Предговор

СМЪРТОНОСЕН УДАР

Всички искаме да живеем добре, а когато му дойде времето, и да умрем добре. Това е същността на повечето човешки стремежи. В рамките на това голяма част, ако не и почти всички човешки усилия, са посветени на желанието да се живее добре и резултатите го отразяват. Хората са постигнали много по отношение на добрия живот. Успели сме да се сдобием с повече комфорт и удобства от всяко друго поколение в миналото. Въпреки това, когато става въпрос за добро умиране, не може да се каже, че умираме по-добре от нашите предци. Много фактори обясняват защо хората са успели да живеят по-добре, но не и да умират по-добре – най-значимият от тях е разликата в начина, по който се отнасяме към живота и към смъртта в нашите общества.

Навсякъде по света животът се смята за успех, който трябва да се възпява и празнува, а смъртта – за провал, който трябва да се отбягва и оплаква. Странното е, че в дихотомията на живота и смъртта именно думата „живот“ на английски се пише с четири букви, като повечето мръсни думи, но не и думата „смърт“. И все пак в света смъртта е тази, за която се говорят лоши неща. Дори само произнасянето на думата „смърт“ може да спре разговорите по време на вечеря. Децата се учат да не произнасят тази дума вкъщи, страхувайки се, че богът на смъртта може да се почувства поканен и да реши да ни посети. От друга страна, възрастните се стремят да измислят прекалено изчистени евфемизми, с които се опитват да прикрият грубостта на събитието с празна суета.

Казват, че хората не знаят много за смъртта, защото преди всичко не знаят достатъчно за живота. Смъртта е кратко събитие в края на един дълъг живот. Но дори и след като са изживели пълноценен живот, хората са безпомощни по отношение на прости въпроси, свързани с живота, като например: откъде идваме и къде отиваме. Така че объркването относно смъртта е разбираемо. Все пак трябва да се признае, че в последно време човечеството наистина е изминало дълъг път от опростеното си разбиране, че „Животът е дар от Бога, а смъртта – Неговият гняв“.

Традиционно хората са търсили разгадаването на тази тайна единствено в религията. Въпросите, свързани със смъртта и умирането, са се решавали предимно от различни шамани и жреци. Едва през последните няколкостотин години, след като множество медицински открития започват да оказват значително влияние върху здравето и смъртността в световен мащаб, хората обръщат поглед към съвременната наука за отговори и по въпросите на смъртта и умирането. Успехът на съвременната наука в областта на смъртта и умирането може да се види във феноменалното подобрение само на два от ключовите глобални здравни параметъра – продължителността на живота и детската смъртност. Не е необходимо по-добро доказателство за успеха на съвременната медицина от нарастващото световно население, което наброява повече от осем милиарда души. С това развитие съвременната медицина категорично измести всичко останало като последен съдник по всички въпроси, свързани с живота и смъртта.

Съвременната наука, която се характеризира с обективност и универсалност, вече позволява на хората да гледат на смъртта по начин, който преди не е бил възможен. Въпреки това блестящата пътека, оставена от съвременната наука, не е лишена от слепи петна, опасности и разрушения. Един от основните резултати от обработката на смъртта от съвременната наука е така наречената „медикализация“ на смъртта. На смъртта, особено в по-напредналите страни, вече не се гледа като на естествено явление, а като на медицинско състояние; дори обикновените житейски събития и състояния се третират като рискове и болести. Смъртта, предшествана от прекомерни и често агресивни медицински интервенции, се е превърнала в нова норма.

Освен това хората никога не са се чувствали комфортно със своята смъртна природа. Така че успехите на медицинската наука само вдъхват нов живот на историческия стремеж към безсмъртие. На раменете на съвременната наука хората започват да разсъждават дали безсмъртието всъщност не е норма, а смъртта – отклонение. Това ги окуражава да се замислят дали смъртта не е просто още една болест, която трябва да бъде победена – нещо, което нашите суперзвезди в бели престилки със сигурност ще направят в рамките на нашия живот. Нарастващата ни способност да се намесваме в основните жизнени процеси несъмнено е увеличила склонността ни да прекаляваме.

Една от причините, поради които учените изглеждат като шестимата слепци, изучаващи слон – правилно описват отделните части, но пропускат цялото, – е тяхното тунелно виждане за живота. Смъртта – точно както и животът – може да бъде разбрана като състояща се от три компонента. Има биологична част, психологична част и метафизична част, която кара биологията и психологията да се случват. В последно време разбирането ни за биологията на смъртта значително се подобри. Днес разбираме много по-добре точката, в която от биологична гледна точка животът свършва и започва смъртта. По отношение на психологията също е постигнат голям напредък. Какво прави човека човек? Природата ли е, или възпитанието? Каква е ролята на всяко от двете? Тези аспекти също са много по-добре разбрани. Но по-дълбоките въпроси за това защо и как се случва смъртта или животът, все още до голяма степен не са разбрани.

За съжаление, днешната наука има достъп до битието само от точката, в която тялото започва, до точката, в която то свършва. Науката дори не признава възможността нещо да предхожда живота или да следва след смъртта. Хипотезата, че животът е просто случайно явление в тази огромна Вселена с безкрайни пермутации и комбинации от фактори, е изпъстрена с много пропуски. Простият факт, че невидима сила внезапно включва биологията за определен период от време и след това също толкова внезапно я изключва, изисква по-задълбочено изследване дори според стандартите на науката. Макар че науката спира там, където тялото се предава, световните религии са пълни със спекулации за това какво се случва след това, оставяйки човека изгубен някъде в ничията земя между тях. В такива моменти присъствието на йогин или мистик като Садхгуру – който черпи предимно от вътрешния си опит, а не от традицията, писанията или академичното обучение – става безценно.

Садхгуру е съвременен мистик и йогин, който е докоснал и променил съществуването на милиони хора по света със своя уникален поглед върху живота и инструментите за себетрансформация. Един следобед, преди почти четири десетилетия, Садхгуру, тогава млад мъж в най-добрата си форма, има дълбоко духовно преживяване, което променя изцяло мирогледа и живота му. „Изведнъж това, което през целия си живот бях смятал, че съм, се оказа навсякъде наоколо – моето вътрешно беше станало външно. Не знаех кое съм аз и кое не съм.“ Това също така го прави дълбоко екстатичен. През следващите няколко месеца преживяването се стабилизира и се превръща в жива реалност. Това духовно осъзнаване също така му връща поток от спомени за минали животи и дълбоко разбиране на процеса на живота и смъртта. Това преживяване вдъхновява Садхгуру да се заеме с това да научи целия свят да живее радостно и екстатично като него.

През последните четири десетилетия планът му се превърна в глобално движение, насочено към себетрансформация. Но поглеждайки назад, не е ясно в кой момент Садхгуру, който е смятан за най-големия авторитет в областта на радостния живот, започва да се смята за авторитет и по отношение на смъртта. Дали това е моментът, в който започва да разказва ясно за миналите си животи? Или преди двайсет и пет години, когато за първи път формулира целта на настоящия си живот – да създаде Дяналинга, мечтата на много опитни йогини, която му е била поверена от неговия гуру преди три живота? Или когато няколко души около него спонтанно си спомнили за връзката си с него в миналите си животи? Не е много ясно кога, но скоро хората започват да се обръщат към Садхгуру и по въпросите на смъртта и умирането.

Въпреки това Садхгуру невинаги е бил особено комуникативен по отношение на смъртта. Всъщност човек би си помислил, че е уклончив. Твърде много хора, които са си мислели, че могат да разгадаят най-дълбоките тайни на живота чрез един-единствен безобиден въпрос – „Какво се случва след смъртта, Садхгуру?“, – са останали разочаровани. За техен ужас обикновено са получавали отговори от рода на: „Някои неща се научават само от личен опит!“. На други, които са искали да разберат как да общуват с мъртвите, било казано да се тревожат първо за общуването с живите. Хората, които питат за съществуването на душите, получават отговор, че те са две – по една под всеки крак. И все пак всички негови учения и практики не са лишени от оттенъка на смъртта или дори повече.

Садхгуру вероятно е единственият човек на планетата, който би говорил за смъртта с безучастен тон рано сутринта по време на определени програми пред зала, пълна с хора. След това ги повежда през контролирана медитация за преживяване на смъртта от първа ръка. Вероятно е единственият, който би учил хората на „пътя към живот без усилие“, като ги въвежда в медитация, подобна на преживяването на смъртта, която да се практикува два пъти дневно. Той е амбициозният човек, който си е поставил за цел да научи всички хора по света на начините за радостен живот, но след като установява, че няма да успее, прагматично се заема да ги научи поне на методите за спокойна смърт. Той е и човекът, който уверява хората: „Ако сте били посветени от мен или сте направили грешката да седите с мен дори и за един миг, за вас няма прераждане“. И списъкът продължава.

Веднъж, когато снимахме Садхгуру за едно DVD, някой го попита: „Защо в повечето източни традиции моментът на смъртта се смята за много свещен? Защо на момента на смъртта се придава нещо като почти духовен статус?“. Говорейки извън обичайния си сдържан стил, Садхгуру каза, че ако към момента на смъртта се подходи правилно – ако има подходяща подготовка, правилно ръководство и може би и някаква външна помощ, – тогава в духовно отношение дори това, което вероятно не се е случило в живота, може да се случи в смъртта. Това беше откровение за мен. Никога не бях чувал някой да говори за смъртта като за духовна възможност.

