Съпругата на горния етаж

1.

Октомври 2019 г.

Ако се бях поколебала минута, всичко щеше да е различно.

Лицето ѝ щеше да посинее бавно. Тя щеше да падне на земята, когато дробовете ѝ започнат да молят за кислород. След това щеше да пристигне линейка – но със закъснение. Щеше да я откара в болница или направо в моргата. Щеше да има разговори с роднини – съпруг, дъщеря, син – проведени с тих, мрачен глас.

Не съм правила нищо героично през живота си. Водещият кандидат, облагодетелстван от моя намеса, е котката, която хранех в една уличка до нас. Не съм сигурна обаче дали храненето на улична котка може да мине за нещо героично. Пък и чух, че тя ухапала някого, така че може да съм помогнала на котка с противен характер и дори да съм я поощрила.

Днес обаче, докато седя в сепарето на малка закусвалня, празна след наплива рано сутринта, виждам как възрастната жена на масата срещу моята се бори за глътка въздух. Първо се закашля. След това кашлицата спира и ето че тя притихва. Хваща се за гърлото точно като жената на постера, на който показват какво да направите, ако някой се задави.

Оглеждам се, обзета от паника, с надеждата да забележа някого, който знае какво да направи. Призлява ми – почти сама съм в закусвалнята. Има само един мъж в делови костюм, но той е чак в задната част и си гледа телефона. Сервитьорката не се мярка.

Ако не помогна веднага на жената, ще стане късно. Тя ще умре.

Бях на тринайсет, когато на летен лагер научих как се прави маневра на Хаймлих. Кевин Малоун я пробва на мен и бях толкова развълнувана, че той ме докосва, че ми беше трудно да се съсредоточа над онова, което учех. Не че става въпрос за ядрена физика. Прихващаш задушаващата се жертва и свиваш юмрук под гръдната ѝ кост, а след това натискаш. Натискаш силно.

Блъскам чашата с кафе и скачам. Жената е дребна и вероятно тежи трийсет и пет килограма с мокри дрехи. Вдигам я безпроблемно от мястото ѝ и обгръщам крехките ѝ гърди, след това тласкам нагоре. Правя го веднъж. Втори път. Трети път.

Не е забавно както беше, когато се упражнявах с Кевин Малоун.

Започвам да се тревожа, че не се получава, когато парче наденица изскача от устата на жената. Тупва на масата точно до чинията ѝ с яйца.

Спасих ѝ живота. За пръв път в живота си съм герой.

– Какво, за бога, не ви е наред? Луда ли сте?

Мислех, че старата ще ми благодари през сълзи. Много съм ви признателна, че ми спасихте живота. Как да ви се отблагодаря? Вместо това тя изобщо не ми е благодарна. Не, това е меко казано. Впила е злобно насълзените си очи в мен, а провисналите ѝ бузи треперят от ярост.

– Вие се опитахте да ме нападнете! – изкрещява жената и се подпира на масата. След това взема наполовина пълната чаша кафе и я плисва върху мен. За щастие, кафето е престояло и не е горещо. Не е чак такова щастие, че кафето е мокро. Цялата съм подгизнала.

– Вие се задушавахте – заеквам аз.

Жената сумти, сякаш никога не е чувала нещо толкова нелепо в живота си.

– Бях си съвсем добре. Просто глътнах накриво! Вие ме нападнахте. С нищо не ви бях провокирала, когато ми се нахвърлихте!

Сервитьорката, жена на средна възраст, най-сетне излиза от кухнята. Идва при нас и дори не се опитва да скрие изтощението в кръвясалите си кафяви очи. Това, изглежда, е краят на натоварената ѝ смяна и ми се струва, че предпочита да е където и да е другаде, само не и тук, за да се разправя с подобна неразбория. Избърсва ръце в сините си дънки.

– Има ли проблем? – пита тя с дрезгав глас.

– Да! – Старата грабва претъпканата си розова чанта и я притиска към гърдите. – Тази млада жена току-що ме нападна и се опита да ми открадне чантата.

Да ѝ открадна чантата ли? Тя сериозно ли говори?

– Не съм...

– Мисля, че ми счупи ребро. – Жената стене и притиска ръка отстрани. – Трябва да повикате полиция.

Полиция ли? О, господи, не е възможно...

– Тя се задави... – немощно се опитвам да обясня.

Старата ме поглежда злобно.

– Кажете на полицията, че искам да повдигна обвинение – съска тя. – Ще направя всичко по силите си, за да ви тикнат в затвора за дълго.

Сега вече имам чувството, че аз се задушавам. Тя няма да повдигне обвинение, след като току-що ѝ спасих живота, нали? Да не говорим, че не мога да си позволя да платя на адвокат. Банковата ми сметка е потънала в паяжини.

Някой зад мен прочиства гърло. Обръщам глава и виждам мъжа в делови костюм, който седеше в другия край на закусвалнята. Станал е от мястото си и сега се е изправил зад мен.

– Извинете – казва той. – Видях всичко.

Очите на старата заблестяват.

– Значи имам свидетел! Нали видяхте как това ужасно момиче ме нападна?

– Вие се задушавахте! – изкрещявам с чувството, че повтарям това за стотен път.

Тя притиска ръце към гърдите си и стене.

– Мисля, че белият ми дроб е перфориран! Дали да не повикаме линейка?

Без да искам, ахвам.

– Линейка ли?

– Вие сте свидетел – обръща се старата към мъжа. – Нали видяхте как ме нападна?

Той ме поглежда и извива вежда, а аз просто клатя глава.

– Не, видях как тя ви спаси живота – отвръща той. – Вие се задавихте. Можехте да умрете.

Тя се ококорва.

– Измисляте си!

– Не си измислям. – Той говори напълно безпристрастно, не оставя място за спорове. – Тя ви спаси живота. Ако не беше тя, досега да сте мъртва. Би трябвало да ѝ благодарите.

Старата поглежда от него към мен и сбръчканото ѝ лице помръква.

– Ясно. Двамата сте се наговорили!

Непознатият се обръща към сервитьорката.

