Клеопатра (с порезка)

1.

КЛЕОПАТРА

Искам да ме видиш такава, каквато съм. Свободен си да ме обичаш или да ме мразиш, но е редно първо да ме опознаеш. Родена съм като момиче и богиня едновременно. Бъдеща кралица, в случай че живея достатъчно дълго. Дворът на баща ми гъмжи от врагове и някои от тях са членове на собственото ми семейство. Злоството им пълзи по кожата ми като мравки и ако злите мисли бяха действия, тогава – пак като мравки – отдавна щяха да са пропълзели по люлката ми, за да ми изядат очите. И все пак, аз не съм съвсем сама. Чармиан ми беше дадена от самото начало. Отнета от майка, която не помни, и подарена на мен, топла, накърмена и все още свита като запетайка от утробата. Всяка богиня има нужда от своя слугиня, която да ѝ помага, да откликва на нуждите ѝ, като камъче, оформено и загладено от ръцете на морето. Жреците ми я избрали, защото била родена броени мигове след мен. Такава е волята на боговете, двете да сме вечно заедно. Като малки сме спали в една люлка, защото аз не обичам да бъда сама, телцата ни – сгушени едно до друго като два втасващи самуна хляб, нейните пръстчета около моя врат. Кърмели ни, една до друга, две сестри робини. Докато растяхме, тя спеше или до мен, или в краката ми, според моето настроение.

Дадох ѝ име, щом езикът ми се научи да оформя думите. Дотогава тя не е имала. Защото всичко нейно ми принадлежеше, дори името ѝ. Чармиан, онази, която носи радост. Тя казва, че радостта, която съм видяла в нея, е била само отражение на собствената ми радост, отражение чисто и ярко. Чармиан е моя робиня, ала мина много време, преди да поиска свободата си. Защото, когато обичаме, нима всички не сме роби, които приемат доброволно и охотно подчиненото си положение? Затова, по някакъв начин, аз също ѝ принадлежа, окована с вериги от обич.

Тази сутрин отидохме във великата библиотека още призори. Перата на сколарите дращят по папирусите като притичващи миши крачета. На нас внимание не обръщат, защото ние сме тук всяка сутрин с моя учител, който ни възлага текст за препис, а после шепнешком ни задава въпроси да провери дали сме разбрали написаното. Слънцето наднича през високите прозорци като палав ученик, който се надява да препише от мен. Изящните колони предвидливо се издигат встрани от редиците писалища, така че в нито един миг слънцето да не хвърля зловредни сенки върху писмената ни. Мозайките са в убити цветове, така че да не привличат излишно вниманието на отдадените сколари. Вода се излива в сини фонтани, за да разхлажда въздуха и да теши ума. Великата библиотека на музейона е разделена на части, първо според езика, после според темата, а накрая подредбата е по азбучен ред. Обичам тази система, обичам подразделенията на знанието, откривам в нея радост, която се родее с радостта от отлично нарисувана картина или парче изящно изтъкан плат. Това е храм, посветен колкото на музите, толкова и на самото знание. Висшият жрец библиотекар върви бавно между рафтовете, нагизден както подобава на поста му, готов да даде съвет, но и да извади пръчката, скрита в ръкава му, и да перне с нея през ръцете всеки злополучен сколар, дръзнал да наруши правилата, било като зацапа с мастило някой ръкопис, било – най-тежкото провинение – защото е внесъл тайно в библиотеката следобедна закуска. Тук храната и водата са строго забранени, от страх че ще повредят скрижалите или че ще привлекат гризачи. С Чармиан много обичаме да предизвикваме висшия библиотекар. Вмъкваме парчета сирене, които изобщо не са сирене, а парчета оцветено дърво, също гарафи с вино, които не съдържат течност, а стъкло, с единствената цел да го дразним. Макар да съм сигурна, че той не би посмял да перне с пръчката си моите пръсти.

Днес долавям някакво безпокойство сред сколарите. Знам отвъд всяко съмнение – макар никой да не ми го е казал в лицето, защото ме пазят от истината, както ме пазят от слънцето с ветрила от палмови листа, – че народът на Александрия мрази баща ми. В основата на проблемите е Рим. Рим, който от години отхапва големи и малки парчета по границите ни и ламти за богатството ни. Египет е богат, да, но армиите ни не могат да се сравняват с римските легиони. Нагледали сме се как провинциите ни падат победени, като дървета, застигнати от горолом, а хората и богатствата ни потеглят за Рим. Силата на Рим е рожба на плячкосване, роби и алчност. Онова, което не могат да вземат, те премазват и опожаряват. Ние сме последният остров на свободата сред тъмното римско море. Но един ден, рано или късно, те ще се прицелят и в нас.

От отчаяние, баща ми си откупи отлагане под формата на една титла – „Приятел и съюзник на римския народ“. Тази титла е обещание, че поне на първо време легионите им ще ни оставят на мира. Но за да подсигури това, баща ми плати извънредна цена, гигантска дори за един фараон. Защото, уви, откъм земния бряг на тръстиковото море царете богове трябва да вдигат данъците. А хората на Египет не искат царят да им бърка в джобовете, за да омилостиви Рим. Колкото до омразата им, тя обикновено е кротка. Тихо мърморене, което никога не прераства в агресия, но и никога не затихва напълно. Сега обаче недоволството им нарасна необичайно. И баща ми се обърна към Рим, за да поиска помощ срещу собствения си народ. Ако ме беше попитал, аз щях да му кажа, че това е грешка.

Римски пратеник пристигна по покана на баща ми в опит да успокои народа и да отнеме от гнева му. И това само влоши нещата. Според Чармиан, онзи злополучен римлянин убил котката неволно, сгазил я с колесницата си. Колкото до мен, аз не съм сигурна дали изобщо я е убил, нито дали е имало котка дори, или тя просто е била измислена като въображаема жертва на измислено престъпление, което да оправдае убийството. Онзи римлянин така или иначе го обвиниха, че е убил котка – едно от нашите свещени животни, – а тълпата, жадна за кръв, се закле да отмъсти. Молбите на баща ми и намесата му в полза на римлянина само ядосаха още повече хората – онзи нещастник бе извлечен от къщата си и разкъсан от тълпата. Откъснаха му главата, изкормиха го така, както котката разпаря корема на мишка, и го зарязаха на парчета върху калдъръма. Още в онзи момент аз разбрах, че баща ми е изгубил и последното си влияние над народа и с всеки изминал ден след това нещата само ще се влошават.

Но щом дори тук, в библиотеката, се чува таен шепот, значи недоволството е стигнало и до двореца. Макар че, в други отношения, библиотеката изглежда спокойна както винаги. В центъра на музейона, пред един голям правоъгълен фонтан, се издига самият Платон. Изваян е така, че да гледа нагоре към отвора в покрива на храма, но има нещо в наклона на главата му и в свъсените вежди, което го кара да изглежда не толкова зает с дълбоки размишления, колкото с тревоги за развалящото се време. Въздъхвам и забивам отново нос в превода си от арамейски на гръцки. Уж е поезия, но аз по-скоро предпочитам оригиналната гръцка поезия, която е по-земна, по-изящна и забавна. А тези арамейски стихове се разпадат като изсушени миналогодишни рози. Предпочитам да изучавам трактатите върху данъчното облагане на селските райони, с които се занимавахме миналата седмица. Чармиан преглъща една прозявка и удря с пъшкане чело в писалището. Избухвам в кикот и я сръчквам с лакът. След като се измъчихме с ужасната поема и аз отговорих правилно на всички въпроси, а Чармиан – на нито един, – учителят ни въздъхва издълбоко.

– Хайде. Ще ви изпратя до двореца – казва той.

– Искам да останем тук, моля. За мъничко. Не е нужно да оставаш с нас. Добре сме си и сами – казвам аз.

Обикновено той разбира какво искам да му кажа – че е свободен – и си тръгва с благопожелания, но днес поклаща упорито глава.

– Няма да ви оставя без охрана – заявява той и прави знак. Веднага към нас тръгват десетина воини.

