Сватбеният изумруд

Завръщането

Февруари, 1796 г.

Този ден призори небето беше бледорозово, примесено със сиво. По водата се носеше лед, бреговете на Темза бяха побелели. Валеше сняг и това вдъхваше на пейзажа красота, каквато никой друг сезон не би могъл да предложи. Бригантината „Мери Джейн“ беше препълнена с емигранти, всичките благодарни, че соленият Ламанш им осигурява преграда срещу Франция. Всички на борда бяха платили по една гвинея за възтясно ограждение от шест на две крачки, застлано със слама – без светлина, само преминаващи сенки, плясъка на вълните, конско цвилене, скърцането на корабната дървения и клатушкането на кораба. Три дни в ада, в леденостудения мрак.

Само един от пътниците в онази хапеща мразовита сутрин имаше смелостта да се опълчи на времето и да излезе навън във все още ненастъпилият ден, докато „Мери Джейн“ бързо напредваше нагоре по Темза. Пътникът, добре изглеждащ млад мъж, беше небръснат, с дълга къдрава тъмна коса и изморени кафяви очи. Изглеждаше, че студът не го притеснява особено. Той отметна глава назад, за да усети вкуса на студа и се зачуди какво ли го очаква в Лондон. Нямаше вести от дома, откакто беше хвърлен в затвора. Не беше сигурен дали семейството му го смята за жив, или за мъртъв. В Ротердам, докато чакаше превоз до Лондон, беше писал на баща си, леля си и адвоката си. След като го запечата и пусна, така и не получи отговор от никой от тях. При Лаймхаус Рийч реката бе задръстена от корабни мачти. С напредването на утрото Лондон можеше да се види в далечината. Камбаните на града звъняха, над пътника крещяха чайки, той се разсмя и дъхът му излезе на пара пред него в зимния въздух. Покритият със сняг град беше най-магичното място, което някога бе виждал.

– Така ли си го представяше? – запита го някой от екипажа. – Лондон имах предвид?

– Нищо не е такова, каквото си го представя човек – отговори пътникът.

– Дълго ли си отсъствал?

– Шест години. Заминах като млад с глава, пълна с мечти, връщам се старец с глава, пълна с кошмари.

Морякът се засмя.

– Още изглеждаш младеж – отбеляза той.

– Външността може да е измамна – отговори пътникът.

– Какво те задържа толкова дълго?

– Революцията. Затворът.

– Кой затвор?

– „Ла Форс“ – каза пътникът.

– Проклятие! – възкликна морякът, изпълнен с любопитство. – И си оцелял?

– Да, както се вижда.

Бригантината акостира на кей на Лоуър Темз Стрийт, близо до Тауър. Пътниците излязоха в зимния ден с усмивки на облекчение и нервна възбуда от онова, което им предстоеше. Слязоха и се отправиха към митницата – голяма сграда с импозантна фасада. Френската революция бе сложила край на лесното пътуване между двете държави. Подозрението към революционните увлечения на съседите беше накарало британското управление да се бои от шпиони и якобински заговори на английска земя. Законът за чужденците от 1793 г. беше приет, за да могат всички емигранти да бъдат регистрирани. Пътникът чакаше в голямата шумна чакалня, за да проверят паспорта му. Докато стоеше на опашката, реши, че първото, което ще стори, след като се прибере у дома, бе да прекрати спора с баща си, започнал, преди да напусне Лондон.

Високата шапка

Когато пътникът се измъкна от хаоса в митницата, денят вече беше настъпил. Въпреки снежната покривка какофонията на града отекваше наоколо. Пристанът гъмжеше от хора и товари. Кораби с всякаква форма и размери биваха подготвяни, такелажите тропаха, въглищари разтоварваха лодките, превозващи въглища до Лондон. Февруарският въздух беше свеж, а пътникът си помисли, че всичко това го радва. Не беше предполагал, че ще живее достатъчно, за да чуе отново лондонската шумотевица.

Насред цялата врява някой крещеше името на бащата на пътника. Може би негова светлост все пак беше дошъл да го посрещне.

– Лорд Харлингтън, лорд Харлингтън! Тук ли е лорд Харлингтън?

Не можеше да види нито кой вика, нито баща си. Обаче сред тълпата към него си пробиваше път задъхан млад мъж със зачервено лице и висока шапка. Ако не бъркаше, това беше адвокатът – господин Гътъридж-младши.

– Господин Гътъридж – извика му пътникът.

– О, лорд Харлингтън! – възкликна мъжът и спря. – Слава на небесата, открих ви.

Адвокатът го назова по име, но титлата, която използваше, принадлежеше на бащата на Дювал.

– Не ви познах – продължи той. – Доста време мина. Разполагам с карета, която ни очаква.

– Баща ми... – започна Дювал с леден глас.

