Измамата

ПРОЛОГ

Разглеждаш лицето си в огледалото. Смяташ, че всички го правят, упражняват различни изражения: цупиш се като модел, присвиваш устни, сякаш имаш някаква тайна, отправяш обиди или правиш комплименти само с очите си. Вярно, казвали са ти, че си красива – обикновено хората, които искат нещо от теб – но също така са изтъквали всяко дребно несъвършенство, разнищвали са те напълно, парче по парче. Защото когато хората те видят, те всъщност виждат свое отражение.

Гледаш ли, гледаш, докато накрая чертите ти се размиват. Ти си всичко и нищо. Ужасяващо е. Вълнуващо е. Усмихваш се. Огледалото ти се усмихва в отговор, защото играе играта, която ти играеш от малка. Гледаш се как се смееш, защото смехът ти се нрави на хората. Защото това означава, че те са забавни, дори да не са. Гледаш се как плачеш: увисналите ъгълчета на устата, зачервената кожа. Установила си, че това също се харесва на хората. Така изглеждат силни в сравнение с теб. Изглеждат грижовни, изпълнени със съчувствие. Или пък имат вид на победители, ако те са причината за сълзите ти.

Също като огледало, ти си им казала как да се държат, кои да бъдат, какво да правят. Огледалце на стената... Дай на всеки това, което иска, и можеш да си тръгнеш с много повече. Всички си мислят, че те познават, докато всъщност никой не те познава истински.

Потискащо лесно е да станеш невидим.

Изненадващото обаче е колко лесно можеш да извършиш убийство и да се отървеш безнаказано.

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Навън валеше сняг и обгръщаше Чикаго в тишина. Норт Диърборн Стрийт беше притихнала и побеляла. В галерия „Хартман“ обаче беше шумно и топло. Звънтяха чаши с шампанско, потракваха токовете на обувки „Джими Чу“ и се разнасяха приглушени куртоазни разговори. Веждите ти са убийствени. На Били харесва ли му в „Андоувър“? Изглеждаш още по-слаба от последния път, когато те видях във Вейл! Големи рамки изпълваха високите десет метра стени с различни абстрактни изображения, които ми напомняха малко на повърната болнична храна. Не ме разбирайте погрешно, просто мога да правя разлика между хубавото и... каквото и да представляваше това.

Не че повечето от присъстващите обръщаха внимание на картините по стените. В разгара на зимата в Чикаго напълно естествено беше всички да обсъждат ваканции и курорти. Звънливите им разговори и бляскавите дрехи контрастираха рязко с повода за това събиране: ежегодния благотворителен прием в подкрепа на Фондацията за борба с меланома. Имаше стотици други места, на които бих предпочела да се намирам в неделя вечер, вместо да стоя тук, заобиколена от тези хора, опиянени от собствената си щедрост, дошли, за да се уверят, че всички знаят какви астрономически суми са дарили за каузата.

Но в крайна сметка всичко щеше да си струва.

– Благодаря. – Взех чаша с шампанско от подноса на преминаващ сервитьор.

– Удоволствието е мое. – Той ми се усмихна, все едно бяхме стари приятели, и навярно след достатъчно количество „Вьов“ бихме могли да се сближим още повече. Изглеждаше красив дори с евтината си риза и папийонка на клипс. Така че просто за забавление го погледнах с повдигнати вежди. Чашите на подноса се разлюляха.

– Напълни ми чашата, преди да съм я пресушила.

– Ще ви следя зорко. – Не се и съмнявам.

Той протегна свободната си ръка.

– Джейсън.

– Лиз – отвърнах и стиснах ръката му силно, за да не обърне подноса. Копринената ми рокля се цапаше лесно.

Разнесе се пронизително пукане на микрофон – явно беше време за речта – и двамата направихме измъчени гримаси. Промъкнах се по-напред през тълпата и застанах с лице към подиума, където жена с дълга сатенена рокля в цвят охра, вероятно организаторката на благотворителната изложба, благодари на Боб Хартман за невероятно красиво обновената галерия. Всички аплодирахме в знак на съгласие, докато той се покланяше признателно с ръка на сърцето. След това дамата в охра благодари на своите прескъпи приятели, колекционерите на картини и филантропи, господин и госпожа Рийд. Те бяха дарили повече от очакваното за каузата и бяха превърнали тази вечер в забележителен успех с невероятната си ангажираност.

