Падението на Нуменор

В памет на

Присила Руел Толкин

(1929–2022)

вечна приятелка на приятелите

на Средната земя

ЗА ТАЗИ КНИГА

„Падението на Нуменор“ цели да представи в един том подборка от посмъртно публикуваните писания на Дж. Р. Р. Толкин за Втората епоха на Средната земя. Тази книга не би била възможна без изключителните литературни постижения на Кристофър Толкин, който запознава читателите на „Хобит: Билбо Бегинс или дотам и обратно“ и „Властелинът на Пръстените“ с богатото наследство от митове и история както от Древните дни, така и от Втората епоха. Постига го благодарение на дългите години на всеотдайна кураторска дейност: редактиране, събиране, компилиране и предоставяне на безценни коментари към многобройните ръкописи и чернови на баща си. Именно на страниците на „Силмарилион“, „Недовършени предания“, томовете на „История на Средната земя“ [The History of Middle-earth – не е превеждана на български] и други произведения, редактирани и подготвени за публикуване от Кристофър Толкин, за първи път е разказана историята за потъването на Нуменор, възхода на Саурон, изковаването на Всевластните Пръстени и последния съюз на елфите и хората срещу Мрачния властелин на Мордор.

Намерението на тази книга не е да се заменят тези произведения, тъй като всяко от тях вече заема своето място като окончателно представяне на творбите на Дж. Р. Р. Толкин, с безценни, проницателни коментари и анализи от Кристофър Толкин, а по-скоро да се предоставят извадки от тях – с възможно най-малко редакционни намеси, – които да илюстрират с думите на самия автор богатите и бурни събития от Втората епоха, както са обобщени от Дж. Р. Р. Толкин в „Сказание за годините (Хронология на Западните земи)“, което се появява като част от Приложение Б във „Властелинът на Пръстените“ и е възпроизведено в началото на тази книга. За онези, които желаят да се задълбочат в историята, бележките в края на книгата, много от които се основават на безценния редакционен опит на Кристофър Толкин, като възпроизвеждат или цитират неговите собствени бележки към оригиналните публикувани източници, ще подпомогнат техните търсения и стремежи да узнаят повече за Втората епоха на Средната земя. Препратките при всички случаи се отнасят към първото издание на съответното произведение, с изключение на „Властелинът на Пръстените“, където се прави препратка към преработеното издание, публикувано през 2004 г. по повод петдесетата годишнина на книгата.

Избраните пасажи и откъси са подредени по хронологичен ред, определен в „Сказание за годините (Хронология на Западните земи)“, и са представени в глави, озаглавени в съответствие с хронологията. Това представяне е допълнено от два други източника: имената и годините на нуменорските крале, дадени в Приложение А: „Анали на кралете и владетелите“ – отново във „Властелинът на Пръстените“ – и „Потомците на Елрос – кралете на Нуменор“, както е публикувано в „Недовършени предания“, част втора – „Втората епоха“.

Събитията от Втората епоха, както се разгръщат съответно в Нуменор и в Средната земя, са описани с помощта на материали от следните източници:

За нуменорската история: текстът на „Акалабет“ (в „Силмарилион“); историята на „Алдарион и Ерендис“ и генеалогичната таблица „Ранните поколения от рода на Елрос“ (в „Недовършени предания“); взет е предвид и материалът, който се намира в „Историята на Акалабет“ от „Народите на Средната земя“ [The Peoples of Middle-earth – не е превеждана на български], „Ранната история на легендата“ и „Падението на Нуменор“ (както в „Изгубеният път и други писания“ [The Lost Road and Other Writings – не е превеждана на български], така и в други писания) и „Потъването на Анадуне“ [в Sauron Defeated („Победеният Саурон“) – не е превеждана на български].

Както би пожелал Кристофър Толкин, изследванията на бащиното му творчество продължават и текстът допълнително се основава на по-късен посмъртен том с писания на Толкин, „Природата на Средната земя“ [The Nature of Middle-earth – не е превеждана на български] (2021 г.), редактиран от Карл Ф. Хостетър. Тези източници са редактирани така, че да разкажат историята на създаването на Нуменор, неговата география и дива природа, както и живота на Нуменорците, като допълнително включват или се опират на „Описание на остров Нуменор“ (в „Недовършени предания“) и от „Природата на Средната земя“ – „Земята и зверовете на Нуменор“, „Животът на Нуменорците“ и „Стареенето на Нуменорците“. В тази книга използваните пасажи не се появяват непременно в оригиналният им вид, а в ред, който най-добре подхожда на хронологичното повествование.

Събитията, които се разгръщат в Средната земя едновременно с тези в Нуменор, са подбрани от текста на „За Всевластните Пръстени и Третата епоха“ (в „Силмарилион“), „Историята на Галадриел и Келеборн“ (в „Недовършени предания“) и „Галадриел и Келеборн“ (в „Природата на Средната земя“).

Тази книга се придържа към принципа, установен от Кристофър Толкин, че публикуваните текстове се третират като окончателни версии, а в случаите, когато е включен материал от по-ранни чернови с различни имена, дати и правопис, тези различия са изменени, за да съответстват на окончателно приетите. Когато е сметнал думи или изрази в ръкописа на баща си за неясни, те са предшествани от въпросителен знак.

Редакторските намеси са с по-малък шрифт и с отстъп; обяснителните поправки на редактора за въвеждане на пасажи или в текста на цитата са показани в квадратни скоби. Встъпителните думи към пасажите, които в оригинала не са с главна буква, са негласно коригирани, за да се улесни четенето. Пропуските на думи в даден пасаж са обозначени с многоточие.

Книгата включва откъси от „Писмата на Дж. Р. Р. Толкин“ [The Letters of J. R. R. Tolkien – не е превеждана на български] (1981 г.), редактирани от Хъмфри Карпентър с помощта на Кристофър Толкин, както и значителни пасажи от „Властелинът на Пръстените“, свързани с Втората епоха, които предоставят важен и необходим материал. В някои от тях текстът е съкратен (с редакции, обозначени с многоточия) или леко пренареден, без това да се указва; във всички случаи бележките в края на книгата насочват читателя към съответните пасажи в трите части на произведението, обозначени като „Задругата“, „Кулите“ и „Завръщането“.

ВЪВЕДЕНИЕ

САГАТА ЗА „ЕДНА МРАЧНА ЕПОХА“

Има един силен и незабравим момент в съвременната литература: Единственият Пръстен – Всевластният Пръстен на Мрачния владетел Саурон, чието унищожаване е било цел на епичен поход – пада в огненото сърце на Съдбовната планина; връщайки се по този начин в ада, където е бил изкован, Пръстенът най-сетне е унищожен.

