Троянска одисея

НОЩ НА БЕЗЧЕСТИЕ

Около 1190 г. пр. Хр.

Крепост на хълм близо до морето

Беше капан, създаден с простота и дълбоко разбиране за човешкото любопитство. И изпълняваше функцията си безупречно. Грозното чудовище беше високо шест метра, на четири огромни дървени крака, върху равна платформа. Сандъкът, монтиран върху краката, беше с триъгълна форма, отворен в двата края. Обла гърбица се издигаше в предния край, с две цепки за очи. Отстрани беше покрит с волски кожи. Платформата, поддържаща краката, лежеше направо на земята. Не приличаше на нищо, което жителите на крепостта Илион бяха виждали.

На хората с добро въображение съоръжението бегло напомняше кон с фиксирани крака.

Дарданците се събудиха сутринта с очакване да видят ахейците, обсадили града им и готови за битка, както през последните десет седмици. Равнината долу обаче беше опустяла. Виждаха само гъстите пушеци на пепелищата от това, което преди беше вражеският лагер. Ахейците и флотът им бяха изчезнали. Посред нощ бяха натоварили корабите с провизиите си, конете си, оръжията и колесниците и бяха отплавали, оставяйки на място само дървеното чудовище. Дарданските съгледвачи докладваха, че ахейският лагер е опразнен.

Изпълнени с радост, че обсадата на Илион е приключила, хората отвориха главната порта на крепостта и изляха в откритата равнина, където двете армии се бяха сражавали и проливали кръв в стотици битки.

Отначало бяха озадачени. Неколцина подозираха някаква измама и изразяваха мнението, че дарът трябва да бъде изгорен. Скоро обаче откриха, че това е обикновен сандък на четири крака, грубо направен от дърво. Техен съгражданин се изкачи по един от краката, влезе в сандъка и установи, че е празен.

– Ахейците не могат да направят и свестен кон! – извика той. – Нищо чудно, че победихме.

Тълпата ликуваше весело, когато цар Приам пристигна с колесница. Слезе и отвърна на възгласите на присъстващите. После обиколи странното на вид съоръжение, опита да проумее смисъла му.

След като се увери, че не представлява заплаха, го обяви за военен трофей и заповяда да го избутат върху обли трупи през равнината и до портата на града, където да остане като паметник на славната победа над агресивните ахейци.

Щастливото събитие беше прекъснато, когато двама войници доведоха ахейски пленник, изоставен от другарите му. Името му беше Синон и беше известен като братовчед на могъщия Одисей, цар на Итака, един от предводителите на голямата сила, обсадила Илион. Щом видя цар Приам, Синон се просна в краката му и започна да моли за живота си.

– Защо те оставиха? – попита царят.

– Братовчед ми послуша моите неприятели. Ако не бях избягал в горичката, когато товареха корабите, несъмнено щяха да ме влачат след някой, докато не се удавя или не ме изядат рибите.

Приам го огледа изпитателно.

– Каква е историята за това извращение? Какво е предназначението му?

– Понеже не успяха да превземат града ви и понеже нашият велик герой Ахил падна в битка, повярваха, че са изпаднали в немилост пред боговете. Конят беше направен като дарение за безопасно завръщане у дома.

– Защо е толкова голям?

– За да не можете да го вкарате в града като трофей, където ще напомня за най-големия провал на ахейците на нашето време.

– Да, мога да ги разбера. – Мъдрият стар Приам се усмихна. – Това, което не са предвидили, е, че може да служи за същото и извън портите на града.

Сто мъже отсякоха и окастриха дървета, върху които да избутат чудовището. Други сто събраха въжета, оформиха две колони и почнаха да теглят трофея през равнината между морето и града. През по-голямата част от деня мъжете се потяха и теглеха, други заемаха местата им на въжетата, за да изтеглят грозотията нагоре по склона към града. Късно следобед усилието завърши и голямото подобие се изправи пред главната порта. Населението излизаше масово, за първи път от повече от два месеца, без да се страхува от врага. Тълпата застиваше и гледаше със страхопочитание това, което сега наричаха Дарданския кон.

Възбудени и възторжени от края на безкрайните сражения, жените и момичетата от града излязоха извън стените и набраха цветя за гирлянди, с които да украсят грозното дървено същество.

– Мирът и победата са наши! – възкликваха те радостно.

Обаче дъщерята на Приам Касандра, която смятаха за малоумна заради мрачните ѝ предсказания и прозренията ѝ за бъдещи събития, извика:

– Не виждате ли!? Това е измама!

Брадатият жрец Лаокоон беше съгласен:

– Омагьосани сте от радост! Глупаци сте, ако вярвате, че ахейците предлагат дарове.

Лаокоон замахна с всичка сила и заби копието си в корема на коня. Копието прониза дървото и потрепери. При вида на този безумен скептицизъм тълпата се разсмя.

– Касандра и Лаокоон са луди! Чудовището е безобидно. Само дъски и трупи, завързани заедно.

– Глупци! – викаше Касандра. – Само глупак ще повярва на Синон Ахееца!

Един воин се вторачи в очите ѝ.

– Казва го, защото сега конят принадлежи на Илион и нашият град никога няма да падне.

– Лъже.

– Не можеш ли да приемеш благословия от боговете?

– Не и ако идва от ахейците – отвърна Лаокоон, докато си пробиваше път през тълпата, преди да закрачи ядосано към града. Не можеш да говориш смислено с радостна тълпа. Врагът им си бе отишъл. За тях войната бе свършила. Сега беше време за веселие.

Двамата с Касандра останаха пренебрегнати в залялата тълпата еуфория. Преди да мине и час, любопитството на хората спадна и започнаха голямо празненство, за да отбележат победата си над ахейския враг. В крепостта засвириха флейти и тръби. По всички улици танцуваха и пееха. Виното се лееше в домовете като планински потоци. Докато надигаха и пресушаваха чашите, кънтеше смях.

В храмовете жреците и жриците палеха благовония в дар на боговете и богините от благодарност за края на ужасната война, изпратила толкова много техни воини в долния свят.

Радостните хора вдигаха наздравици за царя си и за героите от тяхната армия, сражавали се така храбро.

– Хекторе! О, Хекторе, ти си велик герой! Защо не доживя да видиш нашата слава?

– Ахейците, глупаците, нападнаха великия ни град напразно! – крещеше една жена, докато танцуваше и се въртеше диво.

– Избягаха като деца, на които си се скарал! – викаше друга.

Така бърбореха, докато виното ги замайваше все повече. Царят беше в двореца си, богатите – в големите си къщи, построени на тераси, а бедните – в простите си колиби, сгушени до външната стена на града, за да ги пази от вятър и дъжд. Празнуваха в цял Илион, пиеха и изяждаха последните си безценни запаси храна, пестени през обсадата, веселяха се, сякаш времето е спряло. Към полунощ пиянската оргия стихна и поданиците на стария цар Приам заспаха дълбоко, замъглените им мозъци бяха в покой за първи път, откакто омразните ахейци бяха обсадили града им.

Мнозина искаха да оставят голямата порта отворена, като символ на победата, но по-разумните умове надделяха и портата беше затворена и залостена.

Десет седмици преди това изригнаха от север и изток, стотици кораби през зеленото море, после пристанаха в залива, заобиколен от голямата равнина на Илион.

Когато видяха, че равнините са залети от мочурища, ахейците установиха лагера си на сушата, която навлизаше в морето, и разтовариха корабите си там.

Тъй като киловете им бяха намазани с катран, корпусите бяха черни под водата и боядисани в множество цветове – според предпочитанията на различните царе, командващи флотилиите. Задвижваха се с дълги весла и се управляваха с още по-дълги, закрепени отзад. Носовете и кърмите бяха буквално еднакви по форма и корабите можеха да се движат и в двете посоки. Тъй като не можеха да плават срещу вятъра, голямо черно платно се издигаше само когато вятърът духаше отзад. Отпред и отзад имаха издигнати палуби, а на носовете имаше изваяни от дърво птици, предимно ястреби и соколи. Екипажите бяха между сто и двайсет воини в корабите за войници и двайсет в транспортните кораби. На повечето имаше по петдесет и двама души, включително командира и кормчията.

Владетелите на малки царства оформяха хлабав съюз, за да грабят и плячкосват крайбрежните градове, подобно на викингите две хиляди години по-късно. Бяха от Аргос, Пилос, Аркадия, Итака и десетина други региона. Макар да ги смятаха за високи мъже за времето си, малцина бяха над един и шейсет и пет. Биеха се ожесточено, защитени от ризници от бронз и брони, прикриващи телата им отпред и пристегнати с каиши. Бронзови шлемове покриваха главите им, някои с рога, някои с остри върхове, повечето с герба на притежателя им. Краката и ръцете им бяха прикрити с наколенници и налакътници.