Последва известна дискусия, но тъй като тя беше извън обхвата на заснемания видеоклип, Садхгуру не я доразви. Бях много заинтригуван. Дали Садхгуру току-що бе казал, че има голяма духовна възможност, която се крие на пръв поглед в толкова страшния и толкова омразен аспект на живота – смъртта? Дали в момента на смъртта има огромна безплатна възможност, която чака да бъде използвана, а ние сме в неведение за съществуването ѝ? Ако е така, защо не сме го чували преди? Защо не се говори повече за тази възможност? Защо не предупреждаваме хората за нея? Би ли могъл Садхгуру да предложи необходимите напътствия за подготовката, би ли могъл да даде необходимата „помощ“? Разбира се, че може. Но дали би го направил? Би ли могъл да бъде убеден да отвори друг фронт в отношенията си със света? Садхгуру със сигурност имаше желание, но задачата по съставянето на книгата не беше толкова лесна, колкото си представях. Предполагах, че ще бъде лесна задача, защото в крайна сметка, ако човек знае нещо, колко ли трудно би било да го изрази? Е, това се оказа донякъде наивно от моя страна, защото обясненията могат да се движат само от познатото към непознатото, а в този случай разстоянието се оказа доста сериозно.

Големият феномен на живота не може да се ограничи до периода между раждането и смъртта, както го вижда съвременната наука. Води началото си още от Сътворението и се простира дотам, накъдето то се е запътило. Следователно всяко разбиране за смъртта, което не взема предвид този факт, със сигурност ще бъде непълно и неправилно. В първата част на книгата, „Живот и смърт в един дъх“, Садхгуру описва основния механизъм на живота и смъртта, като използва няколко подхода. Описва йогисткото разбиране и го опростява допълнително, като използва примера с познатия сапунен мехур. Извеждайки дискусията отвъд обичайните граници, Садхгуру проследява произхода на живота от началото на Сътворението до цикъла на раждане и смърт, през който всички ние преминаваме. Говори и за различните видове смърт, и за това какъв избор имаме в смъртта. Завършва първата част, като описва най-висшата форма на смъртта – разтварянето на Аз-а, което е целта на всички духовно търсещи.

Освен че обяснява основните механизми на раждането и смъртта, една от целите на книгата е да помогне на човека да постигне „добра“ смърт. Във втората част на книгата – „Благодатта на смъртта“ – Садхгуру разяснява какво е „добра“ смърт и каква подготовка можем да направим за нея. Освен това, когато човек умира, той се намира в най-уязвимото положение, без да може да си помогне. Садхгуру обяснява каква помощ може да се окаже в такива ситуации и каква е разликата за умиращия човек. Разказва как пътуването на човека след смъртта може да бъде подпомогнато чрез извършването на някои прости действия. Споделя и някои ценни прозрения за скръбта и как можем да се справим с нея по смислен начин.

Отвъдният живот не е строго част от процеса на смъртта и умирането, а негов страничен продукт. В третата част на книгата, „Живот след смъртта“, Садхгуру ни предлага прозрения за този толкова неразбран и омаловажаван аспект на живота. Тук Садхгуру разказва за призраците и духовете, за техния произход и живот, за това какво могат и какво не могат да ни причинят и как можем да се предпазим. Говори и за процеса на прераждане, за това какво преминава от едно раждане в друго и какво се губи. Също така разглежда въпроса дали предишните ни животи изобщо имат някакво значение за настоящия ни живот. В този контекст Садхгуру разказва за собствените си минали животи и отговаря на въпроса, който хората често му задават: ще се върне ли той самият?

Книгата в никакъв случай не представя всичко, което искаме да знаем за смъртта и умирането. Тя не е и съвкупност от всичко, което Садхгуру може да предложи. Но се надяваме, че ще бъде активна сила за разсейване на множеството погрешни схващания за смъртта в света. Най-значимият аспект на книгата обаче е как инструментите, предлагани от Садхгуру, и неговото присъствие сред нас могат да ни помогнат да направим собствената си смърт по-благодатна и духовно значима. Надяваме се, че във всички разговори за смъртта и умирането, които ще последват, тази основна цел на книгата няма да бъде изгубена за читателя.

Свами Нисарга

ПЪРВА ЧАСТ

ЖИВОТ И СМЪРТ В ЕДИН ДЪХ

Смърт

Живот и смърт живеят в мен едновременно.

Никога не издигах едното над другото.

Когато някой стои надалеч – живот дарявам,

в близост – единствено със смъртта

се занимавам.

В смъртта на ограниченото

ще се роди безсмъртното.

Как да обясня на глупците

моето безукорно зло.

КАКВО Е СМЪРТТА

Смъртта е най-основният въпрос. И все пак хората могат да го пренебрегват, да го избягват и просто да живеят в невежество само защото в света се разпространяват всякакви идиотски истории в името на религията.

Смъртта: най-основният въпрос

Знаете ли, че един ден ще умрете? О, благославям ви с дълъг живот, но така или иначе един ден ще умрете. Не можем да бъдем сигурни за другите неща в живота ви. Не знаем дали ще се ожените, или не, дали ще си намерите работа, или не, дали ще успеете, или не, но това едно нещо е гарантирано в живота ви: ще отидете направо в гроба! Една от най-големите човешки глупости е да възприемаме смъртта в трето лице, сякаш е абстрактно събитие, което засяга другите, но не и нас. Знаете ли, че около сто и шейсет хиляди души, които вчера са били живи в света, днес ги няма? Всяка секунда в света умират двама души. И един ден това ще се случи и на вас, и на мен. Не е нужно да се правят огромни изследвания, да се проявява интелигентност или дори да се придобие образование, за да се знае това. Това знание е заложено във всяко човешко същество. И все пак ние си мислим, че имаме неограничен срок на живот. Тази ситуация е най-добре изразена в индуисткия епос „Махабхарата“.

Петимата принцове Пандави, които са главните герои, се загубили в гората. Били много прегладнели и ожаднели, и започнали да търсят сред близките хълмове вода и храна. Намерили едно езеро, но когато се опитали да пият от него, пред тях се изправила една якша (небесно същество) под формата на бял жерав, която настояла първо да отговорят на въпросите ѝ. Принцовете отказали да спрат по заповед на някаква си птица, един по един се опитали да пият от езерото и паднали мъртви. Останал само Юдищира, най-възрастният от тях. Винаги скромен и праведен, Юдищира пренебрегнал жаждата си и започнал разговор с якшата, която го обсипала с въпроси за живота. Един от тези въпроси бил: „Кое е най-голямото чудо на живота?“. Без да се колебае, Юдищира отговорил: „Стотици и хиляди живи същества срещат смъртта във всеки един момент, но глупавият човек се смята за безсмъртен и не се подготвя за смъртта. Това е най-голямото чудо на живота“. Якшата останала доволна от този отговор, затова му позволила да пие от езерото, а също така върнала живота на мъртвите му братя. Това се е случило преди пет хиляди години, но оттогава човешката психика по отношение на смъртта се е променила съвсем малко.

Смъртта е много важен въпрос. Всъщност смъртта е по-близо до нас, отколкото статистическите данни, които четем за нея. Всеки момент смъртта се случва в нас на органно и клетъчно ниво. Ето как само с един поглед към вътрешностите ви лекарят знае на колко години сте. Всъщност смъртта е започнала в нас още преди да се родим. Само ако сте невежи и неосъзнати, ви се струва, че смъртта ще дойде при вас някой бъдещ ден. Ако сте осъзнати, ще видите, че и животът, и смъртта се случват всеки миг. Ако дишате само малко по-осъзнато, ще забележите, че при всяко вдишване има живот, а при всяко издишване – смърт. При раждането си първото нещо, което детето прави, е да вдиша, да поеме въздух. А последното нещо, което ще направите в живота си, е издишване. Сега издишвате и ако не направите следващото вдишване, ще умрете. Ако не разбирате това, просто направете едно издишване, запушете носа си и не правете следващото вдишване. След няколко мига всяка клетка в тялото ви ще започне да крещи за живот. Животът и смъртта се случват през цялото време. Те съществуват заедно, неразделно, в един и същи дъх. Тази връзка излиза дори извън рамките на дишането. Дишането е само поддържащо действащо лице; истинският процес е този на жизнената енергия, или прана, която контролира физическото съществуване. При определено овладяване на праната човек може да съществува отвъд дишането значителен период от време. Дишането е малко по-непосредствено необходимо, но е от същата категория като храната и водата.

Смъртта е толкова фундаментално понятие, защото едно малко нещо да се случи, утре сутринта може да ви няма. Забравете за утре сутрин – едно малко нещо сега – и в следващия момент може да ви няма. Ако бяхте като всяко друго същество, може би нямаше да сте в състояние да се замисляте за всичко това, но щом човек е надарен с човешки интелект, как може просто да пренебрегва толкова значим аспект от живота си? Как може да го избягвате и да живеете така, сякаш ще бъдете тук завинаги? Как става така, че след като живеят тук от милиони години, човешките същества все още не знаят нищо за смъртта? Е, те не знаят нищо и за живота. Знаете всичко за атрибутите на живота, но какво знаете за живота като такъв?

В основата си тази ситуация е възникнала, защото сте загубили перспективата за това кои сте в тази Вселена. Ако тази Слънчева система, в която се намираме, се изпари утре сутринта, никой в този Космос дори няма да го забележи. Тя е толкова малка, само една частица. В тази Слънчева система планетата Земя е микрочастица. В тази микрочастица градът, в който живеете, е свръхмикрочастица. В него вие сте голям човек. Това е сериозен проблем. Когато напълно сте загубили перспективата за това кой сте, как мислите, че ще схванете нещо за естеството на живота или смъртта?

Една от причините, поради които хората могат да пренебрегват смъртта и да продължават да живеят в своето невежество, е просто фактът, че обществото и световните религии са разпространили най-различни идиотски истории за живота и смъртта. Създали са някои глупави, детински обяснения за всичко. „Как съм се родил?“– „Донесе те щъркелът.“ „Къде ще отида?“ – „На небето.“ Това обяснение е много просто, но абсурдно. Поне можеха да изберат по-ефикасен начин на транспорт от щъркела. Щъркелите мигрират само в определен сезон, така че всички деца би трябвало да се раждат само в този сезон, а не през другото време! Освен това щом хората са толкова сигурни, че след смъртта си ще отидат в рая, аз ги питам: „Защо, тогава, отлагате заминаването си? Защо не отидете още сега?“. Всички тези глупави истории са потушили основното човешко любопитство към живота и смъртта. В противен случай чистото любопитство – ако не болката и страданието от живота – щеше да подтикне много хора да търсят отговори на този фундаментален въпрос.

