Дъхът на хищника

1.

Денят, в който Слоун Купър умря, започна преди зазоряване и приключи малко преди полунощ. Като младши сержант в Полицията за природни ресурси, тя беше помогнала за залавянето на трима мъже, които през по-голямата част от есента тормозеха, нападаха и ограбваха туристи по пътеките в планините на Западен Мериленд.

Тримата мъже, двама братя и баща им, смятаха обществените земи за своя собственост, като суверенни граждани, а всички, които пресичаха границите им – за нарушители.

Сега, след тридневна операция, по време на която Слоун лично обезоръжи бащата, Джон, известен като Червения Боусън, и тримата бяха задържани. Тя предполагаше, че ще прекарат дълъг и приятен престой във федерален затвор, за да размишляват върху грешките си.

Толкова удовлетворяващо.

Освен това искаше третата нашивка, искаше званието „сержант“, а този арест можеше да ѝ помогне да го постигне.

Тъй като спечели жребия, тя пое волана на път обратно към Отдела за специални операции, докато партньорът ѝ се отчиташе на съпругата си.

Джоел Уорън, върлинест мъж с тъмнокафява кожа и късо подстригани къдрици под филцовата си каубойска шапка, имаше измамно мързелив маниер, който прикриваше остър ум и енергия, достатъчна да захрани малък град.

Бяха се обучавали заедно, после и двамата искаха да работят в Бюрото за криминални разследвания. Той, роден и израснал във Вашингтон, и тя – от малко градче в същите тези западни планини, бяха намерили ритъма си още в началото.

Партньорството им, вече почти пет години, работеше въпреки – или може би благодарение на – противоположните им характери. Той: безгрижен добряк, от типа „свърши си работата и се прибери вкъщи“. А тя: енергична, амбициозна и сдържана.

Докато шофираше, слушаше с половин ухо как той казва на съпругата си, че са на път за вкъщи.

Той омаловажи трите брутални дни, не спомена факта, че са били обстрелвани, нито посиненото око, което Слоун беше получила по време на акцията.

Слоун знаеше, че го прави не само за да спести на Сари мрачните подробности. За Джоел това вече беше минало. Той живееше в настоящия момент, за него важното беше сега.

Не можеше да не се възхити на способността му да отделя и неутрализира негативните мисли.

Когато свърши с разговора, Джоел намести отново безкрайните си крака, така че да му е по-удобно.

– Все още не би трябвало да ти казвам.

– Да ми кажеш какво?

– Казах на мама, а Сари – на родителите си. Трябваше да изчакаме още две-три седмици, но...

Тя беше опитен следовател и познаваше Джоел както би познавала брат си, ако имаше такъв.

– Бъзикаш се! Сари е бременна?

В кафявите му очи проблеснаха пламъчета и той посочи с пръст към нея.

– Виждаш ли, не ти казах. Ти стигна сама до заключението и си права, сестричке. Забремених готиния задник на Сари. В деветата седмица е.

– Мили боже, Джоел! – От радост тя вдигна юмрук във въздуха, после удари Джоел по рамото. – Ще ставаш татко.

– Вече се чувствам като такъв. Странно, нали, но е така. Мама казва, че е момиче, а ти знаеш, че мама никога не греши.

– Мама Ди никога не греши. Но ще се радваш и ако е момче, нали?

– Ще се радвам.

– Как е Сари?

– Повръщаше всяка сутрин в продължение на около месец, но пристъпите вече отшумяха. Слава богу! Казва, че няма търпение да надебелее. Имаме много за какво да сме благодарни в Деня на благодарността след няколко седмици.

Той я погледна с ослепителна усмивка.

– Ще станеш леля, сестричке.

– Леля Слоун винаги ще има бисквитки. Много се радвам за теб, Джоел. О, човече, толкова се радвам и за двама ви. Ще се справиш чудесно.

– А ти и Матиас? Мислила ли си да направите следващата стъпка?

– Имаш предвид – да заживеем заедно?

Дори не ѝ беше минало през ума да се обади на мъжа, с когото се виждаше от почти година. От друга страна, Матиас не би очаквал това – и не би се зарадвал на обаждане след десет вечерта.

– Не съм сигурна – каза тя. – По-скоро не, но не съм сигурна... И знам какво си мислиш. – Тя го погледна. – Не съм сигурна означава просто не. Но всъщност означава не съм сигурна и все още не. Добре сме си така, както сме сега.

– Мм-хмм.

Тя само завъртя очи, защото познаваше този звук. Означаваше, че според него тя се самозаблуждава.

Може би, но харесваше живота си такъв, какъвто е.

– Искам „Д-р Пепър“ – каза той.

– Винаги искаш „Д-р Пепър“.

– „Д-р Пепър“ ми дава енергия.

– Знам, знам, добре. И без това трябва да пишкам. А междувременно може да заредим.

Още един километър в която и да е друга посока и всичко щеше да се промени, но тя бързо зави надясно и излезе на следващия изход.

Измина половин километър по път, лъкатушещ през същинска пустош, и спря рязко. Паркира до газовите колонки.

– Напълни резервоара. Аз ще купя на бъдещия татко питието, което иска. Татко – повтори тя. – Мамка му, Джоел!

Тя слезе от пикапа – атлетична жена с руса коса, прибрана в кок под каубойската ѝ шапка. Очите ѝ (лявото със синина), големи, с форма на бадем и наситенозелени, се открояваха на лицето с изразени скули, тънък нос и дълга, рязко очертана уста.

Подобно на безгрижния маниер на Джоел, хората често погрешно приемаха тези големи, сякаш излезли от приказка очи за меки и нежни. Тя можеше да вдигне от лежанка шейсет и осем килограма – почти четиринайсет над собственото си тегло, – да накара боксовата круша да вибрира ритмично и да пробяга километър и половина за шест минути.

Беше прекарала детството си в разходки по пътеките на Алегейни, в плуване и гребане на езерото през лятото, каране на ски и обикаляне със снегоходки през зимата. Животът на открито беше закалил физиката и ума ѝ. Искрено вярваше, че амбициите и избраната от нея кариера ги оползотворяваха максимално.

Влезе в минимаркета с мисълта да отиде до тоалетната, след което без да спира да измине втората половина от пътя до вкъщи, където щеше да вземе дълъг горещ душ и да заспи в собственото си легло.

Още щом вратата се затвори зад нея, знаеше, че нещо не е наред.

Позата на мъжа, който стоеше с гръб към нея – бял, с кестенява коса, висок около един и осемдесет, – и широко отворените очи на продавача, които изразяваха страх, я накараха да сложи ръка на оръжието си.

Стана много бързо.

И същевременно сякаш продължи вечно.

Мъжът се обърна и оръжието, което вече държеше в ръката си, гръмна.

Първият изстрел одраска челото ѝ, остро, шокиращо ужилване, което ѝ даде миг, за да извади оръжието си.

Но вторият я удари в гърдите, метна я назад, на земята, и я прониза непоносима болка.

Видя мъжа, който притича покрай нея – на около трийсет години, с кафяви очи и малък белег на дясната буза, – докато дишаше тежко и шокиращата болка се разпространяваше из цялото ѝ тяло.

