Конферентната зала на „Ефективни инженерни решения“ постепенно опустя. Всички си тръгнаха и Гедеон Крю остана сам с Илай Глин и Мануел Гарса в аскетично обзаведената стая високо над улиците на Манхатън.

Глин подкани със съсухрената си ръка Гедеон да седне на един от столовете около конферентната маса.

– Гедеон, седни, ако обичаш.

Гедеон седна. Вече усещаше, че тази среща – започнала с празнуване на успешното завършване на последния му проект за ЕИР – се превръща в нещо друго.

– Преживя доста тежко изпитание – продължи Глин. – Не само физическото преследване, но и емоционалното натоварване. Сигурен ли си, че искаш да се впуснеш в нещо ново?

– Сигурен съм – отговори Гедеон.

Глин го погледна внимателно – дълъг, търсещ поглед. После кимна.

– Отлично. Радвам се да чуя, че ще продължиш да работиш с нас като наш... – Направи пауза, докато търсеше подходящата дума. – Като наш специален пратеник. Ще ти наемем апартамент в един хотел зад ъгъла, така че ще имаш къде да отседнеш, докато ти намерим квартира. Знам колко мразиш да се отдалечаваш от любимия си Санта Фе, но сега е много интересно време да си в Ню Йорк. В момента например в библиотеката „Морган“ има специална изложба – Книгата от Келс, предоставена назаем от ирландското правителство. Запознат си с Книгата от Келс, разбира се?

– Смътно.

– Това е най-хубавият съществуващ илюстрован ръкопис, смятан за най-голямото национално съкровище на Ирландия.

Гедеон не каза нищо.

Глин си погледна часовника.

– В такъв случай би ли искал да дойдеш да го разгледаш с мен? Аз съм голям почитател на илюстрованите ръкописи. Всеки ден ще обръщат по една нова страница от книгата. Много вълнуващо!

Гедеон се поколеба и каза:

– Илюстрованите ръкописи не са точно мой интерес.

– Все пак силно се надявах да ме придружиш на изложбата – каза Глин. – Книгата от Келс ще ти хареса. Излизала е от Ирландия само веднъж, а тук е само за седмица. Ще е жалко да я пропуснеш. Ако тръгнем сега, ще успеем да хванем само последния час от днешната изложба.

– Можем да отидем в понеделник?

– И да пропуснем показаната днес страница завинаги? Не, трябва да тръгнем веднага.

Гедеон се разсмя, развеселен от сериозността на Глин. Интересите на този човек бяха наистина загадъчни.

– Честно казано, едва ли има нещо друго, за което да ми пука по-малко, отколкото за проклетата Книга от Келс.

– Убеден съм, че ще си промениш мнението.

Гедеон долови остротата в гласа на Глин, замълча за миг, после попита:

– Защо?

– Защото новата ти задача ще е да я откраднеш.

Гедеон последва Илай Глин в Източната зала на библиотека „Морган“. Въпреки че тя беше препълнена с посетители, влизането в това великолепно пространство беше все пак завладяващо преживяване. Гедеон не беше влизал в „Морган“ от обновяването ѝ – винаги бе намирал съкровищата ѝ за твърде изкусителни – и веднага беше запленен наново от сводестите изрисувани тавани, трите етажа рафтове със стари книги, огромната мраморна камина, пищните гоблени, мебелите и дебелия килим в бургундско червено. Глин, който управляваше джойстика на електрическата си инвалидна количка с едната си ръка, наподобяваща нокти на хищна птица, се движеше агресивно, като изпреварваше чакащите и се възползваше от факта, че хората са склонни да отстъпват на инвалидите. Скоро стигнаха до началото на опашката, където в голям стъклен куб бе изложена Книгата от Келс.

– Каква зала! – промърмори Гедеон докато се оглеждаше, а очите му инстинктивно отбелязваха многобройните агресивно видими детайли на високата сигурност, като се започнеше от изключително бдителните пазачи, единичния вход, лещите на камерите, които намигаха в корнизите под тавана, детекторите за движение и инфрачервените лазерни установки. И не само това – докато влизаше в залата, бе забелязал ръба на дебела стоманена врата, готова в миг да запечата помещението.

Глин проследи погледа му към тавана и подхвърли:

– Великолепен е, нали? Тези стенописи са дело на художника Хари Сидънс Моубрей, а в пазвите на свода са изобразени дванайсетте зодиакални знака. Джей Пи Морган е принадлежал към ексклузивен кулинарен клуб, в който са били допускани само дванайсет членове, като всеки от тях е имал за кодово име една от зодиите. Казват, че подредбата на знаците и други странни символи, изрисувани на тавана, са свързани с ключови събития от личния живот на Морган.

