ЧАСТ I

Самите Съединени щати в своята същност са най-великата поема...

Уолт Уитмън

Предговор към „Стръкчета трева“

С Франк Белароса се запознах през една слънчева априлска събота в разсадника на Хикс, от който местното дворянство се снабдяваше в продължение на повече от сто години. И двамата тикахме червени колички, натоварени с растения, торове и други подобни към колите си, паркирани отсреща.

Той ми извика:

– Господин Сатър? Джон Сатър, нали?

Огледах човека, който приближаваше към мен; бе облечен във висящи като чувал работни панталони и синьо горнище на анцуг. Първоначално помислих, че е някой от разсадника, но когато дойде по-близо, разпознах лицето му, което бях виждал във вестниците и по телевизията.

Франк Белароса е една знаменитост, с която сигурно не бихте желали да се срещнете нито случайно, нито по какъвто и да е повод. Той е един изключително забележителен американец, всъщност гангстер. В някои части на света човек като Белароса би бил постоянно преследван от полицията, в други – приеман даже в президентския дворец, но тук, в Америка, той се подвизаваше в онази част от обществото, с право наречена „подземен свят“. Той е колкото незаловен и неосъден престъпник, толкова и цивилен гражданин и данъкоплатец. Хора като него има предвид федералният прокурор, когато казва на пуснатите под гаранция: „Не влизайте в контакти с общоизвестни престъпници.“

И тъй, докато този прочут представител на „подземния свят“ приближаваше към мен, аз тънех в недоумение откъде може да ме познава, какво иска и защо ми протяга ръка. Все пак поех ръката му и казах:

– Да, аз съм Джон Сатър.

– Казвам се Франк Белароса. Аз съм новият ви съсед.

(Какво?)

Мисля, че лицето ми не промени изражението си, но сигурно съм трепнал.

– А – казах, – това е...

(Ужасно.)

– Аха, радвам се да се запознаем – рече той.

И тъй, поговорихме с новия ми съсед около минута-две и разгледахме взаимно покупките си. Той бе взел домати, патладжан, пипер и босилек, а аз – слабонога и невен. Господин Белароса отбеляза, че би трябвало да садя нещо, което се яде. Отвърнах му, че аз се храня с невен, а жена ми – със слабонога. Той сметна това за забавно.

Стиснахме си ръцете за довиждане, без да определяме кога ще се видим пак, и аз се качих в моя форд мустанг.

Срещата ни се състоя при най-обикновени ежедневни обстоятелства, но като запалих двигателя, за миг почувствах някакво необичайно прозрение в бъдещето и никак не ми хареса това, което видях.

Напуснах разсадника и се отправих към къщи.

Може би ще е полезно да знаете някои неща за района, в който Франк Белароса бе решил да се премести със семейството си. Това е, бих казал, най-прекрасното кътче на Америка, пред което квартали като Бевърли Хилс или Шейкър Хайтс например изглеждат като купчина типови жилища.

Този район по нищо не прилича на кварталите в градовете и на предградията. Всъщност той представлява нещо като колекция от построени през колониалния период вили и огромни имения, разположена върху тази част от Ню Йорк, която се нарича Лонг Айлънд. Географски това е северното крайбрежие на острова, но областта е позната в страната и в чужбина под името Златният бряг, макар че дори посредниците при продажбата на недвижими имоти не признават това гласно.

Тук властват старите пари, старите фамилии, старият обществен етикет и старите схващания за това кой има право да гласува, да не говорим за това кой има право да притежава земя. Златният бряг съвсем не е пасторалната демокрация на Джеферсън.

Новозабогателите, които желаят да си купят жилище и знаят що за място е това, с право се въздържат, когато някоя от тези огромни аристократически къщи бива обявена за продан поради финансови затруднения. Те или се отказват и купуват нещо по южното крайбрежие, където биха се чувствали по-добре, или, ако все пак се решат да купят част от Златния бряг, вършат това с доста голямо притеснение, защото усещат, че няма да са си на мястото и че е за предпочитане да не се опитват да заемат даже чаша уиски от хората, които живеят в съседното имение.

Но, смятах аз, човек като Белароса едва ли е наясно с какви богоподобни колоси на обществото ще бъде заобиколен и сигурно съвсем не съзнава, че стъпва върху един вид свещена земя.

Ако пък Франк Белароса знаеше всичко това, значи не го е грижа, което е още по-интересно. За няколкото минути, през които разговаряхме, ми се стори, че този човек изпитва някакъв първобитен възторг от живота, нещо подобно на това, което чувства войник от по-низша цивилизация, настанил се в огромната вила на победен от него благородник.

Белароса, както сам каза, бе купил съседното имение. Моето се казва Станхоуп Хол, а неговото – Алхамбра. Големите къщи тук имат имена, а не номера, но за да улесним взаимоотношенията си с американската държавна поща, пълният ми адрес действително включва улица „Грейс Лейн“ и някакво официално зарегистрирано селище – Латингтаун. Имам и пощенски код, който обаче, както много от съседите ми, рядко използвам, като вместо него се пише старото обозначение Лонг Айлънд; и така, моят адрес е следният: Станхоуп Хол, Грейс Лейн, Латингтаун, Лонг Айлънд, Ню Йорк. И си получавам пощата.

Жена ми Сюзън и аз всъщност не живеем в самата къща Станхоуп Хол, която представлява грамада от вермонтски гранит, произведение на изящните изкуства, с 50 стаи, за което само сметките за отопление биха ме разорили още до месец февруари. Живеем в къщата за гости, една по-скромна сграда с петнайсет стаи, построена в началото на века в стила на английските феодални имения. Тази къща за гости жена ми получи от родителите си като сватбен подарък заедно с още десет акра от общо двестате акра земя на Станхоуп.

Пощата се получава във вратарската къщичка, една по-непретенциозна каменна постройка с шест стаи, в която живеят Джордж и Етел Алърд.

Семейство Алърд са от категорията на тъй наречените пенсионери, което ще рече, че някога са работили, но вече не вършат кой знае какво.

