Не се доверявай на никого

1.

28 октомври, 10:33

Ексетър, графство Девън, Англия

Шарън Кар не беше вещица независимо какво мислеха за нея местните и колегите ѝ в университета. Дори майка ѝ в Тълса, която беше ревностна католичка, на практика се отказа от нея, след като научи, че Шарън е избягала от другата страна на Атлантическия океан, за да специализира вещерство в Университета на Ексетър.

„В крайна сметка ще го преживее“ – за незнайно кой път си повтори Шарън.

Майка ѝ определено нямаше да одобри днешното ѝ сутрешно прекосяване на града. Дори Шарън не виждаше много смисъл в това поклонение. Имаше да пише статия и току-що беше пробягала три километра, когато двамата ѝ съквартиранти бяха настояли тя да дойде с тях на това пътуване. Денят беше слънчев, нещо рядко през последния месец, и съквартирантите ѝ очевидно искаха да се измъкнат от тристайния апартамент, който деляха. Те я придумваха, убеждаваха и обясняваха академичния интерес от тази разходка, като в същото време наблягаха на уважението, което дължат на миналото.

В крайна сметка Шарън се съгласи заради обещанието за най-доброто кафе и понички в града. Поничките ѝ бяха голямата слабост.

„И какво пък толкова, нали пробягах трите километра.“

След пътуването с автобус и краткото вървене в свежото есенно утро пред тях се появи целта им – разпадащата се портиерска постройка на замъка Ружемонт. Арката на портала, построена от грубо издялани червени камъни, добити от околните хълмове, беше единственото останало от старата норманска твърдина, построена през единайсети век от Вилхелм Завоевателя. Шарън се изуми от височината ѝ: арката сякаш всеки момент щеше да се срути върху нея. По-долу съвременният портал от черно желязо беше отворен за трафика извън града, където се подготвяше музикален фестивал.

Шарън и приятелите ѝ не бяха дошли да участват в празника, но Наоми погледна завистливо трите сцени, трескаво издигани от работниците, и каза:

– Преди няколко години бях на концерт на „Колдплей“. В годините на дивата ми младост. Измъкнах се от къщи с група приятели. В навечерието на първите ми изпити. Трябваше да уча, но си падах по баскитариста на бандата. И не устоях.

– Изглежда, че не ти се е отразило зле – отбеляза Таг, който се подпираше тежко на бастуна си, за да не изостава. – Представила си се добре на изпитите, нали? Приели са те в Оксфорд с отличие. Завършила си две магистратури. Археология и антропология.

Наоми сви рамене.

– Да, но чак на двайсет и една. Ако бях укротила дивата си жилка, щях да завърша една-две години по-рано.

Шарън не долови в думите ѝ фукане, а само прозаично примирение. Наоми Рен, която беше израснала в Уелс, беше не само най-младата в групата им в Ексетър, но и най-младата, приета в университетската програма. Само няколко месеца след началото на първия им семестър Наоми вече беше показала, че има почти фотографска памет и необичайната способност да съчетава напълно различни дисциплини. Умът ѝ беше колкото остър, толкова и хлъзгав.

Но покрай боядисаната ѝ яркочервена коса и заоблените форми малцина си даваха сметка за блестящия ум зад горско зелените ѝ очи. Още по-завладяващото беше, че краката ѝ бяха безкрайно дълги и приятно подчертани от тесни дънки под старомодно дънково яке с бойното знаме на Уелс – флаг в изумрудено и бяло с ален дракон, застанал на един крак.

Шарън неволно се чувстваше неадекватна в сянката на Наоми, не че съквартирантката ѝ беше правила опити да я принизява. Все пак бакалавърската диплома на Шарън по библиотекознание от Университета на Оклахома с втора специалност история на изкуството изглеждаше мижава в сравнение с постиженията на Наоми. Подобно на нея, Шарън се беше класирала за студентска стипендия – макар че в нейния случай стипендията не беше академична, а спортна. Все пак отборът ѝ „Сунърс“ беше станал национален шампион по атлетика и тя много се гордееше с това.

Въпреки че продължаваше да се поддържа във форма, Шарън си приличаше на библиотекарка. Русата ѝ коса беше прибрана на къса опашка, носеше очила с тъмни рамки, когато контактните лещи започваха да я дразнят след прекалено напрягане на очите (което се случваше често), а фигурата ѝ, макар и стройна и атлетична, не можеше да се похвали с изкусителните извивки на тялото на Наоми.

– Ето го! – заяви Таг и посочи с бастуна си напред, като се олюля леко на следващата крачка.

Шан хвана младия мъж за лакътя, за да го задържи, но той енергично се освободи и промърмори:

– Мога да се оправя и сам. – Не обичаше да го дундуркат. Отметна настрани рижата си коса, която отговаряше по цвят на късо подстриганата му брада. Бледите му бузи се зачервиха, докато сваляше бастуна си и отстъпваше настрани.

Шарън измънка някакво извинение. Постъпката ѝ беше инстинктивна, част от естествената ѝ склонност да помага, придобита през годините покрай непредсказуемото поведение на алкохолизирания ѝ баща – или поне както беше започнала да го разбира от сбирките на Анонимни алкохолици, на които беше научила, че взаимната зависимост има множество различни форми.

В случая с Таг Макнайт тя си даваше сметка, че механизмът ѝ за справяне може да бъде изтълкуван погрешно като снизходителност. Съквартирантът ѝ, който беше гей, беше израснал в покрайнините на Единбург и когато бил на четири, му поставили диагноза церебрална парализа, но той беше решил да покаже на света, че няма да позволи да бъде ограничаван от недостатъците на тялото си. Вече беше станал магистър по биохимия и беше влязъл в програмата на Ексетър, за да изучава средновековна фармакология и по-конкретно използването на билки и психеделични вещества в миналото.

Таг продължи към стената отляво на портала и отново посочи, като леко хриптеше от физическото усилие.

– Стигнахме.

Шарън го последва в сянката на арката, където в грубия червен камък беше закрепена плоча. Първият ред гласеше „Девънските вещици“.

ДЕВЪНСКИТЕ ВЕЩИЦИ

В ПАМЕТ НА

Темперънс Лойд

Сузана Едуардс

Мери Трембълс

от Бидефорд, загинали през 1682 г.

Алис Моланд

загинала през 1685 г.

ПОСЛЕДНИТЕ ХОРА В АНГЛИЯ,

ЕКЗЕКУТИРАНИ КАТО ВЕЩИЦИ,

ОСЪДЕНИ ТУК И ОБЕСЕНИ В ХЕВИТРИ

С надежда за прекратяване на гоненията и нетолерантността

Наоми пристъпи напред.

– Нека се приготвя.

Те ѝ направиха място, докато тя опъваше стика за селфи. Освен отдаването на почит към преследваните жени Наоми искаше да обезсмърти посещението в ТикТок и по-конкретно в раздела му УичТок, специализирана общност с милиарди посещения, занимаваща се с всички аспекти на вещерството и магията – от билкови рецепти до таро и ежедневието на последователите на уика и практиките им. Наоми си беше спечелила много последователи, тъй като споделяше интереса си по темата, макар и по по-ерудиран и образователен начин, разказваше за опита си и причините да дойде в Ексетър и документираше курса си и живота в кампуса.