– Нямаше никакво нападение. Не е нужно да викате полиция.

Неочаквано забелязвам, че мъжът е доста приятен на външен вид – не само защото се застъпва за мен. Има гъста кестенява коса, наситено зелени очи и костюмът му стои много добре. Обикновено не забелязвам подобни неща, но този път няма как да не забележа.

– Бях нападната! – настоява старата жена, но този път гласът ѝ не звучи толкова убедено.

Сервитьорката изглежда така, сякаш едва потиска прозявка. Очевидно иска тази работа да приключи, за да си тръгне.

– Искате ли да повикам линейка, или...?

– Няма нужда! – срязва я старата.

Уж има перфориран бял дроб, но изфучава от закусвалнята с огромната си розова чанта и за малко да я блъсне такси, когато се втурва да пресече улицата. Сервитьорката въздиша и вдига празната ѝ чиния от масата, както и парчето наденица, което едва не я уби.

– Кажете – обръща се мъжът към сервитьорката, – колко ви дължи жената?

Сервитьорката поглежда чинията, която държи.

– Към седем долара с ДДС.

Мъжът ѝ подава двайсетачка.

– Задръжте рестото.

Сервитьорката се усмихва за пръв път, откакто влязох преди двайсет минути. Пъхва парите в джоба, след това ме поглежда. Спира очи на блузата ми.

– Тоалетната е отзад, миличка.

Тоалетната ли?

Сервитьорката хлътва в кухнята и аз се поглеждам. Тази сутрин си облякох чиста, изгладена розова блуза с копчета отпред и сива права пола, защото ми предстоеше първото интервю за работа, след като ме уволниха преди две седмици. Не е кой знае какво, предлагат място за барманка, но имам отчаяна нужда от тази работа.

Само че, когато жената ме заля с кафето си, то плисна върху гърдите ми. Сега отпред на блузата се вижда тъмнокафяво петно. Не мога да отида на интервю в този вид. Приличам на мърла. Единствената ми възможност е да се върна у нас и да се преоблека. Само че интервюто ми е след...

Петнайсет минути. По дяволите.

Съвсем нова съм в бизнеса със спасяването на човешки живот. Винаги ли приключва толкова гадно? Не трябва да съм изненадана. Май в живота ми вечно нещо се скапва и обърква.

Мъжът ме гледа, свъсил вежди.

– Добре ли сте?

– Да. – Поглеждам съсипания си тоалет. – Няма проблем. Всичко е наред.

Той продължава да ме оглежда. Не знам какво му е специалното на този човек, но има нещо в начина, по който ме гледа, което ме кара да си излея сърцето.

Или да си съдера дрехите. По малко и от двете. Той наистина е много готин. А за мен мина известно време. Много време. Май тогава имахме друг президент. Кевин Спейси все още беше уважаван актьор. Брад и Анджелина бяха щастлива двойка. Нали разбирате?

– Имам интервю за работа – признавам. – Подръпвам лекьосаната от кафето блуза. – Щях да ходя на интервю за работа. Май няма да стане. Струва ми се, че е най-добре да се обадя и да отложа.

Той извива вежда.

– Работа ли си търсите?

Свивам рамене.

– Да. Нещо такова.

Истината е, че съм отчаяна. Вчера хазяинът ме увери, че ако не му платя наема до петък, в събота ще ми лепне на вратата заповед за изгонване. След това ще трябва да живея в кашон на улицата, защото това е последната ми възможност.

– Каква работа?

– Ами барманка. – В гаден бар, където щях да съм на минимална заплата. – Но... искам да кажа, че само това имаше. А в момента...

Млъквам, преди да разкрия колко съм отчаяна. Този човек е непознат. Не иска да слуша депресиращата история на живота ми.

Той ми отправя очарователна усмивка, която разкрива ред прави, бели зъби. Нашите не можеха да си позволят шина, затова имам два криви резеца, от които доста се срамувам. Мечтата ми е, ако някога имам пари, да отида да ми ги оправят. Само че тази работа няма да стане, освен ако не спечеля от лотарията. Но дори не мога да си позволя да си купя билет.

– Вярвате ли в съдбата? – пита той.

Отпускам глава на една страна. Дали вярвам в съдбата? Що за въпрос е това? Може да го зададе единствено човек, който води твърде хубав живот. Защото картите, които ми се падат досега, все са губещи. Мога да започна с родителите си, а след това и Фреди. Ако съдбата съществува, тогава мога единствено да кажа, че тя не ме харесва твърде много.

– И аз съм дошъл в града за интервю – обяснява мъжът, без да дочака отговора ми. – Щях да интервюирам някого за работа. Точно тук, в закусвалнята. Само че тя не дойде. Така че...

Не откъсвам поглед от него. Той да не би да каза онова, което мисля, че каза?

– Каква работа?

– Ами тя... – Той се колебае, след това кима към масата отзад. – Слушайте, защо не се почистите, а след това ще поговорим. Ще ви почерпя с кафе – струва ми се, че ще ви дойде добре. – Той се усмихва широко. – Между другото, аз съм Адам. Адам Барнет.

– Силвия Робинсън.

– Приятно ми е да се запознаем, Силвия.

Той ми подава ръка и аз я разтърсвам. Има уверено ръкостискане, топло, стегнато, не сякаш се опитва да ти смаже костите. Защо някои мъже стискат толкова силно? Какво се опитват да докажат?

След това, разбира се, забелязвам, че ръката ми е лепкава от кафето и сметаната. Днес определено не ми е ден. Само че Адам не се избърсва в панталоните си, когато отдръпваме ръце – май лепкавата ми длан никак не го притеснява.

– Какво ще кажеш? – пита той.

– Ами...

Не знам защо се колебая. Работата си е работа. А този човек ми се струва мил. Защити ме, когато старата жена искаше да повика полиция. Освен това ѝ плати сметката, за да не бъде ощетена сервитьорката. Аз имам отчаяна нужда от работа, а това е единствената ми възможност в момента. Да не говорим, че чаша горещо кафе ще ми дойде добре след всичко дотук.

