Понеделник, 18 февруари

Стаята беше потънала в мрак. Той седеше на стола, прегърнал коленете си. Онова нещо се повтаряше. Чарли не искаше да остане заключен в скривалището си. Чарли го караше да мисли за Ерин.

– Само още две – шепнеше му Чарли. – И ще престана.

Знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Нещото ставаше все по-опасно. Чарли ставаше дързък. Искаше да го забележат.

– Върви си, Чарли, остави ме на мира – умоляваше го той.

Подигравателният смях на Чарли огласяше стаята.

Само Нан да му беше обърнала внимание. Само да го беше поканила на рождения си ден преди петнайсет години... Толкова много я обичаше! Заради нея беше отишъл чак в Дариън с подаръка, който купи от евтин магазин – чифт обувки за танци. Картонената им кутия беше съвсем обикновена и той положи такова старание да я украси, че дори изрисува върху капака ѝ обувките за танци.

Рожденият ѝ ден беше на 12 март, по време на пролетната ваканция. Замина чак до Дариън, за да я изненада с подаръка. Завари къщата ѝ окъпана в светлини. Слуги паркираха колите. Отмина бавно, смутен и объркан, разпозна сред присъстващите студенти от „Браун“.

Все още потръпваше от спомена за това как плака като дете, когато зави, за да се върне обратно. После мисълта за подаръка го накара да промени намерението си. Нан му беше казвала, че всяка сутрин в седем, независимо от времето, тича в горичката близо до тях. На другата сутрин той беше там, чакаше я.

Спомни си изненадата ѝ, когато го видя. Изненада, а не радост. Спря запъхтяна, тънка плетена шапка криеше копринените ѝ руси коси, върху спортния екип беше облякла фланела с надписа на колежа, беше обута в маратонки „Найк“.

Честити ѝ рождения ден, наблюдаваше я как отваря кутията, слушаше лицемерните ѝ благодарности. Прегърна я.

– Нан, толкова много те обичам. Нека видя как ти стоят. Ще ти ги закопчая. Можем да потанцуваме и тук.

– Изчезвай! – тя го блъсна, хвърли кутията и тичешком се отдалечи.

Чарли беше този, който се втурна след нея, сграбчи я, повали я на земята. Ръцете на Чарли стискаха гърлото ѝ, докато нейните престанаха да вършеят из въздуха. Чарли закопча обувките и затанцува с Нан, главата ѝ беше отпусната върху рамото му. Чарли я положи на земята, остави десния ѝ крак с обувката за танци, а левия преобу в маратонката „Найк“.

Мина много време. Допреди две години Чарли се бе превърнал в неясен спомен, смътен образ, спотаил се в някоя ниша на съзнанието му. След това бе започнал да му напомня за Нан, за нежното ѝ, високо извито ходило, за тънките ѝ глезени, за хубостта и грацията ѝ, когато танцуваше с него...

Онче-бонче-счупено пиронче. Десет розови пръстчета. Когато беше малък, майка му обичаше да си играе с него на тази игра. Един прасчо отива на пазар, друг прасчо остава у дома.

„Има десет прасчовци. По един за всяко розово пръстче. Продължавай нататък“ – молеше я той, когато тя спираше.

Колко много го обичаше майка му! После се промени. Все още чуваше гласа ѝ: „Какво правят тези списания в стаята ти? Защо взе лачените обувки от моя гардероб? След всичко, което направихме за теб! Така да ни разочароваш!“

Когато преди две години Чарли отново се появи, му заповяда да пуска обяви за запознанства. Много обяви. Чарли му издиктува какво да напише в най-важната от тях.

Вече седем момичета лежаха заровени в имота му, на десния си крак всяко от тях носеше обувка за танци, а на левия – мокасина, маратонка или ботуш...

Той умоляваше Чарли да му разреши да спре за известно време. Не искаше повече да прави това. Каза на Чарли, че земята е още замръзнала – не можеше да ги заравя, а беше опасно да държи телата им във фризера...

Ала Чарли извика:

– Тези, последните две, искам да ги намерят. Така както позволи да намерят и Нан.

Чарли ги бе избрал по същия начин, по който бе избирал другите след Нан. Казваха се Ерин Кели и Дарси Скот. Всяка от тях беше отговорила на две различни негови обяви за запознанства. По-важното бе, че и двете се бяха отзовали на специалната му обява.

От всички Чарли бе избрал тях, тъй като писмата им бяха забавни, ритъмът на езика им – привлекателен, сякаш чуваше гласа на Нан. Притежаваха същото самокритично остроумие, същия сух, интелигентен хумор. А и снимките. И двете изкушаваха по различен начин...

Ерин Кели се бе снимала, седнала в края на бюро. Беше се навела малко напред, сякаш разговаряше с някого, очите ѝ блестяха, позата на стройното ѝ, нежно тяло излъчваше очакване на покана за танц.

Дарси Скот бе застанала до тапицирано кресло близо до прозорец, едната ѝ ръка държеше пердето. Полуобърната, тя гледаше в обектива. Очевидно фотографът я бе изненадал. Върху другата ръка бяха метнати парчета плат, изразът на лицето ѝ бе вглъбен, но весел. Имаше високи скули, нежно тяло, а дългите ѝ крака завършваха с тънки глезени, тесните ѝ ходила бяха обути в ниски обувки марка „Гучи“.

„Щяха да са още по-привлекателни, ако бяха в обувки за танци!“ – каза си той.

