Цветът на надеждата

1.

Сабрина Томпсън застана насред хола в дома си в Малибу и се огледа, за миг объркана. Беше впечатляваща модерна къща. Всичко беше в бяло, с отворени пространства и много въздух. Със съпруга ѝ обожаваха местоположението, гледката към плажа и океана. Малкълм беше купил всичко това за цяло състояние от известен холивудски продуцент. Изхвърлиха цялото обзавеждане и практически построиха наново къщата като романтично място за прекарване на уикендите с крайната цел да я използват за дом, в който да се пенсионират и откъдето да могат да пътуват. Преди три години, точно след като бе навършил петдесет, Малкълм го беше споходило прозрение. Най-малката им дъщеря – Колет, която всички наричаха Коко – беше заминала за Ню Йорк, за да учи в Школата по дизайн „Парсънс“, сбъдвайки мечтата на живота си. Малкълм взе решение да се пенсионира след пет години, на петдесет и пет. Купиха къщата в Малибу като бъдещ дом. Планът им беше да продадат огромния си имот в Бел Еър след пенсионирането на Малкълм и да живеят в Малибу между пътуванията си. Вече бяха пуснали Бел Еър на пазара на огромна цена и очакваха да отнеме няколко години, докато се продаде. Не бързаха, тъй като Малкълм все още работеше. Отне им две години, за да постигнат желания вид на имота в Малибу. Започнаха да прекарват уикендите там веднага след като строителството и довършителните работи приключиха.

Семейното им гнездо пустееше вече четири години. Най-големият им син, Джъстин, беше възпитаник на „Йейл“, където бе учила и Сабрина. Тя беше завършила изящни изкуства, а Джъстин – бизнес и икономика. Сега следваше магистратура по икономика и мениджмънт в Лондонското училище по икономика. Беше на двайсет и пет. Елизабет, която всички наричаха Лизи – второто им дете – беше избрала „Принстън“, а след като се дипломира, веднага се записа в Юридическия факултет на Колумбийския университет. Сега течеше третата ѝ и последна година. Лизи беше на двайсет и четири. Коко бе получила дипломата си от „Парсънс“ преди шест месеца и в момента бе на стаж в „Прада“ в Милано, където много ѝ харесваше.

Сабрина беше дъщеря на холивудска знаменитост. Баща ѝ беше известен продуцент, създал някои от най-големите филми в индустрията. Когато се запознали и влюбили с майка ѝ, тя била обещаваща млада актриса, но след като се омъжила за бащата на Сабрина на двайсет и три, веднага се отказала от кариерата си. Той бил с осемнайсет години по-голям от нея и тя решила да остане съпруга и майка до края на живота си, без да съжалява за пропуснатите възможности. Бяха чудесни родители и обожаваха Сабрина, единственото им дете. И тя тръгна по стъпките на майка си – омъжи се млада, на двайсет и две. Имаше талант на художничка, но също се отказа от кариерните амбиции, за да отгледа трите си деца с Малкълм.

Когато децата им заминаха да следват, първоначално се почувства изгубена, но Малкълм я насърчи да отвори художествената галерия, за която винаги бе мечтала. Сабрина избра красиво помещение на „Мелроуз Плейс“ в Лос Анджелис и се забавляваше с начинанието си. Третираше художниците, които представляваше, като свои деца. Обичаше творбите им. Продаваше картините и скулптурите им на умерени цени, за да ги направи достъпни и да подпомогне развитието на кариерата им. Това беше по-скоро дело на любов, отколкото работа, наистина я караше да се чувства добре. Притежаваше галерията от четири години и често пътуваше до художествени изложения, за да търси нови творци. Самата тя беше талантлив стенописец, но използваше уменията само за собствения си дом и за избрани приятели. Харесваше ѝ да бъде съпруга на Малкълм и майка на децата си. Беше тиха и сдържана личност, не жадуваше за слава или известност. Всички врати можеха да се отворят пред нея, ако бе решила да гради кариера като актриса, но това изобщо не я интересуваше. Някога беше изпитвала желание да се изявява единствено като художник, но сега се концентрираше само върху работата на творците, които представляваше, а не върху собствените си произведения.