След като беше готова, Наоми отметна коса и се обърна към Таг – имаше повече доверие на неговата преценка, отколкото на тази на Шарън, при това основателно.

– Как изглеждам?

– Пош Спайс не може да ти стъпи и на малкия пръст.

Тя докосна ръката му в знак на благодарност.

– Доста старо сравнение, но ще го приема.

Наоми прочисти гърлото си и започна да записва. Застанала пред плочата, прокара пръст по гравираните имена на жените.

– Тази плоча е поставена в памет на последните четири жени, обесени в Обединеното кралство като вещици. Темперънс Лойд, Сузана Едуардс, Мери Трембълс и Алис Моланд. Те били съдени, намерени за виновни и обесени на бесилката в Хевитри. След това останките им били погребани на неосветена земя. Сигурно ще попитате къде? – Наоми драматично посочи право надолу. – Твърди се, че тук, в Ексетър, под паркинга при кампуса на „Сейнт Люк“. Надявам се да потвърдя това през следващата година. Включете се и вие. Натиснете бутона „Последвай“ и да задълбаем заедно!

Наоми спря записа и въздъхна.

– Това ще свърши работа. Ще добавя малко заглавия и музика, като се приберем в апартамента.

Шарън погледна замислено плочата.

– Всичко това истина ли е? За жените...

– Имаш предвид вещиците – напомни ѝ Таг и почука плочата с бастуна си.

Шарън му се намръщи.

– Които несъмнено са били невинни.

– Но и четирите са си признали, че са вещици.

– Не се съмнявам. Под натиск. Били са принудени да си признаят.

Таг сви рамене.

– Архивите показват друго. Темперънс Лойд била обвинена, че направила магия, която разболяла местен магазинер. Излезли и други с подобни обвинения, както и с приказки, че общувала с дявола. Накрая Лойд си признала. Дори в деня на обесването ѝ продължавала да твърди, че дяволът я е принудил да го направи. Другите жени получили подобни обвинения и били свързани с действията на Лойд.

Шарън се обърна към Наоми.

– И телата им наистина ли са били погребани в нашия кампус? Или си го измисли?

– Така се смята и се надявам да го потвърдя. Тази зима ще осигуря дълбочинен скенер и ще потърся следи от масов гроб. В зависимост от резултатите смятам да започна разкопки през пролетта. Ще ги включа в доктората си по градска археология.

– Нещо много повече. Ако костите им бъдат открити, тези жени заслужават подобаващо погребение – каза Таг. – Четох също, че били заровени със записките си, които уж съдържали рецепти за билкови отвари и еликсири. Ако са се запазили, те могат да ни дадат отличен поглед към тогавашния фолклор и медицина.

Шарън впери поглед в съквартирантите си. Причината за това поклонение ѝ станаха ясни. Пътуването несъмнено беше свързано с конкретните им интереси.

„Но не и с моите.“

Отново погледна съквартирантите си, в чиито очи блестеше една и съща алчност. Самата тя нямаше интерес да изкопава кокали или да разгадава медицински загадки, заровени в плесенясали записки на очернени жени.

Тя просто обичаше библиотеките: миризмата на прашните рафтове, намека за смола от подвързаните в кожа томове. Но най-вече я пленяваха тайните, скрити в избледнялото мастило. Основната причина да дойде в Англия беше желанието ѝ да получи достъп до растящия университетски архив от стари текстове, някои от епохата на Тъмните векове. Твърдеше се, че много от тях били богато украсени със зашеметяващи илюстрации, невиждали дневна светлина от столетия.

Последното беше в основата на академичния ѝ интерес. С втората си специалност по история на изкуството тя искаше да работи по дисертация за средновековни илюстрирани ръкописи. Но точната посока на търсенията ѝ все още ѝ убягваше.

„Просто трябва да намеря подходящия подход.“

Надяваше се да открие този път през престоя си тук. Преди година беше чела как новата програма на Ексетър е получила дарения от редки текстове, посветени на магията и окултното, от алхимически трактати до монашески доктрини и дори кодирани трудове, които още не са разчетени.

Знаеше, че някъде в онези купчини книги се крие отговорът на въпроса, който я тормозеше още от завършването ѝ.

„Накъде ще тръгна в кариерата... и в живота си?“

Наоми предложи по-непосредствен отговор на този въпрос. Побутна Таг и каза:

– Трябва да се връщаме, но преди това обещахме да покажем на новата ни приятелка от Америка къде може да намери най-доброто кафе в Ексетър.

– И понички – многозначително им напомни Шарън.

– Хайде! – Таг се обърна и вдигна бастуна си напред, сякаш даваше знак за настъпление. – Към „Тоудстул“!

Шарън поклати глава на прякора на заведението, което всъщност се наричаше „Жаба на стол“. Но предвид близостта му до плочата и програмата, в която се бяха записали, името изглеждаше подходящо.

Наоми я прегърна през кръста.

– Да те заредим хубаво с кофеин и въглехидрати, преди да се върнем в кампуса.

След като бяха отдали почит на вещиците, тръгнаха обратно. Времето се оказа непостоянно като настроението на баща ѝ и от слънчево и приятно след малко стана мрачно и ветровито. Откъм близката река плъзнаха ниски облаци, гонени от ситен дъжд. Тримата вече бяха навлезли в лабиринта от тесни калдъръмени улички. Сякаш бяха завили на някакъв ъгъл и се бяха озовали в Средновековието.

– Кафенето е наблизо – каза Таг, който беше леко приведен, за да се предпази от вятъра и дъжда. – И освен отличното еспресо баристата е балсам за очите. Макар че, за жалост, не е от моята порода, човек определено може да го гледа с възхита.

– Таг е прав – каза Наоми. – Аз самата се хващам, че добавям доста голям бакшиш, когато той е на работа.

Въпреки тези съблазни Шарън обмисляше дали да не пропусне отбиването. Времето я правеше неспокойна. Както и историята на четирите преследвани жени. Тя копнееше да се върне в университетската библиотека и да се затвори сред рафтовете ѝ. След трудното ѝ детство, където опасността беше само на една празна бутилка разстояние, тишината на библиотеката ѝ предлагаше устойчива безопасност и задоволство.

Книгите открай време бяха нейно убежище.

Като зрял човек тя разбираше, че това е поредният механизъм за справяне с положението. Но точно той никога не я беше предавал. Дори сега тя намираше утеха в тишината на библиотеката, в тихото шумолене на прелистена страница, в думите, които те пренасят някъде другаде. Библиотеката беше като балсам срещу пристъпите на паника, които от време на време продължаваха да я измъчват.

Макар да знаеше, че подобни бягства са емоционална патерица, Шарън беше започнала да разбира, че вярата ѝ не е неоправдана.

„Защото ако трябва да сме честни, какво лошо може да ти стори една книга?“

2.

29 октомври, 11:04

Ларвик, Норвегия

Якоб Хоген опъна ремъците, които го приковаваха към металния стол. Усилията му целяха не толкова да освободи себе си, колкото да се махне от тялото на жена си. Бяха я принудили да падне на колене пред него. Въпреки това не беше умолявала да пощадят живота ѝ. Вместо това се беше взирала решително в него и не издаде нито звук, докато ѝ прерязваха гърлото. Кръвта ѝ беше плиснала в скута му.

