В богатство и в бедност

1.

Юджиния Уорд прекара сутринта, преглеждайки внимателно сметките си, които ѝ причиняваха тревога и безсъние през последните осемнайсет месеца, още от началото на пандемията. Тя беше висока, слаба, руса жена, сериозна и отлично подготвена модна дизайнерка. Въртеше бизнес от трийсет и три години. Докато проверяваше сметките, Юджиния си записваше в жълт бележник нещата, които искаше да промени. Можеше да съкрати някои от режийните разходи и да се лиши от други, ако ѝ се наложеше. Процесът беше дълъг и муден, тъй като полагаше всички възможни усилия да задържи бизнеса си на повърхността. Беше разведена и имаше пет деца, две от които още издържаше. Беше създала компанията си преди четиринайсет години, тъкмо когато навърши четиресет. Произвеждаше елегантни и луксозни вечерни тоалети и булчински рокли. Масова продукция, която обаче се доближаваше до висшата мода. Тоалетите ѝ бързо се утвърдиха сред най-изисканите модни марки в Европа и САЩ. Година след откриването на магазините си, Юджиния добави и своята колекция от висша мода вечерни и булчински рокли и така мечтата ѝ бе осъществена. Творенията в нейните ателиета се изработваха по поръчка, изцяло на ръка, от обучени в Париж шивачки. Също като някои от най-известните френски дизайнери, сега тя създаваше и масова продукция, и висша мода. Ръчно изработените ѝ рокли се поръчваха и пробваха в първокласните ѝ частни салони. Преживяването беше прекрасен спомен за клиентките ѝ.

Бизнесът ѝ постигна неимоверен успех и, за всеобщо учудване, Юджиния успя да се разплати с инвеститорите си само след пет години. Радваше се на лоялна клиентела по света и получи няколко предложения да продаде компанията си, но ги отхвърли. И двете страни на бизнеса бяха златна мина, а и тя обичаше работата си и участваше дейно в нея. Тоалетите от висшата мода се изработваха с етикет „Принцеса Южени“, а масовата продукция носеше просто името ѝ – „Юджиния Уорд“.

Като уважаван американски дизайнер тя показваше колекциите си от масова продукция на ревютата на Седмицата на модата в Ню Йорк през февруари и септември. Изисканите ѝ тоалети от висшата мода се появяваха на ревютата в Париж през януари и юли. Магазинът ѝ за готови рокли се намираше на Медисън Авеню в Ню Йорк. Над него се помещаваха ателиетата за висша мода, където клиентките пробваха специално изработваните за тях тоалети. Юджиния имаше и офис на Седмо Авеню, където приемаше поръчките за масова продукция. Магазинът ѝ в Париж се намираше на авеню „Монтен“, а над него беше службата за поръчки в Европа. Бизнесът беше безукорно ръководен и изключително печеливш. Докато пандемията не се стовари върху него като бомба. Целият свят бе подлаган неколкократно на карантина. Светските събития, дори скромните вечери, бяха отменени, както и сватбите във висшето общество. Нито една жена никъде по света не облече вечерна рокля в продължение на почти две години. Елегантните събирания и тоалети просто изчезнаха. Юджиния беше една от най-известните и търсени дизайнерки в модния бизнес и наливаше по-голямата част от приходите си обратно в компанията, но за един миг се превърна в отживялост. Сега жените носеха спортни екипи, джинси и анцузи, домашни пантофи и маратонки и якета вместо сатенени вечерни манта. Бижутата, съответстващи на вечерните тоалети, седяха в сейфове у дома или в банката, а календарите с ангажиментите на светските дами бяха празни.

Юджиния не се изкачи на върха случайно. Баща ѝ я потикваше да учи право, а майка ѝ смяташе, че би трябвало да завърши история на изкуството и да работи в Лувъра в Париж или в музея „Метрополитън“ в Ню Йорк. Родителите ѝ бяха сериозни, консервативни и добре образовани хора от уважавани семейства. Майка ѝ бе учила във „Васар“ – частен колеж за изкуства, а баща ѝ – в „Йейл“. Майка ѝ никога не бе работила. Играеше бридж, участваше в благотворителни комитети и се грижеше за образованието и възпитанието на единствената си дъщеря. Родителите ѝ бяха чудесни хора. Баща ѝ работеше като директор на нюйоркска банка и двамата произхождаха от солидни, но не много богати фамилии. Майка ѝ имаше магистърска степен по ренесансово изкуство от Колумбийския университет. Хобито ѝ беше да рисува натюрморти и пейзажи в стила на Старите майстори. Стените на апартамента на Парк Авеню, където Юджиния израсна, бяха покрити с произведения на майка ѝ.