Разбира се, авторът тепърва трябва да се погрижи за още много неща: въпроси, свързани със спасяването, изцелението и коронацията, последвани от окончателни разчиствания на сметки и помирения, сбогувания, раздели и отпътувания. Но унищожаването на Пръстена повелител, а ведно с него и рухването на Саурон и неговата Мрачна кула, както и краят на хилядолетната му изтощителна война срещу свободните народи на Средната земя, всъщност е кулминационният момент във „Властелинът на Пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин.

За автора обаче това е изкусно допълнение към далеч по-древни сказания – или поредица от сказания, – с които се е занимавал в продължение на много години и върху които въображението му е работило още по-дълго. Както сам пише няколко години преди публикуването на „Властелинът на Пръстените“: „Не помня да е имало време, през което да не съм го изграждал.“1

Посредством неспирните усилия на механизмите на популярната култура „Властелинът на Пръстените“ днес е всеобщо признат символ на митотворчеството, поставян наред с вековните съкровищници на легенди, народни приказки и предания от целия свят. Но за Толкин подвизите на Билбо Бегинс и монументалната мисия на неговия племенник Фродо представляват само част от една много по-обширна история, кореняща се далеч назад в миналото.

В писмо до сина си Кристофър от ноември 1944 г. Дж. Р. Р. Толкин разкрива до каква степен „великата сага“, с която се е захванал, непрекъснато се разраства и се променя във възникваща хроника. Изпращайки на Кристофър последните завършени глави заедно с общата схема за останалата част от повествованието, той коментира: „Вероятно ще се получи много по-различно от този план, когато наистина се появи на хартия, тъй като историята сякаш се пише сама, след като я започнах, все едно че истината излиза наяве едва тогава, прозираща мъгляво в предварителните щрихи“.2

Този подход към творческото писане произтича от факта, че Толкин е както признат учен, така и утвърден любител в областта на писателското изкуството. При все че професионално и страстно се занимава с научни изследвания и е обучен в разбирането и употребата на думите, безспирно – и за негова истинска изненада и наслада – е подтикван и пренасочван от неудържимото, освобождаващо вдъхновение на творческото въображение. Резултатът е „Властелинът на Пръстените“: уникално замислен и изпълнен шедьовър на фантастичната литература, започнат като амбициозно „продължение“ на по-ранното му и по-скромно повествование „Хобит“.

Първоначално читателите на Толкин научават единствено за самата книга, но не и за нейната научно, дори маниакално изградена основа, която е резултат от дисциплинираната работа на един академичен ум. Едва по-късно и постепенно читателската общност осъзнава огромната, преплетена като лабиринт структура от лингвистика, хронологии, генеалогии и истории, които стоят в основата на епичното (но все пак интимно и конкретно) повествование за Войната на Пръстена. Част от тази основа е продължаващ да се развива труд, известен под заглавието „Силмарилион“ – сложна мозайка от въображаеми творби, съставляващи предисторията на „Властелинът на Пръстените“ и генезиса на легендариума на Средната земя.

През 1951 г. Толкин търси издател, който не само е готов да издаде новосъздадения „Властелинът на Пръстените“, но и едновременно да се ангажира да публикува „Силмарилион“ – проект, по който той, към онзи момент, е работил с известни прекъсвания в продължение на трийсет и седем години.

За да популяризира каузата си, Толкин пише нещо, което нарича „кратка скица“ (въпреки че се състои от повече от 7500 думи), за да послужи като резюме както на „Силмарилион“, така и на „Властелинът на Пръстените“, и в която се опитва да опише подробно взаимосвързаността на двата проекта.

Най-напред очертава създаването на Средната земя – мит за сътворението със значителна литературна сила и красота, – последван от цветисто изплетени истории за различните ѝ раси и великите дела, които са извършили, и големите трагедии, които сполетяват поколенията, от времената, които нарича Първата епоха. След това, насочвайки се към събитията от последвалата епоха, Толкин пише: „Следващият цикъл разглежда (или ще разглежда) Втората епоха. Но на Земята това е мрачна епоха и малко от нея е (или трябва да бъде) разказано.“3

Това е любопитно изявление, тъй като Толкин вече е написал голяма част от тази история – в множество подробни чернови със значителна дължина, – включително произхода и възхода на Саурон, водещ герой във „Властелинът на Пръстените“, изковаването на Всевластните Пръстени и на Единствения Пръстен, който да ги управлява.

Аналогично, от същия период от повече от 3400 години, той е записал сказание за създаването на остров Нуменор с неговата география и природа, неговите хора и тяхната политическа, социална и културна история, и накрая събитията, които ги довеждат до тяхното окончателно разложение, упадък и катастрофално падение.

Амбициозният план на Толкин да представи на читателите цялата митология, легенди и история на създадения от него свят като прелюдия към драмата на „Властелинът на Пръстените“, се проваля – издателите са разбираемо предпазливи към такава скъпа и несигурна инвестиция – и не му остава друг избор, освен да приеме, че историята на Фродо Бегинс и Задругата на Пръстена ще трябва да остане самостоятелна.

Въпреки това създаването и последвалата гибел на Нуменор и появата на Всевластните Пръстени са централни събития в хронологията на Средната земя. Затова, когато през юли и ноември 1954 г. първите два тома на „Властелинът на Пръстените“ – „Задругата на Пръстена“ и „Двете кули“ – най-сетне са публикувани от издателство „Джордж Алън и Ънуин“, читателите за първи път успяват да зърнат изкусителната гледка на тази отминала история, създаваща пищния декор на борбата на свободните народи на Средната земя срещу Саурон и силите на Мордор. Тези могъщи елементи, макар и периферни по отношение на основния разказ, се оказват – и всъщност остават – неразделна част от обаянието на книгата.

Когато през 1955 г. „Завръщането на краля“ е публикувано като трети и последен том от „Властелинът на Пръстените“, Толкин добавя повече от сто страници приложения, предоставящи много подробности за Средната земя: нейните езици, родословието на нейните крале и владетели, и хронологична времева линия на събитията от Втората и Третата епоха. В продължение на много години тези приложения, изменени през 1966 г. за второто издание на „Властелинът на Пръстените“, са единственият извор на информация за обикновения читател, търсещ допълнителни сведения за публикуваните приключения на господин Билбо Бегинс и по-късната одисея, предприета от неговия племенник Фродо.