След това похитителите му бяха бутнали тялото ѝ в краката му и бяха продължили да разпердушинват дома му, оставяйки го да бди над цената на мълчанието си.

„Ох, Ели...“

Усети привкус на желязо от струйките кръв, стичащи се от разбития му нос. Единствената му утеха бяха гневните трясъци от библиотеката, в която вилнееха похитителите, разхвърляха и претърсваха книги, заемащи два етажа рафтове.

„Закъсняхте, кучи синове“ – мислено им подвикна той и си позволи да изпита известно задоволство.

Неспособен да понася гледката в краката си, обърна поглед към редицата високи прозорци на библиотеката. Те се стесняваха в готически върхове в горната си част, сякаш мястото беше катедрала, посветена на запазването на знанията. Само че истинската цел на тази библиотека беше много по-проста – да скрие един-единствен том сред много други. Хоген беше Дванайсетият пазител, посветил се да защитава тази книга от онези, които я търсеха.

Знаеше, че няма да преживее този ден – не че му бяха останали много дни. Беше научил диагнозата си преди месец. Рак на панкреаса, много агресивен аденосквамозен карцином. Беше достигнал четвърти етап и Якоб щеше да е щастливец, ако доживееше до Коледа, и със сигурност нямаше да посрещне Нова година.

Но не ракът щеше да го убие.

Задърпа отново, докато се взираше през прозорците към буковата гора. Снеговете още не бяха дошли. Земята под дърветата беше застлана с кафяво-червен килим от окапали листа. С Ели бяха прекарали безброй дни в изследване на парка, мързелуване на брега на езерото Фарис и преходи по Страстната пътека.

„Но това вече е минало...“

Понеже знаеха, че краят наближава, те бяха постигнали известен покой и намираха умиротворение в тихите моменти, в скърбене и смях – едно дълго и бавно сбогуване, без да подозират, че краят ще настъпи толкова бързо и брутално.

Бяха предприели необходимите стъпки – не само юридически и финансови, но и за запазване на съкровището, което им беше поверено.

Якоб обърна поглед към проснатото в краката му тяло на жена му, към разширяващата се локва кръв по каменния под. Шокът донякъде беше притъпен и сменен от ярост, която правеше дъха му по-остър и караше носа му да кърви по-силно.

„Откъде са научили тия кучи синове? Кой ни е предал?“

Беше вярвал, че се е погрижил за всички предпазни мерки около предаването на книгата на Тринайсетия пазител – число, което сега му се видя зловещо. Миналата седмица беше скрил и изпратил книгата в сандъци, съдържащи стотици други текстове. В товарителницата и декларацията за произход се казваше, че сандъците са завещание на умиращ историк, което си беше самата истина. Щом пратката достигнеше Обединеното кралство, Тринайсетият пазител щеше да се погрижи за сандъците: той вече беше намерил друга библиотека, в която да скъта книгата, да скрие отново безценния текст сред множество други.

Якоб знаеше, че през вековете това предаване от един Пазител на друг винаги е било рисковано начинание, рядък момент на потенциална уязвимост.

Момент като този.

Знаеше какво трябва да означава това.

„Някой ни е предал. Най-вероятно вътрешен човек.“

Все пак, щом врагът претърсваше това място, предателят очевидно не беше знаел за прехвърлянето на книгата в Англия. Якоб се вкопчи в тази надежда като удавник за сламка.

„Не бива да научават къде я изпратих.“

Книгата трябваше да изчезне отново в историята.

Някакво раздвижване насочи вниманието му към махагоновата врата на кабинета му.

Влезе висок мъж, съпровождан от още двама. И тримата бяха облечени в алени роби с качулки, а лицата им бяха скрити с черен плат.

Якоб се намръщи на тримата и на крещящото им помпозно облекло. Съсредоточи се върху мъжа в средата, който очевидно беше водачът им. Очите му бяха черни като шала, скриващ лицето му. Кожата му, доколкото можеше да я види, беше бледа.

– Никога няма да намерите книгата на алхимика – увери го Якоб и изплю в краката му кървава храчка. – Вече е недостижима за вас.

– Нищо не е недостижимо за Confrérie – отвърна мъжът.

Даде знак на двамата си спътници и те извлякоха настрани трупа на Ели. Коравосърдечното им отношение към безжизненото ѝ тяло и ръката ѝ, оставяща кървава диря след себе си, разпалиха още повече яростта на Якоб. Гневът стегна гърдите и гърлото му.

След като пътят беше разчистен, високият заобиколи локвата кръв, за да приближи стола.

– Професор Хоген, извинявайте. Тази диващина изобщо не трябваше да се случва. Ако бях стигнал до дома ви по-рано, щях да я предотвратя. Не е нужно методите ни да са толкова груби.

На Якоб му беше трудно да долови искреност в думите му. Очите на мъжа си оставаха студени, в гласа му нямаше и капка емоция. Якоб си помисли, че долавя лек френски акцент, но не можеше да е сигурен дори в това.

Мъжът кимна на единия от спътниците си, който носеше метално куфарче, и той отиде до масата наблизо и го отвори. Якоб очакваше да види различни остри инструменти за изтезания. Вместо това върху кадифената подплата имаше три спринцовки и редица ампули.

– Серумите на истината винаги са били прочути с ненадеждността си – със същия безстрастен глас каза високият мъж, докато спътниците му подготвяха смесите. – Поне досега. Днешните разузнавателни агенции усъвършенстваха ревностно пазените си методи. Да, аналозите на тиопентала и скополамина продължават да вършат работа, но добавянето на окситоцин и МДМА определено спомага за пълно сътрудничество.

Двамата мъже напълниха спринцовките и пристъпиха към Якоб. Той се съпротивляваше и се гърчеше, но силни ръце приковаха едната му ръка. Убодоха го игли – една, после втора, но Якоб така и не усети третата. Стаята вече бяха потънала в мрак и брадичката му беше клюмнала на гърдите.

Думите го последваха в забвението:

– В здрача не остават никакви тайни.

Когато се събуди – имаше чувството, че само си е поел дълбоко дъх, – Якоб беше сам. Гората отвън тънеше в мрак, но в помещението танцуваха пламъци. Рафтове и книги горяха навсякъде около него. Димът се кълбеше под тавана. Жегата го изгаряше с всяка глътка въздух. Паниката разпръсна мъглата в главата му. Якоб се опита отново да се освободи, но не пожарът беше накарал сърцето му да затупти бясно. Смъртта и без това идваше за него.

С ужас го изпълваше неизвестното.

„Какво съм им казал?“

Нямаше никакъв спомен да са го разпитвали.

Впери поглед в разпространяващите се пламъци, изпълнен със страх, че този вид смърт е жестокият начин на лидера да му покаже, че истината наистина е била открадната от него.

Преди седмици Якоб дори се беше развеселил, когато научи кое е следващото скривалище на книгата – място, което беше намерил за сардонично подходящо, особено като се имаше предвид съдържанието на тома. Беше споделил с Ели един афоризъм от почитан писател: „Всяка достатъчно развита технология е неразличима от магията“.

