Скъпа Деби

1.

ИЗ ЧЕРНОВИТЕ НА „СКЪПА ДЕБИ“

Скъпа Деби,

Ти винаги ни казваш в чудесната си рубрика, че закуската е най-важното хранене за деня, и аз ти вярвам! Но дали моето семейство проявява какъвто и да било интерес към това начинание? Не.

Всяка сутрин циркът разпъва шатра в дома ни. Децата ми издирват липсващи обувки или някое и друго домашно, изчезнали мистериозно през нощта, а съпругът ми не намира я ключовете си, я очилата. Никой не ще да отдели пет минутки да седне на масата и да се посвети с удоволствие на чудесната закуска, която съм си направила труда да приготвя.

А пробвах какво ли не! Бързо хапване, сандвичи за из път, дори опитах и с подкупи (хич не питай!), но каквото и да правя, семейството ми изхвърча от вкъщи с празен стомах.

Как, за бога, да накарам домашните си да отделят няколко минути за вкусна и питателна закуска, преди да си бият камшика? Дори едно „довиждане“ не казват! Помогни ми, Деби!

Гладна в Хингам

Скъпа Гладна в Хингам,

Закуската наистина е най-важното от всички хранения. Дава ни енергия и ни помага да се съсредоточим, а ако я пропуснем, това често води до неприятен резултат – цял ден се влачим с провесени носове. При децата и подрастващите здравословното хапване сутрин подобрява паметта и фокуса в училище.

Щом семейството ти не проявява интерес към закуската, може да пробваш следното – проучи какъв вид храна би била неустоима за тях, така че да отделят ключовите петнайсет минути, преди да излязат. Някои хора предпочитат зърнена закуска, други си падат по палачинките, трети не могат да откажат пълното меню от яйца, бекон и препечени филийки (пълнозърнести). Открий какво се харесва най-много на семейството ти и им го сервирай!

Ако и това не свърши работа, препоръчвам ти да сложиш катинари на предната и на задната врата. Още призори заключи и двата катинара, а ключовете прибери в джоба си. После уведоми домашните си, че няма да ходят никъде, докато не закусят като хората. Ако все още се колебаят, предупреди ги, че или ще седнат моментално на масата, или ще глътнеш ключовете от катинарите. Тази заплаха със сигурност ще раздвижи нещата в желаната посока.

Не се съмнявам, че много скоро ти и цялото ти семейство ще се радвате на здравословна закуска!

Деби

2.

ДЕБИ

Забранено ми е да говоря с дъщеря си Лекси сутрин.

Наложи това правило по времето, когато се премести в гимназията. Сега е последен клас, но забраната си остава също толкова валидна, дори повече. Всичко започна, когато щерка ми реши, че не ѝ харесва дързостта ми рано сутрин да я питам как е, защото „точно сега не ми се говори, мамо, за бога!“.

Няколко месеца след началото на осми клас Лекси официално заяви, че вече ми е забранено да ѝ говоря в началото на деня. Ако дръзна да си пробвам късмета с какъвто и да било вид комуникация, вербална или не, тя ми се озъбва и лае: „Аз какво ти казах!“. Или още по-лошо, стрелва ме с ОНЗИ поглед.

Сещате се за кой поглед говоря. Ако имате пубертети вкъщи, със сигурност знаете.

Затова днес, в сряда сутринта, след като Лекси нахлува с маршова стъпка в кухнята ни, аз мълча. Просто си ям зърнената закуска – от онази с допълнително фибри. (Прехвърлих четиресетте и автоматично купувам всичко, на което пише, че съдържа допълнително фибри.) Няма начин да забравя за правилото, защото си е сложила гигантски слушалки на ушите. Носи ги постоянно. Няма да се учудя, ако са се сраснали с темпоралните кости на черепа ѝ.

Косата ѝ е събрана в нещо като конска опашка. Май я е вързала вчера – или преди няколко дни – и още не ѝ е останало време да я среше. Навлякла е гигантски суитшърт, какъвто повечето хора биха ползвали единствено за спане. Впечатлението се подсилва от факта, че го е комбинирала с карирано долнище на пижама. В училище няма да имат ден на пижамите, нищо подобно. Просто младите в днешно време така си се носят. Аз хем го намирам за проява на лош вкус, хем им завиждам. Ще ми се да можех да нося долнища на пижами всеки божи ден.

