Един по един

ПРОЛОГ

АНОНИМНО

Ще бъдем шестима.

Тръгваме шестима възрастни. Ще бъдем натъпкани като сардели в шестместен миниван, помъкнали всичкия багаж, без който сме решили, че не можем да минем по време на ваканцията в модерен луксозен хотел. Резервацията ни е за шест дни. Шест дни, в които ще има походи и горещи вани. Шест дни далече от цивилизацията.

Мама беше религиозна жена. От нея научих, че на шестия ден са били създадени и човекът, и змията. Нали се сещате – змията, която накрая убедила Адам и Ева да изядат забранения плод, заради което ги изгонили завинаги от райската градина? Затова цифрата шест символизира и човека, и злото, което залага на слабостите му.

В Откровение 666 е числото на дявола.

Шестата Божия заповед гласи: „Не убивай!“.

Шест не е хубаво число.

Аз не признавам религията. Не ходя на църква. Не вярвам във висши сили. Шест е число като всяко друго. Знам обаче, че всеки от нас шестимата крие тайна, за която не иска другите да научат.

Веднага ще ви кажа моята тайна.

В края на тази седмица само един от нас ще се прибере жив у дома.

1.

КЛЕР

Не знам кога намразих съпруга си.

Невинаги е било така. Когато сключихме брак преди повече от десет години, се държахме за ръце и аз се заклех, че ще го обичам завинаги. Докато смъртта ни раздели. И го мислех. Мислех го с всяка клетка на тялото си. Искрено вярвах, че ще бъда омъжена за Ноа Мачет до края на живота си. Фантазирах как двамата остаряваме заедно – държим се за ръце, докато седим в еднакви люлеещи се столове в старчески дом. Когато свещеникът ни обяви за съпруг и съпруга, се поздравих, че съм избрала подходящия човек.

Не съм сигурна какво точно се случи от онзи момент досега. Но вече не мога да го понасям.

– Къде ми е тениската от Университета на Чикаго, Клер?

Ноа се е привел над най-горното чекмедже на скрина си и е свил вежди, докато лешниковите му очи опипват съдържанието му. Прочиства гърло, както винаги, когато се съсредоточава над нещо важно. Преди ми се струваше сладурско, мило. Сега ме дразни. Дразни ме така, сякаш някой прокарва нокти по черна дъска.

– Не знам. – Вадя две блузи от моя скрин и ги натъпквам в зейналия кафяв куфар, поставен на леглото ни. – Не е ли в чекмеджето?

Той вдига поглед от скрина и стиска устни.

– Ако беше в чекмеджето, щях ли да те питам?

Хм. Може би тъкмо затова мразя съпруга си. Защото се е превърнал в нетърпим кретен.

– Не знам къде ти е тениската. – Започвам да преглеждам сутиените си. Колко трябва да взема за едноседмично пътуване? Винаги се колебая. – Става въпрос за твоята тениска.

– Да, но ти си прала.

– Е, и? – Натъпквам четири сутиена в багажа. Би трябвало да са достатъчно. – Да не би да си въобразяваш, че докато слагам дрехите за пране, си мисля: „Я, това е тениската на Ноа от Университета на Чикаго. Най-добре да я сложа на специално място вместо в чекмеджето, където прибирам останалите му тениски, които пера открай време“.

Той извива очи и отново започва да рови в чекмеджето.

– Ето, няма я.

– Не знам какво да ти кажа, Ноа.

Той потрива наболата си черна брада, която е започнала да се прошарва. Не се е бръснал от три дни, защото работи от вкъщи. Изобщо не го интересува как изглежда, освен ако няма да ходи на работа.

– Да не би случайно да си я прибрала с дрехите на Ейдън?

Това е много малко вероятно, тъй като деветгодишният ни син се пере сам. Незнайно как, четвъртокласникът ни се научи сам на това, докато съпругът ми, на зряла възраст, не е способен да го направи. От мига, в който се оженихме, прането автоматично стана моя отговорност. Не е имало обсъждане на въпроса. Съпругата пере. Точка.

– Иди и провери в скрина на Ейдън – отвръщам.

Ноа ме поглежда възмутено, след това с тежки крачки се отправя към стаята на сина ни. Едрите му стъпала издават плющящи звуци по дюшемето. Няма да си намери тениската там. Готова съм да се обзаложа на един милион, че тя си лежи в най-горното чекмедже, където я търсеше.

Само след няколко кратки часа заминаваме за една седмица в уютния хотел, разположен в северната част на Колорадо. Чакат ни около четири часа път, а след това ще се наслаждаваме на седмица закуска на шведска маса, джакузи, разходки сред природата и езеро, пълно с пъстърва, за която няма да излъжа, ако кажа, че изскача от водата. Това е съвършената комбинация, която ще ти помогне да се махнеш от градския живот (в нашия случай предградията) и пак да имаш и топла, и студена вода, а също и кабелна телевизия. Нямам търпение.

