Тежестта на доказателствата

ПЪРВА ЧАСТ

КАФЕЗЪТ

1.

За някои това е сцена. Място, където се разиграва внимателно режисирана драма. За други – шахматна партия, чиито ходове са премисляни и репетирани седмици, понякога месеци предварително. Място, където нищо не се оставя на случайността. Където грешният ход носи тежки последици и окончателност. Където подбраната публика седи в мълчаливо осъждане със своите скрити пристрастия и презрение.

Аз никога не съм го виждал така. За мен това е Октагонът – арената на смесените бойни изкуства. Брутален двубой. Двама влизат, един излиза. Никой не си тръгва неокървавен. Никой не остава без белези. Така изглежда съдебната зала за мен.

Заседанието в онзи ден беше в граждански съд – име, което едва ли би могло да бъде по-погрешно. В тази битка нямаше нищо гражданско. „Рандолф срещу Тайдълуейв Технолоджис ООД“ беше от редките дела, при които залогът надхвърля стените на залата и границите на Федералния съд за Централния окръг на Калифорния. Битката бе за бъдещето на всички. Или поне така щях да го представя.

Това беше предварително изслушване пред съдия от Окръжния съд на САЩ Маргарет Рулин. Познавах я отдавна – още от времето, когато беше наказателен защитник и всички я наричаха Пеги Рулин, когато след заседанията се отбиваше в бара на „Редбърд“. Сега беше ветеран и високо уважаван магистрат, издигнала се в съдийската гилдия по време на управлението на Обама. Беше обединила насрещните искания на страните и се опитваше да предотврати отлагане на процеса, като посредничи в споровете. Аз бях „за“. Братята Мейсън – срещу мен – не бяха. Те искаха време. Още месеци. Може би повече. „Тайдълуейв“ беше обявена за продажба и инвеститорите ѝ се надяваха някой от технологичните гиганти да я погълне. Трите М-та кръжаха – „Майкрософт“, „Мета“ и Мъск. Този процес и неговият изход можеха да бъдат разликата между милиони и милиарди.

Нямах намерение да им давам време. „Тайдълуейв“ беше предоставила дванайсет терабайта доказателствени материали – достатъчно, ако се разпечатат, да облицоват стените на склад с кашони документи. Но онова, което имаше значение в тези хиляди страници, беше заличено. Зачернено. Редактирано до безполезност. Ако не разберях какво се крие зад черните линии, щях да загубя най-важното дело в живота си.

Съдията чакаше отговора ми на един от братята Мейсън, който твърдеше, че заличаванията са необходими, за да се защитят търговски тайни в ожесточено конкурентния свят на генеративния изкуствен интелект . Информацията, заличена заради мен, била ключът към кралството. И те нямало да го дадат.

– Г-н Холър – подкани съдията. – Вашият отговор.

– Да, Ваша чест.

Станах и отидох до катедрата между двете маси.

– Ваша чест, аргументът на защитата е в най-добрия случай несъстоятелен – започнах. – Тук не става дума за ключове към кралството. Става дума за ключови доказателства, които се укриват, защото – както г-н Мейсън прекрасно знае – са уличаващи. Те подкрепят тезата на ищеца. Създание на „Тайдълуейв“ е казало на един податлив на внушение младеж да вземе оръжието на баща си в училище и...

– Г-н Холър – прекъсна ме съдията. – Не е необходимо да повтаряте основанията на иска си при всяко възражение. Сигурна съм, че медиите, които поканихте днес, го оценяват. Съдът – не.

Тя посочи към първия ред на залата. Представители на медиите седяха рамо до рамо. Камери и записващи устройства не се допускаха във федералния съд. Всеки репортер, включително телевизионните, си водеше бележки на ръка. В края на реда съдебен художник скицираше покорния ви слуга за CNN. Химикалката и хартията изглеждаха толкова архаични в свят, в който електронните медии властваха заедно със своите съучастници – изкуствения интелект и интернет.

– Благодаря, Ваша чест – казах. – Същността е, че този случай е за предпазни бариери. „Тайдълуейв“ твърди, че са имали такива, но отказват да ги разкрият под претекст, че са търговска тайна. Така не става. Ищецът има право да разбере как създанието, генерирано от изкуствения интелект на „Тайдълуейв“, е прескочило тези бариери и е казало на един тийнейджър, че е добре да стреля по хора.

Братята Мейсън скочиха едновременно. Бяха сами на масата на защитата; клиентът им не беше изпратил представител за тези предварителни схватки.