Смъртна природа

Хората винаги си мислят, че ако си напомнят, че има Бог, това ще ги направи духовни. Това изобщо не е така. Ако постоянно мислите за Бога или вярвате в него, няма да вършите работата си както трябва, но ще си мислите, че ще постигнете добри резултати. Няма да учите за изпита си и въпреки това ще си мислите, че ще сте първи в класа благодарение на молитвата си. Такива хора стават по-безочливи от другите в живота, защото смятат, че сега имат Божията подкрепа. Винаги хората, които са вярвали, че Бог е с тях, са вършили най-жестоките неща на планетата. „Бог е с мен“ ви дава нова увереност, която е много опасна. Ако мислите за Бога по този начин, няма да станете духовни – всъщност може да станете много безочливи и глупави.

Веднъж в един квартал имало две малки момчета – много енергични момчета. Обикновено, когато момчета са много енергични, те постоянно имат проблеми. Същото се случило и с тези двете. Родителите им били много смутени заради тях, защото цялата общност обсъждала децата им. Затова, без да знаят как да се справят, решили да ги заведат при местния енорийски свещеник, за да ги поправи. Тъй като момчетата щели да бъдат твърде силни заедно, родителите решили да ги заведат при свещеника поотделно. Взели първо по-малкото момче, накарали го да седне в кабинета на свещеника и си тръгнали. Свещеникът влязъл с дългите си одежди и няколко пъти се разходил нагоре-надолу из стаята с мрачно лице. Момчето седяло там, а очите му играели като топки за пинг-понг.

Докато се разхождал напред-назад, свещеникът изработил стратегия. Помислил си: „Ако напомня на това момче, че Бог е в него, всичките му пакости ще изчезнат“. Така че драматично спрял по средата на крачката си и с гръмък глас попитал момчето: „Къде е Бог?“. Момчето погледнало объркано. Започнало да се оглежда, защото си помислило, че Бог трябва да е някъде в кабинета на свещеника. Свещеникът видял, че момчето не е разбрало за какво става дума. Помислил си, че трябва да му даде малка подсказка, че Бог е в него, навел се над масата и като посочил момчето, отново изръмжал: „Къде е Бог?“. Момчето добило още по-объркан вид и погледнало под масата. Свещеникът видял, че момчето все още не го е разбрало. Затова го заобиколил, приближил се до него и като го потупал по гърдите, отново изръмжал: „Къде е Бог?“. Момчето скочило на крака и изхвръкнало от стаята. Затичало се към мястото, където се намирал по-големият му брат, и му казало: „Попаднахме в сериозна беда“. По-големият брат го попитал: „Защо? Какво стана?“. Момчето отговорило: „Изгубили са своя Бог и мислят, че ние сме го направили“.

Докато си мислите за Бог, може би ще решите, че можете да правите идиотски неща в живота си и с една молитва всичко ще се оправи. Това не е духовност. Едва когато осъзнаете, че и вие ще умрете, ще станете духовни. Едва когато това съзнание за смъртността проникне във вас, ще се обърнете навътре. В момента, в който се обърнете към смъртната природа на това, което сте, ще искате да узнаете и какъв е източникът на този живот. Ще развиете копнеж да узнаете за какво става дума и какво има отвъд. Това ще се превърне в естествено търсене. Това е духовният процес.

Никой не би търсил духовност, ако не знае, че ще умре. Когато сте млади, си мислите, че сте безсмъртни. Бавно, с напредването на възрастта, поне тялото ви определено ви напомня, че сте смъртни. И когато се сблъскате със смъртта или с кончината на някой скъп за вас човек, със сигурност ще започнете да се чудите за какво е всичко това. Ако сте наясно със смъртния характер на живота си, защо си губите времето да се ядосвате на някого, да се карате с някого или да вършите глупости в живота? След като се примирите със смъртта и сте наясно, че ще умрете, ще искате да направите всеки миг от живота си възможно най-красив. Онези, които постоянно осъзнават смъртната и крехка природа на съществуването, не искат да пропуснат дори един миг; те естествено ще са наясно. Тези хора не могат да приемат нищо за даденост; те ще живеят много целенасочено. Само хората, които вярват, че са безсмъртни, могат да се борят и борят до смърт.

Индуистката цивилизация, най-старата цивилизация на планетата, винаги е възпитавала дълбоко осъзнаване на нашата смъртна природа. В индуистката традиция местата за кремация винаги са били смятани за много свещени. Когато някой умре, дори и да е човек, когото не познавате, това ви удря някъде. Във всяка истинска духовна практика винаги има мирис на смърт. Ако навлезете достатъчно дълбоко в нея, тя ще ви напомни, че сте смъртни. Каквато и садана да сме ви преподавали, независимо дали става дума за Шуня, Шакти чалана или Шамбави махамудра – още повече при Самяма – по същество в нея има оттенък на смърт. Ако липсва оттенък на смъртта, няма духовност; това е просто забавление. Ако някой ви е преподавал някаква повърхностна „тра-ла-ла“ практика, тя може да ви накара да се почувствате добре, но в нея няма нищо повече.

По традиция всеки йогин започва духовното си търсене в мястото за кремация. Всъщност много Учители са използвали това като духовен процес. Гаутама Буда го е направил задължително за своите монаси. Преди да посвети всеки, който идвал при него, той го молел да седи на най-оживеното място за кремация в продължение на три месеца, като просто гледа как се изгарят труповете. Дори и днес, ако отидете в Маникарника Гат във Варанаси, във всеки един момент там ще горят минимум половин дузина тела. И това се прави като нормална работа, много небрежно. В наши дни не им стига времето да изгорят напълно тялото, защото още преди да изгори напълно едно тяло, вече идва следващото. Така че хвърлят това полуизгоряло тяло в реката. Всъщност за вас е много добре да видите, че един ден така хората ще се отнесат и към вас.

Когато бях млад, не знаех за всичко това. Но от осем до седемнайсетгодишна възраст ми се случи да прекарвам изключително много време на мястото за кремация. Това просто ме заинтригува. Всички говореха за толкова много зловещи неща, които се случвали там; бях чувал истории, че духове висят с главата надолу от дърветата. Исках сам да видя тези неща. Така че прекарах много дни и нощи край крематорната площадка. Имаше една съвсем близо до дома ни и друга в подножието на хълма Чамунди. Тази до хълма Чамунди беше много оживена. Всеки път, когато отидех там, изгаряха поне четири или пет тела. Винаги, когато ходех на походи, прекарвах нощите там, защото на хълма беше студено, но тук огънят гореше постоянно. Така че сядах до огъня и просто наблюдавах изгарянето.

Около огнището се разиграваха и много драми. Обикновено, когато хората идваха с тяло на мястото за кремация, всички плачеха, сякаш бяха загубили всичко в живота си. След това подпалваха тялото. Оставаха там половин час или четиресет и пет минути и след това си тръгваха. Огънят все още гореше, но те си тръгваха. Вероятно имаха други дела, но аз седях там и гледах. Ако сте наблюдавали внимателно как се изгаря тяло на клада, първото нещо, което изгаря, е шията, защото е тънка. Когато това се случи, освен ако не са направили голяма и подходяща подредба на дървата, полуизгорялата глава неизменно се търкулва от кладата като футболна топка. Изглежда малко зловещо – глава, която се търкаля от кладата! Вероятно защото дървата бяха скъпи или защото нямаха достатъчно опит в подреждането на подходяща клада, това се случваше често. Това ставаше след три и половина до четири часа горене. По това време вече нямаше роднини, така че аз бях този, който вдигаше главите и ги връщаше обратно на кладата.

Прекарах много дни и нощи на площадката за кремация, просто седях, гледах и помагах на тези тела да изгорят напълно. Това породи в мен съвсем различен процес. Знам, че бихте искали да избегнете това, но е добре да седнете и да гледате как телата горят непрекъснато. Живеейки в комфорта на дома си, е много лесно да си мислите, че сте безсмъртни. Но когато пред вас гори тяло, не е много трудно да видите, че утре това може да сте вие. Психически и емоционално може да имате различни реакции, но най-важното е, че тялото ви възприема живота по свой собствен начин. Гледката на горящо друго тяло дълбоко го разстройва. Поражда различен вид осъзнаване и усещане във вас. Много неща, които сте си представяли за себе си, ще изгорят на мястото за кремация, ако просто седнете там и наблюдавате какво се случва.

Когато гледате как телата изгарят, не трябва да мислите за това. Просто ги гледайте; просто ги гледайте, гледайте и гледайте. След известно време ще осъзнаете, че това сте вие. Не е нещо различно. Това е собственото ви тяло. Щом успеете да замените това тяло с вашето и все още да седите там, значи е налице дълбоко приемане на смъртта. Това не е психологически процес. Когато самото ви тяло възприеме крехкостта на своето съществуване, настъпва много дълбоко облекчение и приемане. Когато има дълбоко приемане на смъртта, тогава мащабите на живота ще ви се сторят огромни. Само защото сте се опитвали да държите смъртта настрана, животът също е останал настрана от вас. Ето защо почти всеки йогин в един или друг момент от живота си е прекарвал значителна част от времето си в местата за кремация.

Изследване на смъртта

Когато още ходех на училище, се случи нещо, което ме накара да се заинтригувам от смъртта. По това време бях на тринайсет години. Бях доста различно от другите дете в училище, но обикновено никой не смееше да ме дразни, защото можех да ги набия. Но имаше едно момиче на име Сухарита, което беше малко откачено и по някаква причина не спираше да ме дразни: „Джаги Великия! Джаги Великия!“. Дразнеше ме, но не ѝ обръщах внимание. Веднъж, след една училищна ваканция, тя не се върна в училище. Всеки ден, когато по време на проверка извикваха името ѝ, някой от нас отговаряше с писклив престорен женски глас за забавление. Това продължи няколко дни. И после братът на това момиче, който беше по-малък от нас с две години и учеше в същото училище, ни каза, че сестра му е починала от пневмония през ваканцията. Това наистина ме стресна. Не защото някой беше умрял, а защото някой, който беше жив и беше тук с нас, беше изчезнал просто така.

