Махагоновият кораб

Пролог

Южният океан – 22 декември 1812 г.

Изригвайки яростна ругатня, Джак Робъртсън повърна. Отново.

Това беше най-яростната буря, в която бе попадал, откакто напусна Англия преди почти осем месеца. Преживяването само затвърди клетвата му, че щом веднъж стигне до селището в Сидни Коув , повече никога няма да излезе в морето.

„Емили Роуз“ потрепери драматично, когато целият ѝ нос се издигна високо над бялата разпенена вода. Спусна се по върха на огромна вълна, докато следващата заля цялата задна палуба.

Отдолу Джак се строполи на дървения под. След това повърна още два пъти, преди да продължи да обслужва помпите.

Той работеше на възложената му помпа вече цяла нощ и цяла сутрин. Очите му се плъзнаха надолу. Като много други, беше повръщал, докато не изхвърли цялото съдържание на стомаха си. То се беше смесило с морската вода, която сега се плискаше там, където бяха стъпили неустойчивите му крака.

Джак би могъл да усети колко мръсно е помещението с помпите и само по миризмата. Въпреки това се усмихна. Равнището на водата беше намаляло с цели трийсет сантиметра благодарение на техните усилия. Беше отвратителна, мърлява работа, но щяха да оцелеят.

– Ех, мътните да ме вземат! – каза Джак.

– Моля? – попита господин Джон Лангам.

– Казах „слава на Бога“ – отговори Джак послушно.

Корабът рязко се обърна настрани и неколцина паднаха.

А сега какво?

Джак хукна нагоре по стълбата към палубата, като остави другите да помпят, и веднага видя причината за внезапната промяна.

Силен шквал идваше право от юг и кормчията, заедно с още един човек на щурвала, се опитваше да поддържа курс на изток.

Високо горе в такелажа по въжетата висяха моряци, които се опитваха да свият част от платната.

Буум!

Светкавица удари мачтата пред носовия марсел . Петимата мъже, които се мъчеха да го навият, бяха убити на място. Над тях други трима започнаха да се спускат надолу, когато повредената мачта се прекърши от силата на вятъра. Всички осмина паднаха в океана.

Горната част на мачтата се заби във водата, но остана частично закачена високо в такелажа. Потопената част с платната беше уловена от течението и влачеше целия кораб към скалистия бряг.

Джак чуваше писъците на мъжете във водата долу, отчаяно викащи за помощ. Видя, че очите на останалите на палубата моряци са широко отворени, а лицата им изкривени от ужас, защото нямаше как да помогнат.

– Господин Милс! – избумтя гласът на капитан Бакстър.

– Да, сър?

– Бихте ли били така добър да вземете няколко от хората си и да довършите онова, което Бог започна с моята мачта, преди проклетото нещо да ни завърти?

– Слушам, сър.

Джак наблюдаваше младия мичман – може би само на петнайсет, но в никакъв случай по-стар – който оглеждаше повредената мачта. Тя сякаш щеше да се строши всеки момент под шквала. Господин Милс организира въже и лебедка от главната гротмачта, за да облекчи тежестта на повредената фокмачта. До него един мъж уверено размаха брадвата. За няколко секунди успя да я разсече и строшената мачта се завъртя, за малко да изскочи от палубата, но въжето и лебедката се оплетоха на самия връх на реята.

– Всемогъщи Боже! – изруга морякът с брадвата.

Въжето трябваше да се среже, но това беше много по-трудна и опасна работа. Реята по същество беше голям дървесен ствол, който стоеше перпендикулярно на мачтите на различни места, за да образува кръст. От него мъжете в такелажа можеха за разгъват и навиват платната, разположени право под реята. Проблемът беше, че всичко над тази рея бе разрушено и човекът, който щеше да стигне до края ѝ, нямаше за какво да се държи.

В поройния дъжд Джак едва можеше да различи разбиващите се в назъбената брегова ивица вълни. Влачеха кораба към сушата. Морякът горе трябва също да ги беше видял, защото заряза всякакви задръжки и хукна по реята.

Мъжът вдигна брадвата, готов да замахне.

Точно в този момент силна вълна се блъсна в десния борд на кораба и човекът се плъзна в бурното море отдолу.

Джак погледна хората си – кой сега ще рискува живота си, за да спаси кораба.

Никой не помръдна.

Навсякъде се крещяха заповеди, а капитанът, чийто глас винаги беше толкова спокоен, че изглеждаше зловещ, сега изрева на мичмана да намери заместник, който да среже въжето.

Но все още никой не се отзоваваше.

Добре, Боже, аз ще отида, ще спася кораба, но след това няма нищо да ти дължа.