Свикнала съм с присъствието им, но с Чармиан знаем как да им избягаме при нужда, научили сме се и владеем това умение до съвършенство. Сигурно е глупаво, да, но дързостта ни подвежда и ние си мислим, че щом можем да избягаме на охраната, значи ще надхитрим и всеки платен убиец.

– Искам да поработите сериозно върху текста за утре – казва учителят.

Аз нямам нужда от напомняне, а Чармиан нищо не може да я убеди. Академичното образование не представлява никакъв интерес за нея, но тя има други умения – още не съм срещала придворен, когото тя не ще съумее да очарова, нито роб, от когото да не изстиска и най-строго пазените му тайни.

След като учителят си тръгва, двете поемаме с бавна стъпка из библиотеката, без да обръщаме никакво внимание на охраната след нас. Е, те поне са така добри да вървят на разстояние. В различните отдели на читалнята през равни интервали се редят резбовани дървени маси и писалища. Каменната сграда е огромна, с безчет колони, всяка украсена според отдела, в който се намира – дорийски колони в гръцкия отдел и вити, прекрасни египетски колони в този. Гръцкият отдел е най-големият и най-посещаваният, пълен е със сколари, които се щурат като пилета в клетка на пазара. Следващият най-голям отдел е посветен на египетския език и е претъпкан с ученици и жреци, които търсят в текстовете тайните на религията и на божествения закон. Има други отдели, посветени на чужди езици, и всичко там е строго подредено – латински, арамейски, галски, има и скрижали на езика на троглодитите, също прекрасно илюстрирани текстове на арабски и сирийски. С Чармиан минаваме бавно и протяжно през всички тези отдели, покрай рафтовете, приютили ръкописи на папирус, пергамент и хартия, всичко подредено като по конец. На минаване през гръцкия отдел аз спирам и много внимателно свалям един свитък от висок рафт. Млад мъж ме поглежда изненадано, несъмнено се кани да възрази, но после разбира кой е извадил свитъка и си затваря устата. Ускоряваме стъпка към любимото ми местенце в библиотеката.

Тук, в отдела за „корабите“, има по-малко хора. Свръщаме зад една голяма колона и присядаме на постамента ѝ. Чармиан вади сладкиши изпод туниката си, защото вече сме скрити добре от зоркото око на жреца библиотекар. Свитъците тук нямат нищо общо с корабостроенето, морските закони или друго от този сорт, а са документи, конфискувани през столетията от кораби, навлезли в тукашното пристанище. Законът постановява, че всички свитъци, озовали се в пристанището на Александрия, следва да бъдат прегледани от библиотекарите и ако не са версии на текстове, които вече се пазят тук, следва да бъдат заети на библиотеката за препис. Разбира се, на горкия търговец или пътешественик никога не се връща оригиналът, а преписът. Моят баща и неговите бащи преди това са крали знание от целия свят и са го трупали прилежно тук, на претъпканите рафтове, които се огъват под тежестта му.

Седим в мълчание няколко минути, похапваме от контрабандно внесените сладки нещица и само тези звуци нарушават тишината. Въздухът ухае на розмарин и смирна, които гонят молците и другите летящи вредители, но ясно се усеща и другата миризма, на папирус и на самите свитъци, която ми е станала толкова близка, че вече собствените ми мисли и думи си имат свой неустоим билков аромат. Поглеждам към гръцкия отдел, където се пазят оригиналните ръкописи на Аристотел и Платон. Написани са собственоръчно от великите философи, мислите и идеите им са се изливали направо върху свитъците, които се пазят тук. Помня деня, когато учителят ни ги показа – останал бе особено доволен от седмичния ни изпит и това ни беше наградата. Добре де, аз се бях представила достатъчно добре и за двете ни.

Между стените на тази библиотека се пази писаната история от обсадата на Троя (яйцето, от което се излюпила Елена, след като Зевс навестил майка ѝ във формата на лебед, се пази в друг отдел на музейона) до самия Александър и дори до незначителните постижения на моя баща. На тези рафтове е скътан целият свят под формата на мисъл, идея и възможности. Всъщност целият гръцки и египетски свят, но нима останалото има значение? Изтривам грижливо ръце в туниката си, за да не остане и следа от лепкавите сладкиши, после разгъвам взетия свитък. Чармиан се навежда над рамото ми да погледне.

Свитъкът разказва историята на първия Птолемей, генералът на Александър и мой прародител. Нашата фараонска кръвна линия е започнала с него. След смъртта на Александър любимият му генерал Птолемей наредил да положат тялото му в ковчег от ковано злато и този ковчег стигнал до новия град Александрия, а Птолемей станал първия фараон от нова династия, моята. Обичам да чета за живота му, за тъжната смърт на Александър и за раждането на новия град. За мъртвия цар и неговия златен ковчег. А мога да чета за това след цели триста години, защото Птолемей бил не само воин, а и разказвач, който описал историята на собствения си живот. Това е любимият ми свитък и съм го чела толкова пъти, че знам повечето от него наизуст. Днес прочитам едно от уводните изречения, после опирам гръб в колоната.

– Мисля, че аз ще съм като Птолемей, Чармиан.

– Че как. Твоето управление ще е мъдро и хората ще те обичат.

– Да, така ще е. Но освен това ще описвам всичко, като него. Сама ще запиша историята си.

Чармиан ме поглежда, личи си, че е едновременно изненадана и заинтригувана.

– Аз пък няма да напиша и една думичка, освен ако не се налага. Но пък и никой няма да се интересува от моя живот, освен като твое отражение, така че имам късмет. Ти си дворецът, а аз съм само изкуственото езерце, в което той се оглежда, задачата ми е да ти придам още мъничко блясък, не че ти си нямаш в изобилие.

Разсмивам се и казвам невярващо:

– Ти затова ли грешиш на всички изпити и при преводите? За да изглеждам аз по-умна?

Чармиан се ухилва до уши. Облягам се отново на колоната и продължавам:

– Сама ще опиша историята си. И един ден тя ще се пази тук, в библиотеката, а след хиляда години хората ще идват и ще я четат такава, каквато се е случила. Ще ме виждат. Ще ме познават така, сякаш лично са се разхождали в царския ми двор. Няма да се доверя на други, не, ще бъда като Птолемей. Сама ще напиша всяка дума.

Чармиан ме слуша със сериозно изражение. После извива устни в лукава усмивка и казва:

– Само гледай да не е прекалено дълга, Клео. Може би номерът е да не правиш твърде много неща през живота си, така не ще губиш твърде много време в описания.

Разсмивам се, а тя се усмихва по-широко. Протягам се, отварям уста за прозявка, сигурна, че тази библиотека ще остане за вечността, дълговечна като идеите, които съхранява.

С Чармиан се състезаваме със скорпиони в двореца, крачката им тракат по гладките мраморни подове. Подвикваме им развълнувано, побутваме ги със сламки да тичат по-бързо. После, уви, за мое голямо разочарование, дотичват роби и слагат край на играта.

– Ами ако ви ужилят, принцесо? – вайкат се те. Множественото число е заради учтивата форма, а не защото някой се тревожи за добруването на Чармиан.

Изобщо не им обръщам внимание. Хващам Чармиан за ръката и двете хукваме към градините, измъкваме се на дворцовата стража и си продължаваме скорпионското състезание в лимоновата горичка, където домашните роби няма да ни намерят. Обичам Чармиан заради много неща, не на последно място защото играе честно, защото насъсква неуморно скорпиона си и не ми се дава никога, макар да съм нейна господарка и принцеса. Играта се проточва толкова, че дори не забелязваме спускащия се сред лимоновите дръвчета сумрак. Връщаме се на прибежки в двореца, с надеждата никой да не ни види, но... уви. Зърват ни на мига, а на всичкото отгоре дрехите ми са целите в пръст.

Началникът на дворцовата стража е полилавял от гняв.

– Каза ви се да останете със стражите днес. Целият дворцов персонал ви търси от часове – процежда той, направо се тресе от ярост.

