Изковани в кръв

ПРОЛОГ

Лаос

Май 1968 г.

Отсъствието на звуци беше онова, което го накара да застане нащрек.

Живата, дишаща джунгла, говореше на онези, които познаваха тайните ѝ.

Пауза в естествения ѝ ритъм беше предупреждение – натрапници са нарушили неприкосновеността ѝ.

Джунглата е неутрална.

Така казваше татко ми, след като беше нагазил в кафявата вода.

Това е било в различно време. И в различна война.

Джунглата си остава неутрална.

Същото се отнасяше и за Лаос, но само на хартия. В действителност Лаос позволяваше на СВА, Северновиетнамската армия, да снабдява части в Южен Виетнам в пряко нарушение на Женевското споразумение от 1962 г. За целта те използваха стратегическия снабдителен маршрут Труонг Сон, известен на Запад като Линията „Хо Ши Мин“. Именно тук беше ролята на КВПВ-ГПН и именно затова Томас Рийс, оръжеен специалист първи клас от „тюлените“ на ВМС на САЩ, лежеше плувнал в пот в джунглата, в смазващата влажност под тройния балдахин, който държеше света около него във вечен сумрак. Ушите, носът, очите и устата му бяха подложени на атака от гладни, разнасящи малария комари, а пиявиците, успели да се напъхат под дрехите му, се надуваха от кръвта му и ставаха големи колкото палец.

КВПВ-ГПН беше съкращение на невзрачното на пръв поглед Командване за военно подпомагане на Виетнам – Група за проучвания и наблюдение. С членове, избирани предимно от редиците на Пета група на Специалните части, разузнавателните екипи на КВПВ-ГПН бяха натоварени със задачата да водят тайната война през границите на Лаос, Камбоджа и Северен Виетнам. Въпреки че наистина се занимаваха с „проучване и наблюдение“, екипите често сееха смърт и унищожение върху врага на негова територия. Бяха станали толкова ефективни, че СВА бяха създали специални екипи от ловци и убийци, чиято цел беше неутрализиране на ГПН заплахата. СВА прибягваше до съдействието на експертни местни ловци и следотърсачи, обучавани от 305-а сапьорска команда, и предлагаше тлъсти награди за всеки член на ГПН, независимо жив или мъртъв.

Том едва забележимо сви пръстите си около рязаната си китайска картечница по съветски модел 7.62 х 39. Беше я модифицирал, като беше срязал цевта и махнал двуногата, за да получи оръжие, което да наподобява повече на прочутата „Стоунър 63“ на Юджийн Стоунър, която беше носил при последната си мисия като тюлен в Специална зона Рунг Сат в блатата на юг. В планините на Лаос нещата бяха различни, но едно си оставаше същото – нуждата да отприщиш толкова хаос, колкото ще ти позволят боговете на войната, когато нямаш друг избор освен да посегнеш към оръжието.

Един наемник монтаняр лежеше на една ръка разстояние отляво. От дясната му страна имаше друг. Името „монтаняр“ беше френско и се превеждаше като „планинец“. Местните бойци бяха от племената на Централните възвишения и бяха формирали тесен съюз с отрядите на Специалните части на американската армия.

Планинците също го бяха усетили – призракът на смъртта, който беше надвиснал над тях в постоянните мъгли на възвишенията, се спускаше. Щом завалеше, щеше да е трудно малката им група да бъде видяна от въздуха – усложнение, което означаваше, че няма да има въздушна подкрепа. Трябваше да се оправят сами. От друга страна, дъждът щеше да им позволи да се придвижват по-бързо и незабелязано през джунглата. Естествено дъждът помагаше по същия начин и на врага.

В момента онова, което безпокоеше Том Рийс, не бяха двайсет и двата вида отровни змии, обитаващи джунглата. Нито пък отровните паяци, трийсетсантиметровите стоножки и тигрите, които можеха да събудят древните суеверия на сътрудниците му монтаняри. Не бяха дори слоновете, които веднъж бяха стъпкали скривалище на ГПН. Основната грижа на Том бяха войниците на СВА, движещи се към позицията на екипа му.

Да не сте помръднали.

Екипът беше подреден в тесен кръг с лице навън. Като „Едно-едно“ Том беше заместник-командир. Командирската роля – „Едно-нула“ – се падаше на Франк Куин, агент ветеран на ГПН с индианска кръв, който беше забравил повече за провеждането на акции през границата, отколкото Том можеше да се надява, че ще научи някога. Събратята им от ГПН ги наричаха „Странната двойка“, по името на новия филм на Нийл Саймън с участието на Джак Лемън и Уолтър Матау, макар че още никой не го беше гледал – новите филми трудно стигаха до палатковото кино в Оперативна база 1 във Фу Бай. Партньорството им – млад тюлен и по-възрастен ветеран от Специалните части – беше уникално в аналите на КВПВ-ГПН, но резултатите им трудно можеха да се оспорят. Куин изискваше най-доброто и Том го осигуряваше. Дори в пълния с тайни и недомлъвки свят на ГПН те си бяха изградили сериозна репутация.

Операцията беше типична мисия за подслушване и запис на комуникационна линия на СВА. След връщането си в базата те щяха да предадат записите на аналитиците от разузнаването. Задачата им не беше от лесните, защото я изпълняваха от другата страна на границата, в Лаос, по Линията „Хо Ши Мин“. Въпреки че бяха извадили лентата от записващото устройство и бяха махнали жиците от телефонния кабел, миризмата им оставаше. А това означаваше, че могат да бъдат проследени.

Когато ставаше въпрос за сливане с околната среда, не бяха пропуснали нищо. В продължение на четири дни преди мисията бяха яли само виетнамска храна без подправки. На чужда територия човек иска да мирише като войник на СВА. В дните преди мисията никой от екипа не беше заставал под душа, не беше използвал сапун и дезодорант и не беше пушил. Не използваха перилни препарати за почистване на мърлявите им тъмнозелени униформи. Бяха ги носили три дни преди началото на мисията и дори пиха хапчета за запек, преди да се прехвърлят през границата. Не оставяй никаква следа.

Двамата американци и шестимата монтаняри носеха стерилни униформи – никакви етикети с имена, нашивки и други знаци не украсяваха дрехите им. Не носеха табелките си на вратовете или завързани за връзките на кубинките, макар че Том се чудеше защо си правеха труда – СВА знаеха всичко за ГПН и много добре осъзнаваше последиците от действията им в Лаос, което и беше причина Ханой да отдели жизненоважни ресурси, за да обучи екипите, които бяха по следите им.

В джунглата човек можеше да усети врага преди останалите сетива да регистрират присъствието им, преди да чуеш пречупване на клонка, да зърнеш неестествено раздвижване на растителността или да подушиш отделяната с потта остра миризма на сушени люти чушки или любимия на виетнамците рибен сос нуок мам. Понякога вражески патрул можеше да мине през периметъра на ГПН и да продължи напред, без изобщо да разбере колко близо са били да открият екипа, дръзнал да навлезе в забранена територия. Миризмата на страх в потта можеше да издаде човек в джунглата. Трябваше да станеш част от нея и да я направиш част от теб.

Докато Том носеше картечницата, Куин беше въоръжен с CAR-15, подобно на монтанярите с изключение на навигатора им, който беше облечен като войник на СВА и носеше АКМ-56. Шестима от осемчленния екип носеха и по три клеймора . Навигаторът и носещият гранатомет М79 стрелец носеха по един. Това даваше на Разузнавателен екип „Мъст“, както ги беше нарекъл командирът на базата им, двайсет мини клеймор, което беше повече от всички останали действащи ГПН екипи. Куин беше настоял за това. Стандартната оперативна процедура позволяваше на екипа да свърже последователно седем мини само на три метра от тях, с надписи С ТОЗИ КРАЙ КЪМ ВРАГА върху зелените им предни части. Мините бяха разположени до дебели дървета, които да предпазват екип „Мъст“ от ударната вълна на събраните наблизо пет килограма С4. Детонацията щеше да запрати 4900 метални топчета през джунглата със скорост 1200 метра в секунда, превръщайки в червена мъгла всяко живо същество, оказало се на пътя им.

Други пет мини бяха подредени зад тях в защитен периметър и бяха свързани с часовникови механизми, които щяха да се задействат, докато минават покрай тях, ако им се наложи да се изтеглят по спешност. По фланговете екипът беше заложил четири малки осакатяващи мини и две осколъчни гранати, свързани с препъващи жици. Том беше сменил стандартните им детонатори със закъснение от 4.5 секунди с детонатори от димни гранати, които се възпламеняваха моментално.

В най-добрия случай патрулът на СВА щеше да ги подмине, без изобщо да ги усети. Безброй пъти екипът беше лежал напълно неподвижно, докато вражески войници минаваха на сантиметри от тях, без да заподозрат за присъствието им.

Том използваше всичките си сетива, за да филтрира и прецени информацията, включително шестото си чувство, за което Куин му проповядваше, че е най-важното от всички. Ако могат да те видят, могат да те ударят. Ако могат да те ударят, могат да те убият. Не им позволявай да те видят. И ако ти видиш тях, по-добре стреляй пръв. Не се колебай.

Ако нещата се оплескаха, Том щеше да задейства седемте свързани мини. Към предните части на четири от тях бяха прикрепени гранати „Уили Пит“, които щяха да запратят горящ бял фосфор към приближаващия враг. След това отделението на Том щеше да отстъпи; хората на Куин щяха да останат на линия, докато Том разположи своите малко по-нататък. След това Куин щеше да задейства детонаторите със закъснители, които три минути по-късно щяха да взривят неговите пет мини.

В настъпилия хаос екипът щеше да се измъкне. Такава беше надеждата. Но както знаеха всички, нещата в джунглата рядко се развиваха по план.

След това щяха да се използват изстрелваните от М79 четиресетмилиметрови гранати, последвани от ръчни гранати. Автоматите и картечниците им щяха да бъдат последно средство. Веднага щом започнеха да стрелят, от СВА щяха да научат точното им местоположение и да съсредоточат целия си огън натам. Оръжия като мини, ръчни и изстрелвани гранати оставяха врага в неведение и щяха да бъдат основното средство за възпиране, докато не им остане друг избор, освен да посегнат към пушките. Тогава щяха да продължат да отстъпват към точката за спешно изтегляне, за да бъдат взети от хеликоптери Н-34 с пилоти от Южновиетнамските въоръжени сили. Ако можеха да извикат бързи машини за БВП – близко въздушно подкрепление, – щяха да потопят преследвачите си в света на болката. Ако...

Том си спомни дните от първото си разполагане с Втори отряд на тюлените в делтата на Меконг, където като новобранец носеше пушка помпа „Итака Модел 37“ 12-ти калибър, джинси и маратонки. Сякаш в някакъв друг живот той и другарите му, наричани „Хората със зелени лица“, сееха смърт върху патрулите на Виетконг от засади сред мангровите дървета покрай Реката на Деветте дракона, която се виеше мудно към Южнокитайско море. Количеството огнева мощ, носена от неговия взвод от дванайсет тюлени, караха Виетконг да си мислят, че числеността им е много по-голяма от действителната. Но онова беше различна мисия. Онези противници бяха ВК. В Лаос си имаха работа със СВА – армия, обучавана от руснаците.

Дори в средата на деня под тройния балдахин на джунглата цареше полумрак. През нощта тъмнината беше непрогледна. Том се чувстваше удобно в тъмното. Мракът осигуряваше допълнително ниво на сигурност. Той означаваше също, че извеждането е много малко вероятно и че трябва да останат зад вражеските линии поне до изгрев слънце.

Пътуваха тежко екипирани – много по-тежко, отколкото навремето, когато Том беше действал в делтата на юг. Лаос беше страна, която според международните закони беше забранена, което означаваше, че може да мине време, преди да успеят да се свържат с базата през въздушен посредник или по свръхсекретната радиостанция и да поискат извеждане. В тези ситуации допълнителните пълнители и гранати бяха по-полезни от допълнителните дажби. Както обичаше да повтаря Куин, Предпочитам да съм гладен, но не и мъртъв.