Бяха майстори на копието, тяхно предпочитано оръжие, и използваха късите си мечове само когато копията им бяха изгубени или счупени. Бойците от Бронзовата ера рядко прибягваха до лък и стрела – смятаха ги за оръжие на страхливците. Сражаваха се зад големи щитове от шест до осем пласта говежда кожа, скрепени с каиши за рамка от камъшит, обкована отпред с бронз. Повечето бяха кръгли, но имаше и с формата на осморки.

Странно, за разлика от воините от други царства и култури, ахейците не нападаха с коне и колесници. Използваха колесниците основно за транспорт, за да превозват хора и провизии до и от бойните полета. Предпочитаха да се сражават пеша, също като дарданците от Илион. Това обаче не беше просто война за завладяване на територия. Не беше просто война за плячка. Беше нахлуване за придобиване на метал, скъп почти колкото златото.

Преди да закотвят корабите си при Илион, ахейците ограбиха десетина градове и селца по крайбрежието, от които задигнаха огромни съкровища и много роби, предимно жени и деца. Не бяха в състояние обаче да си представят огромните богатства, пазени зад дебелите стени на Илион от неговите решителни бранители.

В редиците на воините се прокрадна смущение, когато видяха града, издигащ се в края на скалист нос, и огледаха дебелите каменни стени и високите кули на царския дворец. Сега, когато целта им беше пред тях, стана очевидно, че за разлика от другите градове, които ограбваха, този не би паднал без дълга обсада.

Осъзнаха този факт, когато дарданците излязоха от крепостта и ги нападнаха още с приставането на корабите им, като едва не прогониха авангарда на нападащия флот още преди пристигането на останалите кораби и разтоварването на основните сили. Дарданците, скоро останали по-малко от ахейците, се върнаха зад сигурните порти на града, на безопасно място, след като бяха разкървавили носа на врага.

През следващите няколко седмици битките се водеха на различни места в равнината. Дарданците се биеха ожесточено. Телата се трупаха и бяха пръснати от лагера на ахейците до стените на Илион, където се биеха и загиваха великите герои и първите воини на двете страни. В края на деня двете страни палеха огромни клади и кремираха падналите. По-късно над изгорелите клади издигаха могили, като паметници. Загинаха хиляди, а явно нескончаемите битки бяха все така ожесточени.

Храбрият Хектор, син на цар Приам и най-велик воин на Илион, падна, както и брат му Парис. Могъщият Ахил и приятелят му Патрокъл бяха сред многото мъртви на ахейците. След като най-великият им герой си отиде, предводителите на ахейците цар Агамемнон и цар Менелай бяха готови да напуснат обсадата и да отплават към дома. Стените на крепостта бяха твърде високи и здрави и трудно можеха да бъдат преодолени. Запасите храна намаляваха и се налагаше да ограбват околностите, при което скоро всичко свърши, докато дарданците бяха снабдявани от техните съюзници извън царството.

Потиснати от сигурното поражение, ахейците започнаха да кроят планове да разтурят лагера и да напуснат, когато хитрият Одисей, царят на Итака, предложи коварен план и едно последно усилие.

Докато Илион пируваше, флотът на ахейците се върна под прикритието на нощта. Корабите бързо изминаха разстоянието от близкия остров Тенедос, зад който се бяха скрили през деня. Водени от насочващ огън, запален от измамния Синон, корабите отново спряха край брега, войниците си сложиха ризниците и тръгнаха мълчаливо през равнината, понесли огромен ствол на дърво на люлки от плетено въже.

Подпомогнати от непрогледния мрак в безлунната нощ, спряха само на стотина метра от портата, без да ги разкрият. Разузнавачи, предвождани от Одисей, се промъкнаха покрай голямата подобна на кон конструкция и приближиха портата.

В стражевата кула горе Синон уби двамата дремещи стражи. Не можеше да отвори портата сам – бяха нужни осем силни мъже, за да вдигнат дървеното резе, което затваряше десетметровата порта – и извика тихо на Одисей:

– Стражите са мъртви, а градът е или пиян, или спи. Сега е най-добрият момент да разбиете портата.

Одисей веднага нареди на мъжете, които носеха огромния ствол, да издигнат нагоре предната част и да я сложат на малка рампа, водеща към вътрешността на коня.

Докато една група буташе отдолу, друга група се качи вътре и изтегли ствола под издигнатата предна част. След като го вкараха вътре, го издигнаха на въжетата, докато увисна във въздуха. Дарданците така и не бяха проумели, че конят, конструиран от Одисей, не е кон, а таран.

Мъжете в тарана изтеглиха ствола във възможно най-задно положение и го засилиха напред.

Бронзовият връх, който покриваше заострения край на ствола, се блъсна в портата с тъп удар, от който тя потрепери на пантите си, но не се отвори. Отново и отново таранът удряше дебелата педя и половина порта. При всеки удар падаха трески, но портата не поддаваше. Ахейците се опасяваха, че дарданците ще чуят блъскането, ще се качат на стената, ще видят армията им долу и ще вдигнат града по тревога. Високо на стената Синон също следеше да не се появи някой гражданин, събудил се от шума, но тези, които още не спяха, решиха, че чуват тътен на далечна буря.

Блъскането започна да прилича на безплодно усилие, когато неочаквано портата се откачи от едната страна. Одисей нареди на хората в тарана да направят още едно могъщо усилие, обгърна ствола с ръце и напрегна мускули в очакване на тласъка. Воините блъснаха тежкия ствол в упоритата врата с всички сили, които имаха.

Портата се разтресе, а после – ахейците затаиха дъх – се чу жален скърцащ стон и тя падна навътре върху каменната настилка със силен трясък.

Ахейската армия нахлу в Илион като глутница гладни вълци, с див вой. Като помитащ всичко прилив войниците заляха улиците. Гневът бушуваше в гърдите им след десет седмици безкрайни битки без резултат освен смъртта на другарите им. Никой не можеше да се спаси от мечовете и копията им. Нахълтваха в домовете, колеха наляво и надясно, убиваха мъже, грабеха ценности, отвличаха жени и деца, след което изгаряха всичко пред очите им.

Красивата Касандра избяга в храма, убедена, че там ще е в безопасност под закрилата на стражите. Воинът Аякс обаче нямаше подобни скрупули. Нахвърли се върху Касандра под статуята на богинята на храма. По-късно, в пристъп на угризения, се хвърли върху меча си и умря.

Воините на Илион не можеха да съперничат на търсещите мъст врагове. Ставаха със залитане от леглата, объркани и замаяни, защото бяха пияни от виното, опитваха да оказват немощна съпротива, но ги колеха на място. Никой не успя да удържи свирепото настъпление. Никой не можеше да спре вълната на унищожението. Улиците аленееха от реките кръв. Обкръжените дарданци се биеха и падаха, умираха окаяно, изпускаха сетния си дъх, заобиколени от смърт. Малцина умряха, преди да видят домовете си в пламъци и как завоевателите отвеждат семействата им, да чуят писъците на жените и плача на децата, наред с виенето на градските кучета.

Цар Приам, прислужниците и стражите му бяха избити безмилостно. Жена му Хекуба беше отведена като робиня. Дворецът беше ограбен, златото беше свалено от колони и тавани, красивите стенни декорации и позлатените мебели бяха изнесени, преди огънят да ги погълне.

Копията и мечовете на всички ахейци бяха червени от кръв. Сякаш глутница вълци беше побесняла сред овце в кошара. Старците, мъже и жени, също не оцеляха. Избиваха ги като зайци, още повече че бяха твърде изплашени, за да опитат да се спасят, или твърде немощни, за да се движат.

Един след друг героите воини на дарданците падаха мъртви, докато не остана никой, който да вдигне копие пред полуделите от кръвта ахейци. В горящите домове на града лежаха телата им, там, където бяха паднали в бой, за да защитят вещите си и близките си.

Съюзниците на дарданците – траки, ликийци, кикони и мизийци – се сражаваха храбро, но скоро бяха смазани. Амазонките, гордите жени воини, които се сражаваха на страната на Илион, убиха много от омразните нашественици, но скоро и те бяха сразени и избити.

Целият град сега пламтеше в огън, който позлатяваше небето, докато ахейците продължаваха оргията на самоугаждане, грабежи и убийства. Този кошмар сякаш никога нямаше да свърши.

Най-после ахейците, изтощени от кървавия разгул, започнаха да напускат горящия град, като носеха плячката и блъскаха отвлечените хора към корабите. Пленените жени, полудели от скръб за погубените си съпрузи, с жални стонове поведоха ужасените си деца към флота, наясно, че ги чака ужасяващо робство в ахейските земи. Така живееха в тази жестока епоха и макар да бе потресаваща, постепенно се примиряваха със съдбата си. Някои от тях по-късно бяха взети за съпруги от похитителите, раждаха им деца и се радваха на дълъг и мирен живот. Други умираха рано, измъчвани и малтретирани. Няма сведения какво се е случило с децата им.