Помъчи се да вдигне оръжието си, но светът потъмня. Опита се да извика на Джоел, за да го предупреди, но едва можеше да си поеме дъх.

Стрелецът – с черни ниски маратонки „Адидас“, сив шлифер и дънки с разръфани краища – започна да избледнява в съзнанието ѝ.

Тогава Джоел се озова до нея и започна да притиска гърдите ѝ толкова силно, че болката пищеше в главата ѝ.

– Слоун, Слоун! Погледни ме. Остани с мен, по дяволите. Ранен полицай, ранен полицай. Нужна е незабавна медицинска помощ.

Тя се втренчи в лицето му – познаваше това лице, – докато думите му се разпадаха и изчезваха в празнотата.

Тогава лицето му се приближи, толкова близо, че блокира всичко останало, а очите му – тъмни като две нови луни – пламтяха свирепо.

– Остани с мен. Идва помощ. Аз съм тук, тук съм.

– Боли.

– Знам, сестричке, знам. Използвай тази болка и остани с мен. Аз съм с теб. Не отивай никъде. Остани тук, остани с мен.

Болката заличи времето и пространството. Тя се удави в нея и потъна. Когато излезе на повърхността, болката дойде с нея. Пищеше като сирени. Лица, които не познаваше, изстрелваха думи, които не разбираше.

Студ, жесток студ я обгърна, но не заглуши дивата, неумолима болка.

Но чу Джоел – някъде, докато светът препускаше с бясна скорост.

– Ти си силна. Ти си адски корава и ще се бориш. Чуваш ли ме? Чуваш ли ме, Слоун?

Всичко беше бяло. Наоколо викаха, но гласовете се блъскаха в ушите ѝ и се разсейваха. Светлини, твърде много светлини, които причиняваха болка на очите ѝ, затова ги затвори.

После отново се появи Джоел, който я стискаше за ръката, със свирепи очи.

– Тук съм. Ще бъда тук. Бори се, по дяволите, Слоун. Не се отказвай.

После всичко изчезна. Болката, светлините, гласовете. Всичко потъна в мрак.

Когато светлината се върна, беше мека, прозрачна. Чувстваше се свободна в тази светлина, докато се рееше. Докато гледаше жената на масата. Толкова бледа, толкова неподвижна. Толкова много кръв.

Всички тези хора около нея. Те бяха разрязали клетото същество, помисли си тя, преди да осъзнае с бегъл интерес, че тя беше това клето същество.

Това съм аз там, долу.

Някой извика: „Отдръпнете се!“ и дефибрилаторите разтърсиха тялото ѝ. Както се рееше, тя въздъхна. Те работеха толкова усърдно, а тя – аз – изглеждаше уморена от всичко това. Толкова уморена от всичко това.

Можете да я пуснете, помисли си тя. Пуснете ме.

Дефибрилаторите я разтърсиха отново, но тя ги игнорира.

Виждаше толкова много от мястото, където се рееше. Джоел крачеше напред-назад, с телефон до ухото си. Можеше дори да го чува.

– Все още е в операционната. Семейството ѝ е на път. Ще ти се обадя, когато излезе от операция.

Гледаше как той бърше сълзите си и това я трогна. Искаше да му каже, че е добре, че е спокойна в тази мека, красива светлина. Но по ризата му имаше кръв, а очите му бяха съкрушени.

– Няма да я изгубим, Сари. Няма. Тя ще се бори. Няма да се предаде. Все още не е казала последната си дума. Сари, тя няма да се предаде.

Добре, добре, по дяволите.

Отново погледна надолу към себе си. Помисли за Джоел и за бебето, което очакваха. Помисли за родителите си, за сестра си.

Когато следващия път я разтресоха с дефибрилаторите, им позволи да я отведат обратно в черния мрак.

Когато се събуди, все още изпитваше болка, но приглушена, сякаш задушена под топло одеяло. Въздухът имаше характерна остра миризма, която веднага ѝ подсказа, че се намира в болница, още преди да чуе писъка на апаратите.

Светлината, мъждива, но остра, притискаше клепачите ѝ и я караше да копнее поне за миг да се върне онази мека и прозрачна светлина.

– Тя се събужда, Джоел. Слоун? Миличка, мама е. Отвори очи, съкровище. Слоун, бебчето ми, отвори очи.

Тя премигна. Това ѝ костваше много усилия и тъй като всичко беше замъглено, реши, че не си заслужава. Понечи отново да затвори очи.

– Хайде, стисни ми ръката и отвори очи. Хайде, можеш.

Усети устните на майка ѝ да се притискат към опакото на ръката ѝ, дланта ѝ, пръстите ѝ.

– Браво, момичето ми.

– Болница – успя да промълви. Гърлото ѝ беше като шкурка, езикът ѝ – дебел и сух като дъска.

– Точно така, ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

И всичко нахлу обратно в съзнанието ѝ. Минимаркетът, мъжът на касата. Взривът от болка.

– Бях простреляна! – Тя се опита да се изправи, но едва успя да помръдне главата си. – Джоел...

– Тук съм, сестричке.

Сега, когато зрението ѝ се проясни, тя ги видя. Майка ѝ, бледа като призрак, със зачервени очи, под които се бяха появили дълбоки сенки, и Джоел, който изглеждаше напълно изцеден.

– Колко зле е положението?

– Вече всичко е наред. – Той се наведе, целуна майка ѝ по главата и стисна ръката на Слоун. – Ще повикам доктора.

– Сега всичко ще бъде наред. – Елси Купър целуна отново ръката на дъщеря си.

Сълзи, две топли капки дъжд, капнаха по кокалчетата на Слоун.

– Баща ти и Дреа са наблизо. Редуваме се на смени.

– Откога съм тук?

– Спиш от известно време, но така тялото ти се възстановява. Днес е третият ден. Първо те поставиха в кома, за да можеш да спиш. И ето че се събуди. Миличка? Усещаш ли този бутон? – Тя насочи ръката на Слоун. – Ако те боли, натисни този бутон, за да ти дадат лекарство.

– Добре. Чувствам се... раздробена.

Елси се усмихна, макар че по бузата ѝ се стече сълза.

– Не се учудвам. Ето я и медицинската сестра. Това е Анджи. Тя беше много добра с теб. С всички нас.

– Радвам се, че си се събудила.

Прошарената черна коса на медицинската сестра беше вдигната на кок, а бледосинята ѝ престилка беше на червени цветя. Слоун прецени, че е на около четиресет години, и почувства облекчение, когато забеляза, че кафявите очи на жената се усмихват заедно с устните ѝ.

– Доктор Винсенти ще дойде след малко. Елси, Джоел, защо не ми дадете няколко минути, за да се погрижа за Слоун?

– Ще сме отвън – каза Елси.

– Колко зле е положението? – попита Слоун в момента, в който вратата се затвори. – Сериозно ли съм ранена?

Анджи провери интравенозните системи, мониторите, а след това и пулса на Слоун с ръка.

– Джоел каза, че няма да искаш да ти спестя нищо, така че ще ти призная, че беше зле. Но сега е по-добре. Ще се възстановиш напълно и това трябва да ти е достатъчно, затова не се насилвай. Доктор Винсенти и хирургичният екип... За по-добри специалисти не можеш и да си мечтаеш.

