Завръщане у дома

1.

Беше чудесен слънчев ден, когато в девет и петнайсет позвъниха от „Карсън Адвъртайзинг“. Стилистът се разболял и бил необходим някой, който да помага при снимките на брега.

Дали съм свободна? Бих ли приела? И срещу какво възнаграждение?

Бях свободна, бих приела, а и цената беше разумна. Сто и двайсет долара за деня, плюс разходите.

След като бях работила като стилист в Ню Йорк, провървя ми и в Калифорния. Имах добро име, заплащането ме устройваше. А и работата съвсем не бе трудна. Не ми трябваше нищо повече от една-две поръчки седмично и ако към това се прибавеше и издръжката, която получавах, беше ясно, че можехме да живеем съвсем прилично със Саманта. Понякога се случваше да съм без работа по някоя и друга седмица, но все някак се справяхме и бяхме щастливи.

Бяхме напуснали Ню Йорк през един неприветлив, дъждовен ден и приличахме на изселници за друг свят. Аз бях на двайсет и осем, тя – на около пет и струва ми се, и двете бяхме уплашени. Новият свят изглеждаше прекрасен. И се отправихме на път. Към Сан Франциско, където не познавахме никого. Но беше хубаво и си струваше да опитаме, и опитахме.

Бяхме там от близо три месеца, когато от „Карсън“ ме потърсиха за снимките на брега.

Живеехме в малък апартамент в „Марина“, откъдето се откриваше ведра гледка към залива и Саусалито. От прозореца наблюдаваме мачтите на платноходките, които се поклащаха завързани на дока на яхтклуба. През слънчевите следобеди, когато не бях на работа, водех Сам на миниатюрната плажна ивица и там се излежавах, докато тя тичаше насам-натам по пясъка, а после се изкачваше по стъпалата към тревните площи.

Докато се забавлявахме на плажа, в Ню Йорк продължаваше да вали сняг.

Бяхме взели правилното решение, бяхме дошли на прекрасно място. Тук бяхме щастливи. Сами и все още твърде неопитни като изследователи, но всичко изглеждаше обещаващо.

Оглеждах дъщеричката си – цялата загоряла и преливаща от здраве, оглеждах себе си в огледалото сутрин и се убеждавах, че и двете сме в отлично състояние. Изглеждах с десет години по-млада. И най-после се чувствах истински жива. Гилиън Форестър на двайсет и осем години се бе родила повторно в град, който се разстилаше над множество красиви хълмове близо до планините и диханието на морето. Сан Франциско.

В онази сутрин погледнах през прозореца към Маунт Тамалпе, а после – часовника си. Беше девет и трийсет и пикапът от „Карсън“ трябваше да пристигне в десет. Групата пътуваше заедно, но без хората от филмовата компания, които щяха да снимат телевизионната реклама. Те бяха със своя кола. И вероятно със свои собствени идеи.

Известно време размишлявах върху това какво точно са имали предвид относно моята помощ. Изглежда, не много. Рекламните агенции винаги предпочитат да имат човек в повече, но кинооператорите, фоторепортерите и подобните им рядко се вълнуват от това. До този момент имаше само нещо от рода на: Коя е?... Каква?... Стилист?... Мой човек, ти си правиш майтап... От Ню Йорк?... Боже господи!... Но какво ме засяга? Плащат ми за това, което правя, и не са длъжни да ме харесват. Докато работата ми се приема и ме търсят.

Училищният автобус току-що бе качил Сам и имах необходимото време, за да взема душ и да си облека старите джинси, дочената риза и сафарито. Винаги бе трудно да се предскаже времето. Беше ранен април и в случай че снимките закъснеят, можеше да захладнее. А рано или късно щяха да дойдат мъглите. Обух едни стари боти за езда и си вързах косата на опашка. Бях напълно екипирана. Отбих се набързо при една възрастна съседка, която щеше да посрещне Сам по обяд и да я гледа до връщането ми, и вече бях напълно готова за „Карсън Адвъртайзинг“.

Трябваше да заснемем реклама за цигари върху някаква надвиснала над морето скала, северно от Болинас. Предвиждаха се четири момичета модели, няколко коня и доста голямо количество реквизит. Трябваше да създадем една от онези жизнени и ободряващи реклами, които излъчват измамната атмосфера на безгрижие и чист въздух. Свежият въздух си беше на мястото, но безгрижието щеше да липсва. Оттук идваше и необходимостта от мен. Денят ми щеше да премине в грижа за това моделите да изглеждат добре, обстановката около пикника да бъде както трябва, момичетата да седят правилно върху конете и никой да не падне от скалата. Малко работа за сто и двайсет долара, а можеше да бъде и весело.

Навън изсвири клаксон и аз изхвръкнах от вратата с моята магическа чанта в ръка. Превръзки, аспирин, успокояващи лекарства, спрей за коса, грим, бележник, писалки и моливи, безопасни игли, карфици, щипки и една книга. Книгата беше антология от къси разкази, която винаги оставаше непрочетена по време на снимки. Но това ми създаваше приятната илюзия за един от онези дни.

Докато подскачах надолу по стъпалата пред нашия апартамент, забелязах една тъмнозелена кола и един джип, който излъчваше нещо от духа на армията. Колата изглеждаше претъпкана с реквизит, отзад седяха две слънчеви момичета с придърпани към брадичките пуловери и увити около главите шалчета. Приличаха на близначки. Нашите девойки модели. Отпред се намираха двама юначаги със свирепо изражение на лицата, също с внушителни пуловери, с грижливо поддържани коси до ушите и силни челюсти. Целият им вид говореше, че са веселяци, а аз знаех, че те съставляват мъжката половина на групата за деня.

Всичко е наред. Поне дойдоха за снимките. Но аз бях престанала да се тревожа за такива неща. В Сан Франциско хората просто работят. Не е както в Ню Йорк. Тук нямат много поръчки и щом получат такава – снимат.

Отреденият за ролята на мъжа красавец, който седеше до прозореца, ми махна с ръка, а другият, заел седалката на шофьора, се плъзна надолу и се насочи към мен с усмивка. Беше дребен и силен, с гарвановочерна коса и гъсти вежди. Бях го срещала при други снимки за „Карсън Адвъртайзинг“. Той бе главният им художествен ръководител и дяволски приятно момче. Казваше се Джо Трамино.

– Здравей, Гилиън. Как я караш? Радвам се, че си тук.

– Аз също. Денят изглежда добър за работа. Момичетата в джипа и те ли са с теб?

Стояхме на тротоара и той въртеше очи в типичен неаполитански стил.

– Това е повече от сигурно. Тези тримата са по търговската част. Ще те представя. – Джо се понесе върху късите си крака, а един от мъжете в джипа спусна стъклото на прозореца. – Това е нашият стилист Гилиън Форестър. Гил... Джон Акли, Ханк Тод, Майк Уилис.