Погледът на Гедеон падна върху голямата камина в единия край на залата. Дори в изкусно изваяните ѝ ниши се забелязваше слабото присъствие на устройства за сигурност, някои от които никога не беше виждал преди и нямаше представа какво правят.

– Гобленът над камината – продължаваше Глин – е нидерландски от XVI век. На него е изобразен един от седемте смъртни гряха – скъперничеството. – Глин се засмя. – Интересен избор за господин Джон Пиърпонт Морган, не мислиш ли?

Гедеон насочи вниманието си към стъкления куб, в който се намираше Книгата от Келс. Очевидно беше направен от бронирано стъкло, и то не от стандартното синьо, а от бяло – предположи, че отговаря на стандарт P6B, – което го правеше не само непробиваемо за куршуми, но и устойчиво на взривове, чукове и брадви. Вгледа се внимателно в стъклената кутия, без да обръща внимание на страхотното и незаменимо съкровище, което се съдържаше в нея. Вместо това очите му различаваха и категоризираха многото нива на сигурност вътре – сензори за движение, сензори за атмосферно налягане, инфрачервени топлинни детектори и дори нещо, което приличаше на сензор за състав на атмосферата.

Ясно беше, че всяко смущение ще предизвика незабавно затваряне на стоманената врата – запечатване на помещението и задържане на крадеца вътре.

И това бяха само мерките за сигурност, които виждаше.

– Направо дъхът ти спира, нали? – каза Глин.

– Плаши ме до смърт.

– Какво? – сепна се Глин.

– Извинявай. Имаш предвид книгата... – Погледна я за пръв път. – Интересна е.

– Това е един от начините да се каже. Произходът ѝ е забулен в мистерия. Някои твърдят, че е написана от самия свети Колумба около 590 година. Други смятат, че е създадена от неизвестни монаси двеста години по-късно, за да се отпразнува двестагодишнината от смъртта на Колумба. Започната е в Йона, а след това е пренесена в абатството Келс, където били добавени илюстрациите. Там е била съхранявана, скрита дълбоко, тъй като абатството било нападано и ограбвано отново и отново от викингските езичници. Но те така и не намерили тази книга.

Гедеон погледна ръкописа по-внимателно. Усети как той го привлича въпреки волята му. Фантастично сложните абстрактни рисунки на страницата, почти фрактални в своята дълбочина, бяха запленяващи.

– Страницата, която показват днес, е фолио 34д – обясни Глин. – Прочутият монограм Хи Ро, или така наречената христограма.

– Хи Ро ли? Какво е това?

– Хи и Ро са първите две букви от думата Христос на гръцки език. Същинският разказ за живота на Иисус започва от Матей 1:18 и тази страница често е била украсявана в ранните илюстровани евангелия. В Книгата от Келс тези две букви, Хи и Ро, заемат цялата страница.

Тълпата започна да се струпва зад тях и Гедеон усети как нечий лакът го побутва.

Шепнещият глас на Глин продължи:

– Вгледай се в лабиринта орнаменти! Можеш да видиш всякакви странни неща, скрити там – животни, насекоми, птици, ангели, малки главички, кръстове, цветя. Да не говорим за келтските възли с огромна сложност, които са същинска мечта за математиците... И после цветовете! Златните, зелените, жълтите и лилавите! Това е най-великата страница от най-великия съществуващ илюстрован ръкопис. Нищо чудно, че книгата е смятана за най-голямото национално богатство на Ирландия. Само я погледни!

Гедеон не си спомняше досега да беше чувал нещо, което да се доближава до сегашния ентусиазъм в гласа на Глин. Наведе се по-близо, толкова близо, че дъхът му замъгли стъклото.

– Извинете, но има хора, които чакат! – чу се нетърпелив глас зад него.

Като малък тест Гедеон протегна ръка и я сложи върху стъклото.

Мигновено се чу тих звуков сигнал и един от пазачите извика:

– Не пипайте стъклото, моля! Вие, господине, махнете си ръката от стъклото!

Това стимулира нетърпеливата тълпа.

– Хайде, приятелю, дай шанс на някой друг! – чу се друг глас. Околните замърмориха, изразявайки съгласието си с него.