През целия си живот Юджиния изпитваше страст към модата и се вълнуваше от нея, особено от бляскавите тоалети, създадени за кинозвезди и известни жени. Мечтата ѝ беше тя да прави такива тоалети. Родителите ѝ смятаха мечтата ѝ за недостойна, незначителна и несериозна, но не ѝ попречиха.

Майка ѝ се опита да насочи творческите ѝ стремежи към по-стойностна кариера, а баща ѝ вярваше, че от нея ще излезе отличен адвокат и се мъчеше да я убеди да учи право. Но страстта на Юджиния към модата нямаше граници. Тя вечно скицираше модели и се въодушевяваше от историята на модата и великите дизайнери и във Франция, и в САЩ. Когато стана на шестнайсет, уши за майка си вечерна рокля, вдъхновена от дизайн на Кристиан Диор от 1950 година. Майка ѝ искрено се изненада, а роклята ѝ прилегна идеално. Дори родителите ѝ не отричаха, че Юджиния притежава талант, макар да копнееха да го насочи в по-интелектуална посока. Но тя искаше само да създава красиви дрехи и да превръща обикновените жени в кинозвезди. Като малка, шиеше дрехи за куклите си. В колежа Юджиния ги превърна в арт проекти и ги засне на видео. Прекарваше часове в шиене на рокли за куклите и приятелките си от училище. Просто беше луда на тема мода.

Твърдата ѝ решимост да работи в модния бизнес беше причината за първия ѝ сериозен конфликт с родителите ѝ. Преди това връзката между тях беше силна, лесна и хармонична. Майка ѝ се обличаше добре, но не се интересуваше особено от мода.

След безкрайни спорове и сълзи накрая те се предадоха и Юджиния се записа в колежа по дизайн „Парсънс“, а после в нюйоркския университет. В чест на майка ѝ втората ѝ специалност беше история на изкуството. Тя се дипломира с почести, оглавявайки по успех випуска, и това успокои родителите ѝ за известно време.

След като завърши, Юджиния изкара стаж в ателието за висша мода на Валентино в Италия, а после работи за „Диор“ в Париж две години, отначало в отдела за готови дрехи, а по-късно попадна в светая светих на висшата мода. Това беше върхът на ученето ѝ в Париж.

Юджиния се върна в Ню Йорк след работата си в „Диор“ и на двайсет и четири бе наета от Оскар де ла Рента. Тя бързо се издигна до главен дизайнер и остана при него шестнайсет години, преди да създаде своя компания с благословията на бившия си шеф. Той беше неин съветник и наставник, а тя го уважаваше повече от всеки друг мъж на света, освен баща си. Оскар я смяташе за изключително талантлива и никой не оспорваше мнението му, дори критиците, които я обожаваха и рядко не одобряваха работата ѝ. Твърдяха, че била „вдъхновяваща“ и притежавала безспорен талант за създаването на най-бляскавите тоалети през последните трийсет години. Но сега никой не желаеше изисканите ѝ творения, тъй като нямаха къде да ги облекат. Юджиния знаеше, че клиентките ѝ евентуално щяха да се върнат, когато пандемията свършеше, но засега нямаше за кого да твори. Хората бяха потиснати и травмирани след година и половина карантина и страх за живота им в свят, който се сриваше около тях.

Жените, които носеха роклите на Юджиния и не се притесняваха от високите им цени, избягаха във вилите си в провинцията и повечето бяха все още там. Ню Йорк пустееше вече цяла година. Сега започваше да се съвзема бавно, но една трета от магазините все още бяха затворени. Магазини, процъфтявали в продължение на десетилетия, фалираха. Ако времето беше хубаво, облечени в джинси хора ядяха по терасите на обикновените ресторанти. А ако беше лошо – си седяха у дома. Повечето от клиентите на Юджиния се криеха в Кънектикът, Лонг Айланд или по-елитните райони на Ню Джързи, където имаха огромни имения с конюшни. Клиентките ѝ от Париж обитаваха замъците си в Нормандия. Англичанките се установиха в провинциалните си имения и дори тези, които устройваха тайно приеми в домовете си, не го правеха в бални рокли и смокинги. Вече нямаше дебютантски балове и танци, нито приказни сватби. Седмицата на модата беше отменена през последните две години, ревютата бяха виртуални, а плановете за предстоящите сезони – все още несигурни и неясни. Големите събирания бяха строго забранени. Юджиния не затвори магазините си в Ню Йорк и Париж и остави там по един-двама служители. Но нямаше клиенти, а разходите я смазваха. Едва се задържаше на повърхността и не искаше да загуби всичко, което бе изградила. Издръжката и образованието на петте ѝ деца, плюс наглия ѝ съпруг и разводът, ѝ излизаха ужасно скъпо. Тя харчеше цяло състояние за наеми, заплати и луксозни платове, както и за ревютата четири пъти годишно, и всички тези неща поглъщаха намалелите ѝ приходи. Докато парите се изливаха в касите, нямаше проблеми, но продажбите замряха. Пандемията задушаваше бизнеса и унищожаваше състоянието ѝ. Но тя беше твърдо решена да се задържи в бранша.