Докато огънят и димът се приближаваха неумолимо, Якоб разбра, че пламъците са последно послание към него – особено като се имаше предвид къде беше изпратил алхимическия дневник.

Защото в миналото вещиците са били изгаряни.

3.

31 октомври, 16:15

Ексетър, графство Девън, Англия

Шарън усещаше натиска на времето, но отказа да бърза. Поради ваканцията библиотеката щеше да затвори по-рано, след по-малко от час.

„Трябва да приключа с това...“

Сама в читалнята на Старата библиотека на университета, Шарън внимателно намести илюстрираната книга под обектива на цифровия си фотоапарат, който беше поставен на тринога. Томът – изрисуван на ръка атлас от времето на Елизабет, показващ Уелс и Англия – беше създаден от прочутия британски картограф Кристофър Сакстън през 1579 г. Шарън го беше отворила по средата и се взираше през фотоапарата в изумрудените хълмове, масленожълтите очертания на страните, алените селища. Опита се да си представи ръцете, изрисували така прилежно тази карта.

– Губиш си времето – разнесе се глас зад нея.

Сепната, Шарън неволно натисна копчето за снимане, но ръката ѝ побутна камерата и снимката излезе размазана.

С раздразнена въздишка тя се обърна към студента, който се беше промъкнал зад гърба ѝ в читалнята. Беше Дънкан Максуел, специализант като нея. Беше се записал в нейната програма, но беше част от друга група, съставена от четирима приятели, завършили Оксфорд. Всички бяха мъже, от богати семейства и страшно надути. Шарън беше чувала, че Дънкан бил шестнайсетият поред престолонаследник.

В момента той изглеждаше така, сякаш току-що се е върнал от лов на лисици – сако от туид върху светложълта жилетка, жълто-кафяви бричове и лъснати до блясък черни ботуши. Единствените признаци за небрежност бяха леко рошавата му дръзка черна коса и упоритата четина, която винаги потъмняваше лицето му което само подчертаваше самоувереността в сините му като лед очи.

Той я гледаше с повдигната вежда – може би с любопитство, може би с презрение.

„Откога стои тук?“

Насочи вниманието си обратно към книгата. Беше я поставила върху възглавничка, за да предпази гръбчето ѝ. Меки тежести задържаха страниците отворени. Беше изгубила половин час в подготовка на текста след петдневно чакане на разрешение да снима рядката книга.

– Не е загуба на време – хладно отвърна тя и ѝ се прииска бузите ѝ да не парят толкова силно. – И да, от екипа на библиотеката ми казаха, че копия на атласа вече са дигитализирани от Лабораторията на хуманитарните науки.

– В такъв случай, госпожице Кар, защо ви е да го снимате сама? – Твърдият акцент на Дънкан наблягаше на всяка съгласна с надменно снизхождение. А пък минаването на „вие“ я караше да се чувства като кастрена от директора ученичка.

– Не всички поемаме по лесния път в търсенето на знания. – Тя го изгледа намръщено. – Защо изобщо си тук? Библиотеката скоро затваря.

Дънкан вдигна един сив пакет, вързан с архивистка лента.

– Дойдох да взема поръчка от отдела за специални колекции. Нещо, което ми пратиха от Британската библиотека. И те видях да работиш тук...

– И нахълта.

– Само се опитвам да помогна. – Той въздъхна и твърдите нотки в гласа му се смекчиха. – Видях те да снимаш том, който вече е дигитализиран. Помислих си, че мога да ти спестя ненужен труд.

Шарън преглътна и свали защитата си – малко.

– Работя по задание на доктор Плинт върху есе за пресичането на средновековната наука и магията.

– Аз също. Всъщност двамата като че ли работим върху една и съща личност – астронома и алхимик Джон Дий.

Шарън го погледна.

– Откъде знаеш, че съм го избрала за...

Дънкан вдигна ръка.

– Хората приказват. Особено след повечко халби в „Овена“.

Шарън поклати тъжно глава. „Овена“ беше университетски бар и студентско свърталище. Наоми и Таг се бяха опитвали няколко пъти да я замъкнат там, но вонята на разлят ейл, буйният смях и пиянските подвиквания будеха у нея прекалено неприятни спомени.

Единственият път, когато беше посетила заведението, беше за една викторина с групата ѝ. За съжаление бяха изгубили от отбора на Дънкан, които бяха господарите на заведението онази вечер. По-късно, очевидно прекалил с алкохола, Дънкан се беше опитал да се реваншира, като почерпи всички състезатели. След първата глътка коментарът на Таг за тази проява на щедрост беше: „Ау, никога не бях опитвал по-горчив гинес“.

Шарън го изгледа с присвити очи.

– Значи и ти работиш по материал за Джон Дий?

Тя вече беше запленена от книжовника и ерудит от шестнайсети век. Освен че служил като съветник на кралица Елизабет І, Дий бил дворцов астроном и умел математик. И освен това проявявал жив интерес към алхимията, предсказанията и астрологията. Когато ставаше дума за сливане на наука и магия, малцина можеха да се сравняват с него по всеотдайността си.

Погледна Дънкан.

– И какъв е твоят подход към задачата?

Той пристъпи към нея.

– Работя върху науката на кодирането и как кодовете са се използвали да скриват и в същото време да подчертават мистицизма на окултното познание. Твърди се, че Дий е притежавал копие на Ръкописа на Войнич с неговите шантави илюстрации и неразгадаема писменост. Макар че този въпрос си остава предмет на спорове, няма съмнение, че Дий е притежавал и е бил обсебен от Книгата на Сойга, латински текст върху магия от шестнайсети век, много части от която си остават кодирани. Британската библиотека притежава едно от двете запазени копия на тази загадъчна книга.

Шарън погледна пакета в ръцете на Дънкан.

– Нима са ти я заели?

– На мен ли? Никога не биха го направили. Но все пак успях да уредя да направят снимки на няколко важни страници и да ми ги изпратят. Отдавна се интересувам от криптография. Дипломната ми работа в Оксфорд беше върху киберсигурност и съхраняване на данни с фокус върху ИИ и цифрово криптиране.

Шарън се намръщи объркано.

– Защо си се записал в програмата, щом имаш такава специалност?

Той изсумтя и в реакцията му се долови горчивина.

– Баща ми, той е банкер, ме попита същото. Определено предпочиташе практичността на специалността ми в Оксфорд. – Сви рамене. – И след като научи, че съм кандидатствал за тази специализация, заплаши да се откаже от мен. И все още може да го направи.

Шарън можеше да го разбере – помнеше добре критиките на майка си.

– И все пак си дошъл тук. Защо?

Дънкан погледна часовника на стената.

– Дълга история. Твърде дълга, за да я разказвам сега. Пък и библиотеката скоро ще затвори, ти го каза.

Шарън се намръщи, когато си даде сметка, че ѝ остават най-много петнайсет минути. Насочи вниманието си отново към камерата и отворената книга. Намести страниците с грижливо измитите си пръсти. За разлика от много други, Старата библиотека забраняваше използването на ръкавици, които можеха да причинят повече поражения, отколкото да предотвратят.

За нейно учудване Дънкан не си тръгна, а я приближи.

