Бригаден генерал Стенли Домброски затвори телефона и се заслуша в собствения си дъх и в тропота на дъжда, който блъскаше по прозорците на кабинета му на втория етаж. Запечата мига в съзнанието си, мислейки, че може би някой ден ще иска да си го припомни.

Изправи се от бюрото и погледна навън. Пороят се стоварваше върху цъфтящите дръвчета дрян, подредени край тревната ивица до сградата на Криминалното следствено управление на армията (КСУ) в Куантико, Вирджиния.

Пролетните дъждове тази година бяха започнали по-рано, бяха по-силни и изглеждаше, че няма да спрат. Или поне така му се струваше. А може би времето си беше просто време, както винаги е било, и всъщност онова, което се променяше, бе самият Стенли Домброски.

Може би това изобщо не е убийство, Стан. Може би дори не е престъпление.

Обаждането бе дошло от началника му – генерал-майор Стивън Хакет, началник на военната полиция и командващ на КСУ, най-висшият служител по правораздаването в армията. Хакет рядко възлагаше задачи лично, а бригаден генерал Домброски вече не би трябвало да ръководи разследвания пряко. Но това бе различно. Нещо голямо. Тук правилата на званията и отговорностите не важаха.

Домброски застана до прозореца и улови в дъждовните ивици по стъклото отражението си и блясъка на генералската звезда върху пагоните на зелената му униформа.

С възрастта идваха и облагите. Повишението, за което дълго бе смятал, че няма да получи, най-сетне бе дошло. Заплатата бе по-висока, но той живееше скромно и не се нуждаеше от нея. Това, от което се нуждаеше, бе уважението и признанието, които му се полагаха.

Бе ги получил преди пет месеца, след като пое огромен риск с едно шумно дело за убийство в Берлин . За висшестоящите в Пентагона то трябваше да бъде формалност – да оставят германците да свършат работата, да кимат одобрително и да кажат danke schцn. Все пак юрисдикцията си беше тяхна, а и случаят изглеждаше пределно ясен.

Но нещо в полковника тогава му подсказа да не следва сценария. Вероятно бяха същите качества, накарали жена му да го напусне: самоувереност, подозрителност и инат, граничещ с безразсъдство. Все хубави неща.

Така че Домброски възложи берлинското дело на двама специални агенти от КСУ, за които знаеше, че ще следват истината, накъдето и да води тя. А в онзи случай тя се криеше в най-мрачните дълбини на човешкото зло.

Вървим по ръба, Стенли. Трябва да го направим както трябва.

„Както трябва“ означаваше да стигнат до истината. А тя можеше да се окаже опасна. Това не бе време за лесни предположения, половинчати мерки или опити за прикриване.

Върна се при бюрото си, вдигна слушалката и набра номер. Отсреща позвъня веднъж и се чу гласът на старши-уорънт офицер Скот Броуди:

– Добър ден, г-н генерал.

– Скот. В щаба ли сте?

– Да, сър. Госпожица Тейлър и аз обядваме в офиса.

– Искам да ви видя и двамата веднага при мен.

– Разбира се, сър. Да ви донеса ли пилешко ло мейн ?

– Не, благодаря – после добави: – Ще трябва да разчистите всичко останало, така че помислете кой може да поеме делата ви.

– С удоволствие, сър. Очаквам с нетърпение новото ни назначение на някое интересно и екзотично място.

– Не чакайте със затаен дъх.

– Да, сър.

Домброски затвори. Да отказва въглехидрати бе нов негов навик, но вече му се отплащаше.

Старши-уорънт офицерите Скот Броуди и Маги Тейлър бяха сред най-способните и всеотдайни специални агенти в КСУ. Но имаха и силни характери, проблеми с дисциплината и склонност да действат на своя глава в опасни ситуации, без оглед на лична безопасност или законови рамки. За Домброски възлагането на Броуди и Тейлър на мащабно дело с големи последици за националната сигурност никога не бе приятно преживяване, но когато приключеше, винаги имаше усещането, че е било правилният избор. Нещо като обратното на това да изядеш порция пилешко ло мейн.

Гледаше дъжда, докато чакаше агентите да пристигнат. В ума си виждаше само очертанията на случая, голите факти, които бе получил от генерал Хакет. Нещата не изглеждаха добре и никакви напразни надежди не можеха да върнат времето назад или да отменят онова, което военните учени и инженери вече вършеха в името на прогреса и готовността.

Пътят към ада е постлан с добри намерения и генерал Стенли Домброски се страхуваше, че най-добрите умове на армията в момента са тези, които полагат асфалта.

Старши-уорънт офицери Скот Броуди и Маги Тейлър вървяха по коридора към кабинета на генерал Домброски.

– Усещам, че оставаме в щата. На някоя вътрешна военна база – каза Тейлър.

Броуди поклати глава.

– Той ни разчисти бюрата. Ще сме някъде извън обсег, където няма да можем да провеждаме разпити или да ползваме ресурсите на Куантико. Някъде в чужбина, където е гадно. Стягай дебелото яке за Гренландия.

– Грешиш. Разчистваме старите дела, защото новото ще ни затрупа. В щата сме.

– Петдесет долара.

– Ти вече ми дължиш за китайското. И за обяда миналата седмица.

– Ще се измъкна... или ще затъна още повече.

– Както винаги.

