Неуловимият

ПРОЛОГ

1945

Северното летище, Гуам

„Муншайнър“ беше осемдесет и седмият самолет в редицата от 145-те бомбардировача B-29В „Суперфортрес“, които се плъзгаха по асфалта. Тяхната основна цел беше самолетна фабрика близо до Токио на разстояние 2400 км – колкото от Канада до Мексико, и по-голямата част от пътя над води, гъмжащи от акули.

Двайсет и две годишният страдащ от клаустрофобия технически сержант Карл Янсен обикновено заемаше позиция до „пуф-пуф“ , малкия допълнителен двигател, на опашния картечар, но сега му бяха разрешили да стои близо до кокпита, така че да може да гледа през големите му прозорци.

Пилотът натисна спирачките до пода, без да изпуска от очи натоварения с бомби самолет пред него, който се поклащаше несигурно във въздуха.

Янсен избърса потта от челото си, но тя не беше от горещина. Беше видял достатъчно смъртоносни катастрофи, за да знае, че тази част от полета е не по-малко опасна от противосамолетните оръдия и изтребителите, които ги чакаха по пътя. Това щеше да е четвъртата му мисия над Япония. Не много отдавна караше трактор „Фармал“ F-20 в царевичната нива на баща си в Мантика, Калифорния. Въпреки възраженията на майка си се отказа от освобождаването си от военна служба заради работата в селското стопанство, за да се включи във войната, докато не е твърде късно.

Най-накрая получил разрешение от контролната кула, пилотът бутна дроселите, разтърсвайки фюзелажа, докато набираха обороти. Освободи спирачките и „Муншайнър“ потегли напред с екипаж от осем души и с двайсет тона муниции.

Мигове по-късно тежащата шейсет и седем тона бойна машина беше във въздуха.

Във въздуха над Токио

Янсен седеше в тесния опашен отсек с глава на облегалката на въртящата се върху шарнир седалка и ръце на подпомаганата от радар картечница на статив. Японските прехващачи предпочитаха нощните атаки и особено обичаха да удрят големите американски бомбардировачи отзад.

Така японците се озоваваха точно в кръстчето на мерника. Но това нямаше значение. Той имаше работа да върши. Конструираният за по-висока скорост и обхват B-29В имаше само един картечен пост – неговия. Ако японските изтребители наближаха уязвимата му позиция, това просто означаваше, че има по-голям шанс да ги свали от небето с трите си .50-калиброви картечници „Браунинг“.

Беше казал на майка си, че бронежилетката и каската го предпазват от японските куршуми, но това не беше истина. Той влагаше повече вяра в парашута си, макар да не беше преминал през истинско обучение за скачане с него.

Опашният отсек беше пълен с рева на двигателите. Младият картечар гледаше през големите прозорци от бронирано стъкло. Нощното небе беше пълно със сенките на подредените във формация бомбардировачи. И с по-заплашителните стотици малки черни облачета от противовъздушната артилерия, които се пръскаха с пукот около тях.

Първите самолети вече пускаха товара си. Облаци покриваха града далеч под тях, долната им страна беше огряна от трепкащите светлини на взривяващите се бомби.

– Пускай бомбите – каза командирът. Гласът му в интеркома беше спокоен и ясен въпреки трясъците на противовъздушните оръдия. „Муншайнър“ потрепери, след като петстотинкилограмовите бомби бяха изхвърлени от техния отсек.

Янсен веднъж беше сядал в малкото небронирано отделение на мерача в стъкления нос по време на тренировъчен полет в Тексас.

– Най-хубавото място в заведението – се беше пошегувал с него мустакатият лейтенант. По онова време Янсен не беше много сигурен. Но сега, седнал тук с техния ескорт от изтребители „Мустанг“ P-51 далеч зад тях, се запита дали все пак мерачът не е бил прав.

Внезапна ослепителна експлозия разкъса отделението на Янсен. Пареща болка прониза гърба му – нещо разкъса парашута. По интеркома се разнесоха далечни викове: „Скачайте от самолета“. Янсен се обърна към аварийната врата и видя фюзелажът на „Муншайнър“ да се отдалечава бързо и високо – опашката на самолета се беше откъснала.

