Пазителят на буквите

1.

ФЛОРЕНЦИЯ, ИТАЛИЯ

Отворих вратата. Момичето не помръдваше, лежеше проснато на леглото, кожата – студена, очите – полузатворени, зениците – изцяло скрити под клепачите. Пулсът на шията ѝ беше силен, но много бавен, което говореше за дълбок сън под въздействието на медикаменти, както и вероятна амнезия. Погледнах отново снимката ѝ, за да съм сигурен – макар и отслабнала, с по-къса и по-тъмна коса и синкави кръгове под очите, това беше тя, бях я намерил. Притиснах палеца ѝ до екрана на телефона си, сканирах отпечатъка и го пратих на Кокала. Броени секунди по-късно пристигна официално потвърждение. След двайсет и седем дни, четири държави и четиресетина хиляди километра път, бях открил Кристин Самсън.

Крис беше в девети клас. Мажоретка. Отличничка. Отскоро се учела да свири на виола. В свободното си време работела като хостеса в един ресторант. През уикендите – като бавачка. Жадна за момчешко внимание девойка, запалена фенка на Снапчат. Освен това беше дете на разведени родители и трайно отсъстващ баща. Майка ѝ работеше на две места, но и така трудно изкарваше четиресет хиляди долара на година, което автоматично означаваше, че Крис учи в интерната в Западна Флорида с годишна такса от седемдесет и пет хиляди долара само благодарение на стипендията си за отличен успех. Понастоящем беше трета по успех във випуска си и вече беше получила предложения от не един и два колежа от Бръшляновата лига. Оставало да си избере къде да продължи образованието си.

Престъпниците, довели я тук, я бяха проучили чрез профила ѝ в Инстаграм. Момичето изглеждаше страхотно по бански. Не се срещаше с непознати, никога. Не пиеше. Не беше купонджийка. Самата невинност, като по учебник. След като на лично съобщение получила покана от обещаващ футболист от аматьорската лига, Крис се съгласила да се видят на по млечен шейк. И чийзбургер. Жан Пиер, който бил на двайсет и една и предпочитал да се обръщат към него с Джей Пи, карал порше. Но не бил гангстер, нищо подобно. Никакви златни ланци. Прилични ризи и памучни панталони. В някаква мазна закусвалня двамата хапнали по един чийзбургер, изпили си млечния шейк, смели се доста, но Джей Пи не можел да остане до късно, защото на следващия ден отборът му имал мач, на който щели да дойдат скаути от професионалната лига.

Крис запомнила колко се смели двамата и как припявали на радиото в колата му, докато той я изпращал, почти без да нарушава ограничението за скорост. „Мама би го харесала. Най-сетне свястно момче.“

На следващата сутрин се събудила в хотелска стая на другия край на града. Мускулите я болели. Главата ѝ пулсирала, а когато отворила очи, Крис видяла Джей Пи до себе си в леглото. Едното му око било напълно затворено от оток. Горната устна – сцепена. По лицето му имало спечена кръв. И бил напълно гол, също като нея. Крис се надигнала уплашена в леглото, в шок, опитвала се да си спомни нещо, но нямала никаква представа как се е озовала тук и какво се е случило след това. Той също не помнел нищо.

Посегнала за телефона си да звънне на полицията и тогава видяла снимките. Кои били тези хора и защо имала техни снимки в пощата си? А после се вгледала. Нейното лице. Неговото лице. Техните тела. Напразно се опитвала да се съсредоточи. Как се било стигнало дотук?

„Ако тези снимки видят бял свят...“

Заплакала, но Джей Пи се взел в ръце и казал нежно:

– Трябва да се махнем оттук.

Облекли се, изнизали се през задния вход и до обед се оглеждали през рамо и се опитвали да си спомнят нещо. Без успех. Но той запазил спокойствие, вдъхвал ѝ кураж. Изпратил я до вкъщи, даже предложил да влезе с нея и да разкажат всичко на майка ѝ. Но тя го накарала да се закълне. Нито дума. На никого. Никога.

Така минала една седмица. Двамата си говорели всеки ден. Сближили се. Повечето им разговори се въртели около снимките, но Крис имала един страх, за който дори не била в състояние да продума.

„Ами ако са направили и видео? Ако е така, с живота ми е свършено...“

Към края на седмицата, докато за пореден път обсъждали най-лошите варианти и сриването на подредения им доскоро свят, Джей Пи ѝ споделил какво разбиране проявявал треньорът към честите му отсъствия напоследък и как професионални отбори по европейски футбол чукат на вратата му. Имало дори отбори от североизтока. Само на час-два път от големите университети, онези от Бръшляновата лига. Може пък да го изберат от някой отбор близо до Крис. Можело да си наеме квартира. Просто имал нужда от човек, който проявява разбиране.

Минала седмица и Крис се поуспокоила. Може би най-страшното е отминало? Може би няма да има последствия... Двамата прекарвали заедно всяка свободна минута, били неразделни. А той, той бил толкова внимателен. Държал ѝ вратата. Плащал в ресторантите. И с пръст не я докосвал, макар че Крис не би го спряла, дори напротив.

После, уви, започнали да пристигат прикачените файлове. В нейния имейл и в неговия. Крис повърнала в тоалетната. А когато Джей Пи пристигнал с поршето, тя избягала от училище.