Джордж е бившият управител на имението, нает от бащата на жена ми Уилям и от дядо ѝ Август. Жена ми е от рода Станхоуп. Сега никой не живее в огромната къща с петдесет стаи и Джордж е нещо като пазач на цялото имение от двеста акра площ. Той и Етел живеят безплатно във вратарската къщичка на мястото на вратаря и жена му, които напуснаха през петдесетте години. Джордж се справя някак си с ограничения семеен бюджет. Чувството му за професионална етика продължава да е силно, макар тялото му вече да не е. Оказва се, че аз и Сюзън помагаме на семейство Алърд повече, отколкото те на нас, но подобна ситуация не е необичайна тук. Джордж и Етел се грижат най-вече за площта около портите, като подкастрят живия плет, боядисват вратите от ковано желязо, подрязват бръшляна по стените на имението и на вратарската къщичка, а пролетно време пренасаждат цветните лехи. Другата част от имението е оставена в Божиите ръце – до второ нареждане.

Завих по „Грейс Лейн“, поех по чакълестата алея и спрях пред портите, които обикновено оставяме отворени за по-удобно, тъй като чрез тях единствено има достъп до „Грейс Лейн“ и широкия свят около нас.

Джордж се приближи с лека походка, като бършеше ръце в зелените си работни панталони. Отвори ми вратата, преди аз да успея, и каза:

– Добро утро, сър.

Джордж е от старата школа, останка от онова малобройно съсловие професионални прислужници, което успя да просъществува за съвсем кратко време при великата ни демокрация. В някои случаи може и да съм сноб, но раболепието на Джордж понякога ме кара да се чувствам неловко. На жена ми, която е родена богата, това не ѝ прави впечатление и въобще не го забелязва. Отворих багажника на мустанга и казах:

– Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се, сър, разбира се.

Той взе сандъчетата с невен и слабонога и ги остави на тревата до чакълестата алея. След това каза:

– Станали са чудесни тази година, господин Сатър. Добре сте ги избрали. Тези ще ги посадя тук, около портите, а след това ще ви помогна и за вашата градина.

– Мога да се оправя и сам. Как е госпожа Алърд тази сутрин?

– Добре е, господин Сатър. Много мило от ваша страна, че се интересувате.

Разговорите ми с Джордж са винаги малко сковани, освен ако той не се е подкрепил с няколко чашки.

Джордж е роден в имението Станхоуп преди около седем десетилетия и детските му спомени са от бурния период на двайсетте години, голямата криза и залеза на златния век през трийсетте. След краха през 1929-а година пак е имало забави, балове, регати и състезания по поло, но, както ми каза Джордж веднъж в момент на откровение, „хората се бяха отчаяли, загубиха доверие в себе си, а и войната окончателно сложи край на добрите времена“.

Бях научил всичко това от учебниците по история и чрез нещо като осмоза, която се осъществява, ако човек живее тук.

Но Джордж знае повече подробности и има лични впечатления от историята на Златния бряг, и ако е на няколко чашки, може да ви разкаже любопитни истории из живота на великите фамилии: кой с кого спял, кой кого застрелял от ревност или кой се е самоубил от отчаяние. По тези места е съществувала и донякъде все още съществува нещо като мрежа на слугите, където подобен род информация служи като входен билет за събиранията им в кухните на запазените огромни къщи, във вратарските къщички или в местните работнически кръчми. Това е нещо като американски вариант на ирландските скоропоговорки тук и Бог знае какво ли още говорят за Сюзън и за мен.

Дискретността може и да не е между достойнствата на Джордж, но затова пък лоялността е; дори веднъж го чух да казва на един работник, който беше дошъл да подреже дърветата, че е приятно да се работи за семейство Сатър. Всъщност той не работи за мен, а за родителите на Сюзън – Уилям и Шарлот Станхоуп, които са се оттеглили в Хилтър Хед и се опитват да облекчат товара на Станхоуп Хол, преди той да ги е потопил. Но това е друга история.

Етел Алърд е също една друга история. Тя винаги се държи коректно и любезно, но под тази повърхност непосредствено кипи натрупан класов гняв. Съвсем сигурен съм, че трябва само някой да развее червеното знаме, за да се въоръжи Етел Алърд с камъни от алеята и да се отправи към къщата ми.

Бащата на Етел, доколкото разбрах, бил преуспяващ съдържател на магазин в селището, който обаче бил разорен от богатите си клиенти, които първо му дали лоши съвети къде да си влага парите, а след това не му се издължили за доставените стоки. Не му платили, защото на практика те също били разорени. Това, разбира се, се случило през 1929 година и оттогава насам всичко се е променило. Предполагам, че хората от по-нисшите съсловия са се почувствали излъгани от богатите, които не само че фалирали, но след това някои от тях са се напивали до смърт, други се застрелвали, трети се хвърляли през някой прозорец или просто изчезвали, като изоставяли къщите, дълговете и честта си. Трудно се изпитва съжаление към богатите, затова мисля, че разбирам гледната точка на Етел.

Но днес, около шейсет години след „големия крах“, може би е време да се изследват някои останки от тази катастрофа.

Ако ви се стори, че това място не е в Америка, уверявам ви, че е; само външността му и пейзажът наоколо са малко различни.

Джордж ми говореше:

– Както ви казах оня ден, господин Сатър, някакви младежи са нахълтали преди няколко нощи в Хол и са се забавлявали...

– Направили ли са много поразии?

– Не много. Навсякъде бяха пръснати бутилки от алкохол и намерих едно пакетче от... онези неща...

– Презервативи.

Той кимна.

– Изчистих всичко и наместих шперплата на прозореца, през който са влезли, но бих искал да сложим на негово място метален лист.

– Поръчай го. Включи го в сметката ми за склада за дървен материал.

– Да, сър. След като вече е пролет...

– Да, знам.

Хормоните заиграват и местните красавици са в разгара си. Да си призная, някога и аз обичах да се вмъквам в изоставени имения. Малко вино, няколко свещи, радиотранзистор на вълните на WАВС и може би дори огън в камината, макар че това вече ни издаваше. Нищо не може да се сравни с любов сред руините.