Това ме заинтригува дълбоко. Момичето беше на моята възраст, правеше много неща в класа и изведнъж изчезна. Казаха, че е мъртва, но аз исках да знам къде може да е отишла. Дотогава за мен умираха само старите хора. Но тъй като беше от моята възрастова група, момичето беше донесло смъртта на прага ми. И това вече не беше любопитен въпрос, а много екзистенциален. Исках да знам къде, по дяволите, отиват хората, когато умрат, и какво се случва след смъртта. Още преди да се случи този инцидент, бях задавал тези въпроси на много хора. Освен това бях прекарал много време по крематорните площадки в града, но все още не знаех какво се случва след смъртта. Затова си помислих, че сам ще предприема пътуване към смъртта и ще видя какво се случва.

Баща ми беше лекар, така че вкъщи имахме аптечка. Знаех, че в нея има много лекарства. Сред тях намерих шишенце с „гарденал содиум“. Това е вид барбитурат, който може да ви приспи. Бутилката трябваше да съдържа сто таблетки, но когато ги извадих и преброих, в нея се оказаха само деветдесет и осем. Някой я беше отворил и беше използвал две. Помислих си, че деветдесет и осем таблетки трябва да са достатъчно силна доза, за да причинят смърт. След това прегледах шкафа си. Имах малко пари и много лична собственост, като топчета, прашки и няколко птици домашни любимци, които са от голяма стойност за едно момче. Реших да ги подаря всичките, защото така или иначе щях да умра. Някои неща дадох на брат си, а останалите разпределих между близките си приятели. Казах им, че си отивам. Всички си помислиха, че това е една голяма шега. Един ден реших, че ще го направя още същата нощ. Прескочих вечерята, защото знаех, че ако в стомаха има храна, тези неща може да не подействат много добре. Казах на семейството си, че не съм гладен, и отидох на терасата с таблетките. Изгълтах всичките деветдесет и осем таблетки и просто заспах, надявайки се, че ще науча къде отиват всички мъртъвци.

На сутринта направили всичко възможно, за да ме събудят, но без успех. Обикновено сутрин ми беше малко трудно да се събудя, но този път просто изобщо не се бях събудил. Тогава баща ми забелязал, че всичките ми крайници са отпуснати. Всички се уплашили и ме закарали в болницата. Направили ми стомашна промивка, сложили ми кислородна маска и всичко останало, но аз все така не се пробуждах. В продължение на три дни бях останал безжизнен и в дълбок сън. На третия ден бавно се събудих. Все още лежах на леглото и бавно отворих очи. Първото нещо, което видях, бяха гредите на тавана над леглото. Веднага разбрах къде се намирам. Бях виждал тези греди много пъти, когато посещавах баща ми в железопътната болница, където работеше. И ето ме там, в леглото в неговата болница и от мен стърчаха всякакви тръбички. Стана ми много неприятно, защото бях преминал през всички тези трудности с надеждата да видя къде отива човек след смъртта, а виждах само проклетите греди в железопътната болница!

Това беше отчаян опит да разбера какво се случва след смъртта, но не научих нищо. Единствената ми утеха беше, че научих, че по този начин не може да се разбере нищо. По-късно успях да изнудя приятелите си да ми върнат повечето от нещата, които им бях раздал, и животът продължи! Много години по-късно, когато бях млад мъж, живеещ живота си по най-добрия начин, без да съм го искал, ми се случи едно дълбоко преживяване, което напълно промени гледната ми точка за живота и смъртта.

Един топъл септемврийски следобед седях сам на една скала на хълма Чамунди. Бях с отворени очи – дори не ги бях затворил, – когато нещо започна да се случва с мен. Изведнъж онова, което цял живот бях смятал за себе си, се оказа наоколо – моето вътрешно се превърна във външно. Не знаех кое съм и кое не съм. Въздухът, който дишах, скалата, на която седях, атмосферата около мен – всичко се беше превърнало в мен. Беше лудост, защото това, което се случваше, беше неописуемо. Това, което бях аз, беше станало толкова огромно, че беше навсякъде. Мислех, че това е продължило само няколко минути, но когато се върнах към нормалните си сетива, слънцето беше залязло и се беше стъмнило. Очите ми си стояха отворени. Съзнанието ми се беше върнало, но това, което до този момент смятах за себе си, беше изчезнало. Откакто бях на осем години, не бях пролял нито една сълза. Но сега, както си седях, сълзите ми се стичаха толкова обилно, че ризата ми се беше намокрила. Винаги съм бил спокоен и щастлив – никога не бях изпитвал подобни проблеми. Но ето че бях облян от съвсем нов вид блаженство. Беше около седем и трийсет вечерта. Бях останал в това състояние около четири часа и половина.

Когато се върнах у дома, този тип преживявания започнаха да се повтарят. Ставаха все по-чести и по-чести. За известен период от време това донякъде беше като война между феноменалното преживяване с поток от спомени и моя „свръхвпечатляващ“ интелект. Интелектът ми се бореше, не искаше да се предаде. Единственото, което умът ми можеше да ми каже, бе, че губех душевното си равновесие. Но преживяването беше толкова красиво, че не исках да го загубя. Беше абсолютно фантастично, но в същото време си мислех донякъде, че с мен се случва някаква форма на лудост, защото беше прекалено хубаво, за да е реално.

Въпросите за смъртта дори не се появяваха на дневен ред, защото животът се случваше в такива мащаби. Но това преживяване ме накара да осъзная, че хората не умират. Могат да изчезнат от възприятието ви, но не умират. Продължават да живеят. Бях залят от житейски спомени и преживявания, които ме накараха да осъзная, че последните няколко живота за мен са били свързани с една и съща работа, на едно и също място и до известна степен със същите хора! Именно това разбиране за живота (и смъртта) оформи живота ми от тогава насам. В известен смисъл смъртта е измислица, създадена от невежи хора. Смъртта е творение на неосъзнатите, защото, ако сте осъзнати, тя е живот – живот и само живот, преминаващ от едно измерение на съществуването в друго.

Нещастие ли е смъртта

Хората смятат, че смъртта е трагедия. Не е така. Трагедия е хората да изживеят целия си живот, без да изпитат живота. Ако умрете, всъщност няма трагедия. Това е краят на всички проблеми, които срещате в живота си. Но ако сте живи и не изживявате живота в неговата цялост, това е истинска трагедия. Това е изразено много красиво в един санскритски стих: „Джананам сухадам маранам карунам“. Джананам означава раждане или живот. В стиха се казва, че животът е удоволствие или радост. Това е така. Ако се научите да се справяте правилно с тялото и ума си, преживяването ви в живота ще бъде удоволствие или радост. Но маранам, т.е. смъртта, е карунам, т.е. състрадание. Смъртта е състрадание, защото ви облекчава.

В момента хората имат изкривена представа за живота. Не искат да умират. Не осъзнават, че ако някога бъдете осъдени да станете безсмъртни или ако смъртта ви бъде отнета, това ще бъде най-ужасното нещо, което може да ви се случи. Колкото и красив да стане животът ви, ако смъртта дойде в подходящия момент при вас, вие сте голям късметлия. Ако дойде късно, ако животът се проточи отвъд определен момент, това ще бъде най-лошият вид страдание. Тогава ще откриете, че когато смъртта дойде, тя ще бъде голямо облекчение. Животът се нуждае от известно напрежение, за да го поддържате, но в смъртта има отпускане. Всъщност смъртта е най-висшата релаксация. Ако обаче познавате и релаксацията на смъртта, докато сте живи, тогава животът се превръща в процес, който е напълно безпроблемен.

Ако разглеждаме живота и смъртта като събития, свързани с вашия опит, вдишването ви е живот, а издишването – смърт. Можете да експериментирате с това: направете едно голямо вдишване и вижте как са настроени тялото и умът ви. Сега направете едно голямо издишване и вижте как са настроени тялото и умът ви. Кое от тях ви се струва по-отпускащо? Всъщност винаги, когато във вас се натрупва напрежение, естественият механизъм в тялото иска да издиша. Това се нарича въздишка. Тя ви отпуска малко. Животът се нуждае от определено напрежение. В противен случай не можете да го поддържате. Смъртта е пълно отпускане. Това би било естествено, ако умът ви не беше прогонил смъртта като зло.

Ако традициите и културата ви не ви бяха научили, че смъртта е зло или бедствие, което трябва да се избягва, повярвайте ми, щяхте да дишате по съвсем различен начин. Ако наблюдавате хората около вас в момента, ще видите, че при почти 99 процента от тях издишването никога не е пълно. Умът им е отхвърлил смъртта, така че издишването им няма да се случи напълно. Вдишват, но издишването не е пълно. Това е една от причините, поради които с течение на времето натрупвате толкова голямо напрежение в системата си, че тя достига до точката на пречупване – както психически, така и физиологически.

Най-голямата беда на човешкия ум е, че е настроен против смъртта. В момента, в който отхвърлите смъртта, вие отхвърляте и живота. Смятате, че животът е правилен, а смъртта – неправилна. Това не е така. Животът е такъв, какъвто е, само защото смъртта е такава. Една река винаги се намира между два бряга. Но вие стоите на десния бряг и казвате: „Не ми харесва левият бряг, той трябва да изчезне“. Ако левият бряг изчезне, реката също ще изчезне, както и десният бряг. За да има десен бряг, левият бряг също трябва да съществува. Може ли да има светлина без тъмнина? Този, който не приеме смъртта, изобщо няма да познае живота. Ако седите тук и казвате: „Не искам да умра, не искам да умра, не искам да умра“, единственото, което ще се случи, е да не живеете. Така или иначе ще умрете, но като отричате смъртта, няма да живеете добре и преди това. Ако се страхувате от смъртта, само ще избягвате живота; не можете да избегнете смъртта.