– В памет на баба Рийд, отишла си от рак на кожата твърде млада...

Последваха нови аплодисменти и одобрителни възгласи, сякаш семейство Рийд бяха изнесли спиращо дъха представление, а не просто бяха направили дарение, заради което щяха да им приспаднат от данъците. Допих шампанското си, размахах празната чаша и Джейсън дойде и я смени с друга, пълна догоре. Наздраве, оформих безмълвно с уста и почти прочетох мислите, които му се въртяха в главата, когато си представи какво друго биха могли да направят устните ми. Отсреща най-щедрата благодетелка на света, госпожа Рийд, се изчерви от цялото това внимание. Тя махна скромно с ръка на похвалите, но си личеше, че ѝ е много приятно: Забравете за рака, тази вечер звездата е госпожа Рийд.

И защо не? Заслужаваше го – през последните няколко месеца беше използвала цялото си влияние, за да привлече най-големите дарители в града. Знаех, защото я държах под око от известно време.

Докато гостите се отправиха обратно към масите, аз се отдалечих към дъното на залата, където беше окачена колекция от фотографии, имитиращи стила на Доротея Ланг, но всъщност просто експлоатиращи забравени от обществото хора: мъже и жени със сурови лица, мърляви деца, затворени фабрики и разнебитени коли. Много проникновено. Изучавах отражението си в стъклата на рамките и се чудех дали приличам на човек, преживял загуба и скръб. Лицето ми беше гладко, необременено от емоции. Тъмната ми коса беше прибрана на шикозен кок, всяко косъмче – прецизно пригладено. Но там, в ъгълчетата на очите ми, надзъртаха мрак и пустота.

Тогава проблясък на сатен в цвят охра привлече вниманието ми. Госпожа Рийд се откъсна от близкото си обкръжение и се запъти към тоалетните в другия край на залата. Клатушкаше се, все едно беше на кораб или сякаш Джейсън беше допълнил и нейната чаша с шампанско. Когато мина покрай мен, аз се извърнах, за да избърша дискретно няколко отронили се сълзи.

– Скъпа... – Госпожа Рийд се обърна към мен, сякаш бяхме сами в пълната зала. Подаде ми коктейлната си салфетка, за да си избърша бузите.

– Дойдох, за да почета паметта на майка си – казах с тон, сякаш се опитвах да пропъдя спомен: изпито лице, тръбички в носа, примигващи флуоресцентни лампи в болница... Госпожа Рийд докосна китката ми с кокалестата си ръка.

– Моите съболезнования.

Майка ми беше жива и здрава и доколкото знаех, живееше в Бока. Не поддържахме връзка от години. Не беше кой знае каква загуба. Но знаех как разсъждават жени като госпожа Рийд. Децата бяха целият ѝ живот, а сега бяха пораснали. Затова, когато забележеше някого, нуждаещ се от майчинска грижа – особено ако беше загубил собствената си майка – да не дава господ! – тя се притичваше на помощ като супергерой.

– Благодаря – отвърнах аз. – Благодаря ви за щедрите дарения за каузата.

Тя ми хвърли опиянена усмивка, очите ѝ бяха печални и влажни.

– Освен това – направих жест – много исках да видя как са ремонтирали галерията.

– Изглежда забележително. – Празните ѝ очи се озариха, докато обхождаше с удовлетворен поглед залата и произведенията на изкуството, ако можеха да се нарекат така, които беше подпомогнала с благотворителната си дейност.

– Висящите стени са великолепни – последвах примера ѝ и насочих разговора към творчеството и естетиката, към красивите неща, за да се възползвам максимално от опиянението ѝ от шампанското. – Боядисани са в перфектния нюанс на бялото. Как му беше името? „Захарна дантела“? Зет ви е свършил изключителна работа.

– Да. Томас наистина започва да гради име в сферата на интериорния дизайн. Той е истински визионер.

Огледах се за красивия испанец, спечелил сърцето на сина на Абигейл Рийд. На сватбата им в Майорка, отразена специално в списание „Таун енд Кънтри“, бяха присъствали каймакът на артистичните среди и представители на видни фамилии и изискания вкус. Госпожа Рийд вдигна чашата си към другия край на залата и забелязах там Томас и Алън, червенокосия ѝ син.