Всички кимнаха, усмихнаха се и се ръкуваха с мен, без да изглеждат особено заинтересувани. Предстоеше им да направят реклама за петдесет хиляди долара за важен клиент. Интересуваше ги единствено това. Не влизаше в намеренията им да се харесат на стилиста.

– С тях ли искаш да се возиш, или с нас? И в двата случая навалицата е голяма.

Джо повдигна рамене и ме наблюдава известно време, чудейки се какво ли решение ще взема. Бих казала, че му харесвам и че ме оценява като хващаща окото. Бях малко по-висока от него и кожата ми беше толкова светла, колкото неговата – тъмна. Вероятно това го очароваше. Моята кестенява коса и сини очи никога не са ме занимавали особено много, но той сякаш харесваше тази комбинация, а бих могла да добавя, че и дупето ми му се нравеше.

– Ще пътувам с групата, Джо. Ще бъде удобно. Радвам се, че се запознахме, господа. – Погледнах го, докато се отдалечаваше от джипа, и се разсмях. – Изненадан ли си? Какво си мислеше – че съм сноб?

Тупнах го приятелски и бързо се настаних на задната седалка при момичетата. Едната спеше, а другата четеше списание. Момчетата пред нас говореха за покупки. Според тях мъжката мода се сгромолясваше. Видях в огледалото как Джо завъртя очите си и ме дари с кисела усмивка, и в този момент потеглихме. Той запали, отпусна спирачката и даде газ. Задминахме джипа и се понесохме към Ломбард Стрийт, която щеше да ни отведе до моста „Голдън Гейт“.

– Господи, Джо, ти наистина караш като италианец. – Подпирах се върху предната седалка, за да не смачкам спящото до мен момиче.

– Но и в леглото съм като италианец.

– Обзалагам се, че е така.

– Каква е ползата от обзалаганията? Пробвай ме някой път... опитай... ще останеш доволна.

– Да, разбира се – отвърнах с усмивка и потънах в собствените си мисли, докато наближавахме Голдън Гейт, който винаги ми бе въздействал силно. Обзе ме чувство за зашеметяваща сила и красота, което ме залива и ме кара да отправям взор към главозамайващи висини, като дете, изпитващо силна радост от трепета. Наситеният портокалов цвят на кулите на моста се открояваше на фона на синьото небе, а разлюлените му въжета напомняха на конци, на които е вързано чудно хвърчило.

– Какво оглеждаш, Ню Йорк? – Джо беше забелязал широко усмихнатото ми лице, прилепи се към прозореца и погледна нагоре.

– Гледам ви моста, Джо, селяндурско любопитство.

– Е, хайде, ще ти предложа по-добра гледка.

Той се отпусна назад върху седалката, завъртя някаква ръчка на тавана на колата и издърпа встрани една плъзгаща се повърхност. Беше слънчев покрив и с отварянето му гледката се подобри значително. Мостът „Голдън Гейт“ се намираше над главите ни, окъпан в слънце, а свежият въздух на Северна Калифорния играеше по лицата ни.

– Невероятно... Това надминава всичко. Мога ли да се изправя? – Отворът беше достатъчно голям.

– Сигурно. Все пак не стъпвай върху момичетата. И внимавай да не те види някое ченге, защото ще има глоба.

Докато стъпвах внимателно между двете спящи момичета, преди да изчезна през покрива, открих, че вниманието му беше насочено към задника ми. Той беше просто италианец. А това пред мен – просто велик мост.

Беше трудно да се диша срещу вятъра, който развяваше косата ми на всички страни. А там горе беше... това. Моят мост. И моите планини, и моето море. А по-нататък, в далечината зад нас – градът. Моята Калифорния.

Умопомрачително.

Усетих, че Джо ме дърпа. Бяхме стигнали до края. Промуших се обратно през отвора и заех мястото си.

– Вече щастлива ли си?

– Да.

– Всички от Изтока сте луди.

Но от вида му личеше, че е доволен от постъпката ми. В колата цареше приятна атмосфера, всеки се занимаваше със себе си, всички отивахме на работа и никой не беше в лошо настроение. Това беше много далече от преживяното по време на работата ми в Ню Йорк в рекламна агенция и едно дизайнерско списание.

Всичко беше много по-различно в Калифорния.

– Кой ще снима рекламата? „Шазам“ или „Баркли“? – Бях научила, че „Шазам“ е вътрешната нова група, която създава по-голямата част от модерната филмова продукция в града, а „Баркли“ – най-солидната филмова къща в тази част на страната.

– Никой. Затова дойдоха всички тези икономисти. Млади са, но ги бива. Те даже не са фирма, а просто един екип. Щур млад мъж с групата си. Приличат на бездейни чудаци, негодни за нищо, но в действителност струват много. И начинът, по който се проявиха, беше впечатляващ. Мисля, че ще ти харесат, с тях се работи лесно.

Кимнах, чудейки се дали и аз ще им допадна. Чудаците обикновено не си падат по стилисти от Ню Йорк, колкото и вече да не приличах на колегите си.

Бяхме оставили зад себе си Саусалито и Мил Вали и се движехме по лъкатушния планински път към Стинсън Бийч. От двете страни се изправяха огромни дървета и навсякъде се носеше мирисът на евкалипт. Цялата работа започваше повече да прилича на излет в провинцията.

Моделите вече не спяха и всички бяха в добро настроение. Спуснахме се по другия склон на планината и дъхът ни спря от гледката. Панорамата се разкриваше на резки отрязъци – планините неочаквано се спускаха към надвесените скали, а морето ги посрещаше с рев и високи пръски. Всичко беше в сочно зелено, топло кафяво и яркосиньо. Земя на Бога.

Слязохме от планината, пеейки, а после продължихме покрай Болинас нагоре по брега към някакво място, което не познавах. Беше същото, но по-величествено – повече планини, повече море и повече скали. Радвах се, че бях дошла.

– Приличаш на дете на рожден ден, Гил.

– По-добре си затвори устата, угоено италианско жабарче. Мястото събужда емоции.

– Със сигурност не е Ню Йорк.

– Слава богу.

– Така ли? – Джо ми се ухили и насочи колата по един черен път, който водеше към някакви хълмове високо над брега.

– Къде, по дяволите, се намира това място?

Моделите извиваха шии, без да могат да видят нищо. Бяхме на мили от цивилизацията. Нямаше и следа от очаквания филмов екип.

– Ще разберете след малко. На нашите оператори им трябваха три дни, за да проучат мястото. Направо е фантастично. Собственичката е някаква възрастна дама, която живее в Хавай и не е стъпвала тук от години. Наехме го от нея.

Приближихме един завой и се спуснахме към малко плато, разположено между хълмовете и скалите. Морето се нахвърляше върху скалите с ожесточение, а измежду тях стърчаха дървета, които напомняха гигантски знамена. Под нас се виждаха изправени под водата огромни камъни и струите вода, които се изстрелваха от тях, изглеждаха толкова високи, че можеше да се помисли, че поливат дърветата. А може би ги поливаха.