Е, изключвам четирите часа в колата с моя мъж. Предполагам, че няма да спре да дрънка за тъпата си тениска от Университета на Чикаго.

Слагам няколко чифта къси чорапи в багажа и отивам при скрина на Ноа. Аз имам два големи скрина и гардероб пълен с дрехи, докато Ноа – само един скрин и няколко официални ризи в гардероба. Когато се събрахме да живеем заедно, той все ме майтапеше, че имам прекалено много дрехи в сравнение с него. Все още се шегува, но сега вече не толкова закачливо.

Ако си купиш още една блуза, Клер, ще се наложи да си вземем отделна къща само за твоите дрехи.

Дрехите ми не са чак толкова много. Приятелката ми Линдзи има цяла стая само за тоалетите си. Тя обаче не е омъжена и може да прави каквото ѝ хрумне, без някой да критикува всичко, което върши.

Преравям чекмеджето, размествам изобилието от сиви и черни тениски. Ноа никога не е бил фен на ярките цветове. Придържа се към сивотата. Веднъж си купи зелена тениска. Това беше неговата криза на средната възраст.

След няколко секунди ми се мярка нещо червеникавокафяво, натъпкано в ъгъл на чекмеджето. Вадя тениската и виждам на гърдите избелелия надпис „Университет на Чикаго“. Ноа пази тази тениска, откакто го познавам. Тя му е любима.

В първия момент ме обхваща желанието да я натъпча на дъното на кофата за боклук, без да му казвам. Той ще полудее, докато я търси. Да не говорим, че въпросната тениска трябва да бъде пенсионирана. На деколтето е започнала да се образува дупка, а подгъвът е разръфан.

В момента обаче крия предостатъчно тайни от съпруга си. Да не говорим, че няма да се лиша от удоволствието да натяквам, че тениската е била в чекмеджето през цялото време.

– Мамо?

Седемгодишната ми дъщеря Ема е застанала на прага на спалнята ни и ме наблюдава как обмислям какво да направя със скъпоценната тениска на баща ѝ. Въпреки че вече закусихме, тя е все още по любимата си пижама с картинка от „Замръзналото кралство“. Пижамата е в кралско синьо, обсипана с малки снежинки. Обзета от чувство на вина, аз натъпквам тениската обратно в чекмеджето и се обръщам към Ема, за да ѝ се усмихна. Тя не отвръща на усмивката ми.

Брат ѝ е във възторг, че цяла седмица ще бъде у леля Пени, но Ема направо изперка. Миналата седмица тя се сгушваше в голямото легло всяка вечер и заспиваше тук. За щастие, ние с Ноа спим на разстояние, което спокойно може да побере Атлантическия океан.

– Какво има, миличка? – питам.

Долната ѝ устничка потреперва. Тя хуква към мен и ме прегръща през ханша със слабите си ръчички.

– Не заминавай, мамо. Много те моля.

– Ема...

Опитвам се да я отделя от себе си, но тя е залепнала, сякаш намазана с лепило. Може изобщо да не харесвам съпруга си, но обичам децата. Открай време обичам деца. Тъкмо затова станах учителка. Нищо не ме радва повече от това да видя как усмивки озаряват малките личица.

Навеждам се и приглаждам назад светлокестенявите къдрици. Косата ѝ е като моята, въпреки че все още е по бебешки мека. Навеждам се и заравям лице в нея. Ухае на динен шампоан.

– Ще замина само за седмица, любимче – казвам.

Тя ме поглежда и виждам, че бузите ѝ са облени в сълзи.

– Ами ако ти се случи нещо?

Нямам представа как е възможно седемгодишната ми дъщеря да е такава невротичка. Тя се тревожи за всичко, включително за неща, на които не би трябвало да обръща внимание. Миналата година се говореше за учителска стачка и тя се уплаши, че ще остана без работа и няма да имаме пари за храна. Как е възможно седемгодишно дете да се тревожи за подобни неща?

– Защо си толкова притеснена, Ема?

Тя прехапва малката си розова устна.

– Ти ще бъдеш в гората.

Не я виня, че се тревожи, след като мисли по този въпрос. Нито един от родителите ѝ не е от хората, които „обикалят горите“.

– Няма проблем – отвръщам. – Ще бъдем в хубав хотел. Напълно безопасно е.

– Ама аз сънувах, че...

– Какво?

Лицето на Ема се сгърчва.

– Че едно горско чудовище те изяде!

Това, разбира се, е смехотворно. През по-голямата част от седмицата ще си стоим в хотела, където има всякакви удобства, и ако все пак решим да излезем навън, ще бъдем на сигурни, отъпкани пътеки за преходи като за изнежени градски туристи. Дори да не беше така, сигурна съм, че онова, което си представя Ема, е създание, подобно на синьото чудовище-бисквитка, което изскача от храсталака и ни натъпква всички в устата си с един замах.

