Портретът

1.

Хорът на катедралата „Божия благодат“ в Сан Франциско пееше „О, чудна благодат“, а Чарлз Макензи Тейлър стоеше до ковчега на баща си. Мислите му се носеха с познатата мелодия. Беше прекрасен и топъл юнски ден. Баща му Патрик Тейлър беше живял като енергичен и дързък лидер, който се ползваше с огромното уважение на местната общност, директор на банка „Голдън Стейт“, основана от неговия дядо и управлявана от три поколения Тейлър. „Голдън Стейт“ беше една от най-големите търговски банки на Калифорния още от времето на Златната треска. Патрик почина на осемдесет и пет след едногодишна борба с рака. Той беше сила, с която всички се съобразяваха, и трудно можеше да му се угоди. Ходеше на работа до последните си няколко месеца. Междувременно банката официално се ръководеше от изключително опитен изпълнителен директор и компетентен екип под надзора на борда на директорите, чийто председател бе Патрик.

Чарлз беше единственото му дете. Той също притежаваше блестящ ум, но за разлика от всичките си предшественици от мъжки пол, не проявяваше абсолютно никакъв интерес към фамилната банка и света на финансите. Щеше да бъде първият наследник на Тейлър, който никога няма да ръководи банката, макар че от чувство за дълг и заради обещание към баща си се бе съгласил да заеме мястото му като председател на борда – нещо, от което се ужасяваше. Неколцина от членовете бяха почти на възрастта на баща му, с остарели консервативни идеи и закостенели възгледи по повечето въпроси. За Чарлз общуването с тях беше също толкова трудно, колкото и с баща му. Останалите представители на борда бяха изпълнителни директори на големи компании, лидери във финансовата общност. Сред тях имаше две жени, едната от които беше вдовица на инвеститор, запомнен като част от най-големите клиенти на банката, а другата – на директор на хедж фонд. Всички те имаха тежък авторитет, много малко или напълно липсващо въображение и никакво желание да опитват нови неща. Всеки път, когато влизаше в кабинета на баща си, Чарлз установяваше, че му е невъзможно да диша. Отношенията между двамата открай време не бяха сърдечни. Не беше тайна, че Патрик никога не бе одобрявал сина си, а ето че сега Чарлз трябваше да оглави борда.

Чарлз беше на четиресет и девет. През целия си живот бе познат като ренегат със страст към свежите идеи и безпогрешен инстинкт за нуждите и тенденциите на бъдещето. Въпреки доверителния фонд, оставен от дедите и баща му, си бе направил собствено състояние, като се занимаваше с онова, което обичаше – стартиране на нови бизнеси. Образованието му беше почти същото като на баща му, но Чарли го използваше по съвършено различен начин. Беше следвал в Принстън, след което бе изкарал предприемаческата програма на Харвард. Патрик смяташе това за ненужно, тъй като Чарлз щеше да управлява банка, но синът му бе започнал да гради бъдещето си още като първокурсник в Принстън. Тогава започна куриерска услуга за колегите си студенти – доставяше им всичко, от храна до лекарства и други фармацевтични продукти, включително индустриални количества презервативи. Накрая се разви и започна да дистрибутира дори неща като матраци и офис оборудване. Със съдействие на приятели разшири бизнеса си в други университети и в крайна сметка се оказа със стотина филиали в цялата страна. Продаде предприятието си за сума, която дори баща му намери за изумителна. Това бе един от първите му и най-успешни стартъпи. Вдигна високо летвата за другите, които следваха по стъпките му със своите начинания. Концепцията беше проста и работеше. През годините, в които разрастваше бизнеса си, баща му го наричаше Куриерчето. Вбесяваше се, че работата не позволяваше на Чарли да заеме мястото си в банката и му даваше извинение да не го прави. Минаха години, преди Патрик да признае пред себе си, че синът му никога няма да стане част от фамилния бизнес и че никога не е имало надежда да бъде. Чарли беше роден да лети в свое собствено небе с криле, по-широки от тези на баща му.