От двете ми деца тъкмо Лекси прилича на мен – факт, който несъмнено я изпълва с дълбок срам. Лицето ѝ е със същата деликатна костна структура, а къдравата ѝ коса има същия тъмен оттенък като моята. Пак като мен, на Лекси ѝ е лесно в училище, което обяснява защо тази година кара четири предмета за напреднали плюс теория на числата. Миналата година вече взе диференциално смятане втора част.

Също като мен, Лекси е твърде умна, което понякога се оказва недостатък.

С вид, че не ме забелязва, дъщеря ми тръгва по права линия към хладилника. Хвърля крайно презрителен поглед към консервите на кухненския плот – приготвила съм ги за благотворителното събитие, с което общността ни се опитва да попълни запасите на местната хранителна банка. Каквото и да направя, то или кара Лекси да се срамува, или я дразни, или постига и двете неща едновременно. Но най-непростимото ми престъпление е, че съм я кръстила Алекса. В своя защита ще кажа – нямаше как да знам, че „Амазон“ ще нарекат така гласовия си асистент.

Лекси поглежда през рамо. Погледът ѝ ме забърсва в движение, продължава нататък, но после рязко се връща към мен. Направо я сърби да каже нещо, но това би нарушило клетвата ѝ за вечно мълчание. И от километър се вижда каква вътрешна борба води.

Накрая не издържа. Заради червилото е. По принцип никога не си слагам.

– Защо си се наконтила така, мамо? – пита накрая.

Загребвам нова лъжица от зърнената закуска с допълнително фибри, после потупвам внимателно устните си със салфетка. Аз съм от майките, които предпочитат тениска и клин, затова Лекси е толкова изненадана от настоящия ми вид – рокля и грим. Дори стигнах дотам да си изсуша косата със сешоара, вместо да я вържа още влажна на конска опашка.

– Днес ще идват от „Къща и градина“ – напомням ѝ аз. – Ще снимат двора.

Голяма чест е списанието да избере точно мен за броя с допълнителната притурка. Като неработеща майка на две момичета, понякога животът ми изглежда малко... ами, празен. Да, гордея се с дъщерите си, но искам да се гордея и с нещо друго, което да си е само мое. Тази фотосесия ще се отрази много добре на самооценката ми. Наистина влагам много труд в градината си.

Имало е дни, в които, ако не бяха цветята ми, нямаше да събирам сили да стана от леглото сутрин.

– Не знаех – казва Лекси, макар да съм ѝ споделяла за фотосесията поне десет пъти. Решавам да не изтъкна иронията, че ако аз забравя нещо, което тя ми е споменала само веднъж, ще ми откачи главата от критики. – Е, стискам палци.

Много мило от нейна страна. Направо си е чудо – моята седемнайсетгодишна дъщеря ми говори рано сутринта! Това е като някакъв шантав, но и много приятен сън. Смея ли да се надявам, че трудните пубертетски години са към края си?

– Благодаря – казвам предпазливо. Страх ме е да не съсипя примирието с някоя необмислена дума.

В този момент Лекси бърчи нос.

– Нали няма да носиш всички тия консерви в училище? Ще приличаш на клошарка, честно.

Добре де, може би трудните години ще се позадържат още малко.

Преди да съм измислила подобаващ отговор на възмущението ѝ по повод желанието ми да дарявам храна за нуждаещите се, другата ми дъщеря, Изабел, влиза в кухнята. Това е добре, защото каквото и да кажа за консервите, на Лекси няма да ѝ хареса.

Изи е десетокласничка в гимназията на Хингам, с два класа по-надолу от сестра си. За разлика от Лекси, която толкова много прилича на мен, че понякога ме побиват тръпки, малката се е метнала на баща си. Има неговата коса – също кестенява, но по-светла – широката му усмивка и здраво телосложение. Също като него, Изи винаги е в добро настроение.

Пак за разлика от мен и Лекси, е атлет по рождение. Понякога се питам дали именно ендорфините от спорта не я правят по-приятна от кака ѝ. Това е работната ми теория към момента. Самата аз, ако не полагах канските усилия поне два-три пъти в седмицата да ходя на фитнес, досега да съм утрепала всичко живо на нашата улица.