Опашният отсек се въртеше надолу като падащо кленово семе. Дори да искаше да скочи, Янсен не би могъл. Твърде шокиран, за да крещи, той дори не усещаше как леденият вятър стърже лицето му и свири под каската му.

Свиващото му се зрително поле се съсредоточи върху водовъртежа от светлини, изригващ изпод адските облаци далече под него.

Съзнанието му се гърчеше от ужас пред сигурната смърт.

Комплекс на Отряд 731

Окупираната от японците Манджурия

Четири дни по-късно

Д-р Йошио Митомо стоеше на прага на своята клиника и трепереше от ледения вятър, докато военният камион спираше със скърцане. Тънката му лекарска престилка и добре поддържаната брада не предлагаха никаква защита от минусовата температура.

Плещест сержант скочи от кабината и ботушите му потънаха в наветия сняг. Той наближи покритата отгоре с брезент каросерия и започна да крещи заповеди.

Капакът ѝ зейна отворен и отвътре изхвърлиха тялото на едър американец. Той се просна в снега и застена, а от каросерията скочиха двама войници и започнаха да го удрят с прикладите на пушките, като същевременно му крещяха да стане. Американец стенеше от болки и се свиваше на кълбо, за да се предпази.

– Спрете! – извика д-р Митомо, докато залиташе в снега. – Заповядвам ви! Спрете веднага!

Сержантът излая друга заповед и войниците спряха.

Лекарят се извиси над американския авиатор. Той беше облечен само в разкъсан летателен костюм с петна от кръв по него, някои съвсем пресни. Левият му крак изглеждаше счупен.

– Помогнете ми да го вкараме вътре, преди да замръзне.

– Слушам! – излая сержантът.

Двамата войници хванаха американеца и го изправиха грубо на крака.

– Внимателно! Той е ранен...

– И какво от това? Той е военнопрестъпник – отговори сержантът. – Бомбардира невинни цивилни.

– Сержант, правете каквото ви казвам, или...

Осеяното със снежинки лице на сержанта почервеня, както от студа, така и от гняв. Той срещна непоклатимия поглед на доктора, преди най-накрая да кимне отсечено и да изрече едно гърлено „да“. Излая още заповеди на войниците и те внимателно вдигнаха американеца на крака.

Почти в безсъзнание, той прехвърли ръце през раменете на по-дребните войници и ги използва като патерици, за да запази равновесие. Обърна се към лекаря и прошепна едва чуто:

– Благодаря.

Като имаше предвид все още гневния сержант, д-р Митомо потисна усмивката си, но кимна в знак на потвърждение. Очите му се спряха върху табелката на гърдите на авиатора и изписаното на нея име:

Тех. серж. Янсен.

Янсен седеше на висок стол в кабинета на д-р Митомо. Произведените в Китай ленени панталони и риза му бяха с няколко номера по-малки, но чисти и топли. През последните две седмици счупеният му крак беше правилно наместен и гипсиран, възпалените рани бяха зашити и превързани. А здравословната храна, водата и чаят подпомогнаха възстановяването не по-малко от антибиотиците и витаминните добавки, които му даваше д-р Митомо. Двете му патерици бяха опрени на стената.

Янсен беше сигурен, че е изпратен в лагер на смъртта след залавянето му и малтретирането от японската народна отбрана. Първоначалното му пребиваване в затвор в покрайнините на Токио беше жив кошмар, а превозът му в замръзналия север сам по себе си беше нещо като смъртна присъда. Изпитваше вина, защото смяташе, че останалите от екипажа на „Муншайнър“ са мъртви.

Единствената му утеха беше, че лично бе станал свидетел на пълното разрушение, което въздушният корпус на армията на САЩ бе стоварил върху врага.

Да седи тук в чисто добре осветено помещение с д-р Митомо беше странно успокояващо, докато лекарят четеше една дебела папка на бюрото си.

– Според моите записки си на път за бързо възстановяване. – Английският му беше безупречен, защото беше следвал биохимия в Калифорнийския университет в Лос Анджелис в продължение на три години преди войната.

– Чувствам се доста добре. И ако не съм го казал преди, ще го кажа сега: благодаря за добрината.

– Е, аз все пак съм професионален медицински работник.

– Казаха ни, че към американските затворници не се отнасят добре.