Както Толкин пише през 1965 г. в предговора към второто издание на „Властелинът на Пръстените“: „Това повествование се разрастваше в хода на разказа, докато не се превърна в история на Великата война за Пръстена, и включи много мимолетни погледи към още по-древните летописи, които я предшестваха“. Смъртта на автора на 2 септември 1973 г. сякаш слага край на прозренията за тези „още по-древни летописи“ на Средната земя, но през май 1977 г. Хъмфри Карпентър публикува „Биография на Дж. Р. Р. Толкин“ [J. R. R. Tolkien: A Biography – не е превеждана на български], която не само разкрива по-пълно от всякога огромния обхват на творчеството на Толкин, но и предлага нови и интригуващи подробности за конкретни стихотворни и прозаични разкази, като „Пътешествието на Еарендел Вечерницата“ [The Voyage of Earendel the Evening Star – не е превеждана на български] и „Падането на Гондолин“ – примамливи препратки, които предвещават появата през септември същата година на „Силмарилион“, представен за публикуване от Кристофър – проект, над който той неуморно се е трудил през предходните четири години, търсейки да предложи на читателите възможността да се насладят на величествената визия на баща му за Първата епоха на Средната земя.

Въпреки че „Силмарилион“ се фокусира основно върху митологията и историята на Древните дни на Средната земя, той съдържа и две ключови произведения, свързани с Втората епоха – ясното по съдържание от самото си заглавие есе „За Всевластните Пръстени и Третата епоха“ и „Акалабет“. Този последен текст разказва за островното кралство Нуменор – дарено на хората от Средната земя, които лоялно са се сражавали рамо до рамо с елфите във Войната на гнева в края на Първата епоха – и описва как покварата на Саурон довежда до унищожението му. Първоначалното заглавие на Толкин за този разказ е „Упадъкът на Нуменор“, по-късно променено на „Падението на Нуменор“. В „Силмарилион“ Кристофър Толкин използва заглавието „Акалабет“, което на езика на Нуменорците означава „Онази, която пропадна“ или „Пропадналата“, като отбелязва, че макар нито една версия на произведението да не носи това заглавие, така го е наричал баща му.4

Още подробности за Нуменор – исторически, географски и генеалогични – са разкрити, когато през 1980 г. Кристофър Толкин публикува „Недовършени предания за Нуменор и Средната земя“, по-нататъшна подборка от повествования, до голяма степен непълни, извлечени от писанията на баща му, разказващи за различни драматични епизоди от историята на Трите епохи на Средната земя.

Подобно на „Силмарилион“, „Недовършени предания“ е плод на всеотдайността, с която Кристофър проучва документите на баща си, а успехът на книгата, въпреки фрагментарния ѝ характер, поставя началото на уникално начинание в областта на литературните изследвания, което в продължение на тринайсет години довежда до създаването на величествената 12-томна поредица „История на Средната земя“.

Трябва да се споменат още два значими текста на Дж. Р. Р. Толкин, свързани с Нуменор. Страстното му увлечение по създадения от него остров и съдбата му се дължи отчасти на повтарящ се кошмар, който го спохождал в ранното му детство и продължавал да го навестява и в зряла възраст. В писмо, написано през 1964 г., описва преживяването си по следния начин: „Тази легенда, мит или мъгляв спомен за някаква древна история винаги ме е тревожила. В съня си имах ужасен кошмар за някаква неизбежна вълна, която или се надигаше от тихото море, или се спускаше главоломно над зелените поля. Продължих да го сънувам от време на време, макар че най-сетне го прокудих, след като написах за него“.5

Възможно е мотивацията на Толкин да се опита да прогони този кошмар, да е дошла през 1936 г. в резултат на разговор с К. С. Луис, негов приятел и колега от литературната група „Инклингите“. По-късно Толкин си спомня: „Един ден Л[уис] ми каза: „Толърс, в историите има твърде малко от нещата, които истински харесваме. Опасявам се, че ще се наложи да пробваме да напишем нещо сами“. Споразумяхме се той да опита „космическо пътешествие“, а аз – „пътуване във времето“.6

Луис написва „Отвъд безмълвната планета“7, първата част от трилогия, в която използва научната фантастика, за да засегне алегорично морални и богословски теми. Опитът на Толкин се оказва не толкова успешен. „Започнах – пише той – неуспешна книга за пътуване във времето, чийто край трябваше да бъде присъствието на моя герой при потъването на Атлантида. Щеше да се нарича „Нуменор, земята на запад.“8 Историята трябвало да обхваща много поколения на едно семейство, започвайки с баща и син, Едуин и Елвин, и да проследява техните предци назад във времето до ключови герои от времето на падението на Нуменор. „Ентусиазмът ми – размишлява Толкин впоследствие – след няколко обещаващи глави се изчерпа – пътят към това, което наистина исках да създам, една нова версия на легендата за Атлантида, беше твърде далечен.“9

Въпреки че Толкин пише за нещо, което нарича „комплексът Атлантида“ или „обсебването от Атлантида“, очевидно признавайки връзката с измисления остров, описан в диалозите на Платон, той е по-привлечен от романтиката на една цивилизация, застигната от трагедията, сполетяла Атлантида – нещо, което е властвало над човешкото въображение през многовековната история на популярната култура.10

В интерпретацията на Толкин катастрофалното потъване на Нуменор под вълните е последвано от преобразяване – или „изкривяване“ – на света от плосък към кръгъл, а земите на Запада „изчезват завинаги от кръговете на света“. Ключов елемент от този мит е продължаващото съществуване на Прав път към Древния Запад, който, макар и скрит от погледа, може да бъде изминат от всеки, който успее да го открие: концепция, въплътена в предложеното заглавие на книгата – „Изгубеният път“.

Буквалното въздигане и падение на Толкиновия остров (тъй като първоначално той е бил издигнат от морето като дар за хората) е вдъхновено не само от философската алегория на Платон за управлението на държавата, но и от юдео-християнския разказ за слабостта и греховността на човечеството, както е описано в библейската книга „Битие“. Това е очевидно в описанието му на „Падението на Нуменор“ като „Второто грехопадение на човека (или „Човекът пречистен, но все пак смъртен)“.11

От подробното проучване на Кристофър Толкин на документите на баща му става ясно, че историята на Нуменорците и тяхната участ са замислени в пълна хармония със „Силмарилион“ и непрекъснато развиващата се история на Средната земя, както и с природните и свръхестествените закони, на които тя се подчинява. Първоначалното „състезание“ с Луис за написването на това, което Толкин определя като „екскурзионен „трилър“ ... откриващ мита“12, бързо придобива много по-голяма значимост като съставна част от неговия легендариум – всъщност Нуменор се превръща в крайъгълен камък в нововъзникващата структура на Толкин за събитията от Втората епоха.

Въпреки че книгата е недовършена, Толкин показва на издателите си първите чернови глави на „Изгубеният път“ през 1937 г., но отговорът им е обезкуражаващ – дори и да бъде завършена, книгата вероятно няма да постигне търговски успех.

