Алхимия на тайните

Фолклор 517

Всичко започна с шепот, който дочу, докато чакаше на опашката в едно кафене, история, на която вероятно не биваше да обръщаш внимание. Но слухът се загнезди в главата ти като досадна песен, глождеше те като неразгадана загадка. Докато най-накрая те доведе тук. На паркинг, който очевидно не се съобразяваше с прогнозата за времето.

Казали бяха, че тази вечер небето ще бъде безоблачно и обсипано със звезди, но усещаш как дъждът барабани по пръстите на краката ти. Вали на едри капки, докато тичаш по асфалта по сандали. Около теб уличните лампи примигват в електрически хор, съпровождащ жвакащите ти стъпки.

Не си се задъхала, но забавяш крачка, спираш под навес. Думите ОЧАКВАЙТЕ СКОРО пламтят с червени печатни букви и хвърлят неонови отблясъци върху старомодна каса, облепена с избелели плакати за отдавна отминали прожекции. Името на Вероника Лейк е изписано най-отгоре на плакат с избледнели жълти букви, а от друг ти се усмихва черно-бялата Лорета Йънг. Плакатът с Лорета е за филма „Незабравима нощ“ и ти се надяваш, че тази вечер ще е точно такава.

Не знаеш със сигурност дали слуховете са верни, но почти очакваш да попаднеш в заешка дупка, когато прекрачваш прага на киното и влизаш във фоайето.

Вълнението ти придава допълнителен блясък на всичко. Отдясно има редица лъскави монетни телефони в кабинки от полирано дърво и стъкло. Никога не си виждала толкова много на едно място. Почти се изкушаваш да ги снимаш, но не го правиш. А и не би могла, дори да искаше. Телефонът ти вече не работи, макар все още да не го знаеш. Изведнъж вниманието ти привлича старият щанд за лакомства от лявата ти страна, където прахът навява носталгия, и почти не забелязваш олющената позлата на украсата в стил ар деко с геометрични фигури на слънца и скачащи делфини.

На табелата отгоре пише:

Пуканки – 10 цента

Пуканки с масло – 15 цента

Цигари – 25 цента

Не си имала представа, че в кината са се продавали цигари, но за миг долавяш мириса на цигарения дим и пуканките. Можеш почти да усетиш и вкуса на маслото. Ала не се застояваш във фоайето. Има само една зала – една прожекция, – която искаш да намериш, и тръгваш право към нея.

Гърдите ти са стегнати. Сърцето ти тупти бързо. И все още се надяваш да се натъкнеш на заешката дупка, която ще те отведе в друг свят. Изпълнена си с наивно въодушевление, преекспонирана снимка, изложена на твърде много светлина, когато влизаш през двукрилата врата.

Все още мирише на дим и пуканки, но се долавя и нещо друго. Може да е просто мирисът на старо кадифе, примесен с нотки на влага от дъжда, но навява мисли за цветни сънища, когато източваш врат, за да огледаш невъзможно високия таван. Той е изработен от слонова кост и злато и е покрит с изображения в стил ар деко, които приличат смътно на зодиакални знаци.

Под богато украсения купол част от местата вече са заети. Двайсет и пет? Може би петдесет? Твърде нервна си, за да ги преброиш точно, затова сядаш на седалка на един от последните редове. Тя се разклаща, износеното кадифе е меко, но ти се струва твърде далеч от сцената.

Решаваш да се преместиш по-напред и докато вървиш, хвърляш крадешком погледи към другите присъстващи. Искаш да видиш кой още е успял да влезе, дали има някое познато лице. Но предвид малцината ти познати в университета, не е изненадващо, че не откриваш нито едно. Някои си шепнат, други се кикотят, неколцина мълчат също като теб, но има нещо, което обединява всички ви: очакване.

Това трябва да е. Завесата на сцената е тъмнорозова и когато се вдига, ти затаяваш дъх.

„Господа, молим ви да свалите шапките си“, изписва се на големия екран.

После се появява друг надпис: „Силните подсвирквания и разговорите са забранени“.

Това, разбира се, предизвиква няколко подсвирквания. Но всички притихват, когато надписът изчезва от екрана и малка звездичка се появява в горния му десен ъгъл. Примигва веднъж, два пъти. Тогава лампите в салона угасват.

Става по-тъмно, отколкото е в нощта навън. Чуваш хората да вадят мобилните си телефони, но те не работят също като твоя. Няма обхват. Няма светлина. Няма цифров часовник, който да ти каже колко е часът.