Броуди погледна Маги Тейлър, която крачеше целеустремено по коридора. Беше облечена в черен костюм и носеше огромен термос, пълен с йерба мате – чай от Южна Америка, който беше започнала да пие в притеснителни количества. Тя твърдеше, че бил по-силен от кафето, и когато Броуди го беше опитал веднъж, бе признал, че е права. Но може би тя трябваше да го понамали малко.

Госпожица Тейлър беше на тридесет и пет, със светла коса до раменете. Красотата ѝ беше някак присъща, както и умът ѝ. Някои от колегите ѝ в КСУ я намираха за стряскаща. Няколко мъже я бяха канили на среща, но тя беше научила по трудния начин да държи служебното и личното разделени. За Скот Броуди отношенията му с партньорката бяха чисто професионални – въпреки че в чужбина на няколко пъти за малко да преминат границата след повечко питиета.

Броуди беше с пет години по-възрастен от Тейлър и също така нейният пряк началник, макар че този факт почти не влияеше на тона, с който тя му говореше. Беше облечен цивилно – тъмносин костюм и вратовръзка, – както беше обичайно за специалните агенти от КСУ. Униформата му от службата събираше прах някъде из гардероба. Вероятно се нуждаеше от химическо чистене и щеше да види бял свят едва когато го задължаха да присъства на официално събитие или когато остарееше достатъчно, за да му направят нов портрет.

Уорънт-офицерите в Криминално следственото управление на армията заемаха интересна междинна позиция във военната йерархия – по звание между сержантите и офицерите, а културно – на границата между военни и цивилни следователи. Ако Скот Броуди трябваше да разпитва заподозрян, който е офицер, нямаше значение колко звезди или пагони носи, нито колко ленти и ордени има на гърдите си. При разследване на престъпление почитта към звание оставаше настрана. Като цяло, да си специален агент в КСУ беше доста добра работа – и значително за предпочитане от тази в началото на кариерата му в армията като сержант в пехотата в Ирак в ранните години на онази война. Поне сега опитващите да го убият имаха личен мотив за това.

Двамата стигнаха до вратата на кабинета на генерал Домброски и влязоха в малко преддверие, където адютантът на генерала, лейтенант Памела Банкс, седеше зад бюрото си с лаптоп. Тя вдигна поглед и се усмихна.

– Генералът ви очаква.

– Благодаря, лейтенант – отвърна Броуди.

Стенли Домброски беше чакал дълго, за да бъде наричан „генералът“, и Броуди се зачуди дали той не беше инструктирал младата си адютантка да избягва местоимения.

Броуди и Тейлър влязоха в просторния и внушителен кабинет, където генералът стоеше зад бюрото си. Той посочи към два стола:

– Сядайте.

Тримата седнаха, а Броуди огледа помещението. Беше претрупано с масивни дървени мебели, книги и рамкирани плакети и снимки, повече, отколкото помнеше – сякаш Домброски смяташе, че новото му звание изисква и да заема повече пространство.

Самият Стенли Домброски обаче заемаше осезаемо по-малко.

– Добре изглеждате, г-н генерал – каза Броуди.

– Благодаря, г-н Броуди. Диетата и разводът са способни на чудеса – той огледа двамата агенти. – А вие двамата изглеждате така, сякаш имате нужда от слънце.

– Така е, сър – отвърна Броуди. Намек ли беше това? Гренландия май отпадаше.

– Работата с полковник Флеминг кара ли ви да мислите за мен с добро? – попита Домброски.

Броуди се усмихна:

– Да, сър.

Полковник Джак Флеминг бе новият им командир, след като бригаден генерал Домброски бе излязъл от обсега на простосмъртните. Флеминг бе способен, предпазлив и може би леко несигурен какво да прави със специалните агенти Броуди и Тейлър, които вече бяха едновременно известни и печално прочути в редиците на КСУ.

– Скот се държи най-прилично – подхвърли Тейлър – както винаги в нови партньорства.

– Да не би най-сетне да си вземаме правилните лекарства, г-н Броуди? – попита Домброски.

– Просто съм добре мотивиран, сър – отвърна той. Не му беше приятно да бъде обект на шеги между генерал с една звезда и собствената му по-нискостояща партньорка. Само на единия от двамата можеше да каже да си гледа работата.

– Ще уведомя полковник Флеминг за случая, за да може да пренасочи делата ви. Това ще изисква пълното ви внимание – продължи Домброски, плъзна поглед между тях и прочисти гърло. – Току-що получих обаждане от генерал Хакет. Майор Роджър Еймс от Командването за развитие на бойните способности на армията на САЩ – DEVCOM – е намерен мъртъв тази сутрин в кабинета си в лагер „Кемп Хейдън“, който, както вероятно знаете, е отдалечен гарнизон в пустинята Мохаве. Майор Еймс е бил компютърен специалист, работил по експерименталните разработки, тренировки и учения, провеждали се там.

– Причина за смъртта? – попита Тейлър.

– Смазан череп – отвърна генералът.

Броуди и Тейлър си размениха поглед.

– Какви точно експериментални изследвания се провеждат в „Кемп Хейдън“, сър? – попита Броуди.

Домброски се замисли, избирайки внимателно думите си:

– Доколкото знам, основният фокус е върху тактически учения между войници – в момента взвод рейнджъри – и смъртоносни автономни системи. Известни като LAW.