– Здрасти, мамо! – Изи си взема ябълка от купата на кухненския плот. – Закъснявам. Автобусът ще дойде след минутка.

– Само това ли ще закусиш? – протестирам.

– Мамо, закъснявам!

В живота и в майчинството, особено когато си имаш работа с тийнейджъри, трябва внимателно да избираш битките си.

– Добре, обичам те – викам след нея. – Ще те взема след футбола.

Изи се колебае за миг, чак високата ѝ опашка се разлюлява зад главата. Май се опитва да подбере следващите си думи. Накрая пъхва ябълката в джоба на горнището си и казва:

– Няма нужда. Ще се прибера с автобуса.

– Ама... чакай. – Ставам бързо на крака, чак разливам малко мляко от паницата си по масата. Е, поне не си окапах роклята. – Училищният автобус няма да върви след тренировката. За мен не е проблем да те взема.

Изи мълчи.

– Никакъв проблем! – добавям, като се опитвам да не мисля за дните от не толкова далечното минало, когато отивах да взема Изи от детската градина и тя хукваше към мен така бързо и устремно, че едва не ме събаряше на земята.

Вероятно Изи още дълго би стояла насред кухнята с немигащ поглед, напъхала ръце дълбоко в джоба на горнището, ако Лекси не беше избълвала:

– О, за бога, Изи, просто ѝ кажи!

Местя поглед между момичетата. Мразя да имат общи тайни, макар че по-добре това, отколкото да се карат.

– Какво да ми каже?

Изи все така мълчи.

Лекси въздиша дълбоко и казва:

– Изритали са я от отбора по футбол.

– Лекси! – изсъсква Изи. Лицето ѝ става яркорозово.

– Какво?!

Е, не, това си е чиста проба нелепо. Изи играе европейски футбол още от детската градина. И на сън знае как да преведе топката до противниковата врата. Как е възможно да я изритат от отбора? Та тя е сред най-добрите им десетокласнички. Какво ти, Изи е сред най-добрите играчи!

– Не разбирам – казвам. – Защо са те изритали от отбора?

Изи не ме поглежда в очите.

– Мамо...

Трябва да е някаква грешка. Няма друго обяснение.

– Ще се обадя на треньор Пайк.

– Мамо, не! – Очите ѝ се разширяват панически. – Трябва да тръгвам. Не се обаждай на треньор Пайк!

– Изи...

– Не му звъни, моля те. – В очите ѝ се чете отчаяние. – Обещай, че няма да му се обаждаш, мамо.

Не искам да изпусне автобуса. Няма как да я закарам в момента, защото чакам фотографите, а тя явно няма да тръгне, ако не се съглася с абсурдната ѝ молба. Затова казвам през зъби:

– Добре, няма да му звъня.

Обещавам да не му се обаждам по телефона, но не и да не му отида на крака в кабинета и да му потърся сметка защо, по дяволите, му е хрумнала безумната идея да махне дъщеря ми от отбора.

Изи ме поглежда за последно, после изхвърча през вратата. Това момиче постоянно тича. Освен това е изключително добра на футбол. Не мога да си представя какво толкова е станало, че да я изритат от отбора. Смятам да стигна до дъното на историята.

Насочвам вниманието си към по-голямата щерка. Взела е една консерва със сладка царевица и чете етикета с кисело изражение, сякаш съставките незнайно как са я засегнали лично.

– Ти знаеш ли какво е станало? – питам я.

– О, за бога, мамо. Не, не знам! – изсумтява Лекси. – Може ли да спреш да ме питаш милион пъти?

Питам я за пръв път, но карай да върви.

– Значи нищо не знаеш?

– Да! – Лекси ме стрелва с убийствен поглед, след което все пак добавя: – За нея е по-добре да не е в отбора. Треньор Пайк е пълен извратеняк.

– Извратеняк?

Върти очи. Адски се дразни, че трябва да ми обяснява всичко.

– Приятелката ми Мира беше в отбора по футбол и казва, че треньор Пайк вечно влизал в съблекалнята на момичетата, уж случайно, точно когато не трябва. Извинявал се и излизал веднага, но... никаква случайност не е това, ако питаш мен.

Правел е какво?!