Първата линия от лично въоръжение на Том се състоеше от 9 мм пистолет „Браунинг“ в черен кожен кобур на десния му хълбок и полуавтоматичен „Хай Стандард“ 22 калибър с вграден заглушител на левия. Под браунинга имаше нож „Рандъл Мейд Модел 14“ с 19-сантиметрово острие и черна дръжка „Микарта“ в стара кафява кожена кания. Компанията на Бо Рандъл в Орландо, Флорида, произвеждаше тези ножове от 1928 г. и те бяха спътник на американските войници през Втората световна война, в Корея, а сега и във Виетнам. Шивачът в базата беше преправил униформата на Том и беше добавил джобове със специфични размери за сигналното му огледало, бележник и химикалка, карти, спринцовки с морфин, тънка сигнална ракета, свирка, компас и радиостанция URC-10 с наръчник с честоти и кодове. В един от двата големи джоба на панталона му имаше флуоресцентен оранжев панел за подаване на сигнали към самолети и хеликоптери и за означаване на зона за кацане. Том носеше черни кожени ръкавици със срязани при първата свивка палец, показалец и среден пръст. Швейцарското ножче в десния му джоб беше вързано за халка на колана му със зелена парашутна връв. Всяка част от снаряжението му имаше конкретно предназначение.

Той не смееше да погледне часовника на лявата си китка, „Ролекс Субмаринър“ с черна найлонова каишка с двойна закопчалка, покрита с кожа, за да не отразява светлина. Непосредствено под часовника си носеше малък компас „Уолтам“. Часовникът му напомни за Сайгон, за ЦРУ... за Ела.

Не сега, Том. Не се разсейвай.

Подобно на повечето ГПН оператори, втората му линия от личното въоръжение беше закрепена за модифицирана система от ремъци за автомат „Браунинг“ от епохата на Втората световна война. В джобовете на колана бяха четирите допълнителни барабана за картечницата, покрити с ивици линолеум, които не позволяваха на лентите и патроните да тракат при допир. Том беше увеличил дължината на всяка лента от стандартните 100 на 125 патрона на лента – всеки от тях беше от значение и можеше да бъде разликата между живота и смъртта за целия екип. Срязан гранатомет М79 беше закачен за халка през предпазителя на спусъка от лявата страна на ремъците. Допълнителни джобове съдържаха две силно експлозивни 40 мм гранати, две димни, четири осколъчни и една фосфорна. Под джобовете за амуниции бяха закрепени манерка и противогаз. На гърдите му имаше допълнителна мина със свален детонатор. Към ремъците беше закрепена брадва „Франк енд Уорън Сървайвъл Акс“, която според него беше по-добра от мачете, заради острата кука, която му позволяваше да сече пълзящи растения независимо в каква посока замахваше. Всичко блестящо беше покрито с черно тиксо. Всичко дрънчащо беше модифицирано така, че да заглушава максимално звуците. Жизненоважно беше и дългото 3.65 м зелено въже, навито и закрепено към ремъците. То можеше да се използва за завързване на въжената седалка, спускана от хеликоптера за прибирането им от джунглата. След вдигането във въздуха следваше вледеняващо едночасово пътуване на височина 3600 м до Фу Бай.

Куин беше екипиран по подобен начин, но беше въоръжен със своя CAR-15 с трийсет пълнителя за двайсет патрона, всеки зареден с 18 патрона. За допълнително оръжие се беше спрял на 1911А1, 45 калибър, един от няколкото пистолета на ГПН, модифицирани от оръжейния майстор Арманд Суенсън. Вместо брадва „Франк енд Уорън“ Куин носеше произведена за Специалните части брадвичка „Питър Лагана“ от „Американ Томахоук Къмпани“ като кимане към произхода му и защото тя беше по-ефективна от ножа за премахване на войници на пост.

Третата линия лично снаряжение на Том се състоеше от специално проектирана раница „Индиг Рък“, продукт на Конрат Бенет „Бен“ Баркър от малко известната Служба за подкрепа на борбата с бунтовници, скрита в Окинава в Япония, която можеше да се нарече еквивалент на изобретателя Кю от филмите за Джеймс Бонд. В нея той държеше допълнителна манерка с прикрепени с тиксо към нея таблетки за пречистване на водата. Твърдеше се, че те убиват микроорганизмите в тукашните водоеми и Том се надяваше, че противодействат и на химикала „Агент Ориндж“, използван за обезлистяване на джунглата. Раницата съдържаше също пакет за първа помощ, шест допълнителни гранати, три димни, осем за М79, допълнителни мини, които сега бяха разположени по периметъра, и малка пластмасова туба с дажби, също разработени от изобретателния Бен Баркър, които представляваха предварително приготвен, леко подправен ориз с добавен витамин В. Освен това Том и Куин носеха големи, неудобни радиостанции PRC-25, които бяха тяхното спасително въже. Те бяха най-същественото оборудване в арсенала им, тъй като можеха да се свържат с патрулиращи „А1 Скайрейдър“, „F-4 Фантом“, „F-100 Сюпър Сейбър“, „А-6 Интрудър“ и „АС-130Е“. За да не попаднат във вражески ръце, радиостанциите имаха закрепени към тях термични гранати, които трябваше да ги стопят, ако екипът им е на път да бъде заловен или избит.

Всеки член на екипа носеше и белезници. Те винаги бяха готови да пленят противник, заради стойността му като източник на информация. Жив пленник означаваше и пет дни почивка в Тайван или Тайланд и сто долара награда. Някой нагоре по веригата на командването се беше досетил, че действащите на терен се нуждаят от допълнително поощрение да мъкнат съпротивляващ се пленник през джунглата, когато е много по-лесно да му прережат гърлото. И този някой се беше оказал прав. Вместо пари или отпуска, дребосъците, както в ГПН наричаха шеговито монтанярите, биваха награждавани с нов „Сейко“ при успешно залавяне на противник.

Ако дъждът не попречеше, екип „Мъст“ можеше да се свърже с щурмови самолет с позивна „Кови“, ниско летящ „О-2А Чесна Скаймастър“ или с командния пост на борда на С-130 високо в небето над южен Лаос. При сигнал „Прериен пожар“ всички въздушни единици в зоната на действие щяха да променят приоритетите си и да окажат помощ на озовалия се под обстрел ГПН екип. На борда на самолета имаше войник от КВПВ-ГПН, който можеше да се свърже директно с хората на земята, да насочва въздушните удари и да ориентира екипа за мястото за извеждане.

Любима машина на всички ГПН екипи беше бавният и много маневрен „А-1 Скайрейдър“, уважаван едномоторен самолет от епохата на Корейската война, който можеше да носи боеприпаси, тежащи повече от собственото му тегло. Докато реактивните самолети обикновено имаха около петнайсет минути време и не можеха да нанасят удари на по-малко от 250 метра от оказалия се под обстрел екип, А-1 можеше да осигурява въздушна подкрепа в продължение на повече от час. Арсеналът му се състоеше от касетъчни бомби, напалм, 100 килограмови фосфорни бомби и 20 мм картечница, която можеше да помете противник на пет метра от ГПН екипа. Това беше изключително полезно, тъй като повечето контакти в гъстата джунгла се случваха на разстояния от неповече от пет до десет метра. Всички ГПН агенти в един или друг момент се бяха молили да чуят характерното ръмжене на „Скайрейдър“, носещ се непосредствено над дърветата.

Екип „Мъст“ беше осъществявал контакт в единайсет от последните им тринайсет мисии. Всички бяха получавали рани, но засега не бяха дали нито една жертва. Том знаеше, че някой ден късметът му ще свърши. И можеше само да се надява, че този ден не е днес.

Дали и татко се е чувствал така, докато се е сражавал само с „Томи“ срещу японците през Втората световна война?

Татко не е имал клеймори.

Погледна надясно. Макар че се намираше на по-малко от метър и половина от Манг Хай, лидерът на монтанярите, Том не можеше да го види. Манг беше на същата възраст като него, но изглеждаше по-млад. Той беше дошъл на мястото на Амиу. Амиу липсваше на Том. Куин още носеше молитвената му броеница в джоба си. Жената на Амиу беше настояла за това. Смъртта му беше ударила особено тежко Куин.

Манг живееше с една-единствена цел в живота – да убива СВА. Куршумът от калашник, който беше одраскал скалпа му при предишната им мисия, само беше налял допълнително масло в огъня. Монтанярът мразеше северновиетнамците повече от всеки американец. Всъщност монтанярите мразеха всички виетнамци. Защото имаха история с тях.

През мъглата заваля дъжд.

В идеалния случай врагът щеше да ги подмине.

Част от тюлена в Том се молеше противникът да продължи по пътя си, без да ги усети. Друга част копнееше да види сметката на всички до един. Това беше война – война, отнела твърде много негови приятели.

Трябваше да напрегне цялата си воля да не избърше потта, която се стичаше изпод зелената кърпа, която скриваше тъмнорусата му коса. Солената течност се спускаше по камуфлажа на лицето и пареше в очите му. Том беше открил, че за него кърпата е по-подходяща от шапката, която предпочиташе Куин. Освен това му харесваше, че вятърът, вдиган от роторите на приближаващ хеликоптер, не заплашва да я издуха от главата му.

Може пък да излезем късметлии.

И тогава чу тракането.

Следотърсачите на СВА си сигнализираха и основният начин да го правят беше като потракват две парчета бамбук.

Може пък да нямат кучета.

И тогава чу лая.

По дяволите.

Очертава се уестърн.

Бяха откачили жиците от телефонния кабел и отстъпваха от пътеката в сенките на джунглата, когато се беше появил вражеският патрул и ги беше принудил да се установят в този периметър, зад клейморите. Бяха заличили миризмата си със смес от сълзотворен прах и черен пипер, докато махаха жиците, прикрепени към комуникационния кабел покрай пътеката. Сместа беше много ефективна, но не работеше, ако кучетата са се натъквали на нея и преди. Използваните от СВА ловджийски кучета бяха умни. Ако вече са надушвали сместа, щяха да спрат, преди да са приближили достатъчно, за да останат без обоняние. Някои дори заобикаляха мястото, за да продължат по следата от другата му страна.

Том се молеше тези кучета да нямат опит.

Лаят спря. Том затвори очи и се фокусира върху слуха си.

Едно куче заобикаляше сместа.

Том задиша по-бавно.

Спокойно...

Внимателно извади полуавтоматичния пистолет със заглушител от кобура на колана си. Оръжието от епохата на Втората световна война беше модифицирано от „Бел Лабс“ за Бюрото за стратегически операции, предшественика на ЦРУ. Пистолетът стреляше с патрони 22-ри калибър – десет в пълнителя и един в цевта – и заглушаваше изстрелите до 20 децибела, колкото лека кашлица. Колкото по-дълго време останеха, без да разкриват местоположението си, толкова по-добре.

Том извади пистолета колкото се може по-бавно и безшумно. Преимуществото на „Мъст“ беше в прикритието. СВА трябваше да се движат, за да ги намерят, което означаваше да вдигат шум, докато „Мъст“ оставаха неподвижни, безшумни и маскирани.

Приготви се.

Лаят приближаваше, този път отстрани.

Клейморите на „Мъст“ бяха насочени към Линията „Хо Ши Мин“, която се падаше точно срещу Том. Кучето приближаваше от дясната му страна, така че пистолетът щеше да свърши работа.

Лаят спря, но Рийс чуваше движение. Следотърсач от СВА следваше кучето.

Няма да го видиш, докато почти не се натъкне на теб.

В ГПН третираха кучетата наравно с войниците от СВА – като враг, който трябва да бъде отстранен.

От позицията на Том кучето изглеждаше много по-голямо, отколкото всъщност беше, когато се появи от храстите. То засече просналия се американец в мига, в който куршумът излетя шепнешком от дулото. Последваха го още четири. От опит Том знаеше, че подобно на хората, кучетата могат да поемат няколко куршума, преди да паднат.

Черно-кафявият пес падна на сантиметри от лицето на Том.

Съжалявам, приятел.

Неочакваното беше, че водачът се появи непосредствено след кучето.

Звукът на приближаващото животно беше маскирало шума му.

Замръзнал от шок при вида на мъртвото куче, войникът на СВА се опули, когато земята около краката му оживя.

Том вкара един куршум във врата му и втори под брадичката. В същия миг пръстът на войника натисна спусъка на калашника, изстрелвайки откос 7.62 мм куршума в земята непосредствено от лявата страна на главата на Том.

Войникът залитна и падна върху тюлена, който изстреля още два куршума в слепоочието му и един в ухото. Доста ГПН оператори бяха изгубили живота си от противници, за които си мислеха, че са мъртви. Учи се от грешките на отишлите си.

След началото на стрелбата оставането на едно и също място означаваше смърт. СВА с численото си превъзходство щеше да те обкръжи на мига. Затова бяха капаните и ръчните гранати.

И сега стрелбата беше започнала. Джунглата пред Том и екипа му изригна в автоматичен огън, концентриран в посоката на мъртвото куче и водача му.

Нямаше нужда да вика, че са установили контакт. „Мъст“ знаеха какво следва.

Том натисна спусъка на клейморите, изпращайки три волта електричество по жицата до детонатора в пластичния експлозив. Последвалата детонация запрати стоманените топчета в шейсет градуса дъга на болка, която прониза джунглата и движещия се през нея враг.