Армията се изтегли, но ужасът не спря с убитите от меч. Мнозина от избегналите клането сега умираха в горящи домове. Падаха опожарени покривни греди, затискаха оцелелите с огнена смърт. Отблясъците от огъня се издигаха над злощастието и паниката. Червените и оранжеви сияния оцветяваха приближаващите откъм морето облаци с виещи се вихрушки от искри и пепел.

Това зверство щеше да се повтори много пъти през вековете.

Стотици имаха късмета да избегнат смъртта и разрухата, като избягаха и се скриха в близките гори, където останаха, докато ахейските кораби не изчезнаха зад североизточния хоризонт, откъдето бяха дошли. Оцелелите от Илион от време на време се връщаха в доскоро великия град-крепост само за да видят, че зад високата крепостна стена сега има само тлееща купчина руини, която изпуска противна воня на изгоряла плът.

Не бяха в състояние да построят отново домовете си и затова се преместиха на друго място, за да издигнат нов град. Годините минаваха, пепелищата на изгорелия град се разнасяха от морския бриз из равнината, а каменните улици и стени постепенно потъваха в прах.

След време градът се появи отново, но така и не достигна предишното си величие. Земетресения, суша и болести най-накрая го накараха да се предаде още веднъж и той остана запустял и самотен през следващите две хиляди години. Славата му обаче се разгоря отново след седемстотин години, когато един поет, Омир, разказа увлекателно за това, което тогава се наричаше Троянска война, и за пътешествието на гръцкия герой Одисей.

Одисей, макар и хитър и находчив, и без да е противник на убийствата и опустошенията, все пак не беше жесток колкото братята си по оръжие, когато нещата опираха до поробване на пленени жени. Въпреки че позволяваше на хората си да проявяват злина, самият той вземаше само пленените богатства на омразните врагове, отнели живота на толкова много от воините му. Единствен Одисей от ахейците не взе жени за наложници. Липсваше му жена му Пенелопа и синът му, когото не беше виждал от много месеци, и искаше да се върне в царството си на остров Итака възможно най-бързо – колкото позволява вятърът.

След като направи жертвоприношение на боговете и напусна изгорелия град, Одисей с малката си флота пое по зеленото море с помощта на благоприятния вятър на югозапад, към дома.

След няколко месеца, след силна буря в морето, Одисей, повече мъртъв, отколкото жив, изпълзял с вълните на брега на остров Схерия. Изтощен заспал на купчина листа край брега, където го намерила дъщерята на Алкиной, царя на феакийците. Изпълнена с любопитство, тя отишла при него, за да провери, дали е жив.

Одисей се събудил и се вторачил в нея, запленен от красотата ѝ.

– Някога в Делос видях прекрасно създание, досущ като теб.

Поразена, Навзикая го отвела в двореца на баща си, където Одисей разкрил, че е цар на Итака, след което бил приет и уважаван по царски. Цар Алкиной и жена му царица Арета благосклонно предложили на Одисей кораб, който да го върне у дома, но едва след като зарадва царското семейство с разказ за приключенията си след отплаването от Илион. В чест на Одисей било устроено великолепно пиршество и той с готовност приел да разкаже за подвизите и трагедията си.

– Скоро след отплаването ни от Илион – започна той, – вятърът смени посоката и изтласка корабите ми далеч навътре в морето. След десет дни в бурно море най-после стигнахме до брега на непознати земи. Там към мен и хората ми местните, наречени лотофаги, защото ядат плодовете на непознато дърво, които ги поддържат в непрекъснато блаженство, се отнесоха много топло и приятелски. Някои от хората ми също започнаха да ядат плодовете на лотоса и вече нямаха желание да се приберат у дома. Дадох си сметка, че пътуването ни може да свърши там, на онова място, и наредих да отведат тези мъже до корабите насила. Бързо вдигнахме платна и загребахме към открито море.

Тъй като погрешно смятах, че съм далече на изток, насочих корабите на запад, като се ориентирах по звездите и изгрева и залеза. Стигнахме до няколко острова, непрекъснато заливани от топъл дъжд и обрасли гъсти гори. На тях живееха хора, които наричаха себе си циклопи – огромни лениви дебелаци, които отглеждаха големи стада овце и кози.

Взех отряд воини и тръгнахме да търсим храна. На склона на една планина попаднахме на пещера, която се използваше като кошара, с дървени прегради на входа, за да не излизат животните. Решихме да се възползваме от този дар от боговете и се заехме да съберем овцете и козите на едно място, за да ги откараме до корабите ни. Изведнъж чухме стъпки и скоро мъж, огромен като планина, закри входа. Влезе, избута пред отвора голяма скала и после се зае със стадото си. Ние се скрихме в тъмното и не смеехме да дишаме.

След малко той раздуха тлеещите въглени в огнището, докато не се появи пламък, и ни видя да се свиваме в дъното на пещерата. Няма човек с по-грозно лице от циклопите, които имат само едно кръгло око, черно като нощта.

– Кои сте вие? – попита той. – Защо сте нахлули в дома ми?

– Не сме нахлули – отговорих аз. – От корабите си видяхме суша и дойдохме, за да напълним бъчвите си с вода.

– Дошли сте, за да ми откраднете овцете – отговори гръмогласно гигантът. – Ще повикам приятелите и съседите си. Скоро ще дойдат поне стотина и ще ви сварим и ще ви изядем до един.

Макар да бяхме ахейски воини, участвали в дълга и трудна война, знаехме, че скоро те ще са много повече от нас. Взех един дълъг тънък кол от преградата за овцете му и го подострих с меча си. След това вдигнах козия мях с вино и му казах:

– Виж сега, циклопе, това е вино, дар, за да ни оставиш живи.

– Как се казваш? – попита той.

– Майка ми и баща ми ме наричат Никой.

– Що за глупаво име е това? – И без да каже дума повече, грозното чудовище изпи целия мях, напи се и заспа пиянски сън.

Аз грабнах дългия кол, спуснах се към заспалия гигант и забих острия край в единственото му око.

Той се разкрещя, извади кола от окото си и се развика за помощ. Съседите му циклопи чуха виковете и дойдоха да проверят какво става.

– Нападнаха ли те? – започнаха да питат.

А той изкрещя:

– Нападна ме Никой!

Циклопите решиха, че се е побъркал, и се прибраха по домовете си.

Ние избягахме от пещерата и се добрахме до корабите си. Аз крещях обиди към ослепелия гигант.

– Благодаря, че ни подари овцете си, глупав циклопе. И ако приятелите ти те питат кой ти избоде окото, кажи им, че го е сторил Одисей, цар на Итака, който те е надхитрил.

– И претърпяхте корабокрушение, преди да попаднете тук, във Феакия? – попита цар Алкиной.

Одисей поклати глава и продължи:

– Минаха много и много дълги месеци. Стигнахме далече на запад, носени от теченията и ветровете, намерихме суша и закотвихме край остров Еолия. Там живееше цар Еол, син на Хипот, обичан от боговете. Той имаше шест дъщери и шестима похотливи синове, така че беше накарал синовете си да се оженят за дъщерите. Всички живеят заедно, непрекъснато пируват и се радват на невероятен разкош.

Добрият цар попълни запасите ни и скоро отплавахме в бурното море. На седмия ден, след като морето се успокои, стигнахме пристанището на града на лестригоните. Минахме умело между два скалисти носа и пуснахме котва. Благодарни, че отново сме на суша, започнахме да изследваме мястото и срещнахме хубаво момиче, което носеше вода.

Попитахме момичето кой е царят им и то ни посочи бащината си къща. Когато обаче пристигнахме, видяхме, че жена му е огромна гигантка, висока като дърво, и се стъписахме от ужасния ѝ вид.

Тя извика мъжа си Антифат, който се оказа още по-огромен от нея и два пъти по-голям от циклопите. Ужасени от тези чудовища, хукнахме назад към корабите си. Антифат обаче вдигна тревога и скоро хиляди здравеняци лестригони изникнаха като гора и започнаха да мятат камъни по нас с огромни прашки от околните хълмове, и не обикновени камъни, а цели морени, големи колкото корабите ни. Само моят кораб остана невредим след това нападение. Всички други потънаха.

Лестригоните пронизваха хората ми като риби и ги извличаха на сушата, ограбваха ги и после ги изяждаха. Скоро корабът ми стигна до открито море и бяхме в безопасност, обаче ни обзе огромна тъга. Не само приятелите и другарите ни бяха мъртви, но потънаха и корабите с плячката ни от Илион. Дарданското злато, нашият дял, вече беше на дъното на пристанището на лестригоните.