Видях джипа и ми стана чудно как са дошли преди нас, особено след като Джо беше карал толкова бързо, но те, така или иначе, бяха там – бяха паркирали до един фургон за коне, една стара кола и някакъв разнебитен камион, по който пълзяха множество хипита.

Скочихме от колата и различните групи се смесиха в една, като всеки се подготвяше за своята работа.

Счетоводителите от агенция „Карсън“ стояха малко встрани и нервно преглеждаха бележките си. Моделите бързо се качиха в колата и започнаха усилено да оправят лицата и косите си. Останах с Джо и малка тълпа непривлекателни момчета, които имаха вид на избягали от вкъщи предишния ден. Наблюдавах ги, докато разтоварваха тежките съоръжения без видимо усилие, и забелязах Джо до кабината на шофьора с едно високо русо момче. То имаше силно, мускулесто тяло, голяма рошава коса, странно отдалечени едно от друго очи и невероятна усмивка, от която се образуваха две много дълбоки трапчинки.

Видях и това, че ме наблюдава.

– Гил, ела за малко – извика Джо, като махна с ръка.

Аз тръгнах към тях, чудейки се кое беше това момче. Изглеждаше по-млад от другите и очевидно бе ангажиран с по-малко работа.

– Гилиън Форестър, Крис Матюс. Той командва тази лудница.

– Здравей. – Усмивката му се разшири и видях, че има прекрасни зъби. Очите му бяха в нежен зелен цвят.

Той не подаде ръка, нито се заинтересува много коя съм. Просто остана в същата поза, кимна ми и докато, както ми се стори, следеше действията на хората си, продължи разговора си с Джо. Това ме накара да се почувствам излишна.

– Хей, къде отиваш? – попита Крис.

Бях решила да отида да видя моделите.

– Помислих, че сте заети. Ще се върна.

– Почакай малко, ще дойда с теб. Искам да видя какво ще снимам.

Той остави Джо и тръгна покрай хълма, като се опитваше да се освободи от бурените по обувките си и поглеждаше към небето. Имаше маниери, присъщи на момче.

Моделите се представиха и ми стана приятно, че изглеждаха горе-долу добре. Бяха професионалисти и не беше необходимо да се започва с азбуката. Предишната седмица бях на снимки с куп дечурлига, които едва ли знаеха как да си срешат косата.

Известно време Крис се задържа встрани от групата и след малко поклати глава.

– Джо! – Викът му прокънтя надолу по хълма и веднага привлече вниманието на италианеца. Момчето имаше дяволски глас. Крис направи знак с ръка и разбрах, че има някакъв проблем, но не исках да се натрапвам. Очевидно проблемът беше между него и Джо.

– Окей. Какво има? – Малкият италианец се приближи с пухтене и не изглеждаше никак щастлив. Беше подушил, че нещо не е наред, и само това му трябваше, след като счетоводителите му висяха на главата.

– Имаме проблем. И това ще обърка целия бюджет. Имаш петима модели, а на нас ни трябват само четирима. – Крис изглеждаше нещастен, а Джо – объркан.

– Така ли? – Джо хвърли поглед към колата и поклати глава. – Не, ти нещо грешиш. Какво става тук? Не можеш да броиш? Едно, две, три, четири. – Той ги посочваше една по една и беше прав. Четирима са.

– Пет. – Крис поклати глава и посочи отново, при което Джо и аз избухнахме в смях. Сочеше мен.

– Четирима са. Успокой се. Аз съм стилистът. Мислех, че знаеш.

Джо го бутна приятелски. Сега и Крис се разсмя и трапчинките оживяха. После поклати глава.

– Боже, трябваше да ми кажеш! Че аз не знам нищо. Цялата ми работа е в това да направя добри снимки. Може би ще трябва да ми позираш. – Той обърна лицето си към мен и ме огледа продължително с вид на познавач.

– Няма да стигнеш далече с ласкателства, господин Матюс.

– Няма, но може да ми спечели един добър стилист. Размърдай си задника, скъпа! Започвам снимките след пет минути. Знаеш какво ще стане, ако моделите ти не са готови.

Крис ме гледаше недружелюбно и изведнъж ми мина през ума, че в края на краищата не бях чак толкова далече от Ню Йорк. Всички са еднакви. Поклатих глава в отговор на въпроса му и зачаках да ме заплаши с уволнение.

– Ако не са готови, е много просто. Всички изчезваме и оставаме без пукнат грош. Сигурно мислиш, че ще си съдера задника от бачкане цял ден? Няма такова нещо.

Крис поклати глава и размаха ръце с добро чувство, при което аз и Джо започнахме да се смеем. След това италианецът се опита да изглежда сериозен. Беше му ясно, че хората от джипа ни наблюдават.

– Слушай, лениво животно, спри да заплашваш моя стилист! И си разкарай задника оттук! Размърдай се! – изкрещя той като военен и Крис хукна надолу по хълма. Най-после щяхме да започнем.

Конете бяха доведени, моделите бяха напълно облечени и съоръженията – в готовност. Някои от хората на Крис запалиха голям лагерен огън, а аз отидох да проверя храната и да се убедя, че е подходяща за пикника, който снимаме. Тя беше наредена и силно лакирана, за да изглежда както трябва – според мен изглеждаше отлично. Разположих я на земята, разхлабих шалчето на едно от момчетата, оправих косите на момичетата, сложих още малко руж на другия мъж и се отдръпнах. Предстоеше ми повече работа по-късно, когато нещата започнат да се объркват.

Докато действахме, се забавлявах, като наблюдавах Крис. Той се шегуваше с всички, снимаше от най-различни странни позиции и се разправяше с моделите. За час и половина беше побъркал всички, а счетоводителите изглеждаха ту бесни, ту паникьосани.

По едно време той изчезна някъде надолу по скалата и стомахът ми се сви, като си помислих, че сме останали без фотограф. С Джо побягнахме към ръба, за да разберем какво се е случило. Примирахме от страх. Докато се надвесвахме над водата, Джо изкрещя името на Крис, но не последва отговор и не се виждаше нищо. Беше изчезнал... О, боже мой...

– Крис! – извика отново Джо. Ехото изглеждаше вечно. И тогава го видях.

– Шшш... Какво правиш? Искаш да ми изкараш акъла ли? Пуша. Слез долу.

Той седеше на един назъбен и добре скрит ръб на почти два метра под върха, яхнал някакъв стърчащ храст, и пушеше цигара марихуана.

– Луд кучи син, какво, по дяволите... – Джо беше разгневен, но видимо изпитваше облекчение. И избухна в нервен смях. Момчето явно не беше съвсем в ред, но правеше всичко талкова естествено, че светът би могъл да му прости какво ли не.

– Почивка ли имаме? – Опитвах се да изглеждам спокойна, но не бях. В един момент бях сигурна, че с него е свършено.

– Да, разбира се. Пушиш ли?

Кимнах и после поклатих глава.