С продължителна въздишка на съжаление Глин докосна със съсухрената си длан джойстика и инвалидната количка се отмести с бръмчене, а Гедеон я последва. След няколко мига отново бяха на Медисън Авеню, трафикът се точеше покрай тях, а такситата непрекъснато надуваха клаксоните си. Гедеон примигна под ярката светлина.

– Нека уточня нещо. Значи искаш да открадна тази книга?

Усети как ръката на Глин докосва успокоително неговата.

– Не, не цялата. Само онази страница от ръкописа, която разглеждахме, номер 34д.

– Защо?

Мълчание.

– Помниш ли някога да съм отговарял на подобен въпрос? – любезно попита Глин, докато лимузината им спираше пред тях, за да ги откара обратно на улица „Литъл Уест 12-а“.

След три дни Гедеон Крю, който току-що се беше върнал от басейна на покрива на ултрамодерния хотел „Гансъворт“, стоеше чисто гол в апартамента си високо над квартал „Мийтпакинг“ в Ню Йорк и гледаше надолу към огромното си легло, застлано със схеми и диаграми – в тях с най-малки подробности беше описана системата за сигурност на Източната зала на библиотека „Морган“.

На ръководството на библиотека „Морган“ беше отнело осем години да убедят ирландското правителство да им предоставят Книгата от Келс. Преговорите бяха изпълнени с трудности. Основната причина бе, че през 2000 г. един от фолиантите на книгата беше изпратен в Канбера, Австралия, за изложба. Няколко страници бяха повредени от протриване и загуба на пигмент – виновни се бяха оказали вибрациите на самолетните двигатели – и сега ирландското правителство не желаеше да рискува да я дава повторно назаем.

Джеймс Уотърмейн, ирландско-американският милиардер и основател на „Уотърмейн Груп“, си беше поставил за лична мисия да покаже книгата в Съединените щати. Известен със своята харизма и чар, той бе успял да убеди ирландския министър-председател, а накрая и правителството, да я дадат – при строги условия. Едно от тези условия беше цялостна реконструкция на системата за сигурност в Източната зала на библиотека „Морган“, за която Уотърмейн беше платил лично.

Първоначално Уотърмейн се бе опитал да изложи ръкописа в Смитсоновия институт. Охраната на музея обаче не беше пожелала да осигури необходимите високотехнологични промени и начинанието се бе провалило. Гедеон тайно се беше зарадвал на тази информация. Макар Вашингтон да му беше оставил ужасни спомени като дете – все пак там бяха убили баща му, – през последните години той няколко пъти беше идвал тук и градът му се беше сторил донякъде скучен, дори заспал, просто колекция от красиви паметници и непреходни документи. Но само преди няколко седмици го бяха извикали във Вашингтон, за да получи медал за скорошните си постижения във Форт Детрик. И за негов ужас – може би вследствие на 11 септември, а може би просто в резултат на бюрокрацията и неизбежните бюрократични натрупвания, – това, което някога беше възприемал като приятна и спокойна столица, сега приличаше повече на въоръжен лагер. Столичната полиция, полицията на Капитолия, парковата полиция, полицията на Държавния департамент, полицията на Монетния двор на САЩ, полицията на Сикрет Сървис, „специалната“ полиция (внимание!) – всъщност нещо от сорта на повече от двайсет различни полицейски служби, както беше научил – сега задушаваха центъра с присъствието си: всичките въоръжени и всичките, изглежда, имащи право да спрат и арестуват всеки нещастен шофьор или посетител. (Така беше заявил един от таксиметровите шофьори на Гедеон, който сам беше служил в един от правоприлагащите органи.) Докато гледаше всички излишни полицаи с техните припокриващи се области на действие, Гедеон на практика усещаше миризмата на изгарящите долари, които плащаше под формата на данъци.

Последната капка дойде, когато по-късно получи по пощата фиш за нарушаване на правилата за движение: някаква монтирана на стълб камера радар го беше хванала да кара по авеню „Ню Йорк“ с няколко километра над ограничението за скорост от 55 километра в час. Устройството беше заснело регистрационната му табела и му беше изпратило фиш за 125 долара. Явно нямаше лесен начин да протестира срещу глобата, освен ако не отидеше отново във Вашингтон, за да я оспори. И, разбира се, действителното събитие беше толкова смътно в паметта му, че нямаше как да го възстанови: имало ли е знак за ограничение, поставен някъде наблизо? Дали наистина е превишил скоростта? Къде, по дяволите, точно се намираше авеню „Ню Йорк“? Беше минало доста време – как един честен гражданин би могъл да си спомни подобна дреболия? Затова Гедеон направи две неща: първо, плати глобата и, второ, закле се да не се връща във Вашингтон дълго, дълго време. Това, което според него от векове беше красив и траен символ на величието на страната, сега очевидно беше обсебено от идеята да балансира раздутия си бюджет.