Джей Пи препратил видеата на баща си – адвокат с кантори в Германия и Франция. Бащата незабавно излязъл от делова среща и започнал да звъни по телефона, настоявал властите да вземат мерки. Същата вечер щял да се качи на самолета и лично да се срещне със специален полицейски отдел, който се занимавал с този род престъпления, щял да наеме и частен следовател и да прекара време със сина си. Щели да прекарат уикенда на островите. Кратък престой в семейната вила. Поканили и Крис. Имали яхта. „Можем поне за малко да се отдалечим от този ужас.“

Жертвата била налапала кукичката.

Майката на Крис лично я изпратила до пристанището, разменила си телефонни номера с бащата на Джей Пи, а Крис обещала да се обади веднага щом пристигнат.

Всичко това се случило преди двайсет и седем дни.

Джей Пи, чието име не било Жан Пиер и който никога не бил играл футбол в полупрофесионалната лига, имал един силен коз. Хубаво личице. Може и да не знам фактите в детайли, но добре познавам типажа му. На първата им среща той тайно е пуснал нещо в напитката на Крис, откарал я е в онзи хотел и внимателно е заснел уличаващите снимки, които, след като момичето се събудило, представяли извършителя като жертва. Жертвите били две или така поне изглеждало, и това се превърнало в лепилото, което ги сближило.

Последната следа ме отведе до малка вила в покрайнините на Флоренция. Една крайна спирка на подземната железница, макар че тази, за разлика от истинската, не води до свобода. Повече прилича на влак, който пътува за Аушвиц. Откъснах ивица от чаршафа и стегнах с нея ръката си – Джей Пи умееше да върти ножа, неговият беше със силно назъбено острие, следователно раната ми беше дълбока и с разкъсвания. Мразя ножове. Понякога те са по-лоши и от огнестрелните оръжия.

Проверих за пореден път зигзауера си. Един патрон в цевта. Един в пълнителя. Не е много, значи ме чакаше интересно измъкване. От горните етажи долитаха стъпки и гневни викове. На няколко езика. Това ми подсказа, че огънят, който бях запалил, напредва към резервоара. Нямахме много време.

Облякох как да е анцуга на мажоретката, кожата ѝ беше хем студена, хем лепкава от пот, и всичко това ме натъжи дълбоко. Трябваше да я открия по-рано. Само бог знае на какво са я подложили, нея и други момичета, докато са ги транспортирали в унеса на дрогата, с автобус, яхта, самолет? Загледах се в Джей Пи, който не помръдваше в краката ми. „Защо злото процъфтява?“

Кокала ме беше научил на това. Прогоних го от главата си. Но той отвърна на удара и пак се намърда там.

Минали бяха три месеца, откакто научих истината за Мари, но още не можех да приема реалността. Кокала четиринайсет години е знаел, че тя е жива, но не ми е казал. Четиринайсет години, през които аз обикалях света да я търся. Да, на теория разбирах защо е постъпил така, понеже е свещеник и прочие. Но емоционално не бях в състояние да проумея как е могъл да го направи, понеже ми е приятел, уж.

Щях да пребродя и ада, ако знаех, че Мари е жива. А той го е знаел. Пропастта между това да знаеш как и да разбереш защо е място самотно и пълно с болка. Опитах­ се да се отърся. Размислите върху сърдечни ­въпроси в ситуации като тази лесно можеха да ме убият.

Погледнах към Крис. Нежна, млада, а сега и ранена. Поредната жертва в един изроден свят, където извратени богати мъже без съвест си купуват каквото искат, защото могат. Без значение каква щета причиняват. Трафикът на хора е безподобно зло. А мотивацията на извършителите е непонятна.

Ако я измъкна оттук, ще предложа на нея и на майка ѝ да дойдат във Фрийтаун, където да върнем и двете им към живота, бавно, но сигурно. Ще предложа на Крис да пропусне една година в училище, защото макар някои от последствията да преминават бързо, при други не е така. Знаех, че ще ѝ трябва време. Знаех и каква ще е първата ѝ реакция, защото тя е такава при всички момичета, пострадали като нея – просто „да го остави зад гърба си“. Да се зарови в настоящето. Да мисли само за следващите стъпки. Колеж. Уви, опитът ми показваше, че или трябва да отработи травмата сега, или да чака, докато раната забере и гнойта се излее от гърдите ѝ. Не съществуваше лесен начин. Кокала и хората му щяха да я срещнат с момичета, преминали през същото. За да знае, че не е сама. И сълзите да я лекуват. Да съградят върху здрави основи разрушеното.

Често се дивя на издръжливостта им. На ранените. Често се питам какви ли ще са от другата страна.

Хвърлих поглед на Джей Пи и крака му, извит под неестествен ъгъл при вратата. Ако имаше някаква утеха – а такава нямаше, – то тя беше в мисълта, че Жан Пиер и „баща“ му повече няма да нараняват никого. Затворът е кофти място за трафикантите на плът.

Правил съм го безброй пъти, но още не мога да свикна с едно – колко силно се привързват момичетата към похитителите си. Това е промиване на мозъка пар екселанс, най-лошата форма на емоционална война. Джей Пи беше играл ролята си до самия край и сякаш да ми докаже това, Крис протегна ръка към него, щом я вдигнах от леглото.