Когато влезе в Харвард, вече беше много богат от продажбата на стартъпа, без дори да се броят парите от доверителния фонд, но искаше да има и авторитет, също като предшествениците си. Затова започна нов стартъп – този път верига за бързо хранене, която предлагаше сравнително по-здравословна храна – първо в Съединените щати, а по-късно и по целия свят. Този начин за правене на пари не беше елегантен и изискан, но пък се оказваше изключително ефективен. До смъртта на баща си Чарли още не беше продал компанията. От доста време отказваше оферти, но плановете му бяха в крайна сметка да приеме. След това можеше да започне нещо различни. В момента си мислеше точно за това, не беше сигурен в каква посока да тръгне. Харесваше блестящите нови идеи, които още не бяха спохождали другите предприемачи. Прости идеи, които работеха. Имаше страст за бизнес. Беше вложил сърцето и душата си там. Бизнесът беше първата му любов. Обичаше всичко, свързано с него.

Погребението на баща му събуди мисли за майка му. Тя си бе отишла, когато Чарли беше на тринайсет. Спомените му за нея вече бяха избледнели, но в съхранените я виждаше като прекрасна, чудесна, мила, добра и изпълнена с обич жена – всичко, което баща му не беше. Патрик беше студен и суров, непреклонен и коравосърдечен. Така и не се ожени повторно. Три месеца след смъртта на съпругата си изпрати Чарли в „Сейнт Пол“, пансион на Източния бряг. Да се учи там бе поредната фамилна традиция. Пансионът се намираше далече от Сан Франциско и през годините, прекарани там, Чарли не получи нито едно посещение. През първите семестри понасяше много тежко липсата на майка си. Постепенно времето излекува раната, но Чарли така и не се завърна повече у дома, освен за кратки гостувания. След „Сейнт Пол“ влезе в Принстън, където остана една година повече, за да управлява разрастващия се бизнес. След това продължи в Харвард. Баща му имаше голяма луксозна къща в Сан Франциско, в която Чарли беше живял, преди да го пратят в пансиона, и в която отсядаше по време на посещенията си. След Харвард обаче си купи чудесен имот в Адъртън. Откри офиси в Пало Алто в Силициевата долина – домът на рисковите инвестиции и на много стартъпи.

Чарли се беше оженил импулсивно на двайсет и шест, докато завършваше магистърския си курс в бизнес училището на Харвард. Тогава излизаше с Фей, с пет години по-голяма от него и от банкерска фамилия в Ню Йорк. Нейното семейство приличаше на неговото, макар че родителите ѝ не бяха чак толкова консервативни. Също като него, и тя беше единствено дете и се намираше в бунтарски етап от живота си. В Харвард боядисваше косата си пурпурна и двамата прекрасно се забавляваха. Фей беше интелигентна и общителна студентка по право, която искаше да спаси света. Бяха заедно само от няколко месеца, когато един скучен уикенд Чарли я убеди да се качат на самолета и да отидат до Лас Вегас. Идеята им се стори страхотна. Напиха се до козирката, озоваха се в параклиса на Елвис, който намериха за истерично забавен, и се събудиха женени. Както можеше да се очаква, семействата им не останаха очаровани от постъпката. Нарекоха ги безотговорни. Родителите и от двете страни искаха бракът да се анулира, но в крайна сметка и двете фамилии бяха уважавани. Фей беше невероятно интелигентна – завърши с пълно отличие – и двамата с Чарли решиха да дадат шанс на брака. Известно време се получаваше, но това не продължи дълго. Бунтарският дух на Фей избледня, когато се преместиха в Калифорния и тя започна работа в една от най-сериозните компании за рискови инвестиции в Силициевата долина. След завръщането си в Сан Франциско Чарли бе успял да я убеди да си опитат късмета на запад. Фей моментално се превърна в копие на родителите си с техните консервативни възгледи. Пурпурната ѝ коса изчезна наред с всичко друго, което той харесваше в нея. Фей смяташе, че заведенията за бързо хранене му бяха под достойнството, въпреки че му носеха милиони. Вместо забавна и секси, каквато беше в Харвард, стана критична и студена. Към края на първата година, докато и двамата обмисляха развод и съжаляваха за необмисления си брак, Фей разбра, че е бременна. Решиха да останат заедно.

Не бяха във възторг от перспективата да бъдат родители, но и двамата се влюбиха в бебето. Кръстиха го Лиъм. Фей се върна веднага на работа. Лиъм се беше появил три седмици по-рано от очакваното, точно когато тя трябваше да пътува за първично публично предлагане на акциите на една компания, а бебето трябваше да остане един месец в болницата. Чарли и Фей си направиха график, за да се редуват в ежедневните посещения, но работните им ангажименти бяха безумни и на Чарли му се наложи непрекъснато да пътува. Установи, че има по-силни родителски инстинкти от Фей, която сякаш беше оперирана от такива. Интересуваше се повече от кариерата си, отколкото от детето, а и Чарли почти нямаше време за него.