– Аз умрях.

– Напротив, напълно жива си. – Анджи поднесе чаша със сламка до устните на Слоун. – Пийни малко вода.

Тъй като я измъчваше жестока жажда, Слоун се подчини.

– На операционната маса умрях. Трябваше да ме съживят.

Анджи остави чашата настрана и хвана ръката на Слоун.

– Преживяла си нещо?

– Но какво? Приложиха ми електрошок, нали? Сърцето ми спря и ми направиха електрошок. Мисля, че три пъти.

– Куршумът не е уцелил сърцето, но да кажем, че операцията беше сложна. Винсенти е много, много добър. Ти си млада, здрава и силна. Но ако оставим тези фактори настрана, можем да кажем, че не ти е дошло времето.

– Три пъти.

– Да. И ето те, жива, будна, в съзнание. Жизнените ти показатели са добри. Състоянието ти е стабилно. Ако зависи от мен – а наистина зависи, – ще подобрим още състоянието ти следващите двайсет и четири часа. Сега, ако не си прекалено уморена, а ако си, няма проблем, останалата част от семейството ти иска да те види.

– Да, разбира се.

– Семейството също има значение.

Анджи нежно повдигна Слоун и обърна възглавницата откъм хладната страна.

– Хората, които те обичат, имат значение. А ти си обичана. Бутонът за повикване е точно тук, ако имаш нужда от мен. Доктор Винсенти ще дойде скоро.

Баща ѝ и сестра ѝ влязоха. Баща ѝ, с кестенява коса, в която се забелязваха сребристи нишки, и подстригана брада, със зелени очи, блестящи от сълзи, се наведе и притисна грапавата си, небръсната буза към нейната.

Тя усети как той трепери, как вдишва въздух, за да възпре сълзите си.

– Добре съм, татко. Казаха, че съм добре.

– Уплаши ме до смърт, Слоун. Дай ми само минутка.

Тя кимна и погледна през рамото му към сестра си. Дреа, с лице, осеяно с петна от скорошните сълзи, с обичайно лъскава кестенява коса, която сега беше безжизнена и прибрана в небрежна опашка, избърса очите си, сини като тези на майка им.

Тя хвана ръката на Слоун и се усмихна.

– Уф.

– Това обобщава всичко.

Дийн Купър вдигна глава, после обгърна лицето на Слоун с ръце, груби като брадата му.

– Опитай се никога повече да не ми причиняваш подобно нещо.

– Добре, татко.

По стар навик той я целуна по челото, по бузите, по устните.

– Знам, че си уморена и имаш нужда от почивка. Но знай, че ние сме тук.

– Знам. – Тя се помъчи да прочисти мозъка си от мъглата. – Кой се занимава с бизнеса?

– Погрижили сме се за всичко. Не се притеснявай.

– Много хора в Херонс Рест те подкрепяха – добави Дреа. – И много от тях се включиха, за да помогнат работата да върви гладко.

– А Джоел? Той е нашият герой. И двамата сте герои.

Усети, че започва да губи съзнание, и се бореше да остане будна.

– Хванахме ли го? Бял мъж, около трийсет и пет годишен, кестенява коса и кафяви... Хванахме ли го?

Но тя се унесе и не чу отговора.

Когато болката я събуди отново, Джоел седеше до леглото и четеше износеното книжно издание на „То“ на Стивън Кинг, което винаги носеше в чантата си.

Слоун си спомни, че го беше попитала защо носи точно тази книга. Той ѝ беше казал, че когато е далеч от дома, тя му напомня, че каквото и да се случва, то не може да е по-лошо от Пениуайз.

За да провери теорията му, прочете книгата и нямаше как да не се съгласи.

– Този път бях на косъм – промърмори тя.

Той вдигна поглед, после остави книгата настрана.

– Здравей.

– Хванахме ли го?

– Натисни бутона. Изпитваш болка.

Тя поклати глава и веднага се запита как толкова просто движение може да причини още по-голяма болка.

– Искам да остана будна. Стрелецът...

– Чух изстрелите – два изстрела. Той изтича, стреля по мен. Пропусна. Отвърнах на огъня и го раних. Записах номера, марката и модела на колата, в която се качи, но не можах да тръгна след него. Ти лежеше на пода и кървеше.

– Усетих нещо нередно – продавачът беше уплашен. Ръката ми беше на оръжието, но той се обърна и стреля. Два пъти?

– Два пъти.

– Дори не извадих оръжието си.

– Напротив, извадила си го, сестричке. Беше в ръката ти, когато стигнах до теб. Повиках линейка и предадох информацията за колата и заподозрения. Когато те качваха в линейката, вече го бяха заловили. Натисни бутона и ще ти разкажа останалото.

Тя го натисна и болката леко отстъпи.

– Добре, отзовалите се полицаи забелязали колата, която се движела хаотично, и нищо чудно, защото го уцелих точно под мишницата. Той загубил контрол над колата, блъснал се в дърво – бричката загубила битката. И глупакът излязъл и започнал да стреля. Идиот.

– Има ли други ранени?

– Не.

– Цивилният, продавачът на касата?

– Той е добре. Беше уплашен, може би е напишкал панталоните си. Но ми даде една тениска от стелажа, за да притисна раната на гърдите ти.

– Той стреля два пъти. Не си спомням ясно, но... – Объркана, тя вдигна ръка към дясната страна на челото си и докосна превръзката.

– Да, няма проникване. Имаш около десет шева на челото.

Изстрел в главата, помисли си тя. Ужилването на хиляда бесни оси.

– Можеше да е по-лошо.

– Можеше.

– Мама, татко, Дреа. Те бяха тук, нали?

– Да.

– Всичко ми е в мъгла.

– Казаха, че ще е така за известно време. Не се притеснявай. Бяха тук през цялото време. Убедих ги да се приберат у дома, тъй като бяха дошли само с дрехите на себе си и нищо друго. Ще се върнат сутринта.

– Кога мога да се махна оттук? Не трябва ли да поговоря с лекаря?

– Вече си говорила с лекаря.

– Кога?

– Днес следобед. Ту се унасяше, ту идваше на себе си. Направиха ти куп изследвания и си в доста добро състояние. Вероятно утре ще те изправят на крака, за да се разтъпчеш малко.

– Кога мога да се махна оттук? – Искаше да се разхленчи и почти го направи. – Тук мирише на болни хора.

Понеже беше казала същите думи и последния път, когато се беше съвзела, той само се усмихна.

– Ти си болна, сестричке. Трябва да следят за инфекции и такива неща. И трябва да те накарат да станеш и да се раздвижиш малко. Виж, куршумът е разкъсал... дай ми секунда.

Той затвори очи.

– Манубриум. Да, това и едно ребро. Така че извадиха костни фрагменти. Имаш счупено ребро и дупка в гърдите. Да не говорим за раната в коравата ти глава. Така че легни и се отпусни. Ще отнеме няколко дни.

– Наистина искам да говоря с лекаря. Може ли просто да го повикаш?

– Слоун, два часа сутринта е. Остави човека на мира.