„Не го оставяй...“

Истината е, че Джей Пи е емоционален терорист. Като себеподобните си. Причинявал е това на десетки момичета, може би сто, може да са и повече. Щеше да мине известно време, преди Крис да осъзнае напълно случилото се. И когато това стане, колко ли дълбок ще е кладенецът на омразата ѝ? Дали ще мрази всички мъже? Ще успее ли някога да се довери на мъж?

Ако не го направи, не бих я винил.

Бяха ѝ откраднали нещо, което тя е била готова да даде даром. Надеждата си. А това е престъпление срещу душата.

А предателството на душата е...

Изнесох я от къщата, от прозорците на втория и третия етаж излизаха пламъци. Чуваха се уплашени викове. Отдалечил се бях на почти километър, когато газовото котле и тръбите се възпламениха. И когато това стана, Крис отново протегна ръка зад мен и за­плака за Джей Пи.

Качих я на самолета, пилотът затвори вратата, а медицинската сестра включи на Крис система, за да изхвърли токсините и дрогата, заедно с антибиотици. За да се прочистят спомените, щеше да е нужно нещо далеч по-силно.

След осем часа кацнахме на частно летище близо до Уест Палм. Майката на Крис беше неутешима. Качвахме ги на линейката, когато заваля дъжд. Вече бях зад волана на пикапа си, когато получих съобщение. Облегнах глава назад и затворих очи. Ново съобщение. А аз исках само едно – да се прибера у дома и да се скрия под завивките.

„Изпратете друг.“

Знаех какво би отговорил Кокала, буквално чух гласа му в главата си. „Няма друг.“ Броени секунди до следващото съобщение. „Този път е важно.“

„Винаги е важно“, това си помислих.

А после направих онова, което превръща мисълта за дома в мисия невъзможна.

Погледнах снимката.

2.

МОНТАНА

Към снимката Кокала беше написал следното: „Времето е малко. Сега или никога. Освен това...“

„Какво?“

„Може да не е сам.“

Та, тогава седях в пикапа си и много исках просто да изчезна за Кокала. Напълно. Но не можех да забравя хлапето. Нито сините му очи и мечтите, които прозираха в тях.

Извадих оборудване от една складова клетка в Уест Палм и се върнах на самолета. Пилотът тъкмо затваряше вратата, когато телефонът ми започна да звъни. Кокала.

– Още нещо.

Изчаках сестрата да ми включи система в едната ръка и да се заеме с дупката на другата. Тоест, да я зашие. Смятах да използвам полета, за да възстановя течностите, които адреналинът беше изчерпил.

– Собственикът на ранчото не е типичният кравар с каубойска шапка. Вместо кожени легинги и ботуши, носи расо, бяла якичка, голям сребърен кръст и благонадеждна усмивка.

– Свещеник?

– Бивш.

– Ти нали все казваш, че няма бивши свещеници. Веднъж свещеник, завинаги свещеник, ако трябва да те цитирам точно.

– За него съм склонен да направя изключение – заяви той, после добави: – Просто не се предоверявай на онова, което виждаш. Нищо не е каквото изглежда.

След четири часа малкият самолет кацна на двайсетина километра от монтанското градче Уайтфиш в сянката на национален парк „Глейшър“. Тук в последните години пейзажът беше налазен от популярни актьори, рок-звезди и забогатели от хеджфондове магнати, които висяха в потоците и мятаха чистак нови въдици в опит да го докарат на Брад Пит.

Целият свят беше побелял. Джипиесът ми изплю четиресет минути по двулентов асфалтиран път и после по паяжина от черни пътища. Паркирах колата под наем пред една празна къща, където заварих триместен снегомобил с достатъчно коне под капака – ако се съди по звука на двигателя – да ме изстреля до Луната. С него лъкатуших близо час между дърветата и така до оградата на ранчо с площ шейсет хиляди акра. Ранчото си имаше свои стада от бизони, лосове и говеда и беше по-голямо от град. Скрих колкото можах снегомобила, обух подходящи обувки и се опитах да не обръщам внимание на болката в ръката. Уви, всяка крачка ми я напомняше.

Кокала щеше да ми звънне веднага щом види на сателита, че зареждат частния самолет. Успееха ли да качат хлапето на самолета, ставаше почти невъзможно да го видим някога пак, не и в този живот.

Слънцето вече залязваше, когато успях да изкатеря едно възвишение и сърцето на ранчото се просна пред мен като на длан. Много сгради. Планински хижи, сгушени между дърветата, до една сглобени от гигантски дървесни стволове. Повечето бяха толкова дебели, че двама мъже трудно щяха да ги обгърнат с ръце. Наоколо се виждаха няколкостотин коне, крави и лами. От другата страна на реката, която се спускаше на зигзаг от планинските върхове и пресичаше ранчото, имаше действащо летище, където в редичка чакаха седем възголеми частни самолета „Гълфстрийм 5“. Имаше и няколко плевни, натъпкани с бали сено, трактори, снегомобили, джипове и атевета с всякакви форми и размери.

Голямата къща беше с площ поне две хиляди квадратни метра и грееше като коледна елха. От шестте комина се издигаше дим и носеше празничен аромат. Зяпах тази земя на чудесата и много хора – петдесет, а може би и седемдесет души, – които влизаха и излизаха от къщата или стояха на верандите. Стройни момичета по бански плуваха в затопления басейн или се забавляваха в сауната с десетина захапали пури мъже, повечето с наднормено тегло, в най-добрия случай, и с тежко затлъстяване, в най-лошия. Отнякъде се чуваше музика. От мястото си сред ниските клони на един бор успях да преброя седем патрулиращи и въоръжени охранители. Със сигурност имаше и други. Кокала не знаеше къде държат хлапето, но всеки мъж си има мазе, така че...