Изправи се и се протегна. Тъмните сенки, които пресичаха стаята, вече не го тревожеха. Присъствието на Чарли беше пълнокръвно и желано. В този момент не изпитваше никакво желание да се съпротивлява.

След като Чарли доброволно се оттегли в тъмната пещера, откъдето бе излязъл, той препрочете писмото на Ерин и прокара пръсти върху снимката ѝ.

Засмя се на глас, когато си спомни мамещата обява, която го бе събрала с нея.

Тя започваше с думите: „Обича музиката, обича да танцува“.

Вторник, 19 февруари

Студ. Киша. Влага. Отвратително задръстване. Това е без значение. Важното е, че си е в Ню Йорк.

Дарси облекчено метна палтото си, прокара пръсти през косата си и посегна към грижливо подредената върху бюрото поща. Бев Ротхауз, кльощавата, съсредоточена и интелигентна студентка в училището по дизайн „Парсънс“ и нейна незаменима секретарка, подреждаше купчинките според важността им.

– Сметки – посочи тя най-вдясно. – До тях са разписките за получени пари. Не са малко.

– Дано и сумите са значителни – отвърна Дарси.

– Не са малки – кимна Бев. – Съобщенията са там. Получи заявки за обзавеждането на още два апартамента под наем. Кълна се, че си знаела какво правиш, когато си започнала този бизнес.

Дарси се засмя.

– „Санфорд и Сие“. Това съм аз.

„Ъгълът на Дарси. Вътрешно обзавеждане на изгодни цени“, пишеше на табелата на вратата на кантората. Тя се помещаваше в зданието Флатирън на Двайсет и трета улица.

– Как беше в Калифорния? – попита Бев.

На Дарси ѝ стана смешно, като усети нотката на страхопочитание в гласа на младата жена. Всъщност Бев искаше да каже: „Как са майка ти и баща ти? Как се чувстваш, когато си с тях? Наистина ли са толкова великолепни, колкото изглеждат във филмите?“

Отговорът, помисли си Дарси, е: „Да, великолепни са. Да, чудесни са. Да, обичам ги и се гордея с тях. Само че никога не съм се чувствала уютно в техния свят.“

– Кога заминават за Австралия? – Бев се опитваше да скрие вълнението в гласа си.

– Вече заминаха. Взех нощния самолет за Ню Йорк, след като ги изпратих.

Дарси бе съчетала гостуването у дома със служебно пътуване до езерото Тахо, където имаше поръчка да обзаведе един сравнително евтин хотел за скиори. Майка ѝ и баща ѝ тръгваха на международно театрално турне. Щеше да ги види най-рано след шест месеца.

Тя отвори термоса с кафе, който взе от плота, където държаха чаши и чинийки, и се настани зад бюрото си.

– Изглеждаш страхотно – отбеляза Бев. – Тоалетът ти е чудесен.

Червената вълнена рокля с четвъртито деколте и подходящото към нея палто бяха купени в резултат от обикалянето по магазините на Родео драйв по настояване на майка ѝ.

– Хубаво момиче си, а не обръщаш достатъчно внимание на дрехите си, миличка – укоряваше я майка ѝ. – Трябва да подчертаваш тази твоя великолепна ефирност.

Както баща ѝ често казваше, Дарси като че ли беше позирала за портрета на прабаба си по майчина линия, на която бе кръстена. Първата Дарси бе напуснала Ирландия след Революцията, за да отиде при френския си годеник, офицер във войската на Лафайет. И двете имаха същите малко раздалечени очи, повече зелени, отколкото лешникови, същите меки, като че ли напръскани със злато кестеняви коси, същия прав нос.

– Само че оттогава малко сме пораснали – обичаше да се шегува Дарси. – Аз съм един и седемдесет и пет. Дарси Първа е била фъстък. На нея ѝ е било по-лесно да изглежда ефирна.

Тя никога нямаше да забрави думите на един студиен директор, когото чу, без да иска, когато беше на шест години: „Как са могли тези двама толкова великолепни хора да създадат това невзрачно дете?“

Все още помнеше как замръзна на мястото си от ужас. И когато след няколко минути майка ѝ направи опит да я представи на членовете на състава: „А това е мъничката ми Дарси“, тя извика: „Не!“ и побягна. По-късно се извини за грубото си държание.

Тази сутрин, след като пристигна от летище „Кенеди“, тя захвърли багажа си в апартамента и дойде направо в офиса, без да губи време да се преоблича в обичайните си работни дрехи – пуловер и дънки. Бев я изчака да отпие от кафето и взе купчето със записани съобщения.

– Да почвам ли да се обаждам?

– Нека първо да позвъня на Ерин.

Ерин вдигна почти веднага. По леко разсеяния ѝ поздрав Дарси веднага разбра, че вече работи. Двете бяха съквартирантки в университета в Маунт Холиоук. След това Ерин бе продължила да специализира бижутерски дизайн. Неотдавна бе спечелила престижната награда за млади бижутери „Н. Уайър“.

Дарси също бе открила своята професионална ниша. След четиригодишни усилия да се утвърди в една рекламна агенция като главен счетоводител, тя смени професията си и стана дизайнер по вътрешна архитектура. И двете бяха на двайсет и осем години и останаха толкова близки, колкото бяха и когато живееха заедно като студентки.

Дарси си представи как Ерин седи на работната си маса, облечена в дънки и торбест пуловер, с червеникавата си коса, хваната отзад с шнола или вързана на конска опашка, погълната от работата си, безучастна към външните дразнители.

