше да стане, да се разтъпче, да отпусне мускулите на лицето си след толкова усмивки. Но продължи да се усмихва, докато прибираше химикалката си.

‒ Разбирам какво имаш предвид, но в момента съм много заета с представянията на книгата и писането на следващата, а и братовчедка ми се омъжва след две седмици. Аз съм кумата и трябва да организирам моминското парти.

Ардън стана, с надеждата, че така ще даде знак на управителката на книжарницата да дойде.

‒ Може да се включиш в писателска група.

‒ Не си падам много по такива групи. Изказват се всевъзможни мнения, всеки си има някакви мотиви. Предпочитам дискусиите на четири очи.

‒ Тогава може да си намериш партньор за писателска критика.

Очите му блеснаха.

‒ Ти би ли се съгласила?

‒ О, не, съжалявам, няма да мога. По-добре говори с управителката. ‒ Вече малко отчаяна, Ардън вдигна ръка и ѝ помаха. ‒ Убедена съм, че тя ще ти предложи поне няколко души, към които да се обърнеш. Много ти благодаря, че дойде.

Тя се изниза в задната стаичка и си пое въздух. Може би не я сваляше толкова като жена, колкото като писател с публикувана книга.

Трябваше да се научи да дава добри, общи съвети. Очевидно съветите, които бе дала в случая, бяха твърде лични, ако се съди по погрешното заключение, което си беше извадил.

И настойчивостта му малко я беше уплашила.

След като се сбогува с колегите, Ардън излезе и тръгна към колата си, за да измине няколкото пресечки до „Ранчеро“.

Не забеляза колата, която я следваше и паркира през няколко места от нея. А когато излезе от заведението един час по-късно с развеселената компания и прегърна приятелките си за довиждане, не забеляза, че същата кола я проследи до дома ѝ.

2.

Тъй като винаги се чувстваше като у дома си в библиотеки, Ардън не се притесняваше за представянето в библиотеката. Все пак щеше да говори пред библиотекари, читатели и дарители. Освен това Зоуи беше насреща.

‒ Отиваш в библиотеката, в която висеше непрекъснато в гимназията. Този път не за да учиш или да си вземеш книги, а за да представиш своя книга. Не ти ли е малко странно?

‒ Не, не ми е малко странно. Много ми е странно.

‒ Добре. ‒ Зоуи тръсна глава. ‒ Просто проверявах.

Когато телефонът на Ардън звънна, Зоуи го погледна на поставката в колата.

‒ Непознат номер.

‒ Откажи разговора. Напоследък се случва поне два пъти на ден.

‒ Имаш невероятна воля. Аз знам, че не бива да вдигам, но не мога да устоя.

‒ Винаги се оказва някаква глупост за изгодни автомобилни застраховки или студентски заеми. Или пък намаление за покупка на парцел в гробище.

Зоуи въздъхна и натисна екрана.

‒ Да, винаги е нещо подобно.

‒ Да говорим за нещо по-приятно. След две кратки седмици се омъжваш. Няма и месец след това ‒ и след двуседмичен меден месец с много секс в Хавай ‒ заминаваш на другия край на страната и ще заживееш в къща, която с Бун купихте по време на шеметна пет­дневна екскурзия. Няколко дни след това ти ще бъдеш маркетинг мениджър на „Вали Винярдс“, а господин Бун Йо ще се занимава с нещо, което никой от нас не разбира, като вицепрезидент в „Секюрити Уан“. Не ти ли е малко странно?

‒ А? Моля? Още размишлявах за медения месец с много секс в Хавай. Нереално е. Струва ми се прекрасно, страшно, вълнуващо и много нереално.

Зоуи потупа Ардън по крака.

‒ Мисля, че най-много от всичко ще ми липсваш ти, Плашило.

Тъй като обичаше братовчедка си, Ардън потисна собствената си мъка.

‒ Макар да не напускаш вълшебния свят Оз, ти предстои невероятно приключение, Зоуи.

‒ И на двете ни предстои това. Помисли си само ‒ добави Зоуи, докато Ардън търсеше къде да спре на паркинга пред библиотеката. ‒ Сега ще влезеш в библиотеката и ще сразиш всички. А после отиваме на последната проба на невероятно красивата ми булчинска рокля.

Слязоха от колата на щипещия мартенски вятър. Ардън се надяваше след студа през март април да донесе хубаво време за сватбата.

‒ Искаш ли да чуеш още нещо странно? ‒ попита Зоуи.

‒ Разбира се.

‒ Вече се чувствам омъжена.

‒ Живеете заедно почти от година, а преди това ходехте сериозно повече от шест месеца.

‒ Не е само това. Разказвала съм ти, че когато се запознах с Бун, си казах: „О, не, не съм готова за това, но той е любовта на живота ми“. И той наистина се оказа любовта на живота ми.