– За съжаление това често е истина, както сам си се уверил преди идването ти тук.

– Добре, докторе, кажете ми защо съм тук?

Митомо затвори папката.

– Вашият американски въздушен корпус унищожи по-голямата част от медицинските ни заведения на континента. Тук в Китай избегнахме вашата ярост. Това е едно от малкото места, където на американските военнопленници може да се осигури прилична медицинска грижа.

– Кога ще ме откарат оттук?

Митомо отвори едно чекмедже и извади пакет цигари.

– Цигара?

Янсен размаха голямата си лапа.

– Не, не. Никога не съм ги харесвал, но вие си запалете.

Митомо щракна запалката и запали. След няколко дръпвания продължи:

– Все още издирвам лагер, който да е по-малко суров от онзи, където трябва да бъдеш изпратен.

Янсен повдигна вежди.

– Оценявам това.

Митомо се усмихна.

– Нали разбираш, не всички сме чудовища. – Издуха облаче дим. – Искам да ти задам няколко въпроса, ако нямаш нищо против.

Янсен се намръщи.

– Знам, че Женевската конвенция изисква да кажа само името си, чина и номера си.

– Което любезно направи. Също така установихме, че си от 314-о крило, базирано в Гуам, и че вашият самолет се наричал „Муншайнър“, ако не бъркам.

– Казвам се Карл Янсен, чинът ми е технически сержант, серийният ми номер е...

Митомо махна с ръка.

– Това не е нужно. Няма нужда да потвърждаваш или отричаш каквото и да било. Цялата тази информация е извадена от опашния отсек на самолета, с който си пристигнал тук. – Лекарят се засмя и поклати глава. – Това е чудо, нали разбираш? Чудо е как си оцелял.

Заразителният смях на лекаря завари Янсен неподготвен и той не можа да не се усмихне.

– Може би сам Бог ме е сложил в тези дървета. Мама се моли доста.

– Много съм доволен, че не умря. Трябва да си бил в отлично психическо състояние, за да преживееш стреса от това изпитание.

– Във фермата се хранехме добре. Татко винаги казваше „храната е лекарство“.

– Мъдър човек. И така, въпросите, които исках да ти задам, са просто за медицинската ти история като например дали някога си боледувал от дребна шарка. Такива неща.

Очите на Янсен се присвиха.

Митомо се засмя.

– Не опитвам да измъкна от теб военни тайни за дребната шарка или за качеството на американските медицински грижи. Без да се обиждаш, аз съм много по-опитен в тази област от теб.

– Тогава защо се интересувате от какво съм боледувал?

– Казах, че си на път за бързо възстановяване, но още не си съвсем наред. Нуждая се от цялата информация, която можеш да ми дадеш, за да съм сигурен, че те лекувам както трябва. Например алергичен ли си към лекарства със сулфати?

– Не мисля.

Митомо прие отговора му за добър знак. Отвори отново папката и вписа бележка. Зададе още въпроси за детски болести, предишни наранявания и военното досие на Янсен за ваксиниране. След петнайсет минути отново затвори папката.

– И така, как се чувстваш като цяло сега?

Янсен потърка брадясалата си брадичка.

– Няма да откажа едно бръснене.

По добре поддържаното лице на Митомо се изписа гримаса.

– Обзалагам се, че можеш да пуснеш чудесна брада.

Янсен се усмихна.

– Мама ме накара да обещая, че няма. И никакви татуировки също.

– О, да, майките. – Митомо загаси цигарата. – Може би мога да уредя нещо. Междувременно искам да те помоля за друга услуга.

– Разбира се.

– Бих искал да проведа серия тестове. Слух, зрение, дишане. Искам да се уверя, че не пропускаме нещо, което по-късно може да се окаже вредно и дори фатално. Не мога да ти обещая качествено здравеопазване, след като напуснеш това място. Това приемливо ли е за теб?

Янсен сви рамене.

– Да, няма нищо лошо.

– Тогава мога да ти уредя бръсненето.

Янсен седеше в малка затворена стъклена кабина със слушалки на ушите. Почти се чувстваше като в отсека на опашния картечар.

– Чуваш ли ме? – попита д-р Митомо от другата страна на стъклото. Той седеше зад малко бюро с контролна станция и говореше в микрофон.

– Силно и ясно, докторе.