Джак беше атеист, но глупаците, готови да рискуват всичко, вярват в хеджирането на залозите . Той вдигна брадвата, която се беше забила в палубата на мястото, откъдето предишният ѝ собственик бе паднал в океана. Беше нужна силата на двете му ръце да я освободи. След това започна да се катери по такелажа, където други се опитваха да създадат система от въжета, които да подпомогнат онзи, който изпълзи до края на реята.

– Дръпнете се от пътя ми – изръмжа Джак.

Никой не оспори заповедта му.

Макар екипажът да нямаше представа колко насилие крие миналото му, повечето от мъжете на „Емили Роуз“ се държаха на разстояние. У него имаше нещо, което внушаваше чувство за опасност.

Джак пълзеше по реята, а стомахът му куркаше. Оттук, от девет метра височина, му се струваше, че проклетият кораб се люлее по-силно. Приклекна на самия край и замахна срещу въжето. Острието сряза само една от трите му главни нишки и след това се плъзна, а тежестта му за малко не повлече Джак надолу с него. Той успя да се задържи в последната секунда и възстанови равновесието си. Без да се бави, вдигна отново голямата брадва и замахна надолу към въжето. Този път го улучи и останките от мачтата и платната се освободиха. Долу чу кормчията да вика „Ура!“, докато си връща контрола върху кораба.

На косъм беше. Боже, как мразя плаването.

Джак се затътри обратно, докато най-после прегърна върха на оцелялата мачта и се спусна на палубата. Беше поздравен с множество потупвания по гърба от моряците.

– Добра работа, сър – каза капитанът.

Тогава се разнесе звукът, който никой моряк не иска никога да чува. Дърво, което драска по назъбени скали под кила.

Джон Лангам го чу. В мига, в който мозъкът му го осъзна, видя избликващата от стотина дупки в трюма вода. Спря да работи с помпата – напразно усилие. Корабът потъваше, и то бързо.

Вместо да се втурне към палубата, той се обърна и хукна назад, където водата вече беше дълбока до кръста. Беше студена, но той бе работил достатъчно дълго с помпата, така че за него нямаше голямо значение. Джон знаеше, че рискува много, но след всички мъки, за да се озове в този етап на живота си, по някакъв начин знаеше – все едно Бог му беше казал – че е важно да вземе едно нещо и да го спаси от водния гроб.

Струваше си да си рискува живота.

Намери хамака си да се полюшва в потъващия кораб. Близо до горната част зърна онова, което търсеше – Библията. Отдели миг, за да провери жизненоважното съдържание в нея, после я пъхна под колана на панталоните си. Погледна към коридора, по който беше дошъл. Водата сега беше заляла тази част на кораба, който скърцаше така, сякаш скоро щеше да се разпадне на парчета.

Очите му се впериха в другата посока.

Водата беше толкова дълбока, че щеше да се наложи да задържа дъха си, докато плува из някои от коридорите, но това беше единственият му шанс. Наруга се заради своята глупост и продължи да си пробива път през течащата вода, която се опитваше да го повлече обратно към баласта в трюма.

Чу се силен трясък, последван от мощна вибрация на корабния нос, който стържеше по пясък и скали. Това приключи, когато съдът изгуби напълно инерцията си за движение напред.

Удари се в твърда скала.

Джон се издърпа през последния люк, използвайки въже, за да преодолее тежестта на водата, която се стичаше върху него. Видя очите на капитана. Те му казаха всичко, което трябваше да знае. Свършени бяха. „Емили Роуз“ щеше да потъне. Очите му се насочиха в далечината – на не повече от трийсет метра ясно се виждаше суша.

Добре, и това е нещо. Но къде точно сме на Божията зелена земя?

Сякаш в отговор, корабът се счупи на две.

Джон падна във водата. Ръцете му заблъскаха в опит да се хване за нещо, което да го задържи на повърхността достатъчно дълго, за да оцелее. Главата му потъна под водата. Щом следващата вълна го издърпа, той успя да си поеме достатъчно въздух, преди отново да бъде тласнат под водата.

Беше тъмно и вълната го бе завъртяла няколко пъти, преди ръката му да успее да се хване за нещо твърдо. Беше дървено. Може би бъчва? Джон се вкопчи с всички сили и макар да беше лош плувец, стигна до брега.

Там бързо се запрепъва по сушата. Изтощен, погледна обратно към останките от „Емили Роуз“. Беше останал само носът, който стърчеше няколко метра над водата.