Когато обратната ударна вълна премина през тялото му, Том изпита чувството, че зъбите му се разклащат, а мозъкът и органите му се сплескват. Сътресението и димът се съпровождаха от дъжд от пръст, камъчета, листа, корени и клонки, които покриха американците и монтанярите с остатъците от смъртта. Експлозията моментално ги лиши от слух, който се върна бързо като пронизителен писък, който щеше да ги следва, сякаш дяволът е кацнал на раменете им. Сякаш вселената внезапно се беше преобърнала и също толкова бързо се беше върнала в нормалното си състояние, само че олекнала с няколко души.

Време е да се размърдаме.

Но преди това...

Том бръкна в торбата на противогаза си и извади специалния пълнител „Най-големия син“ за калашници, зареден с шест патрона по-малко от капацитета му, модифицирани с експлозив вместо барут в гилзата. Патронът със сигурност унищожаваше оръжието, което е стреляло с него, но също така можеше да осакати и дори да убие стрелеца. Том бързо махна един пълнител от джобовете на убития, прибра го в торбата на противогаза и сложи на негово място модифицирания пълнител, като се постара да закопчае джоба.

След това потупа монтанярите от двете си страни. Останали колкото се може по-снишени, те се обърнаха и тръгнаха през хората на Куин, като заеха позиции на двайсетина метра зад тях, обърнати към основната им точка на извеждане.

С малко късмет срещу тях имаше малък контингент на СВА и мините бяха покосили по-голямата част от него.

Късмет...

Лош късмет ли беше, че СВА патрулът се беше появил точно когато сваляхме жиците за подслушване? Или нещо друго?

Напоследък разузнавателните екипи изчезваха все по-често.

По дяволите, Том, не сега.

Можеш да го обсъдиш с Куин на няколко бири в „Ложата на зелените барети“ във Фу Бай.

Преди това трябва да се добереш до Фу Бай.

Джунглата изригна в стрелба, насочена предимно към позицията, заемана преди малко от хората на Том.

Все още не знаят къде точно се намираме.

Добре.

Том виждаше, че групата на Куин отстъпва към тях, което означаваше, че разполагат с по-малко от три минути, преди техните пет свързани помежду си клеймори да се взривят.

– Томи-сон, beaucoup ВК. Чарли – прошепна Манг, сочейки към левия им фланг.

Въпреки че бяха СВА, ВК и Чарли бяха станали разговорни термини за врага, включващи СВА и Патет Лао.

Видиш ли ги, по-добре стреляй пръв. Не се колебай.

Том пусна картечницата да увисне на ремъка си, взе срязания М79, отвори го и смени осколъчната граната с експлозивна, затвори, превключи предпазителя напред, прицели се и дръпна спусъка. Беше възнаграден с характерното глухо „туп“, когато гранатата излетя точно по начина, по който беше проектирана. Презареди и изстреля втора 40 мм граната срещу противника, който се опитваше да им излезе по фланга. Към него се присъедини стрелецът монтаняр, който носеше пълноразмерен М79. Той изстреля три експлозивни гранати, преди да презареди с осколъчни.

Екипът беше тренирал тази тактика многократно в тренировъчния лагер в планината, целяща да прекъснат контакта, да продължат мисията или, както беше в този случай, да прекъснат контакта и да бъдат евакуирани.

Движи се. Да спреш, означава да умреш.

Вече можеха да се движат по-бързо благодарение на дъжда и объркването, предизвикано от мините с насочен експлозив.

Том обърна глава към дима, който още се стелеше след детонацията на свързаните мини. Видя през него движещи се фигури.

Много са.

Това е нещо повече от обикновен патрул.

Погледът му срещна този на войник от СВА. Докато врагът насочваше калашника си към него, Том вдигна гранатомета точно когато детонаторите със закъснител на Куин задействаха другите пет свързани мини.

Експлозията разтресе джунглата и 3500 стоманени топчета разкъсаха телата на предната част на СВА.

Размърдай се.

ГПН екипът беше избрал да жертва сигурността в полза на скоростта, за да се възползва от хаоса. Макар да не знаеха дали лошото време няма да задържи въздушната подкрепа на земята, основният им приоритет беше да стигнат до мястото на извеждане преди спускането на мрака.

По закачената за ремъка на раницата слушалка Том чу Куин да вика „Прериен пожар“. Сега оставаше само някой да приеме сигнала.

Нищо.

Трябва да излезем на място с по-добър обхват.

Зад тях отекна по-слаба експлозия, вероятно от заложените капани с ръчни гранати. Независимо дали бяха убили или осакатили някого, тези устройства щяха да накарат СВА да се замислят сериозно, преди да продължат напред.

Екип „Мъст“ продължи да увеличава разстоянието между себе си и СВА. Дори в сумрака на джунглата се усещаше, че започва да се стъмва. Времето им изтичаше, бяха компрометирани, притиснати от другата страна на оградата в Лаос, преследвани от неизвестен брой войници на СВА.

Поредният нормален ден за ГПН.

Куин даде знак за бързо установяване на периметър в края на малка поляна и включи радиостанцията.

– Кови, тук „Мъст“. Контакт с противника! Повтарям, сериозен контакт с противника!

Нищо.

– Прериен пожар! Повтарям, Прериен пожар! – предаде той.

Радиомълчанието, когато извеждането беше единственият начин за оцеляване, имаше своя начин да въздейства на психиката и на най-калените воини.

Куин и Том се спогледаха.

Докато Куин даваше знак да продължат, радиостанцията наруши мълчанието.

– „Мъст“, тук Кови, повторете последното, край.

Гласът от небето със силен южняшки акцент беше тяхното спасително въже. Шанс за оцеляване.

– Прериен пожар! Повтарям, Прериен пожар! Компрометирани сме и имаме сериозен контакт! Искаме незабавно извеждане! – каза Куин, докато хвърляше оранжев панел VS17 в края на малката поляна.

Докато Куин предаваше координатите, Том оглеждаше джунглата зад тях.

Адски удобно, че СВА случайно се натъкнаха на нас.

Често се случва.

Да, прекалено често.

По-късно. Сега мисли за играта.

Игра. Не е никаква шибана игра.

Имам нужда от цигара.

Когато се върнеш във Фу Бай.

Бръмченето на Кови привлече вниманието им.

– Открих ви, „Мъст“. Виждам оранжев панел. Лоша видимост заради облаците. Имате контингент с размерите на рота, движещ се към вас, на около двеста метра от вас.

С размерите на рота? Това означава между триста и петстотин войници.

– Хеликоптерите идват, но трябва да се изнесете...

Радиостанцията замлъкна, когато СВА контингентът видя самолета през облаците и откри огън.

Макар да беше трудно да се определи в джунглата, противникът като че ли беше на по-малко от двеста метра от тях.

– „Мъст“, трябва да се изнесете на около клик и половина по ваша Сиера – каза Кови, използвайки военните термини за километър и юг. – Стигате до поток и го следвате един клик надолу по течението до поляна. Действайте. Ще пазя гърба ви.

– Разбрано, Кови. Тръгваме.

Куин даде знак и неговата група тръгна първа, следвана от тази на Том.

Въздушното подкрепление променяше уравнението. Ако лошото време беше задържало самолетите на земята, шансовете за оцеляване срещу противник с размерите на рота не бяха в полза на „Мъст“.

Майната им на шансовете.

Докато групата на Куин изчезваше в гъстата растителност, Том извади един клеймор от раницата на сапьора си и сложи детонатор с десет минутен закъснител.

Това ще ги позабави.

Усети как влажността се засилва, докато вечерта преминаваше в нощ. Ако им се наложеше да пренощуват тук, СВА нямаше да са единственият им враг. Памучните им дрехи бяха подгизнали от дъжда и заради вятъра от планините щяха да измръзнат до мозъка на костите си. Щяха да оцелеят, но студът щеше да ги направи много по-неефективни бойци. Том знаеше, че тези тревоги занимават ума и на неговия Едно-нула. Куин щеше да ги изведе. Винаги го правеше.

Никога нямаше да разбере дали е чул движението въпреки пищенето в ушите си, или някакъв инстинкт го накара да се обърне наляво. Когато го направи, той се озова на няма и четири и половина метра от мъж с препаска около бедрата и калашник в ръце. Патет Лао? Том знаеше, че щеше да е мъртъв, ако мъжът беше войник от СВА.

Патет Лао бяха лаоският еквивалент на Виетконг във Виетнам. Не така опитни и обучени като професионалните войници на СВА, Патет Лао и Виетконг бяха заменими бунтовници, пушечно месо, което да хвърлят срещу американците.

Нямаше време да хвърля граната и да изчезва под прикритието на гъстите храсти. Беше време за стрелба.

Картечницата имаше два режима – предпазител и огън – и беше проектирана така, че пръстът на стрелеца да преминава плавно от превключвателя към спусъка. И Том Рийс направи точно това.

Мъжът понечи да обърне калашника си към американеца.

Не успя.

Откосът от пет куршума го прониза от таза до сърцето. Вторите пет разкъсаха онова, което беше останало от гръдния му кош. Докато мъжът се свличаше на земята, главата му се закачи в разклонението на едно дърво, което спря падането му и остави безжизненото му тяло полуизправено, подобно на човешко плашило.

От джунглата започна стрелба. Само блясъкът от дулата се виждаше през гъстата растителност. Екипът вече се беше обърнал в тази посока и стреляше по всичко, което се движеше.

Друга фигура с препаска около бедрата беше разкъсана на парчета, докато тичаше срещу ГПН екипа, като крещеше и държеше вдигната граната „Чиком“, която падна в краката му, когато куршумите на „Мъст“ го пратиха в отвъдното.

Граната се взриви и един откъснат крак профуча покрай главата на Том.

Да не би СВА да използват Патет Лао като ударни отряди или атентатори самоубийци?

Бяха жертвали ВК по време на „Тет“ атаките. Може би правят същото и в Лаос?

Джунглата зад тях ехтеше от стрелба.

Това са СВА.

Как реагираха толкова бързо?

Не сега, Том.

Сега е време да убиваш, за да стигнеш до мястото за евакуация.

Извади граната от един джоб и премести картечницата само колкото да закачи предпазната халката за мушката – трик, който беше научил в делтата на Меконг. Това му позволяваше да остава с насочено оръжие и да използва по-ефективно гранатите си при престрелка. След това се увери, че кълбото смърт няма да отскочи от някое дърво и да полети обратно към тях. Пред него беше чисто, така че Том хвърли гранатата.

Пусна още един откос с картечницата по един войник на СВА, когато чу взрива на гранатата. Последвалите писъци му казаха, че е улучил целта си.

Контингент с размерите на рота?

Не бива да спираме.

Обърна се и видя Сау, сапьорът, да се гърчи на земята.

– Фе, прикривай ме! – извика той на монтаняра, който беше следващият в колоната.

Фе се обърна и се отпусна на коляно до ранения си другар, докато Том вадеше клеймор от раницата му и слагаше детонатор със закъснение от две минути. След това метна Сау на рамо, тупна Фе по гърба и продължи след Куин в дълбините на джунглата. Фе изстреля всичките 18 патрона в пълнителя си по врага, презареди и хвърли граната, преди да го последва.

Том се втурна напред, следвайки монтаняра пред себе си.

Мърдай, Том.

Малко повече от клик до реката, после още два клика на юг до възможната зона за кацане. И след това към дома във Фу Бай.

Трябва да стигнеш там, преди да се е стъмнило, или ще изчезнеш подобно на много други ГНП екипи в последно време.

Клетки, изтезания и смърт ги чакаше в някой затворнически лагер в Лаос или Северен Виетнам, ако той или някой от другарите му бъдеше пленен.

Няма начин.

Краката и дробовете му горяха със сила, която се беше превърнала в норма при мисиите от другата страна на оградата.

Сау беше само на деветнайсет. И сега кръвта му изтичаше по гърба на Том. Поне техните „дребосъци“ бяха в по-голямата си част точно такива – по-дребни и по-слаби от повечето си американски другари, което позволяваше на по-едрия тюлен да поддържа добро темпо въпреки допълнителната тежест на раменете си.

Том чу експлозията на оставения клеймор със закъснителя. Не забави крачка.

Никога не спирай.

Но скоро трябваше да спрат, за да се погрижат за Сау – в противен случай Том щеше да носи мъртвец до мястото за евакуиране.

Тюленът едва не се препъна в Хоан, сапьорът от групата на Куин.

Куин беше наредил да установят бърз периметър. Том хвърли Сау на земята и веднага започна да тъпче раната в корема му с марли, докато Куин бързо огледа ранения войник, като в същото време викаше Кови по радиото.