Седмицата на модата в Ню Йорк щеше да се състои след месец, в началото на септември, точно след Деня на труда. Борейки се за оцеляване, Юджиния смело опита нещо различно. Прегледа всички платове в склада, подбра няколко топа и започна да изработва изящни блузки от сатен, коприна и дантела, които клиентките ѝ можеха да носят с джинси и клинове. Създаде луксозни наметки и двулицеви кашмирени манта с фантастични украси, които пазеше от години само за вечерни тоалети. Тя се мъчеше да повдигне настроението на клиентките си и да им предостави бляскави и интересни дрехи, които да направят живота им не така унил и да ѝ помогнат в бизнеса. Не можеше да сложи обичайните си високи цени, но всичко помагаше. Поръча пухени якета масова продукция и ги обогати с копринени подплати и специални френски закопчалки. Захвана се и с джинси, които украси с фалшиви скъпоценни камъни, златни пискюли, перли и пъстри мъниста, превръщайки всеки чифт в уникална творба. Продаваше ги за по пет хиляди долара, някои дори по десет, и клиентките ѝ ги разграбваха енергично. Закупи топове дънков плат и уши костюми. Освободи шивачките си, които сега седяха у дома и получаваха помощи за безработни. Междувременно продаваше вече изработените дрехи. А сега създаваше необичайна колекция за пролетно-летния сезон за Седмицата на модата, с бели джинси, украсени с перли и скъпоценни камъни. Храбро усилие да запази бизнеса, който едва се крепеше от месеци. Използваше материалите от складовете си, за да не харчи пари за нови покупки. Опитваше се да внимава и да твори доколкото може.

Самата тя носеше същите дрехи като клиентките си. Обличаше се с джинси и анцузи. Забеляза, че в най-тежкото си състояние на духа се чувстваше по-добре, когато носеше пъстри дрехи. Сега правеше анцузи в ярки цветове, които я караха да се усмихва, когато ги погледнеше. Надяваше се, клиентките ѝ също да им се радват. Тези дрехи бяха съвсем различни от традиционния ѝ дизайн и висша мода, но отчаяните времена налагаха отчаяни мерки. В действителния живот модата се сви до немислими мащаби, но пък носенето на грозни дрехи беше още по-потискащо. Трябваше да има златна среда, която да посрещне настоящите нужди на клиентите, и Юджиния възнамеряваше да я открие. Нямаше да тормози хората с високи цени за ежедневната си колекция, освен за уникалните, ръчно изработени дрехи, които бяха с изключително високо качество, едва ли не безценни, тъй като бяха ушити от самата дизайнерка. Сега тя шиеше много на ръка, а това определено струваше доста пари. Но искаше творенията ѝ да подобряват настроението и да изпълват с щастие и надежда хората, които ги купуваха. Всяка дреха беше уникална. Изглеждаха скъпи и някои наистина бяха, но други – не.

Юджиния държеше клиентките ѝ да им се наслаждават. Времената бяха странни и тя нямаше представа как щеше да се приеме колекцията ѝ. Критиците можеха да я оплюят, но тя трябваше да направи нещо, а и бе родена да твори. Дори украси едно горнище на анцуг с малки перца. Получи се произведение на изкуството, а не само проста дреха. За нея модата беше форма изкуство, също като музиката, балета и живописта. А телата на хората бяха платната ѝ. Беше почти готова за ревюто след Деня на труда и през август реши да си почине и да прекара известно време с децата си. Петте ѝ пораснали деца бяха центъра на света ѝ и най-голямата ѝ радост.

Тя вярваше, че би могла да има всичко – съпруг, семейство, деца и процъфтяваща кариера, която в нейния случай издържаше всички тях през последните трийсет години. Три от децата ѝ се справяха сами сега: най-голямото дете и единствен син, Стефано, средната ѝ дъщеря, Дафни, и най-малката, София, независима душа, която смяташе, че модата се определя от излишъците, изпаднали от складовете на армията. Другите ѝ две дъщери, Елоиз и Глория, не можеха да живеят от заплатите си, затова тя ги подпомагаше. И двете бяха ниско заплатени и тя беше обезопасителната мрежа под тях. Децата ѝ бяха на възраст от двайсет и шест до трийсет и една. Те бяха нейните шедьоври и тя не можеше да ги разочарова с фалит. Разчитаха на нея, а тя се опитваше да им дава добър пример и да докаже, че усърдната работа дава отлични резултати.