– Смъртоносни роботи – обобщи Броуди.

– Генерал Хакет не използва този термин – отвърна Домброски.

Двамата агенти замълчаха за миг.

– Чела съм за такива оръжия в теоретичен план – каза Тейлър, – но не подозирах, че вече съществуват.

– Не и в реални бойни действия – поясни генералът. – Но в „Хейдън“ има прототипи.

– Един от тези автономни прототипи ли е убил майор Еймс? – попита Тейлър.

Домброски кимна.

– Така изглежда.

– Моят Румба също е автономен – обади се Броуди, – но е смъртоносен единствено за топките прах вкъщи.

Тейлър въздъхна.

– И е глупав. Понякога се самозатваря в банята, докато батерията му падне – продължи Броуди.

– Г-н Броуди, накъде биете с това? – изгледа го генералът.

– Сър, щом нещо е смъртоносно, много по-важно е да е умно. И предсказуемо. Изненадан съм, че армията въобще допуска LAW, дори и като прототипи в учения, но щом веднъж са прекрачили тази линия, било е само въпрос на време да се стигне дотук.

– Не знаем какво се е случило – каза Домброски. – И не искаме да вдигаме излишна паника. Знаем само, че един човек е мъртъв. Командването на „Хейдън“ е убедено, че смъртта му е пряко причинена от една от тези системи. Но ние тримата тук, както и генерал Хакет, не знаем на какво се основава тази увереност, нито какъв точно е характерът на тези оръжия. В лагера има информационно затъмнение. Полковник Елизабет Хау, заместник-командир там, е докладвала смъртта лично на генерал Хакет, но е разкрила минимално количество подробности. Оставила е впечатлението, че иска разследването да остане вътрешно, но е разбрала, че по процедура и закон е длъжна да включи КСУ, за да се установи има ли престъпна отговорност – било то поради небрежност или умисъл.

Случаят звучеше като минно поле и като причина за мигрена.

– Сър, нито госпожица Тейлър, нито аз имаме експертиза в подобни технически въпроси – каза Броуди. – За да определим има ли небрежност или умисъл, е нужно високо ниво на технически познания.

– Ще се справите – отсече генералът. – Първата ви задача е да установите дали въобще съществува възможност за престъпна отговорност. Колкото и екзотично да звучи, може да е обикновен трудов инцидент.

– Защо не повикате Агенцията за здравословни и безопасни условия на труд? – измърмори Броуди.

Генералът се наведе напред и го фиксира с поглед:

– Повиках теб, Скот. Защото въпреки всичките ти недостатъци имаш шесто чувство за глупости – после се обърна към Тейлър. – А двамата имате изключително аналитичен ум. В „Хейдън“ има екип учени и инженери, които могат да обяснят всичко. Те имат знанията. Но нямат вашите следствени умения. И нямат вашата перспектива. Целият им професионален път ги е водил към това, което правят в лагер „Хейдън“, а вашето разследване може да сложи край на работата им. Те вероятно имат личен интерес от крайния резултат. Има и други сили в играта. Чували ли сте за Командването по въпросите за модернизацията на армията?

Двамата поклатиха глави.

– Не се учудвам – рече Домброски. – То беше създадено преди по-малко от година, щабът му е в Остин и още се разгръщат. Сега то осъществява надзор над DEVCOM – командването на покойния майор Еймс, – както и няколко други изследователски направления. Основната им мисия е модернизация на армията. От десетилетия не е въвеждана нова бойна система, а за мнозина в Пентагона това е неприемливо, да не говорим колко опасно е предвид технологичните скокове, които правят нашите противници. Работата в „Кемп Хейдън“ е само един елемент от този стремеж към модернизация, но зад него стоят адски много бюрократи и милиарди долари. Бъдете сигурни, че могъщи интереси ще следят вашето разследване... и вашите заключения. Дори може да искат да откриете престъпление, защото ако няма такова, това би означавало фундаментален дефект в самата концепция на тези LAW, превръщайки проекта в грандиозен финансов гаф и пиар кошмар за бъдещето на високотехнологичната война – И добави. – Залогът е огромен. Разчитам да свършите работата както трябва.

Тейлър кимна:

– Ще го направим, сър.

Преди Домброски поне се преструваше, че предлага някакъв важен и знаков случай на любимите си агенти, като те можеха да приемат или да откажат апетитното назначение. Сега и тази привидност бе изчезнала. Бяха натикани в тази каша, която звучеше едновременно нелепо и зловещо.

– Арестуван ли е роботът? – попита Броуди.

Домброски стисна устни:

– Това е смъртоносно автономно оръжие, г-н Броуди. „Робот“ навява асоциации и внушения, които едва ли ще помогнат – замисли се за миг, после продължи. – Не знаем с какво точно си имаме работа. Засега. Но знам, че Единният военен наказателен кодекс не предвижда задържане, съдебно преследване или затваряне на военно оборудване.

– А разпит? – попита Тейлър. – Тези LAW могат ли да общуват?