Не знам защо не мога да се отърся от ужасното чувство, загнездило се в стомаха ми.

Веднъж прочетох, че когато хората преживяват почти фатални инфаркти, те усещат някаква обреченост. Описват, че ги връхлита предчувствие, преди болките в гърдите да започнат, сякаш идва краят на света. Това е често описван феномен, който никой не може да обясни. Когато предстои да се случи нещо ужасно, хората усещат.

Когато поглеждам Адам Барнет, усещам същото чувство на обреченост.

Сякаш нещо ужасно ще се случи, ако го последвам до масата му.

Това е нелепо. Достатъчно лоши неща са ми се случвали в живота, така че, разбира се, съм станала подозрителна към всичко. Не вярвам в съдбата, не вярвам в предчувствия. Знам обаче, че след няколко дни ще съм бездомна, ако не изкарам някакви пари. А да си предлагам услугите на Таймс Скуеър няма да го бъде.

– Добре – казвам. – Нека да се поизчистя и ще дойда.

2.

Дори по-зле е, отколкото мислех.

Поглеждам се в огледалото в тоалетната и ми призлява. Знаех, че имам кафе по блузата, но нямах представа, че е толкова много. Повечето е точно отпред, сякаш старата ме е поразила с куршум от кафе, но пръските са по ръкавите, по яката и дори по полата. Пълен ужас.

Когато се оглеждам по-внимателно, виждам, че има пръски кафяво и по врата ми, и по брадичката, а докато съм изпълнявала маневрата на Хаймлих, някои от тъмнорусите ми кичури са се измъкнали от сложния френски кок, който се научих как да правя от видео в Ютюб. Махам фибите и разтърсвам глава. Знам, че никога няма да мога да повторя инструкциите на Йоланда от Гуру на косите.

Пускам чешмата. Водата, както може да се очаква, е леденостудена. Изчаквам няколко секунди, за да се затопли, но днес нямам късмет. Наплисквам лицето си със студена вода. За нещастие, това кара евтината ми спирала да потече и да ми придаде вид съвсем като на булката на Франкенщайн, затова се налага да я избърша. Използвах много повече черен грим, когато бях по-млада, но и сега си слагам доста – без него лицето ми изглежда бледо и безлично. Не нося грим в чантата си, така че не мога да направя почти нищо по въпроса.

Започвам да замазвам с вода розовата си блуза. Купих я миналата седмица от намаление в онлайн магазин за дрехи, където я рекламираха като „официална блуза в цвят сьомга“. Това обаче не е никакво сьомгово, по-скоро е „неоново розово“. Розовият цвят е толкова ярък, че очите ме заболяват от него. Приличам на някоя кака от музикално видео от осемдесетте – трябват ми само чифт гети за крака, скрънчи и подплънки на раменете.

Успявам да измия по-голямата част от кафявото леке, но сега цялата съм в мокри петна. Освен това става все по-очевидно, че мократа тъкан е прозрачна.

Какво мога да направя? Не съм пъхнала допълнителна блуза в чантата си. Може да изсъхне, докато отивам към масата. Може пък една прозрачна блуза да не е най-лошото в този случай.

Преди да изляза, бъркам в чантата и вадя червено червило. Слагам си нов пласт и той освежава бледото ми лице.

Така. Това става.

Закусвалнята е тясна и Адам е заел сепаре само за двама. Вече ни е поръчал кафе и чашата ме чака от празната страна на сепарето. Очите му заблестяват, когато ме вижда, и той ми дава знак да седна.

– Поръчах ти кафе. Нали не възразяваш? Сметаната и захарта са на масата.

Настанявам се.

– Пия го чисто.

Горчиво и черно. Само така пия кафе.

– И аз. – Адам вдига чашата си кафе и отпива дълга глътка. Потръпва. – Какъв ден, а?

Кимам. Знам, че моят ден е гаден. Не знам какъв е неговият. Да не би единственият му проблем да е, че жената, с която е трябвало да проведе интервю, не е дошла? Нещо в изражението му ме кара да мисля, че има нещо повече, но май не е много удобно да попитам. Не искам да се държа невъзпитано, още повече че сега разчитам на този човек да ми осигури покрива над главата.

– Искаш ли нещо за ядене? – пита той. – Аз черпя.

Умирам от глад. В момента съм на бедняшка диета. Тази сутрин за закуска изядох един банан. Всяка вечер от седмицата карам на паста, което означава, че се наложи да купя една кутия спагети и консерва доматен сос за точно пет долара и трийсет и девет цента. Само че последното, което искам, е да се натъпча пред потенциален работодател, който освен всичко друго е и готин пич. Кафето трябва да ми стигне.

– Не, благодаря.

Разбърква кафето си с лъжичка, въпреки че не е добавил сметана или захар. Подръпва вратовръзката си с другата ръка. Не знам защо изглежда толкова нервен. Та нали той предлага работа. При сегашното състояние на икономиката имам чувството, че всички, които предлагат работа, са в доста добра форма. Аз съм тази, която ще стане бездомна.

Нямам никаква представа каква е работата. Може да е нещо наистина ужасно. Опитвам се да си представя какво бих вършила, ако заплатата е прилична. Ще мия тоалетни. Ще рина сняг вместо него в най-студения ден от годината. Ще му изнасям боклука.

Няма обаче да ям от боклука му. Ако това е работата, ще тегля чертата. Никакво ядене на боклуци.

– Сигурно искаш да ти разкажа за работата – заговаря най-сетне той. – Да го караме направо, нали?

– Ами...

Той ми отправя крива усмивка.

– Ще работиш за мен – в моя дом. Технически обаче ще работиш за съпругата ми.

– О! – отвръщам. Всъщност си мисля: „О“.

Разбира се, че има съпруга. Той е симпатичен, на трийсет и няколко и изглежда страхотно в костюм. Разбира се, че има съпруга. Подобни мъже никога не са необвързани. Не забелязах да има пръстен, но ако трябва да сме честни, бях разсеяна.