Ема обаче притежава странна интуиция за нещата. Една вечер дойде в стаята ни в два след полунощ разплакана, защото дядо Джо бил починал. Два дни по-късно на пръв поглед здравият ми баща получи тежък инфаркт. Ноа веднага реши, че това е съвпадение, но аз така и не забравих.

Колкото и да не ми е приятно да призная, предчувствието на Ема малко ме плаши. Дали пък пътуването не е грешка?

Поглеждам двата куфара, поставени на леглото. Единият е на Ноа, с безразборно нахвърляни дрехи, докато моите са добре сгънати. Ами ако му кажа, че не искам да замина? Дали ще се вкисне? Или ще се почувства облекчен, че не му се налага да прекара следващата седмица с човек, когото мрази?

След това обаче чувам смеха му да долита от коридора. Очевидно е чул разговора ни.

– Ема! – Той застава на прага на стаята, скръстил ръце на гърдите. – Нали не се притесняваш сериозно за това?

Долната устничка на Ема трепери.

– Знаеш, че няма никакви чудовища! – Той накланя глава на една страна. – Е, освен... чудовището на гъделичкането.

Макар и притеснена, кафявите очи на Ема се ококорват в очакване. След цяла минута гъделичкане тя, изглежда, забравя за страшния сън. Сигурно е хубаво да си дете, което може да живее за момента и да забрави всичко с помощта на малко гъделичкане.

Ноа е добър с децата. Не мога да излъжа, че не е. Те го обожават и той ги обича не по-малко от мен. Затова сме все още заедно, въпреки че се мразим. Аз никога не съм казала и дума на глас, но и двамата сме наясно, че се търпим единствено заради децата. Поне засега.

– Добре – казва Ноа на Ема. – Леля ти Пени ще дойде всеки момент. Готов ли ти е багажът?

Купихме на Ема куфар на колелца с картинка от „Замръзналото кралство“ специално за това пътуване. Тя беше безкрайно развълнувана, когато го получи.

– Почти.

– Най-добре да довършиш. – Ноа извива вежда. В противен случай... гъделичкащото чудовище може да се върне...

Той свива пръсти като на граблива птица, Ема изписква и изскача от стаята. Баща ѝ гледа след нея с крива усмивка. За момент си спомням колко много го обичах. Колко много се забавлявахме заедно. Цялото ми тяло потръпваше в очакване, когато знаех, че ще ме изведе на вечеря. Той ме разсмиваше също както сега кара Ема да се залива от смях.

Питам се дали има начин да оправим отношенията си. Може би ако кажа нещо мило вместо обичайната заядлива забележка, Ноа ще се усмихне и ще се разсмее. Можем да използваме пътуването като шанс да възстановим връзката си. Може и да не е прекалено късно за нас.

Само че, когато Ноа се обръща, за да ме погледне, усмивката се стопява от лицето му.

– Изгубила си ми тениската – заявява той.

– През всичкото време е била в чекмеджето, Айнщайн.

Май днес няма да оправим отношенията си. Може би дори никога.

2.

КЛЕР

Сестра ми Пени пристига на алеята точно в девет и половина, за да вземе децата. Първородното ми дете, Ейдън, който е с лек характер, приема целувка по бузата, след това се качва послушно в джипа и си слага колана. От съвсем скоро не се вози в детското столче и приема отговорността много сериозно.

С Ема обаче е съвсем различно. Тя се лепва за мен, а успокоението, постигнато с гъделичкането, отдавна е изчезнало.

Пени заобикаля хондата и русата ѝ опашка подскача, докато бърше ръце в спортния си клин.

– Какъв е проблемът, Ем? Не искаш ли да прекараш една суперзабавна седмица с леля Пени?

Ема ще си прекара страхотно с Пени. Сестра ми има три деца и те винаги са потънали до лактите в печенето на нещо забавно (и много мърляво). Или пък правят произведения на изкуството от макарони. А пък в задния им двор има истинска пързалка. В момента обаче на дъщеря ми ѝ е абсолютно все едно. Тя притиска още по-силно лице към корема ми.

– Сънувала, че ни е изяло чудовище – обяснявам.

– Леле, колко страшно! – кима с много съчувствие Пени. – Ем, доколкото знам, там, където отиват майка ти и баща ти, няма чудовища. Те заминават за северната част на Колорадо, а чудовищата са в южната част. Значи няма опасност.

Друго дете сигурно щеше да бъде убедено, но Ема е дъщеря на физик. Логиката ѝ е безупречна. Затова тя стрелка Пени с убийствен поглед и отново заравя лице в мен.

За втори път тази сутрин се питам дали пътуването ни не е грешка. Вече съм скарана с Ноа, а сега ще трябва да прекараме четири часа заедно в една кола. Понякога, когато пътуваме с приятели, се стараем да ограничим пререканията, но често пъти те са неудобно доказателство пред хората до каква степен сме се намразили двамата с него.

Може би трябва да си остана у дома. Все още не е късно да се откажа. Ноа може да замине без мен.