– Добре. Тестът ще започне всеки момент. Ще чуеш поредица тонове понякога в лявото ухо, понякога в дясното, понякога в двете. Щом чуеш тон в лявото ухо, ще вдигнеш лявата ръка. Ако е в дясното ухо, дясната ръка и, разбира се, двете ръце, когато е в двете уши. Разбра ли?

– Разбрах.

– Тогава да почваме. Готов ли си?

– Да.

Митомо натисна бутон на контролната станция.

Миг по-късно Янсен вдигна показалеца на лявата си ръка.

– Много добре, Карл. Изглежда, сме готови. Готов ли си да започнем теста?

Янсен кимна.

– Готов съм.

– Да започваме тогава.

Няколко минути Митомо нагласяваше циферблати и копчета, след това натисна бутона за първия тон. Янсен вдигна дясната си ръка. Две секунди по-късно вдигна лявата.

Лицето му пребледня, дишането му стана плитко.

– Нещо не е наред ли?

– Докторе... не се чувствам много добре.

– Кажи ми какво чувстваш.

Янсен понечи да стане, но счупеният му крак поддаде. Той падна назад, зяпнал за въздух, паникьосаните му очи умоляваха Митомо за помощ. Изпищя, но звукът заседна в устата му. Хвана се за гърлото и подбели очи.

А после се блъсна в стъклото и рухна на пода.

Д-р Митомо държеше цигарата в устата си, докато преглеждаше отворената гръдна кухина на Янсен. Трупът лежеше върху стоманена маса за дисекции.

Генерал-лейтенант Иши влетя в помещението за аутопсии. Той беше командир на Отряд 731, официално известен като Главно управление по водоснабдяването и профилактиката на частите от Квантунската армия. В действителност това беше японският изпитателен център за химически и биологически оръжия.

– Митомо, какво откри? – попита мустакатият хирург.

– Моят аерозолен ботулинов токсин сработи перфектно върху американския екземпляр.

Той започна мушка мускулатурата около белите дробове на Янсен със скалпел.

– Диафрагмата, коремните, междуребрените, стъблестите, дори стерноклеидомастотоидните мускули – всички са твърди като вулканизирана гума. Пълна парализа почти на мига.

Янсен беше избран, защото го бяха сметнали за отличен екземпляр на американската биология.

Митомо беше отправил спешно искане до армията за заловени американци. Янсен обаче пристигна в толкова лоша форма, че Митомо беше принуден първо да възстанови здравето му, така че тестът да бъде проведен както трябва.

– Колко екземпляра си тествал? – попита Иши.

– Това е петият американец. Беше съвършен екземпляр в отлично здраве и без съпътстващи заболявания. Не показа никаква съпротива срещу ботулина.

– Значи можем да пристъпим към операция „Черна хризантема“?

– Веднага щом произведем достатъчно количества от невротоксина.

– Отлично. Ще съобщя на нашите началници. Добра работа, Митомо.

– Благодаря, господине.

– Когато свършиш с прегледа, изгори тялото, както направи с останалите.

– Разбира се.

Иши потупа Митомо по рамото.

– Благодарение на теб ще спечелим тази война.

1.

Нигер, Африка

Днешно време

Дългият конвой от въоръжени пикапи „Тойота“, натоварени с нигерски войници, бързаше на север през пустинята по утъпкан черен път, заграден от дълбоки пясъци и възлести акации. Виещ вятър пълнеше въздуха с фин като пудра пясък, червен като ръжда на слънцето в късния следобед.

Колоната беше все още на три часа от селото, където според съобщенията се криеше регионалният командир на фракцията на Ислямска държава. Нигерските войници бяха далеч извън безопасността на своята база, но бяха много. Местните бойци бяха въоръжени само с калашници и се придвижваха на мотоциклети с въздушно охлаждане. Предпочитаните им цели бяха невъоръжени селяни и безпомощни фермери, а не войниците.

– C̕est comme la surface de Mars – каза шофьорът, старши сержант. Носеше емблемата със скорпион на 1-ви експедиционен корпус на Нигерската армия (ЕКНА). Камуфлажната му униформа от американски военни излишъци беше покрита с прах.

Лейтенант Вонкойе, командирът на мисията, се усмихна на коментара на сержанта.