Глави подскачаха нагоре-надолу близо до мястото на корабокрушението. Някои бяха съпроводени от трескаво движение на ръцете в опит да отложат смъртта, докато други вече изобщо не се движеха.

Боже, упокой!

Без сили да помогне на някого от тях, той извади Библията от панталоните си и отвори по средата подвързаната с кожа книга. В изрязаните страници с облекчение видя, че е все още там. Един-едничък златен пръстен с вграден рубин.

Вдигна го към светлината, за да може да прочете надписа.

Роуз Милс, 1810.

Спомни си обещанието, дадено на жената, на която този пръстен беше принадлежал.

Нямаше да опетни свещената си клетва.

Джак Робъртсън посрещна утрото с увереността на човек, който още веднъж беше надхитрил смъртта. Беше шокиран да открие, че от 138-те души на борда на „Емили Роуз“ бяха оцелели по-малко от трийсет.

Прекараха следващите дни в събиране на всевъзможни припаси, които можеха да използват, за да стигнат в Сидни Коув. Откри странно щастие в тяхното изпитание. Приключение от хиляда и шестстотин километра през неизследвана територия. Това беше най-лесният начин да забрави онова, което беше сторил в Англия.

Дните бяха дълги и трудни. Трябваше да носят големи количества храна, като използваха вързопи. Водата беше оскъдна, растителността рядка, а дърветата огромни. Страната се славеше с несрещани другаде животни. Макар и много, месото им беше малко, освен това беше твърдо и жилесто. Животът не беше лесен, но успяваха да се изхранват. След седмици малката група си изгради рутина. От време на време Джак зърваше местни, които ги гледаха отдалеч. Обикновено аборигените се държаха на разстояние.

Едва през третата седмица Джак го забеляза – махагоновият кораб приличаше на мираж в далечината. Беше толкова голям, че ясно различимите нос и кърма се виждаха часове преди оцелелите да стигнат до тях. В началото Джак погрешно прецени разстоянието им до кораба. Едва когато наближиха, осъзна колко голям е той.

– Боже всемогъщи, мисля, че намерихме Ноевия ковчег! – възкликна той със страхопочитание.

1.

Мексикански залив, в наши дни

Денят беше твърде топъл дори за лятото. Сам Райли гледаше водата долу. Беше спокойна, а слънчеви зайчета блестяха по леките вълнички под перките на хеликоптерните витла. Беше още рано за сезона на ураганите, но въпреки това той много искаше да приключи с този случай навреме, за да бъде далеч от тук, когато те дойдат.

Напред във водата съзря онова, което търсеше.

Беше боядисан в небесносиньо. И по протежение на стоманения корабен корпус с големи смарагдови букви пишеше „Мария Хелена“, а отдолу с по-малки букви – „Дълбоководни експедиции“. В далечината не изглеждаше нещо повече от свръхголям влекач или стар ледоразбивач, превърнат в изследователски кораб. На задната палуба можеше да се види хеликоптерна площадка – единствения признак, че съдът е нещо повече от влекач.

Онова, което не можеше да се види, бяха двете най-модерни подводници в света, съхранявани в трюма. „Морска вещица“ и „Спасител едно“ се спускаха във водата от лунния басейн в корпуса под ватерлинията на „Мария Хелена“. Обикновеният наблюдател също така не можеше да знае, че съдът е натоварен с най-модерното морско и разузнавателно оборудване. Части от него можеха да накарат американския, руския и китайския военен флот да завиждат.

Гледката на неговия кораб го накара да се усмихне.

Минути по-късно се приземяваше на задната част на палубата, където до хеликоптерната площадка нетърпеливо чакаха пристигането му неколцина инженери. Сам завъртя главните прекъсвачи на „Изключено“ и зачака плясъка на перките на витлата да утихне, докато се приближаваше неговият шкипер Матю. Бръснатата глава на мъжа се приведе ниско под въртящите се витла високо горе.

Лешниковите очи на Матю и обикновено сериозното му лице грееха в широка усмивка и от искрено удоволствие. С протегната ръка той поздрави:

– Добре дошъл отново, сър.

– Благодаря. Хубаво е да се върнеш – отговори Сам, стисна ръката му и слезе от кокпита, сияещ от гордост.

С ръст точно метър осемдесет и три, Сам Райли приличаше повече на гимнастик, отколкото на морски биолог. Имаше здраво телосложение със съвършено пропорционална мускулатура – резултат от цял живот усилена дейност. От всичките му приключения океанът беше с най-голяма притегателна сила. Косата му бе кестенява, с едри къдрици, които смекчаваха пронизващите му сини очи. Под тях грееше усмивката на мъж, който има всичко и е достатъчно умен да го знае.