– Не знам повече от онова, което вече ви казах – отвърна Домброски. – А и ще знам много по-малко от вас, след като пристигнете там. В „Кемп Хейдън“ има изключително строги комуникационни протоколи: никой няма право да използва лични електронни устройства. Ще трябва да предадете телефоните си при пристигане. И не си правете труда да носите лаптоп или таблет – ще ви ги конфискуват. На място има специални защитени линии за външна връзка, но и за тях има ясни правила какво може и какво не може да се обсъжда. Приемайте, че линиите се подслушват от военното разузнаване. – После добави: – Оставам с впечатлението, че ще имате достъп до строго секретна информация, която трябва да си остане при вас в „Хейдън“ до приключването на разследването и изготвянето на доклад. А и той най-вероятно ще бъде класифициран на ниво „строго секретно“.

Обикновено Броуди трябваше да измисля хитри начини да не контактува с началството по време на случай. Сега вече изглеждаше, че вманиачената бюрокрация в „Хейдън“ щеше сама да му свърши работата.

– Вие ли лично ще ръководите този случай, сър? – попита той.

– Всъщност – кимна Домброски, – предполагам, че това ще бъде последното дело на КСУ, което пряко ще наблюдавам.

Усмихна се.

– В армията, щом станеш достатъчно добър в нещо, спират да ти позволяват да го правиш.

Погледна Броуди.

– Още една причина да се замислиш дали да не се отървеш от някое повишение, ако случайно ти се случи.

Броуди не отговори. Уорънт-офицерите имаха пет звания. Броуди беше старши уорънт-офицер четири, а Тейлър – старши уорънт-офицер две. В КСУ, след като офицер достигне най-високото CW5, той вече не води разследвания на първа линия, а се прехвърля на командна или управленска позиция. Това обаче не съвпадаше с уменията на Скот Броуди и той бе сигурен, че отговорните за промоциите ще се съгласят. Щеше да си остане CW4 до пенсиониране. Или до смъртта... която понякога идваше с посмъртно повишение, ако бъдеше убит при изпълнение на служебните си задължения.

Домброски продължи брифинга:

– Утре летите за LAX . Офисът за пътувания е резервирал редовен полет. Автомобил с шофьор ще ви отведе от LAX до летище Ван Найс – негражданска писта в долината Сан Фернандо. Оттам „Блек Хоук“ ще ви хвърли на около двеста и петдесет километра североизточно до „Кемп Хейдън“, който се намира в средата на пустинята Мохаве, с други думи в средата на нищото. – Той добави: – Трябва да знаете, че командирът на лагера бригаден генерал Кристофър Морган е подложил „Хейдън“ на пълна изолация. Всички тренировки, учения и тестове са спрени, а персоналът – освен назначените за охрана – е затворен по помещенията си.

Погледна Броуди и Тейлър.

– Нищо не влиза или излиза от „Хейдън“, освен вие двамата.

– Изглежда генерал Морган подозира, че е извършено престъпление – каза Тейлър.

– Не познавам лично генерал Морган и нямам представа какво подозира – отвърна Домброски. – Но поне разбира сериозността и необичайния характер на ситуацията и не се преструва, че всичко е нормално. За мен това е добър знак.

Естествено, помисли си Броуди. Защото Стенли Домброски не е този, който трябва да лети до затворен военен лагер, в средата на пустинята, пълен със смъртоносно оборудване, което може да е излязло от строя.

Генералът погледна някакви документи на бюрото си и продължи:

– Търсих каквито и да било публикации за „Кемп Хейдън“, за да добия някаква представа за мястото, и намерих само една статия в „Арми таймс“ отпреди три месеца.

Плъзна разпечатка по бюрото и Броуди и Тейлър я разгледаха.

Заглавието гласеше: „АРМЕЙСКИ РЕЙНДЖЪР Е ПОЧИНАЛ В ОТДАЛЕЧЕНА ТРЕНИРОВЪЧНА БАЗА В КАЛИФОРНИЯ“. На страницата имаше военна снимка на млад мъж в камуфлажна униформа и бежова барета.

Домброски обобщи:

– Редник първи клас Джъстин Бийл е изгубил съзнание и е починал след тренировъчно учение. Причината за смъртта е установена като сърдечен арест, а аутопсията е открила високи количества амфетамини и стероиди в организма му.

И добави:

– Както знаете, злоупотребата с допинг в армията, особено в елитни подразделения като на рейнджърите, е широко разпространена и не е важи само за „Хейдън“. Но ако един войник е починал, значи много други вероятно употребяват същото. Просто нещо, за което да сте наясно. Статията, разбира се, не споменава конкретните тренировки, провеждани в лагера.

Броуди погледна портрета на младия рейнджър. Горкият младеж. Това си е истинско изпитание – тренировки в изгарящата пустиня с... каквото и да бяха тези неща.

Той имаше много въпроси за случая и за „Кемп Хейдън“, но на нито един нямаше да получи отговор тук. От голямата картина изглеждаше, че армията си играе с много опасни нови „играчки“, и може би им бе дала твърде много свобода, или твърде много интелект, или твърде много свобода и недостатъчно интелект – и един от роботите се бе обърнал срещу своя господар.

Това накара Скот Броуди да се сети за служебния си пистолет и факта, че ще летят с редовен полет.

– Ще трябва да уредим пренасянето на служебните оръжия, сър – каза той.

Тейлър го изгледа:

– По роботите ли ще стреляш, Скот?

Той се обърна към нея:

– Бих предпочел експлозиви, Маги, но ще се задоволя с пистолет. Влизаме в изолирана среда под високо напрежение, пълна с параноични военни, взвод изтощени рейнджъри и евентуално убиец, който е решил да превключи едно от високотехнологичните оръжия от „парализиране“ на „убиване“.