Движеха се срещу вятъра, което беше лошо, особено ако СВА имаха още кучета, но пък добре за контраатака и за димките, отбелязващи местоположението им, тъй като вятърът щеше да отнесе дима към врага.

– Кови, какво е положението с въздушното подкрепление?

– Два F-4 идват към вас. Пристигат след две минути.

– Товар?

– Напалм.

Куин извади димка и я хвърли зад тях.

– Отбелязвам – каза той в слушалката.

– Виждам бял дим – отвърна Кови.

– Кажи им да пометат всичко северно от дима. Как изглежда маршрутът към зоната за кацане?

– Трудно е да се каже през облаците. Изглежда чист.

– Разбрано, Кови. Тръгваме.

Куин погледна Том, който приключваше с тъпченето на корема на Сау. В момента не можеха да направят нищо повече за ранения.

– „Мъст“, съветвам ви да прекосите потока – прозвуча спокоен глас по радиостанцията. – От другата страна нищо не се движи, така че ди ди мау на юг в продължение на половин клик. После още един клик до поляната. Ще ви насочвам.

– Разбра ли го? – обърна се Куин към своя Едно-едно.

Куин беше по-нисък от високия метър и осемдесет Том, но беше доста по-набит. Тридневна черна четина стърчеше през камуфлажа на лицето му и се сливаше с мустака му, който определено беше станал по-дълъг от позволеното според устава.

Том кимна.

– Хиеп, кажи им – обърна се Куин към преводача.

Хиеп обиколи малкия периметър, като предаде шепнешком инструкцията на диалекта на племето си, един от основните езици на монтанярите на „Мъст“.

– Копелетата са знаели, че идваме – каза Том на своя Едно-нула.

Куин кимна.

– По-късно. Сега продължаваме към зоната за евакуация.

Чуха писъка на двата двигателя на изтребителя F-4, когато бяха изминали половината път до потока. Въпреки че падна на повече от двеста метра зад тях, всички усетиха как горещата вълна на напалма преминава над тях, когато пластовете огън изпепеляваха СВА. Напалмът беше едно от най-унищожителните и будещи ужас оръжия в американския арсенал. Измислен и разработен в Харвард по време на Втората световна война, горящият желатин беше брутален и ужасяващ, ако се използва срещу теб. Когато вторият изтребител захождаше за атака, „Мъст“ чуха как стрелбата на СВА се насочва към небето в напразно усилие да свали поне един от мъчителите им.

Докато бродеха през джунглата от другата страна на потока, чуха как самолетите направиха втори заход. Този път те разкъсаха колоната на СВА с двайсет милиметровите си картечници.

– „Мъст“, не виждам местоположението ви. Продължавайте към зоната за евакуация. Изтребителите се изнасят. Щурмоваците идват – каза Кови, имайки предвид „А1 Скайрейдър“. – След десет минути. СВА се разделиха на две групи и продължават да се движат към вас.

– Каква преднина имаме?

– Около клик.

– Разбрано, Кови.

Куин се обърна към тюлена.

– Кажи ми, когато имаш нужда от почивка.

– Всичко е наред – отвърна Том.

Куин посочи посоката на останалите, след което вдигна и свали юмрук, което означаваше да ускорят крачка – ди ди мау.

Екипът знаеше, че Кови разчиства пътя им към зоната за евакуация. Щяха да успеят.

– Говори, Кови. Какво виждаш? – каза Куин в слушалката си, докато продължаваха през джунглата.

– Завивам наляво от целта ви. Изглежда чисто. Хеликоптерите са на петнайсет минути път. Щурмоваците ще пристигнат след шест. Продължавайте напред, „Мъст“.

Куин натисна два пъти копчето на предавателя в знак на потвърждение.

Том и преди беше носил ранени другари. Не че от това ставаше по-лесно. Опита се да блокира стоновете на Сау в ухото си, които се чуваха през пищенето, причинено от взривяването на мините и стрелбата, като се довери на екипа да осигури защитата. Беше съсредоточен изцяло върху движението между дърветата и през коренищата, които заплашваха да го препънат, и се оглеждаше за едри пепелянки и кобри, които можеха да дебнат от другата страна на всеки гниещ дънер.

Жегата на деня започна да отстъпва пред мразовитостта на нощта. Миризмата на гниещи растения, дънери и застояла вода се задържаше в ноздрите му дори когато издиша силно през носа си в неуспешен опит да се бори с постоянните облаци мухи, мушици и комари, които се опитваха да се напъхат във всяко открито отвърстие и да пият кръв от всяко петънце непокрита кожа. Том не можеше да каже дали онова, което се стичаше по гърба му, е пот или кръвта на Сау. Може би и двете.

Крачка след крачка, Том. Мисли за онези бири във Фу Бай. Мисли как ще отнесеш Сау до докторите.

Едва не се сблъска в поредния, набързо установен периметър. Куин беше от другата му страна с радиостанцията. Екипът беше оформил кръг. През листата Том зърна поляната.

Ще успеем.

Не ставай прекалено самоуверен.

Нищо не е приключило, докато не кацнеш във Фу Бай.

Провери пулса на Сау. Слаб. Вдигна ризата му. Сиви вътрешности се бяха изсипали около марлята. Лицето на монтаняра беше станало пепеляво.

Още не си мъртъв, Сау. Бори се, поне заради мен – замоли се той, докато изливаше вода от манерката си върху вътрешностите. После ги напъха обратно в другаря си и добави още една марля.

Куин се обърна и се отпусна на коляно. Опитният воин не попита как е Сау. Знаеше. Положението му не изглеждаше добро.

– Кови ще говори със Скайрейдър да атакуват СВА зад нас – каза той. – Хеликоптерите пристигат след около четири минути. На поляната има достатъчно място да кацнат, така че няма да е нужно да чакаме на опашка, за да се качим.

Том разкопча едното от двете копчета на парчето кожа върху часовника си и го повдигна.

1855. 6:55 вечерта.

– Започва да се стъмва – каза той.

– Ще дойдат – отвърна Куин.

Базата на южновиетнамската 219-та хеликоптерна ескадрила се намираше в Да Нанг. Пилотите на „Н-34 Кингбий“, боядисани в камуфлажни цветове и без отличителни знаци, бяха безстрашни. Повечето имаха лични причини да летят и американското правителство им плащаше допълнителни 25 долара всеки път, когато ги използваше за вкарване или изкарване на екипи през оградата. Това беше допълнително поощрение за тях. Старият хеликоптер с неговия огромен двигател „Къртис-Райт R-1820-В4“, подобен на онези, които навремето задвижваха летящите крепости В-17, можеше да поема вражески куршуми като гъба дори когато маркучите му изпускаха розова хидравлична течност. Докато те течаха, човек можеше да е сигурен, че машината ще остане в небето. Спирането на теча беше повод за тревога. Въоръжен с лентова картечница 30-ти калибър, закрепена на въжета на вратата на десния борд, Г-34 беше хеликоптерът, който искаш да видиш, когато шансовете са против теб. С характерната си издута муцуна, играеща ролята на броня и уникална пилотска кабина, „Кингбий“ се отличаваше сред съвременниците си в онова, което някои наричаха Войната на хеликоптерите.

Том кимна, когато Куин и Хиеп тръгнаха да инструктират екипа.

Един А1 прелетя с рев над тях и вибрациите от двигателя му отекнаха през джунглата. „Скайрейдър“ щеше да държи СВА на разстояние. Екип „Мъст“ щеше да се махне от това място.

Числеността на СВА контингента беше повод за тревоги. Цяла шибана рота? Че и Патет Лао, играещи ролята на самоубийци? Това беше нещо ново.

Със сигурност имаха къртица във Фу Бай, Да Нанг или Сайгон. Някой ги предаваше.

Стига, Том. Трябва да се махнеш оттук.

Каква беше старата поговорка? Не можеш да контролираш вятъра, но можеш да контролираш как да скъсиш платното си. Ако някога му се родяха деца, щеше да им предаде тази мъдрост.

Том изпълзя до другия край на периметъра и присви очи, оглеждайки поляната, на която щяха да кацнат хеликоптерите.

А1 направи втори заход зад тях и пусна бомби – двеста двайсет и пет килограмови, доколкото успя да определи Том.

– „Мъст“, тук Кови. Две минути до пристигането на хеликоптерите. Отбележете позицията си.

Том погледна към Куин, който обикаляше от вътрешната страна на периметъра, за да се увери, че всеки член на екипа знае плана. Той му кимна и Том потупа водача, стар планински ловец на име Туан, който беше участвал в Диен Биен Фу, за да му каже, че трябва да излезе от периметъра. Монтанярът се промъкна напред с готова за стрелба картечница. Когато приближи края на високата трева, той спря, за да се огледа, ослуша и подуши.

Дали улови някаква миризма? Или беше плод на въображението му? Вятърът непрекъснато менеше посоката си. Трудно беше да се каже покрай насекомите, които продължаваха да атакуват ноздрите му, и миризмата на разлагаща се растителност, смесена с характерната воня на овъглените от напалма тела.

Натисна копчето на слушалките си.

– Кови, тук „Мъст“, отбелязвам, ти идентифицирай – каза Том и извади VS17 панел от джоба си.

Погледът му продължаваше да оглежда поляната.

– Идентифицирам оранжев панел – отвърнаха очите в небето.

– Разбрано, искаме ниско прелитане над зоната за кацане. Видимостта през тревата е лоша.

– Разбрано. Прелитам.

Том чу двата двигателя на уникалния самолет. Пилотът премина толкова ниско, че Том срещна погледа му, както и този на неговия спътник.

– Изглежда чисто. Издигам се за оглед на района. Оставям ви на хеликоптерите.

– Разбрано – отвърна Том.

Куин се появи до него.

– Какво мислиш? – попита той.

– Мисля, че или сме късметлии, или мъртъвци.

– Предпочитам късметлии.

– Аха, аз също.

Характерният ритмичен тътен на големите хеликоптери изпълни въздуха.

– Да се прибираме у дома. Първо се качва второто отделение.

Том кимна. Едно-нула винаги скачаше пръв от хеликоптера и се качваше последен при извеждането.

Том се обърна да провери отново пулса на Сау. Беше станал още по-слаб.

Дръж се, приятел.

Вдигна на рамене другаря си. Останалите членове на отделението му застанаха пред и зад него.

Том се огледа за чудовищния хеликоптер. Той изпълняваше маневрата „Падащо есенно листо“ – въртеше се и се спускаше възможно най-бързо от облаците към зоната за кацане. Първия път, когато беше на борда на хеликоптер, изпълняващ този номер, Том едва не си изповръща червата.

Хеликоптерът увисна и се спусна на земята. Силният вятър от роторите му брулеше високата, дебела трева. Машината кацна така, че единствената ѝ врата да гледа към хребета на запад, давайки на стрелеца ясен изглед към непознатата територия. Том беше преполовил пътя до хеликоптера, когато чу картечницата.

– Контакт!

Секунда по-късно реактивен снаряд профуча под опашката на хеликоптера и се заби в земята, покривайки Том и хората му с пръст.

Чу викове на виетнамски, докато хеликоптерът се издигаше точно когато втори снаряд прелетя под фюзелажа му.

Хората на Том се обърнаха и се втурнаха към относителната безопасност на дърветата, когато първите мини се стовариха върху зоната за кацане.

Не им трябваше дори да се прицелват, помисли си Том. Знаели са, че ще дойдем тук и са ни очаквали.

Кучи синове.

Ако бяха изчакали само още минута, всички щяхме да сме мъртви.

Нетърпението на врага им беше спасило живота.

Том чуваше по радиостанцията, че Кови говори със Скайрейдър и го насочва към новата заплаха от другата страна на поляната. Спокойствието, с което общуваха пилотите, винаги беше в рязък контраст с безпорядъка на земята.

– „Мъст“, тук Кови, маркирам контакт с ракети за Скайрейдър. Придвижете се петстотин метра на югоизток. Качване с въжета.

Куин натисна два пъти копчето на предавателя и поведе патрула към новата точка за извеждане.

Докато Кови и Скайрейдър прелитаха над двата противникови контингента, Мъст поддържаше пряка комуникация с хеликоптерите.

– Пуснете въжетата – каза Куин, когато чуха едната от големите птици, увиснала непосредствено над дърветата.

Чувал с пясък в края на дебело трийсет и пет метрово въже падна през листата и се стовари на земята. Последваха го още три, всички спуснати от единствената дясна врата. Четиримата оператори, висящи от десния борд на машината, създаваха дисбаланс в тежестта, което увеличаваше предизвикателствата за пилота.