А може би, след като току-що се беше откъснал от спокойствието на риболова, той просто изпитваше болката от повторното навлизане в градското съществуване. Но така или иначе нямаше никакъв шанс да го убедят да влезе повторно в Смитсоновия институт.

Мислите му се върнаха към настоящето и като заобиколи леглото, Гедеон се зачуди как Глин бе успял да се сдобие с пълните инженерни, кабелни и електрически схеми на тази система за сигурност. Тук имаше всяка верига, всеки сензор, всяка спецификация, описани в най-малки подробности. Не че това му помагаше особено. Никога през живота си не беше виждал нещо сходно – дори не си беше представял подобна система за сигурност. Имаше обичайните многопластови, резервни и подсилени системи, дублиращи захранвания и всичко, което един взломаджия може да очаква. Но това беше само началото.

Самата Източна зала по същество беше превърната в трезор. Първоначално я бяха изградили от два реда варовикови блокове от Върмонт с дебелина почти метър. Единственият вход в помещението беше оборудван с дебела стоманена плъзгаща се врата, която се спускаше от тавана и се вдигаше от пода в момента, в който се задействаше алармата, като по този начин запечатваше помещението. Никъде нямаше прозорци, тъй като светлината беше несъвместима с опазването на книгите. Сводестият таван беше направен от подсилен бетон, отлят на място. Подът беше масивна стоманобетонна плоча, покрита с мрамор. Към цялата тази оригинална армировка по искане на ирландското правителство беше добавен външен слой от стоманена обшивка и сензори.

През нощта помещението се запечатваше напълно. Вътрешността му беше обезопасена с кръстосващи се лазерни лъчи, детектори за движение и инфрачервени сензори с няколко дължини на вълната, включително такъв, който улавяше и най-малкия намек за телесна топлина. В буквалния смисъл на думата дори мишка (а вероятно и хлебарка) не можеше да мръдне в стаята, без да бъде открита. Имаше камери, които работеха денонощно, а мониторите бяха под наблюдението на висококвалифицирани подбрани охранители от най-висок клас.

През деня, когато изложбата беше отворена за посетители, хората трябваше да оставят чантите и фотоапаратите си и да преминат през детектор за метал. В залата и извън нея имаше охрана и повече камери, отколкото в казино в Лас Вегас. Кубът, в който се намираше книгата, съдържаше атмосфера от чист аргон. Вътре в куба имаше сензори, които се задействаха веднага, ако засечаха полъх на какъвто и да е друг атмосферен газ, дори и в нива, близки до една милионна част. Ако имаше опасност за книгата, стоманената врата щеше да се затвори толкова бързо, че дори олимпийски бегач не би могъл да я пренесе от стъклената кутия до изхода, преди помещението да бъде запечатано.

Дни наред Гедеон търсеше слаби места в системата. Всички системи имат уязвими места и почти винаги те са свързани или с човешка грешка, или с програмни грешки, или с твърде сложна система, за да бъде разбрана напълно. Но проектантите на тази система бяха взели предвид тези ограничения. Въпреки че тази система беше наистина сложна, тя беше модулна, в смисъл че всеки компонент беше сравнително прост и независим от останалите. Програмите бяха прости, а някои нива на сигурност бяха изцяло механични, без никакви компютърни контроли. Резервните модули бяха създадени така, че множество системи можеха да се повредят или да бъдат компрометирани, без това да се отрази на цялостната сигурност на книгата.

Разбира се, имаше начин системата да се включва и изключва, защото страниците на книгата се обръщаха всеки ден. Но и това беше извънредно добре планирано. За да се изключи системата, бяха необходими трима души, всеки от които разполагаше с прост независим код, който помнеше наизуст. Нямаше физически ключове, писмени кодове или нещо, което би могло да бъде откраднато. И тези трима души бяха недосегаеми. Това бяха самият Джон Уотърмейн, президентът на библиотеката „Морган“ и заместник-кметът на Ню Йорк. Докато един от тях навярно можеше да бъде подкупен или да се окаже податлив на социално инженерство, да се използва същия подход за двама щеше да е изключително трудно, а за трима – невъзможно.