Корабът и хората, които служеха на него, му бяха липсвали. Матю беше най-консервативният от екипажа. Всеки шкипер е длъжен да се грижи за безопасността на екипажа, често си мислеше Сам, но Матю го правеше някак много по-сериозно. В резултат мненията им се бяха сблъсквали няколко пъти през годината. Като оставим това настрана, Сам много го уважаваше като специалист.

– Значи това е нашият нов хеликоптер? – замислено попита Матю.

– Да. Току-що го приех във Флорида Кийс. „Сикорски МХ-60“, известен като Нощен ястреб. Неговите резервоари за голям обсег ще ни бъдат от полза, след като Том разби последния преди няколко месеца. Той е малко по-голям и много по-модерен. Освен това има няколко допълнителни екстри, които ще харесат на Том.

Щом излязоха на палубата за поддръжка на път за ситуационното помещение, той предаде книжката за поддържане на хеликоптера на своя главен инженер Вейрон Блан. Без всякаква връзка с автомобила , френският инженер имаше два доктората: по механика и подводници. Освен това беше един от най-острите умове, които Сам някога беше срещал, а в неговия занаят изобилието от изключително интелигентни хора беше голямо. Човекът имаше малко общо с поддръжката на хеликоптера, но обичаше да е наясно с всяка от много скъпите машини във флотилията си.

Вейрон взе бордовите дневници и кимна на Сам, който разтълкува жеста като: „Ще говоря с теб по-късно, сега имам нова играчка, която трябва да огледам“. Подобно на много инженери, които Сам беше срещал, Вейрон се интересуваше повече от механичните устройства, отколкото от хората. Обаче Сам вече бе разбрал, че неговият инженер е много повече от почти аутистичен маниак по машините. Малцина на борда на „Мария Хелена“ осъзнаваха другата му страна.

Сам си отбеляза наум да се свърже с него по-късно.

Женевиев Калахан се приближи с чаша гъст европейски горещ шоколад.

– Ето, шефе. Реших, че ще имаш нужда от това след полета.

– Благодаря ти, Хари – прекрасна си. Нямаш представа колко ми липсваше. – Той я прегърна силно и я целуна по двете бузи.

– Ти също ми липсваше, хубавецо. – Големите ѝ кафяви очи с дълги като на газела мигли го поздравиха с поглед, който изглеждаше почти прелъстителен. Но Сам знаеше, че от всички хора на борда тя се интересува най-малко от него в този смисъл. – Разбира се, искаше да кажеш, че ти е липсвало моето готвене.

– То също.

Женевиев беше майстор в много области на борда, но управляваше кухнята с умения, които граничеха с божественото. Някога се беше учила под ръководството на майстор готвач с три звезди „Мишлен“, но с това, за голямо огорчение на родителите ѝ, нейните женски достойнства приключваха. Всички на борда я наричаха Хари по името на склонното към насилие ченге Хари Калахан, известен като Мръсния Хари, когото нейните характер и фамилия напълно наподобяваха. Беше отлична във всичко, което вършеше, специалист по бойни изкуства, атлетична и кибритлия. По някаква причина, която никой на борда не успя да установи, говореше перфектно руски.

Сам седна с Матю и отвори своя таблет. Хари разбра това като сигнал, че е време за работа.

– Погрижи се скоро да се видим и да ми разкажеш всичко за онова хубаво момиче, което чувам, че те е откраднало.

– Ще го направя. Можеш да си сигурна.

Матю се усмихна. Не беше в негов стил да си пъха носа в личните неща на Сам.

– Как мина срещата ти на Карибите с това красиво момиче? Как се казваше? Алиена?

– Алиана – поправи го Сам. – Беше страхотно, но сега съм отново тук и е време да започнем работа, за да се оправим с тази катастрофа, преди да започне сезонът на ураганите и да се превърне в истински проблем за всички нас.

– Разбира се.

Сам огледа празното ситуационно помещение и попита:

– Къде е той?

– Кой?

– Том Бауър.

– Все още е под водата. Би трябвало скоро да изплува.

– Добре. Накарай го да изплува. Искам бързо да ме информира за нашия проблем и какво е направил по въпроса. – Сам погледна към Матю. – Какво имаме досега?

Матю подсвирна късо и мъжът, който следеше гмуркането, предаде сигнала на Том да се върне на кораба.

След това Матю включи проектора на тавана.

– Както знаеш, лятото може да е трудно за много видове в Мексиканския залив, когато оттокът на богатите на хранителни вещества речни води и топлото време буквално опустошават крайбрежното дъно. Рибите и скаридите трябва да избягат в пресни води, напускайки така наречената „зона на смъртта“ в морето.