Малкълм беше дошъл в Лос Анджелис от Ню Йорк, за да учи в Южнокалифорнийския университет. Той също беше единствено дете в семейството си. След колежа си беше намерил работа в телевизионна мрежа и успя да се издигне в йерархията без помощта на влиятелния си тъст. Изгради кариера сам, благодарение на собствените си заслуги. Беше на двайсет и седем, когато се ожени за Сабрина. И трите им деца се родиха през първите три години. На четиресет Малкълм стана шеф на телевизионната мрежа и беше доволен от решението, което взе след петдесетата си годишнина – да се пенсионира на петдесет и пет. Смяташе, че още половин десетилетие на високопоставената и безмилостно взискателна позиция, която въпреки всичко му харесваше, щяха да бъдат достатъчни. Не беше жаден за власт, харесваше си работата и беше добър в нея. Искаше обаче в един момент да бъде свободен, за да се наслаждава на живота със Сабрина, докато са все още достатъчно млади за това. Една от целите им „за след телевизията“ беше да си купят апартамент в Париж и да прекарват време и там.

Красивата им и голяма къща в Бел Еър изглеждаше празна без децата. Сабрина и Малкълм нямаха нужда от дом с такива размери. Мястото бе вършило идеална работа, докато синът и дъщерите им бяха малки и постоянно си канеха гостенчета, които идваха и си отиваха, понякога оставаха за уикендите там. Всички приятели на Джъстин, Лизи и Коко искаха да прекарват времето си в тяхната къща. Сабрина и Малкълм умишлено бяха подредили всичко така, че да могат да наблюдават децата си, да познават приятелите им, да ги напътстват нежно и да виждат какво се случва. След като новото поколение порасна, къщата вече и на двамата им се струваше тъжна. Беше изпълнила своята цел и когато домът, който бяха препроектирали в Малибу, се оказа най-после готов след две години строителство, пуснаха имота в Бел Еър на пазара. Преди това бяха обсъдили плановете си с децата – никое от тях не възнамеряваше да живее отново в Лос Анджелис. Модният свят щеше да отведе Коко в Париж, Ню Йорк или Милано. Лизи се беше влюбила в Ню Йорк. Искаше да се дипломира като адвокат и да работи в кантора там, след като завърши, а Джъстин беше очарован от Лондон и възнамеряваше да прекара първите години от кариерата си в Европа, за да придобие опит в международните финанси.

Дори и някой от тях да решеше да се върне в Лос Анджелис, нямаше да заживее отново в родния си дом. Затова Малкълм и Сабрина пуснаха къщата на пазара на много висока цена. Не бързаха. През уикендите се забавляваха заедно в по-удобната къща на плажа. Това беше любовното им гнездо, много по-подходящо за двойка с пораснали деца. Нямаха нужда от кой знае какъв персонал, за да го поддържат. Използваха услугите на фирма за почистване и им харесваше да бъдат сами в края на седмицата. На всяко от децата бе отредена отделна спалня, за да могат да им гостуват, имаше и две допълнителни стаи за гости. Къщата в Малибу беше като празна страница. Нямаха история там, нямаха спомени, както в Бел Еър, от детството на децата си и от прекараните множество щастливи години. Къщата в Малибу изглеждаше нова и свежа. Беше по-подходяща за бъдещето им. Бел Еър беше символ на миналото и не се вписваше в живота, който планираха след пенсионирането на Малкълм. Искаха да бъдат свободни, да пътуват по света.

Малкълм и Сабрина се открояваха като една от онези двойки, които са направили всичко, както трябва. Бяха се оженили за подходящия човек и двайсет и шест години по-късно оставаха влюбени един в друг, без изневери или съжаления. Имаха добри деца, възпитани в силни семейни ценности и насърчавани да следват мечтите си точно както Малкълм бе подтикнал Сабрина да следва своите по отношение на галерията, която толкова ѝ харесваше, след като младите напуснаха дома. Тя се отнасяше сериозно към това занимание, беше отдадена на художниците си. Работеше в тясно сътрудничество с наетата от нея управителка на галерията, Хали Брукс, която също беше талантлива художничка и имаше диплома по бизнес от Калифорнийския университет. Сабрина и Хали бяха добри приятелки и добър екип.

Самият Малкълм бе постигнал забележителен успех в кариерата си. Беше натрупал много солидно състояние, славеше се като отговорен човек, добър съпруг и баща. И двамата със Сабрина бяха загубили родителите си по време на брака, след което тя имаше и собствени пари от наследството. Майката и бащата на Малкълм бяха с по-скромни възможности, той бе изградил сам богатството си и щедро разполагаше с него. Със Сабрина имаха топъл кръг от приятели, но си оставаха най-близки един с друг, което беше необичайно.