А какво щеше стане, ако някой от тях умреше? В такъв случай имаше резервен вариант, четвърти човек – който се оказа самият министър-председател на Ирландия.

Ами ако избухнеше пожар? Със сигурност в случай на извънредна ситуация, разсъждаваше Гедеон, щеше да се наложи бързо да преместят книгата. Но в тази система бяха подходили по необичаен начин към подобна ситуация. В случай на пожар книгата нямаше да бъде местена. Щеше да бъде напълно защитена на място. Стъкленият куб беше проектиран като първа линия на защита, способен сам да издържи на сериозен пожар; втората линия беше огнеупорна кутия, която се издигаше от вътрешността на куба, за да обгърне книгата, защитавайки я дори от най-продължителния пожар. В Източната зала имаше и дублирани най-съвременни противопожарни компоненти, които щяха да потушат всеки пожар още преди да се е разразил. Подобни системи защитаваха книгата от земетресения, наводнения и терористични атаки. Единственото нещо, от което не беше защитена, беше директен ядрен удар.

С дълга въздишка Гедеон отиде до гардероба и започна да прехвърля дрехите си. Беше време да се облича за вечеря. Беше приел за прикритие образа на млад милионер, натрупал пари от интернет бизнес, който и преди бе използвал с успех. Извади черно поло, изтъркани джинси „Ливайс“ и мокасини „Бейс“ – трябваше все пак да внесе малко разнообразие – и ги навлече.

През целия ден не беше ял нищо. За него това беше обичайно. Гедеон предпочиташе едно елегантно и необикновено преживяване на вечеря пред три евтини хранения. Храненето за него беше по-скоро ритуал, отколкото начин да поддържа тялото си.

Отново си погледна часовника. Все още беше твърде рано за вечеря, но той се чувстваше неспокоен след три дни, прекарани в тази стая във взиране в диаграмите. Все още не беше открил пролука, дори най-малката пукнатина в тази система за сигурност. Откакто бе започнал да краде от музеи за изкуство и исторически дружества още като тийнейджър, бе повярвал, че няма такова нещо като перфектна система за сигурност. Всяка система беше уязвима, било то от технологична гледна точка или чрез социално инженерство.

Беше стопроцентово сигурен в това. Досега.

Господи, имаше нужда от почивка! Влезе в банята, разчеса мократа си коса, след което натупа бузите си с балсама за след бръснене „Труфит и Хил“, за да прикрие миризмата на хлор от басейна, която още усещаше по кожата си. Излезе от апартамента, като закачи отвън табелката „Не безпокойте“ на дръжката на вратата.

Беше гореща августовска вечер в квартал „Мийтпакинг“. Красивите хора бяха отишли в Хамптън, а вместо тях калдъръмените улици бяха изпълнени с млади стилно облечени туристи – през последните години кварталът се беше превърнал в един от най-шикозните в Манхатън.

Заобиколи до ресторант „Спайс Маркет“, седна на бара и си поръча мартини. Докато отпиваше, се отдаде на едно от любимите си занимания – да наблюдава хората около себе си и да си представя всеки детайл от живота им – от това с какво си изкарват прехраната до това как изглеждат кучетата им. Но колкото и да се опитваше, не можеше да влезе в ритъм. За пръв път в живота си се беше сблъскал със система за сигурност, проектирана от наистина интелигентни хора – хора, които явно бяха по-умни дори от него. Щеше да е по-трудно да открадне проклетата Книга от Келс, отколкото Мона Лиза.

Докато размишляваше върху това, настроението му, което и без това беше лошо, се развали още повече. Хората около него – имотни и изискани, говорещи, смеещи се, пиещи и ядящи – започнаха да го дразнят. Започна да си представя, че това не са хора, а бъбриви маймуни, заети със сложни поведенчески ритуали, и това облекчи раздразнението му.

Чашата му беше празна. Отдавна се беше научил, че не е добра идея да си поръчва втора – не че имаше проблеми с пиенето, разбира се, но след две сякаш минаваше границата, която водеше към трета и дори четвърта, а това неминуемо го караше да си потърси някоя от онези елегантни руси бъбриви маймуни...

Поръча си второ питие.

Алкохолът започна да действа и възприятието му на света започна да се подобрява, макар и слабо. В този момент му хрумна една идея. Ако наистина беше невъзможно да открадне Книгата от Келс, а дълбоко в себе си знаеше, че е така, щеше просто да накара някой друг да я изнесе от стаята вместо него... с пълното съдействие на тези трима души. Това щеше да изисква социално инженерство, много по-сложно от всяко друго, което беше опитвал досега.