Има обаче и друга причина, поради която искам да замина. Да не говорим, че няма да ни върнат парите.

Двете с Пени успяваме да убедим Ема да ме пусне, след като я подкупваме с обещания за много, ама много сладолед. Качваме багажа на малките в багажника и те са готови да потеглят. Бодва ме тъга, защото знам, че ще бъда разделена от дечицата си цяла седмица. Въпреки че заминаваме всяка година, раздялата винаги е болезнена.

– Ще се грижа добре за тях – обещава Пени.

– Благодаря. – Знам, че ще се грижи добре за тях. Как иначе, та тя е нещо като супермайка. Покрай непрекъснатите ми разправии с Ноа и натоварената ми работа като учителка понякога имам чувството, че изоставам в майчинството. Само че никога няма да се откажа от работата си – обичам я прекалено много.

– Между другото – снишава глас Пени, – ти каза ли на Ноа за...

Поглеждам към къщата. Ноа продължава да си събира багажа на горния етаж.

– Не съм. Все още не съм.

Тя се ококорва.

– Клер, трябва да му кажеш! Кога ще кажеш нещо?

– Скоро. Стига вече. – Нямам желание да ѝ разказвам за тъпото ни спречкване заради тениската му. – Ще му кажа, преди да пристигнем там.

Тя ме поглежда по онзи типичен за по-голяма сестра начин, който казва, че всичко ѝ е ясно. Ненавиждам този поглед. Да, ненавиждам го, защото знам, че е права. Двамата с Ноа трябва да поговорим колкото е възможно по-скоро. Не мога да крия от него.

– Ще му кажа веднага щом се качим в колата – обещавам. – Преди да вземем Линдзи.

Да, пътуването ще е много интересно.

Прегръщам Пени за довиждане и се навеждам към задната седалка, за да целуна отново децата. Ема стиска едната ми ръка. Защо не мога да се отърся от това чувство на обреченост? Ходим на подобна ваканция всяка година, откакто сме женени. Само че за пръв път имам лошо предчувствие.

Заради тъпия сън на Ема е. Знам, че е нелепо, но това ми тежи.

Трябва да го пропъдя от мислите си, при това преди да му позволя да съсипе седмицата.

3.

КЛЕР

Ще пътуваме със сребристия ми ван, защото ще побере и шестима ни. Ноа мислеше, че съм напълно откачена, когато купих минивана, но аз непрекъснато карам някъде децата, така че ми е много удобен. Освен това има три реда седалки, така че не се налага те да се тъпчат едно до друго. Много го харесвам. Както обикновено, Ноа отново греши.

Свалям столчето на Ема, за да има достатъчно място за възрастните. Снощи почистих колата, която се оказа безобразно мръсна. Как е възможно толкова много пържени картофки да се озоват на задната седалка? И защо всичко е толкова лепкаво там отзад? Почистих, доколкото можах, но сигурно са останали лепкави места.

Всеки от нас има по един куфар, но моят е два пъти по-голям и е пълен до пръсване. Ноа хвърля багажа ми отзад с такъв замах, че се радвам, че вътре няма нищо чупливо. Решил е да изкара агресията си на куфара ми. Добре поне, че се е обръснал.

– За какво, по дяволите, ти трябват всички тези неща? – мърмори той. – Заминаваме само за седмица.

Признавам, че взех доста багаж. Само че е краят на юни, което означава, че може да стане доста хладно, но не е изключена и жега. Трябва да съм подготвена.

– Гледам, че и ти не си взел малко – изтъквам.

Ноа поставя внимателно отзад новата си кутия с риболовни принадлежности.

– Ще ходя за риба. Трябват ми такъмите.

Разбира се. От месеци наред се вълнува, че ще ходи за риба.

– Така и не разбирам защо си толкова развълнуван, че ще седиш часове наред на брега на някакво езеро. Звучи смазващо.

Той свива рамене.

– Просто... Трябва да си прочистя мислите.

Добре, все ми е едно. Всичко е наред, стига да не ме кара да ходя с него. Ако двамата излезем с лодка до средата на езерото, имам чувството, че само един от нас ще се върне жив.

Ноа вади резервния ключ от джоба на дънките си и се настанява зад волана. Странно, при положение че това е моят автомобил. Почуквам на стъклото от шофьорската страна.

– Какво си въобразяваш, че правиш?

– Какво? Няма ли да тръгваме?

– Да, но това е моята кола. Защо ще шофираш ти?

Той ме поглежда многозначително.

– Стига, Клер. Имаш този ван от три години, а вече е огънат и надраскан поне на десет места.

Може и да е така, но не съм напълно съгласна.

– Не всички са по моя вина.

– Както кажеш.

Стискам зъби и се питам дали си струва да се разправяме по този въпрос. Не че обичам да шофирам и да съм зад волана часове наред. Само че защо става така, че винаги той кара на тези пътувания? Да не говорим, че по-късно ще започне да се оплаква, че съм го накарала да шофира, ще разправя, че е изморен, и ще стане кисел.