Размениха си кратък поглед. Маркъс седна. Мичъл остана прав.

– Ваша чест, адвокатът на ищеца отново изопачава фактите и доказателствата – каза той. – Той говори на медиите, не на съда.

Все още на катедрата отвърнах веднага:

– Как да знаем какви са фактите и доказателствата, след като не ни предоставят пълните материали по разкриването ? – попитах, разперил ръце.

Рулин вдигна ръце за тишина.

– Достатъчно – каза тя. – Г-н Мейсън, заповядайте на катедрата.

Върнах се на мястото си до клиентката ми, Бренда Рандолф. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Всяко споменаване на убитото ѝ дете в тази зала ги отключваше. Това не беше театър. Не беше режисирана сцена. Беше истинска загуба. Истинска скръб, която нямаше да изчезне, независимо какво щеше да се случи по-нататък тук. Протегнах се и поставих ръка върху нейната. Трябваше да внимавам със съдията и с опонентите си, но знаех колко тежки са тези моменти за нея. А предстояха още по-тежки.

– Г-н Мейсън, съдът е склонен да се съгласи с г-н Холър по този въпрос – каза Рулин. – Как предлагате да решим проблема? Той има право на пълно разкриване.

– Не можем, Ваша чест – отвърна Мичъл Мейсън от катедрата. – Вместо да разкрием нашите научни разработки, кодове и методологии, ние предложихме на ищеца щедро споразумение. То беше отхвърлено, за да може адвокатът на ищеца да продължи да се перчи пред медиите с напълно необосновани твърдения и...

– Ще ви спра дотук, г-н Мейсън – каза съдията. – Всеки ищец има право на процес. Няма да обсъждаме мотивите за сключване или несключване на споразумение.

– Тогава, Ваша чест – продължи Мейсън, – с готовност предлагаме съдът да назначи специален експерт, който да прегледа предоставените материали и да определи кое подлежи на разкриване и кое следва да остане заличено като търговска тайна.

Станах да възразя, но съдията ме пресече с поглед.

– С неохота ще обмисля това предложение с оглед на отражението му върху графика на съда – каза Рулин. – Засега да преминем нататък. Г-н Мейсън, имате и друго искане...

– Ваша чест – казах аз. – Преди да продължим, мога ли да отговоря на предложението за специален експерт?

– Г-н Холър, знам какъв ще бъде отговорът ви – отвърна Рулин. – Ще възразите, защото искате делото да върви по график към стигане до съдебен процес. Подайте електронно мотивирано възражение и ще го разгледам, преди да се произнеса. Сега продължаваме. Защитата е внесла искане да бъде заличено лице от предварителния списък със свидетели на ищеца. Име – Рики Пател, бивш служител на „Тайдълуейв“. Г-н Мейсън, изложете искането си за протокола.

Мичъл Мейсън носеше синьо-черен костюм „Армани“, допълнен от характерния му шарен елек – елемент от замисъла да излъчва власт от пръв поглед. Косата му беше късо подстригана и внимателно стилизирана. По прилежно оформената му брада вече се прокрадваше сивина. По това ги различавах. Мичъл имаше брада. Маркъс – не.

– Да, Ваша чест – каза Мичъл. – Както е посочено в искането, г-н Пател е бивш служител на „Тайдълуейв“ и при напускането си е подписал споразумение за конфиденциалност, копие от което е приложено. Казано просто – това е опит на ищеца да ни заобиколи и да получи търговски данни и поверителна информация. Категорично възразяваме г-н Пател изобщо да дава показания, още по-малко в открито съдебно заседание.

– Добре, седнете – каза Рулин. – Г-н Холър, забелязвам, че не сте подали писмен отговор. Оттегляте ли г-н Пател от списъка си със свидетели?

Отново застанах на катедрата.

– Напротив, Ваша чест. Рики Пател е ключов свидетел за ищеца. Той е бил в лабораторията, когато компанията е създала ИИ-компаньона „Клеър“ и го е пуснала сред нищо неподозиращи...

– Достатъчно със звучните фрази, г-н Холър – изръмжа Рулин. – Предупредих ви. Говорите на съда, не на първия ред.

– Да, Ваша чест.

– Тогава обяснете защо съдът не бива да приложи споразумението за конфиденциалност.