Сабрина беше интелигентна и Малкълм често обсъждаше с нея трудните си решения. Уважаваше мнението и съветите ѝ. Тя бе убедена, че има за съпруг най-добрия мъж на света. Никога не поглеждаше с интерес друг, въпреки че беше красива, висока, слаба и блондинка. Много от приятелите на Малкълм му завиждаха. И двамата съпрузи бяха честни хора, отдадени родители, уважавани в своята общност – двойка, на която всички се възхищаваха, някои дори се случваше да злобеят. Малкълм цял живот се ръководеше от теорията, че добрите неща се случват на добрите хора. Беше благодарен за това, което споделяше със съпругата си, не го приемаше за даденост. Обичаха се дълбоко и полагаха съзнателни усилия да вършат правилните неща, да спазват думата си. От тази гледна точка изглеждаше справедливо, че през двайсет и шестте години, прекарани заедно, постоянно им се случваха хубави неща. Нямаха инциденти или трагедии нито в професионален, нито в личен план. Тъгуваха по загубата на родителите си, но те си бяха отишли на подходяща възраст и след добър живот.

Преди година Сабрина и Малкълм пътуваха до Париж, за да отпразнуват Нова година, тъй като след Коледа децата им заминаха в преследване на собствените си планове. Във френската столица винаги отсядаха в „Риц“. Там имаха любим апартамент, в който се чувстваха като у дома си. Разполагаше със съседни стаи за децата, когато пътуваха като семейство през лятото. Прекарваха по една седмица заедно на любимото си място в Южна Франция. Джъстин, Лизи и Коко никога не пропускаха тази традиция, но пътуването за Нова година трябваше да бъде романтично преживяване за родителите им.

Сабрина много се изплаши, когато една сутрин Малкълм се спъна и си изкълчи глезена на стъпалата пред „Риц“. Той беше подчертано атлетичен, играеше редовно тенис и никога преди не му се беше случвало подобно нещо. Няколко дни по-късно, докато си наливаше второ кафе на закуска, изпусна термоса, а на Нова година, докато сипваше по чаша шампанско за себе си и за нея, същото се случи и с бутилката. Сабрина изпита смразяващо кръвта предчувствие. По време на пътуването не се случиха други инциденти, но след това един следобед Малкълм падна до басейна в къщата в Бел Еър. Сабрина настоятелно го увещаваше да отиде на лекар, но той все отлагаше. Имал много работа в офиса, освен това се чувствал добре.

През февруари се случиха още две дребни ситуации. Веднъж Сабрина забеляза, че Малкълм се затрудняваше да държи химикалката, докато подписва нещо, а една сутрин изведнъж започна да говори неразбираемо, което притесни и него самия. Най-накрая отиде на лекар. Направиха му редица изследвания. Сабрина се притесняваше, че може би получава леки инсулти, което би обяснило паданията му, отслабването на хватката и изпускането на предмети. Малкълм беше само на петдесет и три, оставаха му две години до пенсиониране, но работата му бе много напрегната и това явно се отразяваше.

След като го прегледа много задълбочено, личният лекар му назначи още изследвания и ЯМР. Изпрати го при редица специалисти. Малкълм премина през какви ли не електродиагностични процедури, включително електромиография и изследване на скоростта на нервната проводимост, обширна кръвна картина, тестове на хормоните, щитовидната жлеза и паращитовидните жлези, рентгенови снимки, още веднъж ЯМР, лумбална пункция, миелограма, нервна биопсия и неврологично изследване. Лекарите не пропуснаха нищо. Нито Малкълм, нито Сабрина бяха подготвени за диагнозата, която в крайна сметка поставиха.

Личният лекар им съобщи новината възможно най-деликатно. Малкълм имаше амиотрофична латерална склероза, по-известна като АЛС или болест на Лу Гериг. Двамата съпрузи отказваха да го признаят, но осъзнаваха, че това бе смъртна присъда, предшествана от мъчително спускане в ада. Нямаха представа как и защо Малкълм се бе разболял, а и нямаше лек. Ставаше въпрос за дегенеративно заболяване, което щеше да засегне двигателните му способности. В крайна сметка нервните му клетки щяха да бъдат унищожени и вече нямаше да може да говори, да преглъща или да диша. Краят му щеше да дойде на апарат за изкуствено дишане, докато умът му щеше да се съхрани непокътнат. Средната продължителност на живота след подобна диагноза бе три години. Д-р Фарбър им обясни, че някои хора живеят пет или десет години със заболяването, а пет процента оцеляват дори до двайсет. Това беше нещо, на което само можеха да се надяват. Имаше малка вероятност Малкълм да изживява периоди на „спиране“ или „ремисия“, в които болестта да не прогресира или да настъпва подобрение за година или повече. Това ставало в един процент от случаите. Шансовете не бяха в полза на Малкълм, колкото и да се опитваше да вярва в теорията си, че доброто се случва на добрите хора, какъвто той със сигурност беше. За първи път двамата със Сабрина трябваше да се сблъскат с факта, че можеха да ги сполетят и лоши неща, дори много лоши. АЛС беше едно от тях.