Зърнената закуска полепва по небцето ми, докато размишлявам върху новото развитие на нещата. Изи никога не се е оплаквала от треньора, но познавам Мира и тя не е от момичетата, които си измислят разни неща. Възможно ли е това да е вярно? И ако е вярно, искам ли Изи да тренира футбол в училищния отбор?

– Ъъ, може ли да престанеш, мамо? – казва с раздразнение Лекси.

Успявам някак да си преглътна хапката.

– Какво да престана?

– Да дъвчеш.

– Да дъвча? – повтарям невярващо.

– Ами, мляскаш. Шумно. Направо не знам дали има друг човек на света, който да дъвче толкова шумно. Повярвай ми, мегастранно е. Сигурно те чуват и съседите.

За пръв път някой критикува децибелите на дъвкателната ми дейност. Направо оставам без думи.

– Извинявай. Ще се опитам да дъвча по-тихо.

– Много мляскаш – повтаря тя. – И вечно дъвчеш нещо, а това дразни, да знаеш.

Временно забравям за перверзиите на треньора Пайк, разсеяна от по-неотложния проблем какво, по дяволите, е сполетяло отношенията ми с първородното ми дете. Помня как навремето правех на Лекси палачинки за закуска. Адски много се стараех. Рисувах върху всяка усмихнато личице с къпини или – ако се случеше по-специален ден – с парченца шоколад. Щом Лекси видеше усмихнатите личица (и особено когато участваха парченца шоколад), и нейното личице грейваше. Най-напред изяждаше къпините или шоколада, после заливаше целия куп палачинки с кленов сироп. След няколко хапки вдигаше към мен лице и казваше с лепкава и щастлива усмивка: „Ти правиш най-хубавите палачинки на целия свят, мамче!“.

Продължавам да си ям зърнената закуска, като се питам дали да не ѝ предложа някакво общо занимание. Нещо интересно, което да правим заедно. Един тур по магазините, примерно. Лекси открай време обожава да ходи по магазините, още от малка, и много обича да избира и пробва дрехи. Само дето не виждам как ще намерим тоалети, които да са ѝ по вкуса.

Може пък да я заведа в магазин за пижами. Има ли изобщо такова нещо? Ако няма, значи съм открила нова доходоносна бизнес ниша. Идея за един милион долара.

Пред къщата ревва клаксон – толкова силно, че и двете се стряскаме. Аз вече не мога да извикам усмивка на лицето на дъщеря си, но този клаксон успява. Дошъл е Зейн, гаджето ѝ. Той наскоро навърши осемнайсет, вече има шофьорска книжка и всеки ден я кара на училище.

Никога не влиза в къщата. Само вдига врява, така че всички на улицата да разберат за пристигането му. Има шанс клаксонът му да е малко по-шумен от моето мляскане.

– Тръгвам – чурулика Лекси.

Грабва раницата си от пода. Толкова е тежка, че я привежда леко назад, щом си я слага на гърба. Лекси отваря уста, май за да ми каже довиждане, но после явно си спомня, че не ми говори сутрин. Хуква през вратата, без да обели и дума.

Едва съм преполовила паницата със закуската си, но вече не съм гладна. Тръгвам след Лекси през хола към входната врата, тъй като знам, че не си е направила труда да заключи. И защо да го прави? Всеки път върша работата вместо нея.

Винаги съм на разположение за семейството си. Винаги.

Надниквам през прозореца към червената киа – истински таралясник – която се отдалечава по алеята пред къщата ни. Като я видя тази кола, всеки път си мисля, че Зейн трябва просто да я откара на градското сметище и там да я остави. Не тръпна от вълнение при мисълта, че едното ми дете пътува до училище в очукана консервна кутия, но ми е ясно, че нямам думата по въпроса.

Мнението ми за момчето, което шофира консервната кутия, е дори по-неприятно.

Виждам Зейн през прозореца, докато завива по улицата пред нас. Косата му е дълга и мазна, самият той е кльощав като железопътна релса, нищо че в редките случаи, когато си прави труда да влезе в къщата, изяжда промишлени количества храна. Ако заваря хладилника наполовина празен, това е сигурен признак, че Зейн е бил на гости, особено ако вратата не е затворена докрай, а дъската на тоалетната чиния е вдигната. Да не говорим, че вейпва. Сигурна съм в това. Не съм убедена какво точно значи да вейпваш, но знам, че не искам дъщеря ми да излиза с момче, което го прави. Само че нямам думата.