– Два? Сутринта? Мамка му, какво правиш тук? Върви си вкъщи. – Развълнувана, тя успя да се изправи на няколко сантиметра, но после просто се отпусна назад. – Сари е бременна. Бременна е, нали? Не съм го сънувала?

– О, няма съмнение, че е бременна, лельо Слоун. Вчера дойде да те види. Всички от Централното бюро за разследвания дойдоха. И всеки един от тях даде кръв. Загуби много.

Той разтри ръцете по бедрата си, понеже усети, че започват да треперят.

– Сега обаче направо преливаш... И двамата ти дядовци и баби дойдоха, както и чичо ти, братовчедите ти, капитан Хам и цяла сюрия хора.

– Не си спомням нищо. Всичко е толкова объркано и неясно. Освен... че умрях на масата. На операционната маса.

– Изскубнаха те от ноктите на смъртта.

– Да. Трябваше да ми направят електрошок три пъти. Реех се някъде.

Но макар и всичко останало да беше замъглено, това ѝ беше ясно като полирано стъкло.

– Наблюдавах ги. – Тя говореше бавно, докато си спомняше всяка подробност. – Видях те – как крачеше по коридора, с кръв по ризата си. Моята кръв. В някакъв коридор, говореше по телефона. Леко ридаеше. Каза, че семейството ми идва и че ще се обадиш, когато изляза. Бях в операционната и щеше да се обадиш, когато изляза.

Той потърка ръката ѝ, която държеше в своята.

– Шегуваш ли се с мен?

– Всичко е толкова ясно, Джоел. Как е възможно това да е толкова абсолютно ясно, а всичко останало да е замъглено? Бях на път да се откажа. Чувствах се толкова лека и щеше да е толкова лесно просто да се откажа. Но ти ридаеше и си спомних, че ми беше казал, че трябва да се боря. Да не се предавам, да се боря. И така и направих.

Той стана и се приближи до прозореца. Открехна леко завесите и погледна през пролуката в тъмнината.

– Говорех със Сари. Тя беше уплашена, плачеше и искаше да дойде. Трябваше да я успокоя, да я убедя да изчака, докато ѝ кажа да дойде. Тя те обича.

– Знам. И аз я обичам.

Той се замисли за момент, преди да се върне и да седне отново.

– Предполагам, че това те превръща в чудо, сестричке.

– Не се усещам така. От мен се подава тръба...

– Казаха, че е за дренаж. Скоро ще я махнат.

– Накачулили са ме с всички тези неща.

– Интравенозни системи, катетър... каквото е необходимо.

– Това е ужасно – реши тя. – Освен това боли. Навсякъде. Защо ми се хилиш?

– Подобряваш се. Кучката в теб се пробужда и това е добър знак.

– Чудесно. Помогни ми да избягам оттук. Хайде, измъкни ме оттук. Умирам от глад.

Той се изправи.

– Гладна ли си?

– Гладен е човек, който иска пакет чипс. Аз казах, че умирам от глад.

– Ще ти донеса нещо.

Когато той изхвърча навън, Слоун се предаде и натисна отново бутона.

Унесе се, но остана близо до повърхността. Събуди се отново, когато Джоел се върна с малка пластмасова купа и лъжица.

– Казаха да започнем с това.

– И какво е то?

– Телешки бульон.

– Това звучи отвратително. – И на жената, която само преди няколко дни беше вдигнала шейсет и осем килограма от лежанка, лъжицата бульон ѝ се струваше като тежест от четири килограма и половина. – Наистина е отвратително – каза тя и се насили за още една лъжица.

Успя да поеме четири глътки, преди да се изтощи.

– Съжалявам, не мога повече. – Чувстваше, че се унася, че отново потъва. – Върви си у дома, Джоел.

Вместо това той остави купата настрани, после прокара кокалчетата си по бузата ѝ, преди да седне. Взе книгата си, протегна крака и се зачете.

Когато се събуди отново, отворените завеси пропускаха слънчевите лъчи. Сестра ѝ седеше до нея, с разпусната коса, чиито блестящи вълни се стелеха около раменете ѝ, и решаваше кръстословица на таблета си.

Слоун каза:

– О, боже.

Дреа вдигна поглед и се усмихна широко и лъчезарно.

– И аз се радвам да те видя.

– Колко време бях в безсъзнание този път?

– Сега е малко след девет в този слънчев ноемврийски ден. Изгоних Джоел, което не беше лесно. Мама и татко ще дойдат следобед. Искаш ли да закусиш?

– Може би. Искам да се махна оттук, Дреа.

– Кой не би искал? Чух, че тази сутрин ще направиш първите стъпки в тази посока – буквално. Нека да видя дали мога да ти намеря нещо за ядене.

Когато сестра ѝ излезе, Слоун успя да открие дистанционното и повдигна задната част на леглото с още няколко сантиметра. И за първи път огледа добре стаята.

Много цветя. Това беше мило – чувстваше се благодарна. Щеше да бъде още по-добре, ако с цветята беше в апартамента си, но все пак беше благодарна.

Стените бяха бежови, което не беше изненада, имаше много машини, няколко стола и врата, която, както предполагаше, водеше към банята. През прозореца можеше да види няколко сгради, дървета и паркинг.

За първи път ѝ хрумна, че не знае къде се намира.

– Къде съм, по дяволите? – попита тя, когато Дреа се върна.

– В Хейджърстаун, най-близката болница. И трябва да ти кажа, че през цялото време се държаха страхотно. Анджи ще ти донесе закуска и новини! Лекарят ще дойде да ти махне катетъра. Ще се разходиш.

– Навън?

– Не. – С професионално веселия глас, който използваше с клиенти, Дреа продължи: – Имаме голямо разнообразие от дейности на закрито, подготвени за вашето забавление и развлечение.

– Цункай ми задника.

Дреа не ѝ обърна внимание и продължи:

– Физиотерапия. Ура! Кръвни изследвания, изследвания на урината. Колко забавно! Имаме и книга с кръстословици, специално за вас.

– Ти си пристрастената към кръстословиците.

Дреа, с типичната си грижовност, повдигна леко Слоун, приглади и бухна възглавницата ѝ.

– И съм сигурна, че те са чудесен начин да тренираш мозъка си. Имаме и моя резервен таблет. Можеш да гледаш филми, телевизия, каквото пожелаеш.

Реалността и страхът, който я съпътстваше, започнаха да се просмукват в надеждата и да затъмняват блясъка ѝ.

– Боже, Дреа, колко дълго ще остана тук?

– Още няколко дни, но попитай лекаря. Между другото, той е много симпатичен.

– Да не би да флиртуваш с моя лекар?

– Бих, но носи халка. – Тя се обърна, когато Анджи влезе с поднос.

– Как се чувстваш тази сутрин?

– По-добре. Сякаш е време да си тръгвам.

– Да видим как ще се справиш със закуската.

– Не е телешки бульон, нали?

– Не. Имаме омлет, ябълково пюре, кисело мляко.

– Кафе?

– Засега само смути. Ще попитаме лекаря за кафето. Той скоро ще дойде да те види.

– Мисля, че вече казахте това, а Джоел каза, че съм говорила с него, с лекаря. Не си спомням.