– Да, но не когато работя.

– И ти не трябва да пушиш, дивако! Ставай и почвай работа. Какво ще кажа на счетоводителите? – Джо беше истински изнервен.

– Наистина ли искаш да знаеш какво да им кажеш? – Крис изглеждаше възхитен от идеята си. – Кажи им, че могат да...

Джо го прекъсна и ми отправи извинителен поглед.

– Хайде, Крис... моля те.

Вече се смеех неудържимо. Цялата сцена беше толкова абсурдна. Джо и аз говорехме с някакъв невидим храст долу, встрани от скалата, а нашият главен филмов гений се наслаждаваше най-спокойно на марихуаната си. Вече бяхме махнали с ръце на групата, за да им съобщим, че всичко е наред, но при всички случаи ситуацията беше крайно комична.

– Окей, малък Джо! Идвам.

И при тези думи дългото, слабо, мускулесто тяло на Кристофър Матюс изплува пред нас и стъпи на платото. Бръкна в джоба си и следващото, на което станах свидетел, беше едно остро, пискливо изсвирване. Беше извадил от джоба си воден пистолет и надуваше някаква детска пищялка.

– Хайде, момчета! Хайде да оправим тази сцена на пътя.

След това започна да пръска срещу когото му паднеше, включително счетоводителите от „Карсън“, и изглеждаше страшно доволен от себе си. Забавляваше се отлично.

– По местата... Екшън...

Отнякъде се появиха очила и той започна да се държи като директор. В това време аз отидох отново да оправя пикника. Един от конете се беше поразходил където не трябва. Бяха ми необходими десет минути да подредя още веднъж всичко, след това се облегнах на камиона на Крис, за да ги наблюдавам как снимат. Чувствах се излишна, но ми беше забавно. От години не бях участвала в такава качествена работа.

– Какво мислиш, Гил? – Джо се строполи до мен и запали пура.

– Трудно ми е да кажа. Този човек или е блестящ, или е пълно бедствие. Ще имам мнение, след като видя материала. Така или иначе е хубаво да се работи с него. На колко години е?

Мислех си, че е на около двайсет и две и че съвсем наскоро е излязъл от някое от модерните филмови училища.

– Не знам. Някъде около трийсет и нещо. Досега никой не е познал. Държи се като двайсетгодишен. Надявам се, че ще свърши добра работа. В противен случай ще ми се наложи да се простя със службата си. Още днес.

Загледахме се към колегите му и Джо поклати глава. Имаше право, работата беше обещаваща и усилията щяха да дадат плод. Наблюдавах с интерес как всеки заемаше мястото си. Нищо не говореше за някакви проблеми. Хората му изпълняваха стриктно всяко негово желание, моделите се държаха леко и непринудено и работата вървеше гладко. Не беше лесно да се каже точно докъде бяхме стигнали и какво предстои, но личеше, че снимките са почти завършени. И след това изведнъж разбрах, че е така. Крис за момент спря да върши каквото и да е, огледа разконцентрирано групата и залитна на една страна, като притискаше с ръка сърцето си. Този път бях сигурна, че не симулира, беше зле. За момент допуснах, че може би причината е свръхдоза. Това стана, когато се свлече на земята сякаш в безсъзнание.

Веднага отидохме при него. Лежеше по очи. Джо внимателно го обърна по гръб, а докато аз търсех пулса му, лицето на Крис се преобрази от широка момчешка усмивка и той се закикоти.

– Измамих ви, а!

Изпитваше удоволствие. Но не за дълго. Джо го прикова към земята и посочи нещо зад себе си, като в същото време отправи поглед към мен. Разбрах посланието. Кофата за вода за конете. Хукнах да я взема. Излях малко, за да я нося по-лесно, и се втурнах обратно да залея Крис.

Но той се разсмя по-силно, а след това ме притисна към земята и започна да ми дърпа косата.

Хората от агенцията дойдоха на бегом да видят какво става, последвани в бъркотията от хората на Крис и моделите. Беше истинско меле. Чух Джо да крещи с всичка сила, за да надвика останалите, че сме приключили със снимките и че няма причина за безпокойство. Аз обаче продължавах да се боричкам с Крис Матюс, докато не почувствах нещо странно и остро между ребрата си. Опипах го, за да разбера какво е.

– Не мърдай, Форестал. Ставай и тръгвай! – Лицето и начинът, по който говореше, напомняха второкачествен уестърн.

– Първо името ми е Форестър и после – какво точно мислиш, че правиш?

Опитах се гласът ми да звучи едновременно спокойно и застрашително, но без успех.

– Ще пояздим, госпожице. Действай живо и леко...

Разбрах, че му има нещо, защото усетих, че това, което беше опрял в ребрата ми, е пистолет. Къде, по дяволите, ме беше вкарал Джо за сто и двайсет долара! Не работех, за да ме прострелят в гърба... Ами Саманта?

– Мърдай... така.

Крис вървеше много плътно до мен, а в това време очите ми трескаво търсеха Джо в купчината от ръце, крака и вода по земята. Все още бяха там. Видях, че ме избутва към конете зад фургона и ловко развързва един от тях, като продължаваше да държи пистолета насочен към мен.

– Хайде, дяволите да те вземат! Шегата свърши.

– Нищо подобно. Едва сега започва.

Крис забеляза един мегафон на земята до фургона, придърпа го с крак до себе си и го подритна нагоре, за да го хване, без да изпусне юздата или пистолета. Изглежда, знаеше какво прави, и придружаваше всичките си действия с ослепителна усмивка. Да я вземат дяволите усмивката му! Писна ми!

– Бруно! – Гласът му изгърмя от мегафона. – Вземи ме от „Уотсън“ в Болинас в осем!

Забелязах в тълпата една махаща ръка и след това почувствах как пистолетът се забива още по-силно в ребрата ми. Какъв беше този „Уотсън“? И защо осем? Беше едва един и нещо и какво, по дяволите, смяташе да прави с мен?

– Ставай. Знаеш да яздиш, нали? – За миг по лицето му се появи загриженост, приличаше на момче, на което са дали пистолет, но без патрони.

– Да, мога да яздя. Но въобще не намирам нещо смешно в това. Имам едно малко момиченце и ако ме застреляш, ще погубиш много повече от един живот. – Думите ми не бяха нищо повече от мелодраматична глупост, но при тези обстоятелства това можах да измисля.

– Ще го имам предвид. – Крис изглеждаше странно незасегнат от това, което казах.

Качих се на седлото, облекчена, че бях обута в боти за езда, и се чудех какво ме чака. Той скочи зад мен, почувствах пистолета на същото място. Обхвана ме нова тревога, когато пришпори коня първо в тръс, след това в галоп. Ами ако пистолетът гръмне от само себе си? Какво ще стане тогава? Планините са неравен терен за езда, конят може да се препъне и тогава...