– Прочетох доклада. Бях чувал за тях, но не знаех много за това как се отразяват на Мексиканския залив. Тук зоните на смъртта са причинени от оттока на почви, богати на азот и фосфор. Тези елементи сами по себе си не са отровни, но са мощни торове. Фактически в Мисисипи, която отводнява четиресет процента от континенталните Съединени щати и по-голямата част от земеделските земи на Средния запад, земеделските торове са основният източник на тези елементи. Замърсяването на въздуха и урбанизацията също увеличават оттока на хранителните вещества. Когато тези вещества се излеят в Мексиканския залив, предизвикват необичайно голям цъфтеж на водораслите. След това водораслите умират и потъват на дъното, където се разлагат от бактерии, консумиращи кислород. През топлите летни месеци, когато има малко смесване на водите в пелагиала , дънните води могат да стагнират и да станат хипоксични, или бедни на кислород. Ако хипоксията стане достатъчно тежка, получаваш „зона на смъртта“. – Сам не четеше от бележки, защото имаше почти фотографска памет. – Какво е толкова различно този път?

– Сега ще ти покажа. Виждаш ли? Това е кривата на типична лятна зона на смъртта. Виждаш ли розовата линия? Тя представлява мъртвата зона през миналата година.

Сам проследи графиката, изобразяваща крайбрежния район на разстояние три километра и половина от множеството свлачища, които съставляват Мексиканския залив.

– А тази година?

– Виж.

Пред него проекторът показа картина на целия Мексикански залив в червено.

Това трябва да е грешка. А ако е вярно, светът е изправен пред сериозни неприятности.

– Сигурен ли си, че е вярно?

– Вярно е. И което е по-лошо, обикновено засяга хранещите се по дъното риби, скариди, ракообразни и така нататък. Но тази година говорим за широко разпространено опустошаване на морската фауна.

– И ако при сегашната скорост не успеем да го спрем?

– След две-три години световните океани ще се окажат негостоприемни за всички освен за най-устойчивите морски създания.

– Знаем ли какво е причинило този крах?

– И да, и не. – Матю изглеждаше разтревожен.

Сам беше нетърпелив. Той беше мил началник, но искаше отговори и нямаше време за хора, които си клатят краката.

– Добре, какво знаем?

– Анализът на мъртвите морски животни показа, че са били отровени от циановодород.

– Мексиканските сребърни рудници? – осъзна Сам на мига.

– Вероятно, но ще бъде трудно за доказване.

– Защо? Къде е първичният източник на замърсяване?

– Том успя открие източника на първоначалното замърсяване до място под нас. По-точно на около деветдесет и един метра.

– Някой е изхвърлил нещо, което не е трябвало?

– В началото и ние си помислихме същото, но не е задължително. Изглежда много по-интересно.

– Какво е?

– Не, Том, ще ме убие, ако го лиша от неговото шоу – оплака се Матю.

– Забрави за Том. Аз съм този, който плаща за този проект.

– Кой иска да ме забрави? – попита Том, докато влизаше, все още във водолазния си костюм, от който капеше вода.

– Аз, дългуч такъв.

Том беше радостен да види отново Сам и голямата му дръзка усмивка от ухо до ухо го потвърждаваше, докато стискаше ръката му. Здрависването беше солидно. Не от типа, когато единият мъж се опитва да впечатли другия със силата си. А просто и искрено здрависване на мъже, чиито ръце са силни като менгемета.

Беше минала само седмица, но проектът някак си не се усещаше както трябва без Сам. И сега, след последното си гмуркане, Том не можеше да повярва, че неговият приятел го е пропуснал. Сам щеше да се ядоса, когато разбере, че става дума не просто за изхвърляне на нещо в околната среда, която не може да се справи с него.

От неопрена му продължаваше да капе вода, защото се беше качил тук право от лунния басейн на кораба. Когато казаха, че началникът му се е върнал, нямаше време да чака да изсъхне.

– Радвам се да те видя, Сам. – Той прегърна мечешката своя приятел.

– И аз се радвам да те видя. А сега какво имаш за мен?

Том очакваше този отговор от Сам, който беше напълно съсредоточен, когато започваше нов проект.

– Няма да повярваш какво открихме.

– Пробвай.

– Добре. Причината за тазгодишната зона на смъртта е циановодород...

– Да, да – прекъсна Сам представлението му. – Често се използва в минното производство. Вероятно в някой от близките мексикански сребърни рудници.

– Добре, виждам, че Матю вече те е осветлил. Но следващата част е онази, която ти, приятелю, ще сметнеш за наистина интересна.