Ако нямахме две деца, още сега щях да го разкарам. На секундата.

За момент си позволявам да фантазирам. Ноа, това е краят. С огромно облекчение ще изрека тези думи.

Вместо това сядам до него и приглаждам бледорозовите къси панталонки, които си купих миналата седмица, защото подчертават изключително красиви крака за моята възраст. Не че Ноа ще ги забележи. Той се обличаше чудесно, докато излизахме, но сега предпочита дънки и тениски. Мога единствено да призная, че не стоят никак зле на едрото му тяло.

Той намества очилата на носа си и се обръща към мен.

– Няма ли да отидеш до тоалетната?

– Не.

Той се мръщи.

– Най-добре иди сега. Нямам намерение да спирам след половин час на бензиностанция, за да можеш да пишкаш.

– Добре. Няма да ми се наложи.

– Така ли? Забелязал съм, че ако не отидеш точно преди да тръгнем, трябва да спра почти веднага след това.

Поглеждам го гневно. Сериозно ли водим този разговор? Не съм на пет.

– Ноа, ако имах нужда да отида до тоалетната, щях да отида. Сега не ми се налага.

Той ме гледа известно време, след това завърта ключа.

– Както кажеш, Клер.

Отпускам се на седалката, докато Ноа дава внимателно на заден, за да излезе от алеята пред къщата, и потегля към дома на Линдзи. След цяла минута мълчание натиска копчето за радиото и гласът на Адам Левин запява песен, която съм слушала стотици пъти.

Ноа оглежда пътя през очилата. Когато започнахме да излизаме, носеше очила само в час и когато шофираше. Никога не ги слагаше, когато ходехме на срещи. През изминалите петнайсет години той вече ги носи непрекъснато. Казва, че зрението му се е влошило, но аз не съм сигурна, че е така. Носи ги непрекъснато поради същата причина, поради която не си прави труд да се бръсне, ако няма да ходи на работа. Имам късмет, че все още се облича и къпе.

– Взела съм ни отделни стаи – съобщавам направо.

Ноа набива спирачки на червен светофар. Обръща се, за да ме погледне. Лешниковите му очи са ококорени.

– Какво?

– В хотела. – Гледам право напред. – Резервирала съм ни две отделни стаи.

– Така ли? – Може да не сме спрели да се караме цяла сутрин (мама му стара, цяла година), но той ми се струва наранен. – Но... защо?

– Ами... – Заигравам се с конец на тениската. – Просто... Хъркаш, Ноа. И все се оплакваш, че непрекъснато се въртя, докато спя. Затова си помислих, че можем да се наспим и двамата, и взех отделни стаи. – След това бързам да добавя: – Само за седмица.

Стрелвам го с поглед. Той е впил поглед в пешеходната пътека, а на челюстта му играе мускулче.

– Истината е – продължавам да дрънкам, – че много двойки ходят на отделни ваканции. В това няма нищо лошо. Прекарват известно време разделени. Ти и без това през повечето време ще си за риба, ще трябва да ставаш рано...

Светва зелено и Ноа подава толкова газ, че главата ми се отмята назад.

– Добре. Разбрах.

– Значи... нямаш нищо против.

Мускулът на челюстта му продължава да трепка.

– Нямам, разбира се. Отделни стаи. Супер. Може дори да не се виждаме през всичкото това време.

– Ноа...

Преди да успея да кажа и дума, Ноа протяга ръка и надува радиото, за да удави всеки опит за разговор. Май приключихме с обсъждането.

Той не е очарован. Аз пък си мислех, че има вероятност да почувства облекчение, че няма да сме затворени в една малка стаичка цялата седмица. Очевидно не е така.

Нямам обаче никакво намерение да променям нещата. Месеци наред очаквам отделните стаи. Трябваше да му кажа по-рано, но не исках да рискувам да се цупи седмици наред. Сигурна съм, че щом пристигнем, ще разбере колко мъдро съм постъпила. Може следващата година наистина да заминем поотделно на ваканция. Двете с Линдзи ще отидем на Хавай, както говорим от цяла вечност.

Дори е възможно догодина да не сме вече заедно. Никога не се знае.

4.

КЛЕР

Трябва ни почти половин час, докато изминем разстоянието от къщата ни в Касъл Пайнс до апартамента на Линдзи в Денвър и през това време двамата с Ноа не си проговаряме и дума. Той дори не ме поглежда.

Рационалната ми страна настоява да отложим пътуването. Най-малкото аз трябва да се върна у нас. Четирите часа път са достатъчно неприятни, а след това ще трябва да прекараме цяла седмица заедно, без да разчитаме на работа и деца като буфери. Намирисва на истински ад.

Но пък аз си имам причини да искам да отида.

Разбрали сме се да се видим пред блока на Линдзи, защото там всички ще могат да си паркират колите и да ги оставят за една седмица. Подранили сме с десет минути, въпреки това Линдзи вече е застанала пред блока с два огромни куфара. Понесла е дори повече багаж от мен. Замислям се дали да не изтъкна това пред Ноа, но решавам да не прекъсвам обета за мълчание.