– Взимаш отлични лекарства. След срещата с лекаря ще ти помогнем да станеш. Искаме да правиш кратки разходки няколко пъти на ден. По-късно ще дойде терапевт, който ще ти покаже някои дихателни упражнения.

– Мога ли да взема душ?

– Скоро. Ще си заета до края на престоя ти тук. Ако мотивацията ти е да те изпишат, използвай я. Ще стигнеш по-бързо до целта. И храната помага.

Тя потупа ръката на Слоун и си тръгна.

Слоун успя да изяде няколко хапки яйце, след което се облегна назад.

– Имам чувството, че умирам от глад, но... Изтощително е. Нищо не ми е вкусно.

– Опитай смутито. – Дреа доближи сламката до устните на Слоун.

След като го опита, тя поклати глава.

– Мамка му, искам малко кафе, искам да махнат това нещо от мен, за да мога да пишкам като нормален човек. Искам да се махна от това място и искам...

Тя спря, притисна ръце към лицето си, сълзи от срам изгаряха очите ѝ.

– Боже Господи, само ме чуй! Държа се като разглезено десетгодишно дете. Аз съм жива, а можех да съм – може би трябваше да съм – мъртва, и въпреки това всичко, което правя, е да се оплаквам. Съжалявам. Съжалявам, просто толкова ме е яд и се държа като кучка.

– Ей, някакъв копелдак простреля сестра ми. И на мен ми идва да се държа като кучка.

Слоун се поуспокои и отпусна ръцете си.

– Аз съм главната кучка. Ти можеш да си помощник-кучката.

– Разбира се. Помощник-кучката ти казва да се опиташ да ядеш малко повече.

– Добре.

Опита още от яйцата, взе една лъжица кисело мляко.

– Съжалявам, наистина не мога повече.

С кимване Дреа отмести подноса.

– По дяволите, Матиас знае ли?

С гръб към нея, Дреа подреждаше цветята.

– Дойде да те види на следващия ден след операцията.

– Телефонът ми тук ли е? Вероятно трябва да му се обадя или поне да му пиша.

Дреа се завъртя рязко с пламтящи очи.

– Пуснаха го да те види. Мама и татко настояха. Остана около три минути, а може би и толкова не е било. Оттогава не се е връщал.

– О. – Мозъкът ѝ се опита да обработи информацията. – Добре.

– Наистина ли? Наистина ли е добре?

– Не, разбира се, че не е. Ни най-малко. Аз ще се погрижа за това.

– Ако не изхвърлиш този егоистичен задник на улицата, кълна се, ще почакам, докато се възстановиш... Не, ти си по-силна от мен и по-зла. Ще почакам, докато се изправиш на крака, и тогава ще ти сритам задника.

Изправена пред гнева на сестра си, Слоун усети как раздразнението ѝ се смекчава.

– Все пак не можеш да ме победиш. Няма да се налага да го изхвърлям, Дреа. Той сам го направи. А аз или съм прекалено изморена, за да ми пука, или просто не ме интересува. Може ли да махнеш тази храна оттук? Дори миризмата ми е неприятна.

– Разбира се.

Когато Дреа се протегна да вземе подноса с храната, Слоун я хвана за ръката.

– Обичам те, въпреки че си мислиш, че ти си по-красивата.

– Обичам те. Повярвай ми, в момента безспорно аз съм по-красивата.

– Толкова ли е зле?

– Избягвай огледалата още няколко дни. Ще се върна.

След като Дреа излезе, Слоун погледна към банята. Трябваше да се види в огледалото, но не можеше да измисли как.

Докато размишляваше, доктор Винсенти влезе.

Дреа се оказа права. Беше очарователен.

2.

Винсенти беше общителен и чаровен. Опитваше се да не мисли за това как неговите прекрасни – очевидно умели – ръце бяха човъркали вътре в гръдния ѝ кош.

Той провери картона ѝ, а след това и раните ѝ.

Имаше черна коса, перфектно оформена и сресана назад, тъмнокафяви очи с натежали клепачи, открояващи се на лице със златист загар, и глас, който ѝ се струваше мек и лиричен.

– Благодаря ви, че ми спасихте живота.

– Партньорът ви беше започнал тази много важна работа. Извлякъл максимума от тези пет платинени минути. Оказал натиск, разговарял с вас, държал ви фокусирана.

– Наложи ви се да ме съживите.

– Направихме го и ето ви тук. И се възстановявате добре. Ще ви махна катетъра и Анджи ще ви придружи на кратка разходка. Все още не можете да ставате от леглото сама.

Той посочи към нея.

– Виждам в очите ви това, за което ме предупреди семейството ви. Затова ще бъда прям. Евентуално падане ще забави процеса на възстановяване и ще доведе до усложнения. Затова бъдете разумна и викайте медицинската сестра, когато искате или се налага да станете.

– Кога мога да си отида вкъщи?

Усмивката само подсили чара му.

– Знаете ли, би трябвало да се чувствам тъжен, че никой не иска да остане в нашето прекрасно болнично заведение.

– Може би защото е пълно с болни хора?

– А ние работим, за да ги излекуваме, така че да могат да си тръгнат. Ще видим къде ще сме след двайсет и четири часа. Вие претърпяхте сериозна травма и тежка операция.

Тя се опита да се усмихне на свой ред.

– Но вие сте висококвалифициран хирург, а аз съм млада, силна и здрава.

– Аз наистина съм висококвалифициран, а вие сте млада, силна и здрава. Но няма да се възстановите за няколко дни. Трябват време, усилия, търпение и упоритост.

– Мисля, че лежането в леглото просто ме прави уморена и по-слаба.

– Днес ще станете, ще се раздвижите малко. Няколко пъти. Ще започнете физиотерапия и ще можем да намалим обезболяващите лекарства. Мека храна още ден-два, после ще видим.

Сам ѝ смени превръзката, а когато се наведе да извади катетъра, тя просто се вторачи в тавана.

Какъвто и звук да издаде, това го накара да се усмихне.

– Чувствате облекчение, нали?

– Голямо. Аз... припишка ми се. Един „Д-р Пепър“ за Джоел, а той щеше да зареди автомобила. Влязох да пишкам и да взема напитки. Затова отидох в минимаркета. Сега си спомням.

– Може да имате някои пропуски в паметта. Няма за какво да се тревожите.

Тя вдигна ръка към челото си.

– Можеше да е по-лошо.

Този път той не се усмихна.

– Често наистина е по-лошо. По-късно ще дойда да видя как сте.

– Ще те изправим бавно – каза ѝ Анджи. – Ще се почувстваш замаяна и трябва да изчакаш да отмине. Нощницата ти се затваря отпред, за да има достъп, така че задните ти части са покрити.

– Полезна информация.

Отне ѝ повече време, отколкото си беше представяла, само за да се изправи на крака и да открие, че стъпалата като че ли не са свързани с краката ѝ, които усещаше като преварени спагети.

Но стигна до вратата, като влачеше стойката за интравенозна система, а след това направи няколко крачки в коридора, където Дреа я чакаше с инвалидна количка.

– Аз съм подкреплението.

Раздразнението ѝ отново се надигна.