И в объркания му, леко замъглен от алкохола ум започна да се заражда идея как точно да го направи.

Третото му питие пристигна и Гедеон огледа елегантния бар. В далечния край имаше една жена, не непременно най-красивата в залата – беше пълничка и носеше очила. Но в нея имаше нещо, което той лично намираше за най-привлекателно в една жена – в очите ѝ имаше язвителен интелигентен блясък. Жената също се оглеждаше и на Гедеон му се стори, че сцената тук ѝ се струва също толкова забавна, колкото и на него.

Вдигна почти допитото си питие и се приближи до жената. Погледна празния стол до нея.

– Може ли?

Жената го изгледа от главата до петите.

– Защо не? С компютри ли се занимавате?

Гедеон се засмя и си придаде най-самокритичния си вид.

– Не, но мога да ви уверя, че при мен получавате точно това, което виждате. Защо питате?

– Заради униформата в стил Стив Джобс – черно поло и джинси.

– Не обичам да мисля за това какво ще облека сутрин.

Непознатата се обърна към бармана.

– Две мръсни мартинита „Бийфитър“, без лед, с по две маслини.

– Значи ще ме черпите?

– Имате ли някакви възражения?

Гедеон се наведе към нея.

– Съвсем не, но откъде знаете какво пия?

– Наблюдавам ви, откакто влязохте.

– Така ли? Защо точно мен?

– Изглеждахте ми малко изгубен.

Гедеон се изчерви. Тази жена може би беше твърде проницателна в наблюденията си, което го накара да се почувства разобличен.

– Нима всички не сме малко изгубени?

Жената се усмихна и подхвърли:

– Мисля, че ще се разберем.

Питиетата пристигнаха и двамата се чукнаха.

– За това, че сме си изгубени – каза Гедеон.

Книжарницата „Григс и Уелингтън“ за редки книги и ръкописи се намираше точно зад ъгъла на улица „Портобело“. Беше един от онези антикварни магазини, които се бяха преместили от „Портобело“, но така и не бяха постигнали успеха, към който се бяха стремили с много, много усилия. Когато влезе, Гедеон забеляза, че фасадата на британския снобизъм не прикрива напълно безвкусното суетене на „Ист Енд“. Собственикът на книжарницата, млад британец с претенциозен костюм от „Савил Роу“, потвърди подозренията на Гедеон, когато се приближи: перфектно заученият му акцент прикриваше почти, но не напълно произхода му от работническите квартали на Лондон.

– С какво мога да ви помогна, господине?

Гедеон, самият той облечен със скъп костюм на Ралф Лорен, озари собственика с глуповата американска усмивка.

– Ами, чудех се дали мога да погледна тази стара страница от ръкопис на витрината.

Тексаският му акцент излезе наяве въпреки усилията му да го контролира.

– Разбира се – каза собственикът. – Илюстрования часослов ли имате предвид?

– Да.

Мъжът отиде до витрината, отключи я и извади малката страница. Беше затворена в кутия от твърда пластмаса. С подчертано благоговение собственикът я постави върху табла, облицована с черно кадифе, която измъкна изпод плота, след което сложи поставката под ярката светлина, бликаща от едно място на тавана. Беше страница от евангелие с рамка от цветя, а централната сцена изобразяваше Дева Мария, седнала под арка, и ангел, спускащ се от синьото небе. Мария се беше отдръпнала от страх. Всички детайли бяха много изтънчени и изпипани.

– Много е красива – каза собственикът на магазина. – Имате добро око, господине.

– Разкажете ми за нея – помоли Гедеон.

– Страницата е от фламандски часослов, датиращ от около 1440 година, и наистина е много красива. Много красива – повтори мъжът с притихнал от благоговение глас. – Смята се, че е от ателието на Майстора на привилегиите на Гент и Фландрия.

– Ясно – каза Гедеон. – Много добре.

– Изобразява Благовещение, разбира се – добави търговецът.

– И колко струва?

– Оценили сме тази много рядка страница на четири хиляди и шестстотин лири. – Гласът на мъжа стана недоволен, сякаш обсъждането на парични суми му беше противно.

– Колко е това, около осем хиляди? – попита Гедеон. После се вгледа внимателно в страницата.

– Искате ли да я разгледате с увеличително стъкло?

– С какво? О, с лупа! Да, благодаря!