– Не получихте ли писмото ми?

– Не, сър.

– В такъв случай... Съжалявам да ви го кажа, лорд Харлингтън, но... баща ви почина.

Имаше много неща, които Дювал си бе представял, че може да са станали в негово отсъствие, но смъртта на баща му не беше сред тях. Застина неподвижно, като се опитваше да си поеме дъх.

„Мъртъв... Мъртъв?“

– Съжалявам. Вестта е шокираща – каза господин Гътъридж. – Ще ви разкажа всичко, след като се качим в каретата и се спасим от този хапещ вятър.

Но у Дювал се бе надигнал страх.

– Леля ми, лейди Хариет, жива ли е още?

– Да, да, лейди Хаслет е в чудесно здраве – увери го господин Гътъридж. – И е силно възмутена от завещанието на баща ви.

Преди Дювал да успее да зададе повече въпроси, господин Гътъридж се завъртя на пети и решително се отправи към Темз Стрийт. Там ги очакваше кочияш, който придържаше отворена вратата на каретата. Дювал се качи и седна вдървено.

– Сейнт Джеймс Скуеър – каза господин Гътъридж и потропа по покрива на каретата с бастунчето си.

– Кажете ми, сър – обърна се Дювал към него, – кога почина баща ми?

– Почина в съня си. След само два дни и седем часа ще стане точно година оттогава. – Господин Гътъридж замълча и зачака новият лорд Харлингтън да каже нещо. Вместо това срещна мълчанието на Дювал. Поколеба се и продължи: – Ако бяхте пристигнали малко по-късно, милорд, щях да бъда задължен да ви уведомя, че сте лишен от наследство. Не мога да ви опиша колко съм облекчен, че се завърнахте, но не остава много време...

– Не разбирам – каза Дювал. – Бихте ли обяснили, моля, какво е направил баща ми? – Каретата потегли с рязък трус по Темз Стрийт. – Умолявам ви, Гътъридж, обяснете ми!

Господин Гътъридж се прокашля.

– Спорът между вас и покойния лорд относно решението ви да следвате медицина в Париж го подтикна да инструктира баща ми, господин Гътъридж-старши, да промени завещанието му. Сега то постановява, че ако не се ожените до една година от деня на кончината му, цялото му имущество ще отиде при ваш далечен братовчед, един джентълмен на име господин Ралф Карсън.

Дювал мълча няколко секунди, опитвайки се да осмисли чутото.

– Значи ми казвате, че ще изгубя всичко, ако не се оженя до два дни? Та това е лудост!

– Два дни и седем часа, за да сме по-точни, милорд. – Господин Гътъридж замълча за кратко. – Алтернативата е завещанието да бъде изпратено за одобрение в съда. За щастие, все още има време – макар и твърде малко, в което бихте могли да се ожените. Направил съм всичко по силите си, за да бъде възможен този брак, освен да ви намеря съпруга.

Дювал се загледа през прозореца към снега, който се сипеше обилно. Можеше да си представи баща си, планиращ най-смъртоносния начин да изстреля отрова от гроба към единствения си син.

Невъзможността на предстоящата задача – да се ожени или да изгуби всичко, което бе научен да вярва, че един ден ще бъде негово – започна постепенно да го осенява. В затвора споменът за спокойствието на Мъчмор го поддържаше жив. Представяше си, че е там и за известно време успяваше да избяга от ада, в който живееше. Имението винаги бе представлявало оазис и защита от външния свят. В красотата на пейзажа и в безкрайния небосвод, спускащ се до морето, можеше да намери утеха, както и в тайнствеността на езерцето, скрито сред горичката, с островчето му, където като момче се бе борил със страховит пират. Място, където биха могли да живеят Оберон и Титания. И макар да бе изпитвал колебания да се върне при пренебрежителния си опак баща, бе се успокоявал с мисълта, че скоро отново ще види леля си Хариет. Тя го бе защитавала от невъздържания си брат и беше неговата опора. Ако при завръщането си бе научил и за нейната смърт, това щеше да се окаже повече, отколкото би могъл да понесе.

На кораба си казваше, че щом веднъж се върне у дома, би могъл спокойно да се възстанови в провинцията, да остане там, в имението на баща си, далеч от всички, докато не си стъпи отново на краката. (Осъзнаваше иронията на този план – той, който някога бе повярвал във Френската революция с нейните принципи за свобода, равенство и братство.)

Сега господин Гътъридж говореше за подготовката за сватбата, Дювал знаеше, че всичко това е напразно. Дори да беше склонен на такава стъпка, не разполагаше с достатъчно време.

– Гътъридж – каза той, – обобщението е, че без подходяща булка, съм затънал дълбоко в речната тиня.

Адвокатът млъкна на мига и леко се прокашля.

– Предполагам, че зависи от гледната ви точка относно проблема.