– Ето ги и тях – каза тя и ги посочи, при което на ръката ѝ проблесна пръстен с голям червен рубин. Гладкият овален камък, сгушен в златния си обков, приличаше на бижу, което самата Клеопатра би носила. Пръстенът висеше хлабаво на пръста ѝ. Трябваше да го занесе да ѝ го стеснят. – С изкуство ли се занимавате? – попита ме тя.

– От време на време. – Усмихнах се скромно със смущение, примесено с гордост. Извадих визитна картичка от дамската си чанта. Изглеждаше стилно, но информацията беше оскъдна – само думата „консултант“, последвана от името ми Елизабет Хейстингс и телефонен номер. – Заповядайте. Чух за една картина на Харинг, чиято цена е сериозно занижена.

– Нима? Колко интересно... – Тя взе визитката и я разгледа, след това се вгледа внимателно в лицето ми.

– Да – потвърдих небрежно. – Мисля, че с вас имаме общи приятели. Някой път трябва да си поговорим.

– С удоволствие – отвърна госпожа Рийд и очите ѝ блеснаха.

– Чудесно! – възкликнах бодро. – Имам уговорка за вечеря, но ме потърсете скоро! Знаете колко бързо може да ви се изплъзнат подобни неща. – Хванах я за ръцете, все едно бяхме роднини, а не непознати.

– Благодаря ти, мила. Какво хубаво стечение на обстоятелствата – каза госпожа Рийд. – Очаквай обаждане от мен съвсем скоро.

Усмихнах се, преди отново да се провра през тълпата. Понякога беше толкова лесно.

Излязох навън в мразовитата ясна нощ. Снежинки прехвърчаха на светлината от уличните лампи. Качих се в чакаща лека кола. В тъмното извадих пръстена с рубина на госпожа Рийд от дамската си чанта. Не се сдържах. Цветът беше просто изумителен.

2.

В четвъртък сутринта слънцето се беше показало, но все още беше много студено, когато стигнах до къщата на Норт Дейтън Стрийт. Светлинките блещукаха по табелата ПРОДАВА СЕ, завинтена с болтове за желязната порта. Хареса ми още щом видях снимките – струваше 3,5 милиона долара, което не беше твърде висока цена за този квартал. Сняг увенчаваше върховете на железните решетки като малки ледени шапчици и всичко изглеждаше като в приказка. Като в „Красавицата и звярът“. Първият филм, който отидох да гледам сама. Бях на десет и използвах билет от по-ранна прожекция, който намерих на пода във фоайето. Толкова исках да бъда на мястото на Бел – всичките ѝ книги и твърди убеждения, а накрая спечели джакпота с милия, богат и изтерзан звяр. Разочаровах се, когато на края на филма той се превърна в обикновен мъж.

С шал и големи черни слънчеви очила, които скриваха лицето ми от камерата в звънеца, отворих желязната порта и се запътих с бърза крачка към двукрилата стъклена врата. Протегнах ръка към сейфа над бравата и въведох няколко цифри, но кутията упорито отказваше да се отключи. На нея имаше стикер с номера на фирмата за поддръжка и надпис: обадете се при нужда. Свалих ръкавицата от дясната си ръка, за да използвам телефона.

– Господин Айнхорн?

– Да, Дон на телефона, с какво мога да ви помогна?

По дрезгавия му глас предположих, че е около петдесетгодишен и е пушач.

– Приятно ми е, Дон. Аз съм Лиз от „Луксозни имоти в Чикаго“. Подготвяме за оглед имота на Норт Дейтън Стрийт № 301. – Работила бях в тази фирма за малко; щом някой искаше да продаде къща за над три милиона, най-вероятно беше потърсил „Луксозни имоти в Чикаго“. Ако грешах, той просто нямаше да ме пусне да вляза.

– Добре, Лиз.

Но знаех, че съм права.

– В момента съм пред къщата на Дейтън Стрийт. За да я инспектирам за последно. Прекрасна е, между другото.

– О, да, къщата на семейство Такър. Да видиш само каква къща имат в Сейнт Бартс – там са за зимата.

Точно както подозирах. Този район на Чикаго беше много хубав, но въпреки това богаташите, които можеха да си позволят да живеят тук, прекарваха половината от годината другаде. Не ги винях. От духащия откъм езерото мразовит вятър цялата треперех в палтото си „Бърбъри“ (подарък от объркания служител на гардероба в „Мастро“) и ми се искаше и аз да съм в Сейнт Бартс. Представих си плаж с бял пясък. Палми и топъл бриз, коктейл в ръката.