Така Лиъм се озова изцяло под грижите на бавачки. Беше будно и непретенциозно момче и от самото начало се научи да бъде самостоятелен. Не очакваше много от родителите си. Фей настояваше да го изпратят на изток – в пансион в Андовър, където навремето бил учил баща ѝ. На четиринайсет Лиъм замина и Чарли остро чувстваше отсъствието му, но от личен опит знаеше, че вече е късно. Бяха пропуснали момента. Също като двамата си родители, Лиъм бе единствено дете. Чарли знаеше, че синът му никога повече нямаше да се върне за дълго у дома. Годините бяха отлетели. Сега Лиъм тъкмо беше завършил в Йейл, канеше се да продължи там с архитектура и след няколко дни щеше да замине с приятели за Европа, където да обикалят френски дворци и английски замъци като прелюдия към обучението. Колкото и изумително да изглеждаше това, Лиъм бе добронамерен, великодушен и независим, и като че ли не изпитваше негодувание към Чарли и Фей, задето не му бяха обръщали достатъчно внимание като малък. Не беше близък с тях, но и не ги мразеше. Приемаше зряло и философски провалите им и ги приемаше такива, каквито са.

Чарли беше поразително красив мъж с гъста черна коса и електриковосини очи, висок, добре поддържан и атлетичен. Фей имаше много светла руса коса и кожа, която не понасяше добре годините, освен това не обръщаше особено внимание на външния си вид. Сега беше на петдесет и четири, но изглеждаше малко по-възрастна. Цял живот работила сред мъже, до голяма степен бе загърбила женската си страна, за да може да се конкурира успешно. Лиъм приличаше на баща си, имаше неговите сини очи, но в комбинация с русата коса на майка си.

И Чарли, и Фей се бяха отдали на кариера веднага щом бяха завършили образованието си. Това не им бе позволило да прекарват повече време заедно, а след раждането на Лиъм сякаш се дистанцираха още повече един от друг. Чарли си даваше сметка за това, но не направи нищо по въпроса. Фей като че ли не забелязваше или пък не обръщаше внимание. Беше станала много бързо партньор във фирмата и цялата ѝ енергия бе насочена към работата.

За момент, когато Лиъм замина за пансиона след петнайсет години брак, двамата си помислиха, че връзката им може да преживее ренесанс и че има шанс да наваксат пропуснатите хубави дни. Вместо това животът им сякаш стана още по-натоварен. Без присъствието на сина им като основна причина да останат женени, откриха, че са се отдалечили твърде много един от друг и помежду им не е останало нищо. Бракът им беше мъртъв. Този период се оказа повратна точка и за двамата. Обсъдиха ситуацията един ден, докато вечеряха в кухнята. Рядко се хранеха заедно и от години не бяха сядали като семейство на масата. Икономката готвеше за Лиъм. Фей най-често вечеряше с клиенти, а Чарли или оставаше до късно на работа, или пътуваше, за да купи поредната фирма и да отваря още ресторанти. Беше изградил империя, която управляваше лично.

След няколко чаши вино стигнаха до решението да продължат по начина, по който караха досега. Фей посочи, че разводът би струвал скъпо, би довел до неудобства, би изисквал време за уреждане на финансовите въпроси. Може би дори щеше да ги постави в неудобно положение. В крайна сметка останаха заедно, но след като взеха решението по чисто практични причини, нямаше нужда да се преструват, че помежду им съществуваше нещо повече. Чарли открай време не беше сигурен дали изобщо я е обичал някога, а Фей отдавна беше заключила, че не изпитва чувства към него. Дори тийнейджърът Лиъм разбираше, че бракът на родителите му бе лишен от любов и че самият той нямаше особено място в него. Предпочиташе да прекарва повече време с роднините на приятелите си, отколкото със своите. Другите майки, които наблюдаваха внимателно семейство Тейлър, виждаха, че те имаха всичко освен обич. Съжаляваха Лиъм, но той се справяше добре, подобно на растящо между скалите цвете, и разполагаше с всичко нужно за оцеляването си. Израснал сред възрастни и интелигентен като родителите си, беше изумително самостоятелен и зрял за момче на неговата възраст.