– Значи си бил на Марс, сержант?

Сержантът му отвърна с ослепително бяла усмивка под прекалено голямата каска и поклати глава.

– Това казваха американците.

– Американците казваха много неща.

Вонкойе веднага съжали за коментара си. Всъщност той харесваше американците, особено войниците, с които провеждаше учения. Но повечето американски войници вече ги нямаше благодарение на военната хунта, която сега управляваше държавата. Единствените останали янки заемаха голямата база за безпилотници, построена от тях в Агадес, но им беше забранено да я напускат.

Обучителите от американските специални части бяха страховити воини с много познания и боен опит, но бяха скромни, за разлика от френските парашутисти, които се бяха сражавали заедно с тях през годините. Вонкойе помнеше как американците ги тренираха здраво, но все пак идваха в нигерския лагер да играят футбол с тях, за разлика от перчещите се франсета, които въпреки общия език презираха нигерците.

„Няма значение – помисли си Вонкойе – Тези дни отдавна са минало.“ Американците и французите бяха изгонени по заповед на новия президент на Нигер, който сам беше генерал от армията. Вонкойе като голям патриот беше съгласен с тази заповед, колкото и да беше опасна.

Ислямистката чума изригваше из целия район. В течение на годините американците и французите бяха похарчили доста пари, за да се борят с джихадистите в Африка. Усилията им бяха националистки, а не хуманитарни. Воюваха с терористите в Африка, за да не бъде пренесена войната в техните страни.

Двете западни държави си бяха партнирали с Нигер, една от най-бедните страни на света, в дългата кървава борба. Може би щеше да е по-добре, ако Западът пращаше помощи вместо оръжия, често си беше мислил Вонкойе, но това бяха неща за неговите началници. Той беше воин и единственото му задължение беше да воюва срещу ислямистките врагове, чиято численост нарастваше ежедневно.

Слуховете за голям съюз между конкуриращите се фракции на Ал Кайда и Ислямска държава се носеха из столицата Ниамей. През последните години Гвинея, Буркина Фасо и Габон бяха попаднали под властта на военни хунти, всички подтикнати към действие от подкрепата на западните сили за некадърните и корумпирани правителства в името на безопасността. Други африкански правителства бяха на прага да бъдат свалени, включително в могъщата Нигерия. Джихадистите бяха готови да се възползват от очаквания хаос.

Както и руснаците.

Сега опасното бъдеще на цяла Африка лежеше все повече в ръцете на самите африканци. Дори Мали, сега също управлявана от военни, беше изгонила петнайсетте хиляди миротворци на ООН, базирани там. Съдбата на Нигер щеше да бъде определена от нигерците и ЕКНА беше острието на националното копие във войната срещу джихадисткия терор. Младият горд лейтенант много добре разбираше опасностите. Той беше професионален войник.

Обърна се назад, за да погледне младите лица от другата страна на малкото задно стъкло на пикапа, подхвърляни из каросерията. Очите им бяха здраво стиснати срещу задушаващия прахоляк, а голите им лица бяха възпалени от жулещия пясък. Каросерията на всеки пикап беше претъпкана по същия начин с изключение на онази, натоварена с муниции и резервни гуми. Всеки от мъжете стискаше АК-47 или ръчен противотанков гранатомет (РПГ). Със свободната си ръка се държаха за каквото можеха, включително за монтираните на стойка в каросерията руски картечници.

– Чу ли това, лейтенанте? – попита сержантът.

Вонкойе се вслуша. Над рева на четирицилиндровия дизелов двигател на тойотата чу познатия звук на биещи въздуха хеликоптерни витла. Беше отправил молба за въздушно прикритие, но му беше отказано заради недостига на летателни апарати.

Вонкойе подаде глава през прозореца. Жулещият пясък започна да боде лицето и да насълзява очите му, но той все пак успя да различи формата на хеликоптер в далечината на изток високо над линията на дърветата. Носеше се на север, но направи кръг в обратна посока.

– Това е „Блек Хоук“.

– Американци! – засмя се сержантът. – Мислех, че всички са заминали.

– Сигурно са видели моето искане – каза Вонкойе, преизпълнен с гордост. Той беше отличникът на американските инструктори. Може би репутацията му беше дори по-голяма, отколкото предполагаше, и старите му приятели бяха решили да се присъединят към битката въпреки техните заповеди.