– Не я искам. Нямам нужда от инвалидна количка.

Но в крайна сметка се нуждаеше от нея и трябваше да потисне гнева си.

– Ти си разочарована – каза Анджи, – но допускаш грешка. Вървя само две минути. Днес следобед ще повървиш отново. И довечера пак.

– Може да си главната кучка – каза Дреа, докато буташе инвалидната количка, – но не си такава, която се предава.

Точно така, по дяволите. И през следващите три безкрайно дълги дни тя вървеше. Две минути, три, после пет наведнъж. Денем правеше предписаните дихателни упражнения на всеки час, а нощем – всеки път, щом се събудеше.

Не споменаваше кошмарите, които я събуждаха. Те бяха нейна работа и тя беше решила, че ще отшумят. Преживяването на момента, в който стрелецът се обърна, стреля и я уцели, ѝ се струваше нормално.

И тя щеше да го преодолее. Имаше цел, да я изпишат колкото се може по-скоро.

Когато този ден дойде, той донесе радост, след това шок и къкрещ гняв.

Тя седна на един от столовете – облекчение и напредък. Винсенти се настани на другия.

– Възстановяването ти върви много добре. Апетитът ти обаче не се подобрява.

– Може би е заради болничната храна?

– Сериозно ли си мислиш, че не знам, че ти носят пилешка супа от баба ти – много вкусна, между другото, – чийзбургер и картофки от „Макдоналдс“, свинско месо и печени картофи, приготвени от майка ти. Тя изпрати рецептата на жена ми, по моя молба. Аз съм ужасен готвач.

– Нищо не ти убягва.

– Не ми убягна, че не си яла почти нищо от всичко това. Откакто си тук, си отслабнала с пет килограма. Това не е необичайно, но е нещо, което трябва да поправим.

– Ще се постарая.

– Когато дойдеш на контролен преглед след две седмици, бих искал да видя, че си качила поне един килограм и половина.

– Две седмици? Но...

– Контролен преглед – прекъсна я той. – Утре сутринта те изписвам. – Той вдигна ръка. – Обаче има условия.

– Ще ги изпълня.

– Не можеш да живееш сама. Можем да преразгледаме ситуацията след две седмици. Апартаментът ти е на третия етаж, без асансьор. Засега това не е удобно за теб. Родителите ти ме уверяват, че можеш да живееш с тях, докато напълно се възстановиш.

– Аз работя в Стивънсвил, а семейството ми живее в Херонс Рест. Това е на почти четири часа път.

– Ще останеш в отпуск по болест, Слоун. Имаш нужда от още трийсет дни. И не трябва да караш кола, докато не те прегледам отново. Дихателните упражнения са важни. Продължавай да ги правиш. Продължавай да вървиш. Без напрягащи упражнения, не вдигай нищо над два килограма. Анджи ще ти покаже отново как да слагаш чисти превръзки и ще следиш раната на гърдите ти за признаци на зачервяване или подуване. Ако забележиш нещо, Слоун, веднага трябва да се свържеш с мен.

Сякаш успя да прочете изражението на лицето ѝ, затова се облегна назад и допълни:

– Това са условията и искам да ми дадеш думата си, че ще ги спазваш.

– Добре. – „Само две седмици – помисли си тя, – и то не тук.“ Две седмици със семейството ѝ, в дома на детството ѝ. Как можеше да се оплаче?

– Сега, бих искал да те посъветвам нещо. Имаш кошмари.

Тя отвори уста, но твърде много държеше на истината. Затова само сви рамене.

– Не е необичайно. Проверих.

– Ако си го направила, щеше да прочетеш и че трябва да кажеш на лекаря си. Но да оставим това. Без съмнение там също така щеше да пише, че има лечение.

– Нямам нужда от психиатър.

Невероятно търпеливите му очи се впиха в нейните.

– Така казват почти всички, които имат нужда от терапия. Простреляха те и беше в клинична смърт в продължение на повече от две минути. Имаш физическа, емоционална и психологическа травма. Впечатлението ми за теб е, че макар да си достатъчно упорита, за да откажеш помощ, си и достатъчно умна, за да си дадеш сметка кога имаш нужда от нея. Замисли се.

– Добре, ще си помисля. Искам да се върна към живота си. Искам да се върна на работа. Не съм умряла, така че искам да живея.

– Добра нагласа. Изпълни условията, обмисли съвета ми. Живей. Аз съм добър в работата си, така че не я проваляй.

Тя се беше убедила, че всичко не е толкова зле, когато шефът ѝ, капитанът влезе и влоши нещата.

След като той си тръгна, тя седеше и размишляваше, когато Джоел влезе. Още щом зърна изражението ѝ, ѝ отправи съчувствен поглед.

– Капитанът ти резна главичката, а?

– Не само още трийсет дни болничен, но и още два след това на бюро. После трябва да получа разрешение от лекар и от психиатъра на отдела, за да се върна на активна служба. Джоел, какво е това, по дяволите?!

– Съжалявам, сестричке, искрено, но не мога да не се съглася с всичко това. Следващата стъпка е да излезеш оттук. После трябва да направиш следващата и по-следващата.

– Дори не мога да си отида в собствения си дом. Как би се почувствал, ако трябваше да се върнеш и да живееш в детската си стая?

– Докато Сари е с мен, нямам нищо против. Мама е страхотна готвачка. Всъщност тя ти изпрати пилешко и кнедли. Ще ти ги затоплят.

Хората се грижеха за нея, напомни си тя. Помагаха ѝ.

Мрънкането, оплакването и хленченето не помагаха.

– Благодаря ти.

– Сестричке, трябва да се храниш по-добре. Знаеш го.

– Да, обещавам. Просто... Да знаеш и да го правиш невинаги е едно и също. Огладнявам, но веднага щом започна да ям, гладът ми изчезва. Може би ако можех да се движа отново... Имам предвид, наистина да се движа. Имам нужда да мисля за нещо друго. Имам нужда от работа, а аз решавам кръстословици и гледам „Нетфликс“.

– Има доста добри неща за гледане там.

Тя прокара ръка през косата си и се опита да не мисли, че се нуждае от помощ, за да я измие.

– Писнало ми е от самата мен, Джоел, и това е истината. Писнало ми е да бъда в собствената си глава. Писнало ми е да не мога да вървя десет минути, без да се чувствам така, сякаш съм пробягала няколко километра. Писнало ми е да ме бодат и мушкат. Писнало ми е до смърт.

– Добре, че съм търпелив. – Той седна и извади снимка от джоба си. – Искаш ли да видиш моето момиченце?

– Какво? Боже, дай ми я! – Тя грабна ултразвуковата снимка, погледна я и я обърна. – Къде е тя?

– На мен също трябваше да ми я покажат. – Наведе се и посочи с пръст.

– Добре, още веднъж. – Тя кимна, усмихна се и каза искрено: – Виждам я! Уау. И тя е красива.

После върна снимката.

– Ще ѝ купя розова плюшена играчка. Ще разбера каква, когато я видя. Благодаря, че сподели щастлива новина.

– Щастието е най-хубавото нещо, което може да се сподели.

– И аз имам новина. Матиас ми изпрати съобщение, че иска да скъсаме.