Иде ми да изтъкна, че явно не стават за нищо, щом напразно са ни търсили толкова време, но не искам да влошавам нещата. А после ме пробожда страх – възможно ли е заплахата да е по-сериозна от обичайното? Сещам се за котката, римлянина и кръвта по плочите, и леко ми се повдига.

– Баща ви ви вика – казва началникът на дворцовата стража.

Накарала съм баща си да ме чака и това ще ми докара по-голямо наказание, знам го. И не само на мен. Той ще накара да бият с бич робите, задето не са ме открили навреме. Вървим в мълчание към покоите му. Баща ми рядко ме вика вечер. Седи на трона си, едвам се побира, и когато се опитва да стане, за да ме посрещне, не успява. Притичвам до него и коленича в краката му, за да му спестя унижението. Той слага потна ръка на бузата ми и се навежда да прошепне в ухото ми:

– Добре си. Радвам се, че си добре.

Само мен от всичките си деца той приема с истинска обич. Не беше трудно да му стана любимка. Забавлявам го с красотата и острия си ум. Но в моето семейство обичта не се ползва с уважение, важна е единствено силата и властта. А това баща ми го избра за мен на ранна възраст. Не съм най-голямата от децата му, но той иска аз да го наследя. Затова знам, че един ден властта и Египет ще бъдат мои, а не на друго от децата на баща ми. Ще станат мои, доброволно или инак.

– Папа? Велики фараоне?

Целувам влажната му от пот длан.

– Утре сутрин потегляме за Рим – казва той. – Имам нужда от съвет.

Вдигам глава изненадано. Не от съвет има нужда той, а от армия. Страх го е, че бунтовните тълпи ще стигнат до двореца. Защото е изгубил не само обичта на народа си, изгубил е и контрола върху него. И сега се надява, че Рим ще му даде войници, за да си го върне. Вглеждам се в очите му и за пръв път виждам страх. Той бяга и иска да тръгна с него.

В двореца цари хаос през цялата нощ, докато слугите подготвят това неочаквано пътуване. Братята и сестрите ми остават тук, а най-големите ми сестри Клеопатра Тифиния и Беренис ще заместят татко в управлението. Не като фараони, разбира се, просто ще изпълняват временно длъжността. За разлика от него обаче, аз не съм убедена, че те разбират тази разлика. Баща ми планира да се върне с армия, дадена му от Рим, и да седне отново на трона си. Ако римски легиони му пазят гърба, така разсъждава той, бунтовните настроения ще утихнат бързо, а ако не утихнат, то легионите ще отърват баща ми от недоволните. Нещо в този план ме изправя на нокти. Не ми харесва, че фараонът се обръща към чужденци за съдействие с проблемите на Египет, при това не какви да е чужденци, а римляни. Знам с каква зле прикрита алчност гледат те към нашите брегове, как точат ножове за богатствата ни, досущ неканени гости, които уж дремят на сватбения пир. Освен това се питам защо се е спрял на по-големите ми сестри да му вардят трона. Двете се интересуват само една от друга, неразделни са, както вечерта не се дели от нощта. Освен това дълбоко ме мразят. И да е имало някаква обич между нас, тя отдавна е заличена от факта, че татко предпочита мен и не го крие. Като цяло, гледам да не им се пречкам в краката.

Единствената ми утеха е, че покрай настъпилия хаос около подготовката началникът на дворцовата стража явно е забравил да ме накаже заради приключението ми в лимоновата горичка по-рано през деня.

– Принцесо. – Началникът на стражата върви към мен, навел глава в знак на уважение. Стомахът ми се обръща.

Не е забравил. За мой ужас, под зоркото око на робините бавачки, един млад страж с тънки мустачки като паешки крачка получава заповед да накаже Чармиан за общата ни пакост. Гледам как я налагат с бича и от очите ми капят сълзи. Мен не могат да накажат, но да гледам как страда тя, е дори по-лошо от телесно наказание. Двама роби ме държат за раменете и ме възпират, за да не се озова на свой ред под ударите на камшика, а аз стоя с лимонови листа в косата и гледам как Чармиан изтърпява общото ни наказание. Моят скорпион победител драпа в една кесия на колана ми, а страните ми са омазани със сълзи и сополи.

След това ни оставят да избягаме в моите покои. Чармиан сяда на пода в спалнята ми, гърбът ѝ е целият на възпалени и яркочервени резки, подутите от плач клепачи не могат да се затворят докрай. Млада робиня на нашата възраст притичва да се погрижи за нея, почиства кръвта и маже раните с мехлем. Давам на Чармиан кесийката с моя скорпион победител. Тя я взема, после стисва ръката ми и не я пуска. Единствено тя на целия свят знае, че дълбоко в сърцето си аз съм само едно момиче с лимонови листа в косата.

Лягаме една до друга на леглото, краката ни се преплитат. Гледам през прозореца как зората просветлява небето. Не мога да заспя, мисля си за Рим и слушам как скорпионът дращи ли, дращи в тъмната кесия.

2.

КЛЕОПАТРА

Не искам да ходя в Рим. Вече съм на тринайсет години, но никога не съм излизала от Египет и въпреки опасностите и клюките на двореца, Александрия е моят дом. В сравнение с нея, Рим е мръсен и шумен, това го виждам даже през завеската на носилката си. Носят ме по улиците, а вонята е задушлива. Вкусът на гниещи зеленчуци и кланица, също вездесъщата воня на пот и човешка плът полепват по гърлото и в носа ми. Напразно душа китките си, където съм сложила масло от смирна, с надежда да успокоя разбунтувания си стомах. Улиците се вият, тесни и тъмни като вени, а аз копнея за широките пътища у дома. Тук няма океански бриз, а само смрад на ферментиращи лайна и пикня – на всеки уличен ъгъл има урни, които гражданите и робите пълнят на който както му дойде, а после бояджиите и перачите ги отнасят за своите нужди. В резултат на това целият град вони на престояла урина. Вече от два месеца не съм виждала Александрия и копнея да се върна у дома.

Пътят, по който се движим, е претъпкан. Волски каруци се редят една след друга, роби – настоящи и освободени – крещят с цяло гърло и шибат с камшици костеливите гърбове на впрегатните добичета. Надниквам иззад завесата и виждам Чармиан да върви до носилката – опитва се да не изостава и току заобикаля поредната купчина рядка тор. Махвам ѝ, тя ми изпраща въздушна целувка. Не са малко онези, които се дивят на великолепната носилка с плътните червени завеси и позлатените пръти, обсипани с безчет полирани мидички и черни скарабеи. Повечето минувачи обаче сумтят и ни кълнат, задето им пречим. Кавалкадата ни от носилки и персонал задръства и без това пълната улица, а атлетичните роби от двете ѝ страни отварят път с помощта на здрави сопи.

Изведнъж нейде отвисоко долита писък на скръб, почти човешки. Надниквам отново иззад завесата, поглеждам нагоре и виждам ято патици, източили се като стрели и поели към слънцето, досущ лъскаво острие на меч на фона на светлеещото небе. Гледката е така красива, че сърцето ми трепва. Уви, след миг ятото изчезва от погледа ми и сърцето ми се свива повторно, този път от тъга. Оглеждам небето с надежда да ги зърна отново и сякаш в отговор на желанието ми, ятото свръща и отново се появява пред погледа ми за броени секунди, преди да се слее с облаците, които сякаш се разделят за миг, колкото да му сторят път. Чармиан също е спряла и оглежда небето за патиците. Стои неподвижно на улицата, а навалицата я заобикаля като река, разделена от голям камък. Процесията ни не е спряла обаче и аз гледам с тревога изостаналата Чармиан. Викам я. Тя се стряска и хуква да ни догони, пробива си с лакти път през множеството, което напира да запълни мястото, освободено от нашата процесия. Протягам ръка през прозореца и влажните ѝ пръсти бръсват моите.