Дори и днес в някои култури смъртта се смята за нещо, което трябва да се празнува, а не да се оплаква. В края на краищата отнякъде сте попаднали на тази планета в това атмосферно пространство. В рамките на това пространство, колкото и голямо да е то, все пак сте в нещо като малък затвор. Но смъртта е безкрайна възможност. Така че в нея трябва да има много повече радост, много повече вълнение, отколкото в раждането. За човек, който е наясно с тази възможност, няма такова нещо като живот и смърт. Животът е смърт и смъртта е живот; те не се различават.

Смъртта всъщност е живот в много интензивна форма. Хората, които са преживели моменти на голяма опасност в живота си, добре знаят това. Веднъж двама старци се срещнали в едно малко градче в щата Индиана, САЩ, в местен бар. И двамата седели намръщено на две различни маси и пиели. Тогава единият човек погледнал другия и видял родилно петно на слепоочието му. Затова се приближил до него и казал:

„Хей, това ти ли си, Джошуа?“

„Да, а ти кой си?“

„Не ме ли разпознаваш? Аз съм Марк. Бяхме заедно през войната.“

Другият мъж го погледнал и лицето му светнало.

„О, боже мой!“

Двамата били воювали заедно през Втората световна война и оттогава били минали петдесет години.

И така, седнали на една маса и започнали да пият, да говорят и да ядат. В онези коварни окопи на Втората световна война в Европа двамата участвали заедно в битка четиресет минути. Четиресет минути блиц. Повече от два часа си спомняли за тези четиресет минути по толкова много ярки начини. След като приключили с всички тези разговори, единият попитал другия: „Какво правиш оттогава?“. „А, просто работех като търговец“ – отвърнал другият. Четиресет минути война, а говорили за нея два часа с голямо вълнение, но петдесетте години живот след това били обобщени само като: „Просто работех като търговец!“. Ето как се случват нещата.

Миговете на опасност са моменти, в които преживявате едновременно и живота, и смъртта. Това са моментите, в които осъзнавате, че животът и смъртта са тук едновременно. Не са две отделни неща. Те са едно в друго. Целият живот е преплетен по този начин. Творението и Творецът, животът и смъртта – всички те са вплетени едно в друго. Необходимо е внимание – много внимание, за да го видите. В противен случай човек просто живее на повърхността, наполовина жив. Ако не познавате живота и смъртта едновременно, ще познавате само едната половина на живота. Да си наполовина жив, винаги е мъчение.

Ако искате да живеете пълноценно, трябва да се вглеждате в смъртната си природа всеки ден, а не само когато навършите определена възраст. Всеки ден от живота си трябва да осъзнавате, че сте смъртни. Не става дума за това, че искам да умра днес, а че ако се случи, това не ме притеснява. Ще направя всичко, за да се предпазя, да се храня, да се грижа за себе си, но ако трябва да умра днес, това не е проблем за мен. Едва тогава мога да заживея активно. В противен случай не мога да живея.

Спрете да каните смъртта

Ако избягването на смъртта е избягване на живота, то избягването на живота е покана за смъртта. При повечето хора, ако животът им стане неприятен или тежък, съзнателно или несъзнателно започват да го избягват. Щом започнете да избягвате живота, вие неизменно каните смъртта. Няма по-добър метод на света за избягване на живота, освен да поканите смъртта. Или го правите съзнателно, или го правите несъзнателно. Един от основните фактори за многобройните и сложни заболявания, които се наблюдават на планетата в наши дни, е, че хората се опитват да избегнат живота и по този начин канят смъртта. Тялото само съдейства за това. Тялото само изпълнява желанието ви да поканите смъртта. Поискайте нещо и то ще се случи!

Хората се опитват да избегнат живота, защото го смятат за опасен. Трябва да знаете, че единственото безопасно място на планетата е гробът ви. Там нищо не се случва. В самия живот няма безопасност. Както казах по-рано, утре сутрин може да сте мъртви, независимо колко сигурност си създавате. Не ви го пожелавам, но няма значение колко сте здрави, колко добре сте в момента, утре може да сте мъртви. Това е реална възможност. Така че в този живот няма такова нещо като сигурност. В момента, в който започнете да търсите сигурност, естествено се ориентирате към смъртта. Несъзнателно започвате да търсите смъртта.

В Индия е традиция, когато видите мъдрец или светец, да не пропускате възможността да получите тяхната благословия. Толкова много пъти хората идват при мен и казват: „Садхгуру, моля те, благослови ме нищо да не ми се случи“. Що за благословия е това? Моята благословия е всичко да ви се случва. Нека всичко, което е живот, да ви се случи. За да избегнете живота ли сте дошли тук, или за да го преживеете? Ако искате да избегнете живота, мога да ви дам много по-прости методи от „Вътрешно изграждане“ . Ако искате да избегнете живота, достатъчни са няколко метра въже, за да се обесите на тавана. И това не е скъпо! Говоря за ефективност; когато сте живи, да се опитвате да избегнете живота, е много негативно. Нашата жизненост е много краткотрайно явление, но ще бъдем мъртви много дълго време. Така че отнемането на живота не бива да бъде опция. Това се случва, като бъркаме психологическата драма с екзистенциалния живот.

В момента, в който помислите за сигурност, вие подпомагате смъртта. Искам да знаете: смъртта не се нуждае от вашата помощ. Смъртта е свръхефективна. От друга страна, животът се нуждае от вашата помощ. Може да сте забелязали, че каквото и да правите с живота, колкото и много да правите с него, все има нещо повече, което можете да направите с него. Животът се нуждае от цялото ви внимание и усилия. Смъртта не се нуждае от вашата подкрепа. Тя така или иначе ще се случи и ще се случи с абсолютна ефективност. Тук няма провал, тъй като всички ще успеят..

Хората смятат, че не бива да им се случва нищо ново, но искат да имат вълнуващ живот. Как е възможно това? Сами се поставяте в ситуация без шанс за победа. Какво може да ви се случи най-много? В краен случай ще умрете. Няма нищо повече, което може да ви се случи. И каквото и да се случи в живота ви, вие не сте дошли тук с инвестиция. Дошли сте с празни ръце. Не можете да загубите в този живот. Вижте колко прекрасен е той! Каквото и да се случи, вие пак ще сте на печалба, така че от какво се оплаквате?

Това се случи преди около десет години. По онова време фондовият пазар в Индия вървеше надолу. Някакви хора в Мумбай доведоха един човек да се срещне с мен. Изглежда, че първоначално състоянието му е било около триста милиона долара. След това на борсата му се случило нещо лошо. След около осем месеца останал само с около трийсет милиона долара. Човекът бил съкрушен, депресиран и искал да се самоубие. Бил в лошо състояние, затова искаха от мен да му помогна. Помислих си, че това е смешно, защото за много индийци трийсет милиона долара струват повече от небето. Ако им дадете възможност да избират между рая и трийсет милиона долара, ще изберат парите. Но този човек бил депресиран и искал да се самоубие, защото имал само трийсет милиона долара! Не става въпрос само за него; вие правите същото със себе си през цялото време!

Позволявайте на новите неща да ви се случат. Ако създадете в себе си тази ситуация на „нищо не трябва да ми се случи“, ще изпаднете в застой. А застоят е смърт. Ако животът не се движи напред, ако пред вас не се появяват нови възможности, вие живеете мъртви. Това е причината, поради която дори когато нищо не се е объркало в живота на хората, на улицата можете да видите толкова много угрижени лица. За повечето от тях животът се е развил много по-добре, отколкото някога са си представяли. В материално отношение всички ние живеем много по-добре, отколкото са живели нашите бащи и дядовци. Но все още по улиците виждате тези мрачни лица. Това се случва не защото нещо се е объркало. Това се дължи на застоя. Не можете да живеете в застой, защото това е като да живеете в смърт.

Ако сте живи, това е прекрасно. Ако сте мъртви, ние не се притесняваме за вас. Има твърде много мъртви хора, които се разхождат, и затова на планетата има толкова нещастие. Едно време всички те са били искрящи и живи, а сега бавно и полека се свличат наполовина в гроба. Да, с времето физическото тяло ще се изтощи. Ето защо, ако във вашето изживяване има само психологически и физиологични процеси, съвсем естествено е с времето да се изтощите. Както можете да упражнявате тялото и ума си, и съответно да забележите явна разлика в начина им на функциониране, така можете да упражнявате и енергиите си – това упражняване на жизнените ви енергии в йога наричаме крии. Ако тази фундаментална жизнена енергия е част от вашия опит и правите правилните неща за жизнения процес, тогава въпросът за изчерпването с възрастта ще се отнася само за тялото и ума ви. Като живот вие ще се обогатите значително.

ПРОЦЕСЪТ НА СМЪРТТА

Това, което сега наричате живот, е като правене на сапунени мехури. Целият йогистки или целият духовен процес се състои в стремежа този балон да се изтъни, така че един ден, когато се спука, да не остане абсолютно нищо и да се премине от робството на съществуването към свободата на несъществуването, или Нирвана.

Какво ни движи напред

Ако искате да разберете из основи как функционират животът и смъртта, трябва да разберете как функционира Сътворението и каква роля играят различните видове памет, които присъстват в Сътворението. Когато казвам „памет“, нямам предвид само това, което си спомняте. Паметта се простира много по-дълбоко в своите многобройни слоеве. Според йогистката система паметта в основата си е натрупване на впечатления. Освен това в Сътворението съществуват основно осем вида памет. Най-фундаменталната от тях е стихийната памет. Според йогистката система първата стъпка от непроявеното към проявеното е формирането на панча бута, или петте елемента или стихии. Тези елементи са: притви (земя), джал (вода), агни (огън), ваю (въздух) и акаш (етер). Имената представляват определено качество, а не самата субстанция. Тези елементи имат различни характеристики, проявяват се във всички аспекти на Сътворението и са най-фундаменталната основа на цялото Сътворение.