След по-малко от минута вече не се виждахме от платото, където бяхме снимали, и сега пред нас се изправяше великолепната планинска верига, която ме беше възхитила по време на пътуването. Но да се язди в планината, беше съвсем друго нещо и красотата ѝ никак не ме вълнуваше.

Това вече ми се беше случвало.

Изведнъж ме заля вълна от гняв към това лудо момче мъж, което си играеше с живота ми. Той беше едно сополиво, надуто, лекомислено, глупаво хипи, което мисли, че може да прави каквото му скимне, да се прави на умрял или да ме застреля... Но се лъжеше. Поне не можеше да ме убие. Тялото ми се бе втвърдило като стоманена греда и аз се завъртях с твърдото намерение да го изблъскам от коня. Но когато се обърнах, атаката ми бе парирана от струя студена вода в лицето. Водният пистолет... През цялото време е държал воден пистолет.

– Ти, мръсен, гаден... – просъсках аз на сантиметри от лицето му, като се опитвах да избърша водата от очите си и изгарях от желание да го убия. – Лайнар... мръсник... мислех, че...

– Затваряй си устата. – Този път той изстреля водата в устата ми и аз се задавих в момента, в който избухнах в смях.

Кристофър Матюс беше нещо различно.

Конят беше спрял по време на водното нападение, но разбрах това едва когато избърсах водата от очите си и видях, че се намираме пред нова скала. Тихият океан се разстилаше безкраен пред погледите ни.

– Красиво, нали? – Лицето му бе спокойно, Крис напомняше на дремещ каубой. Пакостливото дете се бе изпарило за миг.

Кимнах и отново погледнах морето с трепетното чувство, че съм открила пътя към мястото, където съм била родена да прекарам целия си живот. Истеричното усещане от ездата с насочен към мен пистолет беше изчезнало и сега наблюдавах една птица, която се спускаше бавно към водата, и си мислех какво би било, ако го направеше човек. Точно тогава Крис бавно обърна лицето ми към своето и ме целуна. Беше продължителна, нежна, мила целувка. Не целувка на недорасъл лунатик. Целувка на мъж.

Когато се отдръпнахме един от друг и отворих очи, видях, че ми се усмихва и че изглежда щастлив.

– Харесваш ми, госпожице! Как ти беше името?

– О, върви по дяволите! – Издърпах юздите от ръцете му, казах му да не ми пречи, и се качих на коня.

Това беше едно от нещата, които можех да правя добре. Яздя от петгодишна. Беше чудно. Зашеметяващо е чувството да се носиш из планината, когато наоколо не се виждат къщи и човешки същества. Само един великолепен здрав кон под теб и хубав мъж на седлото зад гърба ти. Нищо че беше луд.

– Окей. Значи можеш да яздиш. Но знаеш ли къде отиваш?

Досмеша ме при мисълта, че действително не знаех, и поклатих глава срещу вятъра. Косата ми шибна лицето му, но не мисля, че той имаше нещо против това. И неговата беше дълга колкото моята.

– Къде искаш да отидеш?

Като че знаех как се отива. Намирахме се в неговия свят и аз бях само една туристка. Но щастлива.

– Болинас. Карай назад към онзи път, първия завой вдясно. И без да падаме във водата, моля те. Не мога да плувам.

– Глупости! – Но все пак последвах указанията му, като поведох коня надолу. После, без да говорим, преминахме в лек галоп покрай пътя, докато не забелязах наблизо вдясно друго отклонение.

– Точно така. – Крис подритна коня вместо мен и аз се опитах да го плесна закачливо, но водният пистолет незабавно се насочи към ухото ми.

– Знаеш ли какво си, господин Матюс? – изкрещях срещу вятъра. – Ти си трън в задника. И грубиян.

– Казвали са ми го. Хей, вземи следващия десен и после вляво.

На пътя имаше само няколко коли и аз прехвърлих коня, като взех завоите, както ми каза. Беше много приятно да се язди и започна да ми се нрави глупакът с рошава коса и воден пистолет. Чувствах как деликатно бе обхванал талията ми, а бедрата му се притискат към моите.

– Това ли е?

Бяхме стигнали до някакво доста забутано място на брега. Наоколо не се виждаше нищо друго освен дървета.

– Карай между дърветата ей там... ще видиш.

Подчиних се. Дълга песъчлива ивица, морето и залив. А на другата страна – още по-прекрасен бряг, който се простираше на няколко мили, преди планините отново да се наведат за среща с океана. Гледката беше възхитителна.

– Иии!

– Това е Болинас, а онова там – Стинсън Бийч. Можеш ли да плуваш?

Крис изглеждаше доволен от израза на лицето ми. Слезе от коня и протегна ръце, за да ме поеме. Отново осъзнах колко е висок, когато се плъзнах на земята до него. Аз съм метър и седемдесет, а той трябва да беше поне метър и деветдесет.

– Мога да плувам, но ти – не. Помниш ли?

– Нищо, ще се науча.

Изненадана гледах какво прави и се мъчех да разбера какво си е наумил. Беше свалил якето и обувките си, събличаше и тениската си. Какво следваше? Джинсите? Не ми беше много ясно какво става.

– Какво гледаш?

– Позволи ми да попитам първа. Какво правиш?

Крис спря и ме изгледа продължително.

– Реших, че можем да преведем коня оттук до отсрещния бряг – разстоянието е малко – а след това ще яздим по брега. И плуване, и препускане. Свали си дрехите, ще ги вържа за седлото.

Да... така... Плуване и препускане. О, добре!

Вързах си косата и свалих якето и обувките... След това – тениската, джинсите и бикините. Нямаше никой освен нас на брега. Този април беше топъл и въпреки това от тази страна на залива и през този следобед във вторник Болинас Бийч беше безлюден. Кристофър Матюс и аз стояхме прави, обърнати един към друг, под планините, абсолютно голи и кротко усмихнати, докато конят сякаш се мъчеше да отгатне какво ще се случи по-нататък.

Аз също. Чудех се дали Крис ще скочи върху ми да ме изнасили, или пак ще ме напръска с водния пистолет, или какво?

Беше трудно предсказуем. Но имаше делови вид, докато закрепваше дрехите ми към седлото и поведе коня към водата.

Тримата нагазихме. Крис не трепна от допира със студената вода, само бавно водеше коня и поглеждаше от време на време през рамо, за да се увери, че съм добре. Бях, но задникът ми замръзваше, а никак не исках да се издам. Гмурнах се под водата, с надеждата, че ще се почувствам по-уютно, и заплувах покрай Крис към отсрещния бряг. Усещането беше изключително, когато изплувах на повърхността и се огледах през рамо за Крис. Усмихнах се сама на себе си. Ето ме в Калифорния, плувах от един бряг към друг заедно с един кон и един луд кинаджия. Не е лошо, госпожо Форестър, съвсем не е лошо.

Придвижихме се бавно нагоре по брега от другата страна и Крис върза коня за едно изхвърлено от водата парче дърво. И тук нямаше никой. Приличаше на филм, възприемах го като сън. Той се изтегна на слънцето и притвори очи, без да направи някакво движение в моя посока. Правеше каквото му се иска и аз имах същата свобода.