Не знаеш колко дълго седиш в салона, преди да чуеш как първият човек си тръгва. Решил е, че този курс не е за него, ако изобщо може да се нарече курс. Още няколко души си тръгват подире му.

Пръстите на краката ти вече не са мокри, но кожата ти е настръхнала от студ. Имаш чувството, че някой те гледа, въпреки че е твърде тъмно и не се вижда нищо.

Минава още известно време и ти си припомняш историите, които си чувала, слуховете и шепотите за един конкретен курс, който не е посочен в онлайн каталозите, воден от преподавател, който не фигурира на нито един уебсайт. И изведнъж ти хрумва, че има основателна причина за това. Мислиш си, че може би трябва да отидеш. Мислиш си...

На сцената проблясва светлина. Съвсем мъничка искрица, но блясъкът привлича вниманието ти. Затваряш очи, после ги отваряш. И когато отново можеш да виждаш, тя е там.

Седи на висок дървен стол по средата на сцената.

Не знаеш откога седи там, но оставаш с впечатлението, че чакаш от часове, също като двайсетината други, които все още са в салона. Тя е по-ниска, отколкото си си представяла. Заради начина, по който хората говорят за нея, си смятала, че тя е висока, стройна, внушителна фигура. Но всъщност изглежда като нечия баба. Побеляла коса, подстригана на каре, обрамчва кръгло, леко усмихнато лице. Изрича думи, които те карат да смяташ, че студът, дъждът и чакането са си стрували.

– Дошли сте тук заради една история – казва жената. – Сега аз ще ви разкажа друга.

1.

Холанд Сейнт Джеймс бе отброявала минутите до тази вечер. Изпробвала бе седем различни рокли и пет чифта обувки, навила бе косата си на букли, дори си бе сложила нови сенки за очи. А сега беше напът да развали всичко.

– Мислех си, че отиваме за сладолед – каза Джейк съвсем мило. Защото той беше навярно най-милият мъж, с когото Холанд беше излизала някога.

Когато Джейк дойде за пръв път в „Кофи Лаб“ в Санта Моника преди две седмици, Холанд си помисли, че е изключително сладък. Приличаше повече на Кларк Кент, отколкото на Супермен с очилата с тъмни рамки, които открай време представляваха нейния личен криптонит. После се блъсна в нея и разля кафето си и Холанд видя учебниците в ръката му. Джейк беше студент и караше магистратура за преподавател по английски като втори език.

На първата им среща тя научи, че също така е доброволец в Приюта за животни на Лос Анджелис и в Парк за пътешествия във времето „Ехо“ – неправителствена организация, която помагаше на децата да развиват уменията си за творческо писане. На втората среща разбра, че Джейк наскоро е станал вегетарианец и че кара колело, а не кола, защото иска да помогне с каквото може за опазването на околната среда.

Джейк беше истински добър човек.

Може би една малка частица от Холанд все пак мислеше, че е твърде перфектен, като имейл без нито една правописна грешка или компютърно обработена снимка, която се нуждае от поне една бръчица. Но това може и да се дължеше на желанието ѝ да търси предупредителни знаци, каквито всъщност не съществуваха.

Сега излизаха заедно едва за трети път, но Холанд не беше стигала до четвърта среща от две години. Не искаше да провали тази. А се боеше, че вече може да го е направила преди няколко минути, когато не успя да се сдържи и домъкна Джейк на тази мръсна уличка заради плаката, който ѝ напомни за една от историите на Професорката.

Плакатът беше залепен на циментова стена. Изображението беше в ретро стил и напомняше на дървените пощенски картички, които се продаваха на кея в Санта Моника. Палми в избеляло от слънцето кафяво и зелено обрамчваха тъмносивия силует на мъж с бомбе, който гледаше ръчния си часовник. Не се виждаха емблеми или имена на марки. Всъщност нямаше никакви думи, които да подсказват какво рекламира плакатът. Имаше само два инициала на копчетата за ръкавели на безликия мъж: М. Ч.

Мъжа с часовника.

Това беше първата мисъл, която ѝ мина през ум. Тогава повлече Джейк по тази уличка. Не успя да се сдържи.

Холанд беше израснала с организираните от баща ѝ експедиции за съкровища. Като малка се беше научила да търси следи така, както другите деца се учеха да редят кубчета. Навярно затова винаги бе имала чувството, че не се вписва в обстановката, докато не откри курса по фолклор на Професорката. Нейните истории караха Холанд да изпитва чувството, че отново търси съкровище.