Най не ми харесва как Зейн гледа Лекси. Нещо в изражението му кара козинката ми да настръхва, защото този поглед съм го виждала и преди – спомен, който никога не ще успея да блокирам.

Лекси и Зейн ходят от приблизително четири месеца, като още преди три и половина бях сигурна, че ще скъсат всеки момент.

Не мога да ѝ забраня да излиза с него. Лекси е на седемнайсет и всеки мой опит в тази посока ще свърши зле. Ако ѝ кажа да не се вижда повече със Зейн, напук ще го прави още по-често. Умното е да си налягам парцалите и да изчакам естествения край на нещата. Лекси е умно момиче. Рано или късно ще ѝ дойде акълът в главата. Рано или късно Зейн ще изчезне от картинката.

Ако ли не, имам твърдото намерение да защитавам дъщеря си. И двете си дъщери. Няма значение дали на тях това им харесва.

Тъкмо се каня да отида обратно в кухнята, когато друго движение през прозореца привлича погледа ми. Съседът Брет Карлсън върви по алеята между къщите ни. Всъщност не върви, а направо марширува по права линия към вратата ми. След има-няма минутка вече ще тропа по нея.

Денят ми ще стане интересен.

3.

Макар да стоя само на няколко крачки от вратата, не бързам да отворя. Давам на Брет възможност да позвъни. Многократно. После, точно както предсказах, започва да тропа с юмруци.

– Отвори! – крещи, докато налага входната ми врата. – Отваряй веднага!

Ама как драматизира само!

Брет Карлсън се премести в квартала преди година. Познавам повечето ни съседи доста добре, но не и него. Знам само, че работи във финансовата сфера, кара спортна кола твърде бързо и надува музиката в домашния си офис толкова силно, че тормози цялата улица. Някак обаче всеки път успява да я намали броени минути, преди полицията да пристигне заради нечие оплакване.

И така, без да бързам, отварям вратата. Преди това предвидливо вземам макетното ножче, което държим в едно чекмедже в антрето, и го пускам в джобчето на роклята си. За всеки случай.

Брет стои на верандата ми, стиснал ръце в юмруци, цялото му лице е алено, ако не и лилаво. Блещи ми се зловещо. Дясната ми ръка е в джоба и стиска макетното ножче.

– Добро утро, Брет! – казвам жизнерадостно. – Има ли нещо?

– Знам какво си направила – изсъсква ми той. – Знам, Деби. И няма да ти се размине!

Мигам насреща му.

– Нямам представа за какво говориш. Какво съм направила, за бога?

– Знам, че си била ти! – Всички вени по шията му са се издули. – Мислиш, че след всичките ти оплаквания за шума няма да се сетя ли?

– Наистина не знам за какво говориш, Брет, честно.

– Електрическото ми табло – пояснява той. – Слязла си в мазето ми и си прецакала бушона за кабинета ми. Нямам ток там! Знаеш ли колко пари ще ми струва това? Хиляди долари!

Притискам длан към сърцето си.

– Въх, божке!

– Въх, божке – повтаря подигравателно Брет. – Хич не ми се правѝ на луда. Не ти харесва, че слушам силна музика, затова си ми отрязала захранването. – Присвива очи насреща ми. – Знам, че си била ти. И по един или друг начин ще си платиш.

Като го гледам, май има желание да влети с рамото напред в къщата ми, за да си продължим разговора там. Препречвам му с тяло пътя. Готова съм да извадя макетното ножче, ако се наложи. Но едва ли. Брет е въздух под налягане.

– Толкова съжалявам за бедата, сполетяла електрическото ти табло, Брет. – Бърча чело. – Но не съм била аз, кълна се. Та аз и с нашето едвам се оправям! Всички онези кабели и жици – пълна мистерия. Питай Купър. Винаги него карам да оправя бушоните.

Брет все така ми се блещи. Не вярва.

– Знам, че си била ти.

– Доказателство някакво имаш ли?

– Доказателство?

Усмихвам се любезно.

– Това е много елементарен въпрос, Брет.