Стана ми интересно, че презервативите са отново на мода.

– Някакви следи от наркотици?

– Не, сър. Само алкохол. Сигурен ли сте, че не искате да се обадя в полицията?

– Да.

Местната полиция изглеждаше доста заинтересована от проблемите на дворянството, но на мен ми се струваше глупаво да стоя сред една огромна изоставена къща, заобиколен от полицаи, които се опитват да проявяват съчувствие. Така или иначе, нямаше големи щети.

Качих се в мустанга и преминах през портите, докато гумите скърцаха по изтънелия чакъл. За да се поднови този ерозирал горен слой на алеята, който е само два сантиметра и половина, ще трябват петстотин кубика натрошен пясъчник по шейсет долара единия. Реших, че трябва да пиша на тъста си за тази „приятна“ новина.

До жилището ми – къщата за гости – се стига, като се кара около двеста метра по главния път, а след това се свива около петдесет метра навътре по едно разклонение на еднопосочна алея, което също има нужда от чакъл. Самата къща е в добро състояние; всъщност камъкът ѝ, доставен от Котсуолд, аспидовите плочи на покрива, обкованите с мед рамки на прозорците и канализационните тръби не се нуждаят от поддръжка и са почти толкова добри, колкото алуминиевите обшивки на сградите и винипластовите прозорци.

По стените пълзи бръшлян, който ще трябва да се подреже, когато започне да пуска бледозелените си филизи, а зад къщата има розова градина, която допълва впечатлението, че се намирате в Англия.

Колата на Сюзън – зелен спортен „Ягуар ХJ-6“, подарък от родителите ѝ, бе спряна на обръщалото. Още едно наследство от „добрата стара Англия“. Хората тук, изглежда, са англофили; това върви със земята.

Влязох в къщата и извиках:

– Лейди Станхоуп!

Сюзън се обади откъм розовата градина и аз излязох през задната врата. Тя беше там, седнала в чугунен градински стол. „Само жените – помислих си – могат да седят в тези неща.“

– Добро утро, милейди. Мога ли да ви наруша спокойствието?

Тя пиеше чай и от чашата се виеше пара в хладния априлски въздух. В лехите между голите розови храсти бяха напъпили жълти минзухари и кремове, а върху слънчевия часовник бе кацнала синя птица. Много ободряваща гледка, като изключим това, че Сюзън бе в мрачно настроение и не ѝ се говореше много. Попитах я:

– На езда ли си била?

– Да, Шерлок. И затова съм с костюма си за езда и мириша на кон.

Седнах до желязната маса пред нея.

– Не можеш да познаеш кого срещнах в разсадника.

– Не, не мога.

Наблюдавах съпругата си за момент. Тя е удивително красива жена: има огненочервена коса, сигурен признак на лудост според леля ми Корнелия, и котешки зелени очи, които са така поразителни, че хората не могат да откъснат погледа си от тях. Кожата ѝ е леко посипана с лунички, а устните са малко издадени напред, като че ли нацупени, което веднага предизвиква у мъжете мисли за точно определен вид секс. Тялото ѝ е толкова гъвкаво и стегнато, колкото би могъл да иска всеки мъж от четиресетгодишната си съпруга, която му е родила две деца. Тя би ви казала, че тайната за това здраве и щастие се крие в непрестанното яздене – през лятото, есента, зимата и пролетта, в дъжд, сняг или слънце. Лудо съм влюбен в тази жена, макар че има моменти, като сегашния например, когато тя е в лошо настроение и се държи хладно. Леля Корнелия ме бе предупредила и за това.

– Срещнах новия ни съсед.

– Кой? ХРХ Тракинг кампъни ли?

– Не, не.

Подобно на много от големите имения според местните сведения Алхамбра също бе станала собственост на някаква корпорация. Продажбата бе извършена през февруари срещу пари в брой, а документите по сделката бяха публикувани седмица по-късно. Посредникът твърдеше, че не знае чии са основните капитали, но като се комбинираха разследвания и слухове, кръгът от потенциални купувачи се стесни до иранците, корейците, японците, южноамериканските наркотрафиканти или мафията. Това в общи линии изчерпваше вариантите за възможни кошмари. И действително всички споменати по-горе бяха се сдобили неотдавна с къщи и имения на Златния бряг. Кой друг има толкова пари в наши дни? Рушеше се системата за защита, а републиката се продаваше на търг.

– Говори ли ти нещо името Франк Белароса – попитах аз.

Сюзън се замисли за момент.

– Струва ми се, не.

– Мафията.

– Нима? И това е новият ни съсед?

– Той така каза.

– Каза ли, че е от мафията?

– Разбира се, че не. Познавам го от вестниците и от телевизията. Дори ми е странно, че не си чувала за него. Франк Белароса, Епископа.

– Епископ ли е?

– Не, Сюзън, това е прякорът му в мафията. Там всички имат прякори.

– Наистина ли?

Тя отпи от чая си и погледна разсеяно към цветята. Сюзън, подобно на много от обитателите на тази Едемска градина, изключва голяма част от външния свят. Чете Тролъп и Агата Кристи, не слуша радио, а телевизионния екран използва само когато иска да гледа на видео някой стар филм. Осведомява се за времето чрез автоматичното съобщение по телефона. За местните събития научава от ежеседмичника за добри новини и от няколко списания от по-висока класа, които задоволяват нуждите на богатите обитатели на Златния бряг. Що се отнася до сериозните новини, тя е възприела философията на Торо: ако четете за една влакова катастрофа, значи сте прочели за всичките.

Попитах:

– Тази новина разстрои ли те?

Тя сви рамене, а после отвърна:

– А теб?

Като адвокат не обичам хората да ми отговарят на въпроса с въпрос, затова отвърнах вяло:

– Не. Всъщност от сега нататък ФБР и местните детективи добре ще охраняват „Грейс Лейн“.

Тя, изглежда, обработваше получената информация, след което рече:

– Този човек... как се казваше?

– Белароса.