Линдзи маха ентусиазирано, когато вижда минивана. Изглежда фантастично. Русата ѝ коса е вдигната в съвършен рошав кок, на носа ѝ са кацнали очила „Рей-Бан“, а тесните дънки са натъпкани в най-готините черни туристически боти. Ще ми се да мисля, че съм се поддържала в добра форма след колежа, но от цялата група единствено Линдзи изглежда по-добре, отколкото в колежа. Имам чувството, че задникът ѝ става по-вирнат с всяка изминала година.

Поглеждам към Ноа, за да проверя дали я оглежда. Не го прави. Все още е нацупен след разговора ни.

Отваряме багажника, за да може Линдзи да си прибере куфарите, след това тя се настанява на средния ред седалки, точно зад мен. Опитваме се да се прегърнем през седалката, а Ноа нарушава мълчанието си, за да каже здрасти. Въпреки че той познава Линдзи, откакто и аз, двамата не се прегръщат. Ноа не е от мъжете, които прегръщат другите – прегръдките са резервирани единствено за близки и роднини.

– И така! – заговарям. – Най-сетне ще се запознаем с Уорнър! Много се вълнувам!

Порцелановата кожа на Линдзи се изчервява от щастие.

– Нямам търпение да ви запозная, Клер. Той е... страхотен е. Наистина мисля, че е единственият и неповторим.

– За доктора ли говорите? – пита Ноа. Личи, че това изобщо не го интересува, но поне се държи любезно.

Тя прибира немирен рус кичур зад ухото си.

– Хирург е.

Забелязвам, че той я гледа в огледалото за обратно виждане.

– Какъв хирург?

– Пластичен. – Преди Ноа да успее да каже и дума, тя бърза да добави: – Но не прави единствено цици и фейслифт. Прави и лицеви реконструкции. Сътворява чудеса. Трябва да прочетете какво казват пациентите му онлайн. – Линдзи се отпуска назад на седалката. – И изобщо не е надут. Много е мил и земен.

Намигам ѝ.

– И готин ли?

– Много готин! – киска се тя. – А най-хубавото е, че е Скорпион.

Ноа сумти шумно.

– Това ли е най-хубавото?

Ноа не вярва в хороскопи и зодиакални знаци, нито в неща, за които няма богати експериментални доказателства. Не се колебае да го подчертава. Това обаче никак не смущава Линдзи. Според нея той е типичен Козирог.

– Идеално е, защото аз съм Дева – обяснява му тя. – Девата е земен знак, и то най-капризният от земните знаци. Затова пък водните знаци, като Скорпион, ни размекват и ни дават огромно поле за изява. – Тя го гледа сериозно. – Това е изключително могъщ баланс.

– Ясно – мърмори той. – И как тогава този желан ерген, зодия Скорпион, е все още необвързан?

Тя свива вежди.

– Много тъжна история. Уорнър е бил с една жена през изминалите седем години, но преди година тя... починала.

Покривам уста с длан.

– Но това е ужасно.

Тя кима сериозно.

– Рак. Много му е било трудно.

– Разбира се...

– Затова... го даваме бавно. – Тя поглежда през прозореца. – Само че отношенията ни стават доста сериозни. Онзи ден дори намекна, че ще купи пръстени.

– Леле – въздишам. – Това е невероятно. Дори не бях сигурна, че искаш да се омъжиш.

– И аз не бях сигурна – признава тя. – Само че Уорнър е невероятен. Откакто се запознах с него, не мога да си представя да бъда с друг. Ти знаеш как е...

Поемам си рязко дъх. Поглеждам към Ноа и ми става ясно, че той мисли за същото.

– А, ето го и него – изписква Линдзи.

Завъртам се рязко и проследявам погледа ѝ. Разказва ми за този мъж вече шест месеца, но ние така и не сме се запознали с него, а тя не споделя много. Затова и нито едно от търсенията ми в интернет не даде резултат. Направо умирах от нетърпение да се запозная с него.

А сега, след като най-сетне видях Уорнър, ами...

Ще кажа само, че това е точно типът мъж, за какъвто си представях да се омъжи Линдзи.

Първо, той е великолепен. Толкова е страхотен, че оставам с отворена уста. Не че Ноа не изглежда добре – съпругът ми може да е изключителен красавец в редките случаи, когато облече костюм и си сложи вратовръзка. Уорнър обаче прилича на филмова звезда. Русата му коса е изсветляла от слънцето, има бистри сини очи, надути мускули изпъват тясната тениска. Освен това има трапчинка на брадичката. Линдзи много обича такива трапчинки. Тя има теория, че всеки красавец трябва да е с трапчинка на брадичката.

– Леле – казвам на глас.

– Нали! – Линдзи не крие, че е доволна от възхищението ми. – Много е готин.