Покрусени от мъка, продължихме да плаваме напред, докато не стигнахме егейския остров на Цирцея, дом на прекрасната прочута царица, почитана като богиня. Поразен от чара на красивата русокоса Цирцея, аз се сприятелих с нея и останахме заедно три луни. Исках да остана още, но хората ми настояха да продължим пътуването си към Итака и заплашиха да тръгнат без мен.

Цирцея през сълзи прие да замина, но ме помоли да направя още едно пътуване.

– Трябва да доплаваш до дома на Хадес и да говориш с тези, които са минали отвъд. Те ще ти помогнат да разбереш смъртта. И когато продължиш пътя си, пази се от песента на сирените, защото те несъмнено ще ви примамят, теб и хората ти, за да умрете на техните скалисти острови. Запушете си ушите, за да не чувате примамливите им песни. След като се освободите от изкушенията на сирените, ще минете между Сините скали. Нищо, дори птиците, не може да премине между тях. От всички кораби освен един, опитали да минат оттам, са останали само парчета и трупове на моряци.

– А кой кораб е минал невредим? – попитах аз.

– Славният Язон с неговия кораб, „Аргонавт“.

– И след това ще имаме спокойно море?

Цирцея поклати глава.

– След това ще стигнеш до втора планина от скали, която стига до небето. Склоновете ѝ са гладки като глазирана урна и по тях е невъзможно да се изкачиш. В средата ѝ има кухина, в която Сцила, ужасяващо чудовище, изпълва със страх всеки, който я доближи. Тя има шест глави на шии като змии, много дълги, и челюстите ѝ са с по три реда зъби, които могат да сдъвчат човек за миг. Имай предвид, че стрелва главите си напред и отмъква хора от корабите. Гребете бързо, иначе без съмнение ще умрете. След това трябва да минете през водите, в които дебне Харибда – голям водовъртеж, който ще засмуче кораба ти в дълбините. Трябва да минете, когато спи.

След сбогуването с Цирцея заехме местата си на кораба и хванахме веслата.

– Наистина ли плавахте до долния свят? – попита прекрасната царица на цар Алкиной, беше пребледняла.

– Да, последвах заръките на Цирцея и отплавахме към Хадес и страховитото място на мъртвите. След пет дни попаднахме в гъста мъгла, защото навлязохме във водите на река Океан, която тече покрай края на света. Небето изчезна и се озовахме във вечна тъмнина, в която слънчевите лъчи не могат да проникнат никога. Изтеглихме кораба на брега, Аз слязох сам, минах през странна светлина и влязох в голяма пещера в склона на планината. Там седнах, за да чакам.

Скоро започнаха да се събират духове, които стенеха ужасно. Едва не изгубих съзнание, когато се появи майка ми. Не знаех, че е умряла, защото все още беше жива, когато потеглих за Илион.

– Сине – прошепна тя, – защо си дошъл в дома на тъмнината, щом още си жив? Още ли не си се добрал до дома си в Итака?

Със сълзи в очи ѝ разказах за кошмарните пътувания и ужасната загуба на моите воини по време на пътуването към дома.

– Аз умрях от мъка, защото се опасявах, че никога повече няма да те видя – каза тя.

Разплаках се при думите ѝ и опитах да я прегърна, но тя беше като полъх от нищо и ръцете ми останаха празни.

Идваха на групи, мъже и жени, които някога познавах и уважавах. Идваха, разпознаваха ме, кимваха тихо и се връщаха в пещерата. Изненадах се, като видях стария си приятел цар Агамемнон.

– В морето ли загина? – попитах го.

– Не, жена ми и любовникът ѝ ме нападнаха заедно с двайсет предатели. Бих се добре, но те бяха много и паднах. Убиха и Касандра, дъщерята на Приам.

След това дойдоха благородният Ахил с Патрокъл и Аякс и ме питаха за семействата си, но не можех да им кажа нищо. Разговаряхме за старите времена, после те също се върнаха в долния свят. Духовете на още приятели и воини идваха и заставаха до мен, и всеки разказваше тъжната си история.

Видях толкова много мъртви, че сърцето ми се изпълни с огромна тъга. Най-после нямах сили да гледам повече и напуснах онова мрачно място, за да се кача на кораба. Без да поглеждаме назад, отплавахме през мъглата, докато отново не видяхме слънцето. После се отправихме към сирените.

– И минахте покрай Сирените без злощастия?

– Да. Обаче преди да ги доближим, взех пита восък и я нарязах на парчета с меча си. После размачках парчетата, докато станаха меки, и накарах гребците да си запушат ушите с тях. Наредих да ме вържат за мачтата и да не обръщат внимание на молбите ми да променим курса, за да не се разбием в скалите на брега.

Сирените започнаха магьосническите си песни веднага щом видяха кораба ни да заобикаля скалистия им остров.

– Ела при нас и сладостта на нашите песни, славни Одисее! Чуй песните ни и ела в прегръдките ни!

Гласовете им бяха толкова омайващи, че започнах да моля хората си променят посоката, но те само ме вързаха по-здраво за мачтата и ускориха гребането, докато сирените вече не се чуваха. Едва тогава извадиха восъка от ушите си и ме развързаха.

След като минахме покрай скалистия остров, навлязохме в големи вълни и ревящо море. Умолявах хората си да гребат по-усилено, докато управлявах кораба през бурята. Не им казах за ужасното чудовище Сцила, понеже щяха да спрат да гребат от страх. Стигнахме до протока между скалите и навлязохме в бушуващите води на Харибда, които ни въвлякоха във водовъртежа на страданията. Чувствахме се като в циклон в казан. Докато очаквахме всеки миг да е последният ни, Сцила се спусна отгоре и отровните ѝ глави грабнаха шестима от най-добрите ми воини. Чух отчаяните им викове, когато излитаха към небето, премазвани от челюсти, пълни с остри зъби, с протегнати към мен ръце, в смъртна агония и със страшни писъци. Това беше най-ужасяващата гледка през цялото ни кошмарно пътуване.

Когато се измъкнахме в открито море, мълнии започнаха да раздират небето. Светкавица удари кораба, замириса на сяра. Ужасяващият удар го раздроби на парчета, изхвърли екипажа в бушуващите вълни и хората ми се издавиха.

Аз успях да се уловя за парче от мачтата и морето ме понесе. След много дни, полужив, стигнах до остров Огигия, дом на Калипсо, жена прекрасна и много умна, сестра на Цирцея. Намериха ме на брега и ме отнесоха в двореца, където тя ме гледа, докато здравето ми се възстанови.

Живях щастливо на Огигия, където за мен с обич се грижеше Калипсо, спяхме в едно легло. Разхождахме се в прекрасната градина с четири фонтана, които пръскаха водите си в противоположни посоки. В зелените гори пееха пъстри птици, през поляните течаха бистри ручеи.

– Колко време прекара с Калипсо? – попита царят.

– Седем дълги месеца.

– Защо просто не намери кораб и не отплава? – попита царица Арета.

Одисей сви рамене.

– Защото на острова нямаше никакви кораби.

– Тогава все пак как си тръгна?

– Милата Калипсо знаеше мъката ми. Една сутрин ме събуди и заговори за желанието ми да се прибера у дома. Заведе ме в гората и ми помогна да отсека дървета, от които да направя сал. Съши платната от волски кожи и натовари сала с храна и вода. След пет дни бях готов да отплавам. Натъжих се от тъгата ѝ заради заминаването ми. Беше жена, каквато всеки мъж желае. Ако не обичах повече Пенелопа, с радост щях да остана. – Одисей замълча за момент и очите му се напълниха със сълзи. – Чух, че била умряла от скръб през самотните дни след заминаването ми.

– Какво стана със сала ти? – попита Навзикая. – Когато те намерих, нямаше сал.

– Минаха седемнайсет спокойни дни в морето и изведнъж то се разгневи. Буря с проливен дъжд и силни пориви на вятъра разкъса платното. Това нещастие беше последвано от големи вълни, които блъскаха сала ми, докато от него не остана почти нищо. Носих се по водата два дни, преди морето да ме изхвърли на вашия бряг, където ти, прекрасна, сладка Назвикайо, ме откри. – Замълча. – Така завършва моята история за трудности и неволи.

Всички в двореца бяха омагьосани от невероятната сага на Одисей. След малко цар Алкиной стана и каза:

– За нас е чест да имаме такъв прочут гост и ти дължим много, задето ни развличаше толкова чудесно. Поради това, в знак на благодарност, ще ти дам най-бързия си кораб, за да се прибереш в Итака.