През 1945 г. Толкин се връща към идеята за отделно изследване на атлантската концепция за пътуване във времето (все още свързана със Средната земя), когато започва да пише „Записките на клуб „Идея“ (The Notion Club Papers) – планиран роман, който е трябвало да развие фантастичния сюжет за откриването през тогава далечната 2012 г. на различни документи, свързани със срещите на литературен кръг в Оксфорд и с опитите на двама от членовете му да експериментират с пътуване във времето. „Клуб „Идея“ е шеговита препратка към „Инклингите“ – подобен клуб в Оксфордския университет, съставен от самопровъзгласили се „аматьори“ писатели на художествена литература, в който Толкин и Луис са били основните движещи сили. Името „Инклинги“ (английското значение на думата е „идея“ или „понятие“, а коренът намеква за „мастило“), разбира се, е било умело подбрано, за да намеква както за „идеи“, така и за тези, които са склонни да се занимават с мастило, а названието на клуба, на което Толкин се спира – „Идея“ – е очевиден синоним на „инклингите“; освен това Толкин си е играл с идеята, че някои от героите, изброени като членове на „Клуб „Идея“, са били може би измислени портрети на самия него и на другите „инклинги“.

По времето на работата върху този роман Толкин все още не е завършил „Властелинът на Пръстените“ и в крайна сметка се налага „Записките на клуб „Идея“ да бъдат изоставени, подобно на „Изгубеният път“, но не и преди значителна част от книгата да бъде нахвърляна и да е инвестирано значително време в създаването на нуменорски език, Адунаически – или, в неговата англицизирана форма, Адунаик („Езикът на Запада“). След като се завръща към „Властелинът на Пръстените“ и най-накрая го завършва, Толкин не успява да възобнови работата си по „Записките на клуб „Идея“, без съмнение поради това, че вниманието му все повече се фокусира върху Древните дни на Средната земя.

При все че съдържанието на „Изгубеният път“ и „Записките на клуб „Идея“, както са планирани и частично завършени, има важна тематична връзка с нуменорските писания от „Акалабет“ от „Силмарилион“ и с други, посмъртно публикувани разкази от Втората епоха, те са коренно различни по стил и звучене – особено по отношение на концепциите за пътуване във времето, включващи частични настройки на „реалния свят“ (и „бъдещия свят“).

На читателите, които желаят да проучат по-подробно тези отделни експерименти в хрониката на нуменорската концепция, препоръчваме да прочетат два от томовете на съставената от Кристофър Толкин „История на Средната земя“ – „Изгубеният път и други писания“ (1987 г.) и „Победеният Саурон“ (1992 г.), макар че за илюстрация в този том е включено под формата на приложение обширно и особено значимо повествование, взето от „Изгубеният път“, което Кристофър споменава като „Нуменорските глави“.

Кристофър Толкин умира през 2020 г. на 95-годишна възраст, след цял живот, отдаден на летописите на Средната земя, и близо петдесетгодишна кариера, посветена на щателното съхранение на творчеството на баща му. Ненадминатото научно наследство, което оставя след себе си, обогатява неизмеримо разбирането и оценката на читателите за книгата, която през 1997 г. беше избрана за най-обичаното произведение на художествената литература на ХХ век и която сега – по различни пътища – заема неоспоримо място в сърцата на международната публика.

Без страстта, всеотдайността и уменията на Кристофър историята на Втората епоха на Средната земя никога не би била разказана.

ПРЕДИ ВТОРАТА ЕПОХА

„Властелинът на Пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин се основава на книгата, която днес познаваме като „Силмарилион“ и която в крайна сметка е публикувана през 1977 г. под умелата редакция на сина му Кристофър. Това е том, който обединява цялата история на създаването на Средната земя и прехода ѝ от ерата на митове към времето, в което преданията се сливат в история – вдъхновена, както би казал авторът, от неговата „основна страст ... към митовете (не към алегориите!) и приказките, но най-вече към героичните легенди на границата между приказката и историята, каквито по мой вкус има твърде малко в света (достъпен за мен)“.

През 1951 г., дълго преди публикуването на „Силмарилион“ с неговите предания за Първата епоха на Средната земя – и всъщност дори преди „Властелинът на Пръстените“ да достигне до читателската публика, Толкин пише на своя приятел Милтън Уолдман за обхвата на амбициите си като разказвач на истории:1

Само не ми се смей, но преди доста време (вече далеч не съм толкова наперен) си бях наумил да съставя сбор от повече или по-малко свързани легенди, вариращи от грандиозното и космогоничното до романтичната вълшебна приказка – по-грандиозните основани на по-малките, във връзка със земята, а по-малките черпещи великолепие от обширния декор – и просто да го посветя на Англия, моята страна. Трябваше да носи тоналността и качеството каквито желаех, да бъде донякъде прохладен и ясен, ухаещ на нашия „въздух“ (климатът и почвата на Северозапада, тоест Великобритания и близките части на Европа – не Италия или Егейско море, още по-малко Изтока), и да притежава (ако успеех да я постигна) нежната, неуловима прелест, която някои наричат келтска (при все че рядко се среща в истинските древни келтски легенди), трябваше същевременно да бъде „възвишен“, изчистен от грубото и подходящ за по-зрелия ум на тези земи, отдавна пропити с поезия. Смятах да изобразя някои от величествените истории изцяло, а много други бих добавил само схематично, в най-общи щрихи. Циклите трябва да бъдат свързани в едно величествено цяло, но все пак да оставят място за други умове и ръце, които да владеят четката, музиката и драмата. Абсурд!

Амбициозно, разбира се, но – за наше щастие – не толкова абсурдно, колкото Толкин си е представял в миговете на разочарование и съмнение. Това е концепция, към която постоянно се връща и към която неуморно се стреми, въпреки че начинът му на преследване е този на странстващ пътешественик: учи езици, изготвя карти и винаги е готов да се отклони от магистралата на основния си сюжет, за да изследва живописни или опасни странични пътища, преди да поеме отново напред – което без съмнение обяснява защо идеята за „Пътя“ е тази, която бяга, лъкатуши и криволичи през голяма част от неговите произведения.