– Наясно съм с проблема, но и той е непреодолим.

– Моля ви, не губете все още вярата си, милорд... Мога ли да продължа?

– Щом желаете.

– Уредил съм специално разрешително с оглед извънредните обстоятелства. От канцеларията на Кентърбърийския епископ се съгласиха, че в Мъчмор ще има човек, който да се увери, че избраната от вас булка...

– Мъчмор – изсумтя Дювал. – Мъчмор! – Погледна през прозореца на каретата към безмилостния сняг. – В Лондон можеше и да имам някакъв шанс, но да пътувам до Съфолк в такова време, е безумие.

– Церемонията – продължи господин Гътъридж – ще се проведе в частния параклис на Мъчмор Хаус. Задължително е да стане в понеделник, 22 февруари, преди последния удар на седмия час на часовника на баща ви в големия салон. Ще съм там в уреченото време.

– Никога не съм искал да се женя – решително заяви Дювал и изпита същия добре познат гняв, задето баща му бе имал наглостта да се опита да управлява живота му дори и от гроба.

Отново си спомни жестоката им разпра в навечерието на заминаването му за Париж. Лорд Харлингтън бе казал на Дювал точно какво очаква от единствения си син и че то определено не съответства на ученето на медицина в Париж.

– Задължението ти е да си намериш съпруга от богато семейство с титла. Съпруга с хубави и пригодни за раждане на деца бедра, която ще даде на имението един-двама наследници. Какво ще мислиш за нея, няма особено значение, важна е зестрата ѝ – а също и наследството ѝ.

Дювал беше отвратен от тези думи.

– Ако това е всичко, което се очаква от мен, тогава нямам никакво намерение да се женя, за сметка на това съм решен да уча в Париж.

Последните думи на баща му към него бяха горчиви.

– Ти, господинчо, не разполагаш нито с мозък, нито с интелект, за да бъдеш лекар.

Тези думи, изпълнени с жлъч и гняв, бяха заседнали в съзнанието на Дювал и сега отново го споходиха с болезнена сила.

– Защо не съм бил уведомен за завещанието на баща ми? – запита той Гътъридж.

– Скоро след смъртта на негова светлост получихме вест, че сте в списъка с онези, които са били гилотинирани – отговори господин Гътъридж. – Това беше време на голяма скръб. Уведомих изпълнителката на завещанието – вашата леля лейди Хариет Хаслет – че ви смятат за мъртъв. Тя искаше да забави отварянето на завещанието, но с оглед смъртта на баща ви и трагичните вести за кончината на собствения ѝ племенник – с други думи, вашата, нямаше друг начин за действие.

– Твърде много приказки, господин Гътъридж – каза Дювал.

Адвокатът изопна гръб. Не беше сигурен какво да прави с новия лорд Харлингтън, но нямаше търпение да се върне на въпроса.

– Докато сте женен, имението е ваше. Трябва да добавя, милорд, че всички, които работят в Мъчмор, се молят да постигнете успех.

Пепелянката – така наричаше баща си Дювал. Това беше прякорът, който слугите им бяха измислили за злонравия си господар. За Дювал думата идеално предаваше студеното отношение и разделението между двамата. Покойният лорд Харлингтън винаги бе смятан за ексцентрик. Нямаше съмнение, че беше труден човек, с прекалено чувство за собствената си значимост и с арогантно поведение.

Дювал не изпитваше тъга за мъртвия си баща, само облекчение. Отношенията им бяха отчайващи, с липса на привързаност, а с възрастта баща му вечно беше в лошо настроение.

Сега Дювал се питаше какво ли би казала майка му, ако беше жива. Усмихна се на себе си. Когато животът станеше нетърпим, винаги си мислеше за майката, която никога не бе познавал, убеден, че е отнесла късче от душата му със себе си. Беше починала само часове, след като се бе родил и точно смъртта ѝ бе озлобила Пепелянката. Скръбта му беше толкова болезнена, че се бе оттеглил от лондонското общество. Купи земя в Съфолк, построи къща в грандиозен неокласически стил и се премести там. Нарече я Мъчмор, защото животът му щеше да има далеч по-голямо значение, ако лейди Харлингтън беше оживяла. Напусна многобройните клубове и приятелите си и се превърна в отшелник. Засели се в крило, което нарече Светилището. Все пак покупките му още биваха изпращани от „Фортнъм & Мейсън“. Извън Лондон човек не биваше да се доверява на сосовете и подправките.

– След колко време ще пристигнем? – попита Дювал, нетърпелив, след като отново спряха.

Движението по Флийт Стрийт беше натоварено и почти не бяха помръднали през последния половин час.

– Някъде след час, предполагам – отговори кочияшът.

– Ако реша да приема предизвикателството, ще стигна по-бързо пеша – каза Дювал.