Седналият до мен Ноа извива очи, но дори той е наясно какъв страхотен пич е Уорнър. Когато поглеждам Линдзи, виждам, че е хлътнала. Става ли въпрос за мъже, тя е много придирчива. Зарязвала е много свестни типове без основателна причина, но ще призная, че е знаела какво прави, докато е изчаквала. Тя наистина харесва този мъж.

Другото, което забелязвам у Уорнър, е, че носи само един малък сак. Ноа е взел сравнително малко неща, но този човек го бие по точки. Сакът му, изглежда, побира дрехи за не повече от ден-два.

Линдзи отваря задната врата и Уорнър се качва във вана. Усмихва се и става още по-красив, ако това е възможно. Протяга ръка към мен и стиска топло, стегнато. Ако този мъж ми беше хирург, щях да се чувствам в способни ръце. Може да изсмуче тлъстините над ханша ми, когато реши.

– Ти сигурно си Клер – казва Уорнър. Наситеният му баритон се разнася в колата. – Чувал съм много за теб.

– Само добри неща, надявам се! – Гласът ми трепери леко. Необичайно нервна съм.

– Само добри. – Той ми намига и това ме кара да се разкискам като ученичка. Насочва вниманието си към Ноа. – Ти си Ноа, нали?

Ноа разтърсва протегнатата му ръка с много по-малко ентусиазъм.

– Приятно ми е да се запознаем. Ти си препоръчал хотела, нали?

Уорнър кима ентусиазирано.

– Отсядал съм там много пъти. Ще ви хареса. Чух, че се интересуваш от риболов.

Ноа свива рамене, въпреки че през изминалата седмица говореше единствено за това.

– Мислех да се пробвам.

– Риболовът там е страхотен. Пъстървата изскача от водата. Много ще ти хареса.

Линдзи посяга към ръката на Уорнър и преплита пръсти с неговите. Той ѝ се усмихва широко и очите не крият желанието му. Двамата са много привлекателна двойка. Преструвам се, че не ги гледам. Не искам да призная, но онова, което виждам, ме кара да кипя от завист. И ние с Ноа бяхме така. Само че това е далечен спомен.

Докато Линдзи и Уорнър се гушкат на задната седалка, аз гледам през прозореца и се питам къде са Джак и Мишел. Мишел много държи на точността, но понякога закъснява заради Джак. Поглеждам към задната седалка и се надявам да пристигнат, преди Линдзи и Уорнър да започнат открито да се натискат. Той гали брадичката ѝ и аз си казвам, че това може да се случи много скоро.

– Вие двамата как се запознахте? – питам високо.

Линдзи се отдръпва от Уорнър. Очите ѝ блестят.

– Страхотна история! Бяхме в супермаркета. Тъкмо излизах и носех два плика с покупки към колата, когато дъното на единия плик се проби!

Уорнър извива устни.

– Винаги натъпкват пликовете с прекалено много продукти.

Тя навежда кокетно глава към него.

– Както и да е, той беше зад мен и ми помогна да отнеса продуктите до колата. – Киска се. – После разбрах, че е отивал на операция и заради мен е закъснял.

Той я прегръща и я привлича до себе си.

– Бяха просто импланти на гърдите. Не беше въпрос на живот и смърт.

Линдзи наистина грее. Тя обича подобни симпатични запознанства. Убедена е, че нито една от предишните ѝ връзки не се е получила, защото не са се запознали по интересен начин. Сега най-сетне и тя има готиното си запознанство.

Поглеждам Ноа и виждам, че се подсмихва, но след това бързо се обръща настрани. Двамата с него не можем да се похвалим със симпатично запознанство. Запознахме се, защото през първата година в колежа той живееше малко по-надолу по коридора на моя етаж. Не беше точно среща, защото се виждахме непрекъснато през първата половина на годината.

Често ми помагаше да пренеса тежки пакети до стаята. Това донякъде е романтично. Обикновено, след като ми помогнеше с пакетите, си говорехме в моята стая. Един ден, след като пренесе колет от мама и го остави на бюрото, той си потри врата и ми отправи крива усмивка.

– Искаш ли да излезем да вечеряме? – каза.

– Тайландско? – попитах.

– Супер! – отвърна той. След време научих, че мрази тайландско.

По онова време не исках връзка. Предишната година имах сериозно гадже, но всичко приключи на мига, когато го хванах да ми изневерява. След това мислехме да се съберем през лятото, но научих, че се бил удавил трагично, докато участвал в някаква лятна програма, и това ме разтърси дотолкова, че не исках сериозна връзка. Само че с Ноа прекарах чудесно на вечерята. Знаех, че е умен, но нямах представа, че е чак толкова забавен. И готин. Мислех обаче, че сме приятели. Когато ме изпрати, пред вратата ме целуна.