– Не разбирам – тихо каза той. – Какво отношение има атласът на Сакстън към есето ти за Джон Дий?

Шарън го погледна и реши, че се е приближил прекалено много. Със своите метър и деветдесет той наистина се извисяваше над нея. Тя преглътна.

– През късните си години Дий станал настоятел на Крайстчърч в Манчестър и като такъв поръчал на Сакстън да направи земемерско описание на енорийските граници. Не са запазени копия на работата му, но този нарисуван на ръка атлас на Сакстън включва района на Манчестър. – Тя посочи отворените страници. – Затова искам да ги снимам лично и да ги използвам като заместител на изгубената работа, поръчана от Дий.

– Аха, ясно Но все пак как се отнася това към работата ти?

Шарън обясни, докато снимаше:

– Въпреки че се занимавал с окултизъм и дори вярвал, че може да общува с ангели, Дий бил ревностен католик. Всичките му езотерични занимания, някои от които могат да се нарекат демонични, винаги съдържали подчертани католически гледни точки. Моята тема е сливането на изкуство, астрономия и религия в работата на Дий.

– С каква цел?

– Да докажа колко размити са границите между окултното, религията и науката. Както в миналото, така и днес.

– А истината сигурно се крие някъде в цепнатините...

Шарън успя да скрие усмивката си.

„Именно.“

Дънкан посочи масата, на която имаше потъмнял медальон с верижка. Шарън го беше свалила заедно с два пръстена, преди да вземе книгата.

– Виждам, че имаш медальон на свети Христофор. Католичка ли си?

– Всъщност медальонът беше на баща ми. Той беше полицай. Загина при изпълнение на служебните си задължения. Катастрофа по време на преследване.

– Съжалявам – прошепна Дънкан.

– Стана преди четири години – каза тихо тя, сякаш времето можеше да намали болката.

Взе медальона и го пъхна в джоба на джинсите си. Не беше сигурна защо беше споделила с Дънкан тези неща. Все пак беше премълчала – може би от срам – една важна подробност. В кръвта на загиналия ѝ баща бяха измерени 0,6 промила алкохол. Макар количеството да попадаше в разрешения минимум, наличието му беше достатъчно, за да позволи на крадеца на коли да осъди общината и семейството ѝ. Въпреки профсъюзната помощ и застраховката живот решението на съда беше разорило семейството ѝ. След това майка ѝ беше завила рязко към вярата, която беше загърбвала от много време.

Прекалено огорчена и гневна, Шарън не можеше да последва примера ѝ.

Дори сега тя си оставаше раздвоена за смъртта на баща си и за самия него по принцип. Алкохолизмът на баща ѝ беше прогресирал бавно. От оглупял от обич родител той се беше превърнал в чудовище, което съсипваше живота ѝ. Дори в онези дълбоки падения, когато виковете му я събуждаха, когато имаше чувството, че в къщата вилнее разбеснял се бик, имаше моменти на нежност и загриженост. Когато Шарън беше тийнейджърка, баща ѝ често я водеше на стрелбището. Инструкциите му бяха строги, но смекчени от чувство за хумор и похвалите му. Освен това той я записа на курсове по самозащита и бойни изкуства, където тя спечели кафяв колан по джиу-джицу. За жалост не беше успяла да спечели черен колан преди баща ѝ да си отиде, а след смъртта му курсовете бяха станали прекалено скъпи, за да ги продължи.

Макар че предизвикателствата ѝ бяха харесвали, дълбоко в себе си Шарън подозираше каква е причината зад окуражаването на баща ѝ. Той не искаше само да научи дъщеря си да се пази от суровия свят, но може би и да може да се защити от самия него. Често, когато тя поваляше противника си на тепиха, той се усмихваше и кимаше, но в очите му продължаваше да се чете тревога.

Макар да беше понасяла словесния му тормоз по време на пиянските му изстъпления, той никога не ѝ беше посягал. Физическото посягане беше запазено за майка ѝ. Синини по лицето, натъртвания, счупени нокти. Въпреки това Шарън подозираше, че баща ѝ се беше страхувал, че един ден гневът му може да се стовари върху дъщеря му и може би – съзнателно или не – се беше опитвал да ѝ даде възможност да се защити.

Сега той беше мъртъв и Шарън никога нямаше да научи истината. Дали баща ѝ беше алкохоликът, който измъчваше дома им като някакъв ужасен звяр... или мъжът, който викаше за нея на игрището и който очевидно я обичаше с цялото си сърце?

Спомни си думите на Дънкан отпреди малко и осъзна, че те важат и тук: Истината се крие някъде в цепнатините.

Направи последна снимка на атласа и се изправи.

– Мисля, че е достатъчно.

Оказа се, че е приключила точно навреме, защото вратата на читалнята се отвори и надникна библиотекарката от изследователското бюро. Беше възрастна жена с вързана на стегнат кок сива коса и очила за четене на верижка.

– След пет минути затваряме. Всички материали трябва да се върнат в хранилищата.

– Приключих – каза Шарън. – Ще събера всичко и ще прибера атласа.

Жената кимна и ги остави.

– Мога да ти помогна – предложи Дънкан.

– Няма нужда. Ще се оправя.

– Добре. – Той тръгна към вратата, но спря и се обърна. – Ще ходиш ли на хелоуин партито в „Леми“?

– За жалост не. – „Леми“, както наричаха нощния клуб „Лемън Гроув“, организираше купон за празника. – Кувертите им са доста скъпи.

– Аз имам безплатни, ако искаш.

Шарън поклати глава.

– С приятелите ми вече сме планирали да ходим във „Форума“.

„Където няма куверти.“

Финансите ѝ бяха ограничени, не че изгаряше от желание да ходи където и да било. Партито в университета беше общодостъпно и прочуто с буйността си. За жалост тя така и не беше успяла да устои на приятелите си, които я убедиха да отиде на купона.

– Е... – Дънкан потупа джобовете си, извади черни билети с аленото лого на „Лемън Гроув“ и подхвърли три на масата. – За теб и приятелите ти... ако размислиш.

Шарън не посегна към тях.

– Надявам се да се видим там – добави той, докато излизаше.

Шарън вдигна ръка и изсумтя неопределено. Нямаше намерение да ходи. Всъщност планираше да си тръгне рано, стига да е възможно.

„Разбира се, ако Таг и Наоми ми позволят.“

А това определено беше голямо ако.

4.

17:02

След като Дънкан излезе, Шарън взе атласа на Сакстън от възглавничката и върна големия том в предпазната му кутия. Събра нещата си, нарами раницата, вдигна тежката кутия с две ръце, сякаш носеше поднос, и тръгна към изхода.

Библиотекарката я видя как се бори с вратата на читалнята и дойде да ѝ помогне. Докато Шарън излизаше, възрастната жена докосна ръката ѝ.

– Аз останах последна. Бихте ли ми помогнали да отнеса кутията до хранилището?

Шарън разбираше причината за молбата ѝ. Атласът на Сакстън беше голям и тежеше почти двайсет килограма. Макар да беше стегната и жилава, кльощавата жена определено щеше да има проблем с такъв товар.

Шарън погледна табелката с името ѝ – Маргарет Пийл.

– Разбира се, госпожо Пийл. С удоволствие.