Чарли и Фей си казаха, че остават заедно заради Лиъм. Не се преструваха на близки. Животите им вървяха по различни пътища, като само от време на време се срещаха, най-често по светски поводи, обикновено свързани с бизнеса на Чарли или нейния. Лиъм не беше близък нито с майка си, нито с баща си. Когато имаше нужда от съвет, се обръщаше към учители, приятели или към техните родители, но не и към своите. Те нямаха време. Проявяваха отговорност – хранеха го, осигуряваха му дом, плащаха за образованието и ваканциите му, но не му даваха нищо повече. Чарли понякога се чувстваше виновен заради това, а Фей изобщо не го споменаваше. Живееха като трима непознати, които се намираха под един покрив, но почти не се интересуваха един от друг. Всеки следваше своите цели. Нишката, която ги свързваше, беше толкова тънка, че почти не се виждаше.

Чарли беше търсил забавления и начини да разпуска с много други жени през годините, без да се сближава прекалено с тях. Нещо винаги го спираше – може би фактът, че беше женен, макар това никога да не му пречеше да излиза с други. Бракът го освобождаваше от необходимостта да се обвързва допълнително и това го устройваше. Не даваше обещания, които не можеше и не искаше да спазва. Не желаеше да усложнява живота си, нито да подвежда когото и да било. Нямаше нужда от повече, имаше си достатъчно. Не беше верен на Фей, но я уважаваше като добър приятел, макар че не я обичаше и може би никога не я беше обичал.

За да избягва усложнения, предпочиташе повечето му афери да се осъществяват в други градове вместо в Сан Франциско, където и без това не прекарваше дълги периоди. Връзките му продължаваха известно време и никога не се опитваше да ги удължава. Внимаваше да подбира жени, които не очакваха от него повече, отколкото беше склонен да им даде. Понякога допускаше грешки, но това не се случваше често. Когато бъркаше в преценката си и преспиваше с дама, която след това имаше по-сериозни претенции към него, бързо слагаше край на връзката. Беше истински експерт в гладкото късане. Цялата му страст бе насочена към бизнеса. Останалото беше за забавление или начин да се разсейва.

Фей беше също толкова дискретна. Никой от двамата не задаваше въпросите, чиито отговори не искаха да чуват. Бракът им беше избор и ги устройваше. Фей харесваше положението и комфорта на тази ситуация, независимо от чувствата си към човека, с когото живееше. Чарли бе свестен човек и му се възхищаваше достатъчно, за да остане негова съпруга, без значение какво правеше той извън къщи. Привидното им семейство бе навик, който не им носеше удоволствие, но и не искаха да го прекратяват.

Чарлз продължаваше да стои сериозен на погребението на баща си. Изглеждаше съкрушително красив. Мислеше за практичните аспекти от смъртта на Патрик – за какво трябваше да се погрижи сега.

Баща му имаше две къщи, които трябваше да се продадат, както и произведения на изкуството и вещи, които беше добре или да се предложат на търг, или да се приберат в склад за Лиъм. Фей не харесваше къщата до езерото Тахо; на Чарли също не му допадаше, в противен случай щеше да я задържи. Някога модно сред богатите, днес езерото бе пълно с туристи и къмпингите бяха претъпкани. Освен това пътят дотам беше кошмарен, задръстен през цялото време.

Кариерата на Чарли се дължеше на таланта му да мисли нестандартно. Той се подсилваше от уменията, които беше придобил в Харвард, както и от собствените му безпогрешни инстинкти. Професионалният живот му носеше цялата страст и вълненията, които липсваха в личен план. Обичаше работата си, компаниите му бяха неговите деца и любовници – получаваха всички емоции, които никога не бе споделял с хора. Поради загубата на майка си на тринайсетгодишна възраст и поради студения нрав на Патрик, Чарли не беше получил пример как да обича друго човешко същество. Това беше единственият инстинкт, който нямаше и от който се страхуваше. Предпочиташе да отдава сърцето си на онова, което можеше да контролира.

Не усещаше болезнено смъртта на баща си, като се изключат задълженията, с които трябваше да се нагърби против волята си – да оглави борда на банката, например. Подозираше, че Фей би се справила много по-добре от него с това. Тя имаше по-традиционно мислене и беше по-добър отборен играч, но отговорността в случая се падаше на него.