Носилките спират пред вила в строг архитектурен стил, на известно разстояние от пътя, насред пищна градина. Алея от избелен камък минава между изправени като стражи портокалови и лимонови дръвчета с миртови храсти в основата, червенеещите им листа са покрити с прах и налазени от пеперуди. Нептун се къпе в един фонтан пред входа, вдигнал е полирания си тризъбец толкова високо, че все едно иска да прониже слънцето. Но това все пак е вила, а не палат. Не разбирам защо трябва ние да отидем при Като Млади, а не той да дойде при нас. Така де, баща ми Птолемей XII Авлет е цар бог. Не знам защо баща ми уважава толкова много този Като. Той е само сенатор, но уж бил прочут с това колко е честен, благонадежден и истински аскет в начина си на живот. Последното не представлява интерес за мен, а в първите две се съмнявам. Още не познавам римлянин, който да милее за друг, освен за себе си, и за друго, освен за интересите на Рим.

Процесията ни стига края на алеята и един роб ни отваря вратата. Носилките се смъкват и Чармиан ми подава ръка да сляза. Намираме се в просторен и окъпан от слънцето вестибюл, по чийто периметър се редят светилища, а около ниския фонтан в средата се издигат статуи на местните богове. Статуите не са хубави, първо са малки, и второ са някак зле изработени, с разкривени и буцести крайници. Явно скулпторът не е бил любимец на музите. Или божественото по правило е непостижимо за човешката ръка. Така или иначе, статуите му няма да затанцуват по залез слънце. Настава малък хаос и след миг баща ми слиза от своята носилка, въздебел и потен, но щом погледът му попада върху мен, на лицето му изгрява усмивка. Намига ми. Изпълва ме смесица от обич и тревога. Капки пот са избили по месестите дипли на китките му и по тройната му брадичка. Става ми жал за робите, които са го донесли дотук, един от тях тъкмо повръща в ъгъла, изтощен почти до смърт от усилието. Никой не му обръща внимание. Още роби и прислуга се тълпят около баща ми, разхлаждат го с влажни ленени кърпи и му поднасят питиета, овкусени с рози и билки и охладени в реката. Отстъпвам леко назад от тарапаната, а Чармиан ми оправя наметалото и скъпоценните камъни, втъкнати в косата ми. Скоро един мъж идва при нас, тогата му – бяла като косата, кожата му – набръчкана и жълта като стар папирус. Започва да мънка някакви комплименти, ала ласкателството му е уморено, точно като лицето. Баща ми примижава, но няма как да даде гласен израз на раздразнението си.

– Сенатор Като е готов да ви приеме, велики Авлет, могъщи управнико на Египет и бреговете на Нил – завършва най-сетне белокосият и се покланя.

Ако тези думи отговаряха на истината, а не бяха само любезности, сега нямаше да сме тук и да чакаме за утрешно приветствие при един нищо и никакъв сенатор и магистрат. Баща ми протяга свит лакът към мен и аз го хващам под ръка, после той слага влажната си длан върху моята. Присъствието ми му носи утеха. Знам колко мрази политиканстването и сложните маневри.

– Дали е получил даровете, които изпратихме? – прошепва ми притеснено той.

– Разбира се – бързам да отговоря аз. – Ей сегичка ще ти благодари многословно за тях.

Макар че с тези римляни нищо не е сигурно. Поглеждам баща си, потен и пребледнял от тревоги, и знам, че би дал мило и драго да си беше у дома, в двореца, да хапва смокини и презряло сирене и да потропва в такт с игривите ритми на този или онзи придворен музикант. Преглъщам въздишката си. Да, много неща в него ме дразнят, но трябва да помня, че го обичам силно.

Тръгваме след белокосия, но за мое учудване, той ни превежда транзитно през триклиниума с красивите, застлани с коприна дивани, и още по-красивите, покрити с фрески тавани, и ни въвежда в една значително по-малка стая, която тъне наполовина в сумрак. Вонята ме блъсва в носа. Още лайна. Вдигам ръка към носа си в опит да блокирам миризмата. Толкова е тъмно тук, че отначало трудно различавам домакина ни. А после очите ми се нагаждат. Първо решавам, че е седнал на трон или нещо такова, но после разбирам, че съм сгрешила – човекът клечи на клозет, вдигнал е тогата си високо около кръста, а гъстите косми на пубиса му се виждат, оплетени като птиче гнездо. Не става да ни посрещне и по-добре, защото след кратък стон се чува пльокването, с което лайното му пада в пълната наполовина кофа отдолу. Баща ми го зяпа онемял, останал без думи. Стисва ръката ми, не знае как да постъпи. Отвращение се надига в гърлото ми, заедно с равни количества гняв и обида. Трудно ми е да си поема дъх, което е добре, предвид обстоятелствата.

– Добре дошъл, велики фараоне, владетел на Червените земи и на Черните – казва мъжът на клозета, който явно е самият Като. – Извинете ме, че ви посрещам така, без почестите, които заслужавате, но взех слабително, преди да получа вест, че тази сутрин ще ни посетите в Рим.

Това съвсем очевидно е лъжа. Множеството подаръци, които му изпратихме, съвсем определено са го предупредили навреме за визитата ни.

– Разбираме и не се обиждаме, сенаторе – отвръща баща ми фараонът, угодничи насила, прави се, че домакинът ни не послъгва най-нахално. – Дошъл съм при вас за съвет и мъдрост, а не за празни церемонии.

– Така е, но все пак бихме предпочели да ви посрещнем подобаващо – казва римлянинът. – Поне има музика и храна.

Оглеждам се и чак сега забелязвам в дъното на стаята маса, подредена като за банкет – купи със смокини и пъпеши в мед, печено месо, съдове с вино, билкови пастети със зърна от нар, съдинки със зехтин, цели купчини маслини от различни видове, също красиво оплетени пити хляб; има и голяма, тлъста риба с изцъклени очи и обелена кожа, пълнен паун върху канапе от лимони и печени кестени, дългите великолепни пера от опашката му – забучени в лимоните, така че блюдото се блещи насреща ни досущ стоокия великан Аргус. Телцата на няколко десетки печени пъдпъдъци се гушат до пауна. Богата трапеза, която, уви, не събужда апетита ни най малко, а е като банкет от подземния свят в тази стая, която вони нетърпимо на човешки изпражнения. В малкото помещение няма място за музикантите, затова звукът на лирата и скръбното пеене стигат до нас през отворената врата. Прави ми впечатление, че макар Като да се извинява за необичайния и крайно неадекватен начин, по който ни приема, подминава без внимание факта, че не ние би следвало да идваме при него, а той би трябвало да се яви пред цар Авлет.

– Моля, ако не сте гладни, седнете. Седнете – казва сега той и махва с ръка, сякаш фараонът е най-обикновен молител.

Чакам баща ми да го смъмри за тази липса на уважение. С Чармиан се споглеждаме, защото и двете сме били свидетели как далеч по-дребни обиди са свършвали със счупени зъби и пръски кръв по стената. Чармиан примижава в очакване на гневния изблик, но баща ми само мига и преглъща изумено, прилича на гигантска лъскава жаба. След миг, понеже не знае какво друго да направи, той пуска ръката ми и присяда на ръба на малък диван, който простенва жално под тежестта му.

Местя поглед между двамата мъже, сърцето ми тежи от тъга. Обичам баща си, но това не ме прави сляпа за недостатъците му.

– Дошли сте при мен за съвет – казва Като.

Така и не чуваме съвета, защото в този миг се появява жена и кимва с глава на баща ми – римляните не се покланят дори когато не седят на тоалетната.

– Сервилия – казва Като. – Моята сестра. Дошла е да предложи гостоприемство на царската принцеса.

Изправена съм пред сериозна дилема, защото, макар че предпочитам от една страна да остана тук и да чуя предстоящия разговор и съветите на прословутия Като, вече трудно издържам вонята и искам да се махна. Така или иначе оставам без избор, когато баща ми ми дава знак да тръгна със Сервилия.