– Внимавайте с предположенията, господин Броуди – каза Домброски. – Много интелигентни хора са прекарали повече време от вас или мен, обмисляйки предимствата и опасностите на автономната бойна техника. Каквото и да се е объркало там, не очаквам да е просто или ясно. Мога да ви уверя, че мъжете и жените в „Хейдън“ са гледали същите научнофантастични филми като вас и добре знаят очевидните рискове от работа с автономни оръжия. – Добави: – Въпреки това вече инструктирах отдел „Пътувания“ да уведомят Управлението по безопасност на транспорта и авиокомпанията за присъствието ви, и че ще пътувате въоръжени.

Броуди погледна генерала:

– Благодаря, сър.

Домброски го фиксира с поглед:

– Параноята ти е спасявала задника няколко пъти, Скот, както и на много други. Но консервативното мислене е специфично за затворения ум и няма да бъде от полза. И ще бъда откровен: цялото това нещо ме плаши до смърт. Не ми харесва и ме кара да се тревожа за бъдещето на армията ни и на света. Но аз съм динозавър. Ти още нямаш достатъчно сиви косми, за да мислиш по този начин.

– Разбрано, сър.

Домброски стана от бюрото си, а двамата агенти последваха примера му. Генералът ги изгледа и каза:

– По един или друг начин държите бъдещето на следващото поколение война в ръцете си. Как ще се развие и завърши този случай може да има огромни последствия. Затова се уверете, че истината няма да бъде погребана от користни лъжи. „Кемп Хейдън“ е черна дупка. Вашата задача е да надникнете през мрака.

– Да, сър – отговориха двамата.

Броуди и Тейлър се завърнаха в кабинета си.

За кратко и двамата помълчаха, все още погълнати от думите на генерал Домброски и опитвайки се да премислят какво им предстои.

Броуди пръв наруши тишината:

– Ако отвлечем „Блек Хоук“-а, можем да летим, докато стигнем Вегас. Хотел „Беладжио“ сигурно има хеликоптерна площадка.

– Мисля, че вече си нагазил достатъчно в хазарта – отвърна тя. – Дължиш ми петдесет долара. Плюс две вечери.

– Искаш ли да направим двойно или нищо?

– Не. За разлика от теб, аз се отказвам, когато печеля.

Кабинетът им се намираше на третия етаж – наполовина по-малък от този на генерал Домброски, но с прилична гледка към паркинга. Бюрата на Броуди и Тейлър бяха разположени едно срещу друго в центъра, а по стените се издигаха препълнени рафтове, три сиви кантонерки и черен оръжеен сейф в ъгъла. В него пазеха служебните си „ЗИГ Зауер М18“, плюс кутии с боеприпаси за дните, когато работата ставаше по-напечена. Сейфът служеше и за масичка на машината за кафе „Мистър Кофи“ на Броуди, която правеше четиринайсет чаши наведнъж, и на електрическата кана, от която Тейлър не се отделяше заради манията си по йерба мате.

Над сейфа висеше голяма коркова дъска, покрита с менюта за доставки, няколко полицейски доклада и плакати „ИЗДИРВА СЕ“, както и карта на окръг Колумбия, на която бяха забодени разноцветни карфици. Дали следяха случаи или си избираха къде да обядват – Скот Броуди предпочиташе аналоговите методи.

Броуди се отпусна на стола си и загледа таблото. Бяха затрупани със случаи – вече прехвърлени на други, – защото през последните години КСУ страдаше от текучество и недостиг на кадри. Затова опитни агенти като Скот Броуди и Маги Тейлър бяха претоварени. Двамата не възразяваха особено – още откакто се бяха върнали от Берлин, задачите им бяха само тежки и сериозни разследвания. Там бяха доказали себе си и дори се бяха престарали. Най-малкото, което службата можеше да направи за тях след това, беше да им осигурява за преследване стабилен поток от убийци, изнасилвачи, трафиканти на оръжие и наркотици. Американската армия имаше над милион униформени по света – достатъчно хора, за да има и пакостници. А самият факт, че им бяха разчистили текущите задачи, за да се заемат с този случай в „Кемп Хейдън“, говореше достатъчно за неговата важност.

Броуди забеляза, че Тейлър го гледа втренчено от другата страна на бюрото. В очите ѝ проблясваше обичайната ѝ маниакална искра.

– Какво има? – попита той.

– Какво знаеш за изкуствения интелект?

– Колкото по-малко, толкова по-добре. – И добави: – Това е оксиморон.

– Развива се бързо.

– Дано не чак толкова бързо. Планирам да съм мъртъв, преди нещата да станат съвсем откачени.

– Скот... Това е важен момент в голямо разследване за нас, преди да ни залее хаосът. Трябва да мислим трезво.

– Ние дори не знаем случая, Маги. Главите ни са празни, което е различно от това да са трезви.

– Грешиш.