Юджиния се страхуваше да не ги разочарова по време на пандемията. Жестоките вълни на ковид почти пометоха зашеметяващия ѝ успех и живота, който бе създала за семейството си и за себе си. Тя се държеше засега, но страховете ѝ нарастваха всеки път, когато преглеждаше сметките си. Отчаяно се мъчеше да намери начин да запази компанията си, докато нормалният живот се завърне. Парите ѝ свършваха, но тя бе твърдо решена да не загуби бизнеса си.

Напоследък започваше да обмисля дали да не привлече инвеститори, както бе направила в самото начало, за да се задържи. Имаше четирима солидни и лоялни инвеститори, когато създаде бизнеса, и не ги бе разочаровала. Тогава продуктите ѝ се продаваха отлично, но как можеше да убеди някого сега колко важни бяха скъпите вечерни рокли, когато никой нямаше възможност да ги облече. Това положение можеше да продължи години, ако учените не успееха да се справят с пандемията. Нещата се подобриха значително с ваксините, но никой не можеше да отрече, че все още има опасност и пандемията не е приключила. Юджиния трябваше да оцелее. Беше убедена, че кошмарното заболяване щеше да изчезне някой ден, също както Испанския грип, изпарил се в мъглата. Но след всичко преживяно дали жените все още щяха да желаят вечерни рокли? Дали някой щеше да се интересува от мода?

Двама от четиримата ѝ инвеститори бяха починали. Един се завърна в Китай и се пенсионира, а бизнесът на четвъртия също пострада тежко. Никой от тях вече не беше потенциален партньор.

Но пандемията повлия благотворно в някои отношения. Опасността от нея върна хората към основните ценности и им напомни колко важно беше семейството. Някои от клиентите на Юджиния опознаха децата си, с които преди бяха прекарвали твърде малко време. През първата година на пандемията нямаше какво да се прави вечер. Хората си говореха, радваха се на близостта си, помагаха на децата си с домашните по интернет и ходеха на разходки. Намалиха темпото след дивото препускане в продължение на години и надпреварата да са най-големите, най-богатите, най-бързите. Сега си седяха у дома и не се нуждаеха от вечерни рокли, та дори и от по-семпли. Мъжете се обличаха като дървари през зимата и като къмпингари през лятото, а жените – като ученички. Нямаше изискани прически, а бижутата бяха прибрани в сейфовете. Тя ги беше обличала за предишния им живот, а не и за този, който водеха сега. Надяваше се предстоящото ѝ ревю да промени това. Нямаше представа как щяха да реагират модните критици и се страхуваше, че можеха да нанесат последния смъртоносен удар върху бизнеса ѝ. Не беше нужно много. Бяха ѝ останали малко пари от значителното състояние, което бе натрупала. Повечето бяха вложени обратно в компанията, а останалите – похарчени за децата ѝ. За кого другиго можеше да харчи? А и разводът ѝ се бе отразил тежко преди ковида. Искаше да е справедлива към съпруга си, но той непрестанно я притискаше за още и още. Юджиния не желаеше ожесточена битка и лоша реклама в пресата. Бившият ѝ съпруг само взимаше и не даваше абсолютно нищо в замяна. Той се бе възползвал от успеха ѝ, макар да не бе допринесъл с нищо за него.

Понякога Юджиния плачеше нощем в леглото си от страх за бъдещето. Не бе изпитвала подобни чувства от времето, когато родителите ѝ починаха в рамките на една година, а тя беше млада жена с пет малки деца. Но тогава имаше Умберто, бившия ѝ съпруг, и хранеше илюзията, че той винаги ще е до нея. Тя се плашеше и от развода, въпреки че беше стожерът, който поддържаше семейството. Беше получила скромно наследство от родителите си и от бабите и дядовците си, но парите свършиха точно когато бизнесът ѝ започна да се развива. Не виждаше светлина на хоризонта. Знаеше, че тя е някъде там, в най-черния мрак преди разсъмване. Трябваше да я открие скоро, преди корабът, който бе построила с двете си ръце, да се разбие в скалите. А това щеше да се случи, ако не направеше нещо радикално. Беше сигурна. Но просто не знаеше как да действа. Нямаше с кого да се посъветва или поне да поговори. Ковид, карантината и ограниченията я отделиха от приятелите ѝ. Повечето ѝ познати напуснаха града и живееха изолирано в провинциалните си къщи. Никога преди не се бе чувствала толкова самотна. Нямаше партньор, децата ѝ бяха пораснали, а бизнесът ѝ се проваляше и парите свършваха.