Бързо трябваше да се махна от града, при това не само заради студа. От „Вайсрой“ ми бяха дали срок да си платя сметката до края на тази седмица и трябваше да се изнеса оттам. А и заслужавах ваканция. Играта ми в Чикаго продължи дълго и я спечелих.

– Не мога да отворя сейфа. – Разклатих ключа вът­ре и натиснах няколко копчета на случаен принцип. – Служителят трябваше да потърси кода, но му отне само минутка. – Много ти благодаря – казах, след като запомних от раз четирите числа и ги въведох. Кутията се отвори от първия опит.

От високия таван на вестибюла висеше огромен полилей, улавяше слънчевите лъчи, нахлуващи през отворената врата, и пръскаше светлина в палат със светлосиви стени. Избърсах ботуши на изтривалката, развързах шала си и го метнах на един парапет.

Докато разкопчавах палтото си, на екрана ми проблесна съобщение. Петдесет хиляди долара, преведени от госпожа Рийд като по часовник.

Обади ми се на сутринта след благотворителния прием и се разбрахме да се видим на чай в хотел „Пенинсюла“ същия следобед. Изгаряше от нетърпение. В уютния ни уединен ъгъл аз ѝ наливах чай „Дарджилинг“, докато ѝ разказвах за възможността, която би било грехота да изпусне.

– Жената, която я продава, няма никаква представа какво има – прошепнах заговорнически. – Двамата с Харинг били приятели от клубните среди през 80-те и той просто ѝ подарил картината. Сега тя стои в гардероба ѝ. Представяте ли си?

Госпожа Рийд изглеждаше крайно възмутена.

– Трябвало е да направи проучване.

– По-добре за нас, че не го е направила. – Намигнах ѝ – дали не бях прекалила? Оказа се, че не съм, тя тотално се върза.

– Наистина – съгласи се госпожа Рийд с блеснали очи. Вече знаех, че е запозната с тази противоречива ниша в артсредите – дилъри, които действат като брокери на финансовия пазар и осигуряват огромни печалби на инвеститорите си, като препродават произведения на изкуството на търг. Старата гвардия мразеше тези безсрамни търговци, които изкарваха повече пари от картините, отколкото самите художници някога биха могли да спечелят. Но госпожа Рийд нямаше подобни скрупули. Не я беше грижа, че така се „опошлява творческият дух“, стига да изкараше добра печалба. Наблюдавах я от достатъчно дълго време, за да знам това.

– Искам да участвам – заяви тя. – Колко ти трябват?

– Вече имам няколко инвеститори, тъй че ми трябват петдесет хиляди в аванс. Ако всичко мине добре, се очертава пет пъти по-голяма печалба.

Не всички биха налапали въдицата – семейство Рийд нямаше нужда да поема рискове само заради някакъв си четвърт милион, но пък обичаше самата игра. Почти колкото мен.

Усмихнах се на телефона си. Парите от сделката бяха преведени по електронен път в сметката ми. Приложението иззвънтя като каса и зареди в телефона ми електронните пари, облекчение се разля по тялото ми.

– Тъкмо навреме – казах си. До гуша ми беше дошло от студа. Готова бях за нещо ново.

Чрез приложението отговорих на госпожа Рийд: Благодаря ви! Ще се свържа с вас веднага, щом собственичката на картината приеме офертата ми. Тя е извън страната до другия месец. След като картината стане наша, ще направя проучване, за да предложим творбата на подходящия търг. Тогава започва веселбата!.

Питах се колко ли дълго ще чакат картината, която така и няма да пристигне. Колко дълго ще водят дела, за да си върнат парите, преди да решат, че просто не си струва. Е, хвърлихме петдесет хиляди на вятъра, какво да се прави? Определено сгрешихме с Лиз... Не ги жалете – всички са такива.

От вестибюла влязох във всекидневната. Обзавеждането в къщата на семейство Такър ми напомни на фоайе в луксозен хотел – скъпо, но възможно най-семпло.

– Явно сте големи сухари – казах на снимка, която взех от черното пиано. Семейство Такър се състоеше от петима души – двама родители – все още заедно, поне така изглеждаше от снимката – и три деца. Като единствено дете, винаги ми доставяше удоволствие да разглеждам такива снимки. Трите деца, сковани в еднаквите си бежови панталони и пуловери, бяха подредени около мама и татко като кукли на витрина. Представих си как са се препирали до момента, в който фотографът е казал: „Усмихнете се!“. Или може би грешах. Може би се разбираха добре – или поне намираха утеха в това, че можеха да разчитат един на друг. Имаха кой да им пази гърба. Аз щях да се радвам, ако бях имала такава подкрепа в детството си.