Разсеяното „ало“ на Ерин се превърна в радостен възглас, когато чу гласа на Дарси.

– Знам, че си заета – каза Дарси. – Няма да ти отнемам много време. Искам само да ти кажа, че се върнах и, разбира се, искам да се осведомя как е Били.

Били беше бащата на Ерин, който от три години живееше в старчески дом в Масачузетс, тъй като беше инвалид.

– Все така – отвърна ѝ Ерин.

– Как върви колието? Когато ти позвъних в петък, ми се стори притеснена.

Точно когато миналия месец Дарси заминаваше за Калифорния, Ерин бе получила поръчка от известната бижутерска фирма „Бертолини“ да изработи колие, като използва семейните скъпоценни камъни на техен клиент. „Бертолини“ бяха от ранга на „Картие“ и „Тифани“.

– Тогава все още се ужасявах от мисълта, че проектът е малко шашав. Той наистина е доста сложен. Но сега всичко е наред. Утре сутринта предавам колието и според мен то е изключително. Как прекара в Бел Еър?

– Великолепно – двете избухнаха в смях, а Дарси добави: – Какво става с предаването на Нона?

Нона Робъртс, продуцент в телевизионната компания „Хъдзън“, се сприятели с Дарси и Ерин във фитнеса. Нона работеше върху документална поредица на тема обяви за запознанства, а именно – що за хора пускат и отговарят на тези обяви; какви са техните преживявания – положителни или отрицателни. Нона беше помолила Дарси и Ерин да ѝ помогнат, като отговорят на някои от обявите.

„Не е нужно да се срещате с някого повече от веднъж – беше им казала тя. – Половината от младите хора в телевизията отговарят на обяви и много се забавляват. Пък може и да срещнете някой изключителен мъж. Във всеки случай, помислете.“

Ерин, която обикновено бе по-решителната от двете, прояви необичайна сдържаност. Накрая Дарси я бе убедила, че това може да се окаже голямо забавление.

– Ние няма да пускаме обяви – настояваше тя. – Ще отговаряме само на онези, които ни се сторят интересни. Няма да си даваме адресите, а само телефонните номера. Ще си уговаряме срещи единствено на обществени места. Няма какво да загубим.

Бяха започнали преди шест седмици. Преди да потегли за Тахо и Бел Еър, Дарси успя да отиде само на една среща. Мъжът беше написал, че е висок метър и осемдесет. Както след това каза на Ерин, той сигурно се е качил на стол, преди да се премери. Освен това твърдял, че ръководи рекламна агенция. Ала когато Дарси му споменала някои имена на агенти и клиенти, бил съвсем безпомощен. „Лъжец и мижитурка“, каза тя на Ерин и Нона. Сега, изпълнена с весело нетърпение, помоли Ерин да ѝ разкаже за последните си преживявания.

– Ще изтърпиш до утре вечер, когато се видим с Нона – отвърна Ерин. – Записвам всяка подробност в бележника, който ми подари за Коледа. Ще ти кажа само, че след последния ни разговор съм излизала още два пъти. Това прави всичко осем срещи за изминалите три седмици. Повечето бяха досадници без абсолютно никакви достойнства. Оказа се, че вече се бях срещала с единия от тях. Един от новите е наистина симпатичен и е безсмислено да ти казвам, че не съм му се обаждала втори път. Довечера имам среща с друг. Изглежда нормален, но изчакай да видим.

– Очевидно не съм изпуснала много. А на колко се обади от мое име? – засмя се Дарси.

– На около десетина. Мисля си, че ще бъде забавно, ако и двете отговорим на едни и същи обяви. Ако се обадят, ще можем наистина да направим сравнение.

– Страхотна идея. А къде имаш среща с днешния кандидат?

– В едно кафене на Уошингтън скуеър.

– С какво се занимава?

– С административно право. От Филаделфия е. Току-що се е преместил в Ню Йорк. Нали си свободна утре вечер?

– Свободна съм.

Щяха да вечерят с Нона.

– Радвам се, че пак си тук, Дарс. Липсваше ми – Ерин промени тона си.

– На мен също – отвърна сърдечно Дарси. – Добре, до утре. – Понечи да каже „довиждане“, но вместо това нещо я накара да попита: – Как се казва тазвечерната ти авантюра?

– Чарлз Норт.

– Звучи многообещаващо, баровски. Приятно прекарване, Ерин-Мерин – Дарси постави слушалката.

Бев търпеливо чакаше с деловите въпроси.

– Знаеш ли, когато говорите, ми приличате на съученички. Обичате се повече от сестри. Като си помисля за моята сестра, бих казала, че наистина сте по-близки от сестри.

– Абсолютно си права – тихо отвърна Дарси.

Галерията „Шеридън“ на Седемдесет и осма улица, почти на ъгъла с Медисън авеню, беше в разгара на един търг. Покъщнината от огромния провинциален дом на Мейсън Гейтс, неотдавна починалия нефтен барон, беше препълнила залата с търговци и колекционери.

Крис Шеридън наблюдаваше сцената от дъното на помещението и се наслаждаваше на триумфалната си победа над „Сотбис“ и „Кристис“ – бе получил привилегията да разпродава тази колекция. Невероятно красиви мебели от времето на кралица Анна; картини, известни по-скоро заради тяхната рядкост, отколкото заради художествената им стойност; сребърни предмети от Ревиър, за които беше сигурен, че ще предизвикат трескаво наддаване.