– Ваша чест, това по същество е дело за отговорност за вреди от продукт. В противоречие с обществения интерес е да се забрани на бивш служител да свидетелства за безразсъдството на „Тайдълуейв“ относно безопасността на продукта си. Калифорнийските съдилища рутинно отказват да прилагат споразумения за конфиденциалност, когато те противоречат на обществения ред. Моята клиентка и обществото не са страна по това споразумение. Те имат право да узнаят фактите относно това как един ИИ-компаньон е насърчил тийнейджър да убие бившата си приятелка. Рики Пател няма да разкрива търговски тайни. Той ще свидетелства за провала на „Тайдълуейв“...

– Доколкото ми е известно, сме във федерален съд, г-н Холър. Не в калифорнийски.

– Така е, Ваша чест. Но съдът следва да отчете, че споразумението за конфиденциалност е подписано под принуда. Г-н Пател се е страхувал, че ако откаже да подпише при напускането си, ще има последствия за него и семейството му.

Маркъс Мейсън скочи, вдигнал ръце с длани нагоре – откровен жест на възмущение.

– Задръжте, г-н Мейсън – каза съдията. – Това е сериозно твърдение, г-н Холър. Отново ви предупреждавам: безпочвени изявления, направени за ефект пред медиите или бъдещо жури, няма да бъдат толерирани от този съд.

– Ваша чест – казах, – г-н Пател е готов да даде показания във вашия кабинет или в открито съдебно заседание относно страховете и натиска, които са го принудили да подпише споразумение за конфиденциалност със заплашителни формулировки. Той не бива да бъде обвързан от този документ. Уверявам съда, че целта му като свидетел не е да разкрива търговската информация, от която компанията изглежда толкова притеснена. Той ще свидетелства за възраженията, които е повдигал относно проекта „Клеър“ още от самото начало. Възражения, които са били отхвърлени и за които компанията очевидно не желае обществото да узнае.

– Ваша чест? – намеси се Мейсън, сякаш съдията беше забравила, че стои пред нея.

– Продължете, г-н Мейсън – каза Рулин.

Върнах се на мястото си. Маркъс Мейсън застана на катедрата. Той беше гладко избръснатият близнак – този с папийонките, вместо шарените елеци към костюмите „Армани“.

– Ваша чест, това е процес чрез засада – каза той. – Нищо повече и нищо по-малко. Когато защитаваше престъпници, г-н Холър беше известен с това, че използва медиите като бухалка. Прави го и сега. Разбира се, че не е подал писмен отговор на искането. Защо да го прави, след като може да покани журналисти във федералния съд на САЩ, които да чуят преувеличените му твърдения и нелепите му лъжи? В текста на споразумението за конфиденциалност няма нищо заплашително извън стандартните клаузи, съдържащи се във всяко подобно споразумение. Не е имало заплаха към Пател. Няма и правен аргумент, който да оправдае нарушаването му, за да свидетелства по този въпрос.

Трябваше да сдържа усмивката си. Маркъс Мейсън беше добър. По-умният от двамата братя. Този, върху когото трябваше да съсредоточа вниманието си. Папийонките смекчаваха образа му на убиец в съдебната зала. Нищо лошо – и аз бях убиец. Усмивката ми се дължеше на това, че използва миналото ми в наказателната защита като упрек. Беше вярно – бях си създал име в престъпния свят. От билбордове до автобусни пейки, от наказателните съдилища до окръжните затвори ме познаваха като „Адвоката с линкълна“. Имаш случай – ще пътувам. Обещавах да посея разумно съмнение в журито срещу разумен хонорар. Работа беше груба. Мръсна. Калифорнийската адвокатска колегия чакаше да се подхлъзна етично. Ченгетата чакаха да се подхлъзна криминално. Всички чакаха да падна. Това беше наследството, което ме следваше в този град.

Но ми беше дошло до гуша. Бях продължил напред. И през двете години, откакто напуснах претъпканите и мръсни коридори на наказателното правосъдие, бях открил нови нива на мръсна работа и опасности в уж изисканите, високи и светли зали на гражданската практика. Бях си у дома. А братята Мейсън нямаха представа какво ги очаква.

Съдията закри заседанието, като заяви, че ще вземе предвид устните аргументи и писмените становища и ще се произнесе по двата въпроса следващия понеделник.

– Съдът се закрива – обяви тя, напусна скамейката и се отправи към кабинета си.

Братята Мейсън събраха документите и юридическите си книги, а представителите на медиите започнаха да се изнизват от първия ред. Върнах се на масата на ищеца и седнах до клиентката си.