И точно там крием скелетите.

Изчаках да се стъмни, защото исках дрогата и медикаментите да си свършат максимално добре работата. После, под облаците и полумесеца на луната, изпълзях последния километър и половина до плевнята, влязох и огледах снегомобилите за бензин и ключове. Резервоарите бяха пълни, ключовете бяха оставени на таблата. И да очакваха някой като мен, с нищо не го показваха.

Най-добрият начин да влезеш в къща, където тече купон със стотина гости, е да се слееш с навалицата. Гигантската веранда се точеше покрай гигантската къща и предлагаше два басейна и три джакузита. Трима бармани и безчет келнери се грижеха течният кураж на купонджиите да не пресъхва и за миг. Трима младоци имаха задачата да зареждат постоянно баровете с алкохол, да доставят чисти чаши и да палят пурите на дебелаците. И постоянно обикаляха между баровете. Затова, когато един от младоците се озова близо до плевнята за още лед, аз го натиках в кабинката на някакъв трактор и взех назаем сакенцето му от овча кожа.

Проверих си отново пищова, навих заглушителя на дулото, преброих шест пълнителя в колана си, а автомата тикнах в кутията за лед, с която беше дошъл младокът. После набрах Кокала по сателитния телефон. Малката слушалка с вградено микрофонче в ухото ми имаше и допълнителна функция – усилваше звуците наоколо, което беше полезно, ако разни хора пробват да ми се промъкнат в гръб.

– Проверка на връзката – казах кратко.

– Проверка – потвърди Кокала още по-кратко.

Влязох в къщата, понесъл кутията за лед, минах през кухнята и слязох в мазето. След три минути рязко си промених мнението. Не беше мазе.

Беше зандан.

След три стълбищни площадки и съответния брой стъпала стигнах до масивна метална врата, като на бункер, и слабо осветен коридор, който вонеше на цигарен дим и тамян. Имаше десетина стаи по този коридор, всичките пригодени за хора със садистични наклонности, които нямат нищо против да претворят фантазиите си на живо. От салон за масажи до турска баня, от съблекалня до театър и цирк, някой тук не беше пестил средства, за да отговори подобаващо на всеки умопобъркан изрод, който реши да слезе по стълбите. Личеше си, че стаите са със сериозна шумоизолация, с все пяната и поглъщащите звука панели, така че и рокконцерт да не се чуе в къщата горе. При­глушеното осветление, тихата музика и въртящите се таванни вентилатори, да не споменавам за вонята на човешка пот и разнообразни ароматни масла, подсказваха, че всички стаи са били обитавани броени минути преди аз да се появя. Тук-там чаршафите още бяха топли, по пода имаше незасъхнали капки пот, а в една от баните душът още течеше и над стъклената врата на кабинката се лееше гореща пара, значи е имало някой там малко преди да пристигна. В ъглите на тавана, навсякъде, се виждаха монтирани камери. И не само там. Във всяка стая имаше поне по шест камери, а сигурно имаше и други, скрити по-добре.

Обиколих набързо стаите. И да е било тук момчето, вече го нямаше. Нямаше никого.

– Не е тук – казах на Кокала.

– Разбрано.

Коридорът свършваше при асансьор, който явно издигаше троловете обратно на белия свят, където несъмнено ги чакаха коли, за да ги откарат до частните самолети. Върнах се при стълбите, качих се на приземния етаж, гневът ми надигаше сериозно глава. Нещо ми подсказваше, че съм попаднал в игра на котка и мишка, а кукловодът използва живота на млади хора за стръв.

Толкова много камери все трябваше да водят някъде и точно тази стая исках да намеря. Нещо повече, исках да намеря онзи, който седи в стаята и зяпа мониторите, а дори още повече исках да намеря мъжа, който му плаща за това.

Макар подземието да беше опразнено, на повърхността купонът течеше с пълна сила. Сякаш двете неща взаимно не подозираха за съществуването си. От кухнята завих наляво, поех на бърз ход по някакъв коридор и той ме отведе до нещо като офис. Стени с махагонова ламперия, артистично осветени картини, слонски бивни, с две думи – музей. Само две неща ме свариха неподготвен. Първо, отсрещната стена беше цялата окичена с мечове с най-разнообразни форми, размери и предназначение. Повечето изглеждаха направо древни. И второ, в стаята нямаше снимки. Нито една.

Имах чувството, че точно оттук се влиза в стаята, която търсех, но нямах време да гледам за тайни врати и скрити стълбища. Заобиколих бюрото, което­ изглеж­даше повече за украса, отколкото за реална употреба. Не личеше някой някога да е сядал на него. Отгоре му имаше от онези рамки за снимки с уайфай. През няколко секунди на екрана се появяваше нова снимка­. Минах­ зад бюрото да погледна устройството­ и с огром­на изненада видях там своя снимка, заснета съвсем­ неотдавна, докато се про­мъквах през откритите­ ливади към плевнята. Следващите петнайсет­ снимки проследяваха пътя ми – в къщата, надолу в подземието, през кухнята, после по коридора към офиса. Последната снимка беше заснета преди има-няма трийсет­ и пет секунди.