И двамата бяха шокирани, когато им съобщиха диагнозата. Сабрина шофира до вкъщи. Малкълм вече не се чувстваше комфортно зад волана. Щом се прибраха, и двамата избухнаха в сълзи. Прегърнаха се. Не можеха да си представят по-лош кошмар от този. Двигателните му умения вече бяха засегнати. Нямаше начин да се каже колко дълго щеше да живее и в какво състояние, дали щеше да има периоди на спиране или обрат в състоянието му, колко бързо щеше да прогресира болестта и дали щеше да попадне сред щастливите пет процента, които оцеляваха десет или двайсет години. Дори след двайсет щеше да е едва на седемдесет и три – все още твърде млад, за да си отиде.

В деня след диагнозата Малкълм се върна на работа, а Сабрина прекара цялото време в плач у дома. Нищо по-лошо не можеше да се случи, освен ако не беше умрял внезапно. Вместо това бе изправен пред перспективата за дълга и мъчителна смърт. Държеше се смело – тревожеше се повече за Сабрина, отколкото за себе си.

Болестта беше безмилостна и напредваше неумолимо. Към края на февруари Малкълм вече не можеше да ходи, беше прикован в инвалидна количка и загубил функциите на ръцете си. Беше обяснил ситуацията поверително на председателя на телевизионната мрежа, който също изглеждаше съсипан от мъка. Диагнозата и прогнозата бяха толкова жестоки! Малкълм съобщи, че ще се пенсионира съвсем скоро, и даде препоръки кого да изберат за негов наследник. Управителният съвет бе съкрушен.

Помолиха децата да си дойдат у дома за уикенда и тогава им съобщиха новината. И тримата останаха не по-малко шокирани от родителите си. Опитваха да се показват оптимистично настроени, че баща им ще бъде един от щастливците, но късметът на Малкълм изглежда се беше изчерпал след дълги години само безупречни резултати. Беше сълзлив уикенд, в който Джъстин, Лизи и Коко се стараеха да бъдат смели заради родителите си, но когато останаха сами вечерта, споделиха един с друг най-големите си страхове.

В началото на март Малкълм подаде оставка от поста си в телевизионната мрежа. Речта му ставаше трудна за разбиране, а в рамките на следващия месец напълно загуби способността си да говори. Използваше компютър, а след това и таблет, за да общува със Сабрина и лекарите си. Болестта напредваше с галопираща скорост. Сабрина прекарваше всеки миг със съпруга си. През април нае медицински сестри, които да ѝ помагат да го премества, но извън това сама се грижеше за него с безкрайна любов и нежност. Дихателната система на Малкълм все още функционираше и бе пощаден от апарата за изкуствено дишане.

През май децата се прибраха у дома. Прекараха последните три седмици с баща си. Всички бяха край него, стояха тихо около леглото му, докосваха го, а той ги гледаше с благодарност и съжаление. През юни почина в прегръдките на Сабрина. Краят не беше болезнен, но бе ужасяващо тъжен – най-тежкото и мъчително изживяване, пред което порасналите му вече деца се бяха изправяли.

Едно от последните неща, които Малкълм написа на Сабрина посредством таблета си, бе желанието тя да си купи апартамент или къща в Париж. Сабрина изобщо не можеше да мисли за това в последните часове на съпруга си. Коко обаче видя посланието и се усмихна. Баща им беше забележителен човек – дори на прага на смъртта мислеше за всички останали, но не и за себе си.