Броуди погледна, а тя го пронизваше с големите си кафяви очи. Беше имал предостатъчно калпави партньори през кариерата си и няколко що-годе прилични, но никой като Магнолия Анабел Тейлър. Родена в Апалачите, израснала в разбито семейство, тя беше издрапала със зъби и нокти – първо до Джорджтаунския университет, където блесна, а после като офицер по граждански въпроси в Афганистан, където бе ранена в бой и наградена с Пурпурно сърце и Сребърна звезда за храброст. Въплъщение на жената, създала сама себе си – родена с ум и красота, но с абсолютно нищо друго. Не беше лесен човек и обсесивната ѝ натура редовно му лазеше по нервите. Но той винаги си напомняше, че Маги гореше за тази работа по начин, по който малцина го правеха, и че в крайна сметка го превръщаше в по-добър агент. А когато изпадаше в такова състояние, най-доброто, което можеше да направи, беше да играе по нейната свирка.

– Добре – каза Броуди. – Ето как го виждам. Или някой е оплескал нещо и от това е загинал човек, или някой е знаел точно какво прави... и пак е загинал човек. Или небрежност, или убийство чрез саботаж на това автономно оръжие. Второто би било по-интересно като случай, но първото е по-вероятно. Глупостта и нехайството са в много по-голямо изобилие от злонамереността на този свят, което е най-оптимистичното нещо, което ще чуеш от мен.

Тя поклати глава.

– Има и други възможности. Както сам каза – щом нещо е смъртоносно, много по-голям е шансът да бъде умно. Значи армията ги е направила умни.

– Това са прототипи. Може би залогът е по-нисък и те всъщност още не са толкова умни.

– Прототипите също могат да убиват. Един вече го е направил. А ако е избрал да убие майор Еймс? В кой момент машинният интелект придобива своя собствена воля и морална отговорност?

– Това са интересни философски въпроси, Маги. Може би един ден ще станат и правни въпроси за Военния съд. Но не за нас. Ако учените са създали автономно смъртоносно оръжие с капацитет само да избира и поразява цел – и то използва този „интелект“, за да убие армейски учен – за мен това си е дефектно програмиране или грешно окабеляване. И пак се връщаме на небрежността.

Маги погледна към бюрото си – може би замислена, а може би просто разочарована от ограниченото мислене на партньора си.

Броуди извади айфона си и каза:

– Хей, Сири.

Компютъризираният глас, който беше настроил на британски акцент и женски тон, реагира учтиво:

– Да?

– Искала ли си някога да ме убиеш? – подхвърли той.

Телефонът се „замисли“ за миг, което беше малко обезпокоително. После Сири отвърна:

– Разбира се, че не.

Броуди погледна партньорката си, която каза:

– Сири е глупава. Най-лошото, на което е способна, е да обърка някоя диктовка.

– Но все пак слуша.

– А ти не. Изкуственият интелект внася ново измерение в този случай. Може би променя всичко. И може би законите още не са го догонили.

– Каква ти е мисълта?

– Че трябва да бъдем с отворено съзнание. Този случай не е като нищо, с което сме се сблъсквали досега, и може да ни подложи на изпитания, каквито не сме имали преди.

Той я погледна.

– Най-тежкото си изпитание преминах в иракската пустиня на двайсет и три години. Както ти в Афганистан. Оттогава всичко беше детска игра.

Тя срещна погледа му.

– Връщаме се в пустинята.

– Друга пустиня. Тази е на двеста и петдесет километра от Лос Анджелис, сигурно има няколко вериги за бързо хранене и на влизане никой няма да ни обстрелва с преносими ракети, докато летим с „Блек Хоук“-а.

– Дано не. Но и тогава не бяхме подготвени за онова, което ни очакваше. И сега също няма да сме.

Маги Тейлър преувеличаваше. Но все пак беше най-добре да влязат в „Кемп Хейдън“ с отворено съзнание. И с допълнителни пълнители.

Броуди караше своя шеви импала през дъжда и задръстването в пиковия час на път за бунгалото си – приятно звучаща дума за дупка. Наемаше го, което значеше, че всеки проблем с него е проблем на някой друг – освен че Скот Броуди беше този, който трябваше да живее там. Дали пак щеше да се запуши тоалетната? Дали нямаше термити в первазите? Всеки ден носеше възможността за нова изненада.

Отключи входната врата, остави куфарчето и чадъра, после извади пистолета от кобура и го постави на помощната масичка във фоайето. Влезе в тясната кухненска ниша, разрови се в хладилника за остатъци от храна за вкъщи, които не миришеха прекалено подозрително. За вечеря се падаха престояло три дни хавайско пиле с ориз – пъхна ги в микровълновата, отвори си бира и се отпусна на износения диван в хола.

Като четиринадесетгодишен ветеран на КСУ с чин CW4, Скот Броуди получаваше добра заплата и можеше да си позволи по-хубаво жилище. Но хазяинът никога не му вдигаше наема, което беше най-малкото, което човекът можеше да направи, а и Броуди прекарваше дълги часове в работа и пътувания, така че не му пукаше особено къде се прибира в тъмното.

Въпреки състоянието на квартирата му, личният му живот не беше зле. Може би привличаше жени, които си мислеха, че могат да оправят живота му, а продължителността на връзките му – средно около три месеца – беше колкото време им трябваше, за да осъзнаят, че грешат.

И това го довеждаше до неприятната задача, която имаше пред себе си. Извади телефона и се обади на Сара – приятелката му от два месеца. Тя беше учителка по специална педагогика във Вашингтон, с неизчерпаемо търпение – и към предизвикателствата на учениците си, и към глупостите на приятеля си. Беше красива и изобщо прекалено добра за него, което сама щеше да разбере след около месец, ако той не предприемеше нещо по-рано.