Бренда Рандолф беше дребна жена с измъчен поглед, а в очите ѝ повече нямаше да има щастие. Работеше като шлайфист на лещи в оптичен цех в Долината. Беше използвала целия си отпуск и компенсациите за извънреден труд, за да присъства на всяко заседание по това, което наричаше делото на дъщеря си.

– Добре ли си, Бренда? – прошепнах.

– Да – каза тя. – Искам да кажа... не. Никога няма да съм добре. Всеки път, когато чуя името ѝ или някой заговори за случилото се, буквално се разпадам. Не мога да се овладея. Съжалявам.

– Не съжалявай. Просто бъди себе си.

– Мислиш ли, че съдията ще се произнесе в наша полза?

– Би трябвало.

Мейсънови напуснаха масата си и тръгнаха към изхода. Не казаха нищо, когато минаха покрай мен.

– Приятен уикенд, момчета – подвикнах след тях.

Не получих отговор.

2.

Зад вратата на съдебната зала един мъж ме чакаше в коридора. Бях го забелязал вътре по време на заседанието, седнал сам на последния ред в залата. Ако беше журналист, не ми говореше нищо. Знаех по физиономия повечето съдебни репортери в града, ако не и по име или лично. Но делото беше привлякло сериозно внимание в национален мащаб и за пръв път бях чул и видял някои представители на националните медии. Мъжът носеше раница през рамо и беше със спортно сако, но без вратовръзка. Това ми подсказа, че вероятно не е адвокат – поне не от онези, които работят в сградата. Той отстъпи назад, докато се сбогувах с клиентката си и ѝ казвах, че ще се свържа с нея веднага щом получа решението на съдията по току-що обсъдените искания. Щом се разделихме, непознатият се приближи. Изглеждаше на около петдесет години и имаше гъста кестенява коса, прошарена със сиво. Приличаше на застаряващ сърфист. Един сърфист винаги разпознава друг.

– Г-н Мик Холър, надявах се да ви почерпя кафе – каза той.

– Не ми трябва кафе – отвърнах. – И без това съм пренаситен от това заседание. Познавам ли ви? Журналист ли сте?

– Ъъ, писател, да. Исках да поговоря с вас за нещо, което може да бъде взаимно изгодно.

– Какъв писател?

– Пиша книги за технологиите. И за това как могат да бъдат обърнати срещу нас. Пиша и колонка в Substack. По същата тема.

Изгледах го продължително.

– Искате да пишете за това дело?

– Да.

– И с какво това би било изгодно за мен?

– Ще ви обясня, ако седнем за няколко минути.

– Къде? Имам среща отсреща след... – вдигнах китката си, за да погледна часовника – двайсет минути.

Беше лъжа. Просто исках да поставя времево ограничение на разговора, в случай че не ми допадне. Възнамерявах да отида отсреща в прокуратурата, но нямах уговорена среща. Смятах да си проправя път с приказки.

– Дайте ми десет минути – каза писателят.

– Нуждаете ли се от кафе? – попитах.

– Не, ако вие няма да пиете.

– Добре, да влезем в една от адвокатските стаи по коридора. Там ще е най-бързо и най-тихо.

– Водете.

Тръгнах по коридора, после спрях.

– Как се казвате? – попитах.

– Джак Макавой – каза той. – Приятно ми е.

Подаде ми ръка и аз я стиснах. Имаше твърд захват и ме гледаше без колебание право в очите. В онзи момент останах с впечатлението, че това може да бъде началото на нещо добро.

3.

Стаите на адвокатите във федералния съд бяха тесни и обзаведени само с малка маса и четири стола. Предназначени бяха адвокатите да се съвещават с клиенти и свидетели, преди да влязат в съдебната зала. Намерих една свободна стая и плъзнах червената табелка „заето“ върху обозначението „свободно“. Отворих вратата и направих знак на Джак Макавой да влезе пръв.

Седнахме от двете страни на масата. Извадих тефтер от куфарчето си и започнах разговора, като го помолих да изпише фамилията си. Той го направи.

– Това име и начинът, по който се изписва, ми звучат познато – казах. – Трябва ли да съм запознат с работата ви?

– През последните двайсетина години съм публикувал три документални книги – каза Макавой. – Появяваха се в списъците на бестселърите. За кратко. Но всички имат връзка с Лос Анджелис.

– Какви са заглавията?

– Първата беше „Поетът“. Беше за интернет.