– Благодаря, скъпа.

Всъщност Шарън не се нуждаеше от уговаряне. Винаги беше искала да надникне в някое от многото хранилища на библиотеката. В тези помещения с контролирана температура се съхраняваха най-ценните и редки книги. Шарън вече беше прекарала седмици в ровене в каталозите на библиотеката и събиране на материали, до които никога не би могла да има достъп в Щатите.

Беше прекарала дни в преглеждане на колекцията на лондонското абатство „Сион“, която съдържаше редки книги и ръкописи, взети от монашески орден, основан през петнайсети век. Много богато илюстрирани книги включваха позлатени изображения на Дева Мария. Шарън с изненада откри огледално изписани страници, при които текстът беше изписан наопаки. Подобна писменост представляваше едновременно примитивно кодиране и начин читателят да бъде накаран да се съсредоточи повече върху написаното.

Шарън си спомни за работата на Дънкан върху кодирани текстове.

„Може би трябва да му кажа какво открих...“

Но от друга страна, може би не.

Още помнеше как се беше удрял триумфално в гърдите, когато отборът му спечели викторината в пъба.

Пропъди тези мисли и последва г-жа Пийл, която спря да заключи вратата, преди да продължи навътре в библиотеката. Шарън погледна към изхода. Намираха се навътре в атриума, където цареше мрак, тъй като слънцето вече беше залязло. Отвън в тънещия в сумрак парк светеха улични лампи. Няколко души бързаха пеша или с велосипеди най-вероятно за началото на празненствата в кампуса.

В самата библиотека само няколко лампи осветяваха просторния лабиринт от помещения. Персоналът не беше губил много време при затварянето. Шарън погледна към тънещите в сенки редици рафтове и не видя никакво движение.

По тялото ѝ пробягаха тръпки на безпокойство. Нощта винаги събуждаше у нея особен страх, който не беше плод на суеверие, а се дължеше на реална опасност – трясъка на врата в мрака, несигурните тежки стъпки, внезапните завалени обвинения, резкия вик след първия удар.

Шарън притисна кутията към гърдите си.

Не ѝ помагаше фактът, че тъкмо минаваха покрай голям шкаф с изложба, посветена на Агата Кристи. Много от нещата в него идваха от колекцията на библиотеката и включваха писма и ранни чернови на писателката, в чиито творби убийството беше нещо обичайно.

Докато навлизаха още по-навътре в библиотеката, Шарън се взираше в г-жа Пийл и се опитваше да ѝ подражава. Библиотекарката не показваше никакви признаци на безпокойство, докато вървеше по коридора.

– Хранилището за редки книги е натам.

Шарън я следваше плътно.

– Кой пази библиотеката след края на работното време? Има ли нощна охрана?

Г-жа Пийл се обърна и я погледна над рамката на очилата си.

– Това не е Британският музей, млада госпожице. Разбира се, сградата има алармена система и камери. Освен това охраната на кампуса прави редовни обиколки и проверява вратите. – Присви очи и се усмихна. – Да не би да смятате да ни оберете, госпожице?

– Не и на Хелоуин. Не искам да смутя евентуалните духове.

– Умно. Особено като се има предвид, че Ексетър е градът с най-много духове в цялото Обединено кралство.

Шарън се озърна.

– Наистина ли?

– Така казват. И ако са прави, определено не бихте искали да си разваляте отношенията с тях.

– Ще се постарая.

Най-сетне стигнаха до врата с надпис Редки книги. Г-жа Пийл извади карта и я допря до светещата ключалка. Чу се кратък звън, последван от шепота на плъзгащи се резета.

Преди вратата да се отвори, отвътре се чу приглушен трясък. Шарън отстъпи назад, готова да си плюе на петите, но г-жа Пийл отвори рязко вратата.

Ярък проблясък заслепи за момент Шарън, но библиотекарката решително прекрачи прага и попита рязко:

– Защо никой не ми е казал, че сте още тук?

Шарън я последва, въпреки че притокът на адреналин стягаше гърдите ѝ. Тъй като беше израснала в семейство с алкохолик, тялото ѝ беше настроено да реагира бързо и инстинктивно, когато изникне някаква заплаха.

– Трябва да се записвате и отписвате, когато идвате – сгълча г-жа Пийл човека вътре. – Трябваше да се досетя. Това, че бяхте директор на библиотеките, не ви дава правото да нарушавате правилата ни.

– Извинявам се. – Гласът дойде иззад купчина дървени сандъци, повече от десет. Един от тях лежеше разбит на пода и вероятно беше източникът на шума, който бяха чули преди малко. До него имаше щанга. – Мислех си, че ще остана тук само за няколко минути.

Висок побелял мъж с козя брадичка се изправи зад счупения сандък и махна кичур коса, полепнал по потното му чело. Беше по безупречно бяла риза със запретнати ръкави. Сакото му беше метнато на една количка наблизо. Той изтупа ръцете си и излезе да ги посрещне.

– Можех неволно да ви заключа тук – смъмри го г-жа Пийл и махна към Шарън. – Ако не беше тази студентка с атласа на Сакстън, изобщо нямаше да разбера, че тук е останал някой друг.

Мъжът леко се поклони в знак на извинение.

– Не се притеснявайте, още имам ключове за сградата. Щях да успея да се освободя, ако се беше наложило.

– И все пак трябваше да ми кажете, че сте тук.

– Разбира се. Непростима грешка от моя страна.

Той пристъпи напред и прегърна г-жа Пийл, от което намръщената ѝ физиономия се смени с лека усмивка. Ясно беше, че двамата се познават добре.

След като се освободи от прегръдката му, тя му размаха пръст.

– Не го правете пак.

– Никога, скъпа ми госпожо Пийл.

Мъжът погледна Шарън и леко повдигна вежди.

– Госпожица Кар, нали?

За момент Шарън изгуби дар слово. Беше смаяна, че бившият директор на библиотеките знае името ѝ.

Той отиде при нея, взе кутията с атласа и я сложи на близката количка.

– Помня искането ви за включване в програмата ни по магия и окултни науки. Не сме се срещали официално. Аз съм професор Джулиан Райт.

И ѝ подаде ръка. Шарън я стисна инстинктивно и най-сетне си възвърна умението да говори.

– Вие ръководите програмата на Ексетър.

– Точно така. Следващата пролет ще водя курс по палеография.

Шарън кимна, тъй като изгаряше от желание да се захване с този предмет. Палеографията, изучаването на древни писмености, покриваше всичко, от разчитане на езици до датиране на текстове, като освен това се занимаваше с историята на илюстрациите, което представляваше особен интерес за нея.

Г-жа Пийл ги прекъсна, като сложи ръце на кръста си и погледна купчината сандъци, особено счупения.

– Чух, че сутринта е пристигнала пратка. Дарени книги.

– Завещание – поправи я Райт. Обърна се към сандъците и погледът му стана измъчен. – От един мой приятел и колега. За да ускоря каталогизирането им, уредих сандъците да бъдат доставени в колекцията на редки книги. Дойдох да взема товарителницата, за да я прегледам в кабинета си. Мислех си, че ще се забавя тук само за секунди.

Шарън погледна щангата на пода.

– Правили сте повече от това – сгълча го г-жа Пийл.