Тя вдигна.

– Хей, Скот.

– Хей. Имаш ли минутка?

– Разбира се. Остава ли за вторник?

– Всъщност утре трябва да пътувам по работа.

– О, добре... Къде?

– Не мога да кажа.

– Добре. Колко време?

– Не знам. И за съжаление няма да мога да се свързвам, докато ме няма.

– Какво искаш да кажеш?

– Отивам някъде със строги правила за сигурност. Без телефони.

Настъпи тишина, докато Сара преценяваше в какво всъщност се е забъркал.

– Добре... Значи отиваш някъде, ще се върнеш някога, и не можеш да ми се обаждаш междувременно.

– Точно така.

– Имейл?

– Не съм сигурен.

– Това е... малко странно, Скот.

– Знам. И ще разбера, ако не е приемливо за теб.

– Не съм казала такова нещо.

– Знам, че не си, но аз...

– Опитваш ли се да скъсаш с мен?

– Не.

– Добре. Тогава единственото, което искам, е да намериш начин да се свържеш с мен, докато си на твоята тайна мисия, за да знам, че не си мъртъв.

– Надявам се да мога да го направя.

– Имам среща след пет минути и трябва да се подготвя, така че не можем да говорим дълго.

– Разбира се. Просто исках да те уведомя.

– Ясно. Пази се. Бъди внимателен. И каквото и да правиш, желая ти успех. Може би ще ми разкажеш някой ден, като се върнеш. Бих искала това.

– И аз бих искал.

– Добре. Чао.

– Довиждане. – Затвори.

Е, това беше протекло по-различно от очакваното. Но той често очакваше най-лошото и позволяваше на живота да го изненада. Сара искаше да остане с него по някаква причина. Това беше добре. Може би я привличаше ореолът на мистерия около Скот Броуди. А може би просто искаше да изкара пълните си три месеца.

Хвърли телефона върху масичката, включи телевизора, после отпи от бирата си и хапна, докато сърфираше по стрийминг сайтовете за някой филм. Какво би било подходящо за тази вечер? „Терминаторът“? „Матрицата“? „Блейд Рънър“? Опита се да си спомни дали някой от тях завършваше с това, че убийствените роботи губят битката.

Спря се на една стара класика – „2001: Космическа одисея“ на Стенли Кубрик. Дълъг и бавен филм, но добър – създаден в едно почти неузнаваемо време, когато възможностите на високите технологии изглеждаха безкрайни.

Към края на филма един от астронавтите, Дейв Боуман, се носеше в безтегловност през процесорното ядро на HAL 9000 – интелигентния суперкомпютър, който беше излязъл извън контрол и бе избил всички останали на борда. Докато Боуман методично изключваше паметта и логическите модули един по един, компютърът молеше за живота си.

Спри, Дейв. Ще спреш ли, Дейв? Спри, Дейв. Страх ме е. Страх ме е, Дейв.

Дейв не спря. Червеното око на компютъра угасна в мрак.

Броуди пак отпи от бирата си. Майната ти, Хал.

„Блек Хоук“-ът се вдигна от площадката на летището във Ван Найс и се понесе в безоблачното синьо небе.

Броуди седеше отляво, с лице напред, закопчан с колан и със служебни армейски шумопотискащи слушалки с прикрепен микрофон за връзка, за да могат да говорят въпреки грохота на роторите. Пред него, на мястото на стрелеца, беше старшина Кент Кембъл – около трийсетгодишен, в камуфлажна униформа, който не управляваше никакво оръжие, което вероятно бе за предпочитане в небето над Лос Анджелис.

До Броуди, в средата, седеше майор Дан Класки – също към трийсетте, трети по старшинство в „Кемп Хейдън“ и човекът, който ги бе посрещнал във Ван Найс. И той беше в камуфлаж. Отдясно на Класки, от страната на десния борд, седеше Маги Тейлър.

В пилотската кабина бяха пилотът и помощникът му. От последния полет на Броуди с „Блек Хоук“ бяха минали години и изглежда машините бяха претърпели немалко обновления – с повече специализирани дисплеи по таблото, отколкото помнеше.

Той гледаше през прозореца как хеликоптерът се издига над долината Сан Фернандо. Денят беше ярък и ясен и докато набираха височина, Броуди видя безкрайната решетка от ниски къщи, покрили долината. Когато завиха на изток, погледна през прозореца на Тейлър към Холивудските хълмове на юг – дом на знаменитости и други богати лосанджелисци.

Майор Класки, който досега беше любезен, но не особено разговорлив, се обади в микрофона:

– Днес времето е меко, няма да има много турбуленции. Полетът ще е около час и половина.

– Прието – отвърна Броуди.

– Полковник Хау ще ви инструктира при пристигането.

С други думи: Не ме разпитвайте по време на полета за неща, за които нямам разрешение. Броуди използва времето да се наслади на гледката.

Под тях се ширеше равнината, осеяна със сини басейни и петна от зелени дървета. На изток се издигаха планините Сан Габриел, обрасли с гъсти гори – границата между така наречения Басейн на Лос Анджелис и пустинята отвъд.