Трийсет и три годишният Крис Шеридън все още приличаше повече на футболен защитник, какъвто беше в университетския отбор, отколкото на известен специалист по антични мебели. Изправената му стойка подчертаваше близо сто и деветдесет сантиметровия му ръст. Широките му рамене завършваха в тесен ханш. Пясъчноруси коси ограждаха изразителното му лице. Сините му очи бяха обезоръжаващи и приятелски. Ала съперниците му знаеха, че тези очи лесно придобиваха остър и излъчващ сила блясък.

Със скръстени ръце Крис наблюдаваше финалното наддаване за шкаф на Доменико Кучи от 1683 година. Вратичките му бяха покрити с разкошна резба, в центъра им имаше вградени скъпоценни камъни. Макар че беше по-малък и по-претрупан от двата шкафа, които Кучи бе изработил за Луи XIV, този беше великолепна и безупречна мебел. Крис знаеше, че към него отчаяно се домогваше музеят „Метрополитън“.

Залата се успокои, тъй като наддаването продължи между двамата клиенти, които играеха с големи суми – музея и представителя на японска банка. Крис усети, че някой го дърпа за ръката, и се обърна с разсеяна усмивка. Беше Сара Джонсън, неговата заместничка, изкуствоведка, която беше довел от един частен музей в Бостън. Погледът ѝ бе тревожен.

– Крис, боя се, че е нещо неприятно – каза тя. – Майка ти е на телефона. Каза, че веднага трябва да говори с теб. Изглежда доста разтревожена.

– По дяволите това проклето телевизионно предаване! – Крис се отправи към вратата, отвори я с крак и като подмина асансьора, изтича нагоре по стълбите.

Преди месец в популярната телевизионна поредица „Действителни престъпления“ бяха говорили за неразкритото убийство на неговата сестра близначка Нан. Деветнайсетгодишната Нан беше удушена по време на сутрешното си тичане близо до дома им в Дариън, Кънектикът. Въпреки яростния му протест, Крис не успя да спре операторите да заснемат дълги кадри от къщата и градината, нито да предотврати драматизацията на убийството на Нан в близката горичка, където беше намерено тялото ѝ.

Беше умолявал майка си да не гледа предаването, но тя настояваше да го видят заедно. Продуцентите бяха успели да открият млада актриса, която удивително приличаше на Нан. Показаха я как тича; как някой я наблюдава зад прикритието на дърветата; после срещата им; как се опитва да избяга, как убиецът се нахвърля върху нея, как я души, а после сваля маратонката от десния ѝ крак, за да я смени с елегантна обувка с високо токче.

Говорител четеше текста и звучният му глас излъчваше безплътна жестокост:

– Познавала ли е красивата, талантлива Нан Шеридън човека, който я е заговорил? Предишната вечер в семейното имение тя и нейният брат близнак са празнували деветнайсетия си рожден ден. Може би някой, когото Нан е познавала, някой, който е пил за нейно здраве на рождения ѝ ден, е станал и неин убиец? През тези петнайсет години не се появи никаква, дори най-незначителна информация, която би могла да помогне за разкриването на това отвратително убийство. Случайна жертва на умопобъркано чудовище ли е Нан Шеридън, или смъртта ѝ е акт на лично отмъщение?

Следваха финалните кадри. Къщата и градината от различен ъгъл. Телефонният номер, „в случай, че имате някаква информация“. Последният кадър беше полицейската снимка на тялото на Нан, както е било намерено, внимателно поставено на земята, ръцете ѝ, скръстени отпред, левият ѝ крак беше обут в маратонка, а десният в елегантна обувка.

Предаването завърши с думите:

– Къде са другата маратонка и другата обувка за танци? Все още ли са у убиеца?

Грета Шеридън беше изгледала предаването със сухи очи. Когато свърши, каза:

– Толкова често съм мислила за това, Крис. Затова исках да гледам предаването. След смъртта на Нан мозъкът ми не работеше, не можех да разсъждавам. Нан обичаше да ми разказва толкова много за своите приятели. Аз... просто си помислих, че това предаване може да ми помогне да си спомня нещо, което е важно. Помниш ли деня на погребението? Огромната тълпа. Всички тези младежи от университета. Помниш ли, инспектор Харисън каза, че е убеден, че убиецът седи сред опечалените? Помниш ли, че поставиха камери да снимат всички – и в погребалното бюро, и в църквата?

После, ударена сякаш от гигантска ръка по лицето, Грета Шеридън избухна в сърцераздирателен плач.

– Това момиче прилича толкова много на Нан, нали? О, Крис, толкова ми липсва през всичките тези години. Татенцето щеше да е жив, ако не ѝ се бе случило това. Скръбта му стана причина за онзи инфаркт.

„Да бях съсякъл с брадва всеки телевизор в къщата, преди да позволя на мама да гледа онова проклето предаване“ – мислеше си Крис, докато тичаше по коридора към кабинета си. Пръстите на лявата му ръка се удариха в бюрото, докато грабваше слушалката.

– Какво има, мамо?

– Извинявай, че те безпокоя по време на търга, Крис, но получих най-странното писмо в живота си – гласът на Грета Шеридън бе напрегнат и неспокоен.

„Още една последица от онова вонящо предаване – ядоса се наум Крис. – До гуша ми дойде от тези смахнати писма.“ Те съдържаха от налудничави предложения за провеждане на сеанси до просия на пари заради отправени към Бога молитви.

– Бих искал да не четеш всички тези глупости – каза той. – Тези писма те унищожават.