Всичко, което някога бе вършила, изглеждаше предопределено от съдбата, част от план, изпълняван последователно. Едно нещо свършваше, друго започваше. Първият ѝ стаж, работните ѝ места, бизнесът ѝ. Юджиния се запозна с бъдещия си съпруг, докато стажуваше при Валентино в Италия. Той беше италиански принц, потомък на кралския двор във Флоренция още от времето, когато Италия е била разделена на малки княжества. Умберто беше най-елегантният и чаровен мъж с аристократичен произход, а и най-красивият. Той я накара да се почувства като Пепеляшка. Свенлива от дете и попаднала в чужда страна, тя никога не бе срещала човек като него. Невинна и наивна, не осъзнаваше собствената си красота и сила и вярваше само в моделите си. Юджиния беше доверчива, талантлива и млада, а Умберто бе обигран в тези неща. Тя беше само на двайсет и една, когато се запознаха на бал във Венеция. Колега от ателието на Валентино я бе завел на бала. Мястото беше най-фантастичното, което някога бе виждала – палацо от петнайсети век, осветено от безброй свещи. Умберто я подхвана, когато тя се спъна в роклята, изработена от самата нея. Не бе имала достатъчно време да довърши подгъва и го бе залепила, както правеха понякога с манекенките, когато някоя дреха не беше довършена преди ревюто. Умберто бе впечатлен от невинността, уязвимостта и естествената ѝ красота. Той беше на четиресет и пет, един от най-желаните мъже в Италия. Излъчваше чар и аристократичност. Нейните дискретни, консервативни и почтени родители принадлежаха на съвсем различен свят. Струваха ѝ се скучни и безлични в сравнение с Умберто. Той беше толкова бляскав! Юджиния се чувстваше като принцеса от приказка, когато беше с него, а той вече бе предусетил, че талантът, страстта и енергията ѝ щяха да я изкачат на върха. Имаше безпогрешен инстинкт за хората и ползата, която можеше да извлече от тях. Умберто живееше в Рим и я взе под крилото си, което ѝ се стори ласкателно и вълнуващо. Водеше я по приеми из цяла Европа и я запознаваше с хора, за които само бе чела и дори не бе мечтала да срещне. Той имаше репутация на плейбой, който излизаше с манекенки и кинозвезди, както и с богати млади жени с титли. Притежаваше неотразим чар, но нямаше и стотинка. За сметка на това я увери в непоклатимото си убеждение, че един ден тя ще стане прочута, което ѝ се струваше абсурдно. Юджиния искаше да създава красиви модели, но не търсеше слава.

Родителите ѝ не одобриха Умберто, защото никога не бе работил. Той просто „свързваше“ различни хора, събираше ги по изключително елегантен и фин начин и им помагаше да си купят къщи, да посетят известни бижутери, да наемат или да си купят яхта. Получаваше комисионна за всяка сделка и го правеше толкова деликатно, че на никого дори не му идваше наум да възрази срещу огромните суми, които всъщност взимаше. Той беше от онези специални европейци, при които титлата беше в непрекъснат оборот и му докарваше сериозни доходи, особено когато тази титла беше „принц“. Умберто притежаваше талант да измъква парите от джобовете на хората безболезнено и мигновено. Родителите на Юджиния не смятаха, че заниманията му са почтени. Баща ѝ го нарече „мошеник“, какъвто той всъщност не беше. Умберто не беше нечестен, а просто хитър, алчен и чаровен. Напомняше фокусник, чиито трикове всеки харесва и гледа с възхищение. Хората получаваха това, което искаха, а и той също.

Въпреки възраженията на родителите си, Юджиния се омъжи за него по-малко от година след като се запознаха. Той я последва в Ню Йорк, за да сключат брак там. Сватбата им беше скромна, пропорционална на недоволството на родителите ѝ, и така тя стана принцеса. По-късно, винаги се чудеше защо Умберто се бе оженил за нея. Парите ѝ взеха бързо да се изпаряват в ръцете му. След сватбата тя започна работа в „Диор“ в Париж и той нямаше нищо против. Беше абсолютно сигурен, че талантът на жена му щеше да доведе до страхотен успех. Юджиния се радваше, защото обичаше работата си и учеше неуморно всичко, което впоследствие щеше да внесе в собствените си модели като техники във висшата мода. Колегите ѝ също виждаха потенциала ѝ.