Стихийната памет е тази, която определя начина, по който тези пет елемента си взаимодействат и се проявяват в живота. Следващият слой на Сътворението е материалната субстанция, от която е изградена Вселената. Правилата за това как те се изразяват се съдържат в това, което можем да наречем „атомна памет“. Днес всяко дете учи атомна теория в училище. Думата „атом“ идва от гръцката дума atomos, която означава „неделим“. Когато съвременната наука открива атома, се е смятало, че атомите са неделими и са най-фундаменталните градивни елементи на Вселената. Днес, разбира се, знаем, че това не е така. Оттогава са открити повече от две дузини субатомни частици и е възможно да бъдат открити още. Атомната памет е свързана с това как се създават субатомните частици, атомите и на свой ред молекулите на различни физични вещества, и как се държат те. Стихийната памет и атомната памет заедно съставляват това, което може да се нарече „неодушевена памет“. Тази памет управлява неодушевения аспект на живота. Другите видове памет се отнасят до одушевения живот и могат да се нарекат „одушевена памет“.

От тях най-фундаменталният слой на паметта е еволюционната памет, която е свързана с еволюцията на живота. Тя е от съществено значение за това, че имате две очи, две ръце, приемате формата на човек, а не на друго същество, и т.н. Върху този слой се намира генетичната памет, която идва от генетичния материал, предаден от вашите родители, който ви прави уникалното човешко същество, което сте, сред всички останали хора. Тази памет определя цвета на кожата ви, формата на носа ви и други подобни неща. Следващият пласт памет е кармичната памет, която представлява натрупване на всички впечатления, които сте събрали не само от раждането си, но и през всички предишни животи, както и в процеса на еволюция. Проявата ѝ в живота ви става по толкова много начини, че се разпростира отвъд всяко разбиране.

Следващите три слоя на паметта са впечатления или натрупвания, свързани с ума или менталното тяло. Съществува голяма част от паметта, за която сте напълно в неведение и която можем да наречем „несъзнателна памет“. След това има още един корпус от памет, който се намира точно под съзнателната памет и който можем да наречем „подсъзнателна памет“. И накрая съществува самата съзнателна памет, която можете да си спомните и да изразите. Всички тези осем вида памет ще се проявяват в ежедневието ви в зависимост от натрупаните впечатления и ситуациите, с които се сблъсквате. Най-общо казано, това са слоевете от памет, изграждащи живота, който сте вие.

Съществуват много начини да се погледне на същността на живота. Един от тях е, че има две семена, които създават живота ни. Едното е семето, посадено от родителите ни, което ни е дало тяло, а другото е семето, посадено от Създателя, което ни е дало живота в нас. Това са два различни вида семена или, с други думи, две различни измерения на природата. Първото е програмирано за сигурност, докато второто е програмирано за възможности. Тялото е физическо и в него има усещане за увереност в съществуването му. Животът, който сте отвъд физическото, е спорен за повечето хора; повечето от тях са несигурни в естеството на своето съществуване.

Семето на телесността, предадено ни от нашите родители, има определен набор от собствени правила, черти и внушения. Този аспект на природата се опитва само да оцелее. Процесът на оцеляване включва и размножаването. Той винаги се опитва да избягва всичко, което застрашава оцеляването му. И така, родителите ни са ни дали само едно семе и то се е превърнало в тяло. Но това, което ни е дал източникът на Сътворението, не е било семе в този смисъл. Той е дал себе си. Това е причината всички възможности, които източникът на Сътворението притежава, да са сякаш капсулирани в нас. Дали тази възможност ще се реализира в индивидуалния живот, или не, е под въпрос, но възможността винаги е налице.

С тези две семена, когато човек се роди, в него е заложен определен софтуер. Този софтуер е комбинация от време, енергия и информация, която човекът носи със себе си от предишни животи. Тези три фактора заедно определят различни аспекти от живота на човека. В зависимост от носената информация енергията се разпределя за различни аспекти на живота, които ще разгледаме след малко. В Индия тази информация, която се пренася напред, се нарича карма. От цялата памет или от цялата партида карма, която човек има, еволюционната памет е значима само за структурата на това, което е човекът. Нека я оставим настрана. Но ако цялата генетична памет, както и кармичната, неосъзнатата и подсъзнателната памет, които имате, се влеят в съзнателната ви памет в момента – вие не бихте могли да се справите с тях. Това би било твърде смазващо. Така че от целия този товар природата има начин да разпредели част, с която да се справите или която да изразходите в това раждане под формата на различни видове дейност.

Традиционно в индуистката култура цялата кармична памет, която човек има, се нарича санчита карма. Може да се каже, че санчита карма е целият склад на кармата, която човек носи. От този склад определена част се разпределя за обработване в определен живот. Това е така наречената прарабда карма, или кармата, разпределена за този живот, която носи някаква допълнителна спешност и несъзнателно се проявява малко повече от останалата част от купчината. Това е начинът, по който природата се справя с нещо, което е изключително сложно, чрез прости междинни стъпки. И така, при раждането прарабда карма задава посока, а санчита карма създава несъзнателна склонност към различни неща. Обаче това колко карма оползотворявате ежедневно и с каква степен на осъзнатост, или ви освобождава от вашата прарабда карма и санчита карма, или ги засилва. Накратко казано, тези фактори определят как и колко дълго ще живее човек.

В естествения ход на живота, дори ако човек живее просто в неосъзнатост, прарабда карма ще се отработи някак си. С малко страдание тук и малко благополучие там, с малко болка тук и малко удоволствие там човек ще отработи своята прарабда карма. Просто трябва да се научи как да не създава нова карма в този живот, това е всичко. Така следващия път, когато ви бъде разпределено друго количество от прарабда карма, тя също ще бъде отработена. Това ще се повтаря живот след живот. Прарабда карма сама по себе си не определя външната ситуация, но тъй като вътрешните ви настройки винаги намират израз навън, тя влияе и на външната ви ситуация. Затова в Индия, когато някой види, че друг човек страда, казва: „Аййо , прарабда!“. Този рефрен е често срещан, защото страданието идва най-вече отвътре. В повечето случаи страданието е следствие от начина, по който човек носи паметта си, а не непременно от съдържанието. Оттук и необходимостта да се фиксира контекстът на живота на човека чрез духовни процеси, а не толкова съдържанието.

Ако искате да видите как различните хора носят различен кармичен багаж, трябва да наблюдавате бебета. Движенията на ръцете и краката на едно дете са много различни от тези на друго дете на същата възраст. Това не се дължи на различията в родителите. Всъщност това колко едно бебе рита в корема на майката е много различно от това колко рита друго бебе на същата майка. Обикновено има много малко общо с родителите. Всъщност, ако се загледате, много летаргични родители страдат от суперактивни деца. Това не се дължи на нагласите и психологическите ограничения на децата, а се развива впоследствие. Причината е, че всяко „същество“ идва с определено ниво на енергия, отредено за активност при самото раждане.

Но дори в рамките на разпределението на енергията за всеки човек при раждането тя се разделя допълнително на различни аспекти. Да кажем, че според кармичната ви структура при раждането си сте получили 1000 единици енергия. От тях 250 единици могат да бъдат разпределени за физическа активност, от които 100 единици – за неволeва активност, и 150 единици – за външна волева активност. От останалата част 300 единици могат да бъдат предназначени за умствена дейност, а други 200 – за емоционална дейност, и т.н. Това разпределение ще зависи от вида на софтуера, с който разполагате. Ето защо ще видите, че всеки индивид има определено ниво на енергия за различните аспекти на живота. При децата, които все още не са били подложени на голямо влияние, това е много ясно видимо. При възрастните също може да се види, но при тях може да се дължи на множеството влияния в живота им.

Начинът, по който разпределените енергии се изразходват във вас, има сериозни последици за живота и смъртта ви. В днешния свят поради влиянието на технологиите енергията, отделена за физическа активност, в повечето случаи не се използва от хората. Ако бяхте на тази планета преди двеста години, нивото на физическа активност, което щяхте да извършвате по естествен начин, за да задоволите ежедневните си нужди, щеше да е поне двайсет пъти по-високо от това, което е в момента. В племенното село, намиращо се в близост до йога центъра „Иша“, никой не страда от нарушения на съня. Те полагат толкова много физически усилия, че докато си легнат, са готови да умрат. Достатъчно е само да сложат глава на възглавницата, за да заспят.

Ако пътувате по индийските пътища, често можете да видите работници, които се возят върху препълнени камиони. Натоварили са в превозното средство камъни, тухли или някакъв друг материал и пътуват върху тях, за да го разтоварят на местоназначението. Обикновено ги виждате заспали, легнали върху грубия товар в движещия се камион дори под жаркото слънце. Това е така, защото нивото на физическата им активност е такова, че са изразходвали цялата си енергия. Ако ги посветите в медитация, лесно ще медитират. Ще видите, че образованите хора са тези, които не могат да спят, да медитират или да седят на едно място, защото не изразходват определената им физическа енергия. Когато не я изразходват, не могат да седят на едно място. В наши дни се забелязва огромен ръст на дейности от рода на пешеходни преходи, колоездене и бягане. Това не се прави само за фитнес. Повечето хора осъзнават, че чрез заниманията си с физически натоварващи спортове спят, мислят и действат по-добре. Ентусиазмът и енергията им за взаимоотношения и работа се повишават. По някакъв начин в съзнанието си са успели да оставят настрана притесненията за тялото си.

Ето защо, след като поемете по духовния път, искаме от вас много бързо да изчерпите енергията, предназначена за физическа дейност. Да кажем, че разполагате с 500 единици от тази енергия. Искаме да я изчерпите за десет години, така че след това, ако седнете, тялото просто да седи. Няма да се нуждае от движение. Без никакъв физически подтик да се движи то просто ще се успокои. Повечето хора не могат да медитират без достатъчна физическа дейност. Затова, когато разпределяме работата на хората в йога центъра „Иша“, го правим с голямо внимание. Някои хора работят по четири часа на ден, други – по шест часа, трети – по десет часа, четвърти – по четиринайсет, а има и такива, които работят по осемнайсет-двайсет часа на ден. Идеята е да изразходват физическата си енергия.