– Е?

– Източникът на замърсяването изобщо не беше изхвърлен, както очаквахме. Вместо това е дошъл от подземен тунел. Предположи кой го притежава!

– Майкъл Родригес, собственикът на най-близкия сребърен рудник.

– Добро предположение, но невярно. Мъж на име Айтцак Уайкия.

Той зачака името да предизвика реакция у Сам, но нищо не се случи.

– За пръв го чувам. С какво се занимава?

– Не с какво се занимава, а какво е направил. – И пак зачака на Сам да му светне, после продължи. – Унищожава надеждата за бъдещето на Империята на маите, след като изгубва най-великото си оръжие при Суидан дел Кармен през 1443 г. от неизвестен неприятел.

Очите на Сам се съсредоточиха, след това на лицето му грейна усмивка.

– Скиптърът на светлината. Чел съм за него и често съм се питал има ли истина в тези истории. Легендата разказва, че притежавал мощни сили, бил покрит богато със скъпоценности, а в средата му имало огромен диамант, способен да регулира силата и посоката на слънцето. Бил достатъчно мощен да унищожи кораб с един изстрел, но така и не е намерено доказателство за неговото съществуване. Както при всички вековни легенди обаче, мога да си представя, че и в тази има някаква частичка истина.

– Така е...

– Какво друго знаем за Сиудад дел Кармен?

– Не много. Засега не повече от онова, което пише в туристическата брошура. Наименуван е Сиудад дел Кармен през XVI век от испанските нашественици. Бил маянска крепост от хиляди години и служел като търговски пост между ацтекската и маянската цивилизация.

– Разполагаме ли с някакви археологически карти на маянската крепост?

– Да. Отне известни усилия, но убедихме човек от Мексиканския университет да ни ги прати по мейла.

– И какво показват? – попита Сам.

– Нищо, което би подсказало подземен проход дълбоко под морето.

– Значи онова, което открихме, е изцяло нова част от постройката?

– Така изглежда.

– Добре. По какъв начин нашият приятел от петнайсети век е набъркан в това? – попита Сам, докато поклащаше глава.

– Това не знам, но тунелът води нанякъде и мисля, че е крайно време двамата с теб да открием къде, за да може да спрем това, преди да е унищожило половината морски живот на планетата.

– Прилича на план. Кога ще се гмурнем?

– „Скалата“ ще е готова след два часа.

Дяволита усмивка плъзна по лицето на Сам, когато си помисли за гмуркане в неизследвания древен тунел на маите.

Това приличаше повече на обстановката, в която искаше да работи: опасна, тайнствена, древна. С Том обсъдиха плана за водолазното спускане и макар сега да пое контрола на мисията, остана доволен от него.

Щяха да използват водолазната камбана, за да стигнат до дъното на деветдесет метра дълбочина. „Мария Хелена“ разполагаше с технологично модерна водолазна камбана. Тя беше годна да подслони до петима водолази по всяко време и до пет дни без подкрепа от кораб или безсрочно при наличието на връзка с кораб.

„Скалата“, както наричаха камбаната с обич, имаше потенциален подводен обхват от триста и четири метра. Но Сам би отказал да работи на подобна дълбочина без механичен атмосферен водолазен костюм. Беше оборудвана и с хипербарна камера, която позволяваше бързо изплуване, ако се наложи.

Щом веднъж се окажат на морското дъно, Сам и Том щяха да започнат дълбокото си гмуркане. С напълно херметични водолазни шлемове, двамата мъже щяха да бъдат защитени от смъртоносния циановодород, който е най-опасен при поглъщане или вдишване. На тази дълбочина щяха да разполагат с не повече от петдесет минути водолазно време, за да открият източника на замърсяването с цианид и да го запечатат. След връщането си във външното помещение на „Скалата“ щяха да обеззаразят водолазните костюми, като ги измият с неутрализиращ агент, преди да влязат в камбаната, и отново да ги измият, а после да свалят екипировката и да влязат в жилищната част.

Поне така се очакваше да се случи.

На дъното Сам разтърси Том, който лежеше по гръб в сравнително тясното пространство и хъркаше здраво. Беше нужно нещо повече от леко побутване, за да го събуди.

– Ей, пристигнахме. Време е да се приготвим.

– Колко е часът? – Гласът на Том звучеше уморено.

– 14:10. Водолазното ни време започва от 14:30. – Сам поклати глава и каза: – Ще се гмурнем в деветдесет метра вода. Телата ни ще се намират под 30 пъти по-голямо атмосферно налягане от обичайното. И сякаш това не е достатъчно опасно, ще се опитаме да запушим катастрофален теч на циановодород в тунел, който ще се съревновава с екстремната дълбочина кой пръв да ни убие... А ти спиш като бебенце?