– Да, добре, ще поговоря с него за пътеките за конете и правото да се минава през неговата земя.

– Добра идея. Постави го на мястото му.

– Ще го направя.

Спомних си една глупава, но подходяща за случая шега и я разказах на Сюзън.

– Христофор Колумб стъпил на брега на Новия свят – това е виц – и извикал към една група местни американци: „Buenos dios!“ или може би „Buon giorno“, а един от индианците се обърнал към жена си и казал: „А, имаме си съседи“.

Сюзън глупаво се усмихна.

Станах и излязох през задната врата на градината, като я оставих да се наслаждава на чая и настроението си и да обмисля потенциалния проблем как да изясни въпроса за конските пътеки на един дон на мафията.

Според една от местните традиции, ако някой прекосява дадено имение пеша, той е бракониер, а ако е на кон, значи е дворянин.

Не знаех дали господин Франк Белароса бе запознат с тази традиция и ако беше, дали щеше да я уважи. Въпреки това в късния следобед на същата събота навлязох в неговото владение през един пояс от бели борове, който служи за граница между именията ни. Яздех Янки, втория кон на жена ми, един шестгодишен скопен мелез. Янки е кротко животно за разлика от Занзибар, буйния и чувствителен арабски жребец на Сюзън. С Янки мога да галопирам продължително време и след това да го оставя мокър в конюшнята, без да ме е страх, че ще умре от пневмония, докато Занзибар, изглежда, постоянно се нуждае от ветеринарни грижи за мистериозните и скъпо струващи болести, които често го прихващат. И затова ни е необходим Янки, също както е необходим и моят форд мустанг два пъти в месеца, докато ягуарът на Сюзън е на пазар. Но за високото качество се заплаща.

Като излязох от боровата горичка, пред мен се ширна открито поле, което някога е било пасище за конете, а сега бе обрасло с храсти и различни видове млади дръвчета, които отново ще станат гора, ако бъдат оставени на мира.

Бях сигурен, че и Белароса, както и повечето хора от неговия бранш, не е загрижен толкова за имота си, колкото за личната си безопасност, и почти очаквах да ме пресрещнат мургави гангстери с пригладени коси, черни костюми и островърхи обувки.

Отправих се през полето към една черешова горичка. Тъкмо бе започнало да се здрачава, времето бе тихо и усещах около себе си дъха на свежа земя. Чуваха се само стъпките на Янки по меката трева и вечерните трели на птичките откъм далечните дървета. Изобщо един прекрасен късен следобед в ранната пролет.

Навлязох с Янки в черешовата горичка. Старите чворести дървета, за които никой не се грижеше, бяха току-що разтворили цветчета.

На едно място, където дърветата бяха изсечени, имаше изкуствено езеро с мозайка, пълно с мъртви листа. Около езерото лежаха съборени класически колони с канелюр и счупени трегери. В далечния му край се издигаше обрасла с мъх статуя на Нептун, в чиято вдигната ръка липсваше тризъбецът, като че ли някой го беше избил с един замах. В краката на Нептун играеха четири каменни риби, от чиито разтворени усти някога е бликала вода. Това бе една от класическите градини на Алхамбра, построена като имитация на римски развалини, а сега по ирония на съдбата превърнала се в истинска развалина.

Главната къща на Алхамбра обаче не е в класически, а в испански стил, с гипсови стени, каменни арки, балкони от ковано желязо и с червени кахлени покриви. Четирите колони, които подпират свода на портика, действително са взети от руините на Картаген през двайсетте години, когато е било модно, а и възможно да се разграбват археологическите останки от древните селища.

Не знам аз какво бих направил, ако имах толкова много пари, но ми се ще да мисля, че бих си наложил някакви ограничения. От друга страна обаче, ограниченията са типични за нашето време, в което става все по-трудно да получиш жизненонеобходими неща. Бурният период на двайсетте години не е познавал ограниченията. Какво да се прави, човек може да бъде продукт само на собствената си и на ничия друга епоха.

Прекосих руините на градината и се изкачих на малко възвишение. На около четвърт миля на изток, стаена в сянката, бе Алхамбра. Там светеше само един балконски прозорец на втория етаж, където знаех, че се намира библиотеката.

Както много от стаите в най-големите имения, тази библиотека също беше дошла от Европа. Първите собственици на Алхамбра, тези, които са строили къщата – господин и госпожа Джулиус Дилуърд – при едно пътуване до Европа през двайсетте години харесали дъбовата, украсена с ръчна дърворезба библиотека на своя домакин, някакъв стар английски лорд, чието име ми убягва. Семейство Дилуърд направили неочаквано, но много добро предложение да закупят цялата библиотека и възрастният джентълмен, който може би е имал нужда от пари като резултат от същата световна война, която направила семейство Дилуърд богати, приел предложението.

Наблюдавах няколко минути прозореца на библиотеката, след което обърнах Янки и заслизах по склона обратно към градината. Но сега там видях един бял кон, който щипеше младата трева между две порутени колони. Върху коня седеше позната женска фигура, облечена в тесни дънки и черен спортен пуловер с поло яка. Тя се обърна към мен, докато приближавах, а след това извърна лицето си. Това бе жена ми Сюзън. По вида ѝ разбрах, че не е на себе си. Трябва да кажа, че тя обича да разиграва театър. И за да се включа в играта, извиках:

– Коя си ти?

Тя отново се обърна към мен и отвърна с леден глас:

– А ти кой си?

Всъщност още не знаех каква роля трябва да играя, затова импровизирах:

– Аз съм собственик на тази земя – казах. – А ти какво – заблуди ли се, или нарочно си в чуждо владение?

– Нито едно от двете. Но се съмнявам, че някой, облечен като теб, който язди такава кранта, може да е собственик на тази земя.

– Не бъди нахална. Сама ли си?

– Бях, преди да се появиш ти – отвърна троснато тя.

Дръпнах повода на Янки и го изравних с белия арабски жребец.

– Как се казваш?

– Дафни. А ти как се казваш?

Още не бях успял да си измисля име, затова отвърнах:

– Трябва да знаеш в чии земи си навлязла. Слез от коня.