Радиото на лейтенанта изпука със съобщение от водещата кола.

– Лейтенанте, пред нас има хъмви.

Вонкойе и сержантът си размениха уверени погледи. С американците на тяхна страна джихадистите нямаха никакъв шанс. Залавянето на кръвожадния им командир дори можеше да спечели на Вонкойе повишение.

Лейтенантът вдигна преносимата радиостанция до устата си.

– Внимание, конвой. Говори Вонкойе. Всички да спрат. Американците са тук. Ще почиваме десет минути. Храна, вода – всичко, от което се нуждаете. Аз ще говоря с американския командир. Вонкойе, край.

Стоповете на водещия пикап скоро светнаха и той спря на пътя. Пикапът зад тях направи същото.

– Заобиколи го – заповяда лейтенантът. – Искам да говоря с това хъмви.

– Слушам.

Точно докато сержантът завиваше наляво, за да излезе от пътя, водещият пикап изригна в огнена топка и разкъсана стомана. Горящо тяло изскочи от каросерията и хукна сляпо към дърветата на запад.

Преди Вонкойе да успее да схване огнената гледка, същата линия дървета изригна в унищожителен ракетен и картечен огън.

За миг половината от превозните средства в неговия конвой бяха разбити. Тежки 7.62-милиметрови куршуми започнаха да се забиват в пикапа на Вонкойе. Кръв изпръска задния прозорец, писъците на войниците бяха приглушени от притока на адреналин в кръвоносната система на Вонкойе.

Сержантът завъртя волана в противоположната посока и подкара към отсрещната дървесна линия за прикритие, докато Вонкойе крещеше заповеди по радиото:

– На изток към дърветата! Карайте към дърветата!

Но беше късно. Още противотанкови ракети, монтирани върху хъмвитата, скрити в западната дървесна линия, бяха превърнали девет от единайсетте пикапа в горящи коруби. Другите два бяха надупчени от картечен огън и стояха неподвижни в пясъка с разкъсани гуми и пробити ламарини. Малцината, които бяха оцелели от първоначалното нападение, бяха убити, докато тичаха да се скрият.

Ботушът на сержанта натисна педала на газта до пода. Умелото му шофиране му позволи да избегне пламтящите останки пред тях, а разбитият пикап зад тях попречи на ракетите да вземат на мушка тяхната кола. Вонкойе се обърна назад и видя кървавото лице на млад войник, притиснато в задния прозорец; безжизнените му очи го обвиняваха за пълния провал.

Вонкойе видя един ефрейтор в окървавена униформа да завърта тежката картечница „Корд“ калибър 12, монтирана в тойотата, и да открива огън точно когато неговият пикап се гмурна сред дърветата.

Вонкойе блъсна вратата да се отвори и хукна към дърветата в мига, когато окървавеният ефрейтор беше изхвърлен от пикапа от добре прицелен автоматичен откос. Лейтенантът успя да стрелне бърз поглед към шестте безжизнени тела, нахвърляни в каросерията като брезентови чували с месо от кланицата. После хукна с лице, покрито със сълзи и ярост. Сержантът го следваше по петите.

Петнайсет метра над върховете на дърветата увисналият „Блек Хоук“ вдигаше заслепяващи облаци задушаващ прах. Вонкойе извика, когато куршуми от картечница се врязаха в гръбнака му, но го уби един, който му пръсна черепа.

2.

На борда на „Орегон“

Омански залив

Хуан Кабрило стоеше на палубата на „Орегон“, вдигнал ръка, за да скрие лицето си от парещата слънчева светлина, а бистрите му сини очи бяха впити в далечна точка на болезнено яркото кобалтово небе. Боботещият летателен апарат на „Орегон“ с накланящи се витла „Аугуста Уестланд“ АУ609 беше започнал да се спуска.

Внезапен пристъп на вятъра побутна мускулестото му високо метър и осемдесет и пет тяло на плувец. Пръстите на вятъра се плъзнаха през ниско подстриганата му избеляла от слънцето коса и развяха антикварната му хавайска риза от 1955 г. като знаме в ураган.