– Копеле.

– Не, всъщност по-скоро слаб страхливец. Не, чакай. Слабо, страхливо копеле. Каза, че просто не може да се справи. Като ме видял в болницата, разбрал, че не сме създадени един за друг. После ме помоли да му изпратя личните вещи, които са в апартамента ми. А моите неща изпратил на адреса на родителите ми, защото не знаел кога ще се върна. Накрая, като за капак, ми пожела всичко най-хубаво.

– И това е щастлива новина?

– Планирах да се видя с него, след като изляза оттук, да му кажа, че сме приключили, тъй като е бил прекалено егоистичен задник, за да прекара повече от две минути с мен в болницата. Той ми спести усилията.

– Дай ми списък, сестричке.

– Джоел, мога да се справя.

– Не. Дай ми списък с нещата на този задник и аз ще му ги занеса. Ще отида със сестра ти или с когото и да е, който ще вземе нещата, които искаш да опаковаш за няколкото седмици в Херонс Рест.

– Мога да се погрижа за всичко това. Не е нужно някой да...

– Още не можеш да караш, нали?

Отново ядосана, тя въздъхна дълбоко.

– Не.

– Тогава защо някой да те кара дотам, да губиш време, за да вземеш това, от което се нуждаеш, да прекарваш дори пет минути с този идиот, когато можеш да се махнеш оттук и да се прибереш у дома при семейството си? Понякога трябва да позволиш на хората да се грижат за теб, сестричке.

– Всички го правят и кълна се, въпреки оплакванията си, наистина го оценявам.

– Ще ти се наложи да го оценяваш още известно време. Дай ми списък.

– Всъщност не са толкова много неща. Той има някои дрехи в гардероба в спалнята и в горното ляво чекмедже на скрина. Има литър овесено мляко и малко тофу в хладилника. Млякото вероятно вече се е развалило. Не се сетих за това по-рано.

– Тогава ще го изхвърля. Какво друго?

Докато преглеждаше списъка, тя осъзна, че той беше държал вещите си – малкото, които имаше – съвсем отделени от нейните. Защо не беше забелязала това по-рано?

Сега вече нямаше значение, реши тя. Тази глава беше затворена.

– А какво искаш ти? Мога да го предам на родителите ти.

– Списъкът е по-дълъг.

– Имам време.

Когато приключи, придружи Джоел до асансьора, а след това направи обиколка на етажа. Може би се движеше бавно, но трябваше да се радва на факта, че въобще се движи, и то без никаква истинска болка.

Неудобството и умората можеше да понесе. Щеше да ги понесе, обеща си тя и си даде още едно обещание.

Да спре да се оплаква.

*

През последната си нощ в болницата спа лошо, защото сънищата не я оставяха на мира.

Когато се насочи от газовите колонки към минимаркета, вятърът започна да духа и да вие. Листата, откъснати от дърветата, се търкаляха по тротоара и издаваха драскащ шум. Светлините на минимаркета блестяха, почти изгаряха очите ѝ. През стъклото не виждаше нищо освен тази ярка светлина.

Отвори вратата, пантите изскърцаха, а въздухът вътре се сгъсти и нагорещи.

Когато видя през острата светлина мъжа, обърнат с гръб към нея, сърцето ѝ затуптя силно и гърдите ѝ се изпълниха с болка. Дишането ѝ, слабо и неравно, засвистя в гърлото ѝ и тя сложи ръка на оръжието си.

Умът ѝ крещеше: „Бягай!“.

Но той се обърна. Нямаше лице, само скелетна маска под черна качулка. Когато замахна и косата, която носеше, я удари в гърдите, тя се изправи в леглото задъхана.

Притисна ръце към препускащото си сърце и усети как кръвта се стича между пръстите ѝ.

Но когато погледна надолу, изпълнена с паника, ръцете ѝ бяха сухи. Треперещи, но сухи.

Докато се бореше да нормализира дишането си, тя се отпусна назад. За миг ѝ се привидя как се рее над самата себе си, както когато сърцето ѝ беше спряло да бие.

Собственият ѝ глас прозвуча в главата ѝ.

Понякога е по-лесно да умреш, отколкото да живееш.

Може би, помисли си тя. Може би. Но тя щеше да живее. Сънищата щяха да си отидат и тя щеше да живее.

По обяд пристигна цялото ѝ семейство, начело с баща ѝ.

– Всичко е уредено, багажът е в колата. Готова ли си да се махнеш от това място?

– Повече от готова.

Сестра ѝ отново буташе инвалидна количка.

– Мога да вървя сама. Те искат да вървя.

– Това е начинът да излезеш. Политика на болницата.

„Без да се оплакваш“ – напомни си тя. И се настани в инвалидната количка.

Спряха при стаята на сестрите, за да се сбогуват и да благодарят.

– Измина дълъг път за кратко време – каза ѝ Анджи. – Отличителна черта на добрия пациент.

Слоун се разсмя.

– Добър пациент? Аз?

– Да, всъщност много добър пациент. Спазваше инструкциите дори когато не ти се искаше. Продължавай да го правиш.

– Ще се погрижим да го прави – каза майка ѝ. – Никога няма да можем да ви се отблагодарим достатъчно, на вас и на всички останали, че се грижихте толкова добре за момичето ни.

– Това ни е работата. Имаш много хубаво семейство, Слоун. Това ще ти помогне да продължиш напред.

Дреа я закара в асансьора. Не за поредната рентгенова снимка, нито за поредния тест, а за да се прибере у дома.

Навън вдъхна студения въздух като парфюм.

– Няма мирис на болница! Само въздух, студен есенен въздух.

Щом се изправи на крака, тя затанцува радостно в главата си. Дреа върна инвалидната количка, а баща ѝ отиде да вземе колата. Майка ѝ я беше прегърнала и остана при нея.

– Мога да повървя до колата.

– Студено е, скъпа. Знам, че трябва да се движиш, и обещавам, че няма да те оставим да мързелуваш. Но всички ние също чакахме този ден. Връщаш се у дома.

– Ако обещая да не се насилвам повече, отколкото мога да поема, ти трябва да обещаеш, че вие няма да пренебрегвате работата си, няма да се тревожите и няма да ме задушавате с грижите си.

– Няма родител на света, който може да обещае, че няма да се тревожи, и да го мисли наистина. Но ще се опитаме да не те задушаваме с грижите си.

– Значи се договорихме.

Когато Дреа се върна, колата спря пред тях.

– Седни отпред.

– Няма начин. Не нарушаваме традициите. Родителите отпред, децата отзад.

– Добре казано. – Майка ѝ я целуна по бузата.

– Всички ли се качихте? – Баща ѝ потърка ръце. – Тогава да потанцуваме рокендрол.

Това я разсмя – още една традиция. Той казваше тези думи всеки път, когато семейството тръгваше на пътешествие с кола.

И така, потеглиха, а по радиото звучеше любимата класическа рок музика на баща ѝ.

– Как върви есенният сезон? – подхвана Слоун.

– Пълни сме. – Майка ѝ се помръдна, за да погледне през рамото си. – Бенсънови идват във вторник за седмицата на Деня на благодарността. Тази година ще доведат още две внучета, затова са резервирали две хижи. Ще карат ски, но някои от по-големите деца искат да пробват снегоходки. Направихме резервации.