– Така е. Хвърлих поглед на списъка и видях някои изключително редки книги, за които сметнах, че е по-добре да бъдат отделени, преди архивистите да опишат колекцията.

Шарън забеляза, че повечето сандъци са отворени. В тях имаше увити в плат книги, наредени вътре и уплътнени със сено. Много от томовете бяха неподвързани и разкриваха стари текстове с избледнели заглавия. Шарън леко се намръщи, когато си даде сметка, че книгите са били събрани набързо. Някои изглеждаха така, сякаш са били набързо извадени и захвърлени настрани.

– Намерихте ли онова, което търсехте? – попита г-жа Пийл.

– Не всичко.

Г-жа Пийл се намръщи.

– Ако сте толкова твърдо решен да продължите, ще остана, докато не свършите. – Тя махна с ръка. – Всички тези тежки сандъци. И с вашите проблеми със сърцето. Не биваше да се захващате сам с тази работа.

– Добре съм. Не мога да искам подобно нещо от вас, скъпа. Хелоуин е. Беше глупаво да се захващам с тази работа толкова късно. Прибирайте се. Както казах, имам ключове. След като свърша, ще заключа сградата.

– Добре, но да не забравите да включите алармата.

Г-жа Пийл даде знак на Шарън да я последва, но тя кимна към разбития сандък.

– Професор Райт, госпожа Пийл е права. Не бива да правите това сам. С радост ще ви помогна. Всъщност много бих искала да съм първата, видяла новите книги.

И това не беше единствената ѝ причина.

„Това е идеален повод да пропусна партито.“

– Честно казано, не бих отказал малко помощ – призна Райт. – Но може би...

Звън от джоба му го прекъсна. Той извади телефона си, погледна екрана и се отдалечи.

– Извинете. Трябва да вдигна.

Г-жа Пийл отведе Шарън настрана.

– Предложението ви е много щедро. И знайте, че няма от какво да се страхувате, че оставате сама с него. Той е изключително почтен човек. Освен това предпочитанията му не са насочени към нежния пол, ако ме разбирате.

Шарън се усмихна на опита на по-възрастната жена, която очевидно беше от друго поколение, да бъде дискретна.

– Благодаря, че ми казахте.

Библиотекарката кимна сериозно.

– Е, в такъв случай ви оставям. – Докосна ръката на Шарън. – Но не му позволявайте да ви държи тук цяла нощ. Вие сте твърде млада и красива, за да прекарвате Хелоуин затворена тук.

– Ако се случи, духовете на Ексетър ще ми правят компания.

Г-жа Пийл я потупа по ръката.

– Духовете няма да ви топлят през нощта, скъпа.

„Така е...“

Шарън много добре знаеше това. Не беше имала истинска връзка от повече от година, а от последния път, когато беше делила легло с някого, беше минало още повече време.

Шарън изпрати г-жа Пийл до вратата на хранилището и ѝ пожела лека нощ.

Докато Шарън затваряше вратата, гласът на професор Райт се повиши зад нея. Звучеше едновременно разтревожено и ядосано. Говореше на немски или на някакъв скандинавски език и всичките твърди съгласни само подчертаваха растящата му възбуда.

Шарън използва времето да вземе кутията с атласа и да отиде при редиците бели метални рафтове на колелца и релси, които можеха да бъдат разделяни един от друг с помощта на черните лебедки в двата им края. Погледна каталожния номер на кутията и върна атласа на мястото му. За щастие нужният рафт беше оставен отворен, след като бяха взели книгата, за да я занесат в читалнята.

След като приключи, тя излезе между рафтовете и видя, че професор Райт е приключил с разговора си. Стоеше скован, все още с телефона в ръка, и сякаш се взираше някъде в далечината.

– Всичко наред ли е? – попита Шарън.

– Не – промърмори Райт. – Изобщо не е.

Шарън вътрешно трепна. Може би беше направила грешка, като беше предложила помощта си. Но вече нямаше връщане назад.

– Мога ли да ви помогна с нещо?

Професорът поклати глава, но после погледът му се фокусира върху нея и очите му леко се присвиха.

– Може би...

Той се обърна и отиде при разбития сандък. Взе щангата и откърти капака с три енергични движения.

– Трябва да е в този сандък...

Шарън отиде да му помогне, но той вдигна ръка, за да я спре. Бързо извади книгите и започна да развива плата, като се мръщеше раздразнено. Накрая взе една книга и махна покритието ѝ. Раменете му се отпуснаха от облекчение, но ръцете му трепереха.

– Тук е.

Загледа се продължително в стария том, после го уви забързано в парчето плат. Шарън успя да зърне само тъмна подвързия и проблясък на метал.

Райт се изправи и отиде при нея. Загледа я с присвити очи – достатъчно дълго, за да я накара да се почувства неудобно.

Накрая заговори.

– Госпожице Кар, като директор на програмата прегледах документите ви за кандидатстване. Прочетох есето ви, в което обяснявате интереса си към програмата на Ексетър. Най-много ме впечатли отдадеността ви на писаното слово. Като библиотекар, също като мен, вие разпознавате важността на запазването на онова, което е застрашено, на пазенето на знания, които не бива да бъдат изгубени.

Тя кимна. Устата ѝ беше пресъхнала.

– Затова трябва да ви помоля за помощта ви. Може да се окаже ненужна мярка, но предпочитам да съм предпазлив.

– Аз... не разбирам. Какво искате от мен?

Той ѝ подаде увитата книга с измъчена физиономия, сякаш ѝ подаваше първородното си дете.

– Трябва да вземете това.

Шарън отстъпи крачка назад. Сърцето туптеше в гърлото ѝ.

– Какво? Защо?

– Боя се, че тук не е безопасно за тази книга. – Той отново пристъпи към нея, протегнал книгата напред. – Трябва да я скриете. Не казвайте на никого къде сте я оставили. Дори на мен, докато не реша, че е безопасно.

Настоятелният му тон му накара Шарън да вземе книгата.

– Защо е толкова важна?

– Иска ми се да имах време да ви обясня. – Той я поведе към вратата и двамата излязоха от хранилището. – Но може би ще е по-добре да знаете колкото се може по-малко.

Шарън забърза до него, като се мъчеше да проумее тази отговорност и се питаше дали не е било по-добре да откаже. Но си спомни преценката на г-жа Пийл за професора: „Той е изключително почтен човек“.

Притисна книгата към гърдите си и взе решение.

– Какво да правя с нея?

– Не се опитвайте да я отваряте. Просто я пазете.

Стигнаха до изхода и Райт отключи вратата. Преди Шарън да излезе, професорът сграбчи ръката ѝ.

– Ако се случи нещо с... ако не ви потърся до утре сутринта, обадете се на този номер. – Тикна в ръката ѝ визитка. – Съжалявам, че слагам този товар на плещите ви.

Пусна ръката ѝ, избута я навън и заключи. Шарън впери поглед през стъклото. Фигурата му се беше превърнала в черен призрак. Шарън внезапно усети, че във всичко това има нещо повече, отколкото Райт беше склонен да сподели. И това стана още по-ясно, когато той постави длан на стъклото.

Приглушените му думи достигнаха до нея:

– Не се доверявай на никого.