– Откъде се взе този вятър? В прогнозата нямаше буря – каза Линда Рос с пискливия си глас. Зелените ѝ очи с формата на бадем бяха скрити зад свръхголеми авиаторски очила и черна бейзболна шапка. Макар да беше стройна и силна, вятърът ѝ създаваше такива проблеми, че трябваше да се хване за големия бицепс на Хуан, за да запази равновесие.

– Появи се от нищото – отговори Хуан. – Това не ми харесва.

Кали Козима седеше удобно на седалката на втория пилот в машината с наклоняващи се витла. Дългата ѝ до раменете руса коса с цвят на мед беше вързана на конска опашка, за да може да си сложи слушалките и слънчевите очила „Оукли“, които пазеха очите ѝ от пронизващата светлина.

Гомес беше взел Кали от терминала за частни самолети в Дубайското централно международно летище – едно от многото, с което Корпорацията имаше отдавнашно дискретно споразумение. С пронизващите си кафяви очи и стилизиран мустак на стрелец от Дивия запад Гомес притежаваше грубовата красота, но очарователната му самонадеяност дразнеше повечето жени.

Кали се смръщи, когато посочи през предния прозорец. Оманският залив беше осеян с товарни кораби и петролни танкери.

– Гомес, това ли е „Орегон“?

Светлосин товарен кораб с бяла кърмова надстройка беше хвърлил котва на няколкостотин метра под тях. Тя виждаше дълъг сто и осемдесет метра суховоз с четири жълти крана, издигащи се до отворените големи трюмни люкове. През годините беше видяла десетки подобни плавателни съдове. Това въобще не беше онова, което очакваше.

– Да. Това е „Орегон“. – Въпреки електронния микрофон гласът на Гомес беше дълбок и опушен като ребра на скара.

– Няма вид на нещо особено.

– Точно това е номерът. – Той се ухили и внимателно започна да спуска машината.

– Не че нещо... но къде ще приземиш аугустата? – попита Кали.

Гомес отвори уста да отговори, но в този момент в слушалките им започна да вие авариен сигнал.

Очите на Кали станаха големи като чинии. Кръвното ѝ налягане скочи в главата ѝ, а стомахът ѝ се изля в обувките.

Падаха от небето.

– Градиент на вятъра – каза спокойно Гомес в микрофона, докато даваше газ. Същевременно натискаше педалите на витлата и работеше с джойстика за цикличния контрол на наклона на перките и лоста за колективен контрол на ъгъла на атака, за да създаде масивен подем, без да увисне, и въпреки това да не изгуби контрол. Двете турбини „Прат & Уитни“ започнаха да вият, когато оборотомерът стигна червената зона.

Внезапното нарастване на мощността залепи Кали за седалката, докато носът на аугустата се стрелваше към небето. Чилета от високата облачност започнаха да прелитат над предното стъкло.

Хеликоптерът се въртеше и друсаше, но Гомес дори не се изпоти. Умелото боравене с контролните уреди беше заблуждаващо бързо.

Алармата за градиент на вятъра изведнъж млъкна, машината с накланящи се витла се стабилизира и Гомес я насочи отново по курс за кацане. Кали седеше изправена на мястото си, леко позеленяла около устата.

– Госпожице, добре ли си?

– И в по-кофти положение съм била, но не във въздуха.

Гомес се усмихна. От онова, което беше чул за нея, това сигурно беше вярно.

Трите малки колелета на аугустата кацнаха върху маскирания трюмен люк, който служеше на „Орегон“ за хеликоптерна площадка, нежно като перце, паднало върху кадифе. Виещите турбовитлови двигатели намалиха обороти, докато двама от „хангарните маймуни“, както бяха известни на корабен жаргон, се втурнаха да обезопасяват хеликоптера, преди да го спуснат с асансьора в трюма.

Хуан отвари вратата на кабината и Кали слезе с голяма водонепроницаема мешка в ръка. Двамата никога не се бяха срещали, но помежду им се появи незабавна симпатия, като между близнаци, разделени след раждането им.

И може би дори нещо повече.

Кабрило забеляза нейния меден тен на хавайска сърфистка, каквато тя беше поне в свободното си време. Той имаше същия тен, докато сърфираше по плажовете на Ориндж Каунти, Калифорния, преди години. Все още се радваше на много слънце на открито, но не заради сърфирането. Протегна ръка и каза:

– Добре дошла на борда. Аз съм Хуан Кабрило.