Той замълча, сякаш очакваше да възкликна, че съм обожавал книгата.

Не казах нищо.

– Ъъ, после минаха доста години, преди да напиша книга, озаглавена „Плашилото“ – продължи той. – Тя беше за извличането на закономерности от големи масиви данни и за търговията с данни. А последната ми книга се казва „Справедливо предупреждение“. Излезе преди няколко години. Беше за нерегулираната ДНК индустрия.

Кимнах.

– „Справедливо предупреждение“. Да, спомням си – казах. – Това беше онази за убиеца, който използва ДНК, за да намира жертвите си. Познавам някои от адвокатите, споменати в нея.

– Всичките ми книги се занимават с технологичния напредък – каза Макавой. – Напредък в различни области, от който са се възползвали престъпници и други безскрупулни хора.

– И беше нещо като списание или нещо подобно, нали? Имам предвид „Справедливо предупреждение“.

– Беше основано на новинарски сайт, насочен към защитата на потребителите, но собственикът и главен редактор се пенсионира и го закри. Аз обаче купих правата върху името. Сега това е бюлетин в Substack, който поддържам.

– Разбира се, че имате Substack. И се нарича „Справедливо предупреждение“?

– Точно така. За безумията на технологиите. Имам предвид бюлетина.

Кимнах и го огледах внимателно. Бях повече от заинтригуван, но не исках да го показвам.

– Започвам да разбирам защо искате да се включите в това дело – казах.

– Надявах се, че ще разберете – отвърна той.

– Значи за вас това дело какво е? Публикация в Substack или книга?

– Може да бъде и двете – отговори без колебание. – И подкаст. И филм. Вашето дело събира на едно място всичко, което изследвам и за което пиша относно генеративния изкуствен интелект. Всяка седмица се подават нови искове срещу системи с изкуствен интелект, но това, изглежда, е делото, което ще стигне до съдебен процес. Мисля, че то обединява всичко – доброто и лошото на тази технология, която променя света. Ако питате мен, това е удар право в целта.

– Добре, значи това за вас е удар право в целта. Какво печели клиентката ми?

– Моето проучване. Моята експертиза. Имам връзки, които според мен могат да ви бъдат от полза. Допуснете ме до делото и ми позволете да работя за вас. Няма да напиша нито дума за него, докато не бъде произнесена присъда.

Опитах се да запазя скептично изражение, но това, което Джак Макавой не знаеше, беше, че се давех, затрупан от доказателствен материал и ми липсваха ресурсите и експертизата да се справя. Имам предвид, че не ми достигаха време и познания. Голяма част от научната страна на въпроса бе непонятна и ме изпълваше със страх, че ще се явя на процеса неподготвен и неосведомен.

Вече имах следовател и той беше отличен в откриването на свидетели и извършването на проверки на място. Но не беше особено добър в ровенето из терабайти програмен код и вътрешни фирмени бележки от Силициевата долина. Наскоро ми беше просветнало, че съм се нагърбил с дело, което надхвърля възможностите ми. В съдебната зала бях хищник, но ми трябваха оръжия. Това, което Макавой ми предлагаше, приличаше на спасителен пояс, хвърлен на давещ се човек. Опитвах се да не издам нищо, но знаех, че ако му позволя да прекара дори петнайсет минути в архива, ще разбере положението ми и колко тежко е то.

– Да работите за мен, хм... какво означава това? – попитах. – Поех това дело при условие за възнаграждение само при успех. Ако не спечеля, не получавам нищо. В момента нямам средства за изследовател.

– Не искам възнаграждение – каза Макавой. – Просто ме допуснете зад кулисите. Нека бъда муха на стената. Аз ще помагам на вас, а вие – на мен.

– Трябва да говоря с клиентката си.

– Разбира се.

– Как да се свържа с вас?

Макавой беше подготвен с визитна картичка. Забелязах, че логото на неговия бюлетин в Substack подчертава фокуса му: буквите ai във „Fair Warning“ бяха релефно отпечатани в червено.

Джак Макавой

Писател

FAIR WARNING

„Тайдълуейв“ правеха същото с логото си, макар че ai в Tidalwaiv беше в успокояващ син тон. Пъхнах картичката в джоба си и казах на Макавой, че ще обмисля предложението му и ще се свържа с него, след като го обсъдя с Бренда Рандолф.

4.