Том сви рамене.

– Винаги съм спял добре. Никога не знаеш кога ще имаш нужда от допълнителна енергия по-късно. Искаш ли сандвич с яйце? Взех един и за теб – каза той небрежно и отхапа парче.

– Не съм гладен, но ти побързай.

Сам пъхна крака във водолазния костюм и провери двойните водолазни бутилки. Щом вдигна очи, видя Том да пъха в устата си последната хапка от сандвича. Момчешката му усмивка беше ясно очертана, макар устата му да беше пълна.

Обикновено Сам щеше да остане на кораба в качеството си на директор по операциите. Но след като Том заговори за древен тунел, и дума не можеше да става да го пропусне. Следователно Матю трябваше да поеме неговата роля. Той имаше пряка връзка с лекари от Центъра за превенция и контрол на заболяванията (ЦПКЗ), които можеха да отговорят на всеки въпрос, който Том или Сам можеха да зададат, докато са в тунела.

Отне им пет минути да затворят водолазните си шлемове и да проверят взаимно оборудването си, преди да бъдат готови за спускане под водата.

– „Мария Хелена“, „Мария Хелена“, говори Райли. Как ме чувате? – попита Сам, след като натисна превключвателя на радиовръзката.

– Ясно и високо – чу се в отговор гласът на Матю.

– Много добре. След като установихме, че радиовръзката на „Скалата“ работи, може ли вече да се гмурнем?

– Тук горе времето е все още хубаво. Успешно спускане на теб и Том.

Сам погледна към Том, който кимна, че е готов. След това един след друг започнаха да се спускат по стъпалата към вертикалната шахта под тях, за да влязат в един друг свят.

Водата беше черна, но благодарение на фенерчетата им видимостта беше отлична поне на петнайсет метра. Сам провери дали навигационният маяк на борда на „Скалата“ работи и дали далекомерът му може да го намери. Успокоен от премигващата крушка, той протегна електронния водолазен таблет пред себе си и натисна бутона „търси“. Той премигна няколко пъти, докато изпращаше звукови вълни със свръхвисока честота пред тях в арка от 270-градуса. На екрана веднага се появи изображението на плоското морско дъно и единственото препятствие на трийсет метра пред тях: входът на тунела.

Сам посочи изображението и Том отговори:

– Това е нашата пещера.

– Разбрано. – Сам отбеляза със звездичка входа на тунела и подобно на джипиес, неговият таблет го насочи точно към обекта.

– Почакай само да видиш това... – каза Том.

Плуването до обекта беше кратко. В околния район не се забелязваше никакъв морски живот.

Сам погледна нагоре към отвора пред него.

– Мамка му, ти се майтапиш с мен!

Входът към тунела се намираше на близо дванайсет метра над него. Отвън беше покрит с богато резбован нефрит със сложно свързани части. Въпреки трупания в течение на шест века пясък и ерозията Сам нямаше никакво съмнение какво вижда. Той бързо запрехвърля в главата си каквото знаеше за културата на маите.

Това не беше тунел.

Беше нещо напълно различно: върхът на пирамида.

На входа стоеше златна скулптура с размерите на едър мъж. Държеше копие, сочещо към врага в далечината. До това място не стигаше светлина, но щом Сам насочи фенерчето си към него, копието заблестя. Само че въобще не беше копие.

– Осъзнаваш ли какво е това? – попита Сам, докато вече риташе с плавници, за да стигне до древния артефакт. – Както казах, Скиптърът на светлината наистина съществува.

Позна го в мига, щом го зърна.

Като човек, който бързо оценява ситуацията, но бавен и уверен при взимането на решение, той беше свикнал да се оказва прав. Заради това разочарованието му беше толкова силно, когато стигна до обекта и откри, че е просто скулптура с парче стъкло в центъра си. Все още пълен със съмнения, Сам се запита дали пък не е диамант.

– Съжалявам, Сам. Мислех, че съм ти казал, че вече претърсих входа? Дори аз бих забелязал, ако това е Скиптърът на светлината.

– Няма нищо. Просто прекалих с надеждите си.

– Мислиш ли, че ще открием какво е правил старият Айтцак със Скиптъра на светлината в този тунел? – попита Том.

– Нямам представа, но мисля, че човечеството не е било по-близо до откриването на това оръжие, след като е било изгубено през петнайсети век. – Сам огледа направата на входа с възхита. – И нещо ми казва, че това никога не е било предназначено за тунел...