Някой ме наблюдаваше.

Вдигнах рамката и на екрана цъфна нова снимка. На нея аз държах рамката с екрана. Прецених ъгъла на изображението, огледах стената и видях миниатюрна камерка, с размерите на монета, маскирана като част от картина, окачена над камината. Снимката на екрана се смени отново – ето ме как държа рамката и гледам в камерата. Сегашно време.

Снимката се смени отново и този път ми показа светлорусото момче, което ме бяха пратили да намеря. Кадърът беше направен отблизо. Зениците на момчето бяха разширени, клепачите – натежали. Едва ли беше в съзнание. Местех поглед по снимката, опитвах се да открия някакъв ориентир в размазания мизансцен на заден план. С кратко забавяне мозъкът ми подреди парченцата. Тела. Човешки тела, нахвърляни като довлечени от придошла река трупи.

Тъкмо връщах рамката на плота на бюрото, когато снимката се смени още веднъж. И видях Ели. Дъщеря ми. Фотографът е стоял зад нея и е направил снимката през рамото ѝ, как учи в едно кафене на главната улица във Фрийтаун. Главата – леко наклонена, раменете – отпуснати, пръстите на дясната ръка въртят разсеяно кичур коса. Ели така прави, когато мисли.

Увеличих с два пръста снимката и прочетох датата и часа на екрана на лаптопа ѝ. Снимката е била направена преди десет минути. Гледах и не можех да повярвам на очите си. И точно тогава снимката отново се смени. Този път се появи Анжела. Как играе пинг-понг. Малката бяла топка висеше, уловена във въздуха и запратена от противничката на Анжела, момиче, което беше с гръб към мен. Лицето на Анжела изразяваше нескрит възторг. На заден план имаше телевизор, на който се виждаше новинарска емисия. Увеличих с пръсти образа. Дата и час отпреди дванайсет минути. После нова снимка – тази беше черно-бяла и показваше Кейси в стаята ѝ, как пише на лаптоп, а Арти спи в краката ѝ. Тази снимка е била направена от разстояние, през прозореца на спалнята ѝ.

– Кокал?

– Слушам.

– Локдаун Сали.

Двамата с Кокала работехме заедно толкова отдавна, че си бяхме създали език, който носеше далеч повече информация от самите думи. „Локдаун“ означаваше следното: „Имам основателна причина да подозирам непосредствена опасност за човек, когото обичаме. Погрижи се за безопасността на всичко живо във Фрийтаун. Незабавно. ТРЕВОГА ПЪРВА СТЕПЕН.“ „Сали“ стесняваше заплахата и му казваше кого трябва да намери – момичетата.

Кокала реагира без излишни приказки:

– Разбрано.

Богатият ми опит показваше, че тук в момента текат два купона. Един в подземния свят и един на повърхността. Което беше умно от страна на организатора. Така, стига да имаш адски добър адвокат, лесно ще пледираш незнание и ще ти върже.

Навалицата около басейните оредяваше, знак, че онези, които знаеха каква е истинската цел на купона, си отиваха, а онези, които не я знаеха, оставаха.

Имах нужда нещо да отвлече вниманието от мен, а огънят винаги ми е бил приятел. Само дето къщата имаше противопожарна система от таванни пръскачки, значи, освен ако не взривях къщата, пожарът нямаше да изтрае дълго. И макар искрено да обичах фойерверките, рискувах да нараня хора, които – нека си го кажем – просто са дошли на купон и нямат никаква представа какво се случва в подземните катакомби.

Слязох на бегом по стълбите и щракнах запалката си под една противопожарна пръскачка, което моментално активира множество аларми. Миг след началото на оглушителния вой в представлението се включиха и самите пръскачки, безчет струи под налягане, които напоиха обилно всеки квадратен сантиметър от подземието и стълбището към него. Макар лично аз да предпочитам щетите от огън, защото ми стоплят душата, щетите от вода обикновено са по-тежки. Освен това правят живота неприятен при температури под нулата, но за това щях да се тревожа когато му дойде времето.

Отправих се към кухнята и погледнах през прозореца. Привлечени било от оглушителния звук, било от водата, нова партида охранители дотичаха от една хижа зад голямата къща и налазиха гигантската веранда с басейните.

Вдигнах запалката си под пръскачката в кухнята, което прати сигнал до половината къща. Купонджиите се пръснаха като подплашени котки. Аз стоях в кухнята под студения душ и обмислях възможностите си, когато чух Кокала в ухото си.

– Локдаун Сали завършен. Арти стои на пост. Всички са добре.

– Разбрано.

През кухненския прозорец виждах по права линия към летището и седемте самолета, подредени на пистата. Ако се съдеше по светлината на двигателите им, прозираща през рехавия снеговалеж, всички те се готвеха за излитане. Кокала пропя в ухото ми:

– Двигателите грейнаха.

Горе-долу тогава чух пушечни изстрели и нещо парна левия ми крак.