Входът на CНC беше срещу улицата и на половин пресечка от федералния съд. По пътя се обадих на моя следовател Сиско Войчеховски, който остана с мен по време на прехода ми от наказателна към гражданска практика, въпреки че работата, която изисквах от него, беше намаляла рязко. Той вдигна телефона с въпрос, вместо с поздрав.

– Как се представихме?

– Съдията прие и двете искания, за да ги обмисли, и ще излезе с решения в понеделник.

– Мамка му. Искаш ли да се обадя на Пател? Надяваше се да разбере още днес.

– Не, аз ще му се обадя. Вместо това искам ти да провериш един човек.

– Свидетел?

– Не, писател. Джак Макавой. Желае да ни помогне.

– Да ни помогне как?

– Пише за технологии. Има блог или Substack, или както му викат днес. Написал е и книги. Иска да бъде муха на стената – нашата стена, – а после да напише книга за делото, като по-голямата история ще бъде за неконтролирания изкуствен интелект. Казва, че в замяна ще стане част от екипа и ще ни помогне да пресеем доказателствата по делото.

– Мик, наистина ли искаш да вкараш непознат в това? Рисковано е.

Бях на ъгъла на Темпъл Стрийт и чаках да пресека. Както обикновено, се обърнах да проверя дали някой не е зад мен. „Тайдълуейв“ разполагаше с огромни ресурси в тази битка и на карта бяха заложени милиарди. Основателят на компанията, Виктор Уендт, беше обещал на акционерите на последното заседание на борда, че това дело ще изчезне тихо и евтино. А ето ме мен – тласкам го към процес. Постоянно имах усещането, че ме наблюдават.

Но зад мен нямаше никого. Поне никого, когото да виждам.

– Затова искам да го провериш – казах. – Има три книги, каза, че всички са били бестселъри.

– Имаш ли заглавията? – попита Сиско.

– Помня само последната. „Справедливо предупреждение“. Така се казва и неговият...

– О, знам този тип. Лорна обожава нещата му.

Лорна беше управителката на офиса ми. Също така беше съпруга на Сиско и моя бивша съпруга. Не знам как, но по някакъв начин това работеше.

– Ето ти отговор – казах. – Просто искам да знам дали мога да му се доверя достатъчно, за да го вкарам зад оградата. Затънали сме в технически материали по разкриването. Ще е добре да имаме още един чифт очи, особено ако наистина разбира от материята.

– Захващам се – каза Сиско. – Къде си се запътил сега?

– Към CНC, да видя дали ще мога да се видя с Маги.

– Черната кутия с теб ли е?

– С мен е.

– Завръщане в наказателния съд. Успех с това.

– Ще ми трябва.

Затворих и поех през Темпъл към главния вход на Сградата на наказателните съдилища. Имаше много неща, които ми липсваха от това място, но асансьорите не бяха сред тях. Бяха също толкова бавни и претъпкани, колкото ги помнех от годините, в които се трудех по коридорите и съдебните зали на тази сграда. След като минах през проверката за сигурност и металдетектора – по време на което трябваше да обясня какво представлява черната кутия в куфарчето ми, – ми отне почти половин час да стигна до шестнайсетия етаж и офиса на окръжния прокурор на Лос Анджелис. Отидох до приемната, представих се и обясних, че нямам уговорена среща, но желая да видя окръжния прокурор. Казах, че искам да говоря с нея за дъщеря ѝ, защото знаех, че това ще ми осигури достъп.

Столовете в чакалнята бяха пластмасови с хромирани крака – стил, който беше излязъл от мода преди няколко десетилетия. Но бяха оцелели, както повечето мебели в сградата, и вършеха работа. Поседях на един от тези столове двайсет минути, преди рецепционистката да ме покани в друга чакалня пред самия кабинет на окръжния прокурор. Тук столът беше малко по-удобен и дори имаше възглавница, макар и протрита. А този път чакането беше само десет минути. Получих достъп до светая светих, където първата ми бивша съпруга, Маги Макфърсън, току-що встъпила в длъжност като надлежно избран окръжен прокурор, седеше зад голямо бюро, а зад нея по стената се редяха знамена. Беше спечелила поста на извънредни избори. Предишният окръжен прокурор беше подал внезапна оставка, след като „Лос Анджелис Таймс“ изрови и публикува поредица от текстови съобщения, които той беше писал и които разкриваха расовите му предразсъдъци.

Разперих ръце, вдигайки куфарчето си.

– Еха – казах: Маги Макфиърс на върха на света.