– Не ми трябва доказателство – сопва се той. – Знам, че си била ти.

Разсмивам се, което само го вбесява допълнително.

– Това е нелепо. Как изобщо съм влязла в мазето ти?

Обмисля въпроса за част от секундата.

– Държа резервен ключ под лампата в задния двор. Явно си се сетила, че е там.

Вярно е, че има определена категория наивни хора, които крият резервни ключове за дома си на лесни за отгатване места – под камък, в саксия или дори под изтривалката. Това е като да изпратиш гравирана покана на крадците. Когато ходим на гости при приятели, с Купър играем малка игра – преди да стигнем до входната им врата, аз трябва да позная къде си крият резервния ключ. Това винаги го разсмива. Наскоро бяхме при негов колега и заявих, че ключът е сложен под един градински гном до вратата. Наистина се оказа така. Имам усет за тези неща.

– Значи казваш, че съм намерила ключа, който криеш в задния си двор, после съм влязла в къщата ти посред нощ и незнайно как съм ти повредила електрическото табло? Аз съм най-обикновена домакиня, Брет. Сериозно ли вярваш, че съм направила всичко това?

Този път по лицето му плъзва нещо като колебание.

– Сигурно са били тийнейджъри някакви, да знаеш – продължавам. – Вчера видях едни навъсени момчетии да висят на ъгъла. Няма да се изненадам, ако им е влязла мухата да направят някоя беля.

Това не е съвсем лъжа. Зейн вечно виси наоколо, а по-намусен от него, здраве му кажи.

– Все още мисля, че си била ти. – Сопва ми се през прага, макар вече да не звучи толкова убеден. – Може и да нямам доказателство, но след като оправя таблото, ще инсталирам камера.

– Чудесна идея! – чуруликам. – Охранителните камери са супер начин да обезопасиш дома си.

Като го гледам, много му се иска да ме удуши с голи ръце. За една бройка да стисна пак макетното ножче, но се спирам. Вместо това се усмихвам.

– Надявам се да хванат хулигана, който ти е причинил това – казвам.

– Да бе – мърмори под нос. – Направо стискаш палци.

След това прави кръгом и слиза шумно по стъпалата на верандата, като току ме поглежда отровно през рамо.

4.

Телефонът ми звъни в кухнята.

Често гълча децата, задето си гледат телефоните на масата, но истината е, че и моят рядко се намира далеч от мен. И сега лежи до преполовената ми паница със зърнена закуска. Решавам, че сигурно звънят от списанието с последни инструкции за фотосесията. Щом стигам до масата обаче, виждам на екранчето името на Гарет Миърс.

Шефът ми.

Често определям себе си като майка на пълен работен ден, но истината е, че работя на хонорар в един местен вестник на име „Хингамско домакинство“, ориентиран към семейни теми. Списвам колонка със съвети, наречена „Скъпа Деби“. Звучи като „Скъпа Аби“, прочутата рубрика, която дава акъл на американките още от петдесетте години на миналия век, но понеже авторът съм аз, заглавието е малко изменено. Умно, нали? Читатели от цял Хингам ми пращат въпроси и се надяват да ги огрея с мъдростта си, а аз всячески се старая.

Хората все повтарят колко им харесва колонката ми и макар че няма да забогатея от нея, ми е приятно да се занимавам с това. Естествено, когато преди трийсетина години се записах в Масачузетския технологичен институт да уча компютърни науки, не съм си и представяла, че един ден ще давам съвети във вестник. Учителят ми по информатика в гимназията твърдеше, че съм следващият Бил Гейтс.

Е, не станах следващия Бил Гейтс. Не се приближих дори. Всъщност, прекъснах следването си в МТИ през втория семестър на втори курс.

Все пак още се занимавам по малко с програмиране. Даже създадох няколко мобилни приложения, макар че ги използваме само в семейството. Най-много се гордея с онова, което кръстих „Намерчо“ – следи с висока прецизност близки и приятели. И двете ми момичета го имат на телефоните си, което ми помага не просто да знам къде са в момента, а при нужда и да сваля история с предишните им местоположения. Децата ми са в по-голяма безопасност, ако майка им знае къде са.

Инсталирах „Намерчо“ и на телефона на съпруга ми – с негово разрешение, разбира се.