– Винаги ли снимаш така, Крис?

Бях се проснала върху пясъка на почтително разстояние от него, подпряла главата си, и гледах към морето.

– Не винаги. В повечето случаи. Няма смисъл да се работи, ако нещата се протакат. – Личеше, че си вярва.

– Джо казва, че си добър.

– Главата на Джо е завряна в задника му, но не е лошо момче. От него получавам много работа.

– И аз. Това ми е необходимо. Хубаво е да се работи за него.

Забавлявахме се с приятни теми и ми изглеждаше малко странно, че си бъбрим за работа, излегнати голи на слънцето.

– Откъде си, Гил? От Източния бряг?

– Да. Ню Йорк, но не ми се ще да го призная.

– Лошо място. Лошо за главата. Не бих се приближил до него дори в полет на две хиляди метра над земята.

– Вероятно имаш право. Тук съм от три месеца и започвам да мисля по същия начин.

– Омъжена?

Въпросът ми се стори малко позакъснял, но навярно това беше стилът му.

– Не. Разведена. Ти?

– Не. Свободен като птица над водата. – Крис посочи една чайка, която летеше бавно надолу, описвайки ленива дъга. – Така е по-добре.

– Въпреки чувството за самота от време на време. Не мислиш ли?

Не му личеше да страда от прекалена самота. Липсваше му онази острота около очите, която човек придобива от усилията да оцелее.

– Мисля, че понякога има самота, но... аз работя много и не мисля чак толкова за това.

Изпитах завист и ми стана интересно дали живее с някое момиче. Но не исках да го разпитвам. Не исках да знам. Той беше първият мъж от много време насам, който ми се виждаше решителен, със стил и чувство за хумор.

– Приличаш на мислителка! Такава ли си? – Той се беше обърнал по корем и ме наблюдаваше усмихнато и с любопитство.

– Мислителка? – Той кимна. Аз шикалкавех... Да... бях мислителка... какво лошо има в това? – Да, такава съм, мислителка.

– И четеш много?

Кимнах.

– И си адски самотна.

Отново кимнах, но приказките му започнаха да ме дразнят. Сякаш живееше на Олимп и ме гледаше оттам.

– А ти говориш много.

Изправих се и го погледнах за миг, преди да се отправя към водата и да се гмурна във вълните. Той ми харесваше, но исках за малко да съм сама. Струваше ми се, че е наблизо и че вижда много. И подозирах, че бих могла да мисля за него. Много. За това, което той мисли, и за това, което е. Харесваше ми начинът, по който го виждах... Крис Матюс беше това, което съм чакала, но сега, когато беше дошъл, аз се боях.

Неочакван плясък ме накара да се обърна бързо. Помислих, че може би ме е нападнало някакво морско чудовище. Но беше Крис, който плуваше към мен. Той наистина беше едно голямо дете. Очаквах да се гмурне и да ме дръпне под водата или да се опита да ме събори, но той не направи нито едното, нито другото, просто се доближи и ме целуна, а вълните се изнизваха край нас.

– Да се връщаме? – Когато каза това, лицето му излъчваше спокойствие и това ме зарадва. Игрите му ме бяха уморили.

Доплувахме заедно до брега и аз тръгнах към мястото, където бяхме по-рано, но той ме хвана за ръката и задържа погледа си върху мен.

– Има едно хубаво място. Ще ти го покажа.

Крис държеше ръката ми в своята и ме поведе бавно към едно малко, уютно кътче, сгушено във високата трева, приличаше на тайна градина. Изведнъж се почувствах по-силна и по-привлекателна, отколкото ми се беше случвало през годините. Исках го и знаех, че го искам, и знаех, че и той ме иска... Но беше твърде рано, едва го познавах... Не би трябвало... бях уплашена.

– Крис...

– Шшш... всичко ще бъде наред.

Той ме обгърна с ръце и докато стояхме изправени, с потънали в пясъка крака, почувствах как тялото ми се залюлява заедно с неговото. Това продължи, докато не легнахме на брега и аз не станах негова.

2.

– Много често ли правиш това, Крис?

Слънцето все още печеше и ние все още лежахме в неговото скрито убежище.

– Какво? Дали правя секс? Да... много често.

– Не, мръснико. Питам друго. Тук, на това място. С някоя, която дори не познаваш.

Бях сериозна. Всичко ми се струваше малко „по ноти“ – това, че знаеше тайното място, и целият му подход.

– Какво искаш да кажеш? Познавам те, и още как. Името ти е... ъ... почакай малко и ще ти кажа... Името ти е...

Крис започна да се чеше по главата като малоумен и ми се прииска да го халосам, но вместо това започнах да се смея.

– Окей, мисля, че разбирам. Да си гледам работата. Това ли е?

– Може би. Ще ти кажа, когато ме ядосаш. Нюйоркчани винаги задават прекалено много въпроси.

– О, така ли? – Опитах се да изглеждам сериозна, но знаех, че той е прав. Нюйоркчани са по-шумни от калифорнийците. Кой знае защо. Може би защото са свикнали да живеят с много хора наоколо си в един свят на ужасяваща анонимност и забият ли зъби в някого, разпитват до дупка.

– Искаш ли да пояздим, Гил?

– На плажа?

Той кимна, докато разравяше пясъка за мидички.

– Искам, но този път ще яздя зад теб.

– Добре ли ти е без седло?

– Ужасно е.

– Типично, Ню Йорк.

Думите му бяха не по-високи от шепот. Той се наведе и ме целуна, докато ми помагаше да се изправя. Във всичко, което правеше, имаше чувственост, като че ли се опиваше от живота, но и като че ли най-много обичаше да прави секс.

– Виж... намерих подарък за теб.

Както вървяхме към коня, той сложи нещо в ръката ми, аз погледнах да видя какво е. С неговото чувство за хумор, щях да имам късмет, ако не беше медуза, на която е попаднал на брега. Беше морски таралеж – странна черупка с отпечатано цвете от двете страни. Черупката беше толкова нежна, почти прозрачна, чудно.

– Прекрасно нещо, Крис, благодаря ти!

Приближих се и го целунах по врата, усещайки силно раздвижване дълбоко в себе си. Не бях си лягала с мъж, откакто дойдох в Калифорния, дори инцидентно, а Крис си беше мъж и половина.

– Престани да ме целуваш, защото ще те оправя тук и сега, насред плажа.

– Не давай обещания, които не мислиш да изпълниш.

Дразнех го и той го знаеше, но ме сграбчи за ръката, завъртя ме и следващото нещо, което ни се изясни, беше, че пак лежим на брега и се любим. А когато свършихме, се разсмяхме доволни.

– Ти си луд! Знаеш ли това, господин Матюс?

– Ти ме принуди, не ме обвинявай.

– Друг път. А ако се опитваш да ме изкараш виновна, по-добре се откажи. Аз много се радвам.