Спомням си, че останах изненадана колко добре се целува. Бях целувала няколко момчета и винаги беше приятно, но с Ноа беше на друго ниво. До онази вечер го поставях в графата „малко странен съсед“, така че останах приятно изненадана. А след това начинът, по който ме погледна, когато се отдръпна... веднага разбрах, че ако ме покани, ще изляза отново с него.

Сега го стрелкам с поглед. Кога за последен път ме е целувал по този начин? Дори не помня. Почти сигурна съм, че няма да се случи отново.

На прозореца от моята страна се чука. Изтръгвам се от мислите си. Джак и Мишел Алпърт са до колата, опитват се да привлекат вниманието ни. Джак маха енергично. След това изрича безмълвно, само с устни „Извинявай“.

Най-накрая. Закъснели са с почти десет минути.

Ноа отключва задната врата, а Джак я отваря.

– Закъснявате – сопва му се Ноа.

– И аз се радвам да те видя, приятелю – отвръща Джак.

Ноа трябва да слезе от колата, за да им помогне да се качат и наместят багажа си. Той и Джак обикновено се шегуват много, когато се съберат, но в момента Ноа е твърде напрегнат за майтапи. Също като нас с Линдзи, двамата с Джак бяха съквартиранти в колежа. Типичен случай на привличане на противоположности, защото са много различни. Ноа е спец по физика, докато Джак е с дълга коса и свири на китара. Когато свири и пее стари песни на „Бийтълс“, коленете ми омекват. Дори сега той има малко запуснат вид – косата му е все още рошава в сравнение с тази на Ноа и Уорнър, а ръцете му са покрити с мазоли от ръчния труд и свиренето на китара.

Има нещо, за което никога не съм споменавала пред Ноа. От тези двама готини пичове, които живееха в съседна стая през първата ми година, аз се надявах Джак да ме покани да излезем. По-късно същата година на едно парти, когато и двамата пихме доста, Джак призна, че искал да ме покани, но го дострашало и Ноа се доредил пръв. И двамата пиехме ром с кола, когато той се ухили и попита дали има някакъв шанс да сменя партньора.

Може и да бях малко пияна, но отказах. Нямах никакво намерение да сменям мъжа. По никакъв начин. Обичах Ноа. По онова време излизахме едва от няколко месеца, но вече си мислех, че той е мъжът, с когото искам да прекарам живота си. Каква грешка.

Мишел се настанява първа на задната седалка. Гарвановочерната ѝ коса е вдигната на безупречен кок и е с чисто бяла вталена тениска, която, изглежда, е изгладила тази сутрин. Когато и да я видя, няма нито един косъм, който да не си е на мястото. Тя работи като бракоразводен адвокат и се носи слух, че е най-добрата в тази специалност в цял Денвър. Ако двамата с Ноа тръгнем в тази посока, ще бъде истинско надбягване кой от нас ще се докопа пръв до услугите ѝ. Мишел е пълна противоположност на Джак в много отношения, но двамата са щастливи заедно открай време.

Може да е така, защото нямат деца. Според Джак Мишел никога не е искала да има деца. Затова двамата не са водили разгорещени спорове в два след полунощ чий ред е да стане, за да се погрижи за ревящото бебе. Нито пък са имали сто седемдесет и девет караници кой да смени памперсите.

– Извинявайте, че закъсняхме. – Мишел кръстосва крака и стрелва Джак с поглед. – Хванах този хубавец, когато се опитваше да вземе пистолет.

– Джак! – ахва Линдзи.

– Мили боже. – Джак прокарва ръка през рошавата си тъмна коса. – Не исках да взема пистолет. Беше пушка. Разбрах, че там имало места за лов.

– Това не е оправдание, Джак – срязва го остро Мишел. Става ми жал за него в случаите, когато се опитва да вземе надмощие в разправия. Вероятно е невъзможно.

– Ловът е варварство – сумти Линдзи.

Джак се обръща към нея с гримаса.

– Нали ядеш месо, Линдзи? Как според теб се е озовало в чинията ти? Да не би да си мислиш, че тези животни умират по естествен начин?

– Различно е, когато ловуваш – заявява Линдзи. – Ти виждал ли си някога Бамби? Спомни си какво беше, когато ловецът застреля майка ѝ. Това ли искаш, Джак? Да си убиецът на майката на Бамби?

Устните на Джак се извиват леко.

– Не се заблуждавайте. Ако една сърна има шанс, тя ще убие и теб, и всички, които обичаш.

Мишел го сръчква в ребрата и той вика от болка.

– Мислех, че ще бъде нещо, което да правим заедно, Мишел.

– Знаеш, че имам куп работа, която трябва да свърша, докато сме там – въздиша тя. – Късметлийка ще съм, ако успея да изляза от стаята освен за ядене. А дори да имам време, никога няма да тръгна на лов. Абсолютно никога.

Сега вече всички гледат намръщено Джак.

– Вижте – казва той. – Не съм донесъл пушка. Няма да убия майката на Бамби. Хайде да тръгваме.

– Супер – отвръща Ноа. И този път подава толкова много газ, че главата ми отскача назад.