Умберто ди Сан Бенедето беше страстен мъж и Юджиния бе лудо влюбена в него. Тя забременя три месеца след венчавката и това смаза надеждите на родителите ѝ, че дъщеря им ще се осъзнае, ще прозре истинската същност на мъжа си и ще анулира брака им. Юджиния беше млада и здрава, трудеше се неуморно през деня, а вечер скиташе със съпруга си по приеми и танци. Синът им Стефано се роди на първата им годишнина. Юджиния беше на двайсет и три, а Умберто – на четиресет и седем, безкрайно горд с първородния си син и наследник. Той не можеше да даде на сина си нищо освен титлата, която означаваше много за него, но не и за Юджиния. За нейно учудване живееха във великолепен апартамент в Седми арондисман. Приятел на Умберто му го беше отстъпил безплатно за ползване в замяна на някаква услуга. Жилището вървеше дори с две прислужници, които се грижеха и за бебето. Юджиния обичаше бляскавия живот, осигурен ѝ от Умберто, и изкарваше достатъчно, за да се издържат между „комисионните“ му. Никога не разполагаха с много пари, но благодарение на връзките си той винаги успяваше да им гарантира луксозен живот. Родителите на Юджиния продължаваха да се възмущават от действията му.

Преместиха се в Ню Йорк, когато Стефано стана на годинка. Баща ѝ почина внезапно, а майка ѝ се разболя тежко и Юджиния искаше да е близо до нея. Вече беше бременна с второто им дете, Елоиз. Юджиния си намери работа. Назначи я Оскар де ла Рента, който бе забелязал таланта ѝ. Майка ѝ почина от мъка по загубата на баща ѝ седмици след раждането на Елоиз. Мъката се смеси с радостта. Бебето беше красиво, с изящните деликатни черти на майка си и аристократичната кръв на баща си. Умберто отново изпита силна гордост, а тя изкарваше достатъчно, за да си позволят бавачка.

Затова и не напусна отлично платената си работа при Оскар де ла Рента, когато Елоиз се роди. Не можеше да си го позволи. Умберто бързо си създаде доходоносните връзки, които имаше в Париж, и ги използваше умело. Семейството редовно се наслаждаваше на луксозни къщи в Палм Бийч, предоставени им безплатно за ваканциите, пътешествия до Бахамите с яхти и до Европа с частни самолети, безплатни тоалети и хотели. Заплатата на Юджиния ги издържаше, заедно с полученото от родителите и бабите ѝ наследство. Умберто се кефеше на помпозния живот, а Юджиния се справяше с всичко – две малки деца, натоварена работа и светски сбирки почти всяка вечер. Бавачката ѝ помагаше за децата, но животът ѝ не беше лесен. Тя прекарваше колкото се може повече време с децата. Би искала да е с тях дори повече, но трябваше да се съобразява с мъжа си. Когато настояваше да си остане у дома, той излизаше сам, почти всяка вечер в смокинг. Юджиния все още беше омагьосана и лудо влюбена в него. Умберто беше небрежен в сексуалния им живот и тя забременя отново, когато Елоиз бе на три месеца. Дафни се появи девет месеца по-късно. Стефано и Елоиз приличаха на руси ангелчета, а Дафни беше красиво тъмнокосо бебе. Юджиния се върна на работа само след месец. Активният им светски живот продължи, въпреки че тя едва се справяше заради грижата за трите деца и за отговорната си служба при Оскар де ла Рента. Модната преса я бе забелязала, а Оскар се отнасяше изключително мило с нея – позволяваше ѝ да блести. Юджиния роди още две бебета след Дафни, Глория – година по-късно, а после и София – само след десет месеца. В рамките на пет години, тя роди пет бебета, стана главен дизайнер на Оскар, а беше само на двайсет и осем, с несекващо желание за работа. По някакъв начин успяваше да издържа семейството и се справяха.

По времето, когато София се роди, живееха в Ню Йорк от четири години, и Умберто изпитваше носталгия по Европа. Той започна да пътува все по-често по балове в Италия, сватби в Париж, лов и езда в Англия с приятелите си. От време на време се прибираше у дома при съпругата си, но бързо изчезваше отново. Не отделяше никакво време на децата и съвсем малко на нея. Юджиния прекарваше уикендите с тях, след като бе работила здраво цяла седмица, а това отегчаваше съпруга ѝ. Той харесваше идеята за деца, но не и отговорността. Обичаше да се хвали с тях, когато бяха чисти и облечени красиво в елегантните дрехи, които Юджиния им изработваше, стига да разполагаше с време. Те приличаха на малкия принц и принцеси, каквито бяха, но понякога тя се чудеше дали Умберто въобще ги различава. Той се гордееше с тях, но не ги познаваше.