С Чармиан тръгваме неохотно след римлянката и скоро излизаме в градината. Зад полазената от лози лоджия се шири зелен рай от кротка красота, но аз нямам очи за нея в момента. Аз съм принцеса, бъдещ фараон, но понеже съм жена, римлянинът Като ме праща в градината при децата и кучетата. Има уханни черничеви храсти, чиито листа сребреят на фона на яркосиньото небе. Една статуя на Приап с щръкнал пенис дебне сред група брези, вероятно засадени там в ролята на нимфи, които са се превърнали в дървета, докато напразно са бягали от бога на плодородието и добитъка. Има нещо мистично и чаровно в това, но в момента не мога да го оценя по достойнство. Раздразнението пълзи по кожата ми като силен обрив.

– Да ви предложа вино? – пита Сервилия. – Или предпочитате да разгледаме виридариума?

Поклащам нетърпеливо глава. Не ме интересуват розите, полазили прашни решетки и обкичили като гирлянди статуите на похотливи римски богове. Трябва да чуя какво ще каже Като, иначе как бих могла да дам съвет на баща си?

Виждам я как кимва едва доловимо, на себе си, а по устните ѝ пробягва бегла и тънка усмивка – аз съм оправдала напълно очакванията ѝ, вижда ме като чуждоземска принцеса, разглезена и груба. Поемам си въздух.

– Исках да чуя за какво ще си говорят баща ми и брат ви – обяснявам. – Иначе не бих могла да го посъветвам добре.

Сервилия не бърза да ми отговори, сякаш още ме преценява.

– Съветите, които брат ми дава, са прочути надлъж и нашир. Но това още не означава, че той винаги е прав.

В този миг си давам сметка, че не Като е измислил плана да ме отдели от баща ми, а тази жена, Сервилия. Любопитството ми се пробужда и изведнъж жегата вече не е толкова дразнеща, нито щурците – толкова непоносимо шумни. Поглеждам я с интерес. Очите ѝ са в мек синкавосив цвят, ресниците ѝ са гъсти и дълги, но изражението на тези хубави очи е толкова проницателно, че едва ли нещо убягва от вниманието на жената.

– Е, мадам, аз май си промених мнението. Хайде да се поразходим из виридариума. С радост бих се разхладила край фонтана.

Тръгваме бавно, Чармиан се опитва да ме предпази някак от немилостивия слънчев зной, но аз ѝ давам знак да спре да се тръшка. Римската жега няма да ме разтопи. Щом се отдалечаваме на известно разстояние от вилата, Сервилия отпраща робите и чака аз да отпратя на свой ред Чармиан.

– Тя ще остане. По-скоро бих прогонила сянката си – казвам аз.

Сервилия кимва, явно няма да спори. Прокарва дълги пръсти през пръските на фонтана и водната мъглица грейва в цветовете на дъгата там, където отразява светлината на слънцето.

– Има ли съвет, който вие бихте дали? – питам я аз.

Сега тя се усмихва, топло и открито. Зъбите ѝ са бели и малки като речни перли.

– Чух, че сте хубава. Но това не ме заинтригува – казва тя. – Чух също, че сте умна. По-умна от братята и сестрите си.

Не включва и баща ми в групата на „по-малко умните“, но и двете знаем какво има предвид. Минали са само два месеца, откакто с Чармиан се състезавахме със скорпиони в палата, но ми се струва много отдавна. Тогава още бях дете. Вече не съм. Сервилия не се отнася с мен като с дете, а като с дъщеря на баща ми, като с принцеса. Лицето ѝ притъмнява, става сериозно.

– Ето моя съвет. Приберете се у дома и убедете великия Авлет да се помири с враждуващите фракции в страната. Не искайте армия от Рим. Защото цената ще е твърде висока.

– Баща ми има несметни богатства – казвам. – Може да плати цената.

Сервилия поклаща глава.

– Алчността на римските мъже е неутолима и дори да превърнете цял Египет в пари, сумата пак няма да стигне. А и ще изпаднете в подчинено положение, ще зависите от Рим, не само баща ви, а и всичките му наследници.

Отговорът ѝ е такъв, че да включи и мен.

– Благодарна съм за съвета – казвам. – Той е проникновен и мъдър, но трябва да разберете и моите колебания. Защо ми давате този съвет? Простете, че говоря направо, мадам, но вас какво ви засяга, че Египет ще прати цялото си злато през морето и ще опре до просешката тояга?

Сервилия ме поглежда, изражението ѝ е сериозно, дори тържествено някак, само бегла усмивка повдига ъгълчетата на устата ѝ.

– Наистина сте умна и това ми харесва – казва накрая.

– Не ме разсейвайте с ласкателства. Аз не съм мъж и това няма да ми подейства.

– Не се и опитвам да го направя – казва тихо тя. Поема си дълбоко въздух и въздъхва. – Помпей иска баща ви да приеме неговите легиони. Иска египетският фараон да му е задължен. Иска да източи цялото ви богатство към Рим.

– А вие не харесвате Помпей? Нима не искате той да се позлати с нашето богатство?

Вече няма и помен от усмивка по лицето ѝ, гласът ѝ става суров.

– Мразя Помпей. Той уби първия ми съпруг. Уби го като страхливец. И един ден ще получи заслуженото възмездие от боговете. И докато това стане, аз не ще помагам по никакъв начин на човека, убил бащата на сина ми.

Взирам се в лицето ѝ, изопнато от ненавист и гняв. Вярвам ѝ.

– Молете се на Озирис, ако Марс не иска да ви чуе – казвам. – Защото мъстта на Озирис е бърза и яростна. Той ще отвлече Помпей в подземното царство, без глас и сам. И молитвите на Рим не ще намерят душата му там.

Тя навежда глава.

– Как трябва да постъпим, според вас? – питам. – Аз и баща ми?

– Приберете се у дома. По най-бързия начин. И търсете примирие. Само така ще се запазите. Иначе алчните сенатори ще претопят короната ви за монети.

– Но без римска армия, как баща ми да запази трона си?

– А що за цар ще бъде, ако той и наследниците му са римска собственост?

Мълча. Защото Сервилия е изрекла на глас страховете, които аз вече тая в сърцето си, откакто научих, че ще идваме тук като молители. Той не трябва да продава Египет. Не бива да ставаме римска собственост. Един ден аз ще стана царица, а не робиня. Мога само да се надявам, че татко ще ме послуша.

Връщаме се във вилата, Като още седи на тоалетната. Говори нещо и млъква само за миг, щом ние влизаме. Баща ми облизва скришом устни. Като продължава:

– Знаците са срещу вас. Не видяхте ли птиците тази сутрин? Птиците описаха кръг, после поеха на изток. Птицегадателят каза, че са пищели в полет. Грози ви опасност. Боговете ни предупреждават да не ви помагаме. Римляните едва ли ще ви предложат армия сега.

Изражението на Авлет се изопва от тревога.

– Разбирам. Щом се налага да купувам при такова предупреждение от страна на боговете, значи цената ще е висока – казва той.

Гняв клокочи в стомаха ми. Виждам ясно онова, за което баща ми е сляп – Като подготвя почвата за тежко кръвопускане, което да насочи египетските богатства към Рим. Поглеждам към Сервилия, тя също ме гледа, сякаш да ми напомни, че точно за това ме е предупредила.

Баща ми става и прави няколко крачки напред, сякаш да стисне ръката на сенатора, после рязко се сеща къде седи той и се поколебава. Но Като очевидно изобщо не се притеснява, махва му да се приближи, надига се от отвратителния си трон и целува Авлет по бузата. Вече си тръгваме, когато Сервилия ме целува на свой ред по бузата и ми прошепва:

– Моят съвет е приятелски. Не допускай баща ти да се превърне в просяк.

Искам да говоря с баща си, след като тлъстите му съветници се оттеглят по стаите си. На тях никак не им харесва, че едно момиче им се меси. Изчаквам и татко да си легне, после се вмъквам в спалнята му и присядам на ръба на леглото. Кожата му е бледа и восъчна. Откакто се помня, аз съм очевидец на грешките му, всеки ден виждам алчността и угодничеството на съветниците му, чийто глупав шепот е напълно безполезен, вреден дори. У дома, аз седя до баща си или във великата Александрийска библиотека и се уча как да управлявам. Татко изглежда щастлив само когато вземе дървената си флейта и засвири. Поклаща се в ритъма на своята музика и само тогава дебелото му тяло изглежда почти грациозно, а детинската радост преобразява неузнаваемо лицето му. Трябвало е да стане минестрел, а не цар, но такава е волята на боговете. Трябвало е да управлява той, така че тронът да дойде след него при мен.