Одисей беше поразен от тази щедрост. Обаче гореше от нетърпение да потегли, така че стана и каза:

– Сбогом, добри царю Алкиное и царице Арето, ти също, Назвикайо, благодаря ви за гостоприемството и щедростта ви. Бъдете щастливи в дома си и дано боговете винаги са благосклонни към вас.

С тези думи Одисей прекрачи прага и го отведоха до кораба. С попътен вятър и дружелюбно море Одисей най-после стигна до своето царство на остров Итака и видя отново сина си Телемах. Видя и жена си Пенелопа, заобиколена от претенденти, които той изби до един.

Така завършва историята за Одисей, епос, който живее хилядолетия и разпалва удивлението и въображението на всички, които са го чели или слушали. Само че не е съвсем верен. Или, най-малкото, само част от него е истина.

Защото Омир не е грък. Неговите „Илиада“ и „Одисея“ се случват там, където ги поставят легендите.

Истинската история на Одисей и приключенията му е нещо съвсем различно и няма да бъде разкрита до много, много по-късно...

ПЪРВА ЧАСТ

АДЪТ НЯМА ГНЯВ КАТО ГНЕВА НА МОРЕТО

1.

15 август 2006

Кий Уест, Флорида

Докато чакаше съпруга си, за да излязат да вечерят, д-р Хайди Лишърнес – понапълняла дама с вече побеляваща коса, прибрана на тила на кок – хвърли един последен за деня поглед на изображенията, събрани от супербързия сканиращ оперативен сателит. А после седна на бюрото си, както беше по зелени шорти и горнище заради горещината и влажността на Флорида през август.

Беше готова просто да изключи компютъра до следващата сутрин. Имаше обаче нещо едва различимо в последното изображение, получено от сателита над Атлантическия океан, на югозапад от островите Кабо Верде, до крайбрежието на Африка. Тя седна и се вгледа в екрана по-внимателно.

За неопитно око изображението би заприличало на невинни облаци, носещи се над синьото море. Хайди обаче видя нещо по-заплашително. Сравни изображението с предишното, направено два часа по-рано. Масата кълбести облаци бе нараснала по-бързо, отколкото която и да било разразяваща се буря, която помнеше от осемнайсетте години проследяване и прогнозиране на тропическите урагани над Атлантическия океан за Центъра за ураганите към Националната агенция за морско и подводно дело. Зае се да увеличи двете изображения на зараждащата се буря.

Мъжът ѝ Харли, весел на вид човек с мустаци като на морж, плешива глава и с очила без рамки, влезе в кабинета ѝ с нетърпеливо изражение. Харли също беше метеоролог, но работеше за Националната служба за климата като аналитик на климатологичните данни, публикувани като съвети във връзка с климата за комерсиалните и частните полети и кораби в океана.

– Защо се бавиш? – попита той и посочи нетърпеливо часовника си. – Имаме резервация за „Гърне с раци“.

Без да вдига очи, тя посочи двете изображения на компютърния екран.

– Направени са през два часа. Кажи ми какво виждаш?

Харли се вгледа в изображенията. След миг се намръщи и намести очилата си, преди да се наведе, за да види по-добре. След това се изправи и кимна.

– Страховито натрупване.

– Прекалено е бързо – каза Хайди. – Ако продължи така, един господ знае каква огромна буря ще се надигне.

– Никога не е ясно – каза Харли замислено. – Може да връхлети като лъв и да си отиде като агънце, Случвало се е.

– Така е, но повечето бури се зараждат с дни, понякога и седмици, докато достигнат такава сила. Тази се разви за часове.

– Рано е да предвидим посоката или къде ще е най-силна и ще причини най-много щети.

– Имам лошото чувство, че тази ще е непредсказуема.

– Ще ме държиш ли в течение как се развива?

– Националната служба за климата ще научи първа – отговори тя и го тупна леко по ръката.

– Измисли ли име за новата си приятелка?

– Ако стане гадна, каквато си мисля, че ще е, ще я нарека Лизи, на името на Лизи Бордън, убийцата с брадвата.

– Малко е рано през сезона за име с Л, но иначе звучи подходящо. – Харли ѝ подаде чантата ѝ. – Утре ще има достатъчно време, за да проследим как се развива. Умирам от глад. Да отидем да похапнем раци.

Хайди послушно последва съпруга си извън кабинета, изгаси осветлението и затвори вратата. Обаче нарастващото опасение не намаля, когато се качи в колата. Не мислеше за храната. Умът ѝ беше изцяло погълнат от това, което според нея беше възникващ ураган, който би могъл да достигне ужасяваща сила.

Ураганът е ураган, какъвто и да е, ако е над Атлантическия океан. Не и над Тихия обаче, където се нарича тайфун, или над Индийския, където се нарича циклон. Ураганът е най-ужасяващата сила в природата, която често превишава опустошенията, причинявани от вулканични изригвания и земетресения, и засяга много по-големи територии.

Както раждането на човек или животно, за да се породи ураган са нужни множество свързани обстоятелства. Първо тропическите води край бреговете на Африка се нагряват до температури над 26 градуса по Целзий. След това водата се излага на слънце, при което в атмосферата се изпаряват големи количества. Тази влага се издига до по-хладния въздух и кондензира в маси кълбести облаци, в които се зараждат дъждове и гръмотевични бури. Тази комбинация осигурява топлината, необходима за подхранване на разрастващата се буря, и я тласка от детството към пубертета.

Сега добавяме виещия се в спирала въздух, който се върти със скорост около шейсет километра в час или трийсет и три възела. Тези засилващи се ветрове карат налягането на въздуха на повърхността да спада. Колкото повече налягането спада, толкова по-силна е циркулацията на вятъра, който се вие все по-силно, докато не се образува вихрушка. Подхранвана от тези съставни части, системата, както я наричат метеоролозите, създава експлозивна центробежна сила, която задвижва масивна стена от вятър около око, което е удивително спокойно. В това око грее слънцето, морето е сравнително спокойно и единственият признак за огромната енергия са околните бели движещи се стени, достигащи до двайсет хиляди метра в небето.

До този момент системата се нарича тропическа депресия, но след като ветровете превишат 120 километра в час, става пълнокръвен ураган. Тогава, в зависимост от силата на ветровете, които поражда, тя получава категория. Ветрове между 120 и 150 километра в час са минималната сила и ураганът е Категория 1. Категория 2 са умерени ветрове със скорост до 180 километра в час. Категория 3 са ветрове със скорост между 180 и 200 километра в час и се записва като екстензивна. Ветровете до 250 километра в час се смятат за екстремни, като урагана Хюго, който унищожи повечето от къщите по крайбрежието на Чарлстън, Южна Каролина, през 1989 г. И накрая, дядото на всички останали, е бурята с ветрове, превишаващи 250 километра в час. Те се определят като катастрофални, като урагана Камила, ударил Луизиана и Мисисипи през 1969 г. Камила оставя 256 мъртви, което е капка в морето в сравнение с осемте хиляди жертви, загинали при урагана от 1900 г., който напълно унищожава Галвестън, Тексас. Като числа рекордът принадлежи на тропическия циклон от 1970 г., който връхлита Бангладеш и взема близо половин милион жертви.

Като материални щети големият ураган от 1926 г., опустошил Югозападна Флорида и Алабама, оставя сметка от 83 милиарда, с включена инфлация. Удивителното е, че при тази катастрофа загиват само 243 души.

Никой обаче, включително Хайди Лишърнес, не очакваше ураганът Лизи да има свои собствени дяволски намерения и да засрами предишните регистрирани атлантически урагани. След много кратко време, докато набере сили, той пое своето смъртоносно пътешествие към Карибско море, за да сее хаос и опустошение във всичко, до което се докосне.

2.

Бърза и силна, голямата акула чук, дълга пет метра, се плъзгаше изящно в идеално бистрата вода, като сив облак, носещ се в небето над поляна. Двете изпъкнали очи се озъртаха в краищата на плоските стабилизатори от двете страни на муцуната. Доловиха движение и акулата се изви, за да огледа съществото, което плуваше през кораловата гора долу. Не приличаше на никоя позната риба. Имаше два успоредни плавника, стърчащи в задния край, оцветени в черно, с червени ивици отстрани. Огромната акула не долови нищо апетитно и продължи безкрайното си търсене на засищаща плячка, без да си дава сметка, че странното същество долу наистина би било много вкусна хапка.

Съмър Пит забеляза акулата, но не ѝ обърна внимание, а продължи да изучава кораловите рифове Навидад Банк, на сто и двайсет километра североизточно от Доминиканската република. Мястото обхващаше опасна зона рифове с площ 45 на 45 километра, с дълбочини, вариращи между метър и трийсет метра. През последните четири века над двеста кораба бяха потънали заради непрощаващите корали, които увенчаваха подводно плато, издигащо се от безкрайните дълбини на Атлантическия океан.