Големият кухненски остров беше от гранит, затова се скрих зад него, направих си импровизирана превръзка от една кърпа, която стегнах около крака си с корда от пердето, после изпълзях по корем на верандата. Взех една резервна газова бутилка, оставена до портативен фритюрник, и я нагласих върху включен на максимална температура грил. После се върнах в кухнята, срязах с помощта на касапски нож газовата тръбичка, която захранваше готварската печка, и оставих пропана да изтича в помещението. Излязох от кухнята миг преди грилът да загрее газовата бутилка до температура, която корпусът ѝ не можеше да издържи. Първият взрив направи на сол всички стъклени повърхности в кухнята, което на свой ред възпламени насъбралия се пропан, той пък се изля през всяко отверстие, прозорци, врати, а това подпали газовата тръба, която водеше до далеч по-големия резервоар, затоплящ басейна и помощните постройки.

Трите последователни експлозии явно са били засечени и от сателита на Кокала, защото следващите му думи в слушалката ми бяха:

– Добре ли си?

– Добре съм.

Експлозията разтресе другата част на къщата, пръсна останалите прозорци, което пък ми позволи да чуя рева на самолетните двигатели от разстояние близо километър – един след друг частните самолети захождаха за излитане към сивото монтанско небе.

Пак Кокала:

– Излитат.

– Виждам.

Който и да ми беше изпратил снимките на момчето при телата и на моите момичета, се опитваше да ми намира работа, докато клиентите му се качват по самолетите и изчезват в нощното небе. Заблуждаващ ход. Това ми беше ясно. Уви, ясно ми беше и друго, че не можех да оставя пленниците сами да се оправят. Знаех също, че мъжете крият тела в мазето.

Слязох за пореден път по стълбите към подземието под струите студена вода, като се питах къде бих скрил хора, които не искам никой да намери. Претърсих всички стаи поред. Гледах за съмнителни панели в стените, тайни врати, замаскирани скривалища. Всичко, което е достатъчно голямо да побере няколко души. Така стигнах до асансьора в дъното, но този път привлече вниманието ми едно нещо, което не бях забелязал преди. Течна следа по пода. Урина. Натиснах копчето и вратата на асансьора се отвори, разкривайки напълно нормална асансьорна кабина. Ако не броим едно нещо. Течната диря продължаваше по пода на кабинката и изчезваше под вратите отсреща. Сякаш който я е оставил, е бил извлечен през отсрещната врата на горния етаж. Имах обаче един проблем – който и да е оставил дирята, е щял да седи на пода на кабинката, докато асансьорът се е движел нагоре. И щеше да остави локва. Но локва нямаше. Човекът не беше сядал на пода, изобщо. Не, просто са го извлекли на бърза ръка през кабинката.

Огледах внимателно бутоните. „1“, „2“, „3“. Бутонът за аварийно спиране. И за осветление. Странно, но последните два бутона бяха натискани най-често, личеше си, което ме накара да се запитам колко ли пъти се е налагало да спират по спешност асансьора в жилищна сграда. Ако се съдеше по износването на бутоните, бяха ги натискали едновременно. И често. Натиснах ги заедно и задната врата на кабинката се отвори. Към друг коридор.

Сетих се за думите на Кокала. „Нищо не е каквото изглежда.“

Стъпих в коридора и осветлението автоматично се включи. Първия коридор бях го отписал като свърталище на порока, но тук ме чакаше ново ниво. Претърсих и тези стаи и не след дълго стигнах до заключена врата, зад която чух шум, сякаш от адски голям плъх или от човек, който се опитва да излезе. За щастие, ключалката и ключът за осветлението бяха от моята страна. Точно като в затвор.

Натиснах ключа, щракнах ключалката и се опитах да плъзна вратата, но нещо ми пречеше. Натиснах по-силно и успях да отворя колкото да се провра през прага. В краката ми спеше момиче в тийнейджърска възраст. Преброих още девет. Всичките в безсъзнание и полуголи. Две очи отвърнаха на погледа ми.

Очите на момче.

Момчето трепереше повече от шок, отколкото от студ, не че имаше значение. Седеше с гръб към бетонната стена, притиснало колене към гърдите си. Дали с надежда да се предпази, или да скочи, не можах да преценя. Щом приклекнах срещу него, момчето трепна.

– Студено ли ти е?

Тракащи зъби. Затворено от оток око. Разкървавен нос. Момчето беше боец. Харесах го.

Метнах едно одеяло на раменете му. Русата коса лепнеше по лицето му. Момчето не откъсваше очи от мен. Освен когато поглеждаше пистолета ми.

После изтри носа си с ръкав. Забелязах синина с формата на нечии пръсти отстрани на врата му.

– Можеш ли да ходиш?

Момчето стана. Със залитане. Личеше си, че му е трудно да фокусира погледа си. И да знаеше, че се е подмокрил, не го показваше.

Когато ми изпрати снимката, Кокала беше написал няколко изречения към нея: „Времето е малко. Сега или никога. Освен това...“ Плъзнах поглед по налягалите деца и си спомних последните му думи: „Може да не е сам“.

Трябваше да изведа хлапетата по един или друг начин, затова се върнах с асансьора на повърхността да огледам положението. Момчето ме следваше по петите като сянка. Нито за миг не изостана на повече от ръка разстояние. Асансьорът стигаше до празен гараж, достатъчно голям да побере два тира. Имаше две високи срещуположни врати, което навяваше на мисълта, че возилата влизат от едната страна и излизат от другата. Върнах се долу, събрах колкото можах одеяла, чаршафи и якета, после натъпках асансьора с хлапета. Наложи се да направя два курса, докато ги изведа всичките. Щом приключих, подът на гаража приличаше повече на морга, отколкото на триаж. С момчето увихме момичетата с одеяла и чаршафи, по две заедно, с надеждата да се постоплят взаимно. Нямах представа какво са им дали, но пулсът им беше силен, значи целта е била да ги приспят, а не да ги убият.