– А за какво?

– Гробница. Може би мястото, където Айтцак спи вечния си сън? В историческите изследвания няма и дума къде са го погребали. И дали са го направили с кралски почести, каквито кръвната му линия изисква.

– Може би си напипал нещо.

– Сигурен съм – отговори Сам. – Онова, което не мога да разбера, е как цивилизация от петнайсети век е построила нещо на деветдесет метра дълбочина, особено нещо толкова сложно.

– Може да са го построили на сушата и да са го спуснали с помощта на голям кораб?

– Не, дори да са имали средствата, за да превозят нещо толкова голямо на кораб, няма как да са го спуснали на дъното толкова точно.

– Тогава какво?

– Да вървим да разберем.

– Готово.

Те влязоха с плуване във входа на пирамидата, който не беше толкова пищен като външната ѝ част. Тунелът можеше да бъде и наводненото метро на Ню Йорк заради всички прилики във външния вид. Те плуваха надолу в продължение на девет метра, след това намериха дълъг тунел, който се раздвояваше на изток и запад.

– Водолаз Райли, проверка на връзката от „Мария Хелена“.

– Чувам те слабо. Повтори.

Сам закачи на стената трансмитер с реле усилвател.

– Матю, сега как ме чуваш?

– Силно и ясно.

– Добре. Тук попаднахме на нещо, което прилича на върха на древна пирамида. Вероятно на маите, като се има предвид местоположението ѝ. Онова, което видяхме пред входа, беше върхът ѝ, заобиколен от пясък. Няма как да предположим колко дълбоко може да се спуска. Във водата тук е най-високата концентрация на циановодород, така че явно сме на прав път с първата си мисия да запушим теча и да спрем замърсяването. Ще проучим този тунел, за да видим какво ще намерим.

– Много добре. Дръжте ни в комуникационен обхват.

– Добре.

Сам погледна Том.

– Хайде да се разделим – предложи той. – Какво избираш: изток или запад?

– Изток.

– Добре. Гледай да си в радиообхват.

– Разбира се, шефе. А ти ме повикай, ако имаш нужда някой да ти спасява задника.

– Непременно.

Всяка част от тунела беше дълга приблизително 24 метра, а в края ѝ той се спускаше стръмно надолу, сякаш външната част на пирамидата беше само върхът на айсберг, скрит дълбоко в морското дъно.

Разбира се, това би било невъзможно...

– Сам, какво смяташ да правиш?

– Ще закача друг трансмитер и ако не възразяваш, хайде да продължим още надолу. Имам налудничавото предчувствие, че ще стигнем до дъното. Ако изгубиш връзка, върни се и ще се срещнем при „Скалата“. Не искам да поемаме рискове.

– Това си е истински план.

Сам продължи надолу по стръмния тунел. От всички страни имаше заоблени камъни, което означаваше, че който го беше строил, бе използвал камъните за издигане на стените. Или че първо е построил истинска пирамида, която после е била напълнена с вода?

Сам прогони тази идея от съзнанието си. Тя дори не заслужаваше обмисляне.

След това погледна водолазния часовник.

Вече се намираше на 146 метра под водата. Времето им за декомпресиране щеше да е твърде дълго, но това не го тревожеше. Та те разполагаха със „Скалата“. Тревожеше го оставащият му хайдрокс .

– Том, какво е количеството на твоя хайдрокс?

– Разполагам с газ за четиресет минути на тази дълбочина. А ти?

– Аз също. Да се уверим, че имаме достатъчно време, за да се върнем. Нямам намерение да правя компания на никой крал в тази гробница.

– Съгласен.

На дълбочина 73 ъгълът на тунела рязко зави навътре и той отново стана хоризонтален.

– Том, твоят тунел също ли е отново хоризонтален?

– Да, а твоят?

– Да. Може да е просто тунел, но е дяволски дълбок. Направо не мога да разбера как която и да е цивилизация е успяла да го изкопае.

– Чувал съм този тон и преди. Трябва да разбереш, нали така? Ще бъде както в Занзибар, нали?

Нямаше как Сам да не се усмихне, щом си спомни за събитията около тяхното откритие в Занзибар миналата година. Няма начин да сбъркам толкова, и то два пъти!

– Уверявам те, че някой ден ще открият как е направено. Само се надявам да живея толкова дълго, че да получа отговор. Ей, мисля, че виждам светлината ти пред мен.

– Това е невъзможно. – Гласът на Том беше спокоен, но плашещо сериозен.

– Защо?

– Защото изгасих фенерчето си преди минута, когато видях твоята светлина.