В действителност не беше очаквала да открие нещо конкретно тази вечер. Всевъзможни неща в Ел Ей ѝ напомняха за историите на Професорката и Холанд неизменно изпитваше порив да ги проучи. Вечно се шмугваше из задни улички, които беше готова да се закълне, че никога не е виждала, само за да открие бар, кафене или книжарница, в които е ходила и преди.

Но не и тази вечер. Тази вечер Холанд беше абсолютно убедена, че не е минавала по тази уличка. Иначе щеше да помни табелата.

Антики & Часовници

Попитайте вътре.

Табелата висеше на медна кука, блещукаща на врата, която на Холанд ѝ се искаше да вярва, че е много стара, но може би просто беше мръсна. Щом хвърли поглед към Джейк, разбра, че той си мисли, че е мръсна. Сигурно вече съжаляваше, че е решил да излезе отново с нея. Прииска ѝ се да промени мнението му. Също така много ѝ се щеше да влезе през вратата и да убеди и него да я придружи.

– Обичаш ли градски легенди? – попита тя.

– Да... Всъщност ги обожавам. – Джейк ѝ се усмихна и заприлича много повече на Супермен, отколкото на Кларк Кент. У Холанд проблесна искрица надежда, че отново върви в правилната посока.

И въпреки това... се поколеба.

Професорката имаше изискване историите да не се споделят с хора извън курса. Никой не нарушаваше това правило. Курсът изискваше твърде много усилия от страна на студентите, за да разпространяват историите наляво и надясно, а Професорката неизменно ги предупреждаваше, че ако го направят, ще има сериозни последици. Ала Холанд вече не беше студентка в курса по Фолклор 517, пък и ставаше въпрос само за една история. Само че...

– Преди да кажа каквото и да било друго – подхвана тя тихо, – искам да се закълнеш в живота на кучето си или на колелото си, или на цветето в саксия, което така старателно гледаш, че няма да споделиш на никого това, което ще чуеш сега.

Джейк се усмихна още по-широко.

– Заклевам се. – Той се приведе и я целуна леко по устните, сякаш за да подпечата клетвата. – За някаква семейна тайна ли става въпрос?

Холанд замръзна.

Напомни си, че Джейк произхожда от голямо семейство, чиито членове непрекъснато му звъняха, за да споделят и най-дребните подробности от ежедневието си. За него беше напълно нормално да говори за семейни работи. Не се опитваше да изкопчи някаква информация от нея.

Въпреки това ѝ отне няколко секунди, за да се усмихне, както се надяваше, закачливо.

– Не е семейна тайна, но е нещо, за което не бива да говоря. Докато бях студентка в бакалавърската програма, посещавах курс на име Фолклор 517: Местни легенди и градски митове. Самият курс сам по себе си беше нещо като местна легенда. Не можеш да се запишеш за него. Не е посочен на нито един уебсайт. Трябва да го намериш, като следваш мълвата. А накрая, ако издържиш изпита в края на семестъра, оценката се появява в студентската ти книжка.

Джейк изглеждаше заинтригуван.

– Значи е нещо като курс на тайно общество, така ли?

Холанд кимна нервно или пък навярно просто се вълнуваше. Споделянето на тази малка тайна нямаше да навреди на никого.

– Всяка седмица Професорката говореше за различен местен мит или градска легенда, а ние трябваше да се закълнем, че няма да ги разкриваме на никого. Една от тези легенди беше за човек с прозвището Мъжа с часовника. Говори се, че из Лос Анджелис има знаци, които водят към него. Ако ги следваш и успееш да го откриеш, можеш да го попиташ колко е часът, а Мъжа с часовника ще ти каже кога ще умреш.

Изражението на Джейк се промени, бръчица на тревога се вдълба между веждите му.

– Не е толкова зловещо, колкото изглежда – побърза да добави Холанд. – Професорката каза и че можеш да сключиш сделка с него, за да получиш повече време, отколкото ти е било отредено.

– Наистина ли вярваш на подобни неща? – попита Джейк. В тона му се долавяше нещо, което Холанд не можеше да определи напълно, но внезапно се побоя, че е надценила малко интереса му към легендите. Той беше нормален човек, който вероятно беше свикнал да излиза на напълно нормални срещи. И най-вероятно си търсеше напълно нормално момиче.

Не, разбира се.

Просто е забавно.

Не, ни най-малко.

Всяка от тези реплики би била чудесен вариант за отговор на въпроса му; това бяха все неща, които едно нормално момиче би казало.

– Нека просто влезем – заложи Холанд на сигурно.

– Добре – съгласи се Джейк. И понеже беше галантен, протегна ръка и отвори вратата с табелата „Антики & Часовници“.