Коментирайки въображаемия необозрим обхват на своята „абсурдна“ схема, Толкин с готовност признава, че не е била замислена и разработена „отведнъж“, а се е оформила по начин, който говори за много специфичното влияние, което неговите произведения са оказвали – и все още оказват – върху читателската му аудитория, разпръснати сред всички континенти и култури. „Самите истории – пише той – бяха същността. Възникваха в съзнанието ми като „даденост“ и с появяването им, всяка една поотделно, връзките между тях се разклоняваха. Увлекателен, ала непрекъснато прекъсван труд (особено защото, дори пренебрегвайки житейските потребности, умът ми политаше към другия полюс и се посвещаваше на лингвистиката); все пак винаги съм имал усещането, че записвам нещо, което вече „съществува“ някъде, а не го „измислям“.“

Може би силата на цялата велика литература се крие в този дързък момент на въздържано недоверие. Препратката на Толкин към „лингвистиката“ сама по себе си е ключ към този творчески процес, тъй като неговата любов и огромни познания за езиците изпълват измислицата с усещане за древност. Както той пише:

Много деца си измислят или поне се опитват да си измислят въображаеми езици. Занимавам се с това, откакто се научих да пиша. Но никога не съм спирал и разбира се, като професионален филолог (заинтересуван в частност от езиковата естетика), съм променил вкуса си, подобрил съм теоретичните си познания, а вероятно и уменията си. Зад моите истории сега стои мрежа от езици (повечето от които са само структурно очертани). Но на онези същества, които на английски наричам подвеждащо „елфи“, са присвоени два сродни и почти напълно завършени езика, чиято история е написана и чиито форми (представляващи две различни страни на собствените ми езикови пристрастия) са извлечени по научен път от общия им произход. От тези езици са създадени почти всички имена, които се появяват в моите легенди. Това придава определен характер (съгласуваност, последователност на езиковия стил и илюзия за историчност) на номенклатурата, или поне така смятам аз, което до голяма степен отсъства в други подобни произведения.

Горните коментари са въведение към опита на Толкин да предостави обща картина на събитията, записани в неговия сложен легендариум, и които се развиват в дългата епоха, предшестваща тази, описана в настоящата книга.

Циклите започват – пише той – с космогоничен мит: Музиката на Айнурите. Бог и Валарите ... се появяват. Последните са, така да се каже, ангелски сили, чиято функция е да упражняват делегирана власт в своите сфери... Те са „божествени“, тоест първоначално са били „извън“ и са съществували „преди“ сътворението на света.

След историята за сътворението идва ред на разказите от „Силмарилион“, както Толкин ги очертава в писмото си:

После бързо преминава към Историята на елфите, или самия „Силмарилион“; към света, какъвто го възприемаме, но разбира се, преобразен във все още полумитичен режим – тоест става дума за разумни създания от плът и кръв, които са повече или по-малко сравними с нас. Това са Първородните, елфите; и Къснородените, хората. Участта на елфите е да бъдат безсмъртни, да обичат красотата на света, да го доведат до пълния му разцвет с даровете си на изтънченост и съвършенство, да останат, докато трае, и никога да не го напускат дори когато са „убити“, а да се завръщат – и все пак, когато дойдат Къснородените, да ги учат и да им направят път, да „угаснат“, докато Къснородените растат и усвояват живота, от който и двата народа са произлезли. Участта (или дарът) на хората е смъртността, освобождаването от кръговете на света.

Както казах, легендарният „Силмарилион“ е особен и се различава от всички подобни неща, които познавам ... Вниманието и интересите му са концентрирани не върху хората, а върху „елфите“. Появата на хората е неизбежна: в края на краищата авторът е човек, а ако има публика, тя ще бъде съставена от хора и хората трябва да се появят в нашите приказки като такива, а не просто преобразени или частично представени като елфи, джуджета, хобити и т.н. Но те остават по периферията – късно дошли и колкото и да стават все по-важни, не заемат главното място.

Основната част на историята, самият „Силмарилион“, разказва за падението на най-даровития род елфи, тяхното прокуждане от Валинор (един вид рай, домът на боговете) в най-далечния Запад, завръщането им в Средната земя – тяхната родна страна, но отдавна паднала под властта на Врага, и борбата им с него, със силата на Злото, която все още има видимо въплъщение. Тази част от повествованието получава името си, защото събитията са свързани със съдбата и значението на Силмарилите („сияние от чиста светлина“), или Първичните безценни камъни ... но Силмарилите са нещо повече от просто красиви вещи сами по себе си. Става дума за Светлина. Светлината на Валинор, която се е проявявала в Двете дървета от сребро и злато.2 Злобата на Врага ги погубва, след което Валинор помръква, макар че от тях, преди да умрат напълно, са произлезли светлините на Слънцето и Луната. (Забележителна разлика между тези легенди и повечето други е, че Слънцето не е божествен символ, а нещо второстепенно, а „светлината на Слънцето“ (светът под слънцето) се превръща в термин за един паднал свят и пречупено, несъвършено видение.)3

Но най-изкусният майстор на елфите (Феанор) затваря Светлината на Валинор в трите върховни безценни камъка, Силмарилите, преди Дърветата да бъдат осквернени или унищожени. По този начин Светлината оттам насетне остава да живее само в тези скъпоценни камъни. Падането на елфите се дължи на собственическото отношение на Феанор и седмината му синове към тези безценни камъни. Похитени от Врага, те са вградени в неговата Желязна корона и пазени в непристъпната му крепост. Синовете на Феанор полагат ужасна и богохулна клетва за вражда и мъст срещу всички, дори и боговете, които дръзнат да претендират за някаква част или право върху Силмарилите. Подлъгват по-голямата част от своя род да се разбунтува срещу боговете, да напусне рая и да се вдигне на безнадеждна война срещу Врага. Първият плод на тяхното падение е войната в Рая, избиването на елфи от елфи и това, заедно с тяхната зла клетва, опетнява целия им по-сетнешен героизъм, като поражда предателства и обезсмисля всичките им победи. „Силмарилион“ е историята на войната на елфите изгнаници срещу Врага, която се води в северозападната част на света (Средната земя). В нея са включени няколко разказа за победи и трагедии, но завършва с катастрофа и с края на Древния свят, света на дългата Първа епоха. Безценните камъни са възвърнати (чрез божествена намеса в последния момент) само за да бъдат загубени завинаги за елфите – един в морето, един в дълбините на земята и един като звезда на небето. Този легендариум завършва с видение за края на света, неговото разрушаване и пресъздаване, възстановяването на Силмарилите и „светлината преди слънцето“...