Бръсвам с върха на пръстите си бузата му и той се усмихва.

– Папа, не ни продавай на Рим. Това ще ни струва твърде много.

Лицето му сивее, но той все още се усмихва.

– Можем да си позволим цената.

– Не. Целта им е да ни отслабят и да ни погълнат в своята империя, така както млякото попива в лена.

– А какво да направя, според теб? Нужен ни е юмрукът на Рим.

– Вместо да даваш пари на Рим, дай ги на нашите граждани. Или ги използвай да подсилиш армията ни.

– Те не желаят да се бият за мен, дете.

– Тогава им предложи достатъчно висока плата и ще се съгласят. Така парите ще се влеят обратно в Египет, както дъждът от небето винаги намира пътя си до Нил. Но ако напоиш Рим с нашето злато, то тогава техните реки ще станат пълноводни, тяхната земя ще ражда повече.

Говоря близо час и той ме слуша. Задава ми въпроси и аз му отговарям доколкото мога. Преразказвам му предупреждението на Сервилия и той се въси унило, но не пита как съм стигнала до това умозаключение. Накрая въздъхва и затваря очи.

– Нека си помисля, Клео. Утрото е по-мъдро от вечерта. Но е вярно, че тук и на мен не ми харесва. От храната им ми става зле на стомаха. Нямам търпение да се приберем у дома.

Целувам го за лека нощ и си лягам с олекнало сърце, струва ми се, че съм успяла да го убедя.

Отседнали сме в една вила, дадена ни от Помпей. Той сигурно очаква да сме му признателни, но вилата е малка и вони на речна кал и на по-неприятни неща. Копнея за въздуха на соленото море, за палмите и за вятъра, който пее във високите тръстики. Рим е претъпкан с велики мъже, като гора, пълна с високи дъбове, но двама стърчат над останалите – Помпей и Цезар. Двамата управляват заедно, но неохотно, а градът е разделен на фракции. И ние стъпваме внимателно, опитваме се да си спечелим приятели и от двете страни. Баща ми иска да купи достатъчно сенатори, така че молбата му за военна помощ да бъде одобрена в Сената. Те уж се противят и отлагат, но всичко е само поза. А баща ми праща свои хора при тях да се пазарят. Великите мъже на Рим си имат цена. През следващите няколко седмици приемаме във вилата си изтъкнати граждани на Рим, които ни засипват с комплименти. Сенаторите се усмихват, мигат и пускат намеци, че могат да бъдат купени срещу съответната цена. Ще подкрепят молбата му пред Сената за легиони, но ще го направят срещу злато. Авлет им благодари за алчността, макар че не я нарича така, разбира се. Нарича я добра воля. Но истината е, че ние вече планираме пътуването си към дома. Облекчението ми влива сили, все едно пак съм поела с гърдите си морския въздух на Александрия. Очаквам Сервилия да ме посети, но тя така и не го прави, не виждам лицето ѝ сред навалицата от прииждащи римляни. Единствено тя пробуди интерес у мен. Останалите са неразличими с ласкателствата и алчността си. Лепкавите им комплименти тежат по кожата ми, лепнат като мед и аз нямам търпение да ги отмия.

Седим в градината на вилата и слушаме свирнята на флейтистите. Току поглеждам към баща си, който най-сетне изглежда щастлив, грее направо. Пристига пратеник, целият прашен, и едва не пада от коня си. Самото добиче също е на края на силите си, полумъртво, останало е кожа и кости, цялата му муцуна е покрита с пяна. Робите притичват да поемат на ръце пратеника и го носят при нас, оставят го грижливо в краката на баща ми. Устните му са напукани и покрити със засъхнала кръв и слюнка. Един от робите го побутва с крак, после още веднъж, докато нещастникът не събере сили да проговори:

– Една от дъщерите ви е мъртва. Другата се обяви за фараон – прошепва той.

– Коя е мъртва? – пита баща ми без следа от скръб.

– Клеопатра Тифиния. Беренис се обяви за фараон.

Очите на баща ми се разширяват много, до откат. Наранила го е повече вестта за предателството, отколкото другата, за кончината на Тифиния.

– Как е умряла?

Пратеникът поклаща глава.

– Не знам. Разболя се внезапно.

Мда, внезапна болест на име Беренис. Винаги съм смятала, че сестрите ми са привързани една за друга като увили се лози. А сега излиза, че едната лоза е задушила другата.

– Беренис изпрати пратеничество от сто човека в Рим да защитят претенцията ѝ в Сената. Ще твърдят, че хората я обичат повече и Рим трябва да признае нея за фараон на Египет. Успях да ги изпреваря, но те скоро ще пристигнат.

Виждам, че баща ми само дето не е нацапал гащите от страх.

– Трябва да се приберем у дома – бързам да кажа. – Трябва да я накажеш и да си върнеш трона.

– Без римска армия? – пита той. – Това е равносилно на смърт.

– Трябва да се върнем в Египет – настоявам аз. – Ще си осигурим наемници по пътя. А и ти още имаш своите поддръжници. Колкото до сестра ми, нея никой не я обича.

– Не, трябва ми римска армия – продължава той в същия дух. – Но Като ме предупреди, че римските богове не са на моя страна. Имало е поличба. Боговете не искат Рим да ни даде легиони.

– Да бе! Каза го само за да си вдигне цената. Римските богове пет пари не дават за нас. Ние си имаме свои. И те ни даряват със своята сила. Знаеш това, тате.

Той изсумтява, колебае се.

– Не купувай римски легиони – повтарям аз.

– А пратениците на сестра ти? Които всеки миг ще пристигнат в Рим с пълни джобове? Със злато и подкупи?

– Ти си по-богат от нея. Ти си фараонът. А колкото до пратениците ѝ, тате, мъртвите не могат да говорят пред Сената.

Гледам го в очите. Той знае какво трябва да направи, ако иска да оцелее. Примигва и преглъща с усилие. Търка ли, търка ръце, докато кожата на дланите му не почервенява.

Нареждам на робите да подготвят всичко за обратния път по най-бързия начин. Баща ми още се колебае и кърши пръсти, затова аз поемам командването. Докато робите опаковат багажа и оседлават конете, аз отивам в храма на Изида да направя приношение, като вземам само Чармиан със себе си. Изида е моята богиня, а аз съм нейното земно превъплъщение. Тя е най-могъщата сред богините, майка на Земята и на магията, омъжена за самата Смърт. И могъществото ѝ е само на една ръка разстояние.

С Чармиан тръгваме за храма с носилка. На такова своеволие би се погледнало с много лошо око у дома, но тук никой не забелязва. А и вече знам, че ме възприемат по нов начин. Преди бях безценно и глезено дете, но сега съм дясната ръка на фараона, неговият глас. Вече никой не ще посмее да вдигне ръка на Чармиан и да я набие за мое провинение.

Улиците са претъпкани както винаги, аз надничам през пролука в завесите с празен поглед, защото мислите ми са другаде. Беренис трябва да бъде свалена и наказана. Какво ще е наказанието ѝ, зависи от баща ми, но аз не се съмнявам, че ще я накаже със смърт. Всяко по-леко наказание ще се възприеме като слабост от негова страна. А после нещо привлича рязко вниманието ми. На улицата има повече носилки от нормалното, при това в египетски стил и с египетските цветове. Носят ги египетски роби. За миг ме обзема силна паника – пратениците на сестра ми вече са тук. А после си давам сметка, че цветовете са тези на баща ми. Цикламеното и бялото на нашия царски дом. Това не са пратениците на Беренис, а подаръци, подкупи за римляните. Подминаваме три носилки. Четири. Цяла дузина. Обзема ме ужасно съмнение и то расте с всяка изминала минута. А после спираме, защото някакви крави са излезли на пътя, и аз виждам една стена, цялата облепена с листовки. Чармиан я вижда едновременно с мен, смъква се от носилката и притичва през улицата. Откъсва една листовка и поема обратно към мен, като се разминава на косъм с една каруца, пълна догоре с кравешки тор. Дава ми листовката. Написана е на латински, с големи букви. Чета на глас, не мога да повярвам на очите си:

– „Народе на Рим, подкрепете каузата на Великия Авлет, приятел на Рим. Дайте му римски легиони.“

Баща ми е останал глух за молбите ми. Опитва се да купи Рим и ще плати за това с Египет. Ще ипотекира трона ми.