Това поне е хубаво. Да, защото, ако има работа за мен, последното, което искам, е да започна безсмислен флирт. И без това хич ме няма във флиртовете. Ако той е щастливо женен, за подобно нещо и дума не може да става. А пък аз ще се посветя на новата си работа и ще си оправя живота.

Отделям секунда, за да проверя лявата му ръка, и разбира се, семплата брачна халка е там. Как е възможно да не съм я видяла?

Отпивам глътка кафе и потръпвам също като него. Леле, това е високооктанова напитка.

– Съпругата ти ли?

– Да. – Той си играе с халката и я върти на четвъртия пръст. – Виктория... тя беше болна.

Сърцето ми се свива.

– Но аз нямам умения на медицинска сестра.

– А, те няма да са ти необходими. – Той отпива нова глътка кафе. – Сутрин ѝ помага медицинска сестра. А вечер разчита на мен. Когато работя обаче, искам някой да ѝ прави компания.

Тя има медицинска сестра, която идва всеки ден, така ли? Май тази жена е сериозно болна. Как само ми се иска да попитам какво ѝ се е случило, но ме е страх да не прозвучи неделикатно. А пък той не споделя информация. Ако искаше да знам, щеше да ми каже. Поема ли работата, вероятно ще разбера.

– Тя е сама по цял ден – обяснява той. – Аз работя у дома, но не мога да съм до нея двайсет и четири часа на ден. Просто искам да има човек, който да бъде с нея. Да ѝ чете. Да е с нея, докато се храни. Да се сприятели с нея.

– Наемаш ме, за да стана приятелка на жена ти, така ли? – избъбрям, преди да успея да се спра.

Ушите на Адам поруменяват леко.

– Така както представяш нещата...

– Извинявай – бързам да кажа. – Не исках да прозвучи зле. Това, което правиш за съпругата си, е... чудесно. Не искаш да се чувства самотна.

Говоря напълно сериозно. Не знам какво ѝ е на жена му, но е очевидно, че той държи на нея. Готов е да плаща на някого, за да ѝ прави компания, докато той работи. Ако нещо се случи с мен, вероятно ще завърша в някой хоспис или нещо подобно.

– Казваш, че работиш у дома – повтарям. – С какво се занимаваш?

Очаквах да каже: с компютри, тъй като повечето хора, които работят в домовете си, май се занимават точно с такава дейност. Отговорът му обаче ме изненадва.

– Писател съм.

– Майтап ли си правиш? – Отпивам глътка кафе. – Чувала ли съм за нещо твое?

Той свива рамене.

– Може би.

Не чета много, така че той може да е автор на бестселъри и аз няма да знам. Вероятно се справя доста добре, след като може да ми плаща, за да стана приятелка на съпругата му. Или пък е получил голямо наследство. Може Виктория да има много пари.

– Както и да е... – Той прокарва пръсти през тъмната си коса. – Има още нещо във връзка с работата...

Ето, дойде ред и на уловката. Чакайте да позная: ще се наложи да си изпълнявам задълженията чисто гола.

– Да?

– Не е в града.

– Не е ли?

– Ние с Виктория живеем на Лонг Айлънд.

Мръщя се.

– Къде на Лонг Айлънд?

– В най-далечната му част.

– Хамптънс ли имаш предвид?

– Монток.

Потискам стона си. Монток е най-отдалечената част на Лонг Айлънд. Вървиш до безкрая, само дето не влизаш в Атлантически океан. Ще ми трябват повече от два часа пътуване от гарсониерата ми в Бруклин. Щеше да е така, ако имах автомобил, а аз нямам.

Мога да се качвам на влака за Лонг Айлънд. Само че дори не мога да си представя колко дълго ще продължава подобно пътуване.

– Доста път – признавам. – А аз нямам автомобил.

– Така. – Той разбърква отново кафето. – Затова... Искам да кажа, че ако поемеш работата, ще живееш в нашата къща. Без да плащаш наем, разбира се. Ще можеш да използваш автомобила на Виктория, ако ти се налага.

Оставам с отворена уста. Не очаквах да ми предложи подобно нещо. Връзва се. Ако живееш в Монток, едва ли очакваш някой от града да идва на работа всеки ден, така че се налага да му предложиш място, където да живее.

– Много щедро – отбелязвам.

Той отново ми отправя кривата си усмивка.

– Напоследък имам много работа и никак не ми е приятно Виктория да е самотна по цял ден. Трябва да намеря някого преди началото на зимата. Когато падне сняг, ще ми бъде много трудно да провеждам интервюта.

Тази работа ще разреши всичките ми проблеми. Ще получавам заплата. Ще има къде да живея. Ще започна да изпълзявам от дупката, в която ме натикаха медицинските разходи. Мога да започна начисто. Би било страхотно.

Само че поради някаква причина всяка клетка в тялото ми крещи и настоява да му откажа. Това е същото чувство на надвиснала беда, което усетих, докато се почиствах. То ми казва, че ако поема работата – ако отида в къщата в Монток – ще ми се случи нещо ужасно.

Не просто ужасно. По-страшно от просто ужасно.

Не мога да приема работата.

– Няма да е зле да обсъдим заплатата – казва той.

Прочиствам гърло. Няма смисъл да продължавам този разговор. Трябва да му откажа.

– Слушай, Адам...

– Хиляда и петстотин долара на седмица добре ли ти се струва?

Оставам с отворена уста. Той сериозно ли говори? Няма начин. Ще ми осигури стая и храна и хиляда и петстотин долара на седмица, за да правя компания на съпругата му? Как е възможно да има толкова пари, след като ще ми плаща тази огромна сума? Звучи твърде добре, за да е истина.

Ако обаче е истина, тази пари ще променят живота ми.

– Мога да уредя и здравна застраховка – бърза да добави той. – Неделите ще бъдеш свободна. И... две седмици ваканция. Това достатъчно ли е? – Когато вижда изражението ми, добавя: – Три седмици. Три седмици ваканция.

Мисля, че ще се задавя от щастие.