С намаляването на митичния характер на легендите и превръщането им в предания и романтични истории в тях започват да се преплитат и хората. В по-голямата си част са „добри хора“ – родове и техните вождове, които отхвърлят подчинението на Злото и, чули слухове за Боговете на Запада и Върховните елфи, бягат на запад и влизат в контакт с елфите изгнаници в разгара на тяхната война. Хората, които се появяват, са главно тези от Трите рода на Бащите човешки, чиито вождове стават съюзници на елфическите владетели. Контактът между хора и елфи вече предвещава историята на по-късните епохи, а повтаряща се тема е идеята, че в хората (каквито са сега) има „кръвна“ линия и наследство, водещи началото си от елфите, и че изкуството и поезията на хората са до голяма степен зависими или модифицирани от него.4 Така се сключват два брака между смъртни и елфи – и двата по-късно се сливат в рода на Еарендил, представляван от Елронд Полуелф, който се появява във всички истории, дори и в „Билбо Бегинс“. Главното и почти най-пълно обработено предание в „Силмарилион“ е „Историята на Берен и елфическата дева Лутиен“. Тук, наред с други неща, за първи път срещаме мотива (който става доминиращ в „Хобит“), че великите политики на световната история, „колелата на света“, често се задвижват не от владетелите и управителите, или дори от боговете, а от привидно незнайните и слабите – благодарение на тайния живот в сътворението и частта, непознаваема за всяка мъдрост, освен Единствената, която се крие в намесата на Децата на Бога в драмата. Берен, прокуденият простосмъртен, успява (с помощта на Лутиен, обикновена девойка, макар и от кралски елфически род) там, където всички армии и воини са се провалили: прониква в цитаделата на Врага и изтръгва един от Силмарилите от Желязната корона. Така печели ръката на Лутиен и се сключва първият брак между смъртен и безсмъртен.

Представена по този начин, историята е (според мен красива и мощна) героично-приказна романтика, приемлива сама по себе си дори само с най-общи и неясни познания за цялостната картина. Но е и фундаментална връзка в цикъла, губеща цялостното си значение, извадена от мястото си в него. Защото извоюването на Силмарила, върховна победа, води до катастрофа. Клетвата на синовете на Феанор влиза в сила и жаждата за Силмарил довежда до унищожението на всички кралства на елфите.

Въпреки това именно от съюза на Берен и Лутиен Тинувиел произлизат полуелфите, сред които по-късно се нареждат не само Елронд, повелителят на Ломидол, но и Елрос, неговият близнак и първи крал на Нуменор, а в едно по-късно поколение ще видим децата от друг брак между човек и елф в лицето на Арагорн и лейди Арвен. Толкин продължава:

Има и други истории, почти толкова пълни по съдържание, също толкова независими, но все пак преплетени с общата история. Има например „Децата на Хурин“, трагичната история на Турин Турамбар и сестра му Ниниел, в която Турин е главният герой ... Има го и „Падането на Гондолин“ – главната крепост на елфите.5 И историята, или историите, за Еарендил Скиталеца. Той е важен, защото е човекът, който довежда Силмарилион до края, както и затова, че чрез потомството си осигурява основните връзки към лица и събития в преданията от по-късните епохи. Неговата роля, като представител и на двата рода, елфите и хората, е да намери морски път обратно към Земята на Боговете и като посланик да ги убеди да помислят отново за Изгнаниците, да ги съжалят и да ги спасят от Врага. Съпругата му Елвинг е потомка на Лутиен и все още притежава Силмарил. Но проклятието все още действа и домът на Еарендил е разрушен от синовете на Феанор. Но това предоставя решението: Елвинг се хвърля в морето, за да спаси безценния камък, стига до Еарендил и със силата на Великия камък най-сетне преминават във Валинор и изпълняват мисията си, но на висока цена – вече никога не ще им бъде позволено да се върнат или да заживеят отново с елфите или хората. След това боговете отново пристъпват към действие и от Запада идва велика сила, която разрушава крепостта на Врага; а той самият [е] изхвърлен в Пустотата извън Света, за да не се появи отново във въплътена форма. Останалите два Силмарила са изтръгнати от Желязната корона – само за да бъдат изгубени. Последните двама синове на Феанор, принудени от клетвата си, ги открадват и са унищожени от тях, хвърляйки се в морските дълбини и в земните бездни. Корабът на Еарендил, украсен с последния Силмарил, е поставен на небето като най-ярката звезда. Така завършват „Силмарилион“ и преданията за Първата епоха.

СКАЗАНИЕ ЗА ГОДИНИТЕ

(Хронология на Западните земи)

1 – ОСНОВАВАНЕ НА СИВИТЕ ПРИСТАНИ И НА ЛИНДОН

В приложенията си към „Властелинът на Пръстените“ от 1955 г. Дж. Р. Р. Толкин пише за Втората епоха: „Това са мрачни години за хората от Средната земя, но години на слава за Нуменор“.1 В текста, който Кристофър Толкин определя като първия опит на баща му да създаде „Времева схема“ (по-късно превърнала се в „Сказание за годините“), Втората епоха е описана като „Мрачните години“, или епохата между Великата битка и поражението на Моргот, падението на Нуменор и събарянето на Саурон от трона.2

Тези изключително противоречиви времена и, в частност, монументалната трагедия, представлявана от Нуменор – постигнато величие, но след това низвергнато и унищожено, – довеждат в хрониката на Втората епоха както до оформянето на историята на Средната земя, така и до физическото преобразяване на целия свят – история, която предоставя силна и широкообхватна прелюдия към великата драма на Войната за пръстена.

Историята започва в последните дни на 587-ата година от Първата епоха.

По време на Великата битка и през бурните събития около падането на Тангородрим цялата земя се разтърсила от мощни трусове, а Белерианд бил разрушен и опустошен; на север и на запад много земи потънали под водите на Великото море. На изток, в Осирианд, скалните склонове на Еред Луин се разцепили и сред тях зейнал огромен пролом, през който от юг нахлуло морето. В този залив по новото си корито се вливала река Лун и затова бил наречен Лунния залив. Нолдорите [тези от втория клан на елфите] още от древни времена наричали тези земи Линдон и името се съхранило.3

В края на Първата епоха Валарите свикват съвет, който призовава Елдарите в Средната земя – „ако не със заповед, то поне с най-строг съвет“ – да се върнат на Запад и да живеят там в мир.4

Онези, които се вслушали в призива им, заживели на остров Ересеа5; и тамошното пристанище било наречено Авалоне6, защото от всички градове тъкмо то било най-близо до Валинор, а Авалонската кула била първото, що съзирал морякът, когато прекосял необятната морска шир и най-сетне наближал Безсмъртните земи.7

Не всички елфи се вслушали в призива на Валарите, а останали да живеят в Средната земя, тъй като „не желаели да напуснат Белерианд, където се били сражавали и трудили толкова дълго“. Синът на Фингон – Гил-галад, бил техният крал, а при него живеел Елронд Полуелф, син на Еарендил Мореплавателя и брат на Елрос, първия крал на Нуменор.8

Коментирайки това, в писмото си до Милтън Уолдман от 1951 г. Толкин пише: „Виждаме нещо като второ падение или поне „грях“ на елфите. По същество няма нищо лошо в тяхното неразумно забавяне, за съжаление все още привързани към смъртните земи на древните им героични дела. Но те искат хем вълкът да е сит, хем агнето цяло. Желаят мира, блаженството и съвършената памет на „Запада“, но все пак да останат на обикновената земя, където престижът им като най-висш народ, над дивите елфи, джуджета и хора, е по-голям, отколкото в дъното на йерархията на Валинор. По този начин стават обсебени от „избледняването“, от начина, по който възприемат промените на времето (закона на света под слънцето). Стават печални, а изкуството им (така да речем) – антикварно, и всичките им усилия са един вид балсамиране, въпреки че са запазили стария мотив на своя род, разкрасяването на земята и лекуването на рани ѝ. Чуваме за едно изостанало кралство под властта на Гил-галад, в крайния северозапад, повече или по-малко в остатъците от някогашните земи на „Силмарилион“.