Телевизионната мрежа им предложи всяка възможна помощ, но нямаше какво да се направи. Хали, управителката на галерията, помогна на Сабрина да организира погребението, а децата правеха всичко възможно, за да подкрепят майка си и един друг. Тя запази достойнство и се показа силна заради тях. След церемонията си тръгнаха с разбити сърца, но Лизи и Джъстин трябваше да се връщат на лекции, а Коко – на работа в Милано. Университетите и „Прада“ бяха проявили съчувствие към отсъствието през последните дни на баща им, но не можеха повече да го удължават. След като заминаха, Сабрина трябваше да се справя сама. Чувстваше се парализирана от скръб, едва успяваше да става от леглото. Малкълм бе живял само четири месеца, след като му поставиха диагнозата. Състоянието му се беше влошило с бясна скорост. За него това се оказваше по-скоро милост от страна на съдбата, но за нея беше непоносимо болезнено. Не можеше да си представи живота без голямата си любов. Не беше ходила в галерията от два месеца и изобщо нямаше желание да бъде там. Хали се грижеше за всичко и идваше в къщата, за да наглежда приятелката си. Лесно се забелязваше, че Сабрина не се храни. До юли отслабна шокиращо много и семейството отмени лятната си екскурзия до Южна Франция. Никой не беше в настроение за подобна почивка. През август децата се прибраха за седмица у дома. Изживяха изключително мрачен период. Всички се тревожеха за майка си, когато си тръгнаха, но не можеха да останат. Имаха свой живот и задължения в други градове. Сабрина се опитваше да изглежда добре, но истината прозираше ясно в отслабналата ѝ фигура.

В края на август ѝ се случи неочакван обрат. Къщата в Бел Еър все още беше на пазара – нещо, което напълно беше забравила. Беше спряла всички посещения на агенти на недвижими имоти, докато Малкълм боледуваше, и все още не ги бе подновила. Изведнъж обаче получи сериозна оферта. Последното, което ѝ се искаше, беше да продава дома си точно сега. Бяха останали там в последните месеци на Малкълм, за да са по-близо до болницата и да е по-удобно за медицинските сестри. Сабрина не беше ходила в Малибу и след смъртта на Малкълм. В Бел Еър се чувстваше по-близо до него. Помоли Хали да отхвърли офертата, но потенциалният купувач я повиши значително. Предложението не можеше просто така да се пренебрегне, затова Сабрина потърси съвет от децата си. Изпитваше сантиментални чувства към къщата, особено след като Малкълм бе починал там, но и тримата бяха единодушни, че майка им се погребваше жива в този дом. Насърчиха я да се откаже от него.

– Какво би искал татко? – попита я Лизи, като много добре знаеше отговора.

Решението за продажбата на къщата поначало идваше от Малкълм, който беше проницателен бизнесмен и не би пропуснал подобна оферта. Потенциалният купувач беше сред най-големите режисьори и продуценти в Холивуд и от години се възхищаваше на имота. Беше го посещавал и го познаваше добре. Надяваше се, че Сабрина ще приеме щедрото предложение.

– Щеше да ми каже да я продам – отвърна Сабрина на Лизи с въздишка.

От финансова гледна точка това беше правилното решение, въпреки че всъщност нямаше нужда от парите. Разполагаше със собствени средства, а и Малкълм ѝ беше оставил половината от солидното си състояние, като другата половина бе разделил поравно между децата. Всички бяха добре осигурени.

След няколко дни на дълбок размисъл, Сабрина прие предложението. Купувачът щеше да плати почти двойно повече от исканата цена и искаше сделката да бъде сключена в рамките на шейсет дни.

Сабрина се усещаше като в състояние на робот, но все пак успя да опакова по-голямата част от вещите в склад за децата и през октомври премести необходимото в Малибу, където отдавна не беше ходила.

Вече от два месеца живееше там. Сега това беше единственият ѝ дом. В момента оглеждаше хола, опитвайки да реши къде да сложи елхата за първата им Коледа без Малкълм и в Малибу. Къщата изглеждаше като дъх на лято, светла, отворена и просторна, изцяло декорирана в бяло. Бяха прекарвали щастливи дни там, но у Сабрина не се създаваше никакво коледно усещане, докато поставяше дръвчето близо до италианската камина от бял мрамор. Беше донесла всички празнични украшения от Бел Еър. Щяха да изглеждат странно в тази елегантна, ултрасъвременна къща, така че Сабрина ги прегледа и избра само онези, които знаеше, че децата обичаха най-много, и които щяха да се впишат възможно най-добре в новата обстановка.

– Защо не ме оставиш да го направя вместо теб? – беше я помолила Хали, но Сабрина не ѝ позволи. Искаше да участва. Все още ѝ липсваше къщата в Бел Еър и щастливите спомени от нея. Знаеше обаче, че бе постъпила правилно с продажбата. Не можеше да се държи за миналото, а и двамата с Малкълм бяха взели решението година по-рано. Просто моментът беше труден, твърде скоро след смъртта му. Опитваше се да бъде смела.