Няма причина да не приема тази работа. Да, инстинктът ми казва да му откажа. Но какво толкова? Фреди все ми опяваше как вечно си въобразявам, че ще ми се случи нещо лошо. Силвия на гибелта и мрака. Ако трябва да сме честни, в повечето случаи се оказвах права. Наистина ми се случваха лоши неща. Изгорях толкова много пъти, че имам основание да съм предпазлива, когато една възможност ми се струва твърде хубава, за да е истинска.

Тази работа е шансът ми да преобърна нещата.

– Кога искаш да започна? – питам аз.

3.

Пътуването с влак до Монток е безкрайно.

Адам предложи да ме вземе и да ме откара, но ми беше неудобно да искам от него да шофира шест часа, за да ме заведе, и след това още толкова, за да ме откара обратно. Ако беше прекарал зад волана дванайсет часа, щях да се почувствам длъжна да поема работата. Същото е както, излезеш ли с момче и то плати вечерята с омар, накрая да имаш чувството, че си му длъжна.

Не че ходя по срещи. Приключих с това поне до края на десетилетието.

Затова сега съм във влака за Лонг Айлънд, а Адам обеща да ми възстанови парите за билета. Намерих си място до прозореца, което не беше трудно, защото съм в посока обратна на големия трафик и съм почти сигурна, че никой не пътува ежедневно чак дотам. Сложила съм си слушалки, но не слушам музиката, докато наблюдавам как пейзажът прелита покрай прозорците на влака. Отначало имаше много къщи и сгради. След това къщите понамаляха, също и другите сгради. После останаха единствено къщи. Сега виждам предимно зеленина.

Все още ми предстои час пътуване.

Вадя си телефона и се опитвам да намеря нещо, с което да се забавлявам до края на пътуването. На заключения екран виждам съобщение от Фреди. Промених си номера, но незнайно как, той е успял да го намери. Вероятно някой от общите ни приятели му го е дал. Той обаче не е променил своя номер, затова познавам цифрите, макар че името му не е на екрана.

Моля те, дай ми още един шанс. Много те моля, Силви.

Сумтя, както съм се привела над телефона. Досега Фреди трябваше да е разбрал, че няма начин да получи втори шанс. Та нали заради него се лашкам чак до Монток, само и само да не остана да живея на улицата. За всичко е виновен той. Той е виновен за целия ми живот. Посягам да блокирам номера му, но преди да успея, на екрана изскача ново съобщение.

Много те моля. Обичам те. Ще направя всичко, което кажеш.

След това го блокирам. Като знам какво представлява Фреди, той ще намери начин да заобиколи и това препятствие.

Адам ми каза, че ще ме чака на гарата, за да ме откара. Когато влакът спира на последната спирка, вратът ми се е вдървил. Оставям си няколко секунди, за да се протегна и да събера кураж. Ужасното чувство стана още по-силно и натрапчиво по време на дългото пътуване до самия край на острова, но аз се старая да го отблъсквам. Просто съм неспокойна, защото от твърде отдавна живея в града – това трябва да е.

Нося си леко яке, но тук се оказва по-студено, отколкото очаквах. И духа вятър. В мига, в който слизам от влака, порив на вятъра ме пронизва, преминава през якето, сякаш е направено от хартия. Вече нямам по тялото нищо, което да ме топли, затова през повечето време ми е студено дори когато е топло. Трябваше да си облека друг пуловер.

– Силвия!

Чувам познат глас. Завъртам се към перона – Адам маха енергично. Облечен е по-подходящо от мен в синьо яке, което ми се струва топло, шал и черна шапка. Очевидно познава добре времето тук.

Тича към мен, усмихнат малко накриво. През изминалата седмица, изглежда, съм забравила колко е красив. Дори с тази дебела черна вълнена шапка има сладурски вид.

Само че той е много повече от едно красиво лице. Когато се прибрах у дома и проверих в Гугъл Адам Барнет, след като се запознахме, открих, че е бил твърде скромен, когато се представи като писател. Този човек е написал три книги, които са били номер едно в класацията на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Има онлайн статии, в които се твърди, че е един от най-добрите модерни писатели на нашето време. След него се нарежда Стивън Кинг. Този човек е голяма работа. И очевидно е нещо като самотник.

След това проверих в Гугъл Виктория Барнет. Не открих нищо. А можете да ми вярвате, че търсих много.

– Добре ли пътува? – пита притеснено той. – Кажи как беше.

– Дълго. – Прегръщам се и потрепервам. – Май тук е с поне десет градуса по-студено, отколкото в града.

Той се смее.

– Да. Днес е студено. Искаш ли да ти дам шала си?

Преди да успея да кажа „да“, той сваля тъмнозеления шал от врата си. Приемам го с удоволствие, защото наистина ми е студено. Това е невероятно галантен жест. А и шалът мирише хубаво. Ухае на скъп афтършейв.

Добре, май няма да е зле да престана да му душа шала.

Адам ме повежда към паркинга. У мен се надига искрица вълнение, когато натиска дистанционното и фаровете на едно беемве се включват. Този тип кара беемве. Не познавам друг, който да има беемве. Аз дори не съм имала автомобил. Фреди караше някаква таратайка – форд „Фиеста“ втора ръка, целия издраскан, защото не можеше да си позволи да го пребоядиса. Редовно ме молеше да сляза и да бутам, за да запали. Мога единствено да кажа, че Адам ми се струва малко смутен, когато забелязва как съм зяпнала автомобила му.

– Не го казвай – предупреждава той. – Знам.

– Какво?

– Имам автомобил като за богат кретен. – Настанява се на кожената седалка зад волана, а аз до него. Леле, кожа. Прокарвам ръка по материала. – Но се държи безупречно, когато има сняг. А и Виктория обичаше тази кола.

Веднага забелязвам, че говори за съпругата си в минало време. Разговаряхме по телефона два пъти, след като се запознахме, и той отговаряше много уклончиво за болестта на съпругата си. Не съм сигурна защо не иска да ми каже подробности.

Нали аз ще се грижа за нея? Трябва да знам какво не ѝ е наред. Артрит ли има? Лупус може би? Тежка алергия към храна? Изобщо не мога да си представя какъв е проблемът.