‒ И ти се подготви. ‒ Както правеше често, докато се разхождаха заедно, Ардън преметна ръка през раменете на Зоуи.

Тъй като Зоуи беше на токчета, които добавяха седем-осем сантиметра към височината ѝ от метър шейсет и пет, Ардън нямаше чувството, че стърчи над братовчедка си. Прекалено много.

‒ Наистина се подготвих, при това бързо, и беше по-лесно, отколкото предполагах. Може да се случи и на теб.

‒ Мисля, че рядко става така. Освен това съм по-млада от теб.

Зоуи се разсмя и я смушка с лакът.

‒ Едно време много се дразнеше, когато изтъквах, че съм с две години по-голяма.

‒ Знам, но сега и в бъдеще мога да злорадствам.

В библиотеката Ардън се здрависа с персонала, представи Зоуи. Оставиха палтата и шаловете си на гардероб, стиснаха ръце на още няколко души.

Рейчъл Файнс, старшата библиотекарка, задържа за миг ръцете на Ардън в своите.

‒ Много се гордеем с теб, Ардън. Не мога да ти опиша колко е приятно да редиш по рафтовете книгите на писател, когото познаваш. Вече имаме списък от чакащи за „Шепоти“.

‒ А аз не мога да ви опиша колко приятно е това за мен. Винаги сте били много добра с мен, госпожо Файнс.

‒ Ти винаги си учеше кротко и си връщаше книгите навреме. Е, ако си готова, можем да започваме.

‒ Ще отида да си намеря място и ще се приготвя да бъда сразена.

‒ Сразена ли? ‒ попита Рейчъл, след като Зоуи се отдалечи.

‒ Семейна шега.

Атмосферата беше, помисли си Ардън, като във всяка библиотека ‒ малка или голяма, ‒ в която беше влизала. Сякаш я очакваха безброй врати, за да си избере през коя иска да пристъпи в този момент.

През първите седмици и месеци след смъртта на родителите ѝ библиотеката беше нейно убежище и неин път за бягство. Там можеше да бъде каквато си поиска и да отиде където си поиска чрез страниците на книга.

В библиотеката, потопена в тези страници, беше осъзнала каква иска да бъде и какво иска да прави. Искаше да пише свои собствени страници, да създава собствени истории. Искаше да бъде писателка.

Докато чакаше Рейчъл да я представи, огледа публиката. Зърна лице, от което я полази онази неприятна тръпка по гърба.

Онзи тип, помисли си... Дъстин. Пак ли? Седеше с ръце, събрани върху екземпляр от книгата ѝ.

Не можеше да каже, че е нереално, докато го гледаше как седи там, но ѝ се стори много странно и дори я споходи онова злокобно усещане, което изпита миналия път.

Човекът искаше да пише, Ардън го разбираше, знаеше колко самотно може да бъде това занимание. Но да идва на всяко събитие с нейно участие? Беше твърде обезпокоително.

Реши, че трябва да понамали дружелюбното отношение и да се придържа към професионалната вежливост.

Въпреки това, преди да намери тази тънка граница, имаше да върши работа и възнамеряваше да я свърши добре.

Излезе на подиума.

‒ Благодаря ви, че дойдохте. За всички нас е привилегия да бъдем тук, в библиотека, където трябва само да протегнем ръка към рафта, за да намерим знания, развлечения, приключения, утеха. Можем да дойдем, за да си вземем книга или да почетем на спокойствие за час. Идваме да учим за изпит, да четем за реферат, да доведем децата си за четенето на приказки. Всичко това и още много повече ни чака тук, вратите винаги са отворени.

Ардън преплете това с вратите, които се бяха отворили пред самата нея, със собствения си път към писането.

Речта ѝ щеше да продължи шестнайсет минути ‒ засичала си бе времето.

Три пъти.

След това щеше да отговаря на въпроси. На които се надяваше да има отговори. Неизвестността от това я притесняваше малко, но ѝ допадаше възрастовото разнообразие на публиката ‒ от пенсионери до няколко тийнейджъри.

След като завърши речта си, посрещната с любезни аплодисменти, се приготви.

‒ Ако някой има въпроси...

Изненада се и се притесни, когато се вдигнаха няколко ръце.

Откъде черпите идеи?

‒ Ами ако вземем предвид инфлацията, идеите не струват пукната пара. Отговорът, лично за мен, е да развиеш идеята, да си достатъчно увлечен от историята и героите, за да я развиеш докрай.

Как намирате време да пишете?

‒ Как намираме време за каквото и да било? Просто решаваме да го направим. Все още бях студентка, когато започнах с опитите да пиша. Пропуснах много купони. Трябваше и да уча, за да поддържам висок успех, и работех почасово в университетските книжарници, тъй че ми беше изключително натоварено.