Снимките показваха как децата на Такър порастват, стават тийнейджъри, после зрели хора: семейни сбирки във вила край езеро, участие в гимназиални спортни състезания, семейни коледни портрети, заснети на същото това стълбище... Дъщерята беше учила в „Йейл“, за което свидетелстваше поредица от снимки от дипломирането ѝ, на които носеше шапка с пискюл. Излъчваше наивната гордост на човек, който е пожънал забележителен успех в живота, докато всъщност всичко му е било поднесено на тепсия. След пет години несъмнено щеше да участва в някоя конференция под наслов „Жените в бизнеса“ и да обяснява как е стигнала до върха с труд и упоритост и следващият випуск от възпитанички на „Йейл“ щеше да поглъща жадно думите ѝ. Като истинска служителка от фирма за недвижими имоти, махнах сложените в рамки снимки от пианото и оставих само един стилен черно-бял кадър на семейството в ски курорт – Парк Сити или може би Вейл. Останалите прибрах в шкафа под пейката до пианото.

Наместих под прав ъгъл двата еднакви фотьойла, за да изглеждат в хармония с тъмносивия диван с извита облегалка и пренаредих няколко възглавници и лампи. Където и да отидех, инстинктивно забелязвах недостатъците, грешките и пропуснатите възможности – беше ми дълбоко вкоренен навик. Но удържах порива да продължа да подреждам. Не бях дошла тук с тази цел.

Голямата спалня заемаше целия втори етаж, ако не брояхме фитнес залата с изглед към задния двор. Не се сдържах – разместих възглавниците на огромното легло, после подредих четките за коса и грим върху тоалетката на госпожа Такър и прибрах в джоба си шишенцето ѝ с хапчета „Клоназепам“. Половината от дрешника ѝ беше в различни разцветки на бежовото. Разсмях се, като си я представих в Сейнт Бартс да гази в топлата прозрачна вода с бежовата рокля, която бе носила на дипломирането на дъщеря си.

Господин Такър имаше малко по-добро усещане за стил. Грижливо подредените му костюми варираха от почти черно до светлосиво тънко райе с море от сини нюанси помежду им. Пооправих окачените му на релса вратовръзки, много от които имаха смешни щампи, вероятно подаръци от децата му за Деня на бащата, редици от лабрадори и ретро коли. Готова бях да се обзаложа, че ги носеше на работа, за да ги зарадва, без да го е грижа, че изглежда така, сякаш върху него беше повърнала компания „Холмарк“.

Докато ровех из чекмеджето му с чорапи, телефонът ми иззвъня. ЕД ОТ БАРА НА НОБУ.

Мамка му. Не исках да вдигам – приключила бях с него. Но този тип от хотел „Нобу“ – тоест Ед – можеше да бъде много упорит, а го познавах само от три седмици. Запознахме се, докато проучвах семейство Рийд. Какво да кажа, много си падам по секси мъже с добре скроени костюми и склонност към коктейли „Негрони“, а след няколко такива коктейла думата „не“ просто се изпаряваше от речника ми... докато кредитните им карти се изпаряваха от джобовете им.

Ужас, заради това ли се обаждаше?

Оставих гласовата поща да се включи и точно както предполагах, той незабавно позвъни отново.

Или беше ядосан (случайно беше проверил сметката си в „Американ Експрес“), или беше обсебващ (не му се нравеха любовници, които не се събличаха в мига, в който им се обадеше). Почти сигурна бях, че е първото. Господи, ненавиждам обсебващи мъже. Била съм и от другата страна, от страната, в която звъниш отново и отново и отчаяно се молиш да ти вдигнат.

– Здравей. – Ако не бях вдигнала сега, нямаше да престане да звъни.

– С какво си облечена? – попита той. Дори не ме поздрави. Господи.

Звучеше така, сякаш се намираше в тясно пространство, може би в тоалетна, ако се съдеше по ехото. Отвратително.

– Нещо прилепнало по тялото. – Огледах дупето си в голямото огледало на семейство Такър, закръглено и стегнато в тесните ми джинси. И какво като бях похарчила десет хиляди долара от кредитната му карта? Той се беше докопал до тази прелест.