Докато Гедеон разглеждаше страницата, търговецът продължаваше да говори, стиснал ръце, а заученият му акцент изпълваше малката книжарница.

– Както вероятно знаете – обясняваше той, а тонът му намекваше, че Гедеон няма начин да не го знае, – средновековният часослов произлиза от манастирския молитвен цикъл, опростен за частни богослужения. Часословите са едни от най-добрите съществуващи произведения на средновековното изкуство. Били са изключително скъпи – цената на един часослов през петнайсети век е била приблизително същата като тази на една прилична ферма, със сградите и всичко останало в нея. Само кралските особи, благородниците и много богатите хора са можели да си позволят такива книги. Погледнете само детайлите! И цветовете. Специално насочвам вниманието ви към синьото в небето – пигмент, направен със смлян лазурит, който през Средновековието е бил по-скъп от златото. Единственият източник на лапис лазули по онова време е бил Афганистан.

– Разбирам.

– Колекционер ли сте? – попита търговецът.

– О, не! Просто търся подарък за рождения ден на жена ми. Тя е религиозна. – Гедеон се засмя снизходително, с което да покаже, че самият той не е религиозен.

– Мога ли да се представя? – подхвърли търговецът. – Аз съм сър Колин Григс.

Гедеон погледна човека, който му протягаше малката си бяла ръка. Брадичката му беше леко издадена, а гърбът – изправен. Беше толкова „сър“, колкото Гедеон беше лорд. Хвана ръката му и я разтърси ентусиазирано.

– Аз съм Гедеон Крю. От Тексас. Съжалявам, но не можете да сложите никакво „сър“ пред името ми. Едва ли дори се квалифицирам за титлата „господин“. – И се разсмя сърдечно.

– Ах, Тексас, щатът на Самотната звезда! Имате отличен вкус, господин Крю. Мога ли да отговоря на други въпроси относно страницата?

– Откъде да знам, че е истинска?

– Мога да ви уверя, че е истинска извън всяко съмнение. Ние гарантираме за всичко, което продаваме. Ще се радваме, ако я дадете за преглед от експерт след покупката, и ако има някакви съмнения, веднага ще ви възстановим парите.

– Това е добре. Обаче... ами, трябва да кажа, че тези четири хиляди и шестстотин лири са много пари... какво ще кажете да ги направим точно четири хиляди?

Сър Колин се напрегна, подобно на някакъв таран на неодобрението.

– Съжалявам, господин Крю, но в „Григс и Уелингтън“ не се пазарим.

Гедеон дари британския сноб със сърдечна тексаска усмивка.

– О, хайде да не започваме тази игра! Всичко подлежи на пазарене. – Извади кредитната си карта. – Четири хиляди или си тръгвам.

Сър Колин позволи на неодобрението на лицето му донякъде да се смекчи.

– Предполагам, че за човек, който оценява страницата толкова, колкото и вие, бихме могли да направим изключение и да намалим сумата на четири хиляди и четиристотин.

– Четири хиляди и двеста.

Изражението на сър Колин показваше, че това е болезнена и неприятна дискусия.

– Четири хиляди и триста.

– Разбрахме се!

Гедеон мина набързо през хотелската си стая, за да се преоблече, след което се отправи със скъпоценната страница към лондонските офиси на „Сотбис“, където щеше да се проведе последният тест на схемата му. Беше изморителна петкилометрова разходка, която го преведе през някои интересни улички, както и през Хайд Парк. Беше прекрасен късен летен ден и вековните дървета в парка все още бяха зелени. Купести облаци се носеха по небето като платноходки, а алеята беше оживена. Лондон беше необикновен град и Гедеон си каза, че наистина трябва да прекарва повече време в него – може би дори би могъл да поживее тук.

Тогава си спомни за неизлечимото си заболяване и мислите за живота в Лондон изхвръкнаха от главата му.

Сградата на „Сотбис“ беше непретенциозна четириетажна постройка от XIX век, наскоро пребоядисана. Служителите станаха изключително грижовни, когато видяха малката илюстрована страница от ръкопис, която клиентът им искаше да пусне на търг, и го въведоха в малък спретнат офис на третия етаж, където го посрещна очарователен възпълен мъж, приличащ на герой на Дикенс. Носеше очила със златни рамки, беше с рошава коса като на Айнщайн и беше облечен в старомоден костюм от туид с жилетка и със златна верижка за часовник на кръста. Смяташе се, че е – Гедеон беше направил проучване – един от най-големите експерти по илюстровани ръкописи на света.