В началото на тази епоха много от Върховните елфи все още не били заминали. Повечето от тях обитавали Линдон западно от Еред Луин, ала преди построяването на Барад-дур мнозина Синдари се преместили на изток и някои основали кралства в далечните гори, където народите им били предимно от Горски елфи. Трандуил – крал на Зеленогор Велики на север, бил един от тях. В Линдон, северно от Лун, живеел Гил-галад – последен наследник на Нолдорските крале в изгнание. Бил признат за Висш крал на елфите от Запада. В Линдон южно от Лун за известно време се установил Келеборн, сродник на Тингол; негова съпруга била Галадриел – най-велика от елфическите жени. Тя била сестра на Финрод Фелагунд, Приятел на хората, някога крал на Нарготронд, що отдал живота си, за да спаси Берен, син на Барахир.

По-късно някои Нолдори отишли в Ерегион, по западните склонове на Мъгливите планини и близо до Западната порта на Мория. Сторили тъй, защото научили, че в Мория е бил открит митрил. Нолдорите били големи занаятчии и по-малко враждебно настроени към джуджетата, отколкото Синдарите, ала между Народа на Дурин и елфическите ковачи от Ерегион се породило най-близкото приятелство, бивало някога между двете раси. Владетел на Ерегион и най-велик от тамошните занаятчии бил Келебримбор; той бил потомък на Феанор.9

[Галадриел] не се върнала на запад след падението на Мелкор [Моргот], а заедно с Келеборн прекосила Еред Линдон и минала в Ериадор. Когато достигнали тия земи, заедно с тях имало много Нолдори, а също тъй Сиви и Зелени елфи; и известно време живели в областта около езерото Ненуиал (Бледоздрач, северно от Графството). Постепенно Келеборн и Галадриел се утвърдили като Владетел и Владетелка на Елдарите в Ериадор, включително и на бродещите племена от нандорски произход, които никога не минали на запад от Еред Линдон, и слезли в Осирианд.10

[За Галадриел се казва, че] била крепка телом, духом и по воля, равностойна съперница както на мъдреците, така и на атлетите сред Елдарите в дните на тяхната младост. Смятали я за най-прекрасна сред Елдарите, а [златистата] ѝ коса се смятала за несравнимо чудо ... и Елдарите казвали, че светлината на Двете Дървета, Лаурелин и Телперион, са сплетени в косите ѝ ... От най-ранните си години притежавала чудния дар да прозира мислите на другите, но ги съдела с милост и разбиране...11

В разказа за посещението на Задругата на Пръстена в Карас Галадон през февруари 3019 г. от Третата епоха имаме описание на Келеборн и Галадриел.

Мека светлина изпълваше залата; стените ѝ бяха зелени и сребристи, а таванът – от злато. Вътре седяха много елфи. На два трона край дънера, под балдахин от живи клони, седяха един до друг Келеборн и Галадриел. По елфическия обичай те се изправиха да поздравят гостите си, макар да бяха всепризнати могъщи крал и кралица. Бяха много високи и Владетелката не отстъпваше по ръст на Владетеля; сериозни и красиви бяха лицата им. От глава до пети бяха облечени в бяло; косите на Владетелката бяха тъмнозлатисти, а на Владетеля Келеборн – дълги и блестящи като сребро; но възрастта не бе оставила следи по тях освен в дълбочината на погледите им – пронизващи като копия под звездна светлина и все пак дълбоки като кладенци на древна памет.12

В „Недовършени предания“ Кристофър Толкин пише: „В никоя друга част от историята на Средната земя не срещаме толкова много проблеми, колкото в разказа за Галадриел и Келеборн“, и читателите, които желаят да разберат по-добре тази история, трябва да се запознаят с „Историята на Галадриел и Келеборн“ – дългото есе на Кристофър по темата, което е включено във втората част на това произведение.13

На брега на Лунния залив елфите построили своите пристанища и ги нарекли Митлонд; там държали в безопасност своите кораби, защото заливите били дълбоки и тихи. Понякога Елдарите вдигали платна от Сивите заливи и се устремявали на запад, за да избягат от мрака на земните дни; защото благодарение на милостта на Валарите Първородните все още можели да откриват Правия път и да се завръщат, ако пожелаят, при своите близки в Ересеа и Валинор отвъд обграждащите ги морета.14

В края на Първата епоха, докато Елдарите били призовани да се отправят с кораби на Запад, различна съдба очаквала Елрос и Елронд, синовете на Еарендил, които били потомци на съюза между Елдарите и Човечеството, известни също като Передил, или Полуелфи. На тях Валарите дали правото на „неотменяем избор към кой род да принадлежат“.15

Елронд избрал да бъде от Елфическия род и станал мъдър господар. Затова му била дадена същата милост, както и на тези от Върховните елфи, що все още живеели в Средната земя – когато най-сетне се уморят от смъртните земи, да могат да се качат на кораб от Сивите заливи и да преминат в Най-далечния Запад; и това благоволение продължило дори след промяната на света. Ала избор бил отреден и на децата на Елронд: да напуснат с него кръговете на света; или, ако останат – да станат смъртни и да умрат в Средна земя. Ето как за Елронд всеки изход от Войната за Пръстена бил изпълнен с тъга.