– И аз. Сега... както казах, нека пояздим.

Крис свали седлото и го остави на пясъка, потупвайки коня по главата и от двете страни с движение на майстор, а след това се метна грациозно на гърба му и ми подаде ръка.

– Какво чакаш, Гил? Пиленца?

– Не, друго. Щастлива съм. Хубав си.

Беше красив – седнал висок и горд върху коня, с бронзова плът, открояваща се до светлата кожа на животното. Красотата, която излъчваха двете тела, ме върна към поезията, която четях като момиче. Крис изглеждаше съвършен.

– Не мога да откъсна очите си от теб, а сега ми помогни.

Той ми подаде ръка, аз скочих и се настаних зад него, обвих го с ръце, прилепнах до тялото му и се понесохме срещу вятъра. Не можех да си спомня нещо толкова вълнуващо. Да летиш по брега върху бледозлатист кон с мъж, когото обичаш... Обичам?... Крис?... Почти не го познавах. Но това беше без значение. Вече бях влюбена в него. От този първи ден.

Галопирахме по крайбрежната ивица до залез-слънце, а после поплувахме за последен път.

– Искаш ли да преведем коня отсреща? – попитах аз. Малко се тревожех, приливът наближаваше, и той го виждаше.

– Не, този път е по-добре да хванем пътя. Не е много интересно, но е по-разумно.

– Така ли мислиш? Започваш да ме караш да мисля, че преведе коня през водата само за да ме принудиш да си сваля дрехите.

До този момент това изобщо не ми беше минало през ума.

– Мислиш ли го? – Изглеждаше засегнат и аз съжалих за думите си. – Добре, случайно правото е на твоя страна.

Крис се засмя радостно и аз го заоглеждах отново. Това пораснало момче, което беше откраднало сърцето ми под заплахата на воден пистолет. Нищо лошо.

– Каква е следващата точка от програмата ти, измамнико? Искаш да ме оставиш завързана гола за някой телефонен стълб до сутринта?

Като нищо би го направил.

– Не, ще те нахраня. Как ти звучи?

– Интравенозно или нормално?

– Ставаш заядлива, Гилиън! Нормално, разбира се. „Уотсън Хаус“, най-доброто, което може да предложи Болинас. Била ли си някога там?

– Не.

– Почакай и ще видиш.

Отново възседнахме коня и тръгнахме бавно надолу по брега – до онази част, която беше собственост на щата. После поведохме животното през празния паркинг до пътя.

Спряхме пред една малка, доста стара викторианска къща и вързахме коня, докато аз се оглеждах наоколо. Влизаха и излизаха разни хипита, а табелата, изписана със строги и сдържани букви, гласеше „Уотсън Хаус“. Никаква друга информация.

– Какво е това място?

– Ресторант, глупачке. Ти какво помисли, че е?

– Как мога да знам? Чакай... трябва да се обадя на съседката си и да ѝ кажа, че ще закъснея. Тя се грижи за дъщеря ми.

– Окей. Вътре има телефон.

Той се изкачи бавно по стълбите и отвори вратата, без да почука. Приличаше на частен дом, собственост на голямо семейство, и нищо не подсказваше, че може да е ресторант. Огромно пране висеше на едно въже, а отвън имаше цяла камара велосипеди и мотоциклети. Две котки и едно куче си играеха в тревата. Във вида на къщата имаше нещо приятелско и непринудено, което веднага ме привлече, явно харесваше и на Крис Матюс.

– Хей, тайфа! Какво има там? – Крис тръгна направо към кухнята и подуши отблизо съдържанието на една тенджера върху брилянтно чиста и достойна да бъде музеен експонат печка.

В кухнята имаше три момичета и един мъж с коса до кръста, грижливо вързана с кожена връв. Над джинсите си беше облечен в нещо, което приличаше на горната част на пижама, и вероятно беше точно това, но най-силно впечатление ми направиха светлите му, добри очи над брадата му. Без да помръдне ни едно мускулче на лицето си, той като че се усмихна с поглед, изричайки куп приветствия само с едно кимване. Момичетата бяха хубави, млади и облечени простичко.

– Гилиън, това е Брус... Ана, Пени и Бет. Те живеят тук.

Брус и момичетата казаха „здравей“, а Крис ме отведе в една малка стая с приятни лампи в стил „Тифани“ с викториански дизайн.

– Какво е това място, Крис? Много е спретнато.

– Нали? Всъщност това е комуна на хипита, но за да се издържат, те въртят този ресторант и тук е най-добрата храна от тази страна на залива. Трябва да опиташ охлювите, страхотни са.

– Непременно.

И ги опитах. Наистина бяха страхотни. Същото можех да кажа и за всичко останало. Беше царско пиршество. Крис се оказа прав: храната беше превъзходна. Но не това беше всичко. Имаше дух на трогателна дружелюбност. Усещането за дом с много деца, което бях изпитала, когато влизах, се оказа вярно.

По това време там живееха двайсет и седем души и всеки допринасяше с труда си за ресторанта. Те влизаха и излизаха през цялото време, докато ние седяхме на светлината на свещи на една от осемте малки маси. Изглежда, че всички познаваха Крис, а някои се спираха и сядаха при нас за няколко минути, преди да отидат в кухнята или да се качат на горния етаж.

– Често ли идваш тук?

– Да. Особено през лятото. Живея под наем в една стаичка в Болинас и понякога идвам да се видя с тайфата. Понякога идвам, за да ям. Но само при специални случаи.

Леко ме дразнеше, но го правеше с чар. И докато говореше, лицето му се осветяваше от усмивка, а очите му казваха, че няма лоши намерения. Беше нежен човек.

– Колко голямо е твоето момиченце? – Не изглеждаше много заинтересуван, но беше мило от негова страна да попита.

– Ще навърши пет идния месец. И е нещо като малък терорист. Главната амбиция на живота ѝ е да стане каубой. Ако знае, че съм прекарала деня с кон и без нея, няма да ми говори цяла седмица. Мисли, че сме дошли тук, за да бъдем каубои.

– Може да я вземем някой път с нас. Тя храбра ли е?

– Доста храбра. Това ще ѝ хареса. Аз бях на нейната възраст, когато започнах.

– Допусках го, но ако става дума за каубойско седло, опитът ти е направо нулев.

Аз се изчервих леко и се приготвих да кажа нещо обидно, но се засмях и вдигнах ръце като знак, че приемам поражението си.

– Имаш право.

Поговорихме още около час. Нищо особено. Главно за Калифорния, за работа и защо и за двама ни простият живот е за предпочитане. Влязоха група хора, които ми се струваха някак познати.

– Какво гледаш? – Крис беше забелязал, че ги наблюдавам.

– Нищо. Стори ми се, че познавам тези хора, но сигурно се лъжа.

Бяха три хипита, много подобни на Крис и тези от къщата, и сигурно типичният им вид ми беше направил впечатление.