– Бихте ли желали да ви придружа, милорд? – запита господин Гътъридж.

– Благодаря ви, сър, но не. Ще се видим в Мъчмор – със или без младоженка.

Господин Гътъридж му подаде куфарче.

– Тук има копие от завещанието на лорд Харлингтън, както и информацията, която съм събрал за господин Карсън, и мисля, че може да ви е от полза. Трябва да спомена и още нещо, едно условие в завещанието, за което трябва да знаете. Не можете да се ожените за някоя, която има нещо общо с имението Мъчмор.

Дювал се засмя.

– Това е фарс, който само моят видиотен баща би могъл да измисли.

– И накрая – каза господин Гътъридж – тук има достатъчно средства за...

– Два дни и седем часа? – прекъсна го Дювал и отвори вратата на каретата.

Тръгна към Сейнт Джеймс Скуеър. Цялото това висше общество, което се хранеше с клюки и скандали, от това кой за кого ще се ожени и цялата гмеж, произтичаща от това, го отвращаваше. Нима бе прекарал толкова време в затвора, в изолация почти трийсет дни, за да се озове накрая забъркан в тази невъобразима каша?

Ужасните тапети

Дювал похлопа на вратата на голямата лондонска къща на баща си и едва тогава му хрумна, че сигурно представлява доста непривлекателна гледка: небръснат, с дълга коса и доста мръсен. Вратата отвори лакей, когото не познаваше.

– Това не е входът за търговци – надуто изрече той.

– Никога не е бил вход за търговци – каза Дювал.

Опита се да заобиколи лакея, който носеше възможно най-нелепата перука, но пътят му беше преграден.

– Аз съм лорд Харлингтън – представи се Дювал. – И възнамерявам да вляза в собствената си къща.

Лакеят се поколеба, но мъдро реши да го пусне да мине.

Къщата беше безупречно обзаведена от един от най-прочутите интериорни дизайнери за времето си. Покойният лорд Харлингтън все пак беше познавач на естетиката и изкуството.

Само че в салона цареше пълен хаос – навсякъде имаше стълби и дъски, малка армия от работници сновяха с кофи с боя и тапети.

С всяка минута светът ставаше все по-налудничав за Дювал.

– Къде е Грейнджър, икономът на покойния ми баща? – обърна се той към лакея. – Откакто се помня, той отговаря за тази къща.

– Господин Карсън му каза, че вече не е желан, милорд – обясни лакеят.

Тази информация накара Дювал да се сепне. Онзи мъж поне би могъл да прояви любезността да изчака. В действията на Карсън имаше нещо толкова властно и разрушително. Това напомни на Дювал за куче, маркиращо територията си.

Непознатият лакей се опитваше да се измъкне, когато Дювал му нареди:

– Спри на място. Ти и всички останали, свързани с господин Карсън, ще напуснете къщата ми незабавно. Нямам намерение да позволя да бъде съсипана. Ще премахнете всички притежания на господин Карсън и той ще изчака определеното време, преди да се нанесе.

Дювал чу глас от площадката.

– О, милорд, толкова се радвам да ви видя!

Беше Джеймисън, камериерът на баща му.

– Джеймисън! – възкликна Дювал. – Значи светът все пак не се е побъркал напълно! Слава богу, че си тук. А сега, нуждая се от вана, чисти дрехи и бръснар. А ако успееш да намериш Грейнджър, го възстанови на длъжност.

– Да, милорд.

Дювал беше възнамерявал да си вземе набързо вана, но заспа в топлата вода. Имаше чувството, че би могъл да спи вечно. Събуди го Джеймисън, който го информира, че господин Карсън бил наредил всички карети и коне да бъдат откарани в Мъчмор Хаус.

– Още в минутата, в която научи, че сте напът за вкъщи – добави камериерът.

Дювал имаше чувството, че му е хвърлена невидима ръкавица.

– Проклет да е!

Споменаването на Карсън отново го накара да се замисли по въпроса с булката. Сети се за Арабела Колинс и се зачуди дали е омъжена. Беше му любовница, преди да замине да учи в Париж.

Джеймисън отиде да му помогне да се облече.

– Тази дама се омъжи преди около пет години, милорд – уведоми го той. – И има дъщеря. Съжалявам, милорд.

– За кого се е омъжила?

– За господин Гослинг, банкер.

В съзнанието му се оформи мисъл за почти избледнелия лик на Йокаста Бийл, най-малката дъщеря на техен съсед от Съфолк. Той бе изпаднал в затруднено положение. Най-голямата дъщеря на господин Бийл беше сключила несполучлив от финансова гледна точка брак, а втората се бе омъжила за търговец. Така оставаше Йокаста, младо и красиво момиче, с което Дювал бе танцувал на два бала, преди да отпътува. Госпожа Бийл се бе надявала танците да доведат до нещо повече. В мислите си вече ги бе оженила.