Честно казано, имаше потенциал, преди да стане отчаян. Беше грубоват по приятен начин. И обичаше да ме скубе. Което харесвах, когато беше направено, както трябва: рязко дръпване, прилив на адреналин. Но сега Ед – наближаващ петдесетте и прохождащ в търговията с криптовалута – се доказваше като поредния мъж, който си мислеше, че женското тяло е шифър, който трябва да бъде разбит. В леглото се държеше така, сякаш провеждаше експеримент в опит да постигне конкретен резултат. Пробва ли да го изключиш от контакта и отново да го включиш? Задържах се толкова дълго с него заради храната – стриди, внос от Британска Колумбия, хайвер и сметана...

– Мамка му. Искам те незабавно – прошепна задъхано Ед в слушалката. – Аз ще дойда при теб. Кажи ми къде си и ще дойда веднага – заяви той без капчица ирония. Прониза ме дълбока ненавист към мъжете, която се простираше далеч отвъд Ед. Всички те просто искаха да получат своето, при това на мига.

Ненавиждах подобно отношение.

В същото време ги разбирах.

– Запази тази страст за жена си.

– Жена ми ли? За какво говориш? – Чух как се сепна. Хванах те.

– Говоря за Памела. Тя сигурно в момента е на пилатес. – Усмихнах се на себе си в огледалото. Играчите се шокираха толкова лесно, когато ги изиграеха. Особено мъжете.

– Какво, по дяволите? – недоумяваше той.

Затворих. С малко късмет, тревогата, че може да се появя на тренировката на Памела, щеше да го разсее достатъчно, за да не забележи сумите, които бях похарчила от кредитната му карта: роклята за благотворителния прием, тези джинси. Навярно щеше да се постарае да обръща повече внимание на жена си, за да не започне тя да се чуди къде е ходил. Добре би било да ѝ изпрати банален букет от рози, какъвто изпрати на мен. И да я заведе на вечеря в „Алинеа“. Виждате ли? Госпожа Рийд не може да ми стъпи на малкия пръст. Аз съм по-голям филантроп от нея.

Въпреки това усещах, че ми пари под краката, както винаги, когато трябваше да се разкарам от някъде. За миг ме заля горчиво раздразнение. Колко още градове трябваше да сменя, докато получех възможност да се спра за малко и просто... да си почина.

Продължих да тършувам из шкафовете в спалнята на Такър, докато пръстите ми не напипаха това, за което бях дошла. Ценните неща винаги бяха скрити в чорапите, особено на мъже като господин Такър, който щеше да знае, че това е безсмислено, ако в живота си беше гледал дори един репортаж от емисиите с местни новини. Скъпа семейна ценност е открадната от чекмеджето за бельо на нищо неподозиращ идиот, тоест най-разпространеното скривалище за всички времена. Очаквайте подробности в емисията в единайсет.

Прегледах шепата кредитни карти, пари в брой и потенциално полезни визитни картички, все неща, които не взимаш със себе си в Сейнт Бартс, защото портфейлът ти ще се препълни, допълнителните кредитни карти, които дори забравяш, че имаш, защото жена ти ги е извадила само заради първоначалния бонус при откриването им. Извадих няколко стотачки от сребърна щипка за банкноти и грабнах карта, на която дори нямаше подпис. Това беше една от любимите ми маневри с малък риск. Ако бяха достатъчно наблюдателни, за да забележат похарчените суми – в наши дни всички използват автоматизирани плащания – единствената им грижа щеше да бъде да си възстановят парите, а не да издирят виновника. Това би било все едно да търсят игла в купа сено. Както когато откраднат колело в града – полицаите не идват, за да снемат отпечатъци. Сметката по тази чисто нова кредитна карта щеше да пристигне чак след месец и ако Такър забележеха неправомерно направените плащания, банката просто щеше да им възстанови сумите. Никой нямаше да пострада.

Ръцете ми все още бяха пъхнати в чекмеджето, когато получих съобщение от непознат номер – първите няколко думи ме накараха да застина. Веднага спрях да тършувам и прочетох съобщението за втори път, за да се уверя, че думите са реални:

Казвам се Изабел Бересфорд. Абигейл Рийд ми даде номера ви. Незабавно трябва да наема човек, който да постави една картина в новата ми къща в Пунта Мита, Мексико. Няма да отнеме много време – само няколко дни. Свободна ли сте другата седмица? Знам, че ви търся в последния момент, но Абигейл ви препоръча. Надявам се, че можете да помогнете!