– Ще се видим на бири във Фу Бай – с усмивка каза Куин, преди да се обърне и да поведе хората си под втория хеликоптер, увиснал над зеления балдахин на около 75 метра оттук.

Том положи Сау на земята и върза швейцарска седалка около кръста и краката на своя изпаднал в безсъзнание другар, докато Туан и Манг охраняваха. Чуваха как А1 изсипват върху врага касетъчни бомби, напалм, осколъчни бомби и дъжд от куршуми.

– „Кингбий“, имам един ранен. Завързан е – каза Том в слушалката.

– Разбрано, „Мъст“ – отвърна пилотът със силен виетнамски акцент. Том разпозна гласа – капитан Ан, пилот, който беше извеждал неведнъж „Мъст“ под ожесточен обстрел.

Том го беше черпил много бири в „Ложата на зелените барети“ във Фу Бай след мисии през оградата. Замоли се да му се отдаде възможност да го черпи и тази вечер.

Том бързо върза себе си и даде знак на Манг и Туан да направят същото, докато той охраняваше. Том щеше да е последният от групата си, който щеше да се закачи за въжето, което щеше да ги издигне от джунглата.

Почти стигнахме.

Усети удара на куршума в радиостанцията на гърба му, последван бързо от още два, които го събориха на земята. Сякаш го бяха ударили три пъти с ковашки чук. Побърза да скочи на крака.

Макар закачени за въжетата, Манг и Туан отвърнаха на огъня със своите CAR-15.

Том се обърна и започна да пуска откоси по джунглата с картечницата.

Личеше си, че хеликоптерът поема куршуми – СВА стреляха през балдахина. Въпреки че не можеше да види машината, врагът я чуваше.

Гигантският хеликоптер се задвижи, като повлече тримата монтаняри през джунглата.

Ще те изоставят, Том.

Пилотите говореха възбудено на виетнамски по радиостанцията, а неговите монтаняри му викаха да побърза.

Том се втурна да настигне последното въже, което се влачеше през джунглата. Сграбчи го с лявата си ръка и се помъчи да се закачи с карабинера, като погледът му непрекъснато се стрелкаше между металната скоба, въжето и джунглата. От дърветата се появи войник от СВА. Том пусна карабинера и грабна гранатомета. Бутна предпазителя напред и изстреля граната директно във врата и лицето на противника. Стоманените стрелички откъснаха главата от тялото му и го убиха на мига.

Том презареди картечницата и изстреля още 125 куршума в джунглата, обърна се и спринтира към въжето, което се беше отдалечило между дърветата. Покрай главата му профучаваха характерните зелени трасиращи куршуми на СВА, наподобяващи лазери по траекторията на смъртта.

Стигна въжето. Пропусна го, затича се по-бързо и опита отново.

Пипнах те.

Закачи се, натисна копчето на микрофона и извика:

– Давай, давай, давай! Ди ди мау! Ди ди мау!

Зелените трасиращи куршуми продължаваха да профучават през джунглата, докато хеликоптерът увеличи скоростта, като в същото време леко се сниши и повлече марионетките си по земята, преди да набере скорост и височина.

Изстрелите започнаха да заглъхват, за да се сменят с пращенето на клони, докато четиримата биваха измъквани през дърветата.

Един клон закачи ремъка на раницата на Том, скъса го и го преобърна.

Том висеше с главата надолу, дърпан през плътния балдахин на джунглата.

Ремъкът на картечницата се уви около врата му, като едва не прекъсна трахеята. Том трескаво се опита да се освободи, но му попречиха оръжейните ремъци, които се бяха плъзнали надолу по гърдите и лицето му. Главата му се блъсна в ствола на едно дърво и той отлетя настрани.

Снаряжението му се закачаше за всичко.

Направо го разкъсваше.

Трябва да дишаш.

Той освободи дясната си ръка от примката на гърлото си и заби пръстите на лявата между врата и кожения ремък в напразен опит да си освободи място за въздух. Блъсна се в още едно дърво. Ремъкът се затегна още повече. Остър край на счупена клонка поряза брадичката му.

Ръката му напипа дръжката на ножа. Извади го от канията и веднага сряза ремъка там, където беше закрепен за оръжието.

Само гледай да не се намушкаш, или няма да разбереш как свършва всичко.

Усети как единият край на оръжието се отпуска, но тежестта на картечницата само дръпна главата му настрани, докато минаваше през клоните.

Тази евакуация ще ни убие.

Увиснал с главата надолу, влачен през джунглата, докато хеликоптерът продължаваше да се издига, Том напипа нещо, което сметна за другия край на ремъка, и го сряза. Натискът обаче продължи да се засилва. Том осъзна, че е срязал част от екипировката си.

Намери шибания ремък!

Полузадушен, с ограничен достъп на кръв до мозъка, Том започна да реже всичко, което му приличаше на ремък, а мракът започваше да изпълва периферното му зрение.

Ще изгубиш съзнание и ще умреш увиснал с главата надолу.

Не, няма.

Намери пореден ремък, сряза го и усети как картечницата се освобождава и полита към земята. Грабна кожения ремък, който още стягаше врата му, освободи го и отчаяно пое глътка кислород, докато се опитваше да се изправи.

Въжето се закачи в едно дърво и притисна крака му в дебелия ствол. Натискът се засили, когато то се опъна под силата на двигателя. Джунглата нямаше да го пусне без бой. Точно когато имаше чувството, че бедрената му кост ще се счупи, клонът се разцепи с оглушителен трясък и засили Том през горните слоеве на балдахина. Том държеше здраво ножа, докато ремъците на снаряжението му се откъснаха, преди да бъде изтеглен над дърветата във вечерната мъгла.

Задъхан, той обърна глава и преброи хората си, висящи от другите въжета. Сау приличаше на мъртвец, но оставаше закрепен за въжето. Манг беше изгубил автомата си, но двамата с Туан бяха живи.

Том се огледа за втория хеликоптер, като очакваше да види Куин и тримата му монтаняри да висят под него.

Небето беше чисто. Хеликоптерът на Том беше единственият във въздуха.

Той трескаво огледа джунглата.

Не!

Сърцето му се сви, когато видя пламъците.

Свалили са хеликоптера.

Куин.

С глава на една педя над дърветата, Том усети как хеликоптерът започна да набира височина и погледна нагоре към туловището на машината.

Куин е на земята. Хората му са на земята.

Сигурно са мъртви.

Но може и да не са.

Ще се видим на бири във Фу Бай.

Погледна назад към пушека от горящия хеликоптер и взе решение.

Сви тялото си и замахна с ножа. Първият му опит пропусна въжето. Хеликоптерът се издигна още повече. Последна възможност. Събра последните си капки сила и издърпа тялото си в изправено положение. Посегна нагоре с ножа, сряза въжето, което го свързваше със спасението, и полетя надолу в лаоската джунгла.

І.

ПРОПУКАЙТЕ НЕБЕТО

Всички хора са създадени равни и са дарени от своя Създател с определени неотменими права, сред които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие.

– ВИЕТНАМСКА ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА НЕЗАВИСИМОСТ, 2 СЕПТЕМВРИ 1945 Г.

1.

Три месеца по-рано

ВМС „Пуебло“

23 януари 1968 г.

Недалеч от Уънсан, Северна Корея

„Пуебло“ беше отплавал от Йокосука, Япония, на 5 януари. Капитан ІІІ ранг Лойд М. „Пит“ Бюхер беше избрал южния маршрут, за да избегне бурните зимни води северно от Хокайдо. „Пуебло“ се насочи първо на юг към Кюшу, след което промени курса си на север към Сасебо, където Съединените щати имаха военноморска база. Там попълниха запасите от гориво и натовариха допълнителни провизии, както и секретни документи, свързани с мисията им.

Официално воден като лек помощен товарен кораб, „Пуебло“ всъщност беше шпионски съд. Той беше един от седемдесетте предложени кораба за операция „Полски ковач“ – програма за наблюдаване и докладване на движението на съветски кораби и подводници, и събиране на електронните им комуникации. Капитан Бюхер знаеше само за още три кораба, работещи по програмата. Неговият действаше под прикритието на океанографски изследователски кораб, макар че масивната му и сложна система от антени показваше, че може да се занимава и с други неща. С дължина 54 метра и максимална скорост 13 възела „Пуебло“ не приличаше на американски военен кораб. Всъщност почти създаваше впечатлението, че не е годен за плаване в открито море.

„Пуебло“ бил пуснат на вода през 1944 г. като товарен и пътнически кораб на сухопътните войски на САЩ, но десет години по-късно бил изваден от употреба и останал така, докато ВМС не го реквизира за операция „Полски ковач“. Той беше преустроен като технически изследователски съд и за негов капитан беше назначен бившият подводничар Пит Бюхер. „Пуебло“ беше първият кораб под негово командване.

Той беше оборудван с пространство за Отдела за специални операции, наречено „ОСО колиба“ – контейнер с размери три на шест метра с тройнозаключваща се врата, разположен непосредствено пред мостика. „Колибата“ беше дом на екипа комуникационни техници или КТ и на секретното оборудване, проектирано и изработено за мисията на „Пуебло“ като събирач на разузнавателна информация. Със сравнително новото си назначение и свръхсекретна мисия те все още нямаха нужните наръчници, определящи протоколите как да се справят с конкретната си задача и възможните непредвидени случаи. И затова предимно импровизираха в движение.

От съображения за сигурност Бюхер беше получил специфичните подробности на мисията едва след като отплаваха от Йокосука. Макар предвиден като събирач на разузнавателна информация, фокусиран върху съветската заплаха, за това плаване „Пуебло“ имаше различна цел. Трябваше да стигнат до границата на Северна Корея и Съветския съюз, след което да продължат на юг покрай брега, като събират сигнали, и картографират бреговите радари.

От самото начало на мисията Бюхер изпитваше безпокойство.

Той знаеше, че корабът носи много секретни материали без сигурен начин за унищожаването им. Нямаха и надеждни протоколи за унищожаването на секретните машини за криптиране.

Трябваше да бъдем подготвени по-добре, помисли си капитанът.

Беше попитал един старши офицер на Хаваите какво да прави, ако корабът му бъде атакуван, и му беше казано, че друг шпионски кораб, „Банър“, е действал при бреговете на Северна Корея без нито един инцидент, въпреки че е бил тормозен неведнъж от руснаци и китайци.

Ние сме заменими, мамка му.

Когато поиска нови системи за унищожаване на секретните материали, искането му попадна в глухите уши на началниците. В резултат на това капитанът беше принуден да купи малък инсинератор с парите за почивка на екипажа. Той не беше достатъчно голям, за да се справи с планините секретни документи на борда, но все пак беше по-добре от нищо.

Докато плаваха към целта, Бюхер си мислеше за инструктажите в Групата за военноморска сигурност и Агенцията за национална сигурност, след като пое командването на „Пуебло“. Тревожеше се за криптиращите машини под палубата, за които отговаряше, както и за техните планове, наръчници и кодове. Помисли си за „Либърти“ и уроците от предишния юни, когато моряците се бяха мъчили да унищожат секретни документи под палуба в кошчета за боклук, вместо да използват инсинераторите горе, което щеше да ги изложи на стрелбата на израелските изтребители и торпедните катери. Трийсет и четирима американци бяха убити през онзи ден. „Либърти“ беше атакуван в прекалено плитки води, за да изхвърли секретните материали зад борда. Това се беше случило само преди няколко месеца. Защо не бяха взети никакви мерки? Не беше предприето нищо, освен че беше издадена директива всички шпионски кораби да бъдат въоръжени.

Какво се очаква да правя с две картечници петдесети калибър, ако се натъкнем на военноморските и въздушните сили на Северна Корея, Съветския съюз или Китай?

Опитах се да им кажа. Трябваше да се погрижа да се сдобием с достатъчно експлозиви в Япония, за да унищожим всичко. Знам го.

На 16 януари „Пуебло“ с покрити с лед палуби беше заел позиция да събира данни от брега на Северна Корея, непосредствено до границата със Съветския съюз. За смайване на капитан Бюхер и техниците от ОСО колибата, нямаше почти никаква активност, която да ги държи заети. „Пуебло“ продължи на юг, като оставаше в неутрални води, за да не предизвика международен инцидент.

Няколко дни по-късно, при брега на Уънсан, те бяха обкръжени от севернокорейски траулери. Бюхер се увери, че все още се намират в международни води. Траулерите станаха агресивни и един приближи на двайсет и пет метра от „Пуебло“. Това все пак беше по-слаб тормоз от онзи, на който беше подложен „Банър“ от руснаците и китайците по време на мисията му.