– Защо?

– Защото аз така искам. А ако не го направиш, ще те смъкна долу и ще те набия с пръчката. Слизай!

Тя се поколеба за миг, след това слезе.

– Вържи го.

Завърза коня за един черешов клон и застана с лице към мене.

– Свали си дрехите!

Тя поклати глава.

– Няма.

– Ще ги свалиш – озъбих се аз. – Бързо!

Тя остана неподвижна за момент, след това си съблече пуловера, разкривайки две стегнати гърди. Продължи да държи пуловера в ръка и вдигна очи към мен:

– Трябва ли да правя това?

– Да.

Пусна пуловера на земята, след това си събу ботушите и чорапите. Накрая изхлузи дънките и пликчетата си и ги хвърли на тревата.

Приближих с коня и погледнах надолу към нея, застанала гола на фона на залязващото слънце.

– Вече не си толкова дръзка, а, Дафни?

– Не, сър.

По този начин Сюзън смята, че се внася разнообразие в семейния секс, и да си призная, изпитвам удоволствие да изпълнявам докрай сексуалните ѝ фантазии. Понякога тези пиеси са по сценарий и режисура (на Сюзън); понякога, както при тази случайна среща, импровизираме. Декорите се сменят съобразно сезоните, през зимата го правим в конюшнята или за да си спомним младостта, пред камината в някое изоставено имение.

Това бе първата ни среща на открито през тази пролет, а когато една жена стои гола, било то сред поле или гора, това събужда първичните инстинкти и у двата пола, като същевременно е надсмиване над съвременните разбирания за това къде трябва да се любят двама души. Повярвайте ми, с времето човек свиква с компанията на някоя случайна мравка или земна пчела.

– Какво ще правите с мен? – попита Сюзън.

– Каквото поискам.

Гледах я, застанала неподвижно, с развети пред лицето дълги кичури червена коса, в смирено очакване на следващата ми заповед. Сюзън никога не е била актриса, но ако беше, щеше да бъде много добра; нищо по лицето или в държанието ѝ не подсказваше, че ми е съпруга и че това е само игра. По всичко изглеждаше, че тя е една гола, беззащитна жена, която ще бъде изнасилена от някакъв непознат конник. Дори коленете ѝ трепереха и тя действително имаше вид на изплашена.

– Моля ви, сър, правете с мен, каквото искате, но го направете бързо.

Импровизираният театър не ми се удава много и предпочитам тя да е написала сценария, за да знам какво се очаква от мен или поне в коя епоха сме. Понякога съм римлянин или варварин, рицар или аристократ, а тя – робиня, селянка или надменна благородничка, която си получава заслуженото.

Приближих Янки съвсем близо до Сюзън, протегнах се и хванах с ръка вирнатата ѝ брадичка.

– Страх ли те е?

– Да, сър.

Трябва да кажа, че Сюзън често играе ролята на силния и аз съм този, който е гол роб, продаван на търг, или затворник, който бива първо разсъблечен, а после бит с камшик или нещо друго от този род. За да не си помислите, че сме напълно изродени, искам да ви съобщя, че и двамата сме пълноправни членове на републиканската партия и на епископалната църква, която редовно посещаваме, освен по време на плавателния сезон.

Както и да е, в конкретния случай имах чувството, че сме в седемнайсети век или някъде там и затова беше онази реплика „не бъди нахална“, а и целият последвал глупав диалог. Опитах се да измисля друга такава велика фраза и накрая казах:

– Ти, Дафни, да не би да си жена на предателя сър Джон Уъртингтън?

– Да, сър. И ако вие сте лорд Хардуик , аз дойдох да ви помоля да се застъпите за моя съпруг пред Негово Величество краля.

В този момент наистина бях хардуик и ми се щеше да носех по-широки панталони.

– Аз съм Хардуик от главата до петите – казах, при което по лицето ѝ пробягна истинска усмивка.

Сюзън падна на колене и обви с ръце ботушите ми.

– О, моля ви, милорд, вие трябва да предадете молбата ми на крал Чарлз.

Историята не е стихията ми, но обикновено успявам да импровизирам. Пък и важното не беше историята.

– И с какво ще ми се отблагодариш, ако изпълня молбата ти? – попитах аз.

– Ще направя всичко, каквото пожелаете.

Това се искаше. И наистина този театър обикновено ме докарва крайно възбуден в ръцете на Сюзън, затова исках да преминем към последното действие.

– Стани! – заповядах аз.

Тя стана и аз сграбчих китката ѝ, докато освобождавах крака си от стремето.

– Сложи десния си крак тук.

Тя пъхна босия си крак в стремето, аз я издърпах и тя седна с лице към мен; двамата се прилепихме плътно един към друг върху английското седло, тя обви ръце около мен и аз почувствах голите ѝ гърди да се притискат към моите. Смушках Янки и той полека тръгна.

– Извади го.

Тя разкопча панталона ми и го извади.

– Вкарай го.

Тя изхлипа и промълви:

– Правя това само за да спася съпруга си. Той е единственият мъж в живота ми.

Минаха ми през ума няколко остроумни забележки, но тъй като в момента хормоните упражняваха пълен контрол върху интелекта ми, само отсякох:

– Вкарай го!

Тя се надигна и се нахлузи върху него, издавайки лек писък на изненада.

– Дръж се.

Сритах Янки и той премина в тръс. Сюзън ме хвана по-здраво и сключи силните си крака около моите. След това зарови лице под шията ми и докато конят препускаше, леко застена. Това вече не беше игра.

Сега възбудата ме бе обхванала изцяло. Аз съм посредствен ездач и малкото умения, които имам, не ми стигаха, за да овладея положението. Янки прекоси черешовата горичка с доста бърз ход и излезе на пасището. Въздухът бе преситен с миризмата на кон, отъпкана земя, нашите тела и мускусния парфюм на Сюзън.

Господи, каква езда; усещах учестеното ѝ дишане във врата си, хлипанията ѝ, задъхвах се, помежду ни се стичаше обилна влага.