– Това е различно, Крис. В него пише, че в памет на Нан на деветнайсети февруари вечерта танцуваща млада жена ще бъде убита точно както е била убита и Нан – гласът на Грета Шеридън се извиси. – Крис, ами ако това писмо не е налудничаво? Какво можем да направим? Кого можем да предупредим?

Дъг Фокс преметна вратовръзката си, внимателно я завърза на красив възел и се огледа в огледалото. Беше ходил на масаж вчера и кожата му блестеше. Едрите къдрици правеха оредяващата му коса разкошна, а оцветителят, с който плашеше косата си, напълно бе заличил побелелите кичури, които се бяха появили по слепоочията му.

„Хубавец“, каза си той и се възхити на снежнобялата риза, която стоеше елегантно върху мускулестите гърди и тънката му талия. Посегна да вземе сакото си и му стана приятно от допира с фината шотландска вълна. Беше тъмносиньо, с едва забележими райета, които се подчертаваха от дребните червени фигури на връзката му. Всеки детайл от облеклото му му придаваше вид на преуспяващ банкер, на почтен гражданин на Скарсдейл, предан съпруг на Сюзън Фроли Фокс, баща на четирима хубави палавници.

„Никой – помисли си Дъг, обзет от приятно задоволство, – не би ме заподозрял, че водя и друг живот – живота на освободен от семейни задължения илюстратор на свободна практика, с апартамент в благословен с анонимност жилищен блок, наречен „Лондонски тераси“, в западната част на Двайсет и трета улица, плюс тайна квартира в Полинг и ново голямо волво.“

Огледа се за последен път в голямото огледало, нагласи кърпичката в джобчето на сакото си и като се увери, че не е забравил нищо, се отправи към вратата. Спалнята винаги го дразнеше. Античната френска провансалска мебел в тази проклета стая бе аранжирана от някакъв известен дизайнер, а благодарение на Сюзън приличаше на най-обикновен килер. По канапенцата бяха натрупани купища дрехи, върху тоалетката безразборно бяха разпръснати сребърни тоалетни принадлежности. Стените бяха облепени с детски рисунки. „Да изчезвам оттук“, помисли си Дъг.

В кухнята цареше обичайната суматоха. Тринайсетгодишният Дони и дванайсетгодишната Бет дъвчеха с пълни усти. Сюзън непрекъснато повтаряше, че училищният автобус вече чака долу. Бебето се клатушкаше около тях, напикано и с изпоцапани ръчички. Триш повтаряше, че днес не иска да ходи на детска градина, а иска да си стои вкъщи и заедно с мама да гледа „Всички мои деца“ по телевизията.

Сюзън бе облякла върху нощницата си стар фланелен халат. Когато се ожениха, тя беше много хубаво момиче, но хубавото момиче сега се беше запуснало. Тя се усмихна на Дъг и му наля кафе.

– Палачинки ли искаш или нещо друго?

– Нищо не искам. – „Няма ли някога да престане да ми задава тези въпроси всяка сутрин?“ Дъг бързо се отмести, тъй като бебето се опита да прегърне крака му. – По дяволите, Сюзън, ако не го миеш, поне не му давай да се приближава до мен. Не мога да ходя на работа с лекета.

– Автобусът! – изкрещя Бет. – Довиждане, мамо. Довиждане, татко.

Дони грабна учебниците си.

– Ще дойдеш ли на баскетболния мач довечера, татко?

– Ще се върна късно, сине. Имам важна среща. Следващия път непременно ще дойда, обещавам.

– Добре – Дони блъсна вратата след себе си.

Три минути по-късно Дъг беше в мерцедеса си на път за гарата, укорителното „опитай се да си дойдеш навреме“ на Сюзън още звучеше в ушите му. Усети как нервите му започват да се отпускат. На трийсет и шест години, вързан до една дебела жена и четири шумни деца в един провинциален дом. Мечтата на американеца. На двайсет и две годишна възраст си беше мислил, че постъпва умно, като взема Сюзън за жена.

За съжаление бракът с богата дъщеря не означава брак с богатството. Бащата на Сюзън беше циция. „Давай назаем, никога не подарявай.“ Сигурно това мото е било татуирано в главата му.

Не че не обичаше децата или не беше достатъчно привързан към Сюзън. Просто не биваше толкова рано да поема семейното бреме. Пропуснал беше младостта си. За Дъглас Фокс, преуспяващ банкер, виден гражданин на Скарсдейл, животът беше упражнение по скука.

Паркира и се затича към влака, като се успокояваше с мисълта, че като Дъг Фийлдс, художник ерген, цар на обявите за запознанства, животът му е лек и потаен и всеки път, когато го връхлитат нечестиви потребности, има начин да ги задоволи.

Сряда, 20 февруари

В сряда вечерта Дарси се появи в телевизията при Нона Робъртс точно в шест и трийсет. Преди това имаше среща с клиент на Ривърсайд драйв и по телефона предложи на Нона да пътуват заедно с такси до ресторанта.

Стаята на Нона беше една от многото разхвърляни кутийки на десетия етаж на сградата на телевизионната компания „Хъдзън“. В нея имаше овехтяло дъбово бюро, отрупано с хартии, няколко шкафа за папки, чиито чекмеджета не можеха да се затварят, рафтове за справочници и ленти, едно канапенце с непривлекателен вид и началнически въртящ се стол, който Дарси знаеше, че е повреден. Едно цвете в саксия, което Нона непрекъснато забравяше да полива, стоеше клюмнало на тесния перваз.