На двайсет и трети януари, докато Бюхер обядваше в камбуза, един севернокорейски ловец на подводници се насочи към тях и приближи с висока скорост. Произведеният в СССР SО-1 беше бърз и маневрен, въоръжен с 25 мм зенитни оръдия, торпеда и 57 мм оръдие. Докато Бюхер тичаше към мостика, към ловеца на подводници се присъединиха три торпедни катера.

Изобщо не сме навлизали в корейски териториални води. Знам, че не сме.

Първо дойде предупреждението. Ловецът на подводници вдигна сигнални знаменца: ЗАСТАНЕТЕ НА ДРЕЙФ ИЛИ ЩЕ СТРЕЛЯМ.

Ще стреля? Какво става? Намираме се в международни води и спазваме морското право.

Намираха се на повече от 12 морски мили от брега на Северна Корея, нали така? Бюхер лично беше проверил местоположението им.

Два самолета МиГ прелетяха над кораба.

Четирите кораба бяха подсилени от втори SO-1 и торпеден катер.

Защо е тази ескалация?

Не може да искат война със Съединените щати, нали?

Може би просто ни тормозят.

Тази мисъл се изпари, когато Бюхер видя севернокорейски войници с калашници да се прехвърлят от ловеца на подводници на един торпеден катер.

Възнамеряват да се качат на борда.

Капитанът нареди корабът да продължи напред с една трета от скоростта си, после с две трети, накрая с пълна скорост.

Колко време ще е нужно да потопим кораба? Два часа, като наводнят машинното отделение.

Каква е дълбочината? 55 метра.

Недостатъчно дълбоко.

Два торпедни катера се изпречиха пред „Пуебло“ и блокираха пътя му.

Бюхер даде заповед за отклоняване от курса, но „Пуебло“ не можеше да се сравнява с преследвачите си по скорост и пъргавина. Самолетите отново прелетяха с рев над кораба.

Последваха предупредителните изстрели от оръдието на SO-1. Единият улучи главната мачта на „Пуебло“ и причини първите рани от сблъсъка – Бюхер и двама моряци бяха улучени от шрапнели.

Бюхер се изправи с мъка на крака и нареди спешно унищожаване на секретните материали.

Помисли си за инсинератора, който беше поискал и за малкия, който беше принуден да купи. Помисли си за чувалите, които не бяха достатъчни, за да поберат планините документи, както и за експлозивите, с които не се беше сдобил в Япония, въпреки желанието си да го направи.

Да отвърнем ли на огъня? Да наредя ли на хората да поемат двете картечници?

Едната беше монтирана при носа от десния борд, а другата се намираше при кърмата. И двете не бяха заредени и готови за стрелба. И двете бяха все още покрити с брезент.

Ако дам заповедта, севернокорейците ще ни атакуват и ще избият всички под мое командване.

Пази екипажа си!

Самолетите прелетяха отново, докато втори залп от оръдието на ловеца на подводници разпердушини онова, което беше останало от мачтите на „Пуебло“. Последва картечна стрелба от торпедните катери.

Бюхер нареди всички да опразнят мостика малко преди поредният порой куршуми да разкъса лоцманската кабина.

Бюхер чуваше ударите на чуковете и брадвите в стоманените калъфи, докато техниците се опитваха да унищожат оборудването си в ОСО. В същото време други членове на екипажа трескаво се мъчеха да горят секретни документи в кошчета за боклук. Една група се опита да използва малкия инсинератор, но той можеше да поеме само отделни листа и моряците бяха принудени да разкъсват секретните наръчници, преди да ги напъхат в малката пещ.

SO-1 нагласи прицела си и стреля отново, пращайки снаряд през прозореца на лоцманската кабина. Последва още артилерийски огън.

„Пуебло“ спря напълно.

Какво става?

Защо спряхме?

Не съм давал такава заповед, нали?

Пази си главата!

Ако продължим да се движим, ще ни разкъсат на парчета.

Екипажът ми ще загине.

Гъстият пушек от огньовете, подхранвани от секретните материали, пречеше на капитан Бюхер да вижда ясно севернокорейския торпеден катер, който се намираше на няма и четиресет метра от дясната страна на носа, но все пак успя да различи войниците с каски зад картечниците, насочени директно към него.

Как да спечеля повече време?

Нареди на екипажа да продължи да гори документи и да унищожава свръхсекретните кодиращи машини.

Мисли, по дяволите, мисли!

Ще се намесят ли американски самолети или кораби?

Едва ли.

Как изобщо мога да разбера, че идват?

Спечели време.

Екипажът се нуждае от време да унищожи документите.

Нареди „напред с една трета“ в отговор на сигналните знаменца, вдигнати на мачтата на ловеца на подводници, който ги преследваше. Те се превеждаха като СЛЕДВАЙ МЕ.

Може би ще успеем да унищожим секретните материали преди да са се качили на борда?

Не можем да ги задържаме вечно.

Бюхер си спомни за секретните материали в собствената си каюта и се втурна под палубата. Шрапнелът, който беше получил при първия залп, беше продупчил червата му и правеше движението трудно. Бюхер стисна зъби, за да отблъсне болката, и продължи по задимените коридори, като по пътя подбра един моряк.

– Ела с мен.

Отвори вратата на тясната си каюта, която беше негов дом, откакто беше поел командването на „Пуебло“ преди близо две години, и започна да рови в чекмеджетата за секретните материали. Намери ги и ги предаде на младия моряк.

– Изгори ги.

Погледна колекцията си на Шекспир на рафта и се запита дали ще я види отново.

След това намери двата си лични пистолета, двайсет и втори и трийсет и осми калибър.

Какво могат да направят те срещу шест въоръжени кораба и два изтребителя?

Даде и пистолетите на моряка.

– Изхвърли ги през борда. – Не можеше да понесе мисълта, че личното му оръжие ще се озове в ръцете на врага.

След това капитанът се върна в лоцманската кабина, без да обръща внимание на мъчителната болка от раните, и се опита да прецени ситуацията.

Имат числено превъзходство. И огнево. И са по-маневрени.

Имам отговорност към хората си. Не бива да пропилявам живота им.

Имам дълг към страната си да не предавам кораба.

Погледна отново към морето и взе решение.

– Стоп машини!

Веднага щом двигателите замлъкнаха, ловецът на подводници отново стреля по „Пуебло“ заедно с автоматичната стрелба от торпедните катери.

Бюхер нареди да продължат напред с една трета и стрелбата спря.

Добре, продължавай напред, но бавно.

Писъци прекъснаха мислите му.

Хората ми.

Тръгна към царящия долу хаос. Докато отваряше един люк, напипа парче човешка плът. На палубата корабният лекар се бе надвесил над ранен моряк. Снарядът почти беше откъснал десния му крак и беше разпрал корема му. Други моряци също бяха ранени и кървяха от рани в ръцете и краката.

Боже мой. Колко ранени имам?

Продължи към ОСО колибата, където неговите криптографи се мъчеха да изгорят всичко, което можеха.

Има прекалено много материали, които не можем да унищожим.

Бюхер прие участта на „Пуебло“.

Върна се обратно в лоцманската кабина и нареди на щурмана да унищожи корабния дневник.

След това спря напълно кораба, когато това му беше наредено от сигналните знаменца на ловеца на подводници.

Съд на Военноморските сили на САЩ щеше да бъде пленен от чужда държава.

Бюхер се върна в каютата си с ясното съзнание, че го прави за последен път. Обу арктическите си ботуши, нагласи куртката си и си сложи капитанската шапка, показваща ранга му.

Обкръжен от два кораба за борба с подводници, четири торпедни катери и с два изтребителя, прелитащи отгоре, в бавен, труден за управление кораб, без американски кораби или самолети, които да се притекат на помощ, без средства да унищожи останалите секретни материали, Бюхер се върна на палубата.

Не трябваше да тръгвам от Йокосука, докато не получа експлозиви.

Флотът отхвърли това искане.

Трябваше да съм по-настоятелен.

Мисли за моряците си.

Имаме ли способността да се съпротивляваме?

Направих ли всичко, което мога?

Отиде на кърмата на „Пуебло“, където севернокорейците се качваха на борда.

Наистина ли аз, американски морски офицер, съм готов да се предам?

Погледна за последен път небето и хоризонта. Никой не идваше.

Нима ще се предам без бой?

„Майната им на торпедата!“

„Не предавай кораба.“

„Аз съм американски боец.“

Десет мъже с автомати и щикове се качиха на борда. Последваха ги двама в зелени униформи. Червените и златни еполети на раменете им показваха, че са офицери.

Единият пристъпи направо към капитан Бюхер и вдигна пистолет към главата му.

2.

Москва, РСФСР

Щабквартира на ГРУ

24 януари 1968 г.

Михаил Лавриненко ясно виждаше, че Сергей Егоров е нервен. Това не беше необичайно. Всички бяха нервни, когато се срещаха с директора на ГРУ, Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на Съветските въоръжени сили. Лавриненко знаеше, че външният му вид допринася към застрашителния фактор на поста му. Дори на този по-късен етап от живота си той беше запазил косата от младостта си. Тя бе прошарена и водеше битка с годините, която беше стигнала до патово положение, макар че директорът на ГРУ знаеше, че сивата армия скоро ще надделее. Беше неизбежно. Никога не се беше замислял да подкастря космите, които стърчаха от носа и ушите му, нито се беше опитвал да поддържа веждите си, чиито косми растяха във всички посоки. Това пренебрегване на поддръжка му придаваше вид на диво животно. И освен това отклоняваше вниманието от обемистия му корем.

За някои кръгове ГРУ бяха по-страшни от съседите им в КГБ, макар че КГБ определено се радваше на по-голямо международно признание. ГРУ бяха разузнавателната служба на съветските военни и съответно нямаше преки връзки с КГБ. Две отделни разузнавателни служби, подчинени на различни господари, означаваше силно съперничество, като на ГРУ се гледаше като на подчинена служба. Това впечатление не притесняваше Лавриненко. То позволяваше на ГРУ да маневрира по начини, по които КГБ не можеше – нещо, което отговаряше на сегашните му нужди, макар че той планираше да се върне в редиците на бившата си разузнавателна агенция, когато му дойде времето. Може би мъжът пред него можеше да ускори това прехвърляне и повишение. Всичко зависеше от начина, по който щеше да се развие тази ситуация.

Егоров беше кацнал на летище „Ходинка“ в покрайнините на Москва по-рано сутринта с полет от летище „Шьонефелд“ в Източен Берлин. Там беше посрещнат от сурови на вид войници от Спецназ в нелепо изглеждащи черни костюми и беше ескортиран през специален изход, който водеше от летището направо към централата на ГРУ, чиято основна сграда беше девететажна кула от стъкло, наричана Аквариума. До нея имаше двуетажна постройка, в която се намираше администрацията и помощните офиси. Друга петнайсететажна сграда, приличаща на по-голяма версия на московските жилищни блокове тип хрушчовка, се издигаше непосредствено зад портала на ГРУ. В нея живееха служителите на ГРУ и техните семейства.

Лавриненко се запита дали гостът му знае, че Аквариума е построен върху масов гроб.

Въпреки важността на мисията на ГРУ, цялата му централа беше в окаяно състояние. Занемарените постройки рязко контрастираха със сградата на КГБ на Лубянка в центъра на Москва, североизточно от Червения площад. Внушителната необарокова сграда навремето е принадлежала на застрахователна компания и беше построена на мястото, на което се е намирала щабквартирата на тайната полиция на Екатерина Велика. Лавриненко смяташе, че е било подобаващо сградата да се върне към корените си след болшевишката революция. Самият той беше изпитвал гордост, че работи в сградата от жълти и червени тухли, всяка сутрин да минава под сърпа и чука, изсечени в мрамор над главния вход, когато задачата му беше да работи срещу най-голямата и секретна разузнавателна служба на Съединените щати, Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд. На него беше възложено да създаде нов Специален отдел към Осма главна дирекция, отдел за криптоанализ, чиято основна задача беше да проникне в АНС. И той си беше вършил работата с огромен успех.

Това беше преди падението.

Съветската власт имаше навика да понижава офицерите от КГБ, които се възприемаха като конкуренция на новото ръководство. Лавриненко знаеше, че това е част от цикъла. Беше го виждал и преди. Няколко директори на ГРУ бяха дошли от КГБ и нейните предшественици от ЧК, или Всеруската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа, създадена през 1917 г., непосредствено след Октомврийската революция. Лавриненко беше работил под ръководството на председателя на КГБ Иван Серов от 1954 до 1958 г. Никита Хрушчов беше понижил Серов и го беше прокудил като началник на ГРУ, където той остана до 1963 г. Серов едва се размина с разстрела, когато стана ясно, че негово протеже е шпионирал едновременно за англичаните и американците.