Вътре всичко беше в опалово стъкло и злато. Безупречна редица лампи от опалово стъкло, окачени на златни шнурове, осветяваха съвършен под, настлан с малки кръгли плочки от опалово стъкло, сред които тук-таме искряха златни плочки, изписващи думите тик-так.

По пода нямаше отпечатъци от стъпки, нито петна, само блещукащите думи, които примигваха под светлината на лампите като пърхането на стрелката за секундите в часовник.

Усещането беше почти като магия. Не грандиозна, чудодейна магия, а простичката магия на неподвластните на времето неща. Магията на банкнотите от два долара и ръкописните писма, на пишещите машини и телефоните с шайба.

Холанд можеше да изрече всичко това на глас, ала Джейк изглеждаше озадачен от тази чудата стая в дъното на чудата задна уличка. Явно не беше очаквал, че ще се озове на подобно място, когато предложи да отидат за сладолед. Той искаше момиче, което щеше да изглежда добре на снимка в Instagram, а не такова, което можеше да се озове в раздела Кошмарни срещи в Reddit.

Холанд очевидно не го беше преценила правилно, но вече нямаше връщане назад. Никога досега не се беше оказвала толкова близо до откриването на някой от митовете на Професорката в реалния живот.

Срещу тях имаше две врати, също изработени от опалово стъкло, искрящо бели, със златни брави и семпли златни табелки по средата. На едната табелка пишеше „Антики“. На другата пишеше „Часовници“.

Холанд протегна ръка към вратата с надпис „Часовници“ с надеждата, че тя води към Мъжа с часовника. Ако ще проваля срещата си, поне трябваше да има основателна причина.

Топката на бравата не помръдна.

Тя я завъртя отново.

– Мисля, че е заключена.

Джейк се пресегна над рамото ѝ и почука. Два силни удара с кокалчетата на пръстите.

– Мога ли да ви помогна? – разнесе се глас от другата врата. Тази с надпис „Антики“.

На прага ѝ стоеше момиче. То имаше късо подстригана платиненоруса коса и малка обеца на носа, носеше прилепнала по тялото бяла рокля в същия цвят като опаловото стъкло. На пръв поглед изглеждаше млада, но имаше нещо в стойката и вперения ѝ поглед, което накара Холанд да си помисли, че външният ѝ вид може би лъже.

Холанд се опита да надзърне през отворената врата зад нея, за да види какви антики се крият вътре, но съзря единствено още бяла светлина.

Момичето забарабани нетърпеливо с равните си нокти по рамката на вратата.

– Търсим Мъжа с часовника – каза Холанд.

– Съжалявам. Не мога да ви помогна. – Момичето отстъпи незабавно назад и понечи да затвори вратата.

– Искам само да го попитам колко е часът – изтърси Холанд.

Момичето застина.

– Сигурна ли си, миличка? – Въпросът беше последван от поглед, който гласеше, че би било най-разумно Холанд да си тръгне веднага и да вземе със себе си сладкото момче.

– Сигурна е – обади се Джейк. – Аз също искам да знам колко е часът.

– Наистина ли? – учуди се Холанд.

Той обгърна раменете ѝ с ръка, кожата му бе топла при допира с нейната.

– Щом така си решила, искам и аз да участвам.

Холанд понечи да попита какво го е накарало да размисли, но изведнъж я обзе твърде голямо нервно вълнение.

Момичето в бяло промърмори нещо под нос. Прозвуча като „глупаци“. След това изчезна зад вратата.

Времето в преддверието от опалово стъкло забави ход, докато Холанд чакаше момичето да се върне. Ръката на Джейк около раменете ѝ ставаше все по-гореща. Сега беше неин ред да се почувства неловко и се надяваше, че момичето все пак ще се върне.

Най-сетне вратата с надпис „Антики“ се отвори. Момичето излезе и им подаде химикалки и листове с прикрепено индиго на гърба. Сви устни и каза:

– Ако сте напълно сигурни, че желаете да го направите, напишете имената си, както и останалата необходима информация и Мъжа с часовника ще се свърже с вас.

2.

Следващата сутрин дойде бавно, с нежеланието да върши работа, която ѝ беше дотегнала.

Холанд се събуди сред оглушителна тишина. Не се чуваше чуруликането на птици, бръмченето на профучаващи по улицата коли, нито скърцането на дъски по пода, докато къщата ѝ се разбуждаше. За миг дори беше убедена, че и сърцето ѝ не тупти.