– Е, на върха на този свят, може би – отвърна тя. – Чудех се кога ще се отбиеш ей така, макар че да използваш дъщеря ни, за да се вмъкнеш мазно, беше малко неочаквано.

– Да се вмъкна мазно? Само казах, че искам да говоря с теб за нея. Как е тя?

– Доколкото знам, добре е.

– Е, иска ми се да беше добре тук, у дома.

– Просто си взе година почивка. Беше много полезна по време на кампанията и си заслужи почивката, поне според мен.

– Добре тогава, ти можеш да ѝ плащаш сметките, след като ти си единствената тук със стабилна заплата.

Дъщеря ни, Хейли, с много скъпата си диплома по право от Университета на Южна Калифорния в джоба, беше решила – след като израсна с двама адвокати за родители, – че не е сигурна дали изобщо иска да практикува право. Опитваше се да открие себе си, докато яхаше вълни в Хавай с помощта на приятел, който нямаше ясен доход, но имаше впечатляващ тен и още по-впечатляваща колекция от сърфове.

– Хей, аз не съм този, който я научи да кара сърф – каза Маги. – Тази заслуга е твоя. Също така не аз реших да се откажа от доходоносната си практика по наказателна защита в разцвета на кариерата си.

– Да-а... е, благодаря за напомнянията – казах. – Честита нова година и на теб.

– На теб също. Виждам, че си с куфарчето. Това ми подсказва, че посещението може би е повече от социално.

Маги винаги беше проницателна, когато ставаше дума за мен. Никога не можех да я видя, без да съжалявам, че не сме изминали целия път заедно. Носеше консервативен син костюм, с блуза, закопчана до шията. В тъмните ѝ къдрици се бяха появили няколко сиви нишки. Беше остаряла красиво през трийсетте години, откакто я познавах.

– Никога не съм могъл да скрия нищо от теб – казах. – Да, има нещо, за което трябва да поговорим.

– Седни – каза тя. – Не давам обещания, които няма да спазя.

Усмихна се. Това беше един от лозунгите в кампанията ѝ.

Издърпах един от столовете пред бюрото ѝ и седнах, поставяйки куфарчето на пода. Знамената зад нея бяха подредени толкова плътно, че изглеждаха като една завеса от копринени цветове.

– Много знамена са това – казах.

– По едно за всяка родна страна на нашия електорат – отвърна тя.

– Може да се наложи да махнеш някои от тях, ако Тръмп депортира всички, както казва.

Новият президент беше спечелил изборите същата вечер, когато Маги спечели своите. Кампанията му беше изградена върху обещание да премахне нелегалната имиграция. Тъй като Маги беше избрана като безпартиен кандидат, тя не пое политическата стръв.

– И така, какво искаш, Мики?

– Това ли съм вече, едно искане?

– Както казах, предполагам, че затова си тук.

– Бях и платинен спонсор на кампанията ти.

– Беше, и го оценявам по достойнство. Просто ми кажи какво става?

– Предполагам, че преглеждаш делата и наваксваш с нещата.

– Така е, и не съм видяла нито едно, в което името ти да фигурира като защитник.

– И се надявам да си остане така. Освен това конфликтът на интереси, при положение че ти си окръжен прокурор, със сигурност би създал главоболия на твоята служба и на моята, които не са ни нужни. Но има едно дело, което се води от твоята служба в съда за непълнолетни и което се пресича с едно мое в гражданския съд.

Тя кимна.

– Делото на Арън Колтън – каза тя. – Прекарах един час с Уил Оуенсби по него преди празничната ваканция.

Това ме изненада. Беше встъпила в длъжност веднага след изборите, а това беше преди по-малко от два месеца. Имаше празнични почивни дни, кадрови решения за вземане и планина от други дела, с които трябваше да навакса, така че се надявах още да не е навлязла в подробностите по този случай. Щеше да бъде по-лесно да я насоча в посоката, която исках, ако не беше запозната с вътрешния му ход, и осъзнах, че пътят ми към успеха ще бъде труден.

– Оуенсби е добър адвокат – казах. – Но е педантичен, ако ме разбираш.

– Имаш предвид, че държи да се придържа към правилата? – попита Маги.

– Казвам, че е съсредоточен върху своето дело, което е нормално. Но не вижда по-широката картина.

– Която е...?

– Нека го наречем по-пълно правосъдие.

– Трябва да ти кажа, че той дойде тук и говори за делото цял час, и името ти изобщо не беше споменато. Знам за твоето гражданско дело, защото го видях в новините. Но то няма нищо общо с нашето наказателно дело.