Патрик беше живял като строг пуритан, често сурово критичен към сина си. Между двамата никога не бе съществувало разбирателство, нито пък бяха правили опити да постигнат такова. Чарли отрано бе изпитал удоволствието да постъпва нестандартно в бизнеса – биваше го в това и подходът му беше послужил добре.

След траурната служба, която завърши с „Ода на радостта“ на Бетовен, на излизане от катедралата Чарли поздрави колкото успя от седемстотинте души, присъстващи на погребението. Поразителната му красота изпъкваше сред тълпата. Беше облечен в перфектен костюм, скроен и изпълнен от шивача му в Ню Йорк – Чарли държеше апартамент на Пето авеню, в който отсядаше, когато имаше работа там. Все още пътуваше много, за да наглежда офисите си в страната и по света. Изглеждаше с години по-млад от своите четиресет и девет.

Фей, от друга страна, на петдесет и четири не правеше нищо, за да скрие възрастта си. Обличаше се в консервативни бизнес костюми. Беше се отказала от излишните украшения на женствеността, за да покаже на мъжете, с които работеше, че е една от тях и не им отстъпва по нищо. Около нея витаеше атмосфера на сила, интелект и сериозно отношение към света. Носеше русата си коса късо подстригана, почти не използваше грим. Изглеждаше неподвластна на времето, като жена, която не може да бъде отнесена към една или друга епоха. За погребението днес бе облякла прост черен костюм, определено не дело на именит дизайнер. Не проявяваше никакъв интерес към модата. Имаше по-важни неща, за които да мисли. Фей беше поддържала добри отношения със свекъра си, много по-добри, отколкото Чарли бе имал някога. Собствените ѝ родители бяха починали преди години, така че Лиъм току-що бе изгубил единствения си дядо. Патрик го беше харесвал повече от сина си, макар че се затрудняваше да бъде топъл към когото и да било, дори към собствената си плът и кръв. Подобно нещо противоречеше на нрава му.

Чарли, Фей и Лиъм се насочиха към гробището възможно най-бързо. Катафалката тъкмо потегляше, докато слизаха по стъпалата на църквата. Придружители на ковчега бяха членовете на борда. Секретарката на Патрик бе помогнала на Фей да организира прием за неколкостотин души в къщата на покойника в Сан Франциско. Чарли се ужасяваше от събитието. Щеше да бъда задушаващо, стаите щяха да се напълнят със светски лица и банкери, за които не му пукаше. Той си бе създал ниша в един много различен свят на модерни, неортодоксални, високотехнологични мислители, които бяха започнали от нулата и натрупали невероятни състояния с иновативните си идеи, а не следвайки стъпките на предшествениците си. Патрик не бе одобрявал и разбирал такива хора, а собственият му син бе един от тях.

Чарли възнамеряваше след време да се оттегли тихо от борда, но засега нямаше как. Налагаше се да играе ролята поне една година. На следващия ден трябваше да отиде в кабинета на баща си, за да се погрижи за някои неща, а вечерта щеше да лети до Ню Йорк за срещи. Компанията му отваряше още двайсет заведения за здравословно бързо хранене в предградията на Ню Йорк и за предстоящите дни той имаше уговорени срещи в Бостън, Атланта, Маями и Чикаго. Очакваха го няколко натоварени седмици. Лиъм заминаваше за Европа, където щеше да отпразнува завършването си. Вече на двайсет и две, през есента щеше да започне да учи архитектура в Йейл и да гради бъдещето си. Фей пък трябваше да открива нов фонд за инвеститорите на фирмата си. И тримата си имаха своите планове.

На излизане от църквата Чарли бе спрян за момент от Адам Стайн, негов приятел от детството. Двамата все още обядваха заедно от време на време. Адам беше управител на най-голямата правна кантора в града и адвокат на Чарли.

– Съжалявам, Чарли – каза уважително, макар да знаеше, че приятелят му едва ли съжалява. Смъртта на баща му беше облекчение, освобождаване от връзка, която се бе усещала като болезнена през целия му живот. – Ваш ред е, господин председател – добави полугласно и с шеговит поглед, от който Чарли трепна. – Другата седмица ще ти се обадя за един заем. Маги иска да строи нова къща в Белведере. Разчитам на теб.