Вечерта, докато Чармиан ме съблича с помощта на други робини, аз мълча, потънала в мисли. Не реагирам дори когато тя разчесва косата ми, нито когато измива ръцете, краката, лицето и интимните ми части с топла ароматизирана вода. Другите робини се оттеглят, оставаме само двете. Чак тогава проговарям, думите се откъсват със съсък от устните ми, натежали от гняв и безсилие.

– Не ме чува. Как може някой да е толкова добър и толкова глупав? Да му даваш съвети, е като да мяташ капки вода в тиган с вряща мас. Те се връщат към теб да те ужилят.

Стисвам юмруци толкова силно, че ноктите ми се забиват дълбоко в дланите. Сълзи текат по лицето ми, топка от гняв затъква гърлото ми, направо ме дави.

– Да, той ме обича. Но въпреки това ще ме доведе до просешка тояга. Не заради някакъв велик план, а от глупост и лековерие.

Поемам си въздух, правя опит да се взема в ръце.

– Когато аз стана царица, няма да се моля като него. Никога няма да се подмазвам на човек, който ме приема, докато се напъва на тоалетната, и чието внимание е разделено между моята родина и собствения му задник.

Имам нужда от въздух, затова отивам при прозореца. Небесният капак тежи с лилаво-розовите оттенъци на залеза. Дишам дълбоко и бавно, мигам да прогоня сълзите. Когато проговарям отново, гласът ми вече не трепери:

– Както сгреши и за птиците, впрочем. Онзи негов птицегадател трябва да го набият. И някой да му каже, че трябва да чете повече книги, за да предсказва по-добре. Патици в полет означават женска сила. Женска решимост. Онова, от което баща ми се отказва, аз ще си го върна.

Обръщам се да погледна Чармиан.

– Вярвам ти, принцесо – казва тя.

Гневът се излъчва от порите ми, решимостта ми не знае граници. Нареждам ѝ да ми донесе папирус, мастило и перо. Не искам бъдещите поколения да разчетат грешно този момент от историята. Ще го запиша лично, за да остане истината. На светлината на свещ, аз сядам и пиша ли, пиша, перото дращи ядно по папируса, сякаш чрез самото писане мога да се очистя от гнева си и да въоръжа негодуванието си с остър меч.

3.

СЕРВИЛИЯ

Името на Клеопатра го знаете, но за мен едва ли сте чували. Аз съм от жените, които пребивават в сенките на историята, смитани с лекота под килима, както робите смитат там прахта и боклуците. Имах двама съпрузи и с времето се привързах към всеки от тях. Родих им деца и се грижех за домовете и робите им. И да не е имало любов между нас, имаше привързаност. Може да не е имало страст, но имаше топлина, и аз не се чувствах нещастна. Много жени имат повече съпрузи от мен и по-лоши. Аз имах само двама и те не бяха нито неприятни, нито грубияни. Сигурно ще кажете, че съм извадила късмет, и аз наистина се чувствах така, късметлийка, и благодарях на боговете за това. Но аз съм нещо повече, нещо отвъд мъжете, за които се венчах, и децата, които родих. И ако проявите търпение, скоро ще разбере как и защо се превърнах в част от историята на Клеопатра. Животът ни, моят и нейният, са преплетени, първо от споделена любов, после от смъртта. Всички тези неща се случиха толкова отдавна, че всички са забравили за моята роля. Не, не бързам – но това е навик, който старците често имат, в техните представи всичко се случва едновременно, времето е омесено и се прегъва само в себе си като меко тесто.

Нека се върна назад чак до края на първото Клеопатрино посещение в Рим. Радвах се най-сетне да им видя гърба, на египтяните, да помахам за сбогом на хаоса, парите и смъртта, които те донесоха със себе си. Вече от няколко месеца цял Рим се опияняваше от египетското злато. Граждани и сенатори излизаха на улиците и протягаха ръце като да уловят дъждовни капки, само дето в шепите им не падаше вода, а злато. И алчността им задвижи истинска лудост, правеше ги слепи за убийствата и зверствата, които следваха фараона по петите. Седмици след като чужденците си тръгнаха, продължавахме да намираме трупове в Рим. Не беше трудно гражданите да си затворят очите за тази смърт, защото никой от убитите не беше римлянин, а някакви си египтяни, изпратени от Беренис, дъщеря на фараона, да защитят претенцията ѝ в Сената. Беренис изпратила свои пратеници, но подбрала мъже сколари и политици, а не воини, и техният остър ум не можел да се мери с острите мечове на наемниците и уличните бандити, изпратени от цар Авлет. Нито един от пратениците на Беренис не оцеля достатъчно дълго, за да изложи претенцията ѝ пред Сената. Роби откриха десетина трупа на пътя към града, с прерязани гърла и полазени от мухите рани. Други бяха намушкани или удушени и изхвърлени в Тибър, труповете им се спираха при основите на някой мост и пречеха на течението. Неколцина от пратениците на Беренис все пак стигнали до града и дръзнали да вдигнат наздравица за успеха си. Ала тази чаша се оказала последната в живота им, защото във виното имало отрова. Целият град шушукаше, че тези убийства са наредени от фараона. Може и да са прави. Но аз се питам дали зад това не стоеше Клеопатра. Нали все казват, че отровата е женско оръжие.

При първата ни среща тя беше още момиче. Или не, май трябва да кажа, че вече беше жена, защото беше само с една-две години по-млада от мен, когато се венчах за първия си съпруг. Някъде на тринайсет или четиринайсет. Беше дребна и слабичка, но с прекрасни черни коси и очи и обещание за идна красота. И докато всички се присмиваха на баща ѝ, дебелия фараон, малцина поглеждаха повторно умното тъмнооко момиче до него. Аз обаче го забелязах.

Докато траеше визитата им в Рим, на няколко пъти внимателно я наблюдавах на публични събития, преди най-сетне да я заговоря в дома на брат си Като. Самият той ми заръча да говоря с Клеопатра. Даже ми беше подготвил какво да кажа, дума по дума. Изслушах го учтиво, оставих у него впечатлението, че ще изпълня заръката му дословно. Обичах брат си, но си давах ясно сметка за неговата неотстъпчивост. Той приемаше, че винаги е прав и че няма как аз да имам свое мнение, различно от неговото. А аз си имах свои причини да искам египтяните да се върнат по най-бързия начин в Александрия, при това без римски легиони. Помпей искаше да даде на Авлет исканите войски и да получи в замяна египетските богатства. А моята омраза към Помпей е по-дълбока от Хадес, и щом Помпей иска едно, аз искам точно обратното.

Имаше време, отдавна, още преди Клеопатра да се е родила, когато Рим бълваше тирани както хидрата нови глави. Едва успявахме да се отървем от един отвратителен управник и друг идваше на мястото му. А най-лошият от всички беше Помпей. Когато първият ми съпруг Брут напусна Рим, за да се включи във въстанието и да се бори за републиката, тази борба беше именно срещу Помпей и неговата тирания. Напоследък се случва да мисля за Брут, но да не си спомням лицето му. Но все още чувам ясно гласа му, чувам страстта и дълбоката убеденост, с която той говореше за свещената римска република. На мен никога не говореше с тази страст. На вечеря, докато пиехме вино и си говорехме, той обичаше да разказва легендата за първия Брут, който убил последния цар на Рим, който също бил чудовище. И вярваше, че споделя не само едно име с онзи Брут, но също кръвно родство и чест, и че му е писано да сваля тирани.