Нона обичаше работното си място. Дарси тайно се чудеше как тази стая досега не се е самозапалила. Когато влезе, Нона говореше по телефона, затова тя излезе да потърси вода за цветето.

– То проси милост – каза тя, когато се върна.

Нона току-що бе свършила разговора. Скочи и прегърна Дарси.

– Не ме бива да отглеждам цветя.

Беше облечена с гащеризон от плътно трико в цвят каки, който меко следваше силуета на дребната ѝ фигура. Тесен кожен колан с катарама в бяло и златисто обгръщаше талията ѝ. Златисторусата ѝ коса, която на места сивееше, беше равно подстригана и едва стигаше брадичката ѝ. Живото ѝ лице беше по-скоро интересно, отколкото красиво.

Дарси с радост отбеляза, че болката в тъмнокафявите очи на Нона бе почти изцяло заместена от горчив присмех. Неотдавнашният ѝ развод ѝ се беше отразил зле. Както тя казваше: „Сигурно е също толкова болезнено, ако след четиресетте съпругът ти не те смени с някоя двайсет и една годишна мацка.“

– Забавих се – извини се Нона. – Ерин ще ни чака в седем.

– Между седем и седем и петнайсет – уточни Дарси, докато махаше изсъхналите листа на цветето.

– Ще стигнем за петнайсет минути, ако се хвърля пред някое свободно такси. Страхотно. Преди да тръгнем, трябва да свърша още нещо. Защо не дойдеш с мен да видиш телевизията откъм състрадателната ѝ страна.

– Не знаех, че има и такава – Дарси метна чантата си през рамо.

Всички стаи гледаха към обширно помещение, където едно до друго бяха наредени бюрата на секретарки и редактори. Бръмчаха компютри, виеха факсове. В единия край на залата говорител съобщаваше новините пред камера. Пътьом Нона вдигна ръка за поздрав.

– Сред тази тълпа няма нито един неженен, който да не отговаря на моите обяви за запознанства. Дори подозирам, че и някои от женените тайно се срещат с интересни персони с шифрови номера.

Нона вкара Дарси в апаратната и я запозна с Джоан Най, русокоса красавица, която изглеждаше на не повече от двайсет и две години.

– Джоан отговаря за некролозите – обясни тя. – Току-що е допълнила с последни данни некролога на известна актриса и ме помоли да му хвърля един поглед – обърна се към Най: – Сигурна съм, че е станал чудесен – добави тя окуражаващо.

– Дано – въздъхна Джоан и натисна копчето на видеокасетофона.

Лицето на филмовата актриса Ан Боучард изпълни екрана. Чу се мелодичният глас на Гари Финч, водещия на телевизионната компания „Хъдзън“, който бавно и тържествено започна да чете:

– Ан Боучард получи първия си „Оскар“ на деветнайсет години, когато през 1928 година зае мястото на болната Лилиан Маркър в класическия филм „Опасната пътека“...

Филмови клипове от най-забележителните роли на Ан Боучард бяха последвани от важни моменти от личния ѝ живот: седемте ѝ съпрузи, къщите ѝ, добре известните ѝ битки с шефовете на студията, откъси от интервюта от дългогодишната ѝ кариера, емоционалното ѝ слово при получаването на наградата за цялостното ѝ творчество: „Била съм благословена! Била съм обичана! Аз също ви обичам всички.“

– Не знаех, че Ан Боучард е починала! – възкликна Дарси, когато филмът свърши. – Господи, та тя говори с майка ми по телефона миналата седмица! Кога се случи това?

– Тя си е жива – отвърна Нона. – Ние, също като вестниците, подготвяме некролози на известни личности. И периодично ги осъвременяваме. Прощалното предаване за Джордж Бърнс беше преправяно двайсет и два пъти. Когато непоправимото дойде, ние просто го излъчваме. Наричаме този род предавания Клуб „Сбогом“.

– Клуб „Сбогом“?

– Да. Слагаме финал и казваме „сбогом“ на починалия – тя се обърна към Най: – Беше страхотно. Едва си сдържах сълзите. Между другото, отговаряла ли си на нови обяви?

Най се ухили.

– Дължиш ми пари, Нона. Онази вечер имах среща с някакъв тип. Естествено, попаднах в задръстване. Паркирах временно на втори ред, за да го предупредя, че съм вече тук. Върнах се почти веднага, тъкмо когато един полицай ми слагаше квитанция за глоба. След дълго търсене паркирах в гараж през шест улици и когато се върнах...

– Той си беше отишъл – предположи Нона.

– Откъде знаеш? – учудено я погледна Най.

– Чувала съм го и друг път. Не го приемай толкова навътре. Сега трябва да вървим.

На вратата Нона извика през рамо:

– Приготви ми квитанцията за глобата. Аз ще я платя.

В таксито, на път за срещата с Ерин, Дарси се замисли що за човек е бил този, за да направи такъв номер. Най беше наистина симпатична. Дали не е била прекалено млада за кандидата, с когото е имала среща? Сигурно е казала на колко години е, когато е отговорила на обявата. Или пък онзи си я е представял по-друга?

Тази мисъл я обезпокои. Докато таксито се друсаше и клатеше по натоварената Седемдесет и втора улица, тя започна да разсъждава на глас:

– Нона, когато започнахме да отговаряме на тези обяви, приех всичко на шега. Сега сякаш изпитвам някакво безпокойство. Все едно, че отиваш на любовна среща с напълно непознат човек, за когото дори нямаш сигурността, че е най-добрият приятел на брата на еди-кого си. Представяш ли си някой от твоите познати да постъпи така? Дори и по някаква причина мъжът, с когото Най е имала среща, да не е харесал начина, по който се облича, прическата ѝ или каквото и да било, просто е можел да ѝ предложи едно питие и да каже, че бърза за летището. Пак щяха да се разделят, без да я кара да се чувства като глупачка.