Естествено, Адам не говореше сериозно за заема. Та той беше един от най-успешните юристи в града.

– С нетърпение очаквам да ти откажа – шеговито отвърна Чарли. – И не е мой ред. – Двамата с Адам бяха участвали заедно в училищния отбор по бейзбол. – Ще се махна колкото се може по-бързо. През следващите няколко седмици ще пътувам. Те ще се справят идеално и без мен.

– Трябва да играеш с топката поне известно време – напомни му Адам.

Чарли го погледна измъчено. Срещите на борда го отегчаваха страшно и все му се струваха изключително дълги. Адам знаеше това. Чарли мислеше бързо, движеше се бързо, действаше решително. Банката се влачеше със скоростта на ледник, членовете на борда обсъждаха и размишляваха бавно, преди да вземат важни решения, на всичкото отгоре тези решения никога не бяха вълнуващи. Ролята му на председател на борда дори само за една година бе последното наказание от баща му. Чарли така и не беше спечелил одобрението му.

– Ще се видим по-късно в къщата – каза Адам и потупа ръката на приятеля си.

Чарли кимна, после тръгна през тълпата да търси Фей и Лиъм. Чакаха го при колата, която щеше да ги откара до гробището за погребението в тесен кръг. Там всичко най-сетне щеше да приключи с шепа пръст, хвърлена в гроба след последните думи на пастора.

Фей го погледна въпросително, за да разбере как се чувства. Чарли изглеждаше спокоен и уверен, както винаги. Бе очаквал четиресет и девет години този ден и той най-после беше настъпил.

Пътуваха до гробището, без да разменят нито дума, всеки погълнат от собствените си мисли и без да изпитва нужда да говори с останалите. Чарли си спомни смътни моменти от погребението на майка си и внезапно го заля вълна на тъга. Фей мислеше за родителите си, а Лиъм – за дядо си, който винаги му се бе виждал малко страшен, но пък с него се отнасяше мило. Щеше да му липсва или по-скоро щеше да му липсва мисълта, че го има.

Мълчанието между тримата бе нещо познато и по-лесно от споделянето на емоции или признаването, че такива няма, както беше в случая с Чарли. Мълчанието бе мястото, на което се чувстваха в безопасност. След цял живот дистанция помежду им знаеха, че нямаше какво да си кажат.

Както винаги, Девън Дарси се събуди на светло. Понякога стаята се оказваше изпълнена с ярки слънчеви лъчи освен светлината от нощната лампа, която тя оставяше запалена през цялата нощ. Харесваше ѝ да вижда къде се намира веднага щом се събуди. В тъмното я преследваха призраци от миналото. Беше се научила да живее с тях. До прозореца ѝ имаше дърво, което можеше да наблюдава от леглото си и да чува кацналите по клоните му птици. Започваха да чуруликат още преди съмване.

Девън живееше на двата горни етажа от добре поддържана и някога елегантна къща в Уест Вилидж в Ню Йорк, Уестсайд, недалеч от река Хъдсън. Къщата се издигаше в редица с други домове като нея, а надолу по улицата имаше магазини, ресторанти и хора. Кварталът бе тих, пълен с възрастни жители, майки и деца, бегачи, минувачи, които разхождаха кучетата си, и други, които се смееха и разговаряха. Всичко това ѝ харесваше. Бяха наблизо, ако искаше да ги вижда, когато се откъсваше от работата си и излизаше на разходка.

Уютната ѝ спалня се намираше на горния етаж, а на долния имаше голяма дневна с мраморна камина, която Девън никога не беше използвала, високи френски прозорци с прекрасни завеси от сатен с пискюли, както и трапезария. Нея Девън бе превърнала в ателие, пълно с празни платна в единия ъгъл, други платна, облегнати на стената, с четки и бои по работната маса, голямо удобно кресло за моделите, триножник и малки портрети по стените. Девън беше портретистка. Платното, върху което се бе съсредоточила в момента, бе поставено на триножника и покрито с пластове боя. Тъкмо беше започнала да работи по долния пласт и бе скицирала формите, които щяха да се проявят, щом моделът оживееше в главата ѝ и на платното. Ако моделите ѝ пребиваваха в Ню Йорк, Девън се срещаше с тях веднъж седмично в продължение на няколко месеца или по-малко, в случай че успееше да изгради силна връзка с тях. Онези, които живееха другаде, прекарваха една сутрин или следобед в ателието ѝ. Там тя ги снимаше, докато се движат естествено, като улавяше израженията им по време на разговорите с нея. След това, докато рисуваше, си правеше справки с видеозаписите и снимките. Така моделите оживяваха на платното ѝ.