Сюзън стигна върха първа и така силно извика, че вдигна един фазан от храстите. Аз свърших секунда след нея, като неволно дръпнах поводите и едва не препънах Янки.

Конят се спря и започна да пасе, като че ли нищо не се е случило. Прегърнахме се със Сюзън плътно, опитвайки се да си поемем дъх. След известно време успях да кажа:

– Ах... каква езда само...

Сюзън се усмихна:

– Съжалявам, че навлязох във владенията ви, сър.

– Излъгах. Това не е моя земя.

– Няма значение. И аз нямам съпруг, който има неприятности с краля.

Разсмяхме се и двамата. Тя попита:

– Какво правеше тук?

– Това, което и ти – яздех.

– Посети ли новия ни съсед?

– Не – отговорих. – Но там светеше един прозорец.

– Отивам да поговоря с него.

– Не е ли по-добре първо да се облечеш?

– Може да имам повече късмет така, както съм. Хубав ли е?

– Не изглежда зле, прилича на човек от Средиземноморието.

– Добре звучи.

Обърнах Янки и рекох:

– Ще те върна при Занзибар и дрехите ти.

Тя се изправи.

– Не, ще сляза тук и ще повървя.

– По-добре недей.

– Всичко е наред. Подай ми ръка.

Слезе от коня и се отдалечи. Извиках след нея:

– Нямаш време да говориш с Белароса. Пак ще закъснеем за семейство Елтън.

Тя махна с ръка да покаже, че ме е чула. Вървеше гола през пасището и аз я наблюдавах, докато се скри в сенките на черешовата горичка, след което обърнах Янки и се отправих към къщи.

След няколко минути вече можех да прибера лорд Хардуик обратно в панталона си.

Не си мислете, че с жена ми Сюзън Станхоуп Сатър не се любим в леглото си; напротив, правим го и ни е много приятно. Въпреки това обаче смятам, че съпружеските двойки, които изцяло живеят в реалността, неминуемо се разпадат; също както хората, лишени от способността да избягват от време на време в света на собственото си въображение, са обречени на разруха. Същевременно разбирам, че съпрузи, които нямат задръжки при сексуалните си фантазии, трябва да внимават да не пристъпят в подсъзнателната, тъмна страна на душата. Със Сюзън няколко пъти бяхме стигали до границата, но винаги се отдръпвахме.

Напуснах владенията на Белароса, пресякох белите борове и се отправих към Станхоуп. Не ми харесваше много, че при спускащия се мрак оставих Сюзън да извърви гола стоте метра до коня си, но нейното „всичко е наред“ означава „върви си“.

Е, какво, помислих си, цветята, които купих, вече са засадени, къщата е презастрахована, на обяд имахме пиле и аспержи, доставени от „Калинъри Дилайтс“, успях да отида до селището да изпълня някои поръчки, не пропуснах следобедната си езда и при това се чуках с жена си. Накратко – прекарах една интересна, продуктивна, ползотворна събота. Обичам съботите.

На седмия ден Бог си е почивал, което според някои тълкувания означава, че тварите, създадени на шестия, трябва да правят същото.

Джордж и Етел Алърд уважават неделите, както и повечето хора от работническата класа, които помнят времето, когато се е работело шест дни в седмицата, по десет часа на ден. Аз, напротив, трябва да се погрижа за създадения от Господа бръшлян, който е пропълзял по стъклата на прозорците ми.

Всъщност в неделя не се занимавам със служебните си проблеми, но докато върша някоя дребна къщна работа, мисля за това, което ми предстои в понеделник сутринта.

Със Сюзън подрязвахме бръшляна докъм десет часа преди обяд, след което почистихме и се облякохме за църква.

Тя подкара ягуара и спряхме при вратарската къщичка да вземем Джордж и Етел, които ни чакаха отпред. Джордж бе облечен в хубавия си кафяв костюм, а Етел носеше безформена рокля на цветя, с която, уви, изглеждаше като тапет от четиресетте години.

Семейство Алърд имат кола – стария линкълн на Уилям Станхоуп, който той им остави, когато през 1979 година се премести с Шарлот Станхоуп в Хилтън Хед, Южна Каролина. Джордж понякога бе изпълнявал и службата на шофьор на семейство Станхоуп и въпреки напредналата си възраст все още караше добре. Но тъй като сега в църквата „Св. Марко“ се отслужваше само една литургия, би било неучтиво да не им предложим да ги закараме, а и неудобно – да ги помолим те да ни закарат. Може би проявявам твърде голяма чувствителност, но и положението ми е доста деликатно – от една страна, господар на имението, а от друга – помощник на Джордж и Етел в земеделската работа. Всички имаме толкова много задръжки, наследени от миналото. Във всеки случай проблемът не беше Джордж, а Етел, комунистката.

Семейство Алърд се качиха и общо беше мнението, че ни предстои един хубав ден. Сюзън рязко свърна на юг по „Грейс Лейн“ и почти опроверга този извод. Много от пътищата тук първоначално са били пътеки за коне и двуколки и все още са тесни, неравни, с внезапни завои, с хубави дървета от двете страни и.. опасни. Ако се кара по тях с висока скорост, колата може лесно да се обърне.

„Грейс Лейн“, която е дълга около миля, си остана частен път. Това ще рече, че няма наложена горна граница за скоростта, а всеки си я определя сам. Сюзън смята, че е 70 мили в час, а аз – около 40. За поддържането на пътя отговарят живеещите покрай „Грейс Лейн“, главно собственици на имения. Повечето от другите частни пътища на Златния бряг предвидливо бяха прехвърлени на грижите на окръга, селището, щата Ню Йорк или на някоя друга административна единица, която обещава да поддържа настилката суха и здрава за около сто хиляди долара на миля. Но някои от жителите на „Грейс Лейн“, особено ония, които са богати, надменни и глупаво упорити (тези качества вървят заедно), се противопоставиха на опитите да се стовари тази Via Dolorosa върху нищо неподозиращите данъкоплатци.

Сюзън вдигна до нейната горна граница и почти усетих как таванът се пропуква подобно на крехката черупка на фъстък.