Продължи да отговаря на въпроси и смяташе ‒ надяваше се, ‒ че е намерила ритъма си.

Тогава се усмихна и кимна на момичето, което пишеше забързано на лаптоп.

‒ Как разбирате, че една идея е добра?

‒ Няма как да знаеш, докато не я изпробваш.

‒ Трябва ли писателят да пише за неща, които познава?

‒ Не мисля така. Имам предвид, че трябва да пишеш за нещата, които познаваш, ако искаш да пишеш за нещата, които познаваш. Но точно в това? – Ардън разпери ръце. ‒ Точно в това можеш да откриеш много неща, които не си знаел, когато си започнал. Защо да не пишем за това, което ни интересува и интригува достатъчно, за да разберем?

Дъстин вдигна ръка.

Ардън му се усмихна и кимна:

‒ Дъстин?

‒ Наскоро ми каза да не се отказвам. Че когато искаш нещо, трябва да упорстваш, докато го получиш. Но това не важи само за писането, нали? А за всичко в живота.

‒ Да, освен ако не искаш да обираш банки. Мисля, че трябва да вярваш в себе си и да се трудиш неуморно. Да вложиш необходимото време и усилия, да направиш нужните жертви. Да речем, че искаш да участваш в маратон. Не можеш да го постигнеш само като си го пожелаеш. Трябва да тичаш, дори да не е успееш да пробягаш и четиристотин метра първия път. Ако искаш да спечелиш, ще продължаваш да тичаш. Накрая ще прекосиш финиша.

‒ Животът е маратон, нали?

‒ Повечето от нас се надяват, че ще бъде един много, много дълъг маратон. Тъй че нека продължаваме да тичаме. Благодаря ви, че дойдохте. И не забравяйте да подкрепите местната си библиотека.

Ардън въздъхна тихо, после отново се стегна, когато присъстващите отидоха да говорят с нея.

Отново стискаше ръце, отговаряше на още въпроси.

Дъстин се приближи.

‒ Беше... наистина страхотно. Сравнението с маратона? Накара ме да се замисля сериозно. ‒ Той ѝ подаде книгата. ‒ Може ли просто да се подпишеш на тази? Още не съм решил на кого да я подаря.

‒ Ако продължаваш да купуваш бройки от книгата ми, ще станеш почетен член на семейството.

Веднага щом изрече думите, се нахока наум. Трябваше да спре да се държи приятелски с този тип.

‒ Много бих се радвал! Ти си знаменитост!

Ардън не сдържа смеха си.

‒ Нищо подобно.

‒ Напротив! Прочетох статия за теб във вестника. Както и да е, знам, че си заета, но...

‒ Наистина съм заета. Всъщност след малко трябва да закарам братовчедка си за последна проба на булчинската ѝ рокля. Наближаваме този финиш. – Тя се огледа и за свое облекчение видя познато лице. ‒ Госпожо Кодър! Благодаря ти, Дъстин. – Подаде му книгата, заобиколи го и прегърна учителката си по английски от гимназията. ‒ Когато ви зърнах, изпитах чувството, че съм се завърнала в класната стая.

‒ Много се гордея с теб. – Тъй като учителката ѝ се просълзи, очите на Ардън също се напълниха със сълзи. ‒ Не успях да дойда на предишните две представяния. На едната дата имаше родителска среща, а на другата гледах внучето. Но ти донесох това. – Тя извади книга от чантата си. ‒ Искам бившата ми, много талантлива ученичка да ми даде автограф.

Ардън написа това, което си мислеше: Благодаря ви, че ми помогнахте да взема правилните решения.

‒ Едва ли има нещо повече, което един учител би искал да чуе от свой ученик. Сега се опитвам да помогна на нея. Ардън, това е Даника. Тя е дванайсето­класничка и е решила ти да бъдеш нейният проект за края на срока.

‒ О! За пръв път ми се случва!

Момичето беше красиво като картинка, със златистокафява кожа, остри черти на лицето и кафяви очи със златисти пръски.

‒ Искам да стана писателка. Да пиша романи. Обичам да научавам нови неща. Госпожа Кодър разказа на класа за вас, тъй че се записах в списъка на чакащите в библиотеката и вече прочетох книгата ви. Много ми хареса.

‒ Благодаря. ‒ Ардън килна глава. ‒ Готова съм да се обзаложа, че пишеш всеки ден.

‒ Най-малко в дневника си, ако не успея да отделя време за повече. Госпожо Боуи, ако имате възможност сега или по-нататък, много бих искала да ви интервюирам за училищния си проект.

Ардън хвърли поглед към Зоуи, която тъкмо беше дошла при тях.

‒ Върви. Разполагаме с двайсетина минути.

‒ Това достатъчно ли е, Даника?

Момичето грейна.

‒ Двайсет минути е идеално.

‒ Да си намерим тихо място.