Лавриненко нямаше намерението да допуска същите грешки.

Директорът на ГРУ се вгледа в посетителя си.

Личеше си, че Егоров с мъка се възпира да не загризе вече изгризаните си нокти. Вместо това чоплеше кожичката около нокътя на левия си палец. В опит да спре нервното си шаване пълният инженер отметна непокорен черен кичур от потното си чело. Хапливият студ на руската зима беше възпиран от централното парно отопление, което – когато работеше – правеше Аквариума неприятно горещ. Егоров намести очилата си с рогови рамки и се размърда в неудобния стол. Лавриненко знаеше, че инженерът се пита защо така внезапно го бяха извикали в Москва. От историята беше известно, че в Съветска Русия подобни повиквания не завършваха добре.

Погледът на Егоров беше насочен към огромния прозорец зад Лавриненко, през който се виждаше летището с дебелата му бетонна стена, лабиринт от бодлива тел и прочутият крематориум на ГРУ. От покрития му с черен асфалт покрив стърчеше набиващ се на очи четвъртит комин. Днес от него към небето се издигаше стълб светлосив пушек.

– Не се безпокойте, другарю Егоров – каза Лавриненко. – Днес се изгарят само секретни документи. Хората отделят по-тъмен и мазен пушек.

Всеки член на ГРУ знаеше, че един ден ще напусне разузнавателната служба през онзи комин. Всички се надяваха, че това ще се случи, когато са сложени в ковчег, стари и побелели, десетилетия след като са се откъснали от секретния свят. Всеки знаеше също, че има и друг начин да си отидеш. По време на обучението си всички трябваше задължително да гледат черно-бял филм, на който мъж, вързан с тел за носилка, е принуден да гледа как в пещта на релси се вкарват ковчези с по-добри и по-верни мъже. Записът беше без звук, което го правеше още по-смущаващ за новобранците – вързаният човек крещи, с разширени от ужас очи, плувнал в пот, с издути до пръсване вени на лицето и врата, докато отчаяно се опитва да се освободи. Мъжът е в костюм и посланието е ясно – предадеш ли ГРУ, с теб е свършено. Новобранците гледат как мъже в сиви или сребристи – трудно е да се определи от записа – предпазни костюми вдигат носилката, поставят я на релсите и бавно я вкарват в пламъците. Най-напред се подпалват обувките, после гладната пещ го поглъща мъчително бавно. Вижда се как мъжът се гърчи в агония, докато огънят го обгръща. Главата и косата му са последните неща, които пламват, преди вратата на пещта да се затвори. Никой служител на ГРУ не забравя този филм. Коминът и пушекът от крематориума в централата на ГРУ са постоянно напомняне за цената на предателството.

Не беше случайно, че прозорецът в кабинета на Лавриненко предлагаше най-добрия изглед към крематориума от Аквариума. Всички, които влизаха тук, схващаха намека.

Откриването на най-добрия криптолог на ГРУ в отдела за електронни комуникации се беше паднало на заместник-директора му Анатолий Пенковски. Той беше открил Егоров в Източен Берлин.

Лавриненко погледна заместника си, който седеше в меко кожено кресло от дясната му страна. Мършав и блед, сякаш измъчван от болест, Пенковски стана и даде на младия инженер папка с червен печат СПЕЦИАЛНА ПАПКА – ОСОБЕНО ВАЖНО, което беше най-високата степен на секретност в Съветския съюз. След това си седна на мястото, без да каже нито дума.

Пенковски никога не казваше много по време на срещи. Основната му работа беше да кара хората да се чувстват неспокойни. Със сакото си от туид и мърлява бяла риза той приличаше повече на опърпан професор, отколкото на офицер от разузнаването, макар че мнозина бяха научили, че да го подцениш, означава да си изпатиш сериозно. Той беше очите и ушите на директора, изпечен стратег, който слушаше и си водеше подробни бележки, като старателно документираше всеки проблем и решение. Често хората на стола срещу Лавриненко поглеждаха към професора за помощ, но не я получаваха. Ако се върнеше в КГБ, Лавриненко щеше да има достоен наследник. Пенковски беше готов да заеме мястото му.

Подобно на Лавриненко, Пенковски беше несемеен, но не по същите причини като шефа си. Лавриненко неотдавна се беше развел с четвъртата си жена. За него съпругите бяха нещо временно. Жената на Пенковски го беше напуснала след смъртта на детето им – момче, отнесено от туберкулоза. Това се случило преди петнайсет години. Никой от двамата нито веднъж не беше повдигнал темата. Лавриненко беше научил от досието на подчинения си.

Лавриненко загреба с лъжица с перлена дръжка в буркана черен хайвер с почти стайна температура, докато Егоров прелистваше секретната папка. Директорът беше развил вкус към хайвера по време на нацистката блокада на Ленинград, когато той се продаваше на килограм, преди да стане скъп деликатес. Износът на популярното черно злато през предвоенните години беше позволил на Съветския съюз да се индустриализира с главоломна скорост. Богати на витамини, минерали, мазнини и белтъци, осолените рибешки яйца бързо бяха добавени към военните провизии в самото начало на войната, макар че консервите бяха запазени за пилоти и подводничари. Те не се хабяха за пушечното месо, хвърляно срещу германците във войната на изтощение на Източния фронт, както го наричаха на Запад. За директора беше интригуващо, че хайверът на дивата есетра има роля за съветската победа във Великата отечествена война, че нещо толкова малко и деликатно може да има толкова силно историческо въздействие. Подобно на всеки добър руснак, Лавриненко прокарваше хайвера с водка.

Лавриненко закусваше и вечеряше в апартамента си, но иначе рядко напускаше бюрото си в централата на ГРУ. Предпочиташе да привиква подчинените в кабинета си, докато караше на неизменната си диета – хайвер от рибарника „Кладово“ в Източна Сърбия и любимата му водка „Столичная“.

Историята на хайвера „Кладово“ можеше да се проследи до седемнайсети век. Нямаше по-добър от него. Носеха се слухове, че хайвер с тази марка е бил избран за първото плаване на „Титаник“, макар че то не беше завършило особено добре. Хайверът „Кладово“ идваше от есетра, прекарваща по-голямата част от живота си в Черно море. На репродуктивна възраст те пътуват от солените води на морето до пресните на Горен Дунав, които предлагат идеалните условия за размножаване. Дългата миграция позволява на яйцата да достигнат финалния етап от развитието на зародиша. Тогава яйцата съдържат всички хранителни вещества, необходими за оцеляването на зародиша. Хайверът, който се събираше прекалено рано, нямаше тези хранителни вещества. Получаването на такъв с най-високо качество изискваше търпение. А то беше жизненоважно за оцеляването и в секретния свят, поради което Лавриненко беше надживял мнозина от съвременниците си. Едрият мъж лапна още една лъжица и си помисли за бентовете, планирани за Железни врата на река Дунав, които щяха да попречат на есетрата да достига местата за хвърляне на хайвер. Тъй като времето на любимото му лакомство изтичаше, Лавриненко беше твърдо решен да се наслаждава на „Черната перла от Кладово“, докато може. Даваше си сметка, че някои неща са извън контрола дори на най-безжалостната разузнавателна служба на Съветския съюз.

Тъмните очи на Лавриненко не се откъсваха от инженера; директорът преценяваше подчинения си и търсеше в него някаква слабост, която да използва.

Егоров затвори папката и я потупа с показалец, преди да вдигне очи и да погледне двамата си началници.

– Значи е вярно? Наистина ли ги имаме? – попита той.

– Да – отвърна Лавриненко. – Американският шпионски кораб „Пуебло“ и екипажът му са в ръцете на Корейската народна демократична република. KW-7, KL-47 и KWR-37 са в ръцете на Разузнавателното бюро към Генералния щаб на Корейската народна армия.

– Но това са най-сигурните кодиращи машини на американците.

– Точно така, другарю.

Инженерът се изпълни с увереност, каквато досега липсваше. Вече се намираше в стихията си. Или може би изпитваше облекчение, че няма да бъде пратен в крематориума.

– Вие построихте роторния четец, устройството, което копира криптиращи ключове, нали? – попита Лавриненко.

– Да.

– Как?

– Бяха ми осигурени чертежи на ротора и криптиращи ключове. Построих четеца около тях.

– Как работи?

– Малък е, побира се в джоб на палто. – Егоров показа с ръце. – Може да се сгъне и става голям колкото кутия цигари. Отворен, той може да се свърже с криптиращите ключове; след това отгоре се слага валяк, който прави точно копие. Съвсем просто е.

– Откъде идват криптиращите ключове? – попита Лавриненко. Въпросът му беше тест.

– Не ми казаха.

Директорът кимна.

– Откъде знаехте, че ще проработи?

– Не знаех. И все още не знам. Но ако се сдобием с машините от корейците, мога да направя опити и съм сигурен, че ще успея да възпроизведа пълните системи.

– Разбирам.

Егоров преглътна.

– Ще ми трябва време със системите.

– Ще ви ги осигурим.

– Тук ли?

– Или в Берлин.

– В Берлин ще е най-добре. В лабораторията си там имам достъп до машини с по-стеснен толеранс. С какво по-точно разполагаме?

– KL-47 е леко повредена, но се сдобихме на непокътнати KWR-37 и KW-7, заедно с комплект за ремонт KWQ-8, допълнително криптографско оборудване, криптиращи ключове, наръчници за поддръжка и инструкции за работа. Може би има и още, иззетата екипировка все още е в начален стадий на анализ.

Лавриненко се вгледа в по-дребния мъж.

– Изглеждате ми разтревожен.

– Както несъмнено си давате сметка, другарю директор, дори с тези устройства, които позволяват криптиране офлайн и в реално време, както и приемане на флотски трансмисии, американците вече трябва да са сменили кодовете си. Те ще се досетят, че корейците са споделили цялата информация от „Пуебло“ с нас. Без обновени криптиращи ключове, без правилните кодове, машините ще бъдат безполезни. Принцип на Керкхоф.

– Какво?

– Принцип на Керкхоф, формулиран от холандския криптограф Огюст Керкхоф. Според него най-сигурната система за криптиране е онази, която не може да бъде компрометирана, ако е известна на противника.

– Обяснете.

– Иначе казано, проектирате система с предпоставката, че врагът ще я компрометира. Приемате го за даденост. Ако това е вярно, как можете да направите системата неизползваема?

– Като смените ключа.

– Този принцип е в основата на всички модерни криптографски иновации. Може и да разполагаме с криптиращите машини на американците, но ако те сменят ключа, което със сигурност са направили, машините са на практика безполезни.

Егоров погледна от Лавриненко към Пенковски.

– Нужен ни е вътрешен човек, който да ни предава новите криптиращи ключове, ако искаме от това упражнение да има полза.

Директорът и заместникът му запазиха мълчание.

Егоров преглътна отново.

– Прощавайте, другари. Прекалих.

Лавриненко махна с ръка, давайки знак, че няма значение.

– Продължете – нареди той.

– Машините KW-7 и KL-47 са създадени според трудовете на американски математик на име Клод Шанън.

– Кой е той? – попита Лавриненко.

– Един от най-блестящите умове на двайсети век. Спечели Нобелова награда през трийсет и девета. Автор на статията „Математическа теория на комуникацията“. Изучавал съм подробно работата му.

– Защо е важен той?

– Той гради върху принципа на Керкхоф. Според него „системите трябва да се проектират с презумпцията, че врагът веднага ще бъде запознат подробно с тях“.

– За ситуации като тази – каза Лавриненко.

– Точно така, другарю.

– Американските криптиращи устройства подобни ли са на Фиалка? – попита директорът, използвайки кодовото име на съветската криптираща машина М-125, с която беше запознат.

– Всички модерни криптиращи машини се основават на Енигма, макар че използват различни математически функции за криптиране. Нашета Фиалка използва десет въртящи се електротехнически шифриращи ротори или колела, докато Енигма използваше три или четири, в зависимост от модела. Имам Енигма в лабораторията си в Берлин. Както знаете, Фиалка има трийсет контакта на всеки ротор на кирилица и латиница, а КГБ имат модел, който използва ротори с руската азбука. Американските машини имат осем ротора. Швейцарската NEMA има десет. Всичките си приличат по това, че е необходим код за разчитането на предаваните съобщения.

– Очевидно говорим с правилния човек – каза Лавриненко. В общуването с такива като Егоров похвалата можеше да бъде толкова полезна, колкото и страхът. – Разкажете ми повече за KW-7 и KL-47.