Щом приключихме, махнах с ръка към спящите.

– Познаваш ли някоя от тях?

Той поклати глава.

Надникнах през едната врата. Голямата къща клечеше на малко възвишение на двестатина метра зад дърветата. Купонът беше свършил отдавна, но исках да огледам. Нещо ми подсказваше, че кукловодът още е тук. Обърнах се към сянката си. Знаех какво ще ми отговори, но въпреки това го попитах:

– Ще можеш ли да изчакаш тук?

Момчето пристъпи крачка към мен и поклати глава.

Хвърлих още един поглед през вратата, после клек­нах пред него.

– Мисля да им подпаля къщичката. Ще можеш ли да правиш каквото ти кажа?

Момчето кимна без колебание.

3.

Слязохме с асансьора, минахме през катакомбите и се качихме по стълбището. Този път след последната площадка поех по по-малкото стълбище и то ме отведе до входа за доставки към кухнята. Къщата беше празна.

Огледах още веднъж кухнята, излязох и казах на глас:

– Кокал?

– Слушам.

– Единайсет. Всички се нуждаят от медицинска помощ. Веднага.

– Разбрано. Изпращам. Край.

Взривът на бутилката с пропан на верандата беше подпалил къщичката при басейна. Черен дим и пламъци се издигаха над дърветата. Погледнах над задната веранда, от която не беше останало много, и видях висок мъж в добра физическа форма, с тъмни очила и черен костюм да излиза от една хижа зад далечния край на голямата къща и да тръгва без бързане по опърлената земя към една голф-количка, с която несъмнено смяташе да стигне до летището. Човекът си вървеше преспокойно, като да се разхождаше в парка. Насочих към него полуавтомата си и го погледнах през оптическия мерник. Беше красив, висок, широкоплещест и вървеше целенасочено, макар и без да бърза, а по лицето му танцуваха отблясъци от пожара. След миг той се обърна и погледна право към мен. Което беше странно, предвид че аз уж се бях скрил. Погледът трая две, максимум три секунди. И съвсем определено не беше нацелил случайно посоката ми. През дима и оранжевите отблясъци видях изваяни, познати черти, дълга посребрена коса и бяла, отлично оформена брада. Не се сещах къде съм го виждал, но изражението му беше еднозначно – това тук беше неговият свят. Всичко наоколо, на мили околовръст, му принадлежеше. Погледнах към сянката си.

Мъжът се качи в голф-количката, управлявана от въоръжена горила, и преметна небрежно крак върху крак, после количката потегли по нанадолнището към пистата. Вече се стъмваше. След малко мъжът свали тъмните си очила и отново погледна през рамо. И пак право в мен. Лека усмивка. Смътно повдигната вежда. Завъртях оптичния си мерник на по-голямо увеличение, така че кръстчето да попадне точно между очите му. Прав нос между две кехлибарени зеници, чийто цвят пасваше отлично на пожара наоколо.

Срещал съм много злодеи в живота си. Повечето носят маски, за да скрият черните си сърца, но въпреки грима, дрехите и пластичните интервенции, очите винаги ги издават. Още в началото на обучението ми Кокала ме светна, че очите са лампите на тялото. Те са като лупи към душата и отразяват истината за човека, който живее там, под повърхността.

Очите на този мъж бяха черни дупки.

Което ми напомни кой е най-сигурният начин да убиеш змия – като ѝ отрежеш главата.

Излязох през кухнята и хукнах по нанадолнището към плевнята, момчето търчеше по петите ми. Отворих широко вратата и погледът ми попадна върху един снегомобил с яркочервен капак на двигателя. Яхнах го и се изстрелях с висока скорост от плевнята, а момчето ме стискаше като удавник през кръста. Рядко ми се беше случвало да вдигна сто и трийсет километра толкова бързо. Направих остър завой през задното пасище и се насочих към летището, където на пистата бяха останали само два самолета с нажежени до червено двигатели.

Голф-количката влезе през портата на летището, направи кръгче и мъжът слезе пред стълбичката на първия самолет. Докато аз издувах двигателя на снегомобила до дупка и вдигах снежно ветрило на двайсет метра зад себе си, онзи се качи без бързане, спря на последното стъпало и си запали пура. Насочих автомата си, смятах да му гръмна двигателите с едрокалибрени патрони, а той взе, че си извади телефона и вероятно набра номер или нещо такова. След миг празният гараж избухна и гневна топка от пламъци литна към небето.

С доволно изражение онзи разпери ръце. Ясно беше какво казва – аз или те?

Направих завой под прав ъгъл и с момчето поехме по нанагорнището към гаража, докато самолетът зад нас набираше скорост по пистата.

Стигнахме до гаража. Взривът беше размазал всичко вляво от асансьора, чист късмет, предвид че бях оставил увитите като в пашкули момичета покрай дясната стена. Така де, понякога късметът ми се усмихва. Момичетата воняха на пушек, лицата им бяха покрити със сажди, но до едно спяха дълбоко. Нищичко нямаше да помнят от тази нощ, което беше благословия, защото и без това бяха минали през ада.

Самолетът на онзи прекоси с рев нощното небе. Аз стоях сред дърветата и гледах как следата се разнася във формата на змийски очи. Никак не обичах да губя.