Изглежда, високите скорости карат по-възрастните хора да мълчат и затова семейство Алърд почти не се обаждаха от задната седалка, което бе добре дошло за мен. В неделя Джордж не говори за работа, а останалите теми сме ги изчерпали преди много години. На връщане понякога обсъждаме литургията. Етел харесва преподобния Джеймс Ханингс, защото, подобно на много други от епископалното братство, той беше по-ляв и от Карл Маркс.

Всяка неделя ни се натяква колко е грешно, че сме относително заможни, и ни призовават да поделим част от това порочно богатство с около два милиарда хора, които са имали по-малко късмет в живота.

На Етел особено ѝ допадат проповедите за социална справедливост, равенство и други такива. Всички сме там, старите аристократи, наред с няколко новоприети в епископалната църква негри и испанци и останките от английската работническа класа, заслушани в преподобния господин Ханингс, докато той ни излага вижданията си за Америка и света, след което не следва дискусия с въпроси и отговори.

Естествено, по времето на баща ми и дядо ми тази църква е била малко надясно от републиканската партия и в проповедите си свещениците се обръщали по-скоро към слугите и работниците по скамейките, като им говорели за подчинение, прилежание и задължения, а не за революции, безработица или граждански права. Родителите ми, Джоузеф и Хариет, които не страдат от предразсъдъци по отношение на времето, в което живеят, и класата, към която принадлежат, често недоволстваха от посланията от амвона. Не мисля, че Божията идея е била църковните служби да са толкова отегчителни.

Проблемът при църквите е, че за разлика от клубовете вратите им са отворени за всички. Като резултат от това за един час в седмицата, докато засвидетелстват смирението си пред Бога, отделните социални класи се събират под един покрив, като всеки е пред очите на другите. Не предлагам да има частни църкви или пейките за висшата класа да се изтеглят отпред, както е било някога, нито пък смятам, че проблемът ще се реши с намаляване на светлината. Но преди години например се е знаело, че ранната служба се посещава от едни хора, а по-късната от други.

Като казвам това, следва да дам малко пояснения, за да не изтълкувате мислите ми като елитарни или антидемократични. Първо, не се чувствам по-висш от никого и, второ, горещо вярвам, че всички сме създадени свободни и равни. В същото време обаче се чувствам объркан, несигурен за мястото си извън непосредствената ми среда, в това общество на непрекъснато променяща се демокрация и непрестанно си задавам въпроса – как да живея пълноценен и ползотворен живот сред рушащия се свят около мен? Преподобният господин Ханингс си мисли, че знае отговора. А единственото нещо, в което аз съм сигурен, е, че не го знае.

Наближихме градчето Лоукаст Вели и Сюзън намали. Това е доста приятно местенце, уредено и богато, с малка железопътна гара в търговския квартал, откъдето хващам влака за центъра на Ню Йорк. В Лоукаст Вели съществуваха шикозни заведения и бутици много преди някой дори да бе чул тези думи.

Църквата „Св. Марко“ се намира в северния край на градчето. Това е малка готическа сграда от кафяв камък, с красиви стъклописи, внесени от Англия. Тя била построена през 1896 година с печалбата от една игра на покер, която шест жени на милионери успели хитро да измъкнат. Те със сигурност са отишли в рая.

Сюзън паркира колата, като затвори изхода на един ролс-ройс, и всички забързахме към църквата под звъна на камбаните.

На връщане Етел каза:

– Мисля, че преподобният Ханингс е прав и наистина трябва да приютим поне по един бездомник за великденските празници.

Сюзън натисна газта и взе един завой с 60 мили в час, при което семейство Алърд залитнаха наляво и Етел млъкна.

Джордж, винаги в позицията на верен прислужник, отвърна:

– Смятам, че отец Ханингс би трябвало сам да върши това, за което проповядва. А в огромното му жилище живеят само той и жена му.

Джордж винаги усеща лицемерите.

– Госпожо Алърд – казах аз, – разрешавам ви да приберете някой бездомник в къщата си за великденските празници.

Очаквах да метне гарота през врата ми и да започне да стяга, но вместо това тя отвърна:

– Може би ще пиша на господин Станхоуп да му поискам разрешение.

Туш. С това кратко изречение тя ми напомни, че не аз съм собственикът на тази земя, но тъй като бащата на Сюзън има обществената съвест на нацист есесовец, на Етел ѝ се размина. Едно на нула за нея.

Сюзън прехвърли някакво възвишение със 70 мили в час и почти връхлетя върху задницата на един малък червен ТR-3, може би модел 1964. Бързо премина в противоположното платно, но веднага сви обратно зад триумфа, избягвайки по този начин удара с идващото насреща порше.

Сюзън, струва ми се, бе изнамерила един вид павловски експеримент, при който демонстрираше реалната възможност за внезапна смърт всеки път, когато някой в колата кажеше нещо, несвързано с конете или времето.

– Тази пролет не валя много – обадих се аз.

– Но въпреки това земята е още влажна от мартенския сняг – добави Джордж.

Сюзън намали.

Когато ходим на църква, повечето пъти карам аз; освен това през трите месеца на плавателния сезон я пропускаме въобще, което означава, че ходенето на църква е опасно само около 20 пъти в годината. И да си призная, забелязал съм, че когато Сюзън шофира, се чувствам много по-близо до Господа, отколкото когато съм в самата църква.

С право може да попитате защо въобще ходим там или защо не отидем в друга църква. Ще ви кажа: ходим в „Св. Марко“, защото винаги сме ходили там; и двамата сме кръстени в нея и се оженихме в нея. Посещаваме тази църква, защото родителите ни са я посещавали и децата ни, Каролин и Едуард, я посещават, когато са вкъщи през ваканциите.

Ходя в „Св. Марко“ по същите причини, поради които продължавам да ходя на риболов на Франсис Понд, макар че последната риба там е била уловена преди 20 години. Отивам, за да запазя една традиция, отивам по навик и от носталгия. Ходя на езерото и в църквата, защото ми се ще да вярвам, че все пак има нещо там, макар че за 20 години не съм видял нито една риба и нито веднъж не съм почувствал присъствието на Светия дух.