– Ами – започна Егоров и побутна очилата си по-нагоре, – и двете са разработени от АНС, но се произвеждат от частни корпорации. KW-7 е построена от „Хъниуел“. KL-47 се произвежда от компания на име „Телетайп Корпорейшън“. И двете машини работят на едни и същи принципи. Мислете за KW-7 като за устройство от тактическо ниво, изпращащо кодирани съобщения на ултрависоки честоти. От снимките в папката изглежда, че машината е свързана с принтер „Телетайп Модел 28“. KL-47 използва същите криптиращи колела и работи със същите криптиращи ключове, но е по-голяма и има вградена клавиатура и принтер. И двата модела се синхронизират с приемащите машини, които се нуждаят от същия ключ за разчитане. Ще науча повече, след като ги разглобя.

– Ще очаквам подробен доклад.

– Ще го имате, другарю.

– Не е нужно да ви казвам колко важно е всичко това за партията – каза Лавриненко.

– Разбирам.

– Знам, че разбирате. Провалът няма да бъде търпян.

Инженерът се опита да преглътне, но откри, че гърлото му е напълно пресъхнало.

– Не мога да повярвам, че американците не са потопили кораба си или не са унищожили машините – каза той, за да смени посоката на разговора и отново потупа папката в ръцете си.

– Опитали са се, но при огледа се оказало, че корабът не е имал много средства за унищожаване на машини и документи. Почти всичко е непокътнато. Колкото до потопяването на кораба, кой знае? Може би американците не са противниците, за които ги смятаме? – предположи Лавриненко.

– А моряците?

– Те ще останат в КНДР.

– Колко дълго?

– Оставете политиците да се занимават с това. Ние ще получим докладите от разпитите и ще можем да формулираме въпросите си така, че да отговарят на нуждите ни. Всички въпроси, които имате към пленените американски техници, могат да бъдат предадени на нашите хора от Шесто управление в Северна Корея. Целта ни е да дешифрираме комуникациите на АНС без тяхно знание. Всяка информация, която ви е нужна от пленниците, трябва да минава през заместник-директор Пенковски – каза Лавриненко и посочи с лъжицата хайвер заместника си.

– Колко дълго ще имате достъп до американците? – попита Егоров.

– Работете така, сякаш имате седмици, но най-вероятно ще разполагате с месеци. Нашите хора от Шесто управление в КНДР в момента съдействат за прехвърлянето на оборудването. Ще ви го изпратя в Берлин.

– Ще ми трябват криптиращи ключове.

– Моля?

– Криптиращи ключове. За да дешифрираме съобщенията, ще ни трябват най-новите криптиращи ключове.

– Съсредоточете се върху машините. Научете всичко за тях. Анализирайте конструкцията им, за да можем да създадем точни копия. Оставете криптиращите ключове на мен.

– Да, другарю.

– Оставете и папката. Ще ви осигуря копие. Изпращайте ежедневни доклади до заместник-директор Пенковски. Свободен сте.

Егоров стана, внимателно остави папката на бюрото на Лавриненко и тръгна с омекнали колене към вратата.

Когато тя се затвори след него, Лавриненко лапна още една пълна лъжица хайвер и се обърна към заместника си.

– Какво мислите?

Пенковски сложи ръце в скута си.

– Възможно е американците да са ни подхвърлили нарочно криптиращите машини – каза той с бавен и спокоен, почти безразличен тон.

– Обмислих тази възможност. Но да жертват екипажа? Това ми се вижда малко вероятно. Скоро ще научим повече от разпитите. Как е възможно да не са унищожили всички секретни материали? Съдейки по докладите, имали са достатъчно време – отбеляза Лавриненко.

– Нека не подценяваме склонността им към заблуждаване – отвърна Пенковски.

– Но и нека да не ги надценяваме.

– Може би имат ново криптиращо устройство, за което не знаем? – предположи Пенковски. – И възнамеряват да ни подават дезинформация през KW-7 и KL-47?

– Ако е така, би трябвало да са идентифицирали нашите шпиони в разузнавателните им служби и въоръжените сили и да са ги направили двойни агенти. При това трябва да са разкрили всичките ни шпиони. В противен случай е много вероятно да разберем от наш човек в редиците им.

– Така е.

– Всичко сочи, че пленяването на „Пуебло“ е било пълна изненада за американците.

– Мисля, че ако корейците се бяха консултирали с нас, щяхме да ги посъветваме да не го правят – каза Пенковски.

– И аз мисля така. Това е военен акт, а ние имаме споразумение за взаимна отбрана с корейците. На практика американците им дадоха кораба, но след като вече разполагаме с непокътнати машини и достъп до оцелелите от екипажа, това може да се окаже най-големият разузнавателен успех на десетилетието – каза Лавриненко и сложи ръце на шкембето си.

– Егоров ще изучи машините до последното винтче. Този триумф може да се окаже равен на разбиването на Енигма от поляците преди Великата отечествена война – каза Пенковски.

– Ако го направи и ако криптиращите ключове от шпионите ни на Запад ни позволят да дешифрираме комуникациите на АНС, ще се сблъскаме с нов проблем.

– Да – съгласи се Пенковски. – Трудността да действаме въз основа на информация от дешифрирани криптирани съобщения. Направим ли го, те ще разберат, че сме разбили кода. Отколешен проблем в разузнавателните кръгове.

– Но добър проблем – отвърна Лавриненко. – Една от основните причини за този опит.

– Съгласен.

– Какво е мнението ви за Джон Уолкър? – попита директорът, имайки предвид един нов източник.

– Имам резерви.

– Какви?

– Кой би си помислил, че някакъв мичман, „влязъл“ в посолството ни във Вашингтон, ще се окаже толкова полезен? И че за няколко хиляди долара ще ни предаде свръхсекретни криптиращи ключове, които да ни позволят да създадем роторния четец. Възможно е американците да са ни го подхвърлили, за да се научим да дешифрираме комуникациите. Това ще даде възможност на АНС да предава съобщения, които да влияят на решенията ни със знанието, че ние ги прехващаме.

– Изглежда ми прекалено сложно. И защо им е да използват толкова очевидно мишена за експлоатиране? Уолкър има проблеми с брака и алкохола, а освен това според преценките не изглежда да е сред най-блестящите им умове.

– Може би са го избрали именно заради това? – предположи Пенковски.

– Може би, ако наистина ни е пробутан. Ще получим нови криптиращи ключове от мичман Уолкър и ще ги сравним с онова, което получаваме от друг актив, който може да се окаже по-ценен от мичмана. Но има усложнения, другарю Пенковски. Досието му у вас ли е?

– Ето го – отвърна Пенковски и му подаде кафява папка.

Лавриненко я отвори, за да си припомни какво знае за новия актив.

– Дезмънд. Алистър Дезмънд – прочете на глас той. – Спомням си. В никакъв случай не може да се сравнява с Филби, но изглежда, че Дезмънд има влечение към лъжите и ролите, необходими да измами не само колегите си, но и приятели и членове на семейството си.

– Дотук е минал всички тестови задачи.

– Изглежда, че лъжите му харесват, също като на Филби – каза Лавриненко, имайки предвид един от Кеймбриджката петорка . – Никога не е искал пари. Неговата компенсация е тръпката от фантазията да живее двоен живот на шпионин.

– Така изглежда.

– Филби – презрително каза Лавриненко. – Той живее наблизо. Веднъж обядвах с него. В Съветския съюз е от шейсет и трета година. И вече ни е напълно безполезен, освен като средство за пропаганда.

– Съгласен.

– Този американец Дезмънд от АНС е бил вербуван от Щази, нали? – попита Лавриненко, имайки предвид Министерството на държавната сигурност на Източна Германия.

– Да.

– Начин на вербуване? – попита Лавриненко, като продължи да прелиства досието.

– Най-старият.

Лавриненко прегледа снимките на Дезмънд, направени от разстояние – една в кафене, друга в бар, една как се качва в такси „Пежо“, най-вероятно в Париж. Беше изненадан колко обикновен изглежда мъжът.

– Кой е наблюдаващият му офицер?

– В момента тя – отвърна Пенковски и му подаде друга папка.

Лавриненко погледна името – Клара Мюлер. Отвори папката и видя снимка на зашеметяваща, млада червенокоса жена, която приличаше повече на модел, отколкото на офицер от разузнаването.

– Лястовичка?

– Да, пребоядисала е косата си и носи очила, за да изглежда по-скромно. Прическата ѝ е много по-невзрачна от тази на снимката от академията. Сега е брюнетка – каза Пенковски.

Лавриненко прокара пръст по биографията ѝ, докато заместникът му продължи:

– Както виждате, завършила е нашето Четвърто държавно училище. По-лесно е да се проникне в Западна Германия с истинска германка. Запознала се е с Дезмънд в Париж.

Лавриненко отново погледна снимката. С тънкия си нос, светла кожа, перфектно пропорционалните и издадени скули и брадичка тя приличаше повече на датчанка, отколкото на германка.

– Той конкретната ѝ цел ли е бил?

– Не. Имала е друга цел, някакъв британец, но когато се оказало, че той не проявява интерес към жени, се възползвала от друг мъж. Проявила инициатива.

– Рядко качество – отбеляза Лавриненко.

– Подобно на всички служители на Щази, обучени в Съветския съюз, тя поддържа връзки с нас.

Лавриненко обърна на следващата страница.

– Първи контакт през шейсет и шеста?

– Да. В Париж, на Международната конференция по обработка на информация. Дезмънд участвал като представител на АНС. Ироничното е, че са се запознали в хотел „Льо Морис“.

– Барът, посещаван често от Мата Хари преди да я екзекутират като германски шпионин – спомни си Лавриненко.

– Именно. Изглежда, че Дезмънд е запленен от историята на шпионажа. Мюлер обядвала с предишната си цел, когато забелязала Дезмънд и се насочила към него. Седнали на питиета и тя заиграла с егото му. Той явно не е достатъчно амбициозен, за да иска да се катери по стълбицата. Стигнал е толкова високо в АНС, колкото е възможно, което може да се окаже предимство за нас.

– Ако има достъп до онова, което ни трябва и си запази поста, може да се окаже много ценен актив. Знаем ли кога тя ще се срещне отново с него? – попита директорът.

– Срещат се на научно-технически конференции. Дезмънд е женен, което го кара да бъде дискретен и да приема предпазните мерки на агент Мюлер.

– Тя може ли да пътува свободно?

– Да, пише го в досието. Тя е сирак. Майка ѝ била проститутка и я дала за осиновяване. Израснала е в държавен детски дом от самото си раждане. Първо била забелязана по резултатите ѝ от тестовете за интелигентност, а по-късно и заради физическите ѝ характеристики. На шестнайсет била взета от политехническото училище и пратена тук за обучение. Завършила Четвърто държавно училище на осемнайсет и се върнала в Източна Германия. Имала дарба за технически науки и затова Щази я внедрили във Франция като студентка в университета „Пол Сабатие“ в Тулуза да учи информатика и компютърни науки. Влязла във Френската математическа асоциация, за да утвърди академичната си легитимност, като в същото време продължила да прилага и усъвършенства занаята си в сравнително либерална среда. След университета потърсила работа в Западна Германия и била наета от „Никсдорф“ в Падерборн. Сега е програмист от средно ниво, което ѝ позволява да пътува зад граница и да участва в конференции по информатика – същите, в които участва и Алистър Дезмънд от АНС.

– Интересно.

– Тя го е култивирала. Той се представя като ценител на шпионски романи и тя използвала това, за да задълбочи връзката им и да я направи сексуална.

– Той знае ли за кого шпионира? – попита Лавриненко.

– Не е ясно. Според досието, той е решил, че помага на агент Мюлер в работата ѝ в „Никсдорф“ и докато е от полза, нейната стая в хотела е отворена за него. Според нея, той си мисли, че става въпрос за промишлен шпионаж. Както знаете, нашите лястовички могат да бъдат много убедителни.

– Щази знае ли, че тя работи за нас?

– Не, но би трябвало да подозират, че всеки агент, който пращат на обучение в Съветския съюз, ще бъде вербуван от нас. А в случая с агент Мюлер имаме място за нея, ако се случи Берлинската стена да падне. Тя е сирак. Нуждае се от дом.

– Какво ѝ пречи да иде при западногерманците, англичаните или американците?

– Това също го има в досието. Първо, тя е била спасена от източногерманците. Те са ѝ осигурили убежище. След това ние сме направили същото. А след Четвърто държавно училище тя знае цената на предателството.

– Така си е – каза Лавриненко и завъртя стола си, за да погледне през прозореца. Коминът на крематориума още бълваше дим.

Лавриненко се обърна обратно към заместника си.

– Дойде време за истинския тест – каза той. – Пратете я в Америка. Не можем да чакаме следващата компютърна конференция. Време е да разберем какво е готов да направи за нея този Алистър Дезмънд.