На Ардън ѝ отне по-малко от пет минути да осъзнае, че това интервю ще ѝ е по-приятно и ще представлява по-голямо предизвикателство, отколкото интервюто за местния вестник с професионален журналист.

Дъстин я наблюдаваше иззад етажерките с книги. Гневът почти го задавяше. Пренебрегнала го беше ‒ отново ‒ и разговаряше с някакво тъпо хлапе, отделяйки му времето, което се полагаше на него.

Разбираше, че се прави на труднодостъпна ‒ жените правеха така, бореха се за надмощие. И според него използваха тази тактика, когато искаха мъжът да продължава да настоява, да бъде малко по-настъпателен.

Затова тя не си вдигаше телефона, когато ѝ звънеше. Затова все си намираше оправдания, когато я поканеше да излязат.

А през цялото време той я обсипваше с комплименти за външния ѝ вид, за тъпата ѝ книга.

Дъстин погледна книгата в ръцете си и изпита порив да я разкъса.

Вместо това потри кожената гривна на лявата си китка. Напомняне да запази спокойствие, да продължи напред.

Не, тя просто имаше голямо сърце. Голямо, наивно сърце. Жал ѝ беше за момичето ‒ а и бездруго онази стара чанта ѝ беше натрапила хлапето. И братовчедката, цялата тази работа със сватбата поглъщаше свободното ѝ време.

Той можеше да почака. Знаеше от начина, по който се усмихваше, че тя искаше той да почака.

Ако се откажеш, няма да спечелиш. Ако не вземеш това, което искаш, някой друг ще го вземе. Колко пъти баща му му беше повтарял това? И Ардън беше казала същото.

Това е маратон, напомни си той. Тъй че трябваше да продължи да тича. И когато стигнеше до финиша, тя щеше да бъде негова, както беше писано.

Дните отлитаха неусетно. Проби, настаняване на гостите, женско парти с коктейли, пристигащи подаръци, подготовка на списъка с песните. Сватбената украса, репетицията за церемонията.

Маникюри, педикюри, фризьори, гримьори.

И след цялата тази суматоха Ардън облече светлозелената си дълга рокля, сложи си колието с преплетените халки, което Зоуи ѝ подари, и се вгледа в своята приятелка, братовчедка, сестра в булчинска рокля.

Снежнобяла, с искрящо бюстие без презрамки, спускащо се към широки поли с формата на венчелистчета от коприна и тюл. Вместо воал Зоуи носеше върху разпуснатата си коса блещукаща диадема.

В очите на майка ѝ Джен светеха сълзи, докато я наместваше на главата ѝ.

‒ Малкото ми момиченце, толкова си красива.

‒ Чувствам се красива, мамо. ‒ Зоуи я прегърна. ‒ Чувствам се... невероятно. Благодаря ти, че си... моя майка.

‒ Е, повече не мога да се сдържа. ‒ Джен се обърна да вземе пакетче носни кърпички.

Зоуи се разсмя през сълзи и погледна към Ардън.

‒ Какво мислиш?

‒ Мисля, че изглеждаш като героиня от приказка. Изглеждаш, сякаш ще живееш дълго и щастливо.

‒ Да, с Бун ще живеем дълго и щастливо. Ардън, нямаше да се справя без теб. Без всичко, което свърши. Погрижи се за толкова много неща, за които аз не трябваше да мисля.

‒ За мен беше истинско удоволствие.

‒ Когато ти си готова, аз ще направя същото за теб.

След тихо почукване сватбената агентка отвори вратата.

‒ Каква възхитителна булка! Готова ли си?

‒ Готова съм още откакто той каза: Здравей, аз съм Бун.

‒ В такъв случай, Джен, синът ти те чака, за да те придружи до мястото ти.

Джен погали Зоуи по бузите.

‒ Обичам те, Зоуи.

‒ Обичам те, мамо.

‒ Ще ви оставя за малко. Ще ви повикам, когато стане време. ‒ Сватбената агентка затвори вратата.

Зоуи каза:

‒ Ето ни и нас. Аз съм с най-добрата си приятелка в последните минути, преди да стана омъжена жена.

‒ Не изглеждаш никак нервна.

‒ Не съм. Това е просто следващата стъпка, а и да си кажем честно ‒ изглеждам невероятно.

Ардън се разсмя.

‒ Наистина изглеждаш невероятно.

‒ Ти също. Ще ти изпратя снимки от Хавай. А ти ще ми изпратиш снимки от Ню Йорк.

‒ Вероятно ще бъдеш твърде заета, за да гледаш снимки от тридневното ми пътуване до Ню Йорк другата седмица.

‒ Няма. Никога няма да съм твърде заета, нито пък ти. ‒ С насълзени очи Зоуи взе ръцете на Ардън в своите. ‒ Обещаваш ли?

‒ Обещавам.