Кали я стисна.

– Кали Козима.

Хуан почувства горещи вълни да минават помежду им, но не заради горещото време.

– Видях, че горе улучихте сложни ветрове – каза Хуан. – Страхотно кацане.

– Ударихме низходящо течение или то ни удари. Но вашият пилот се оказа наистина забележителен.

– Гомес е награждаван боен пилот. Летял е на АХ-6М „Литъл Бърдс“ за „Нощните преследвачи“ на армията на САЩ – 106-и авиационен полк за специални операции, – преди да дойде при нас. Той е един от най-добрите.

Кали се смръщи недоумяващо.

– Знам, че се казва Гомес, но на лентата на костюма му пише „Адамс“.

– Гомес му е прякорът – обясни Хуан. – Той оказва определено въздействие върху дамите. Една от многото дами, която не успя да устои на голямото му обаяние, беше любовницата на един перуански наркобарон, която приличаше на Мортиша от филма „Семейство Адамс“...

– И Гомес Адамс беше нейният съпруг – усмихна се Кали. – Разбрах. По-добре от това да ти викат Лърч .

– Вярно. – Хуан посочи Линда. – Това е Линда Рос, моят вицепрезидент „Операции“ и трети помощник-капитан на „Орегон“.

– Истинска чест е най-накрая да се срещнем – каза Линда и двете с Кали се здрависаха.

Кали забеляза стряскащо ярката грива на Линда да се показва изпод бейзболното кепе и каза:

– Обичам неоновите коси.

Линда свали слънчевите очила и под тях се показаха луничките ѝ около деликатното носле.

– Знам, малко е шантаво, но си сменям цвета на косата почти толкова често, колкото си сменям чорапите. Не мога да се отърва от този навик.

– Линда е служила в Пентагона като офицер от военноморското разузнаване, преди да дойде да работи с нас – каза Хуан. – Мисля, че така опитва да се освободи от всички тъпи флотски правила, които е била принудена да спазва.

– Благодаря, доктор Фройд – каза Линда и си сложи авиаторските очила .

– Може би ще се наложи да взема кислородна бутилка назаем – каза Кали. – Разбрах, че си и пилот на подводница?

– Най-добрата на борда с изключение на Председателя. – Линда кимна към Хуан, после кимна на една от хангарните маймуни, широкоплещест нисък набит мъж със сини работни дрехи, и той притича.

– Мадам?

Тя посочи огромната мешка на Кали.

– Отнеси багажа на госпожица Козима в каютата за гости. Номер 311, две врати след моята.

– Не е нужно – възрази Кали. – Доста е тежка. Най-вече оборудване.

– За мен ще е удоволствие, мадам. – Палубният моряк вдигна тежката чанта, сякаш беше пълна със захарен памук, и се завъртя на пети.

Докато тя успее да благодари, той вече бързаше към надстройката.

Кали се обърна към Хуан и го погледна с любопитство.

– Защо те наричат Председател?

Големите хидравлични двигатели на самолетния асансьор започнаха да вият – аугустата се спускаше в трюма.

– Ние управляваме „Орегон“ и неговите операции като компания, листвана на „Уол Стрийт“, а не военна организация. Всъщност нашата бизнес операция се нарича „Корпорацията“.

– Имате нужда от по-добър отдел „Маркетинг“.

– Не съм несъгласен – засмя се Хуан, – защото аз съм отдел „Маркетинг“. Аз съм председателят на Корпорацията, Линда е вицепрезидентът, а Макс Хенли е президентът. Ще се запознаеш с него по-късно.

– Няколко пъти си говорихме по скайпа. Много умен човек.

– Макс помогна при строителството на „Орегон“ – отговори Хуан. – Той е един от най-добрите инженери, които съм срещал.

– Идеята за „Орегон“ обаче беше на Хуан – добави Линда – и той беше първият конструктор.

Кали кимна.

– Впечатляващо.

– Това е голям комплимент, особено да го чуя от жена като теб – каза Кабрило. – Приемам го и продължаваме. Предполагам, искаш да видиш своята рожба.

– Разбира се.

– Тогава ме последвай до килера на разсилния.