– Не, не и момичето на Бийл – беше отсякъл Пепелянката навремето. – Тя е просто прашинка на ревера на обществото.

Мнението на баща му в момента не бе от особено значение. Тя можеше все още да е свободна и вече щеше да е на подходящата възраст за женене.

Добрият бръснар умее да накара мъжа да се чувства с години по-млад. Лицето на Дювал беше гладко избръснато и още смъдеше, гъстата му коса, естествено къдрава, бе подстригана елегантно.

– Пудра, милорд? – попита бръснарят.

– Не – каза Дювал. – Пудрата за коса отчасти е виновна за Френската революция.

– Да, разбира се – съгласи се бръснарят и тревожно докосна перуката си.

Пудрата за коса се правеше от брашно, което означаваше, че не бе останало достатъчно за направата на хляб. Само че Дювал не смяташе да споделя това с бръснаря – наслаждаваше се на обърканото изражение на мъжа.

Дювал едва се позна в огледалото. А и дрехите му определено бяха излезли от мода. Не му стояха и добре – беше твърде отслабнал. Нямаше какво да направи по въпроса, а времето не беше на негова страна.

Може би трябваше да прояви разум и да си намери жилище в Лондон, вместо да преследва невъзможното. Идеята бе привлекателна и ако не беше толкова вбесен от тапетите и от изгонването на иконома, можеше да е в състояние да мисли по-ясно. Никога не бе могъл да толерира несправедливостта. От нея кръвта му кипваше и това му докарваше всевъзможни беди – включително накрая го вкара и в затвора.

Джеймисън му помогна да си облече сюртука.

– Всички се молим да се ожените, милорд. Ако господин Карсън наследи имотите – добави разгорещено, – ще бъде пълна трагедия.

Докато камериерът връзваше шалчето му, Дювал го попита дали разполага с някаква информация за семейство Бийл, особено дали госпожица Йокаста е свободна. За съжаление, Джеймисън не знаеше.

В хубав ден пътуването до Съфолк би отнело между седем и десет часа. Ако времето беше лошо, пътят от Лондон до имението Лонгфийлд, което беше на границата с Норфолк и където живееше семейство Бийл, можеше да трае и два дни. Така почти нямаше да остане никакво време да се изготви брачно споразумение. Поднесоха му чаша горещ шоколад и поднос с бисквити и той взе решение.

– Това си е направо хазарт – каза Дювал.

Никога не бе мислил за себе си като за комарджия. Този път водеше към царството на глупците.

Дювал взе със себе си Джеймисън и Уилям, единствения коняр, който беше отказал да замине за Мъчмор без заповед от господаря си.

Дълго време дните и нощите на Дювал бяха лишени от всякакви удобства. Беше пътувал с фермерски каруци или пеша, беше свикнал да спи където му се удаде възможност. Пощенската карета го изненада – беше толкова удобна, колкото бе възможно за превозно средство, което е постоянно в движение. Джеймисън беше приготвил кожени завивки, кошница с храна и приятно затоплени тухли за краката на господаря си. Дювал беше настоял и Джеймисън да пътува вътре в каретата.

Джеймисън излъчваше спокойствие и увереност.

– Тази – каза, след като потеглиха, – е сред най-бързите пощенски карети.

Пътят беше около сто и трийсет километра и конете трябваше да се сменят на всеки петнайсет. Снегът обърна в дъжд. На Дювал все пак му се струваше, че се движат с прилична скорост.

Достигнаха графство Есекс. Нощта беше тъмна и безлунна. Времето се влоши, температурите паднаха. Колкото и да предпочиташе да продължат, Дювал знаеше, че ще е жестоко за конете и пощальоните да го направят в тези условия. В следващата странноприемница Джеймисън нае стаи и Дювал потъна в сън без сънища в мига, в който главата му докосна възглавницата.

На разсъмване Дювал погледна през прозореца и видя снежинките да се стелят в безкраен хаотичен танц. Изглеждаше сякаш нищо не би могло да живее в такъв девствен свят. Всичко беше ослепително бяло, изящно в красотата си. Всяко клонче беше покрито със сняг.

След закуска отново потеглиха по път, който трудно можеше да бъде видян под зимното си палто. Небето и земята почти се сливаха и единственото разнообразие бяха черните врани, излитащи от дърветата при тропота на каретата.

Денят и километрите бавно се точеха. Веднъж закъсаха, но по лекия пухкав сняг се пътуваше по-лесно, отколкото по заледените участъци. Дювал спеше или гледаше променящия се пейзаж. Онова, за което не си позволяваше да мисли прекалено, беше бъдещето – бъдеще, каквото никога не бе желал, със съпруга, за която не искаше да се жени. Може би трябваше да се запита: „Защо съм очаквал нещо по-различно от Пепелянката?“. Още от най-млада възраст беше разбрал, че решенията на баща му често бяха вълчи капани.