Мобилният ми още звъни. Грабвам го от кухненската маса и плъзвам зелената слушалка, за да приема разговора. Фотографите ще дойдат чак след час, а Гарет не е от най-приказливите. Щото е „зает човек“, както не пропуска да отбелязва.

– Здрасти, Деби – поздравява. – Добре, че те хванах.

– Ъхъ. – Тръшвам се на стола. Гарет пое ръководството на вестника преди две години и не е най-любимият ми човек на света. Активно се стремя да го избягвам. – Какво има?

– Ами, дали ще можеш да минеш през редакцията днес?

Смръщвам вежди, защото молбата му е необичайна. Колонките му ги пращам по имейла, а хонорарите ми ги превеждат по банкова сметка.

– Днес? В колко?

– Възможно най-скоро.

Нещо ме пристяга стомахът. И без това ми е нервно заради фотосесията. Изобщо не ми е до тайнствена среща с шефа.

– Добре. Ще мина следобед. Към два става ли?

– Да, добре, Деби. Ще се видим тогава.

Преди да успея да го попитам за подробности, Гарет затваря. Чудя се за какво ли става въпрос.

Стомахът ми още е свит. Ако имаше начин, щях да тръгна веднага към редакцията, но, уви, няма. Фотографите от списанието скоро ще цъфнат, а след това, по обед, имам среща на читателския клуб с едни жени от квартала. Ако я пропусна, ще ми опяват без край.

Гледам тъпо телефона си. Дали да не звънна на Гарет и да поискам повече информация? Изкушавам се много, но точно тогава Купър влиза в кухнята. Той винаги слиза последен сутрин, защото работният му ден в счетоводната фирма започва чак в девет. Обича да си поспива. Тихите минутки сутрин с него са ми приятни.

Днес Купър се е барнал с бяла риза на тънки сини райета, а сивата му вратовръзка виси разхлабена. Току-що се е обръснал. На долната му челюст е лепнато парченце тоалетна хартия, където се е порязал. Мирише на ментовия си афтършейв и ми се усмихва с редицата си прави, равни и почти снежнобели зъби.

Ставам от стола и си вземам паницата с недоядена зърнена закуска. И да е била вкусна някога, вече не е. По-добре да я изхвърля.

– Да ти направя зърнена закуска? – предлагам.

– Мога и сам.

– Няма проблем – намигам му. – Приятно ми е да се грижа за теб.

Купър се разсмива с известно неудобство. Възпитан е добре, тоест няма нищо против да помага с домакинството. Помня как се шокира, когато след сватбата предложих занапред аз да отговарям за прането му. Беше съвсем логично, тъй като той работеше, а аз си стоях вкъщи. Защо да не му улесня с нещо живота? Не беше като да имах по-важна работа.

Купър сяда на масата. Гледа как му забърквам закуската. Вече наливам мляко в паницата, когато мобилният му започва да звъни и той го вади от джоба си. Апаратът му не е последен модел, не е дори предпоследен. Мъжът ми си купува нов телефон чак когато старият му се скапе до степен, в която софтуерът не може да се обновява. И смартфон си взе последен, след като всичките му познати го направиха, а аз заплаших да му конфискувам апарата с капачето. За разлика от мен, Купър изпитва ненавист към технологиите. Бяга от социалните медии като дявол от тамян и дори съобщения праща само при крайна необходимост. „Какво лошо има човек да звънне по телефона, не разбирам“ – мънка си най-редовно под нос.

И това е едно от нещата, които обичам в него. Купър е моята пълна противоположност.

Поглежда телефона си и смръщва вежди. Хвърля ми бърз поглед, след което врътва леко апарата под ъгъл, така че да не виждам екрана. Такова нещо не може да ми убегне от вниманието. Купър отхвърля обаждането и прибира телефона в джоба си.

Слагам паницата му на масата. Е, не е гурме закуска, но за разлика от децата ни, поне ще сложи нещо в стомаха си, преди да излезе. Вместо да яде обаче, той току си попипва вратовръзката. По принцип не носи вратовръзки, но днес е важен ден.

– Дай да ти помогна – казвам.

– Не, ще се справя.

– Стига де, дай на мен. Направо ми призлява, като те гледам.