Спомняше си семейство Бенсън, които идваха в „Отдих за всички“ още откакто тя самата беше дете. Наемаха хижа през есента и отново през лятото. През есента караха ски или правеха пешеходни преходи, а през лятото наемаха лодка.

Семейният бизнес – „Отдих за всички“ – процъфтяваше вече трето поколение, сега с Дреа на борда, и беше свързан с поддържане и наемане на хижи, вили и къщи на езерото, лодки – моторни, ветроходни, каяци, канута и сърфове.

Организираха спускане с лодки по бързи реки, а от зимните спортове – каране на ски, сноуборд, снегоходки или екскурзии с гид.

Херонс Рест, разположен дълбоко в планините и в непосредствена близост до Мирър Лейк, не привличаше туристи както Дийп Крийк и курортите, но допадаше на тези, които искаха по-тихо и по-интимно преживяване.

И предлагаше това, което туристите искаха през четирите сезона, а всеки сезон имаше своя собствена красота и привлекателност.

Слоун си помисли, че няма да може да се прибере в собственото си жилище за известно време, но ще може и ще прави кратки походи по познати пътеки и дълги разходки по пътя край езерото. Ще възстанови силата и издръжливостта си.

Пътят на север и запад също ѝ беше познат. Безкрайната магистрала, която се виеше в дълги, дълги завои през планините, и планините, които ставаха все по-внушителни с изминаването на километрите.

Те напуснаха болницата в студено, сухо време, но с напредването на пътуването хълмовете и полетата блестяха в снежна покривка. Снегът сковаваше върховете и се спускаше по долините. Обвиваше клоните на боровете и оголените широколистни дървета, така че всичко изглеждаше като старомодна коледна картичка.

Слоун обичаше гледката, усещането, мириса, когато вървеше през тези дълбоки гори. Това неустоимо привличане беше една от причините, поради които беше избрала кариерата си.

Познаваше красотата на природата, но и нейните опасности, нейната капризност. И винаги беше чувствала силна нужда да я защитава и съхранява.

Унесе се, а после се събуди, ядосана на самата себе си. Като дете, помисли си, или като възрастна жена, неспособна да остане будна за няколко часа в движеща се кола.

„Без да се оплакваш“ – напомни си тя. Дрямката просто направи пътуването по-бързо.

Освен това почти бяха стигнали у дома.

Колата се отклони от магистралата там, където пътят се виеше, изкачваше се, криволичеше и се спускаше надолу. Гъсти гори от зелено и бяло, ледени скали, дълбоки морета от сняг, с извисяващите се Алегейни, сякаш магистралите не съществуваха.

Тя погледна към Дреа, която се мръщеше на телефона си.

– Някакъв проблем ли има?

– Хм? Не, не съвсем. Защо винаги ме дразни, че в този участък от два километра и половина няма обхват?

– Сигурна съм, че каквото и да е от другата страна на телефона, може да изчака три-четири минути.

– Може да изчака и по-дълго. – Но продължаваше да се мръщи пред екрана. – Всичко е наред. Просто мразя телефонът ми да е изключен. И знам, че това прилича малко на болестно състояние. Може би обаче ми харесва да съм малко болна.

– Може би просто трябва да залепиш телефона за ръката си.

– Обмисляла съм го. Както и да е, трябва да имам връзка заради работата – точно като теб.

– Надявам се да си спомня как се работи.

– О, моля те. – Дреа захлупи екрана на телефона върху бедрото си. – Какви обувки носи татко?

– Ботуши. „Тимбърленд“, тъмнокафяви. Това не е кой знае какво предизвикателство. Доста е обичайно.

– Кажи ми какви обувки нося, без да поглеждаш надолу.

– Черни ботуши, над глезена, с черно-бели шнурове. – Слоун стисна очи. – Това са „Ъг“. Готини са, изглеждат нови.

– Те са готини и нови. Дори не си помисляй да си ги присвояваш.

„Типично“ – помисли си Слоун.

– Мога да си купя свои собствени обувки „Ъг“.

– Трябва да го направиш. Страхотни са. Ето, виждаш ли, усвояваш, запомняш. Бих искала да съм поне наполовина толкова добра в това.

Боже, чувстваше се толкова уморена. Невероятно уморена и се бореше да остане будна, да остане в съзнание.

– Просто трябва да обръщаш внимание.

– Не, не е така – възрази Дреа.

Така или иначе Слоун реши, че ще използва това специфично умение и ще го поддържа остро. Щеше да поддържа ума си остър.

И със сигурност тялото ѝ щеше да последва примера.

Беше посещавала няколко урока по йога с инструктор, който говореше (дори прекалено много) за връзката между ум, тяло и дух.

Сега щеше да го използва и да работи върху трите.

Зърна езерото, само за миг, когато слънчевите лъчи докоснаха водата. После още един завой, още един, и ето го, простираше се пред погледа, синьо като небето, с планините, техните гънки и върхове, с кафявото, бялото и боровото зелено на сезона, отразени на повърхността.

Настроението ѝ се повдигна.

Наблюдаваше семейство лебеди – майка, баща и шестте вече пораснали деца, които плуваха заедно. Скоро щяха да мигрират, а родителите – със сигурност поне те – щяха да се върнат, за да се чифтосат отново и да плуват по езерото с малките си лебедчета.

„Ако времето се задържи такова още няколко седмици – помисли си тя, – езерото ще замръзне и ще може да се карат кънки и да се лови риба на лед.“

Пътеки пресичаха планините, а скиори, които изглеждаха миниатюрни от такова разстояние, се спускаха по тях.

Видя димните следи от комини на хижи и къщички, скрити сред кафявото и зеленото, и прекрасните къщи на брега на езерото.

А блестящ прозорец отразяваше слънчевата светлина – прозорецът на дома от детството ѝ, разположен около езерото.

Изненада се от силното чувство, което я обзе. Идваше си поне веднъж месечно, а когато работата ѝ позволяваше, оставаше и за уикенда.

Но сега беше различно, осъзна тя. Това беше различно завръщане у дома.

И тя откри, че то успокоява ума и духа ѝ.

До този момент не беше осъзнавала колко много се нуждае да се прибере у дома.

Искаше да седне, сгушена до огнището, и да съзерцава залеза, отразен в езерото. Искаше да чуе гмуркачите, да наблюдава полета на чаплата, да се наслади на гледката на величествения белоглав орел.

Можеше да зърне залива от прозореца на апартамента си в Анаполис, но не, не беше същото.

И засега, поне засега, най-накрая разбра, че има нужда от същото.

Нуждаеше се от старата двуетажна къща с работещи капаци, просторни тераси, голяма кухня с трапезария и веранда, където можеше да седне и да остане за малко.

Искаше гледката, откриваща се през прозореца на спалнята ѝ, към дърветата, които се изкачваха по планините. Искаше уюта и тишината толкова, колкото и да се почувства отново като Слоун.

Баща ѝ вкара колата в гаража, над който се намираше апартамент. Изключи двигателя и се обърна към нея с усмивка.

– Добре дошла у дома.