Коралите в тази част на платото бяха недокоснати и красиви, издигащи се на места до двайсетина метра над пясъчното дъно. Имаше деликатни морски ветрила и мозъкови корали, с ярки цветове, разпрострели се в синята шир като величествена градина с множество арки и кухини. Съмър имаше чувството, че плува през лабиринт от алеи и тунели, някои от които нямаха изход, а други излизаха над каньони и цепнатини, достатъчно големи, за да мине голям камион.

Макар че водата беше топла, над 26 градуса, Съмър Пит беше покрита от глава до пети със сух неопренов костюм. Беше с този костюм в черно и червено, а не с по-лек мокър костюм, защото той скриваше всеки сантиметър от кожата ѝ, не толкова като защита от температурната разлика с водата, колкото като предпазна мярка заради химическото и биологическо замърсяване, които очакваше да открие при оценката и мониторинга на коралите.

Погледна компаса си и се отклони леко вляво, като улови ръцете си зад гърба, под двете бутилки въздух, за да намали съпротивлението на водата. С обемистия костюм и пълната лицева маска беше по-лесно да ходи по дъното, отколкото да плува над него, но заради неравните и често остри корали това беше почти невъзможно.

Физическите ѝ контури и чертите на лицето ѝ бяха скрити в торбестия сух костюм и маската на лицето. Единствените признаци за красотата ѝ бяха големите сиви очи зад стъклото на маската и кичурът рижа коса на челото над тях.

Съмър обичаше морето и да се гмурка в дълбините му. Всяко гмуркане беше ново приключение в непознат свят. Често си представяше, че е морска сирена със солена вода във вените. Окуражавана от майка си, бе завършила Института по океанология „Скрипс“, където защити магистърската си степен по морска биология. В същото време нейният брат близнак Дърк защити степен по морско инженерство в Атлантическия университет на Флорида.

Скоро след като се прибраха у дома в Хавай умиращата им майка им каза, че баща им, когото не познаваха, е директор специални проекти в Националната агенция за морско и подводно дело във Вашингтон. Майка им никога не бе говорила за него преди да легне на смъртното си легло. Едва тогава описа любовта им и защо го бе накарала да вярва, че е загинала при подводно земетресение преди двайсет и три години. Зле ранена и осакатена, тя бе решила, че ще е най-добре той да живее живота си без тежести, без нея. Няколко месеца след това бе родила близнаци. В памет на все още живата си любов бе кръстила Съмър на себе си, а Дърк – на баща им.

След погребението Дърк и Съмър отлетяха за Вашингтон, за да се срещнат за първи път с Пит-старши. Неочакваната им поява беше невероятен шок за него. Стъписан от появата на син и дъщеря, за чието съществуване не бе и подозирал, Дърк Пит се изпълни с радост, защото от двайсет години вярваше, че непрежалимата му любов е загинала. От друга страна, се натъжи дълбоко, когато научи, че е живяла, без да му каже, като инвалид, и е починала само преди месец.

След като прегърна децата, които не знаеше, че има, той веднага ги заведе в стария самолетен хангар, в който живееше с голямата си колекция стари коли. Когато му казаха, че по настояване на майка им са последвали пътя му и са получили образование в областта на океанографията, той уреди да започнат работа в НАМПД.

Сега, след две години работа по проекти в океаните по целия свят, Съмър и брат ѝ се бяха заели с уникално изследване и събиране на данни за странното токсично замърсяване, което унищожаваше крехкия морски живот на Навидад Банк и други рифове в Карибско море.

По-голямата част от системата на рифа все още гъмжеше от здрави риби и корали. Имаше ярко оцветени снапери, големи риби папагал и групери, пъстри жълто-червени тропически рибки се стрелкаха покрай малки кафяви морски кончета. Мурени със свиреп вид надничаха от пролуки в коралите, отваряха и затваряха уста заплашително в очакване да забият острите си като игли зъби в някаква храна. Съмър знаеше, че изглеждат заплашително само заради начина си на дишане, защото нямат хриле. Рядко нападаха хора, освен ако хората не ги закачат. За да те ухапе мурена, трябва едва ли не да мушнеш ръката си в устата ѝ.

Над пясъчна пролука в коралите премина сянка и тя вдигна очи в очакване да види предишната акула, върнала се да погледне по-внимателно, но видя само ято петнисти орлови скатове. Един от тях се отдели от останалите и обиколи Съмър, огледа я с любопитство, после отново се издигна и се върна при останалите.

След като измина още четирийсетина метра, тя се плъзна над формация стърчащи корали и видя останки от кораб. Голяма триметрова баракуда се носеше над останките и оглеждаше безизразно с черните си подобни на мъниста очи всичко, което се случваше във владенията ѝ.

Параходът „Вандалия“ беше попаднал на Навидад Банк през 1876 г. по време на свиреп ураган. Никой от осемдесетте пасажери и трийсетте души екипаж не бе оцелял. „Лойдс Лондон“ бе записал кораба като изчезнал без следа и съдбата му оставаше мистерия до 1982 г., когато обраслите му с корали останки бяха открити от група спортни гмуркачи. Малко от останките подсказваха, че са от потънал кораб. След сто и трийсет години океанът бе покрил почти всичко с половин до един метър корали и морски обитатели. Единствените разпознаваеми елементи от останките на някога гордия параход бяха парните котли и машините, които все още стърчаха от усукания скелет и оголените ребра. Повечето дървени части отдавна бяха изгнили или бяха изядени от морски създания, които консумираха всяка органична материя.

Построен за Западноиндийската пощенска компания през 1864 г., „Вандалия“ беше 320 фута от носа до кърмата, широк 42 фута, с възможност за настаняване на 250 пасажера и три трюма за обемни товари. Плавал между Ливърпул и Панама, където оставял пасажерите, за да се качат на влак за тихоокеанската страна на провлака, където се прехвърляли на параходи за Калифорния.

Много малко водолази бяха вземали трофеи от „Вандалия“. Останките се откриваха много трудно, така обрасли с корали и сред други корали. От самия параход не бе останало много, след като в онази кошмарна нощ огромните вълни и ураганът го бяха застигнали в открито море, преди да успее да се добере до Доминиканската република или близките Вирджински острови.

Съмър премина над останките, носена от леко течение. Гледаше надолу и опитваше да се представи хората, крачили някога по палубите. Долови нещо призрачно. Сякаш се носеше над обитавано от духове гробище, чиито обитатели ѝ говореха от миналото.

Държеше под око голямата баракуда, която висеше неподвижно във водата. Храната не беше проблем за тази свирепа на вид риба. Във и около „Вандалия“ имаше достатъчно живи морски същества, за да се запълни енциклопедия по морска ихтиология.

Съмър се застави да не мисли за трагедията и заплува предпазливо покрай баракудата, която не отделяше изпъкналото си око от нея. На безопасно разстояние младата жена спря, за да провери колко въздух ѝ остава в бутилките според манометъра, да отбележи позицията си на миникомпютъра за връзка с джипиес сателита, да провери накъде сочи стрелката на компаса спрямо подводното жилище, което обитаваха с брат ѝ, докато изучаваха рифа, и да отбележи изминалото време според таймера. Почувства леко повишаване на плаваемостта си и изпусна малко въздух от компенсатора на гърба си.

Плува още стотина метра и видя, че цветовете на коралите избледняват и стават белезникави. Колкото по-нататък отиваше, толкова повече сюнгерите ставаха стъклени и болни, докато накрая умираха и преставаха да съществуват. Видимостта също спадна драстично и скоро Съмър не виждаше по-далече от протегнатата си ръка.

Сякаш навлизаше в гъста мъгла. Това явление беше известно като мистериозната „кафява мътилка“, която се появяваше на много места в Карибите. Водата близо до повърхността представляваше странна кафява маса, която рибарите описваха като вода от канал. Досега никой не знаеше точно какво причинява мътилката или какво я поддържа. Океанолозите смятаха, че е свързана с някакви водорасли, но засега не го бяха доказали.

Странно, мътилката не убиваше рибите като зловещия ѝ братовчед червения прилив. Те избягваха контакт с най-лошите токсични ефекти, но скоро започваха да гладуват, защото губеха подслоните и местата си за хранене. Съмър забеляза, че обикновено ярките морски анемонии, с протегнатите им пипала, за да се хранят в теченията, сякаш бяха поразени от странния нашественик във владенията им. Непосредствената ѝ задача беше само да вземе някои предварителни проби. Заснемането на мъртвата зона от Навидад Банк с камери и инструменти за химически анализ щеше да дойде по-късно, с надеждата евентуалните находки да помогнат за откриването на контрамерки за справяне с напастта.