Адам, изглежда, усеща накъде са се насочили мислите ми, защото, когато излиза на главния път, казва бързо:

– Тя има нараняване на главата.

– О...

– Падна по стълбите преди около девет месеца. – Той прави гримаса. – Случи се у нас. Имаме едно безумно вито стълбище и... бях в града, цял ден прекарах с издател и я намерих доста късно. Ако бях там...

Гласът му пресеква след тези думи. Усещам как гърдите ме заболяват заради него. Достатъчно зле е, че трябва да живее с болната си съпруга, но още по-зле е, когато обвиняваш себе си. Питам се дали и Виктория го вини.

След около двайсет минути, в които пътуваме предимно в мълчание, стигаме до порта от ковано желязо, която е дълга колкото цял градски квартал. Когато Адам натиска копчето в колата си и портата се отваря, аз се досещам, че вероятно живее тук. Живее в чудовищна къща, отделена от всичко наоколо със скапана порта. Добре поне че няма крепостен ров и дракон, но дори да имаше, нямаше да се изненадам.

Адам, изглежда, забелязва, че зяпам с отворена уста.

– Недвижимите имоти тук са много евтини – обяснява той. – Можеш да се сдобиеш с огромна къща почти без пари. Въпреки че не е най-удобното място.

– Да – мънкам, макар тайно да си мисля, че дори да доживея до сто, няма да мога да си позволя подобна къща.

Като виждам колко е внушителен домът му, оставам изненадана, че градината не е поддържана. Поляната отпред е обрасла в трева. Има листа навсякъде, клони висят над пътеката към гаража. Така имотът има малко запуснат вид. Ако някой ми каже, че тук не живеят хора, ще повярвам. Още повече че в двуетажната къща не светят лампи, макар да се предполага, че съпругата на Адам е вътре.

– Навремето имахме жена, която се грижеше за градината – обяснява той. – Само че тя... вече не е с нас...

По лицето му се изписва тъга. Може да е привлекателен, може да е постигнал страхотен успех, но Адам изглежда като човек, който е имал тежък живот. Ако не друго, то поне напоследък му е било доста тежко. Това ме кара да го харесвам още повече.

Вътре къщата се оказва още по-великолепна, отколкото е отвън. Имам чувството, че влизам в опера или нещо подобно. Холът е толкова просторен, че ми се струва, че ще ме глътне. Мога да побера пет гарсониери като моята в тази стая. Има огромно канапе във формата на буквата П пред истинска бумтяща камина и широкоекранен телевизор. Всичко в тази къща е съвършено ново и изглежда болезнено скъпо.

Адам ме наблюдава и ми се струва, че трябва да кажа нещо.

– Леле. Тук е... – Това е всичко, което успявам да изломотя.

– Голямо, нали? – Лицето му грейва, когато вижда изражението ми – повече от ясно е, че той обича тази къща. – Затова я избрахме. В града живеехме в съвсем малък апартамент. Когато Виктория влезе тук за пръв път, се въртеше в кръг с разперени ръце.

Разбирам Виктория, защото и на мен ми се иска да направя същото. Къщата е създадена, за да се въртиш в кръг с разперени ръце.

Виждам снимка на полицата над камината. На нея Адам е прегърнал млада руса жена.

– Това... тя ли е? – питам.

Той кима.

– Да...

Пристъпвам по-близо, за да погледна по-добре, и се надявам той да не реши, че съм невъзпитана. Виктория е... ами красива е. Има дълга златна коса, пусната свободно да обрамчи лицето, и е в изумителна черна рокля, която изпълва съвършено.

Аз обаче не мога да откъсна очи от лицето ѝ. Да, красива е, но има нещо повече. Лицето ѝ е открито, свежо, усмивката е много приятелска. Аз винаги си слагам прекалено много грим, докато Виктория почти няма и много ѝ отива. Прилича на човек, с когото се запознаваш и веднага харесваш. На тази снимка ми се струва много щастлива.

Тя няма представа какво ще ѝ се случи.

– Красива е – изтъквам най-сетне.

– Да. – Той свежда поглед. – Красива е.

Струва ми се толкова тъжен, че ми се иска да не бях казвала нищо.

Адам прочиства гърло.

– Тя е горе. Искаш ли да се запознаеш с нея?

Поглеждам стълбите към втория етаж. Той не е преувеличил, когато каза, че стълбището е дълго и извито. Стъпалата са почти болезнено стръмни, почти няма място, където да сложиш цялото си стъпало. Ако някой падне, едва ли след това ще проходи лесно. Поглеждам долната част на стълбището и си представям русата жена от снимката просната на пода с изкривени крайници.

Потръпвам отново. Да не би да има течение в тази къща?

Следвам Адам нагоре и се държа здраво за парапета. Ако падна по стълбите и получа мозъчно увреждане, нямам съпруг, който да наеме хора, за да се грижат за мен двайсет и четири часа на ден, така че май е най-добре да внимавам по тези стъпала.

– Не я оставям сама – обяснява Адам, докато се качваме. – Сега Ива, медицинската сестра, е при нея. Надявам се да поемеш задълженията си оттук. Така Ива ще може да си почине. А също... и аз.

Той се срамува да признае, че има нужда да си почине от съпругата си. Аз обаче разбирам.

– Няма проблем.

Следвам Адам по дълъг коридор. Къщата е толкова голяма, че на втория етаж трябва да има поне пет или шест спални. Той ме повежда към стая от дясната страна в самия край на коридора.

– Това е стаята на Виктория.

– Не спите ли в една стая? – не успявам да се сдържа

Адам отваря широко зелените си очи. Ами аз защо попитах? Защо вечно изтрисам разни тъпотии? Коя съм аз, че да съдя кой как да спи?

– Не – отговаря най-сетне той. – Тя има нужда от много апаратура и... Ние просто... Не, вече не спим заедно. Не.

– Разбира се – отвръщам бързо. – Разбирам.

Адам чука на затворената врата. След това, докато чакаме, аз притаявам дъх.

– Влез! – чувам глас с акцент.