Когато приключиха с украсяването на елхата, Сабрина отстъпи крачка назад, погледна я и се усмихна – първата усмивка, която Хали виждаше на лицето ѝ от шест месеца, от юни. И преди това лицето ѝ се озаряваше рядко, докато Малкълм с всеки изминал ден ставаше все по-зле и малко по малко умираше.

– Изглежда добре – обяви Сабрина, доволна от резултата.

– Изглежда прекрасно! – отвърна ѝ Хали.

Сабрина бе купила подаръци за децата, макар и по-малко от обикновено. Нямаше нито желание, нито енергия да пазарува, но все пак се беше погрижила и за дребни, внимателно подбрани изненади за всичките си петнайсет художници. Също така беше помолила Хали да организира коледно парти с вечеря на шведска маса в галерията, въпреки че самата тя нямаше да присъства. Изживяваше дълбок траур за единствения мъж, когото някога беше обичала. На четиресет и осем години се чувстваше толкова мъртва, колкото беше и Малкълм. Не можеше да си представи бъдеще и живот без него.

Когато приключиха и с окачването на лампичките, Хали поръча храна за вкъщи. В хладилника нямаше нищо, с което да приготви вечеря. Когато седнаха на масата, Сабрина едва начена ястието си. Хапна не повече от малко дете. Не можеше нито да се храни, нито да спи без Малкълм. Все още не приемаше истински случилото се. То противоречеше на всичко, в което и двамата бяха вярвали. Преди трагедията животът им беше очарователен, а сега с мечтите бе свършено.

Приятелите им не спираха да ѝ звънят от юни насам, но Сабрина само им пращаше съобщения, за да благодари за обажданията. С никого не искаше да говори. Малкълм беше най-добрият ѝ приятел и довереник, идеалният партньор за приключението, наречено живот. Чувстваше се така, сякаш бе загубила гласа и духа си. Опитваше се да звучи оптимистично, когато децата ѝ се обаждаха, защото не искаше да ги тревожи, но те я познаваха достатъчно добре. Сабрина знаеше, че трябва да се научи да се справя сама ден след ден, но засега все още нямаше никакво подобрение от момента, в който Малкълм почина. И Хали, и децата се питаха колко време щеше да ѝ отнеме. В продължение на десетилетия с Малкълм бяха толкова близки, толкова щастливи и такава огромна част от живота един на друг, че Сабрина се чувстваше, сякаш някой бе откъснал крайниците ѝ или бе изрязал сърцето ѝ с нож. Животът без Малкълм бе немислим, но сега се бе превърнал в нещо, с което тя трябваше да се справи, защото той нямаше да се върне. Понякога мисълта за това я караше да се чувства изключително слаба.

Докато вечеряха, Хали ѝ съобщи новините от галерията, след това си тръгна. Светлините, които бяха окачили по дърветата в двора, блестяха ярко, докато излизаше, а елхата в хола изглеждаше невероятно красива. Сабрина нямаше да разочарова децата. Знаеше, че трябва да направи всичко възможно заради Малкълм и заради тях, но все пак не можеше да си представи Коледа без него, нито който и да било друг ден от годината. Той бе отнесъл със себе си сърцето и душата ѝ, след което Сабрина се чувстваше като празна черупка. Имаше усещането, че вече няма истински дом, нито твърда почва под краката си. Малкълм беше нейната опора, нейната подкрепа, нейната радост, яркосиньото небе, слънцето, което огряваше света ѝ. Без него всичко изглеждаше мрачно. Единственото, на което можеше да се надява, беше да прекара Коледа с децата си. Щяха да бъдат с нея пет дни, а след това отново щеше да остане сама. Всички искаха да се върнат там, където понастоящем живееха, за да отпразнуват Нова година с приятелите си. Сабрина знаеше, че след като си заминеха, животът пред нея щеше да бъде дълъг и самотен път към вечността без Малкълм. Не можеше дори да си го представи, така както все още не можеше да възприеме напълно станалото през последните шест месеца.

Изключи осветлението в хола и остави елхата да свети още минута. Изглеждаше красива, досущ като от картичка, но Коледа без Малкълм в къщата, която бе представлявала любовното им гнездо през уикендите, си оставаше немислима. Сабрина натисна дистанционното, за да изключи и светлините на дръвчето, след което се качи по стълбите в тъмното към спалнята си за поредната безсънна нощ без любимия мъж.