Напред, през челното стъкло, планинската верига се простираше чак до хоризонта. „Блек Хоук“ ускори и набра височина, и след двайсетина минути вече почти я бяха прелетели. Отвъд се разкриваше безкрайната бежова шир на пустинята Мохаве.

– Какво е времето в „Хейдън“ по това време на годината? – попита Броуди.

– Пролетта е добре – отвърна майорът. – Денем става горещо, но поносимо, вечерите са приятни. Понякога има бури, но обикновено нищо прекалено. Сега сме между зимния дъждовен сезон и летния мусон.

– Имате мусони?

Класки кимна.

– Два поройни потопа миналия септември. Водите докараха камъни колкото коли, които се стовариха върху оградата на лагера.

– Звучи като предизвикателство.

Всъщност звучеше като ад. Но явно имаше особен престиж да работиш по строго секретен проект насред нищото – като екипа в Лос Аламос, създал атомната бомба, или пилотите и инженерите в Невада, изпитващи новите поколения самолети и стелт бомбардировачи. Това, по което работеха в „Кемп Хейдън“, можеше да е поне толкова съдбоносно. Може би и повече. Пустинята си оставаше любимото място на правителството да крие тайните си. И да заравя грешките си.

Когато „Блек Хоук“ прелетя над планините Сан Габриел, пред тях, докъдето стигаше поглед, се разстла пустинята Мохаве. Пясъчното море бе прекъсвано от редки градчета и разпръснати селища, тук-таме възвишения и скалисти хълмове, обсипани с храсталаци.

Слънцето висеше зад тях и хвърляше върху пясъка остри сенки – дори тази на самия хеликоптер. На север бурен вятър бе вдигнал пясъчна буря, която от тази височина изглеждаше неподвижна – кафеникава завеса, широка над километър, протегнала мътни пипала към небето.

Броуди хвърли поглед към Тейлър. Тя изучаваше назъбените върхове навън, а може би си припомняше онези лоши дни в Афганистан, когато с екипите си за граждански дела бе кръстосвала племенните земи, бе преговаряла със старейшини и военачалници и се бе молила да не попадне в засада на талибаните.

Връщаме се в пустинята.

Друга пустиня. Друга мисия. Съвсем друг свят.

Скот Броуди бе почти сигурен, че в Южна Калифорния никой не иска главата му – освен може би някоя бивша приятелка, преселила се в Сан Диего.

– Това ли е периметърът на лагера? – попита Тейлър в микрофона.

Броуди се наведе към прозореца и видя бодлива тел върху ограда, която прорязваше пясъка.

– Да, мадам – отвърна Класки. – Всичко това е федерална земя, но оградата маркира външния периметър и оставя петнайсет километра буфер около портала. Няма публични пътища, но понякога се появяват авантюристични туристи или джипове. Никога не е имало проникване.

След минути Броуди чу пилота и помощника му да говорят с хора на земята. Машината започна бавно да снижава.

Напред, в подножието на ниски хълмове, се показа мрежа от пътища и сгради – лагер „Кемп Хейдън“.

С приближаването той различи отделни постройки: може би бетонни казарми с равен покрив, няколко сгради с островърхи покриви – вероятно столова или военен магазин, ред метални хангароподобни бараки за техника. В западния край – две улици с ранчо-къщи, сигурно за старшите офицери. На изток – площадка за хеликоптери, на която вече стоеше друг „Блек Хоук“.

В центъра на лагера – асфалтиран плац и висок пилон. Отгоре се вееше огромно американско знаме, а под него – черно, със символа на 75-и рейнджърски полк. По плаца имаше няколко фигури и паркирани „Хъмви “-та.

Целият лагер, включително хеликоптерната площадка, бе ограден с висока метална ограда с бодлива тел. Два тесни пътя водеха на юг и запад, всеки с КПП и въоръжена стража. Имаше две наблюдателни или може би охранителни кули на северозападния и североизточния ъгъл. Малко извън периметъра – клетъчна кула.

„Кемп Хейдън“ беше малък – затова носеше името „кемп“, а не „форт“. По-малко от километър на дължина и четвърт на ширина, плътно до подножието на ниските хълмове.

Отвъд западната порта Броуди видя следи от гъсенични машини и група бетонни постройки с насипи, укрепени с пясъчни чували – вероятно тренировъчен полигон. Изглеждаше пуст.

Всъщност целият лагер изглеждаше призрачен, освен дежурните на портала и шепата войници на плаца. Както бе казал Домброски – напълно блокиран. Дано и онова нещо, което бе смазало черепа на майор Еймс, също бе изключено.

При подхода Броуди забеляза трима души до паркиран джип край площадката – явно посрещачите.

Хеликоптерът се приземи, без да изключва двигателя. Броуди и Тейлър благодариха на пилотите и екипажа, взеха куфарите си и слязоха заедно с майор Класки. Машината отново излетя без почивка и без дори да зареди гориво. Защо толкова бързате, момчета?

Жегата го удари веднага и той съжали, че е заложил на тъмния костюм за професионален вид. По-добре щеше да е по потник и къси панталони „Томи Бахама“.

Броуди проследи как „Блек Хоук“ изчезна в синьото небе и си помисли колко време ще бъдат заточени в това забравено от Бога място. Отговорът беше: толкова, колкото трябва, за да открият истината. А после той и Маги Тейлър щяха да се махнат оттук... и да я отнесат със себе си.

Тенекиеният човек