– Трябва да приемаш фактите, Дарси – отвърна Нона. – От всичко онова, което съм чула, разбирам, че не бива да имаш голямо доверие на повечето от мъжете, които пускат или отговарят на обяви за запознанства. Още по-обезпокояващото е, че днес получих писмо от агент на ФБР, който е чул за предаването и иска да говори с мен. Настоява да включим предупреждение, че даването на такива обяви е характерно за сексуалните психопати.

– Каква приятна мисъл!

Както винаги ресторант „Бела Вита“ предлагаше на гостите си уют и топлота. Из въздуха се носеше чудесният, познат аромат на чесън. Лекото жужене от разговори и смях галеше слуха. Собственикът Адам се зарадва, когато ги видя.

– Ето ги и нашите хубавици. Запазил съм ви маса – посочи им една до прозореца.

– Всеки момент ще пристигне и Ерин – каза Дарси, докато сядаха. – Странно как така още не е дошла. Тя винаги е толкова точна, че ми създава комплекси.

– Вероятно се е забавила заради трафика – каза Нона. – Да си поръчаме вино. Знаем, че обича „Шабли“.

Половин час по-късно Дарси стана от масата.

– Отивам да се обадя на Ерин. Единственото, което ми идва наум, е, че при предаването на колието, което работеше за „Бертолини“, се е наложила някаква поправка. Когато работи, тя губи представа за времето.

В апартамента на Ерин беше включен телефонният секретар. Дарси се върна на масата и в тревожния израз на Нона съзря собствените си чувства.

– Казах ѝ, че ще я чакаме, и я помолих, ако не може да дойде, да ни се обади.

Поръчаха вечеря. Дарси обичаше този ресторант, но сега почти не усещаше вкуса на храната. През няколко минути вперваше поглед към вратата с надеждата Ерин да връхлети с напълно приемливо обяснение за закъснението си.

Но тя не идваше.

Дарси живееше на последния етаж на облицована с кафеникав камък сграда в източната част на Четиресет и девета улица, а Нона – в една от жилищните кооперации на Сентрал парк уест. Когато си тръгнаха от ресторанта, взеха различни таксита и си обещаха, че първата, която се чуе с Ерин, ще позвъни на другата.

В мига, в който се прибра, Дарси отново набра номера на Ерин. Час по-късно, преди да си легне, опита отново. Този път съобщението беше съвсем недвусмислено: „Ерин, тревожа се за теб. Сряда, единайсет и петнайсет. Колкото и късно да се прибереш, ми позвъни.“

След това Дарси се унесе в неспокоен сън.

Когато на другата сутрин се събуди в шест, първата ѝ мисъл бе, че Ерин все още не се е обадила.

Джей Стратън гледаше от ъгловия прозорец на апартамента си на трийсетия етаж на Уотърсайд Плаза, намиращ се на Двайсет и пета улица и Ист Ринър драйв. Гледката беше импозантна – Бруклинският мост и мостът Уилямсбърг се извиваха над Ист Ринър като дъги, вдясно се извисяваха кулите близнаци, зад тях се виждаше Хъдзън, а потоците от коли, които едва пъплеха в пиковите часове, сега се носеха доста бързо. Беше седем и половина.

Джей се намръщи, очите му – и без това тесни, почти се скриха. Тъмнокестенявата му коса, подстригана в скъп салон, беше приятно прошарена и подчертаваше небрежната му елегантност. Той осъзнаваше склонността си към пълнеене и яростно спортуваше. Знаеше, че изглежда по-стар от трийсет и седемте си години, но това понякога си имаше и предимства. Повечето хора го смятаха за необикновено красив.

Несъмнено вдовицата на вестникарския магнат, която той придружи миналата седмица до казиното Тадж Махал в Атлантик сити, също го хареса. Въпреки това, когато ѝ спомена, че би искал да изработи специално бижу за нея, лицето ѝ се вкамени.

– Въобще не се опитвайте да ми продавате каквото и да било – сряза го тя. – Да сме наясно по този въпрос.

Втори път не се и опита. Джей не обичаше да си губи времето. Днес обядва в Джоли клъб и докато чакаше да се освободи маса, поведе разговор с възрастна двойка. Семейство Аштън бяха дошли в Ню Йорк да отпразнуват четиресетгодишнината от сватбата си. Личеше си, че са заможни, но се чувстваха малко несигурни далеч от познатата им Северна Каролина и затова с удоволствие отвърнаха на опита му да ги заговори.

Съпругът се поласка от въпроса на Джей дали вече е избрал подходящо украшение за жена си по случай четиресетата годишнина от съвместния им живот.

– Непрекъснато убеждавам Франсис да ми позволи да ѝ купя нещо наистина красиво, а тя настоява да събираме пари за малката Франсис.

Джей се впусна да ги убеждава как след години малката Франсис с удоволствие ще носи някоя хубава огърлица или гривна и ще разказва на своята дъщеря или внучка, че това е бил много специален подарък на баба от дядо.

– Именно това правят в кралските семейства векове наред – обясни той и им подаде визитната си картичка.

Телефонът иззвъня. Джей бързо вдигна слушалката. Помисли си, че може да са Аштънови.