– Ще отидеш да учиш в „Итън“ – му бе заявил баща му, когато беше на дванайсет.

Купиха му дрехи, опаковаха пътническия му сандък, извикана беше карета. И тогава, час преди да потегли, Пепелянката го привика в Светилището и му каза, че в крайна сметка няма да замине. Дювал, изолирано и самотно момче, усети как сълзите парят очите му.

– Но защо, сър?

– Това не е въпрос, на който имам интерес да отговоря – бе отвърнал баща му. – Глупав е като всичките ти други въпроси.

– Тогава какво ви накара да промените решението си, сър?

Баща му вдигна едно есе, което Дювал беше написал за наставника си.

– Дори името си си написал грешно. Нямаш достатъчно мозък за старото ми училище.

От тази съкрушителна история Дювал се научи да вярва на обратното на онова, което баща му казва. Но защо сега се подчиняваше на условията от завещанието му? Спомни си какво му бе казал приятелят му, известният художник Етиен Буше, преди да го поведат към гилотината: „Революцията е картина с погрешна перспектива“. Дювал знаеше, че художникът е прав. Нима и той не успяваше да види правилната перспектива?

Знаеше едно: ще бъде доволен, когато спрат да се движат. Ала времето изтичаше и трябваше да бързат.

Разбити надежди

Ден след ден, сезон след сезон, година след година в Уичлинг Вилидж не се случваше кой знае какво – историята и времето, изглежда, нехаеха за битието в това малко селище. Така че когато една пощенска карета изтрополява точно в девет вечерта по главната улица, дори онези, които се готвеха да си легнат, побързаха да видят кой е това. Каретата със запалени светлини се бе отправила към единствената голяма къща, с която Уичлинг можеше да се похвали. Каква ли драма би могла да носи в тази малка и почти забравена част на Съфолк в такава нощ?

В имението Лонгфийлд също настъпи възбуда, когато каретата шумно нахлу сред пространството недокоснат сняг, което обграждаше къщата.

Дювал знаеше, че е прекалено късно за посещение от учтивост. Такава неочаквана поява би изисквала обяснение. Беше помислил дали да не изчака до сутринта, но така щеше да остане твърде малко време за по-нататъшното му пътуване. Нямаше друга възможност, освен да поиска ръката на Йокаста Бийл още тази вечер.

Поколеба се на стълбите, преди да дръпне звънеца. Имаше неприятното усещане, че начинанието му е абсурдно.

Вратата се отвори от иконом, който го покани в гостната, където една прислужница сънливо разпали отново камината и запали свещите. Дювал бе оставен да чака, докато големият часовник в салона отброяваше минутите.

Най-сетне господин Бийл се появи по халат и нощна шапчица.

– Лорд Харлингтън, това е най-неочакваното посещение, ако мога да се изразя така. – Следваше го съпругата му, която напомни на Дювал за кокошка с разрошена перушина.

– Наистина е така, сър – потвърди Дювал. – Извинявам се за късния час, но въпросът е спешен.

– Много съжаляваме за загубата на баща ви, милорд – каза господин Бийл.

Докато говореше, госпожа Бийл подсмъркна многозначително, после подсмъркна отново. Това беше насочено към съпруга ѝ.

– Чухме за завещанието на баща ви от вашия роднина, господин Ралф Карсън. – Господин Бийл направи пауза, с което очевидно подразни жена си. – Да не сте тук да питате за Йокаста?

Дювал се удиви, че изобщо знаят за господин Карсън. Леко изненадан, потвърди, че наистина е тук, за да пита за дъщеря им.

– Йокаста е омъжена – рязко каза госпожа Бийл.

Думите ѝ се пръснаха като порцеланова чиния върху каменни плочи. Дювал погледна надолу в очакване да види разбитите парчета от надеждите си.

„Това“, каза си, „беше безумна идея, изплувала от мътните дълбини на разбунено съзнание.“ Какво, за бога, си бе мислил, идвайки тук? Залогът му се беше провалил, последната му карта бе изиграна.

Госпожа Бийл беше повече от доволна да обясни.

– Нашата скъпа Йокаста се омъжи преди месец. Боя се, че сте много закъснели в повече от едно отношение. Вярвам, че възхитителният господин Карсън скоро ще бъде новият собственик на Мъчмор.

Един прислужник се появи с гарафа с бренди. Господин Бийл сипа на себе си и на Дювал.

– Това сигурно е ужасяващ удар за вас, милорд – каза той.

Преди Дювал да получи възможността да отговори, се намеси госпожа Бийл:

– Йокаста е омъжена за полковник Фицуилям, офицер на служба при принц Фредерик, херцога на Йорк и Олбъни.