Съпругът ми го нямаше вече от месеци, а животът ни продължи нормално, липсата му почти не се усещаше. Отсъствието му не ми донесе облекчение или радост, защото той не беше деспот, но бракът ни беше учтив съюз между приятели, които общуват лесно, а не дълбока и страстна любов. В моите очи той беше добър човек, свестен и почтен, макар и малко скучен. Мъж, чиито вицове не бяха смешни, но той въпреки това обичаше да ги разказва отново и отново. През повечето време бях заета със сина ни Брут, намирах достатъчно предизвикателство във възпитанието и образованието му. На десет годинки, момченцето ми беше будно, любопитно и забавно. Докато беше малък, още бебе, аз го обожавах и едновременно с това умирах от страх. Защото Брут беше твърде малък и твърде крехък. Обкичила бях люлката му с амулети, по онова време смъртта косеше бебета наляво и надясно, затова зорко надзиравах робините как се отнасят с моето мъниче. Но постепенно той стана здраво и румено момченце, аз се поуспокоих и вече можех спокойно да му се радвам. Бяхме щастливи, войната се водеше далече от нас и аз постепенно убедих себе си, че сме в безопасност и няма нужда от промяна.

Денят започна приятно и топло, като всеки друг ден. Робите простираха прани чаршафи сред лавандуловите храсти, за да поемат аромата, докато съхнат. Готвачът мърмореше, че доставената риба не била прясна, и на моменти толкова повишаваше глас, че се чуваше из градините. Колкото до мен, аз проверявах сметките до отворения прозорец и слушах разсеяно жуженето на пчелите в медоносния храст отпред. И тогава пристигна пратеникът. Влезе в триклиниума, където седях, грубо някак, само с най-неотменното количество елементарна любезност, а робът, който му беше отворил, подтичваше след него, разстроен, че не е успял да съобщи за посетителя. Въпросният посетител беше брадясал и мръсен от дните по пътя и миришеше по съответния начин. Не станах да го поздравя, в отговор на неговата грубост.

– Праща ме Помпей – обяви самодоволно той.

Съпругът ми се сражаваше срещу Помпей и съюзниците му, затова в първия момент не разбрах откъде накъде врагът на съпруга ми ще праща свой човек при мен, в моя дом.

– Слава на Марс, войната свърши. Великият Помпей победи – каза онзи с хриплив глас. – Съпругът ви и другите бунтовници се предадоха.

Страх ме стисна за гърлото, полепна там горчив като жлъчка.

– И как е съпругът ми? – попитах аз.

– Мъртъв е.

Пчелите жужаха и жуженето пулсираше в главата ми.

– Как умря?

– По заповед на великия Помпей. Умря от меч.

– По време на битката?

– След нея. По заповед на Помпей – повтори той, предоволен от себе си, без сянка на съчувствие.

– След битката? Нали уж се е предал? – попитах аз, постепенно си давах сметка какво злодеяние се е случило.

– Да – отвърна пратеникът и за пръв път сякаш му стана неудобно.

– Къде е тялото му?

– Няма го. Изгоря.

Чак тогава видях, че ми носи под мишка праха на съпруга ми в урна, все едно носи саксия с цветя. Извърнах се с презрение. Не исках да види, че съм натъжена и отвратена. С нищо не беше заслужил да чете по лицето ми.

Излязох в градината. Брут си играеше там и аз тръгнах по алеите, извиках го. След минутка го видях да тича към мен, страните му – порозовели от играта. Знаех какво трябва да направя, каква болка ще му причиня. Стомахът ми натежа от ужас, устата ми пресъхна. Коленичих пред него, сложих нежно ръце на раменете му и обясних, че е пристигнал пратеник на Помпей и че носи лоша новина.

– Татко мъртъв ли е? – попита той, като ме гледаше право в очите.

Гърлото ми пресъхна и успях да отговоря чак на третия опит:

– Вече е с предците си.

Брут не каза нищо, не заплака. Поехме към къщата, а той все така мълчеше. Вървеше до мен, гърбът му се изправи, той захвърли пръчката, с която си беше играл, и с нея изхвърли утайката от детството си. И наистина, повече не го видях да играе. Пратеникът ни чакаше отвън, на лоджията. В лехите наоколо грееха рози, лавандула и жасмин, красота и аромат, които бяха в пълно противоречие с ужаса, който този мъж беше стоварил на прага ни. Брут претегли с поглед пратеника, който още държеше под мишка урната с праха, и сякаш се вкамени. После, вместо да плаче и да вика, попита много тихо:

– Това ли е останало от баща ми?

– Много съжалявам, скъпи – казах аз, преди пратеникът да ни е нанесъл нов удар от обиди и болка.

Лицето на Брут не се промени.

– Кой го е направил? – попита кратко той.

– Помпей – отвърна веднага пратеникът, сякаш бързаше да ме изпревари. А после започна доволно и развълнувано да описва с подробности убийството. Как бащата на Брут се предал, след като разбрал, че победата е недостижима. Как Помпей приел капитулацията му, а след това все пак наредил да го убият. Като видя как синът ми го слуша мълчаливо, като видя ужаса и отвращението, изписано върху малкото му лице, пратеникът сякаш се сепна и вълнението му се спихна като пробит свински мехур. Поне на мен ми се стори, че това е причината. Сякаш речта, която си е репетирал наум и която му се е сторила величава, сега, на живо, е прозвучала просташка и жестока дори в собствените му уши.

– Това е престъпление, което не подхожда на истински римлянин – казах аз, щом той приключи с разказа си.

Онази вечер останах при Брут, докато той не заспа. Детето мълчеше, но лицето му беше изкривено от болка и ярост. Лице на дете, но изражение на мъж. Щом най-сетне заспа, аз се измъкнах на пръсти в градината. Беше необичайно светло там, растенията и алеите грееха под светлика на пълна луна. Прошепнах молитва към Диана да пази мен и сина ми сега, когато сме останали сами. После набрах китка билки, които сама бях отгледала, налях чаша вино, извадих най-хубавите ядки от долапа и отнесох всичко това при светилището на Марс в средата на градината. Положих приношението си пред светилището и запалих свещ.

– Моля отмъстителя Марс да въздаде мъст на Гней Помпей. Нека той страда и кърви, нека бъде прокълнат и предаден. Нека трупът му плаче на бреговете на Стикс непогребан. Нека му бъдат отказани смъртните ритуали така, както той ги е отказал на моя съпруг. Нека трупът му бъде изгорен, преди да са му отлели посмъртна маска, за да не получи своето място в атриума при предците, а духът му да броди безспир по земята, ненамерил покой.

Изрекох проклятието си, молитвата си към Марс с треперещ глас. Беше тъмно и тихо, но Диана, скрита зад облика на пълната луна, ме гледаше внимателно от небето.

За моя изненада обаче, аз открих и друга причина да помогна на Клеопатра, извън омразата си към Помпей. Колкото повече я наблюдавах, толкова по-интересна ми ставаше тя. И постепенно осъзнах, че не искам това момиче да задлъжнее на Рим. Не че съветът ми промени нещо. Египтяните напуснаха Рим, придружени от четири римски легиона. Четири легиона, които с времето щяха да ѝ струват цял Египет. Защото прояви ли Рим интерес към нещо и намери ли пролука да се вклини, не спира да смуче, докато не изпие и последната капчица кръв на гостоприемника си.

Взех присърце съвета на Клеопатра и вече се молех не само на Марс и Диана, напомняйки им, че още не са ми помогнали да отмъстя на Помпей за смъртта на съпруга си, а също на Озирис и Изида. Нямах претенции кой от боговете ще въздаде справедливост. И всеки път, когато мълвях тези молитви, си мислех за Клеопатра. Тя не би чакала боговете да ѝ свършат работата. Сестра ѝ Беренис умря много скоро, след като се прибраха в Александрия. Не знам как точно е умряла, знам само, че е изчезнала без следа от този свят и от историята.