Първото гмуркане беше за оглеждане, за да види със собствените си очи пораженията от мътилката, така че с колегите океанолози на борда на близкия изследователски кораб да могат да оценят пълните мащаби на проблема и да създадат прецизна схема за бъдещи изследвания на причините.

Сигнал за първото нахлуване на кафявата мътилка беше подаден от работещ комерсиално водолаз, гмуркал се край Ямайка през 2002 г. Озадачаващата мътилка беше оставила подводна пътека смърт, невидима и неизлязла на повърхността, докато се беше разпространявала извън Мексиканския залив, към островите около Флорида. Онази вълна, откриваше сега Съмър, беше доста различна от това тук. Случващото се на Навидад Банк беше много по-токсично. Тя намираше мъртви морски звезди, както и ракообразни като скариди и омари. Също така забелязваше, че рибите, преминаващи през странната кафява вода, са по-летаргични, почти коматозни.

Извади няколко стъклени шишенца от чантичката, закрепена за бедрото ѝ, и започна да взема проби от водата. Също така взе мъртви морски звезди и няколко ракообразни, които пусна в мрежестата чанта, закрепена за колана с тежестите. Когато затвори шишенцата и ги пусна в чантата, отново провери запаса си от въздух. Оставаха ѝ още двайсет минути. Провери компаса, заплува в посоката, от която бе дошла, и скоро стигна до чиста бистра вода.

Докато оглеждаше дъното, превърнало се в малка пясъчна река, забеляза в коралите отвора на малка пещера, която не беше видяла преди. На пръв поглед приличаше на всяка друга от двайсетината, покрай които бе минала през последните четирийсет и пет минути. При тази обаче имаше нещо различно. Входът беше с прави ъгли, сякаш беше правен от човешка ръка. Въображението ѝ си представи две обвити в корали колони.

Ивица пясък водеше към входа. Изпълнена с любопитство и с достатъчен запас от въздух, Съмър доплува до мястото и се вгледа в мрака вътре.

На метър-два в кухината със сини стени видя слънчеви отблясъци отразена светлина. Заплува бавно над дъното и след още няколко метра сините стени станаха кафяви. Тя се обърна неспокойно и погледна през рамо, за да се увери, че вижда светлината, проникваща през входа. Без фенер не можеше да види нищо повече и не беше нужно голямо въображение, за да си представи опасността в тъмната вътрешност. Обърна се пъргаво и заплува назад.

Единият ѝ плавник закачи нещо, полузаровено в пясъка. Беше готова да продължи, без да му обърне внимание, но обраслият с корали обект явно беше дело на човешка ръка, защото имаше симетрична форма. Съмър се зае да отстранява пясъка, докато изрови нещото. Приближи светлината и го вдигна, завъртя го леко във водата, докато пясъкът падне. Беше колкото старомодна кутия за дамски шапки, само че много тежко, дори под вода. Отстрани стърчаха две дръжки, а на дъното сякаш имаше нещо като пиедестал. Доколкото можеше да каже, вътре имаше кухина, друг признак, че предметът не е създаден от природата.

Сивите очи на Съмър зад водолазната маска изразяваха скептичен интерес. Реши да отнесе предмета до базата им, да го почисти внимателно и да види какво всъщност представлява.

Тежестта на тайнствения предмет, на мъртвите морски обитатели и пробите вода се отразиха на плаваемостта ѝ и тя добави малко въздух в компенсатора. Стисна предмета под мишница и заплува лениво към базата, без да обръща внимание на следата от мехури, която оставаше след нея.

Базата, което тя и брат ѝ щяха да наричат „дом“ през следващите десет дни, се появи в трептящата синя вода съвсем близо напред.

Подводната лаборатория „Риби“ често беше наричана „вътрешна космическа станция“. Беше проектирана и предназначена за океански изследвания и представляваше шейсет и пет тонна правоъгълна камера със заоблени ръбове, дълга дванайсет метра и широка три, висока малко под три метра. Стоеше върху крака, закрепени за тежка платформа, основа, която осигуряваше стабилност върху морското дъно на трийсет метра под повърхността на морето. Въздушният шлюз на входа служеше за място за съхранение и място за сваляне и слагане на водолазното оборудване. Главното помещение, което поддържаше диференциално налягане между двете отделения, съдържаше малка лабораторна работна част, кухня, отделено място за хранене, четири койки за спане и комуникационна конзола с компютър, свързана с антена, за контакти със света над морето.

Съмър свали въздушните резервоари и ги свърза със зарядната станция, намираща се до базата. Задържа дишането си, доплува до входния люк и внимателно остави плика и мрежата с пробите в малък контейнер. Тайнственият обрасъл с корали предмет остави върху сгъната кърпа. Не искаше да рискува някакво заразяване. Изтърпяването на тропическата жега и потенето от изолираните ѝ пори беше малка цена в сравнение с някаква потенциално опасна болест.

След като бе плувала през кафявата напаст, една капка върху кожата ѝ би могла да се окаже фатална. Още не смееше да свали сухия си костюм с качулка, обувки и ръкавици, закрепени със специални уплътняващи пръстени. След като разкопча колана с тежестите и компенсатора на плаваемостта, завъртя двата крана и силни струи измиха костюма и оборудването ѝ отвън със специален дезинфекционен разтвор, за да отстранят всякакви остатъци от кафявата напаст. След като се увери, че се е почистила както трябва, Съмър спря крановете и почука на вратата към вътрешното помещение.

Макар че лицето, което се появи на прозорчето от другата страна, беше на нейния брат близнак, помежду им нямаше голяма прилика. Бяха родени през няколко минути, тя и Дърк-младши, но не бяха еднояйчни близнаци. Той беше по-висок от нея, един и осемдесет, строен, мускулест и мургав. За разлика от нейната права червеникава коса и меки сиви очи, гъстата четина на главата му беше вълниста и черна, а очите му бяха хипнотично опаловозелени и искряха, когато светлината попадаше по определен начин върху тях.

Брат ѝ излезе от камерата и разкопча уплътнителя между врата ѝ и маската на главата ѝ. По очите му, по-пронизващи от обикновено, и мрачното му изражение личеше, че е загазила сериозно.

Преди брат ѝ да отвори уста, тя вдигна ръце и заговори:

– Знам, знам, знам! Не трябва да излизам сама, без партньор.

– Наистина знаеш – каза брат ѝ ядосано. – Ако не се беше измъкнала толкова рано, преди да се събудя, щях да дойда и да те върна в лабораторията за ухото.

– Извинявам се – каза Съмър с престорено разкаяние. – Обаче успявам да свърша повече работа, ако не мисля за още един водолаз.

Дърк ѝ помогна да отвори дебелите херметични ципове на водолазния костюм и след като свали ръкавиците и дръпна вътрешната качулка зад главата ѝ, започна да сваля костюма от торса ѝ, ръцете и краката, докато тя успя да излезе от него. Косата ѝ се разпиля като медно-червеникав водопад. Отдолу Съмър беше по плътно прилепнал полипропиленов костюм, който показваше приятно извивките на тялото ѝ.

– Влиза ли в мъртвата зона? – попита Дърк.

Тя кимна и каза:

– Донесох проби.

– Сигурна ли си, че в костюма ти не е проникнала вода?

Тя вдигна ръце над главата си и се завъртя.

– Виж сам. Няма и капка токсична каша.

Пит сложи ръка на рамото ѝ.

– Нещо, което трябва да запомниш: „Никога не излизай под вода сама“. И определено не без мен, ако съм наблизо.

– Да, братле – каза тя и се усмихна снизходително.

– Да сложим пробите ти в херметическа кутия. Капитан Барнъм ще ги занесе в лабораторията на кораба за анализ.

– Капитанът ще идва при нас? – попита тя изненадано.

– Самопокани се на обяд – отговори Пит. – Настоя сам да донесе храната. Каза, че така ще се откъсне за малко от ролята на командир на кораба.

– Кажи му да не идва, ако не донесе бутилка вино.

– Да се надяваме да получи посланието чрез осмоза – отвърна Дърк и се засмя.

Слаботелесният капитан Пол Т. Барнъм би могъл да мине за брат на легендарния Жак Кусто, ако не беше почти изцяло плешив. Беше с мокър костюм с късо долнище, по който остана, след като влезе в главното помещение. Дърк му помогна да вдигне металната кутия, съдържаща провизии за два дни, за да я остави на кухненския плот, където Съмър се зае да разпределя провизиите в малкия хладилник и в бюфета.

– Донесох ви подарък – обяви Барнъм и вдигна бутилка вино от Ямайка. – И не само това, но и готвачът на кораба приготви за вечеря омар термидор с пюре от спанак.

– Това обяснява присъствието ти – каза Пит и тупна капитана по рамото.