Дювал добре помнеше полковника – бяха споделяли за кратко килия в „Ла Форс“. Не каза нищо.

Господин Бийл прояви повече съчувствие от съпругата си.

– Чух, че условията в завещанието на покойния лорд Харлингтън са... ъъъ... неразумни – ако ми простите дързостта. За ваше нещастие, милорд, предвид обстоятелствата. Сега се съмнявам, че времето е достатъчно, за да си намерите съпруга.

– Ваша светлост имаше възможността да предложи на дъщеря ни преди няколко години – сопна се госпожа Бийл. – Тя беше доста запленена от вас – добави отмъстително.

– Не съм разбрал.

– Обаче тя прояви благоразумието да се съвземе и се омъжи по любов. Разбирам, че сега това било модерно.

– Той е много щастлив мъж – каза Дювал.

Поне конете не бяха стояли твърде дълго на снега. Каретата обърна и с пълна скорост премина обратно през Уичлинг.

Беше почти единайсет, когато стигнаха хотел „Толгейт“ в Тетфорд, точно от другата страна на границата с Норфолк, само за да установят, че е пълен.

– Утре е пазарен ден – весело обясни собственикът на Дювал, който беше прекалено изморен и твърде гладен, за да спори.

Когато Джеймисън тихо съобщи на собственика, че господарят му е лорд Харлингтън, той каза:

– Защо не ми го споменахте, милорд?

„Защото“, помисли си Дювал, „не съм свикнал с името.“

– За мен е чест, милорд – продължи собственикът. – Ако благоволите да изчакате на топло, ще ви приготвим стаи.

Дювал беше изкушен да запита колко стаи магически са се оказали свободни, след като само допреди миг нямаше нито една.

– Има ли някаква храна? – попита.

– Разбира се, че има, милорд – увери го стопанинът. – Горд съм да заявя, че имам една от най-добрите кухни в Норфолк и най-добрата винена изба.

На Дювал му беше поднесена чудесна вечеря пред разпаления огън в малкия салон, която завърши със сирене стилтън и много добър портвайн. Докато се хранеше, прочете документите за господин Ралф Карсън, които господин Гътъридж му бе връчил в Лондон. Дювал беше убеден, че никога не бе чувал за този свой далечен братовчед; а и баща му нито веднъж не го бе споменавал. Портвайнът донякъде смекчи удара.

„Семейството произхожда от страна на дядо ви по бащина линия. Вашият прапрачичо, за да съм по-точен. Неговият син, след провалено търговско начинание, е заминал да търси късмета си в Индия, където са родени господин Ралф и сестра му, госпожица Сара Карсън.“

Съвсем определено едва сега научаваше нещо за този клон от родословното си дърво.

„Семействата се отчуждили“, продължаваше господин Гътъридж. „Вашият баща не искал да има нищо общо с тях.“

Дювал, на когото му стана любопитно как е починала тази черна овца от семейството, продължи да чете. „Малария в Делхи“, установи той.

„Ще ми се да можех да кажа, че господин Карсън и сестра му, госпожица Сара Карсън, която живее с него, са от доброто общество. Само че те са тесногръди в резултат на израстването си в затворената британска общност в Делхи. Думата „провинциалисти“ като че ли е измислена специално за тях. Господин Карсън, който в началото беше изпълнен с неверие заради неочаквано добрия си късмет, сега гледа на Мъчмор Хаус и на имота в Лондон като на свои по право. В тази връзка е наел имението Монктън, което доста надхвърля финансовите му възможности, но има предимството, че е достатъчно голямо, за да не остане незабелязано присъствието му сред местните. Баща ви, както съм сигурен, че знаете, не беше много обичан от тукашните благородници. Но сега госпожа Бийл, съпругата на съдията, е взела господин Карсън под крилото си и се е заела да го представя на събирания из Удбридж като законния наследник на Мъчмор. Боя се, че той няма да се откаже от тази мисъл. Сутринта ми писа, за да ми го съобщи, тъй като е знаел кога трябва да пристигне корабът ви. Уверен е, че не храните надежда да си намерите съпруга в определения срок.“

Оставен сам да мисли в този нечестив час преди часовникът да удари полунощ, Дювал стигна до заключението, че не се различава от многото френски аристократи, чиито земи бяха конфискувани от революционния трибунал. Например като за начало той бе подкрепял Революцията и ревностно бе вярвал в принципите ѝ – нима щеше да е като онези мъже, които мислеха, че за тях трябва да важат различни правила? Братът и сестрата Карсън не се бяха родили в богато семейство като него, така че може би в това имаше известна справедливост, въпреки арогантното поведение на Ралф Карсън и ужасния му вкус за тапети.