Сюзън стигна до чакълестата алея, премина през отворените порти и спря пред вратарската къщичка, за да слязат семейство Алънд. Те ни пожелаха приятен ден и се прибраха вътре да се отдадат на неделното печено и вестниците.

Сюзън продължи по алеята.

– Не разбирам защо не отвори – каза ми тя.

– Кой?

– Франк Белароса. Нали ти казах, че отидох с коня съвсем до къщата и извиках към осветения прозорец. След това дръпнах звънеца при входа за слугите.

– Гола ли беше?

– Разбира се, че не.

– Е, тогава сигурно е сметнал, че няма за какво да си говори с облечена надменна жена на кон. Той е италианец.

Тя се усмихна.

– Къщата е толкова огромна, може би не ме е чул.

– Не мина ли отпред?

– Не, навсякъде бяха разхвърляни строителни съоръжения, имаше дупки в земята, а и беше тъмно.

– Какви строителни съоръжения?

– Циментобъркачки, скеле, такива неща. Изглежда, доста се работи там.

– Добре.

Сюзън спря пред къщи.

– Трябва да се разбера с него по въпроса за конските пътеки. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Не особено. И освен това не смятам, че е учтиво да се обръщаш към нов съсед направо с някакъв проблем, без преди това да си го посетила официално.

– Прав си. Ако ние се придържаме към обичаите и етиката, и той ще прави същото.

Не бях сигурен в това, но кой знае. Понякога един квартал, също като дадена култура или цивилизация, е достатъчно силен, за да абсорбира и приобщи независимо какъв брой новодошли. Но не знам дали това все още е валидно тук. Погледнато отвън, всичко изглежда същото – като например иранците и корейците, които срещам в градчето, облечени в сини спортни фланелки, кафяви широки панталони и платнени обувки с гумени подметки, – но същността е променена. Понякога си представям такава гротескна картина – петстотин ориенталци, араби и индийци, облечени във вълнени костюми и шотландски наметала, кротичко аплодират есенните състезания на поло. Не искам да звуча като расист, но ми е любопитно защо богатите чужденци искат да купуват къщите ни, да носят дрехите ни и да имитират поведението ни. Може би трябва да се чувствам поласкан и сигурно е така. Това, което искам да кажа, е, че никога не съм изпитвал желание да живея в палатка и да ям камилско месо с пръсти.

– Джон? Слушаш ли ме?

– Не.

– Искаш ли да дойдеш с мен и да направим официална визита на Франк Белароса?

– Не.

– Защо?

– Нека първо той ни посети.

– Но нали току-що каза, че...

– Няма значение какво съм казал. Аз няма да отида там, нито пък ти.

– Кой казва?

– Лорд Хардуик.

Слязох от колата и тръгнах към къщата. Сюзън изключи двигателя и ме последва. Влязохме, а във въздуха тегнеше онова напрегнато мълчание, заставащо между мъж и жена, които току-що са се скарали, а тази тишина не прилича на никоя друга, освен може би на оная зловеща застиналост, която разделя проблясъка от взрива на атомна бомба: 5, 4, 3, 2, 1...

– Добре. Ще изчакаме – рече Сюзън. – Ще пиеш ли нещо?

– Да.

Сюзън отиде в трапезарията и извади от барчето бутилка коняк. После мина в килера и аз я последвах. Извади две чаши от шкафа и наля по малко във всяка.

– Чист ли го искаш?

– С малко вода.

Тя завъртя кранчето, наля твърде много вода в коняка и ми подаде чашата. Чукнахме се и отпихме, след това се преместихме в кухнята. Тя попита:

– Има ли госпожа Белароса?

– Не знам.

– Искам да кажа, носеше ли господин Белароса венчална халка?

– Не забелязвам такива подробности.

– Но ако са на хубава жена, забелязваш.

– Глупости.

Но верни. Ако видя хубава жена и съм в някое от ухажорските си настроения, въобще не ме интересува дали е свободна, сгодена, омъжена, бременна, разведена или в меден месец. Това е така сигурно защото никога не преминавам границата на флирта. Физически не изневерявам. Сюзън, напротив, не си пада по флирта, а такива жени трябва да се държат под око.

Тя седна до кръглата маса в кухнята ни, обзаведена в английски провинциален стил.

Отворих хладилника.

– Ще обядваме в клуба със семейство Ремсън – каза тя.

– В колко часа?

– В три.

– Ще изям една ябълка.

– Дадох ги на конете.

– Тогава ще ям овес.

Открих една купичка новозеландски череши, взех я и затворих хладилника. Ядях черешите прав, като плюех костилките в мивката и отпивах от коняка. Пресните череши добре вървят с коняк. Известно време никой не проговори, само часовникът на стената тиктакаше. Накрая аз казах:

– Разбери ме, Сюзън, ако този тип беше някакъв ирански търговец на килими или корейски вносител, или каквото и да е, щях да бъда добър съсед. И ако на някого тук това не му харесва, да върви по дяволите. Но господин Франк Белароса е гангстер, при това според вестниците най-главният бос на мафията в Ню Йорк. Аз съм адвокат, да не говорим, че съм уважаван член на това общество. А телефоните на Белароса се подслушват и къщата му е под наблюдение. Затова трябва да внимавам за отношенията си с този човек.

– Разбирам положението ви, господин Сатър – отвърна Сюзън. – Някои хора дори смятат семейство Станхоуп за уважавани членове на обществото.

– Не бъди саркастична, Сюзън. Говоря като адвокат, а не като сноб. Почти половината си пари печеля от хората тук и се ползвам с репутацията на честен и почтен човек. Искам да ми обещаеш, че няма да ходиш да го посещаваш – него или жена му, ако има такава.

– Добре. Но помни какво е казал Толкин .

– Какво е казал?

– Не бива да изключваш от сметките си жив дракон, ако живееш в близост до него.

Наистина, съвсем не бива и поради тази причина се опитвах да включа господин Франк Белароса в сметките си.