– Познаваш ли ги? – Изглеждаше изненадан.

– Не, но помислих, че ги познавам.

– Ами хайде да опитаме да разберем. Това е наистина крайно интересно.

Той им направи знак да приближат и аз си пожелах земята да се отвори.

– Крис... не... всъщност... виж, аз... – Но след малко се сетих къде ги бях виждала. Беше групата на Крис. Той разбра, че съм ги познала, и всички започнаха да се смеят. Бяха чули разговора ни и знаеха, че Крис прави поредния си номер.

– О, ти, отвратително въшливо копеле, Крис Матюс... Здравейте, момчета. Радвам се да ви видя пак. Как приключи сражението? Някой успя ли да удави счетоводителите на „Карсън“?

– Не, те си тръгнаха с джипа почти веднага след вашето заминаване. А ние прекарахме следобеда в пиене на вино с Джо и моделите. На вас какво ви се случи?

Изглеждаше, че въпросът им е отправен повече към Крис, отколкото към мен, затова предоставих на него цялата отговорност. Той самият искаше да узнае мнението им за снимките. Всички бяха повече или по-малко оптимисти и аз се почувствах спокойна за Джо Трамино. Нямаше да ми е приятно да пострада заради нашето безумие. Нашето?... Е, какво, бях изчезнала с Крис и това само по себе си беше достатъчно лошо. Едва ли са очаквали подобно нещо от своя стилист от Ню Йорк, честно казано – и аз не го очаквах от себе си.

Платихме и след това петимата излязохме навън, където камионът на Крис, колата и фургонът за коне правеха компания на нашия кон. Беше ми приятно да го видя отново. Напомняше ми за случката на плажа.

– Ще взема колата. Благодаря, че сте я докарали.

Те ни пожелаха „лека нощ“ и се заеха с конете, а ние скочихме в доста съмнителното возило на Крис. И докато той се мъчеше да запали, аз все по-малко вярвах, че ще се насладя на пътуването обратно по лъкатушния планински път, но с Крис явно всичко беше възможно.

Пътуването се оказа лесна работа. През тази нощ нямаше мъгла и луната осветяваше шосето с красив сребърен блясък.

Аз пях стари балади, които помнех от детските си години, и Крис понякога се включваше. Гледахме се на лунната светлина, от време на време се целувахме и почти не говорехме. Не ни беше нужно. Просто ни беше приятно, че сме заедно. За съжаление, видях, че излизаме на натовареното шосе, и изпитах желание пътят до вкъщи да беше по-дълъг. Не ми беше приятно, че ще видя отново толкова много хора и коли. Бях заобичала нашия самотен планински път... и нашия безлюден бряг.

– Къде живееш, Гил?

Вече прекосявахме моста и беше удоволствие да се видят водите на Саусалито, Тибурон и Белведере от едната страна на залива и Сан Франциско – от другата. Обикновено мъглата се спускаше преди залез, така че подобна гледка представляваше рядкост.

– Живея в „Марина“. На самия залив.

– Чудесно.

Той зави в първата пресечка, аз му казах адреса и след няколко минути пристигнахме.

– Ще бъде чудесно, Крис. Трябва да прибера Сам от съседката.

– Сам? – Той повдигна едната си вежда изненадан.

– Моето момиченце.

Той кимна, а на мен ми стана приятно, че показва ревност.

– Да чакам ли, или това ще развали целия ти сценарий?

– Не. Ще бъде хубаво. Слизам.

Позвъних на съседната врата и след малко вдигнах от кушетката полузаспалото си дете. Сам беше като упоена, но още не бе потънала в дълбок сън. Бях учудена, че още е девет часът. Благодарих, излязох и се приближих към Крис, който беше седнал пред вратата. Направих му знак да не шуми и му подадох ключа. Сам вече спеше дълбоко в ръцете ми.

Той я погледна за момент, кимна одобрително и отвори. Тогава се разнесе пискливото и леко пресипнало гласче на Сам:

– Кой е този, мамо?

Аз се усмихнах, а Крис се засмя. Той вече беше отворил вратата и внесе детето вътре.

– Това е Крис Матюс, Сам. А това е Саманта... Сега, време е за лягане, госпожице. Ще ти донеса пижамата, а след това може да получиш чаша мляко, ако искаш.

– Окей. – Сам се сгуши в едно кресло и втренчи сънлив поглед в Крис.

Той се беше изтегнал на кушетката. Дългите му крака стърчаха напред, а косата му изглеждаше по-рошава, отколкото следобеда на брега. Донесох пижамата на Сам и се връщах към кухнята, когато я чух да пита Крис с хрипкав шепот:

– Ти наистина ли си каубой?

В гласа ѝ звучеше надежда и ми беше любопитно какъв ще е отговорът му.

– Да. Имаш ли нещо против това?

– Против? Не... не... и аз искам да съм каубой. – Тонът ѝ беше заговорнически.

– Така ли? Отлично. Може би някой ден ще яздим заедно. Но преди това да стане, знаеш ли какво трябва да направиш? – Не можех да видя лицето ѝ, но си представях очите ѝ широко отворени, в очакване да чуе какво ще ѝ каже. – Трябва да пиеш много мляко и да си лягаш, когато майка ти каже. Така ще станеш голяма и силна и ще бъдеш страхотен каубой.

– Трябва да правя това ужасно нещо? – Сам беше отвратена.

– Разбира се, че не. Само ако искаш да бъдеш каубой, малко глупаче.

– О... добре... окей.

Влязох в стаята с чашата мляко и бях признателна на Крис. За първи път Сам го изпи, както ми се стори, на един път и буквално излетя към леглото с последно махване към Крис и едно смотолевено:

– Лека нощ, господин... господин Крис... Някой ден ще се видим на родео.

Аз я завих, целунах я за лека нощ и се върнах към много доволния от себе си Крис.

– Благодаря. Много ме улесни.

– Тя е умна. Харесва ми. Изглежда добро дете.

– Почакай, не си я видял още в пълния ѝ блясък. Сега наполовина спеше. Следващия път може да ти хвърли ласо или да ти изиграе номера със запаленото въже. Нямаш идея на какво е способна.

Но се радвах, че я харесва.

– И ти си способна на много неща. И не мисля, че мога да бъда спокоен, ако държиш ласо в ръката си. Би могла да се опиташ да ме удушиш. Сигурен съм, че се опита да ме свалиш от коня, когато мислеше, че съм насочил пистолет към теб. Но аз го очаквах. – Споменът за случката видимо го забавляваше.

– Късметлия си, че си го очаквал. Имах намерение да те изкормя.

– Искаш ли да опиташ още веднъж?

Крис протегна ръце към мен, както стоях права насред стаята, и аз се устремих към него с чувството, че съм се родила повторно. Толкова дълго никой не беше давал пет пари за мен, нито ме беше пожелавал като жена. Сега имах човек, който ме желаеше. Дали беше готов да се погрижи за мен, или не – беше нещо, което щях да разбера след време.