След което силуетът му изчезна.

5.

23:00

– Часът на вещиците наближава – предупреди Наоми и размърда зловещо пръсти.

Трябваше да се наведе към Шарън, та тя да я чуе. Бумтящата музика заплашваше да оглуши събралата се във „Форума“ тълпа. Тримата бяха дошли преди час и се бяха разположили на балкона на втория етаж, откъдето можеха да наблюдават множеството долу.

Купонът кипеше с пълна сила в „Улицата“, просторната зала, която свързваше различни центрове от централната част на университета – студентския център, аудиторията на възпитаниците и основната библиотека на кампуса. Въпреки това огромното пространство не успяваше да удържи цялата веселба. Групи празнуващи се изсипваха през северния и южния изход на откритите пространства навън.

– Ако е вещерски час, определено сме облечени за него – извика Шарън.

И приглади черната рокля, която обгръщаше тялото ѝ по-плътно от приличното. Взетият назаем костюм, осигурен от Наоми, вървеше с черна пелерина с качулка.

– Не сме ли малко крещящи с тези костюми? – Шарън докосна сребърния пентаграм, който висеше на верижка между гърдите ѝ.

Наоми сви рамене.

– Ако хората си мислят, че сме дошли в Ексетър да правим заклинания и тайни ритуали, по-добре да изглеждаме по подходящия начин.

– Като вещици ли?

– Като секси вещици – уточни Наоми.

Таг се опря на бастуна си и каза:

– Аз предпочитам секси некромант.

Беше избрал черен костюм с кървавочервен пояс и бяла риза с набрана яка. Лицето му беше бледо от пудрата, а очите му приличаха на кухи от черния грим. Освен това беше сменил обичайния си бастун с по-изящен, със сребърна сова на дръжката.

– Наистина сме секси – съгласи се Наоми и прегърна Таг през кръста. – Така че нищо не ни пречи да парадираме с това.

Шарън застана при парапета на балкона. Долу едни танцуваха на попмузика, а други се бяха събрали на групи и се смееха и гуляеха. По принцип на събитието не се допускаше алкохол, но тя забеляза как някои си подават тайно плоскѝ. По-дръзките пиеха открито.

Шарън поклати глава. Беше решена да се махне оттук колкото се може по-скоро.

И с основателна причина.

Директно срещу нея беше входът към новата основна библиотека на университета, която беше като строго напомняне за отговорността, която ѝ беше натрапена. Покрай суматохата през цялата вечер тя не беше имала време да си даде адекватно сметка какво се беше случило.

Последните думи на професор Райт отекнаха в главата ѝ.

Не се доверявай на никого...

По-рано, докато се връщаше в апартамента, Шарън беше бързала под уличните лампи и се беше оглеждала дали някой не я следи. Накрая прохладната нощ и липсата на очевидни заплахи успокоиха разтуптяното ѝ сърце. Все пак, когато се прибра, се беше опитала да се измъкне от партито, но Наоми вече беше взела костюмите им. Освен това не ѝ се искаше приятелите ѝ да отидат на празненството и да я оставят сама в апартамента.

– Какво има? – попита Таг. Беше се намръщил загрижено, показвайки съчувствената си природа. – Необичайно си мълчалива.

Наоми явно изобщо не забелязваше този факт.

Тя се поклащаше в такт с музиката, държеше телефона си на стика за селфита и увековечаваше нощта в УичТок.

Таг махна към тълпата долу.

– Заради тях ли? Всички вече доста са направили главите. Знам, че не обичаш да си сред...

– Не е заради тях. – Шарън погледна към тавана, който беше разделен на големи триъгълници от стъкло и дървени плоскости.

– Тогава какво?

Тя поклати глава. Не беше казала на приятелите си за случилото се. Мълчанието ѝ не се дължеше толкова на предупреждението на професора – не се доверявай на никого, – колкото на собствените ѝ трудности да приеме внезапно стоварилата се върху нея отговорност.

Просто я пазете.

Когато се беше върнала в апартамента, беше скрила книгата в стаята си. Още беше нервна, че я е зарязала. Квартирата им – единствената, която можеше да си позволи дори с двама съквартиранти – се намираше в доста съмнителна част на града. Миналата седмица в квартала им беше станал обир. И покрай буйната природа на Хелоуин Шарън се питаше дали е било разумно да оставя книгата без надзор.

Но не беше имала избор. Тясната ѝ рокля, дори с пелерината, не позволяваше да скрие каквото и да било, особено нещо обемисто и четвъртито като книга.

– Искаш ли да излезем за глътка чист въздух? – предложи Таг. – Тук става задушно.

Шарън кимна. Не можеше да скрие облекчението си.

– Господи, да. Да се махаме оттук.

– Звучи ми добре – каза Наоми. – Тъкмо ще убия един фас.

Таг се намръщи.

– Пушиш? Сериозно ли?

С церебралната си парализа Таг намираше за отвратително човек да излага здравето си на ненужен риск.

– Не съм закоравяла пушачка. Паля само при специални случаи. – Наоми се усмихна и ги поведе. – А днес е празник.

Слязоха по стълбите и си запробиваха път през тълпата, което само засили напрежението на Шарън. Тя изскочи едва ли не тичешком през изхода. Отвън се долавяше миризма на трева и цигари, но есенният въздух си оставаше възхитително свеж, а наоколо нямаше толкова много хора. Повечето студенти се мотаеха на широките подобни на тераси стълби вдясно от нея. Мнозина се бяха разделили на двойки и се прегръщаха страстно.

Шарън поведе приятелите си наляво, където имаше няколко езерца, събиращи дъждовна вода. За да се засили впечатлението за естествени водоеми, покрай езерцата растяха тръстики, а в тъмните им води тук-там се виждаха лилии.

Недалеч група студенти заговори възбудено. Едва тогава Шарън чу сирените през гърмящата музика. Студентите се бяха обърнали на юг, към приближаващия вой.

Наоми тръгна към събиращата се тълпа.

– Става нещо.

Шарън преглътна и я последва. Сирените допълнително опъваха и без това опънатите ѝ нерви. Когато стигнаха края на площада, който гледаше на юг към кампуса, една пожарна се понесе с включени светлини по „Принс ъф Уелс Роуд“, следвана от линейка с включена сирена.

– Май идват насам – отбеляза Наоми. И се оказа права, тъй като двете коли рязко завиха по пустата улица, водеща към „Форума“.

Само че пожарната наби спирачки малко след това, с примигващи светлини и виеща сирена.

Таг посочи с бастуна си.

– Онова там дим ли е?

От една съседна сграда се издигаше плътна черна колона, осветена от сигналните светлини. През няколко прозореца се виждаше червеникаво сияние. Един прозорец се пръсна и избълва пламъци, които облизаха тухлената фасада.

– Старата библиотека – каза Наоми.

Таг свали бастуна си и се наведе към Шарън.

– Ти не беше ли там днес следобед?

Шарън отстъпи крачка назад, сякаш се опитваше да отрече случващото се. Спомни си предупреждението на професор Райт: Тук не е безопасно.

Таг се взираше в нея с гримираните си в черно очи.

– Трябва... трябва да се прибираме – задъхано каза тя. – Веднага.