Мисълта за революцията отново го накара да се присети за стария си приятел Етиен. Той рисуваше портрети и беше любимец на графините. Бяха се запознали на Рю дю Бале в началото на Септемврийските кланета, когато около сто и петдесет мъже вместо да станат герои на Париж, се превърнаха в убийци. Сред тях имаше касапи, зарзаватчии, шивачи, обущари, часовникари, бижутери, шапкари, галантеристи. Тероризираха града цяла седмица, докато останалите жители просто наблюдаваха безучастно. Сред убийците можеха да се намерят неколцина смели мъже, решени да изтръгнат колкото се може повече жертви от лапите им. Сред тази кръвожадна тълпа Дювал бе срещнал Етиен, който също като него рискуваше живота си. Беше го видял за първи път качен на сандък – висок мъж с дълга тъмна коса и пламенен поглед, който размахваше пръст над главата си, сякаш пъдеше мухи. Но думите му бяха онова, което възпря озверялата тълпа.

– Вие не сте нищо друго, освен сбирщина нещастни насилници. Вие сте въоръжени, аз не съм, също като тази невинна млада жена.

Дювал се притече на помощ, тъй като разпозна младата жена. Беше съпругата на негов познат лекар.

– Тя е бременна със син на Франция – извика той.

Тълпата избухна във възгласи: „Vive la Rйvolution!“.

Тя не беше единствената, която успяха да спасят от кланетата онази седмица. Двамата с Етиен бяха арестувани година по-късно в началото на Терора и по ирония на съдбата бяха изпратени в затвора „Ла Форс“, който се намираше недалеч от мястото на първата им среща.

Когато Етиен разбра, че е в сутрешния списък за двуколката към гилотината, се разсмя.

– Нищо забавно няма в това – бе отбелязал Дювал. – Ще те гилотинират.

Етиен му отговори:

– О, англичанино, грешиш. Това несъмнено е много забавно. Мога да те уверя, че смехът е единственият начин да се справяш с лудостите на живота. В края на краищата това е само комедия, написана от боговете, и не трябва да се приема твърде на сериозно. Човечеството е прекалено склонно да се търкаля в самосъжаления. Смей се, смей се, смей се и самосъжалението се превръща в хилаво създание, което едва успява да си поеме дъх, за да се превърне в трагедия.

Сега Дювал надигна чашата си към призрака на най-добрия си приятел и се усмихна.

– Прав си – каза, загледан в пращящия огън. – Аз запазих живота си. Свободен съм. И няма да бъда окован от условията на едно глупаво завещание.

След още една чаша портвайн започна да се примирява със загубата на имуществото си.

Утре щеше да си купи кон и да го яхне, за да отиде да види любимата си леля Хариет – трябваше да се увери, че поне тя е осигурена. Срещата му с нея щеше да е отплатата, че бе пътувал толкова отдалеч. Щеше да е възможно най-любезен при предаването на съкровище като Мъчмор на онзи непознат господин Карсън. Господин Гътъридж беше казал, че и той ще е там, несъмнено, за да изрази съжаленията си. След това Дювал щеше да се върне в Лондон и да започне живота си на чисто. С коня той разполагаше със свободата да замине, където пожелае. Утре веднъж завинаги щеше да спре да играе по свирката на един мъртвец и щеше да стане обикновеният доктор Дювал Харлингтън.

Джеймисън чакаше в спалнята. Стаята беше по-хубава, отколкото Дювал очакваше, а камериерът бе ентусиазиран от възможността господарят му да си намери булка. Когато Дювал му разказа за резултата от разговора си със семейство Бийл, той падна духом, а сега стана още по-сломен, щом господарят му разкри плана си да язди с Уилям право към Мъчмор.

– Можеш да ни следваш с каретата – каза Дювал.

– Ами съпругата ви? – запита Джеймисън. Разочарованието, изписано на лицето му, беше сърцераздирателно. – Вие със сигурност не се отказвате, нали, милорд?

– Отказвам се, Джеймисън – решително отговори Дювал.

След тези думи му остана само да гледа как този възхитителен човек излиза, подобно на Хамлет, след като бе видял призрака на баща си на назъбените крепостни стени.

Сега, след като се бе нахранил добре и се беше стоплил, Дювал си спомни колко много бе харесвал някога ергенския си живот. Единственото, за което нямаше желание, единственото, което никога не бе правил, беше да се влюби.

Като се замисли за това, обвини баща си за лудостта му. Ако Пепелянката не бе позволил на любовта да съсипе живота му, Дювал беше убеден, че със сигурност нямаше да остави толкова нелепо завещание. Да, Дювал щеше да е напълно щастлив, ако любовта никога не споходеше душата му. Смяташе я за чувство, присъщо на глупците, празен сандък от съкровище, пръстен на заблудата, доживотен затвор.