Изпускам сдържания дъх, когато Адам отваря вратата. Погледът ми попада на огромна жена. Тя е с късо подстригана черна коса, а кожата ѝ е светлокафява. Спокойно мога да кажа, че ръцете ѝ са дебели колкото бедрата ми и тя има вид на човек, който ще ме метне на рамо и ще ме пренесе тичешком през къщата. Опитвам се да определя възрастта ѝ, която е между трийсет и шейсет.

– Господин Адам – казва тя с акцент, който не мога да определя откъде е. – Върнахте се.

– Да. – Той ѝ се усмихва насила. – Ива, запознай се със Силвия. Тя ще помага с Виктория. Поне така се надявам. – Намига ми. – Силвия, това е Ива.

Тя присвива очи към мен.

– Здрасти.

Струва ми се, че двете с Ива няма да станем добри приятелки. Прочиствам гърло.

– Много ми е приятно да се запознаем. Нямам търпение да се запозная и с Виктория.

Ива извива глава и аз проследявам погледа ѝ към прозореца. Едва тогава виждам инвалидната количка, обърната към задния прозорец. Столът има облегалка за главата, но аз забелязвам златистите кичури около черната материя.

– Това тя ли е? – питам, въпреки че е повече от очевидно. Кой друг може да бъде?

– Да – усмихва се на една страна Адам. – Ела да ѝ кажеш здрасти.

Заобикалям болничното легло, като внимавам да не се спъна в нещо като повдигаща система за ставане и лягане. Адам отстъпва настрани, за да мога да пристъпя по-близо до инвалидната количка. Столът е под ъгъл, така че виждам лицето на Виктория.

Преди да успея да се спра, ахвам задавено.

4.

Жената не е същата от снимката долу.

Да, тя е, но същевременно не е. Нали ме разбирате. Била е онази жена, но е ясно, че вече не е. Тя е черупка на онази жена.

Все още има същата златиста коса, но сега е без блясък, провиснала, не е буйна и пищна като на снимката. Има белег, който тръгва от косата от лявата страна. Сините очи са изгубили изражението си, гледат в две съвършено различни посоки. Лявата скула е почти вдлъбната и има неравен грозен белег от едната страна. За момент се питам защо, след като имат толкова много пари, не са ѝ направили пластична операция, но отговорът е очевиден. На нея вече ѝ е все едно как изглежда.

– Здрасти, Вики. – Гласът на Адам омеква, става по-нежен, какъвто не съм го чувала досега. – Това е Силвия. Много е мила. Ще прекара известно време с теб.

Виктория вдига очи, за да ме погледне. Дясното око гледа право към мен, докато другото е все още насочено към прозореца. Трудно ми е да определя дали изобщо ме вижда. Тя не казва и дума.

– Не говори много – обяснява тихо Адам. Сякаш се надява жена му да не го чуе, макар тя да е на шейсет сантиметра от нас. – Раната на главата е засегнала частта от мозъка, която контролира речта. Тя разбира, но не е ясно колко и какво. Не може да произнесе много думи. Понякога казва „здрасти“ и „окей“, но през повечето време дори не е в състояние да ти каже името си.

Гласът му пресеква след тези думи. Сигурно му е трудно да обясни всичко това на друг човек. Не мога да си представя какво е чувството, когато този, за когото си женен, не може да каже дори името си.

– Здравей, Виктория – казвам. Осъзнавам, че говоря твърде високо и твърде бавно, сякаш съм пред дете с проблеми със слуха. Ако тя е с ума си и разбира какво казвам, сигурно ще реши, че е прекалено снизходително. – Аз съм Силвия. Приятно ми е да се запознаем.

След това, сама не мога да си обясня защо, протягам дясната си ръка.

Жестът е автоматичен. Всеки човек е научен на някакъв етап да подаде ръка и да се държи любезно. Само че дясната ръка на Виктория е отпусната в нещо като шина, прикрепена към подлакътника на инвалидната количка. Лявата ѝ ръка шава в скута, но дясната е напълно неподвижна. Поглежда дясната ми ръка, сякаш ѝ подавам непознат предмет. Ива ме гледа така, сякаш съм направила нещо нетърпимо тъпо.

– Тя изобщо не може да движи дясната си страна – казва Адам.

– Разбирам. – Лицето ми пламва и си напомням, че ако приема тази работа, няма винаги да е толкова неудобно. След седмица ще знам какво да правя и няма да се излагам повече. – Извинете.

– Най-добре се чувства, когато следва определена рутина – едно и също всеки ден – казва Адам. – Ива ще ѝ помага да става сутрин и един от нас ще се погрижи за лягането вечер. Ти ще помагаш само през деня. Храненията, ще донасяш нещата, от които тя има нужда, и просто ще ѝ правиш компания. Той поглежда към лицето на съпругата си и се мръщи. – Тревожа се, че се чувства самотна. Тя просто... През повечето време обича да гледа през прозореца и може би телевизия.

Следвам погледа на Виктория през прозореца. Тя има гледка към предната част на къщата – обраслата поляна, дърветата и малък навес. В далечината се вижда портата.

– Ами разходки навън? – предлагам. След като си сложих шала на Адам, си казах, че времето не е чак толкова лошо, стига да си добре облечен. Имаме поне един хубав месец, преди да настане кучешки студ.

Той кима.

– Ще трябва да я облечем много добре, но ако искаш, мога да я пренеса по стълбите.

Разбирам какво има предвид. Очевидно Виктория не може да слезе сама по стълбите. Това обаче ме кара да се запитам защо я държат на горния етаж.

– Няма ли да е по-добре да спи на долния етаж?

Той клати глава.

– Банята долу не е достатъчно голяма, за да побере стола ѝ. Освен това от прозорците на втория етаж гледката е по-хубава. На нея ѝ харесва тук.

Той я поглежда отново и по лицето му се изписва нежност. На мен не ми е ясно как тя показва, че нещо ѝ харесва или не. Лицето ѝ е напълно безизразно. Спокойно мога да реша, че е мъртва, ако не мига от време на време и не опипва с пръстите на лявата ръка някакъв конец на тениската си.