Сърцето ми се разтуптя и вдигнах очи, защото почти очаквах да видя как ме снимат със скрита камера. Тази Изабел да не ми беше прочела мислите? Пунта Мита, Мексико. Никога не бях ходила там, но едно бързо търсене в интернет, ми подсказа, че това е идеалната възможност, за да се разкарам оттук.

Но тогава се замислих колко много обичах тази игра – адреналина при промъкването в чужди домове, изплитането на паяжина от фантазии около лесна плячка и отмъкването на ценни предмети. Наистина се беше превърнало в игра: Колко можех да изкарам? Докъде можех да стигна?

Абигейл Рийд: инвестицията, която продължаваше да се отплаща.

Невинаги имах подобен успех. Като по-млада не действах толкова прецизно, разсейвах се от всяка лъскава дреболия и не можех да владея импулсивните си пориви. Сега умеех да проточвам играта по-дълго. Малката Лиз щеше да се гордее как бях озаптила нетърпеливата си алчност. Но открай време преценявах отлично потенциални мишени.

Когато са те гонили от дома ти многократно, когато е трябвало да сменяш училища няколко пъти, се научаваш да забелязваш уязвимите. Винаги има едно момиче със съчувствена усмивка, което веднага те взима под крилото си, за да те въведе в обстановката. Кой е мърльо (или в по-късните години – кой има херпес). Къде да седнеш, кого да харесваш, как да плуваш сред другите риби. Това момиче беше свръзката. Ключът. Когато проследих Абигейл Рийд на благотворителния прием на Фондацията за борба с меланома, имах предчувствие, че тя ще ми отвори вратите към тази част на Чикаго. И ето, тя продължаваше да ми разкрива нови възможности.

По тялото ми пробяга приятна тръпка, когато препрочетох съобщението от приятелката на госпожа Рийд за трети път. Изабел Бересфорд. Исках да празнувам. Трябваше да взема телефонния номер на Джейсън, защото с удоволствие бих отворила бутилка шампанско и бих се развихрила в леглото на семейство Такър. Чувствах се екзалтирана като тийнейджърка. Благодаря ти, Абигейл Рийд. Ангажиментът в Пунта Мита беше точно това, от което имах нужда. За последно ходих на тропическа ваканция – на Бахамите, в съвсем приличен курорт – в компанията на един симпатичен кардиолог. Запознали се бяхме в един клуб вечерта, преди да замине за някаква ежегодна конференция, и той ме взе със себе си за цели шест дни. Почивката беше приятна, но за кардиолог, горкия, хич го нямаше в кардиото между чаршафите.

Сега щеше да бъде различно.

Истинска почивка. Възможност да се отърся малко от трескавата забързаност на този начин на живот.

Опитах се да удържа вълнението си, докато отговарях на Изабел Бересфорд: С удоволствие ще се заема с картината ви. Графикът ми е доста натоварен, но мога да разместя някои от ангажиментите си, щом става дума за приятелка на Абигейл. Преди да натисна бутона за изпращане, чух шум във вестибюла. Мамка му. Нима бях забравила да заключа вратата след себе си? Или беше дошъл истинският брокер, за да огледа къщата? Събух си ботушите и се промъкнах по чорапи до задното стълбище, което, съдейки по стила, в който беше построена къщата, водеше надолу до кухнята. Стълбището за прислугата, въпреки че в наши дни никога не биха го нарекли така. Спрях се на едно стъпало по средата и се ослушах, докато някой вървеше от входа към главното стълбище. Несъмнено беше брокерът, жена, която тракаше с токчета по полираното дърво.

Промъкнах се безшумно няколко стъпала нагоре и притиснах гръб в стената. Всеки читав брокер първо щеше да се качи по главното стълбище. Завъртя се топка на брава и се открехна врата, през която нахлу ярка ивица светлина. За щастие, брокерката беше читава. Веднага, щом чух, че тръгва нагоре по главното стълбище, претичах през кухнята и изхвърчах навън през входната врата.

Чак след като се бях отдалечила бързо по улицата, си спомних, че шалът ми все още висеше във вестибюла. Аматьорска постъпка, Лиз. Но какво значение имаше? По това време другата седмица щях да бъда в Мексико.