Ако обаче сте отдадени през цялото време на духовния път, ако сте брамачари, ние искаме от вас не само да изпразните своята прарабда карма, но и да изразходвате санчита карма, или целия запас. Идеята на това да сте на духовен път, е да превъртите живота си бързо напред. Не искаме да ви отнеме десет живота, за да се справите с този склад от памет. Искаме да го приключите сега. Затова се опитваме да отворим във вас други измерения на паметта. Причината, поради която в йогистките практики винаги се е влагала толкова много дисциплина, е, че дори когато се появят неща, които иначе биха ви затрупали, трябва да можете да се справите с тях. Ако отворите неща, за които човек не е готов, кармата може просто да ви задуши напълно.

След като сте поели по духовен път, ние ви даваме садана, за да се справите с това. Сега сте готови да се впуснете в неприятности. Вече не избягвате неприятностите. Хората искат да избегнат всичко, което е неприятно в живота им, защото не могат да се справят с него. Едва когато разберем, че можете да се справите добре с прарабда карма, тогава можем да отворим целия склад на паметта. Поради тази причина, ако човек, вървящ по духовния път, не се справи правилно със ситуацията, той ще страда много повече от другите хора. Докато другите се справят само с това, което им е отредено, този човек се опитва да поеме целия запас.

Някои хора в йога центъра са преминали през тези фази: когато дойдоха, ние им дадохме много занимания. Преминаха през тях за определен период от време и след това се отпуснаха. Известно време не можеха да правят нищо. Мислеха, че са физически болни. Ходеха по различни лекари, макар че аз им казвах: „Няма нужда да ходите на лекар, просто се отпуснете за известно време. Ще се случи нещо друго“. И след известно време отново бяха обхванати от дейност, защото отворихме за тях друга стая в склада. Това, което е трябвало да правят в следващия си живот, те го правеха сега. Всъщност в това има много повече аспекти – излагам го по твърде опростен начин. Основната цел е, че искаме те да свършат всичко сега.

Това е и причината, поради която много духовни системи на Изток винаги са били свързани с граматиката и математиката. Йогите искат да развиват телата и умовете си, защото, ако се родят отново, не искат да се родят с малко количество прарабда карма и да продължат да живеят много животи. Не искат да го отлагат; искат да ускорят всичко. Искат да засилят умствените си способности, така че дори да не успеят да го приключат този път, когато дойдат следващия път, да получат по-голям софтуер, защото са си тръгнали с много големи физически и умствени способности. Ще получат повече прарабда карма. Така че наред с духовния процес хората се заели с граматика, музика, астрономия и математика, защото искали да използват интелигентността си по всякакъв начин.

Наред с паметта и енергията има и трето измерение – времето, което определя продължителността и естеството на живота и смъртта на човека. И животът, и смъртта се случват в рамките на времето. Времето тече непрекъснато. Не можете нито да го забавите, нито да го ускорите. Можете да съхраните енергията си, да я разпилеете, да я развиете, да я направите феноменално голяма или незначителна, но времето просто продължава да се изплъзва. То има своя собствена интелигентност и тече според определени параметри на кармичната информация и разпределението на енергията, с която разполага системата на човека. Така че нищо ли не можем да направим по въпроса? Можем, но това е много по-неуловимо измерение на живота, отколкото другите две. Другите две са много по-лесни за управление и проявление в живота на човека. Да генерирате енергия и да я използвате по начина, по който искате, да не позволявате на наклонностите си да определят характера на вашите мисли, емоции и дейност, е много по-лесно, отколкото да поемете управлението на времето. Дори Адийоги е управлявал времето само когато е бил в определени състояния. Когато е бил в такива състояния, в които е поемал контрола над времето, ние го наричаме Калабайрава .

Човек, който владее информацията или тенденциите, предизвикани от нея, владее качеството на живота си. Той или тя може да определи дали Аз-ът става приятен, или неприятен. Този, който владее енергиите си, може да определи естеството на своята дейност и начина си на живот. Ще има абсолютно господство над живота си, но не и над смъртта си. Но този, който е овладял времето, ще определи естеството на своя живот и смърт. Може да определи дали иска да живее, или да умре. Ето как трите измерения, които съставляват вашия живот, са свързани с вашата смърт.

Сапуненият мехур на живота и смъртта

Хората мислят за живота и смъртта като за две противоположности – черно или бяло. Или си жив, или си мъртъв. Или си жив и говориш, или си мъртъв и те няма. Това е много повърхностен и опростен начин за разбиране на живота и смъртта. Всъщност той е неправилен.

Общо взето, човешкото възприятие за живост винаги е било, че нещо трябва да кърви, иначе не е живо. Но вече не е така. Бавно, с напредването на науката, възприятието ни за това какво е живо и какво не е се променя. Вече знаем, че не само растенията и животните, но дори скалите и почвата са живи. Въздухът е жив, водата е жива, почвата, по която ходите, е жива, дори самото космическо пространство е живо. Днес науката обявява, че водата има собствена памет и интелигентност. Един ден, когато науката стигне достатъчно далеч, ще открие, че в Космоса няма нищо, което да не е живо. Важният въпрос е дали сте достатъчно живи, за да го възприемете?

За мен дори един камък е много жив. Има своя собствена енергия и виждам, че с течение на времето натрупва своя собствена памет. Живее заедно с нея. Именно на тази основа е осветен Дяналинга . Само на тази основа съществува всяко индуистко божество. Ако придадем на тази комбинация от енергия и памет определена енергийна вибрация, тя бавно ще придобива собствена интелигентност. След като получи комбинация от тези три неща, може да придобие намерение. След като има намерение и необходимата енергия, която да го подкрепи, то е способно да действа. Ето какъв е животът.

В момента представата ни за смъртта е следната: когато хората казват, че нещо е умряло, това означава само, че просто е преминало от динамична към по-инертна форма на съществуване. Разпознаваме живота като определено ниво на динамика, намерение и способност за действие в едно човешко същество. Ако тази динамика спадне под определено ниво, тогава казваме, че той или тя са мъртви, защото, доколкото се отнася до нашето възприятие и нашите практически цели, нещата, които очакваме от едно човешко същество, вече не са възможни за него или нея. Той или тя може да изгние, да се превърне в червеи, да се превърне в тор, а след това в манго или кокосов орех. Всички те са живот, но въпреки това ние не ги смятаме за живи, защото не са в състояние да намерят израз, какъвто очакваме от едно човешко същество.

Грубо казано, съществува скала на динамизма от нула до безкрайност. (Всъщност няма нула, в това е целият проблем!) Да кажем, че Шива – това, което не е – е нула, а това, което смятаме за божествено, е най-висшето ниво на динамизъм. Има много нива на динамизъм дори сред човешките същества. Например да кажем, че някой страда от болестта на Алцхаймер. Не си спомня нищо, но това не означава, че в него няма памет. Тя е налице до голяма степен, но динамиката на паметта е изчезнала. Станала е инертна. Но ако паметта изчезне напълно, тялото ви също ще се разпадне веднага, защото това, което наричате „това тяло“, се крепи само благодарение на паметта.

Ако един мъж изяде манго, то се превръща в мъж. Ако жена изяде манго, същото това манго се превръща в жена. Ако дадете същото манго на крава, то ще влезе в кравата и ще се превърне в крава. Това интелигентността на мангото ли е? Не. Във вас има толкова силна структура на паметта, че каквото и да сложите, паметта ще се погрижи то да се превърне във вас, а не в някой друг. Ето защо, ако изядете манго, една част от него се превръща във ваша кожа със същия оттенък като вашата; кожата ви не пожълтява, понеже мангото, което сте изяли, е било жълто.

Нещо повече, и от биологична гледна точка е необходимо определено ниво на динамичност на паметта, за да се свържат всички органи, клетки и атоми с намерението ни да живеем. В момента в тялото ви има трилиони клетки, които функционират по желания от вас начин, защото има силно намерение, което ги държи заедно. Но ако изгубите това намерение, което е способността ви да накарате всички тези атоми и клетки да функционират по желания от вас начин, казваме, че сте умрели. Започва разрушаването на тялото. Организмът преминава през известна дезорганизация, но става част от по-големия организъм на планетата, Вселената или Космоса. С напредването на възрастта организмът губи своето намерение. Ако изгубите намерението си, тогава постепенно действието си отива първо, след това съзнателната ви памет ще започне да се оттегля, а заедно с това ще последват и енергиите ви.

Въздухът е жив, скалата е жива, дървото е живо, животното е живо, птицата е жива и човекът също е жив. Само че имат различни нива на намерение, различни нива на интелигентност и най-вече различни измерения на паметта . Това е всичко. Обемът на съзнателната памет, на който сте способни, определя способността ви за намерение. От амебата до човешкото същество това е само въпрос на сложност. Всяко същество има намерение, но то в голяма степен е несъзнателно. Само при човешкото същество е налице съзнателно намерение. Това е, което ни отличава. В момента моето несъзнателно намерение може да е, че искам да ям. Но моето съзнателно намерение е да напиша тази книга, за което никое друго създание не мисли. За тях, каквото и да е несъзнателното им намерение, то до голяма степен е и тяхното намерение. Може би кучетата и някои други животни са способни на съзнателно намерение в малка степен, но всичко останало е несъзнателно намерение. Но ако едно човешко същество го желае, може да развие голямо съзнателно намерение от банките памет, които има на различни нива, защото има такава огромна основа за този живот.

Ако искате аналогия, помислете за следното: в известен смисъл това, което наричате живот в момента, е като надуващи се сапунени мехури. Скалата, растението и човекът са като сапунени мехури от различен вид. Ципата, която покрива сапунения мехур, е сложната амалгама от памет – различни видове памет. В този смисъл деветте аватара , за които се говори в индуистката традиция, са просто различни нива на еволюционна, генетична, кармична, несъзнателна, подсъзнателна и съзнателна памет.