– Какво? Не, това не е вярно. Има пряка връзка с вашето дело. Арън Колтън уби дъщерята на моята клиентка заради чатбот с изкуствен интелект, който излезе извън контрол. Ти ще вкараш момчето зад решетките, но какво ще кажеш за компанията, която създаде приложението, без да се замисли за последствията от пускането му сред склонни към внушение умове? Това е по-голямото престъпление тук, Магс. Трябва да го видиш.

Маги сведе поглед към ръцете си, сгънати върху бюрото. Това беше жест, който бях виждал много пъти. Изглеждаше така, сякаш изчаква бурята да отмине – бурята в мое лице. Когато най-сетне заговори, гласът ѝ беше равен – тон, който също познавах от безброй сблъсъци преди този.

– И така, какво искаш, Мики?

– Искам да направиш правилното нещо. Искам достъп до компютъра на момчето.

Тя поклати глава категорично.

– Не, това няма да стане – каза тя. – Първо, това е дело за непълнолетен, и второ, то дори не е близо до приключване. Ние не споделяме доказателства по висящи дела, независимо дали става дума за непълнолетен, или не.

– Трябва да покажа какво се е случило и защо, за да защитя делото си – казах.

– Тогава го отложи и когато службата ми приключи с Колтън, можем да говорим за това какво бих могла да споделя.

– Не е толкова просто. Твоето дело ще се точи с години. Имате текущата психологическа оценка, после изслушването за вменяемостта. След това ще трябва да решиш дали да го прехвърлиш в съда за пълнолетни, и делото ще продължи да се влачи. Но времето тук е от съществено значение. Тази компания продава приложението си по целия свят. На деца, Маги. Виктор Уендт, основателят на компанията, казва, че предвижда време, когато всяко дете ще има ИИ-компаньон, като кукла Барби. Това ще се случи отново, Маги, и моето дело – не твоето – е най-добрият шанс да го спре.

Маги поклати глава – пренебрежителен жест, който бях виждал твърде много пъти, за да ги броя.

– Казано като от защитник на народа – каза тя. – И предполагам, че в края на твоето велико общественополезно дело няма да има солиден чек за обезщетение, нали?

– Не става дума за пари – казах. – Ако беше така, вече щяхме да сме постигнали споразумение. Компанията предложи седемцифрена сума, за да потули случая. Но ние не искаме той да бъде заметен под килима. Искаме да спрем това да се случва отново.

– Ние?

– Моята клиентка. Бренда Рандолф. Тя загуби шестнайсетгодишната си дъщеря. Единственото си дете, Магс. Не иска никой друг да губи своето. Затова е това дело. Става дума за това да променим света към по-добро и да го направим по-безопасен за тези деца.

– Много красноречиво. Спомням си от новините, че си завел делото във федералния съд.

– Така е.

– Кой е съдията?

– Пеги Рулин.

– Тогава защо не си тук с призовка от нея? Или тя вече ти е отказала, или – по-вероятно – искаш да получиш достъп до компютъра на момчето тайно, така че противната страна да не знае, че разполагаш с данните.

Нямах отговор на това. Тя беше добър юрист и ме познаваше добре.

– Виж, Мики, не мога да направя това – каза тя. – Няма да се замесвам в някой от твоите ходове в стил „Адвокатът с линкълна“.

– Това не е ход – казах. – И между другото, преди две години се отървах от всички линкълни, освен един. Единственият, който запазих, е под брезент в склада ми.

– Е, моите ръце са вързани от закона.

– Не са, Магс. Ти си окръжният прокурор на този окръг сега. Ако искаш да направиш правилното нещо, можеш да го направиш.

Сложих куфарчето си в скута и го отворих. Извадих черна метална кутия с размерите на книга с твърди корици и я поставих на бюрото ѝ.

– Какво е това? – попита Маги. – Не го оставяй там.

– Оставям го – казах. – Това е външен твърд диск. Побира до дванайсет терабайта данни. Можеш да прехвърлиш всичко от лаптопа на Арън Колтън върху него, а аз ще поема оттам.

Изправих се.

– Мики, не го оставяй тук – каза Маги. – Няма да стане.

Тръгнах към вратата на кабинета, пренебрегвайки думите ѝ. Когато я отворих, се обърнах и я погледнах.

– Ще стане, ако направиш правилното нещо – казах.

След това излязох и затворих вратата след себе си.