Между поръчките Девън рисуваше непознати от скици, които правеше по памет или докато наблюдаваше обектите си в заведения и паркове. Рисуваше хора от малка – просто имаше дарба. Едно време си мечтаеше да стане балерина, изобразяваше танцьорки във всевъзможни пози, също като Дега. Сега правеше портрети на важни личности. Приемаше само поръчките, които наистина искаше, предлагани ѝ от галерия с висока репутация в центъра на града. Рисуваше предимно мъже и само от време на време жени. Вглеждаше се в душите на моделите си и ги слушаше по време на позиранията. Като дете се бе усещала като доста стеснителна, но още тогава изобразяваше света наоколо със стряскаща зрелост и проникновение, които през годините само се бяха задълбочили.

Съдбата бе раздала трудни карти на Девън. Родителите ѝ загинаха в пожар, когато беше на пет. Почти не ги помнеше. Живееха в западнал квартал в Ню Йорк, в малък апартамент без асансьор. И двамата бяха учители. Сградата бе занемарена и затова се беше подпалила. Пожарникарите спасиха Девън секунди преди покривът да се срути, но не успяха да стигнат до родителите ѝ. Още помнеше писъците им, докато хората от отряда я отнасяха. Майка ѝ беше французойка, баща ѝ – американец без живи роднини. Девън бе пратена в Париж, за да живее при баба си по майчина линия, която навремето била учителка по балет, а след това бе станала шивачка. Различни дами идваха в апартамента ѝ за проби на роклите си. Девън ги скицираше, без да знаят. Харесваше ѝ начинът, по който изглеждаха, дрехите, които носеха, прическите им и тоалетите, които нейната баба им шиеше.

Баба ѝ беше стриктна, но мила. Забелязваше таланта на Девън. Отиде си, когато Девън беше на шестнайсет. Остави ѝ достатъчно пари, за да може да постъпи в Ècole des Beaux-Arts, прочутата академия за изящни изкуства, където щеше да получи класическо обучение и да усъвършенства дарбата си. Когато навърши двайсет и две, се омъжи за колега скулптор, с две години по-голям от нея. Скоро им се роди син, когото кръстиха Аксел. Съпругът ѝ Жан-Луи също беше сирак. Работеше като сервитьор в бистро, за да плаща обучението си, и в крайна сметка се отказа от образованието, за да издържа семейството след раждането на детето. Девън продължи да учи. Жан-Луи се грижеше за бебето през деня, а вечер отиваше на смяна в заведението. Нито веднъж не се оплака заради жертвите, които бе направил за тях. Успяваха да си купуват храна и да плащат наема за стаята, в която живееха. Нямаха живи роднини, само себе си и детето.

Девън вече почти бе забравила родителите си, но помнеше много живо Жан-Луи и сина си. Двамата продължаваха да живеят в паметта и сърцето ѝ.

Жан-Луи бе блъснат от автобус, докато караше велосипеда си към ресторанта в една дъждовна вечер, когато Аксел беше на три. На двайсет и шест Девън остана вдовица. След трагедията преподаваше рисуване в едно училище, за да издържа себе си и детето. Успяваше някак да свързва двата края. Продаваше картини на улични панаири и скицираше бързо портрети, които хората харесваха. Две години след смъртта на Жан-Луи Аксел се разболя от менингит и си отиде за дванайсет часа. На двайсет и осем Девън остана съвсем сама на този свят. Оттогава бяха минали четиринайсет години. Сега Аксел щеше да е на деветнайсет, но тази мисъл бе твърде болезнена. Девън я пъдеше от ума си. Беше минала цяла година, преди да успее да се съвземе и да може да живее отново след смъртта на Аксел. През това време непрекъснато го скицираше, за да го държи при себе си. Не искаше да забравя ангелското му лице с всичките му изражения. Онази година стоеше като замазано петно в паметта ѝ. След всичко случило се вече не можеше да води нормален живот във Франция, не можеше да понася спомените и да тлее в страната без Жан-Луи и Аксел. Всеки парк и всяка улица бяха изпълнени със спомени за сина ѝ. Затова с малкото пари, с които разполагаше, се премести в Ню Йорк. Там намери галерията, която я представляваше и до днес. Щом видяха способностите ѝ, започнаха да ѝ организират изложби. И така сега, на четиресет и две, Девън вече от четиринайсет години живееше отново в Ню Йорк.