Годините минаваха бързо. С малкото пари от наследството и заплатата си, Юджиния записа децата в най-добрите частни училища в Ню Йорк. Животът ѝ представляваше непрестанна надпревара с времето. Накрая Оскар, приятелят и наставникът ѝ, я окуражи да намери инвеститори и да започне собствен бизнес. Той стана един от инвеститорите, тъй като вярваше в нея и бе наясно с бремето ѝ, сама с пет деца и вечно отсъстващ съпруг. Оскар бе срещал принца по доста приеми по света и бе наясно какво става. Юджиния вече подозираше, че Умберто ѝ изневерява, но нямаше смелост да го попита, а и наистина не искаше да знае. Децата се нуждаеха поне от илюзията за баща, а тя не желаеше болезнен и срамен развод, нито пък бе готова да остане сама. Най-после бе осъзнала това, което не бе разбирала преди. Светските дами, с които мъжът ѝ бе заобиколен, бяха видели, че той е използвач, и никоя не бе пожелала да се омъжи за него. Умберто бе имал нужда от момиче като нея, за което да се ожени. Беше предусетил успеха ѝ, а тя бе последвала чаровния принц със звезди в очите. Трудеше се усърдно, за да удовлетвори желанията му, но вече не беше наивна.

Преди четиринайсет години, когато напусна ателието на Оскар, Юджиния се бе подготвила толкова старателно, че компанията ѝ постигна светкавичен успех. Само след година, тя откри отдела за висша мода. Оскар беше първият от инвеститорите ѝ, чийто пари бяха върнати бързо. Тя беше изключително благодарна за всичко, което бе направил за нея. Никога нямаше да успее да се справи без помощта му. Оскар назначи друг талантлив дизайнер на мястото ѝ и двамата останаха добри приятели.

Умберто се появяваше на официалните ѝ приеми и откривания, но нищо повече. Вече почти не се виждаха. Бракът им не функционираше. Съпругът ѝ бе по-скоро гостенин, при това нередовен. Юджиния не му изневеряваше. Не проявяваше интерес към връзките, нито разполагаше с време и енергия за това. Децата и бизнесът заемаха цялото ѝ внимание. Бракът им беше само по документи и това идеално уреждаше мъжа ѝ. Юджиния си бе изпълнила предназначението и му бе предоставила желания от него живот.

След раждането на София, физическото привличане между тях изчезна напълно. Юджиния започна да чува за изневерите му и това сложи край на любовта ѝ. Тя не можеше да се справи с повече от пет деца, нито да си го позволи. Умберто вече пътуваше непрестанно и прекарваше повече време в Европа, отколкото в Ню Йорк. Твърдеше, че не се чувствал у дома в Щатите, въпреки че имаше много приятели тук. Но пък жените, които преследваше, бяха най-вече в Европа.

Четири години след като Юджиния създаде бизнеса си, Умберто поиска развод. Сърцето ѝ не бе разбито, но тя почувства тъга и разочарование, че съпругът ѝ не се бе оказал на висота. Бяха женени от двайсет и две години. Времето бе отлетяло неусетно.

Вече бяха изминали десет години от развода. Юджиния му плати по-малко от огромната сума, за която съпругът ѝ настояваше, но все пак повече, отколкото трябваше. Той искаше половината от бизнеса ѝ, но тя отказа категорично. Умберто нае агресивен адвокат и се бори ожесточено. Беше на шейсет и осем години, нямаше пари и професия, и твърдеше, че е прекалено стар, за да работи. Съдията се съгласи. Умберто не притежаваше нито умения, нито образование. Цял живот се бе възползвал от връзките си, както и от съпругата си. Юджиния знаеше, че никога не би могла да си възстанови астрономическата сума, която му бе дала при развода, но по онова време бизнесът ѝ бе солиден, тя бе успяла да се разплати с инвеститорите си и можеше да издържа и себе си, и децата, докато пораснеха.

Избухването на пандемията уплаши света и клиентките ѝ престанаха да си купуват вечерни рокли. Никой не би могъл да предвиди това, нито дори да си го представи. Основната част от доходите ѝ пресъхна и Юджиния нямаше начин да си възстанови загубите. Но бе твърдо решена да се задържи на повърхността и отново да се изкачи на върха. Никога не се страхуваше от усърдна работа.