– Здравейте, здравейте! – възкликна мъжът, който миришеше на тютюн и може би дори на уиски. – Я да видим какво ни носите? – Протегна пълната си ръка. – Брайън Макилда, на вашите услуги!

Говореше така, сякаш винаги беше запъхтян, като накъсваше фразите си с подсмърчане, сякаш си поема въздух.

– Имам страница от илюстрован ръкопис, която бих искал да предложа на търг. – Гедеон извади малка кожена папка.

– Отлично! Нека да я разгледаме – Макилда заобиколи бюрото, отвори едно чекмедже, извади часовникарска лупа и я притисна към едното си голямо мигащо око. После нагласи специална лампа, която хвърляше петно бяла светлина върху гладка черна табла, взе папката и извади обвитата в синтетика страница, която Гедеон току-що беше купил, измъкна я и я загледа с няколко кимвания, които накараха пухкавата му коса да се развее. Всичко това бе придружено от одобрително сумтене.

След това постави страницата под светлината. Минаха няколко минути, докато я разглеждаше с лупата – издаваше още животински звуци, всички от които звучаха положително. След това изгаси ярката светлина, посегна към бюрото си и извади малко, странно на вид фенерче с квадратно стъкло. Приближи го до страницата и го включи. Фенерчето хвърляше дълбока ултравиолетова светлина. Макилда освети тук-там страницата, като се задържаше само за кратко, след което изгаси светлината. Шумовете изведнъж се превърнаха в отрицателни хъркания.

– О, боже! – възкликна накрая мъжът. – Олеле-мале, леле-мале! – Възклицанията му бяха последвани от въздишки и пъшкания.

– Проблем ли има?

Макилда поклати глава с огорчение.

– Фалшификат!

– Какво? Как е възможно? Платих четири хиляди лири за тази страница!

Мъжът го погледна с тъжни очи.

– Нашият бизнес, господине, за съжаление е пълен с много фалшификати. Изключително много! – Макилда натърти на „и“-то в началото на думата.

– Но как можете да стигнете толкова категорично до това заключение само след пет секунди осветяване? Нямате ли други тестове?

Макилда му отвърна с дълга въздишка.

– Имаме много тестове, много, много тестове. Раманова спектроскопия, рентгенова флуоресценция, въглерод 14. Но в този случай няма нужда да правим други тестове.

– Не ви разбирам. Един петсекунден тест?

– Позволете ми да обясня. – Макилда си пое дълбоко дъх, последван от няколко пухтенета и общо прочистване на гърлото. – Някогашните илюстратори са използвали предимно минерални пигменти в мастилата си. Синьото е било от смлян лазурит, а аленото – от цинобър и сяра. Зеленото идвало от смлян малахит или меден оксид. А бялото обикновено се е получавало от олово, често в комбинация с гипс или калцит.

Направи пауза, за да си поеме още един гръмовен дъх.

– Става въпрос за това, че някои от тези минерали флуоресцират силно под ултравиолетова светлина, а други променят цвета си по определен начин. – Пак направи пауза, като дишаше тежко. – Но вижте това.

Отново освети страницата с фенерчето. Повърхността остана тъмна, матова, непроменена.

– Ето, виждате ли? Нищо! – Изключи фенерчето със силно щракване. – Следователно тези пигменти са евтини анилинови багрила, нито едно от които не реагира на ултравиолетова светлина.

– Но изглежда толкова истинска! – почти умолително каза Гедеон. – Моля ви, погледнете я още веднъж. Трябва да е истинска!

С още една многострадална въздишка Макилда се обърна наново към страницата и този път ѝ отдели повече от пет секунди.

– Признавам, че работата е доста добра. Отначало се заблудих. А пергаментът изглежда оригинален. Не мога да разбера защо един фалшификатор с такъв очевиден талант би си направил труда да създаде подобна художествена фалшификация – и след това да използва анилинови багрила. Предполагам, че е китайски. Преди повечето фалшификати идваха от Русия, но сега започваме да виждаме и такива от Далечния изток. Китайците са малко наивни – оттам и анилиновите багрила, но, за съжаление, скоро ще заобиколят и този проблем.

Поклати глава, от което косата му се разроши, и върна страницата на Гедеон.

– Този ръкопис безспорно, категорично, абсолютно сигурно е фалшификат. – И подчерта думите си с едно последно разтърсване на косата и шумно пухтене.

Изгубеният остров