Разликата между „човешкия мехур“ и „скалния мехур“ е следната: скалният мехур е предимно физически, с по-дебела обвивка и по-малко въздух вътре, защото всичко, което е там, е физическа материя. Единствено физическата му цялост, дължаща се на неодушевената памет, го придържа, а не толкова съзнателната мрежа. Можете да го счупите с чук и той ще изчезне. Но ако счупите човешкия балон с чук, ще се счупи само тялото. Мрежата от кармична памет, която се съдържа в него, е такава, че винаги ще намери начин да създаде друг балон или физическа форма. Целият йогистки процес, или целият духовен процес се състои в това да изтъним този балон така, че един ден, когато той се спука, да не остане абсолютно нищо. Тогава той ще премине от робството на съществуването към свободата на несъществуването, или Нирвана.

Това, което твърдя, може да разочарова много хора, защото с други думи ви казвам, че няма такова нещо като капсулиран живот. Цялото това нещо за душата, „същността“ и други измислици са съчинени, за да успокояват хората. Ако им кажете, че в тях няма такава субстанция, те ще се ужасят. И така, какво да кажем за човека или личността? Не съществува и такова нещо като „този човек“. Това е само мрежа от памет, която създава илюзията за „този човек“. Ето защо, когато паметта на човек бъде отстранена или изместена по някакъв начин, като например при болестта на Алцхаймер или нещо друго, неговата личност е едно от нещата, които умират незабавно. Изведнъж вече не е същият човек. Но въпреки това запазва своите собствени особености. За сравнение можем да кажем, че скорпионът има свои черти, които са много различни от тези на скакалеца. По същия начин хората, които са загубили паметта си, ще имат различни черти, но не и личност. Ако съзнателната, подсъзнателната и несъзнателната памет са изчезнали, ако те са изместени или може би изтрити, ще се прояви генетичната памет. Ако генетичната памет е изтрита, тогава ще влезе в действие еволюционната памет. Дори тогава животът не е напълно изчезнал, защото не се е разтворил напълно.

Ако отстраните паметта изцяло, ако издърпате щепсела, тя се срутва напълно и тогава мехурът не може да задържи въздуха. Тук това, което наричате въздух, е основната жизнена енергия. Можете да я наречете съзнание. Съзнанието е качество, а не субстанция. То е природата на Космоса. Просто сте надули мехура и сте уловили известно количество от него. Това, което се опитваме да направим със съзнателния живот, или със саданата, е да уловим колкото се може повече въздух, така че да сме един голям мехур, а стената му да стане много тънка. Не искате да сте мъничко мехурче – искате да се превърнете в един голям мехур, защото за достатъчно големия мехур разтварянето е неизбежна възможност.

Със саданата вие надувате огромен мехур. Искате да го надуете така, че никога повече да не съществува никъде под формата на същата памет. За тази цел трябва да го раздуете наистина голям. По същество уголемяването на мехура означава стената му да става все по-тънка и по-тънка. Със саданата вие го износвате отвътре. Разтягате го. Разтягате го толкова много, че един ден да се спука. Правите го толкова голям, за да може паметта да се разтегне толкова тънко, че когато се спука, наистина да изчезне. Да предположим, че по някакъв начин – или поради житейски опит, или поради интелигентност, или поради мъдрост, или поради каквото и да било друго – някой е надул голям мехур и той вече не може да бъде пренебрегнат. В момента, в който такъв живот се изтърколи от майчината утроба, той ще демонстрира определени необикновени качества просто защото е голям мехур. Наоколо може да плуват сто други мехура, но всички ще гледат този. Такъв живот може да прекара поне от единайсет до двайсет и пет дни по-дълго в бременност в майчината утроба. Като бебе някои от качествата му могат да включват по-стабилно зрение, почти като на възрастен. По отношение на движението на крайниците действията му ще бъдат по-целенасочени и бебето ще започне да се преобръща от гръб по корем много по-рано от другите деца. В речта му няма да има запъване и ще бъде забележимо по-ясна. В случая говорим за това, което наричаме „еволюирало същество“.

Няма значение дали ще стане духовен учител, или просто ще се разхожда по улицата – където и да е, хората няма да могат да пренебрегват това същество, защото ще има определено ниво на активност и намерение.

Ако използваме тази аналогия, какво се случва, когато някой умре? Вашата физическа същност е до голяма степен съвкупност от генетична памет и еволюционна памет. Другите измерения на паметта не заемат голяма част от нея. Енергийното тяло е това, което до голяма степен ги съхранява. Така че, когато настъпи смъртта, каквато и памет да сте събрали на повърхността – генетичната, еволюционната и другите памети, – тя изчезва, но по-дълбокият слой кармична памет остава непокътнат. Затова тя изглежда почти вечна във вашия опит. Именно в този контекст хората казват, че душата е вечна. Тя не е вечна, но във вашия опит, ако нещо е отвъд тялото ви, вие го наричате вечно. В този смисъл тази дълготрайна памет във вас, която ще продължи и след смъртта, която ще определи характера на бъдещия ви живот и опит, е вечна.

От осемте вида памет, които носите, всичките седем вида памет ще изчезнат, когато умрете. Еволюционната памет, която ви е помогнала да приемете формата на човек, ще изчезне. Генетичната памет, която определя цвета на кожата ви, формата на носа ви и други подобни неща, също си отива. Съзнателната, подсъзнателната и несъзнателната памет също ще са изчезнали. След като станете безтелесни, в голяма степен само кармичната памет ви съхранява. Трябва да разберем, че в процеса на смъртта, или напускането на тялото, и в продължението на процеса на живота остава само една памет – кармичната памет. В нейните рамки една част можете да категоризирате като санчита карма, а друга – като прарабда карма, но по същество кармата е тази, която остава. Един от начините да се справите с този мехур, е да уловите по-голяма част от живота, когато мехурът се формира. Дори и да не сте направили нищо особено за демонтирането на кармата си, кармичната стена става много тънка просто защото обемът на жизнената енергия е голям.

Другият начин е да разрушите кармичната стена. Много малко хора с напълно непокътната кармична субстанция знаят как просто да отворят кармичната стена и да си тръгнат един прекрасен ден. Останалите трябва да я износят. Причината, поради която по принцип се предписва огромна активност по духовния път, е, че ако не можете да издуете мехура си отвътре, се опитвате да го износите отвън. Така или иначе, опитвате се да направите стените му възможно най-тънки. Причината, поради която са казали, че трябва да отидете и да седнете на свещено място като Дяналинга или на някое друго енергийно място, или че трябва да посещавате ятри и т.н., е, за да поправите кармичното си тяло. Кармичното тяло е подвластно на влияния, защото цялото това нещо се е случило заради натрупването на влияния. Така че можете да поправите кармичното тяло чрез правилния вид влияния или като се намирате в правилните пространства, в общуване с правилния вид хора и в правилната атмосфера.

Това е идеята, която се крие зад структурирането на духовния живот по определен начин, така че човек да е постоянно активен, но да не се занимава със себе си. В момента, в който целият ми живот се върти около мен, кармата ще нарасне; веднага кармичната стена ще набере съдържание. Стените ѝ ще стават все по-дебели и по-дебели. В момента, в който в центъра съм аз, ще започна да изпитвам силни чувства за харесване и нехаресване – мога да правя това, не мога да правя онова; мога да говоря с този човек, не мога да говоря с онзи; искам да обичам този човек, искам да мразя онзи и т.н. Тези неща ще се превърнат в естествена част от мен от момента, в който аз съм в центъра.

Така че целият духовен път в индуистката култура е проектиран по такъв начин, че кармичната стена да не се натрупва. В същото време продължавате да увеличавате обема на живота, който събирате. Няма значение колко мозък имате, няма значение колко знания имате, значението на живота ви винаги се определя от обема на живота, който сте уловили. Идеята е да увеличите истинската субстанция на живота, така че корицата или опаковката да станат без значение. Когато тя стане несъществена, ще се разтвори. Когато тя се разтвори, уловената субстанция, която не ви принадлежи, e така или иначе навсякъде и вие ставате част от нея.

Когато сте с дебела стена, сте като топка за голф, защото в нея има само малка част от живота, а останалото е карма. Ако нещо ви даде лек тласък, ще започнете да подскачате във всички посоки. Но ако сте се превърнали в голям мехур, когато нещо го бутне, той просто ще се плъзне, това е всичко. Няма да се блъска в тази и в онази стена и да се движи насам-натам. Точно това се случва в живота на хората: ако просто потупате по рамото хора, които са много поробени от кармичната си структура, те ще заподскачат навсякъде. Но каквото и да удари някого, който е израснал по определен начин, дори да е цял автобус, няма да започне да се търкаля навсякъде. Просто ще се плъзне.

Вижте, не всички, които започнат духовен процес, или садана, ще получат незабавно просветление. Но причината да живеят така, е, че износват кармичните си тела. Когато дойде времето, ако мехурът стане неспособен да побере генетичната и еволюционната памет, тогава той не може да приеме отново друго тяло. Въплъщението не е възможно; то е приключило. Всичко може и да не е изчезнало, но способността на мехура да се върне, е приключила.

Ако спукате мехура напълно, е възможно да напуснете изцяло този цикъл. Тогава няма да го наричаме смърт. Това ще бъде окончателният край на живота. За да направите това, ако мехурът е голям, просто го докосвате и той напълно ще изчезне. Не е необходимо голямо въздействие. Просто по силата на собствената си природа може да се спука. Дори при сапунения мехур, ако се опитате да го побутнете, когато е малък, той само ще се залепи за ръката ви. Няма да се пръсне. Ще е необходимо много по-голямо въздействие, за да го спукате, но големите мехури просто се спукват при контакт или от само себе си. Ето защо много духовни пътища се опитват да направят точно това: опитват се да надуват мехура на живота все по-голям и по-голям с всеки живот, така че един ден той да се спука от само себе си. Но дори и когато мехурът е малък и стените му са дебели, ако хората придобият необходимата мъдрост и намерение или ако следват много мощни духовни процеси, те могат да го разбият още в настоящия живот. Не е нужно да чакат няколко живота, за да направят мехура много голям.

Животът, смъртта и отвъд