Купър става послушно. Изглежда много добре с изгладената си риза и още леко влажната от душа коса. И той, като мен, е в средата на четиресетте. Реално е в края им, ако трябва да сме съвсем точни, но макар косата му да е поизтъняла, пак изглежда добре. Почти не се е променил от времето на първата ни среща в началото на двайсетте ни години. А може би просто не забелязвам постепенните промени, защото го виждам всеки божи ден. В интерес на истината, жените не се обръщат след него, но не го правеха и преди. Купър е хубав по онзи сладък начин на класическото съседско момче, точно както аз съм сладка като класическото съседско момиче.

Или поне бях навремето.

Нагласям вратовръзката. Купър свежда поглед към роклята ми, която е бяла на червени петна с различна форма. Кълна се, че в магазина изглеждаше страхотно, но сега, като я поглеждам от горе надолу, червените петна малко приличат на... ами, на петна от кръв.

Леле. Дали да не се преоблека?

– Хей – казва Купър, – изглеждаш страхотно.

Не виждам да се шегува.

– Мерси.

– Фотосесията е днес, нали?

Запомнил е. Купър май е единственият член на това семейство, който наистина чува думите, които излизат от устата ми.

– Да. Ще дойдат в десет.

– Това е толкова готино! – Прегръща ме с две ръце през кръста и ме притегля към себе си. – Градината ни ще се появи в списание. Ще бъдем известни!

Боя се, че Купър доста надценява читателската аудитория на „Къща и градина“.

– Едва ли.

– Стига де! – Навежда се да ме млясне по устните. – Навсякъде се хваля, че ти си най-добрата градинарка в града ни.

– Хмм.

– Имам най-талантливата съпруга в целия квартал. – Целува ме пак, този път съвсем сериозно. Следващите си думи ми ги прошепва на ушенце: – И най-готината.

С Купър сме женени от почти двайсет години, но и до ден днешен ме кара да се чувствам привлекателна. Успешно се преструва, че още съм младичката секретарка, която преглеждаше с него счетоводните документи на компанията, докато той се опитваше да скрие как ми зяпа краката.

Когато ме покани да излезем за пръв път, едва не му отказах. За една бройка да го отрежа. По онова време не ходех по срещи, но в очите му видях нещо, което промени решението ми. Сега, двайсетина години по-късно, не съжалявам за нищо, поне не и по отношение на Купър.

Чудя се дали и той се чувства по същия начин.

Слагам край на целувката, донякъде неохотно. Да, нямам търпение фотографите да дойдат, но и едно набързо с Купър също звучи като добра идея. Той винаги е в настроение за гушкане сутрин, но истината е, че днес и двамата нямаме време за това.

– Сложил си си от червилото ми – подкачам го аз и махвам към червеното петно върху и около устните му.

Той се смее и взема салфетка да го избърше.

– На Кен няма да му хареса, ако се поява на работа с червило. Има да се цупи...

Това нищо не значи. Шефът му се цупи за всичко.

– Значи – казвам аз, – днес ще говориш с него за... знаеш.

Купър трепва. Работи за Кен Брайънт вече десет години, а заплатата му е незаслужено ниска. Купър Малън има множество добродетели – добър съпруг е, добър баща и адски добър счетоводител. Има и един фатален недостатък обаче. Не е амбициозен. Не иска да отвори своя счетоводна фирма, макар че това би било много по-доходоносно. Все пак събра смелост да подхвърли на Кен, че е време да го направи партньор, и днес имат среща по този въпрос. Затова е с вратовръзката, която не знае как да върже.

– Такъв е планът – мънка, без да ме гледа в очите. Настроението за сутрешно гушкане е предало богу дух.

Дръпвам парченцето тоалетна хартия от брадичката му и той примижава.

– Кен ще иска на всяка цена да те задържи. Ти си страхотен в работата си. Просто му кажи какво искаш и с радост ще те направи партньор.

– Бе, няма да е с радост – казва Купър. Най-вероятно е прав.

– Нищо. Ти гледай да си защитиш интересите.

Купър добавя още нещо, но вече не го слушам, защото виждам един бус да минава покрай къщата ни. Май е електротехник, извикан от Брет. Наистина се надявам повредата на електрическото му табло да не е сериозна.