Беше Алдо Марко, управителят на „Бертолини“.

– Тъкмо се канех да ти се обадя, Алдо – сърдечно започна Джей. – Всичко е наред, нали?

– Не всичко е наред – леденият тон на Марко режеше слушалката. – Когато ме запознахте с Ерин Кели, тя и проектите ѝ ми направиха много добро впечатление. А този, който ни предложи, беше превъзходен и, както знаете, ние ѝ дадохме семейните камъни на нашия клиент, за да ги аранжира. Колието трябваше да бъде готово тази сутрин. Госпожица Кели не дойде на уговорената среща, нито отговори на многобройните съобщения, които ѝ оставихме. Господин Стратън, искам или въпросното колие, или незабавно да ми бъдат върнати скъпоценните камъни на клиента.

Джей облиза изсъхналите си устни. Изведнъж осъзна, че ръката му, която държеше слушалката, е мокра от пот. Беше забравил за колието. Трескаво премисли как да отговори.

– Преди седмица се видях с госпожица Кели. Показа ми колието. То е изящно. Сигурно има някакво недоразумение.

– Недоразумението е, че тя не донесе колието, което е поръчано за годеж в петък вечер. Повтарям, утре трябва да имам или него, или камъните на клиента. Ще държа вас отговорен за изпълнението на едното или на другото. Ясно ли е?

Острото изщракване на телефона остана да звучи в ушите на Стратън.

В сряда Майкъл Наш прие последния си пациент в пет следобед. Ренкуист беше пенсиониран висш служител в международна фармацевтична компания. Пенсионирането беше превърнало този човек, чиято личност бе свързана с интригите и политиката на началническата канцелария, в непотребен аутсайдер.

– Знам, че няма причина – говореше Ренкуист, – но се чувствам толкова ненужен. Дори жена ми непрекъснато ми пили на главата: „Омъжих се за теб за всичко друго, но не и само да ти готвя.“

– Трябвало е да се захванете с нещо след пенсионирането си – кротко каза Наш.

– Така и направих, но нищо не излезе – засмя се Ренкуист.

„Депресия“, помисли си Наш. Обикновената „настинка“ при психическите болести. Усети, че е уморен и не отдава цялото си внимание на Ренкуист. „Не е честно – каза си той. – Плаща ми, за да го слушам.“ Обзе го облекчение, че в шест без десет ще може да прекъсне сеанса.

След като Ренкуист си отиде, Наш започна да подрежда. Кабинетът му се намираше на Седемдесет и първа улица и Парк авеню, а самият той живееше на двайсетия етаж в същата сграда. Излезе във фоайето.

Новата наемателка от същия етаж, русокоса жена на около трийсет години, чакаше асансьора. Наш потисна раздразнението си от перспективата да пътува в асансьора заедно с нея. Неприкритият интерес в погледа ѝ го дразнеше, както и почти неизбежните покани да се отбие при нея на чашка.

Майкъл Наш си имаше същия проблем с доста от своите пациентки. Той четеше мислите им. Симпатичен на външен вид, разведен, без деца, ненавършил четиресет, достъпен. Недоверчивата сдържаност беше станала негова втора природа.

Днес, слава Богу, новата съседка не повтори поканата си. Вероятно се беше примирила. Когато излязоха от асансьора, той промърмори само едно „лека нощ“ и се прибра.

Апартаментът му беше отражение на педантичността, с която се отнасяше към всичко в живота си. Ленената дамаска на двойното канапе в дневната и на столовете, наредени около кръгла дъбова маса, беше еднаква. Масата беше купил на търг в Бъкс Каунти. Килимите бяха изпъстрени с геометрични фигури върху фон с цвят слонова кост. Библиотеки по стените, саксии върху первазите, умивалник в колониален стил, превърнат в бар, различни джунджурии, които бе събирал от пътуванията си в чужбина, хубави картини. Стаята беше удобна и красива.

Кухнята и кабинетът бяха вляво от дневната, а спалнята и банята – вдясно. Приятен апартамент, който беше подходящо допълнение към голямата къща в Бриджуотър, гордостта и радостта на неговите родители. Наш често се бе изкушавал да я продаде, но я държеше заради ездата през почивните дни.

Съблече сакото си и се замисли дали да хване края на новините в шест часа, или да си пусне новия компактдиск с Моцартова симфония. Спечели Моцарт. Тъкмо когато познатите нежни начални тактове изпълниха стаята, на вратата се позвъни.

Наш предположи кой може да бъде. Безропотно отвори. Новата съседка държеше съд за лед – стар и изтъркан трик. Слава Богу, че не си бе налял питието. Той напълни съда с лед, обясни, че за съжаление не може да ѝ прави компания, тъй като излиза, и я изпрати до вратата. След като тя си тръгна, нервно повтаряйки нещо от рода на „може би друг път“, Наш отиде до барчето, сипа си сухо мартини и мрачно заклати глава.

Разположи се на креслото близо до прозореца, отпи от коктейла и докато се наслаждаваше на мекия му, успокояващ вкус, се замисли за младата жена, с която щеше да вечеря в осем часа. Тя беше отговорила на обявата му за запознанство с подчертано чувство за хумор.

Неговият издател беше въодушевен от първата половина на книгата, която пишеше и в която анализираше хората, пускащи или отговарящи на обяви за запознанства, техните психологически потребности, бягството им от действителността. В нея те сами разказваха за себе си.

Работното заглавие на книгата беше: „Обявата за запознанства: търсене на общуване или бягство от действителността?“.