Най-сетне беше достигнала върха на успеха и можеше да си позволи да изпълнява само желаните от нея поръчки. Останалите отказваше. Изучаваше внимателно моделите си и рисуваше онези, които харесваше и печелеха уважението ѝ. Резултатите бяха невероятни. Не работеше с хора, които не ѝ се нравеха, тъй като отношението ѝ винаги проличаваше в творбите. Част от дарбата ѝ беше да вижда душите. Картините ѝ се получаваха великолепни, представяха моделите отвън и отвътре. Хората на платното изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да проговорят. Всички оставаха във възторг от портретите си.

Стига да искаше, Девън можеше да изпълнява три пъти повече поръчки, но правеше по осем или десет на година, защото искаше да се гордее с всяка от тях. Позиранията бяха напрегнати и дълги, някои по-бързи от други. Годините на обучение, загубите и множеството страдания бяха задълбочили уменията ѝ в изкуството. Правеше портрети на доказали се мъже и жени в зенита на успеха им – хора, които уважаваше поради основателни причини и които намираше за смислени.

Имаше опит със светски знаменитости и важни фигури от сферата на търговията, индустрията, политиката и изкуството. Беше рисувала един президент и беше отказала на друг. През последните седем от четиринайсетте ѝ години в Ню Йорк самата тя също бе уважавана и известна. Достигаше до същността на моделите си с дълбочина и изключително опитно око. Никога не се държеше надуто или претенциозно, но беше много категорична в избора си кого да рисува и кого – не. Нямаше случай да промени решението си.

Не мислеше за миналото и загубите, но те бяха част от нея и определяха начина, по който гледаше на света. Искаше да върши смислена работа, не да си губи времето с хора, на които не се възхищава. В реалния живот избягваше да контактува с моделите си. Връзката ѝ с тях беше кратка, мимолетна, съществуваше единствено на платното. Канеха я на партита, вечири, уикенди и почивки в домовете си, но тя никога не отиваше. Девън живееше в свой собствен свят. Вече не беше съпруга и майка, идентифицираше се единствено като художничка. Познаваше белезите, които носеше в себе си. Не ги криеше, беше пурист в творчеството си и в техниките, които бе овладяла. Освен това представляваше най-суровият критик на собствената си работа.

Девън беше и много красива жена. Имаше червена коса, зелени като нефрит очи и деликатни черти. Фигурата ѝ бе стройна и изящна. Като малка беше ходила на балет по настояване на баба си.

Почти не разговаряше с моделите си, но слушаше внимателно всяка тяхна дума и я предаваше в творбите си.

Тази сутрин се спусна леко по стълбището до кухнята. Там си направи силно кафе, след което седна по нощница и се замисли за портрета, който ѝ предстоеше да започне. Моделът ѝ беше индустриален гигант, който се бе превърнал във важна политическа фигура – могъщ човек, но изглеждаше и почтен. Девън не правеше компромиси с работата и границите си. Уважаваше ги.

След два дни ѝ предстоеше изложба в галерията и трябваше да се подготви за нея. Имаше много неща за вършене. Беше включила поредица портрети на деца, които бе рисувала в свободното си време. Резултатите бяха прекрасни и трогателни. Девън не познаваше нито едно от децата. Всички бяха просто случайни модели, които бяха привлекли вниманието ѝ. В спалнята си държеше портрет на Аксел, понякога му говореше. Той се усмихваше от платното, изглеждаше толкова жив. Всичко това я правеше щастлива, не тъжна. В дневната имаше и портрет на Жан-Луи, който показваше сериозната му, замислена страна. Съпругът ѝ беше на двайсет и осем, когато го нарисува – малко преди да загине. От гледна точка на сегашната ѝ възраст изглеждаше като момче.

Взе си душ, обу джинси и мек светлосин пуловер, след което застана зад триножника. Добави още един пласт към основата и си записа няколко бележки. Моделът щеше да дойде да позира днес следобед. Девън нямаше търпение да започне. Усмихна се и се захвана за работа.