Дочу, че Умберто живеел като принц в Италия и се зачуди дали той се издържаше от нови комисионни или от остатъка от сумата, която му бе изплатила. Той посещаваше децата веднъж или два пъти годишно, водеше ги по бляскави вечери и винаги беше очарователен и забавен. Превръщаше срещите им в приключения, а после изчезваше, докато тя управляваше сериозен бизнес и се грижеше за пет деца, които почти не познаваха баща си. Беше прекалено деликатна, за да го оплюва пред децата, а и не искаше да ги разстройва, но от години не изпитваше абсолютно никакво уважение към него. Баща ѝ се бе оказал прав. Умберто беше хитър мошеник, който ловко постигаше целите си. Юджиния се съмняваше, че той изобщо някога я бе обичал. За него тя беше просто златна мина. Любовта ѝ беше минало и Юджиния отдавна не изпитваше чувства към него. Сега Умберто беше на седемдесет и осем години. Двамата имаха дълга история заедно и деца, за които тя му беше благодарна. Съжаляваше само за астрономическата сума, която му бе платила, особено след като пандемията се отрази така пагубно на бизнеса ѝ. В момента тя можеше да мисли само как да спре постоянното изтичане на пари и да си върне финансовата стабилност. Сигурно имаше начин и тя бе твърдо решена да го открие.

Юджиния поседя зад бюрото си за момент и се замисли върху цифрите, които бе проучила за пореден път. Щеше да води децата на почивка за седмица, както правеше всяко лято. Беше наела голяма къща и няколко по-малки вили в Ист Хамптън. Посети имота през февруари и отдели необходимата сума. Ваканцията щеше да е подарък за всички тях. Заминаваше за Ист Хамптън вечерта, а децата щяха да пристигнат на другия ден.

Дафни и съпругът ѝ Филип Брук имаха прекрасно имение в Саутхамптън, което той бе наследил от родителите си. Дафни тръгна по пътя на майка си и преди четири години се омъжи за човек, който беше двайсет и две години по-стар от нея. Но Филип по нищо не приличаше на Умберто. Беше солиден като скала, отговорен и мил човек, отличен съпруг и баща, наследил огромно състояние, което бе увеличил с кариерата си в инвестиционното банкиране. Филип бе осигурил на жена си начин на живот, какъвто никое от другите деца на Юджиния нямаше. Но Дафни се справяше отлично. Беше прекрасна съпруга и любяща майка на тригодишния им син Тъкър. Юджиния знаеше, че никога нямаше да ѝ се наложи да се тревожи за нея. Дафни беше разумна, интелигентна, отговорна и добра жена, която радваше хората около себе си.

Юджиния обаче се тревожеше за другите си четири деца. Никое от тях не беше в прекрасното положение на Дафни и едва ли някога щеше да бъде. Богатства като това на Филип се наследяваха, а не се трупаха.

Юджиния се надигна от бюрото, изключи компютъра и напусна кабинета. Все още ѝ предстоеше да си събере багажа, преди да подкара към Ист Хамптън вечерта. Тя очакваше с нетърпение седмицата с децата си. Проблемите ѝ в бизнеса можеха да почакат, докато тя беше във ваканция. А седмица преди уикенда за Деня на труда щяха да се съберат отново, за супер скъпата сватба на Глория, която планираха от година, докато чакаха ковидът да отшуми. Времето най-после настъпи и всичко изглеждаше безопасно. Глория се омъжваше за млад лорд от Англия, който също като Умберто, беше беден аристократ. Джофри и Глория бяха писатели. Глория работеше и в издателство в Лондон, за да се издържа. Юджиния не одобряваше Джофри, но Глория го харесваше, а животът си беше неин. Беше на двайсет и седем. Двамата щяха да долетят от Лондон, с платени от Юджиния билети, тъй като в противен случай не можеха да си позволят пътуването.

Тя влезе в салона за висша мода. Мина покрай магазина и видя единствената продавачка, която все още работеше, макар да нямаше клиенти. Юджиния ѝ махна, а момичето се усмихна в отговор.

Измина енергично двете пресечки до апартамента си на Пето Авеню. Напоследък се чудеше дали да го продаде, ако бизнесът ѝ не се съвземеше. Очакваха я прекалено много промени. Опита се да не мисли за това, а да се съсредоточи върху предстоящата седмица. Никое от децата ѝ нямаше представа колко уплашена беше майка им. Юджиния винаги бе демонстрирала сила и спокойствие. Никой не би си и помислил за паниката, която я заливаше нощем, нито за тегобата от това, че носеше бремето съвсем сама. Но те бяха нейните деца и тя смяташе, че трябва да е силна заради тях, или поне да изглежда така. Нямаше търпение да се добере до Ист Хамптън и да си почине. Надяваше се всичко да мине гладко, но през последните осемнайсет месеца бе научила, че нищо никога не е сигурно. Всичко в живота, и добро и лошо, беше непредвидимо.