Прехапвам долната си устна. Ако реша да приема тази работа, трябва да намеря начин да общувам с Виктория на някакво ниво. Все пак става ясно, че скоро няма да водим задушевни разговори. Поглеждам широката ѝ тениска и долнище на анцуг и си спомням стилния тоалет от снимката на камината. Не мога да приема, че същата жена би искала да стои по анцуг всеки ден.

След това забелязвам златната верижка на врата ѝ. На нея има диамантена снежинка. Изглежда красива и скъпа.

Тази верижка нашепва за старата Виктория.

– Имаш много красиво колие, Виктория – казвам. Предполагам, че всяка жена обича комплименти, независимо дали тя ме разбира, или не.

Виктория отново вдига сините си очи. Гледа ме.

– Благодаря.

За малко да подскоча, когато чувам дрезгавия ѝ глас. Не очаквах да заговори. Говори леко завалено, но е съвършено ясно какво каза. Поглеждам Адам, който грее.

– Тя ти проговори! – Той се е усмихнал от ухо до ухо. – Тя почти никога не говори! Невероятно. Изглежда те харесва. – Отпуска ръка на рамото ѝ. – Силвия е мила, нали?

Виктория не отговаря. Отново гледа през прозореца. Ами добре.

– Не очаквай да говори много – казва ми той. – Повярвай ми, наистина е невероятно, че ти каза дори една дума. Истински късмет е, когато проговори. – Той клати глава. – Както и да е. Ела сега да ти покажа стаята.

Тръгвам след Адам, но преди да изляза от стаята на Виктория, я поглеждам за последно. Тя не е преместила очи от прозореца. Сякаш не е наясно, че сме били в стаята. Ива обаче не ни изпуска от поглед. На лицето ѝ забелязвам странно изражение, което ме кара да се чувствам неудобно.

– Беше ми приятно да се запознаем, Ива – казвам ѝ аз.

И тя, също като Виктория, не отговаря. Продължава да ме зяпа. Много притеснително. Надявам се да не ми се налага да общувам често с нея. А и Адам каза, че идвала сутрин.

Стаята, която е определил за мен, е прекрасна. По-голяма е от цялата ми гарсониера в града. Има легло и тоалетка, малка библиотека. На леглото дори има чаршафи и одеяло. Липсва единствено ментово бонбонче на възглавницата.

– Надявам се да одобриш. – Той стиска ръце. – Мога да поръчам камион, за да пренесе мебелите ти, ако искаш да донесеш някои от тях, но спокойно можеш да използваш всичко тук.

– Не ми трябват моите мебели. – Мебелите в апартамента ми едва не са се разпаднали. Всеки път, когато заспивам, ме е страх, че леглото ми ще се счупи през нощта. – Тук е съвсем добре.

– Ако стаята ти се струва твърде малка, има и други... – Той поглежда към вратата. – Онази в края е моята, но можеш да вземеш която друга пожелаеш. Има и таванско помещение, но там работя.

– Не, тук е чудесно, наистина. – Сядам на леглото и за малко да изстена от удоволствие. Завивките са толкова меки, когато ги докосвам. Не мога да си представя колко струват. Питам се дали Виктория ги е избирала. – Тук има доста стаи.

По лицето на Адам отново се изписва тъга.

– Бяхме намислили да ги напълним с деца.

О, господи. Всичко в живота на този мъж е толкова потискащо. Горкичкият се жени за жената на мечтите си и очевидно я обича много, а след това тя претърпява ужасен инцидент и почти не може да говори, едва ли знае кой е той. Вместо да я тикне в някой дом за болнична грижа, той я взема у дома и пръска цяло състояние, за да ѝ осигури колкото е възможно по-добър живот.

Виктория може и да няма късмет. Но със съпруга си определено е уцелила джакпота.

– Какво мислиш? – Адам пристъпва от крак на крак. – Не искам да те притискам, но... Виждаш сама колко ми е трудно да ходя в града, за да се срещам с кандидати за работата. Просто искам да уредя този въпрос, преди да настъпи зимата.

– Ами...

Трябва да му кажа „да“. Имам огромна нужда от тази работа. Хазяинът ми каза, че ми дава време до края на седмицата, за да му платя наема, но банковата ми сметка е празна. Така че няма как да стане. Този човек е готов да ми плаща невероятна заплата, както и да ми осигури стая и храна. И дори здравна застраховка, за бога. Трябва да съм напълно луда, ако не приема работата.

Защо тогава се колебая? Само защото всичко друго в живота ми е отишло по дяволите, не означава, че и това ще се провали.

– Заради парите ли е? – Той прехапва устни. – Повече пари ли искаш?

– Не е това. – Мама му стара, защо го казах? Това беше възможността да поискам повече пари. – Просто се чувствам напълно изолирана тук.

Той кима замислено.

– Разбирам те. Отначало и аз се чувствах така. Но не е чак толкова зле. Искам да кажа, че има един „Макдоналдс“ на пет минути от нас. Освен това можеш да използваш автомобила на Виктория, за да отидеш където пожелаеш. Не искам да се чувстваш така, сякаш си вързана тук... Можеш да излизаш вечер, когато остана при Виктория.

– Да...

– Мисля, че тук много ще ти хареса. – Той се привежда леко напред и аз усещам аромата на афтършейва му, полепнал по шала. Без да го съзнава, той ми дава още една причина да остана – шефът ми е готино парче. – Много е тихо, а молът е съвсем наблизо. На Виктория много ѝ харесваше тук. Беше така, докато...

Не мога да му кажа какво мисля. Как да призная, че от тази къща ме побиват тръпки? На Виктория може и да ѝ е харесвало тук, но не и на мен. Да не говорим, че от съпругата му също ме побиват тръпки. Има нещо в нея и това празно изражение, което ме ужасява. Казвам нещо гадно за жена, която е преживяла огромно нещастие, но просто не мога да се сдържа.

Какво да правя? Не искам да живея на улицата.

– Добре – примирявам се. – Ще поема работата.