Елрос избрал да бъде от рода на хората и да остане с Едаините; но му бил даден живот, многократно по-дълъг от този на останалите хора.16

32 – ЕДАИНИТЕ ДОСТИГАТ НУМЕНОР1

Валарите, наричани още Пазители на света, на които Еру Илуватар, Всемогъщият трансцендентен създател, възложил да оформят и управляват света, се замислили и за съдбата на човешкия род, тоест на Едаините, както ги наричали на елфическия език Синдарин. Племената човешки, които станали приятели и благородни съюзници на елфите, като воювали рамо до рамо с тях в борбата срещу Моргот, били от три Рода: Родът на Беор, известен като Първи род на Едаините; Родът на Халет бил Вторият род, известен под други имена като Народът на Халет, или Халадини; а Третият род бил Народът на Марах, по-късно известен като Родът на Хадор. Историята на техния живот и делата им през Първата епоха е разказана в „Силмарилион“.2

Валарите, след като се посъветвали помежду си, решили да предложат на Едаините как да им бъдат спестени „опасностите на Средната земя“.3 Валарите, подпомагани от Маярите, които били други изначални духовни същества, „чието битие също започвало още преди света, ала били от по-нисък ранг ... техни слуги и помощници“4, сътворили остров Нуменор.

На прадедите човешки от трите верни рода също била отредена щедра награда. Еонве5 дошъл сред тях да ги учи; и получили те мъдрост, сила и дълголетие далеч над всички други простосмъртни народи. За дом на Едаините била сътворена нова земя – нито свързана със Средната, нито част от Валинор, защото отвсякъде я обкръжавала морската шир; и все пак се намирала по-близо до Валинор. Осе6 издигнал тази земя от дълбините на Великото море, Ауле7 я укрепил, а Явана8 пръснала над нея богатството на живота; Елдарите пък донесли цветя от Ересеа и изградили прекрасни фонтани. Валарите я нарекли Андор, що означава Подарена земя9; и в знак, че всичко е готово, звездата на Еарендил засияла ярко над Запада, за да поведе пътниците отвъд морето; а хората се смаяли, като видели нейния сребърен пламък по небесните пътища на Слънцето.10

Тогава Едаините вдигнали платна и поели през океана подир Звездата11; а Валарите усмирили морето за дълги дни и пратили слънчево време и попътен вятър, та морето искряло пред взора на Едаините като тръпнещ кристал, а пяната се белеела като сняг край вълнорезите на техните ладии. Толкова ярък бил Ротинзил, че дори в ясно утро хората го виждали да сияе на запад, а в безоблачните нощи греел самотен сред небосклона, тъй като никоя друга звезда не устоявала на неговия блясък. И плавайки все подир него, Едаините най-сетне прекосили морската шир и зърнали в далечината сред златна омара да ги очаква Андор, Подарената земя. Сетне слезли от корабите и с радост в сърцата открили прекрасна и плодородна страна. Назовали я Елена, що означава Пътеводна звезда; но я наричали и Анадуне, което означава Западна земя, или Задмория, а на езика на Върховните елфи се произнася Нуменоре.

Тъй се появил онзи народ, наричан в езика на Сивите елфи Дунедаини или Дунеданци – нуменорските крале от човешко потекло. Но и за тях оставала в сила смъртната участ, що сам Илуватар е отредил на човешкия род; продължавали да са смъртни, макар че вече били дълголетни и чак додето ги споходела вечната сянка, не знаели що е болест. С мъдрост и слава се увенчали и от всички други човешки народи станали най-близки до Първородните; били по-снажни от най-снажните синове на Средната земя, а очите им греели като ясни звезди. Ала бавно растял техният брой по онази земя, защото, макар и да се раждали все по-красиви дъщери и синове, децата били твърде малко.12

По-подробно описание на пристигането на хората от Средната земя в отредените за тях земи и времетраенето на миграцията разказва следното:

Легендите за основаването на Нуменор често оставят впечатлението, че всички Едаини, които приели Дара, са отплавали едновременно като цялостна флота. Но това се дължи само на краткостта на разказа. В по-подробни истории се разказва (както може да се заключи от събитията и броя на засегнатите), че след първата експедиция, водена от Елрос, много други кораби, самостоятелни или в малки флоти, поели път на запад, носейки други Едаини – онези, които изпървом не дръзнали да прекосят Великото море, но усещали непоносима мъка по вече заминалите, или пък други, които били разпръснати надалеч и не сварили да заминат с първото плаване.

Тъй като ладиите, които използвали, били построени по подобие на елфическите, но по-малки, и всяка от тях била управляван от Елдар, посочен от Кирдан, потребен бил наистина голям флот, за да се превозят всички хора и стоки, които в крайна сметка били прехвърлени от Средната земя в Нуменор. Легендите не дават никакви предположения за броя им, а в историите се казва малко. Твърди се, че във флотата на Елрос е имало много кораби (според някои сто и петдесет плавателни съда, според други двеста или триста) и са носили на борда си „хиляди“ мъже, жени и деца от Едаините – вероятно приблизително пет хиляди, а най-много десет хиляди. Но изглежда, че целият миграционен процес е отнел най-малко петдесет години, вероятно и повече, и най-накрая приключил едва когато Кирдан (без съмнение по указание на Валарите) престанал да предоставя кораби или кормчии.13

Ала връз Нуменорците била поставена една повеля – „Запрещението на Валарите“ – забранено им било да плават западно отвъд точката, в която престават да виждат собствените си брегове, или да се опитат да стъпят на Неумиращите земи. Защото, макар че им бил даден дълъг жизнен срок – трижди този на обикновените люде, те трябвало да останат смъртни, тъй като не било разрешено на Валарите да отнемат от тях Дара на хората (или Ориста на хората, както бил наричан по-сетне).14

В продължение на много години Нуменорците приемали и спазвали забраната да не плават „на Запад по-далеч от крайбрежието на Нуменор“ и „се примирявали с това, понеже не разбирали напълно смисъла на забраната“. Манве – Крал на Валарите и брат на Мрачния владетел Мелкор (Моргот) – бил по въпросите на властта (макар и не по мощ) най-великият от Айнурите и като Властелин на дъха на Арда, бил техен владетел.15

32 – КРАЛЕ И КРАЛИЦИ НА НУМЕНОР I:

Елрос Тар-Миниатур16

Роден: 532 г. от Първата епоха (ПЕ)

Умира: 442 г. от Втората епоха (ВЕ) (на 500 години)

Управлявал: 32–442 г. от ВЕ (410 години)

Смята се, че кралство Нуменор е създадено през трийсет и втората година от Втората епоха, когато на деветдесетгодишна възраст Еарендиловият син Елрос се възкачил на престола в град Арменелос.17

Записано е, че „скиптърът бил главният знак на царско достойнство в Нуменор“18 от управлението на Първия до това на Двайсет и петия крал и че след като оцелял в продължение на 3287 години, бил изгубен заедно с Ар-Фаразон при Падението.

По-сетне [Елрос] станал известен в Свитъка на кралете под името Тар-Миниатур19; понеже кралете имали обичай да приемат титлите си във форма от Куенийския или Върховноелфическия език, който бил най-благороден в света, и този обичай се запазил до дните на Ар-Адунахор (Тар-Херунумен).20