– Духът на проекта НАМПД – промърмори Съмър с насмешка. – Какво ли би казал нашият уважаван лидер адмирал Сандекър по повод нарушаването на златното му правило да не се пие алкохол през работно време?

– Баща ви ми оказва лошо влияние – каза Барнъм. – Никога не се е качвал на борда без кашон отлежало вино, а колегата му Ал Джордино винаги идва с кутия от специалните пури на адмирала.

– Изглежда, никой освен адмирала не знае, че Ал купува пурите от същото място – каза Дърк с усмивка.

– Какво ще имаме за предястие? – попита Барнъм.

– Чаудър от прясна риба и салата от раци.

– Кой приготви тези наслади?

– Аз – отговори Дърк. – Единствената морска храна, която Съмър умее да приготвя, е сандвич с риба тон.

– Не е така – нацупи се тя. – Готвя си много добре.

Дърк я изгледа с насмешка.

– Тогава защо кафето ти има вкус на киселина от акумулатор?

Изпържени в масло, омарите и пюрето от спанак минаха с бутилката вино от Ямайка и разкази за морските приключения на Барнъм. Съмър направи гадна физиономия на брат си, когато сервира лимонов меренг, изпечен в микровълновата. Дърк първи призна, че е извършила кулинарно чудо, тъй като печенето и микровълновите фурни не вървяха добре заедно.

Когато Барнъм стана, за да се сбогува, Съмър го докосна по ръкава.

– Имам една тайна за теб.

Барнъм присви очи.

– Каква тайна?

Тя му подаде предмета, който бе намерила в пещерата.

– Какво е това?

– Мисля, че е някакъв съд или урна. Не можем да разберем, преди да почистим коралите. Надявах се да го занесеш на кораба и да го дадеш в лабораторията, за да го почистят както трябва.

– Сигурен съм, че някой ще се заеме доброволно с работата. – Той вдигна предмета с две ръце, за да прецени теглото му. – Изглежда твърде тежко, за да е от глина.

Дърк посочи основата на предмета.

– Тук има пролука, без корали, в която се вижда, че е от метал.

– Странно, няма никаква ръжда.

– Не го твърдя със сигурност, но предполагам, че е от бронз.

– Формата е твърде елегантна, за да е направено някъде тук – добави Съмър. – Макар да е силно обрасло, в средата, изглежда, има някакви фигури, лети в калъп.

Барнъм се вгледа внимателно и поклати глава.

– Имаш по-развихрено въображение от мен. Може би някой археолог ще реши загадката, когато се приберем в пристанището, освен ако не изпаднат в истерия, задето си взела това нещо от мястото му.

– Няма да се наложи да чакате толкова дълго – каза Дърк. – Защо не изпратите снимки на Хайрам Йегър в компютърния отдел в централата във Вашингтон? Той би трябвало да може да го датира и да установи къде е направено. Има шанс да е изпуснато от минаващ кораб или да е останало от корабокрушение.

– Останките на „Вандалия“ са наблизо – каза Съмър.

– Това е вероятният източник – каза Барнъм.

– Как обаче това нещо е попаднало в пещера на сто метра оттам? – попита Съмър, без да очаква отговор.

Брат ѝ се усмихна хитро:

– Магия, прекрасна моя, островна вуду магия.

Когато Барнъм най-после си тръгна, над морето притъмняваше.

– Какво ще е времето? – попита го Пит.

– Доста спокойно през следващите няколко дни – отговори Барнъм. – Обаче край Азорските острови се формира ураган. Метеорологът на кораба го следи внимателно. Ако се насочи насам, ще ви евакуираме и ще се махнем на пълна скорост от пътя му.

– Да се надяваме, че ще ни се размине – каза Съмър.

Барнъм сложи урната в една мрежеста торба, взе плика с пробите от водата, събрани от Съмър, и се измъкна в притъмнялата от здрача вода. Дърк включи нощното осветление и се появиха ята ярки зелени риби папагали, които плуваха в кръг, видимо безразлични към човешкото присъствие край тях.

Без да си дава труд да си слага акваланг, Барнъм пое дълбоко въздух, насочи лъча на фенера си нагоре, оттласна се към повърхността на трийсетина метра над тях и издиша, когато главата му излезе на повърхността. Преплува до лодката си, качи се и изтегли котвата. След това запали извънбордовия двигател „Меркури“, сто и петдесет коня, и се понесе към кораба, чиято надстройка осветяваше околността с ярки прожектори, украсени тук-там с навигационни светлини.

Повечето океански кораби обикновено се боядисват в бяло и червено, с черни или сини елементи. Някои товарни кораби са в оранжева цветова гама. Не и „Морски елф“. Като всички други кораби на Националната агенция за морско и подводно дело, той беше боядисан в ярко тюркоазено от носа до кърмата. Това беше цветът, избран от обидчивия директор на Агенцията адмирал Джеймс Сандекър, за да се отличават корабите му от останалите, плаващи в морето. Малко моряци не разпознаваха съдовете на НАМПД, когато ги виждаха в морето или на някое пристанище.

„Морски елф“ беше голям за този тип кораби. Беше 100 метра дълъг и 30 метра широк. Корабът, чието оборудване беше последна дума на техниката, беше започнал живота си като влекач ледоразбивач и през първите десет години беше базиран в северните полярни морета, където устояваше на ледени бури и измъкваше повредени кораби от ледени полета и след срещи с айсберги. Можеше да си пробива път през двуметров лед и да тегли самолетоносачи през бурно море, и да го прави стабилно.

Така или иначе, когато купи кораба за Агенцията, Сандекър нареди да го преоборудват като свръхмногофункционален съд за океански изследвания и поддръжка на подводни експедиции. Нищо не беше спестено при това сериозно преоборудване. Електрониката беше разработена от инженери на Агенцията, както и автоматизираните компютризирани системи и комуникации. На борда имаше висококачествени лаборатории, адекватни работни пространства и понижени вибрации. Компютърните му мрежи можеха да проследяват, събират и предават обработени данни на лабораториите на НАМПД във Вашингтон за незабавно проучване, след което те се превръщаха в жизненоважно океански знания.

„Морски елф“ се задвижваше от възможно най-добрите двигатели, които бяха способни да произведат днешните технологии. Двете огромни магнито-хидравлични машини го движеха по водата с близо четирийсет възела. И ако преди можеше да тегли самолетоносач през бурни морета, сега можеше да тегли два почти без да се усети. Никой изследователски кораб по целия свят не можеше да се мери с това грубо съвършенство.

Барнъм се гордееше с кораба си. Това беше само един от трийсетте изследователски кораба във флота на НАМПД, но несъмнено беше единствен по рода си. Адмирал Сандекър го бе натоварил със задачата да ръководи преоборудването, която Барнъм прие с удоволствие, особено след като адмиралът го осведоми, че разходите не са проблем. Не спестиха нищо и Барнъм не се съмняваше, че този пост е върхът на неговата морска кариера.

Заети плътно девет месеца от годината в плаване, учените от екипажа се сменяха с всеки нов проект. Останалите три месеца отиваха за пътуване до и от местата, които изследваха, поддръжка в пристанището и подновяване на оборудването и уредите при появата на по-съвършени образци.

Докато се приближаваше, Барнъм огледа осеметажната надстройка на кораба, големия кран отзад, с който бяха спуснали „Риби“ на дъното и с който спускаха и вдигаха роботизирани машини и управляеми спускаеми апарати. Видя хеликоптерната площадка, монтирана на носа, и многото комуникационни и сателитни антени, които напомняха гора около големия купол, който побираше всички радарни системи.

Продължи с моторницата покрай корпуса. Изключи двигателя и малък кран отгоре спусна стоманено въже с кука. Барнъм закачи куката и малката лодка беше издигната на борда.

Веднага щом стъпи на палубата Барнъм занесе тайнствения предмет в просторната лаборатория и го предаде на двама студенти стажанти от Тексаската школа по морска археология.

– Почистете го възможно най-добре. Но бъдете много внимателни. Може да се окаже ценен артефакт.

– Прилича на старо гърне, покрито с гадости – каза русата стажантка с прилепнала тениска и рязани шорти. Виждаше се, че не е във възторг от задачата.

– Ни най-малко – отвърна Барнъм ледено. – Никога не знаеш какви зловещи тайни могат да се крият в един коралов риф. Внимавайте вътре да няма зъл джин.

Доволен, че последната дума е негова, Барнъм се обърна и тръгна към каютата си, като остави студентите да гледат подозрително след него, преди да насочат вниманието си към урната.

Към десет часа същата вечер урната беше качена на хеликоптер и летеше към Санто Доминго в Доминиканската република, където щеше да бъде прехвърлена на самолет с дестинация Вашингтон, окръг Колумбия.