Кокала кацна, медицинският персонал се зае с момичетата и с новия ми приятел, а мен Кокала ме намери в гората как си стоя и зяпам къщата. Още щом ме видя, каза:

– Момичетата у дома са добре. Арти – също.

– Онзи как е направил снимките?

Кокала поклати глава.

– Внедрил е свой човек във Фрийтаун. Имаме го заснет от охранителните камери. И не е направил само снимки на момичетата. Направил е и видео.

– На тях ли?

– Не. На комплекса.

В първия миг не разбрах какво ми казва.

– Чакай. Значи ни проучват?

– Така изглежда.

– Как?

– Влязъл е в болницата като един човек и е излязъл като друг. Не забелязахме дегизировката навреме. Онзи успя да избяга.

– Нали уж охраната ни беше топ?

– Топ е.

– Но онзи се е промъкнал...

– Не си го слагай на сърце. Разбирал си е от работата.

– А софтуера за лицево разпознаване? Толкова пари дадохме за него.

– Знаел е как да го избегне. – Кокала извади двоен чийзбургер от раницата си и ми го връчи. – Извинявай. Само това успях да ти взема с толкова кратко предизвестие.

Изядох го на няколко хапки. Кокала ми предложи бира, но аз отказах, вместо това нападнах картофките. Но най-много имах нужда от друго – душ и легло.

Макар къщичката при басейна да беше изгоряла до основи, голямата къща и повечето от другите постройки почти не бяха пострадали.

– Кокал, кой е този тип?

– Играе го филантроп. Говори се, че е спечелил състояние в технологичната индустрия, но това е само прикритие. Има приятели по върховете. И не само в църквата. Притежава десетина къщи по целия свят и два пъти в годината кани „приятели“ от близки и далечни места. Свещеници. Директори на големи компании. Политици. Могъщи хора, които или имат много пари, или имат достъп до големите пари. Нарича тези събирания „Срещи на върха за душевно възстановяване“. Това също е само прикритие. Повечето гости нямат представа какво се случва зад затворените врати.

– Име има ли?

– Няколко.

Кокала си пое дълбоко въздух, преди да продължи:

– Ако се заровиш надълбоко, излиза, че този тип държи втората най-голяма компания за производство на порнография в света. За него работят няколко хиляди души, които обикалят планетата и вербуват млади и свежи „таланти“. Този човек лично е купил и продал повече плът от всеки друг в съвременната история на човечеството.

– Ти откъде знаеш толкова много за него?

– За това ще говорим в подробности по-нататък.

– И защо чак сега попадаме на този тип?

– Не е точно така.

– Моля?

– Четиресет и седем от имената на гърба ти са негово дело. И това са само онези, за които знаем. Вероятно са два пъти повече.

– Това би обяснило изражението му.

– Което е ...?

– Все едно ме познава. Все едно вече сме си имали вземане-даване.

Кратка пауза, последвана от бегла промяна в гласа на Кокала:

– Ако трябва да гадая, ти си му причинил по-големи загуби от всеки друг човек на света.

– Ти откога знаеш за него?

Той присви очи, сякаш се вглежда в спомените си.

– Отдавна.

Гледах къщата и нещо в мен настояваше да изпратя послание. Изкачих възвишението, влязох в къщата, изключих противопожарните пръскачки, после залях големия салон с петнайсет туби бензин, предназначен за снегомобилите. Щракнах ветроупорната си запалка, метнах я в салона и се върнах при Кокала, докато пожарът се разрастваше. До утре сутрин от голямата къща щяха да са останали само основите.

Поехме към самолета, но аз изведнъж се спънах. Кокала едва успя да ме хване навреме. Енергийните ми резерви бяха ударили дъното. Кокала ме прихвана под ръка и измърмори под нос нещо за неваляшки.

– Да бе, неваляшка. Неваляшките се клатушкат, но не падат. А аз... – Докато се доберем до стълбичката на самолета, Кокала кажи-речи ме носеше. – Онзи тип ме изигра... бях му като пешка в партия шахмат. А хлапетата използва като примамка. – Губех способността си да разсъждавам ясно. Главата ми сякаш беше пълна с памук. – Ти защо чак сега ми казваш за него?

Кокала сви рамене.

– За някои неща е по-добре да не се говори.

Може да беше заради огнестрелната рана. Или заради изтощението. Или ми беше писнало злото да ме надвива. А може би казах следващото, защото имах нужда да чуя истината. Така или иначе думите се изстреляха от устата ми, преди да съм помислил за последствията:

– Като за Мари?

Той въздъхна издълбоко.

– Различно е.

Знаех, че думите ми са го хванали неподготвен и са го засегнали. Исках да си ги върна, обаче сребърните куршуми летят само в една посока, след като напуснат дулото. Затова го погледнах в очите.

– Може и да си убедил сам себе си, но мен не си. Да знаеш.

Издигнахме се на четиресет хиляди фута и аз се унесох в неспокоен сън, будех се през няколко минути, мис­лите ми се препъваха. Кокала помогна на медицинската сестра да смени превръзките на ръката и на крака ми, пос­ле се настани удобно и си сипа винце. Когато най-сетне отвори уста да каже нещо, усетих дъха му по лицето си.

– Знам – каза. Отпи от виното, загледан в лунноснежната Монтана. – Мисля за това всеки божи ден.