Зави ѝ се свят, когато най-сетне се надигна и седна в леглото. Изведнъж ѝ се догади. Не беше махмурлук, поне така си мислеше.

Помъчи се да си припомни какво беше правила снощи. За миг обаче не можа да си спомни дори кой ден е. Чувстваше се като лист, залепнал леко за предишната страница.

Наведе се замаяна, за да провери на телефона.

Беше четвъртък.

Вчера е било сряда.

Третата ѝ среща с Джейк.

Подробностите се завърнаха с бавен парад от бледи, размазани образи, които ѝ напомняха за стари домашни видеоклипове. Спомни си за уличката... опаловото стъкло... ръката на Джейк около раменете ѝ... листове с индигова хартия... простичката магия на неподвластните на времето неща... Мъжа с часовника.

Всичко ѝ се бе сторило толкова наелектризиращо в онзи момент.

Но сега, докато си припомняше събитията, те ѝ изглеждаха необичайно притъпени и далечни.

След като излязоха от уличката, двамата с Джейк най-сетне отидоха да си купят сладолед с фъстъчено масло и бекон, а после той я целуна до колата ѝ. Целуваха се известно време. Но може би той беше останал с различно впечатление от целувките, защото тази сутрин за пръв път, откакто се познаваха, тя се събуждаше, без да е получила съобщение от него.

Не беше чак толкова късно. Все още можеше да ѝ напише Добро утро.

Телефонът ѝ иззвънтя сякаш по даден знак.

Но не беше съобщение от Джейк.

14:00 – Среща с Адам Бишъп

Холанд пусна телефона на леглото.

Адам Бишъп беше нов преподавател по фолклор, преместил се наскоро от университета „Бъркли“. Холанд не го познаваше лично, но беше чула други студенти да говорят за него. Изглежда, всички много го харесваха.

В краткия имейл, който ѝ беше изпратил в понеделник, искаше да се срещнат днес следобед. Когато тя му писа, за да попита защо, Адам Бишъп загадъчно беше отговорил, че ще бъде по-лесно да ѝ обясни лично.

Холанд се чудеше дали не си търси асистент и Професорката да е препоръчала нея. Макар да изоставаше с писането на дипломната си работа, Холанд беше отлична асистентка. Работила бе като асистент на Професорката в продължение на две години – през последната година от бакалавърската си програма и през първата от магистратурата си, – а всички знаеха, че за тази позиция се изискваше голямо търпение, както и набор от умения, които обикновено не фигурираха в сивито. Тази работа всъщност много ѝ липсваше. Но сега си имаше друга. Страхотна работа.

Всеки петък вечер Холанд прожектираше класически филми на втория етаж в кафене „Кофи Лаб“ в Санта Моника, след което провеждаше беседа. Все едно преподаваше на студенти, но без да оценява писмени работи, а накрая всички се напиваха.

Обичаше работата си.

Обичаше „Кофи Лаб“. Обичаше хората, които идваха всяка седмица. Но най-много обичаше старите филми.

Холанд обикна киното, когато беше на четири годинки и баща ѝ пусна на двете с близначката ѝ да гледат „Магьосникът от Оз“. След края на филма сестра ѝ яхна метла, за да полети, а Холанд поиска рубинени пантофки.

Баща ѝ беше казал:

– Подозирах, че ще поискаш точно това, Холибелс. – После ѝ беше обяснил, че някъде вкъщи пантофките вече я чакат и тя само трябва да ги намери.

Това беше първият ѝ лов за съкровища.

Баща ѝ неизменно съчетаваше тези експедиции с филми. Сега прожектирането на стари ленти в „Кофи Лаб“ я караше да се чувства по-близо до него. В момента правеше панорама на филми ноар и много обичаше да разказва историята на самите филми. Харесваше ѝ как филмите я караха да вярва, че някъде в света има скрито черно-бяло кътче, където по улиците гъмжи от частни детективи вместо от ресторанти за бързо хранене и поне веднъж седмично някоя жена-вамп с преметната на една страна дълга коса влиза в бар и повежда някого по мрачен, изпълнен с опасности път.

Ако Адам Бишъп искаше да я наеме като асистент, Холанд нямаше да приеме. Но все пак изпитваше любопитство. Любопитна беше по природа.

След като стана, излезе да тича и се опита да си представи какво друго би могъл да иска от нея Адам Бишъп. Но докато забавяше темпото, а сутринта вече клонеше към обед, мислите ѝ отново се насочиха към Джейк.

Още не ѝ беше писал.

Искаше ѝ се да съжалява, че го е завела в уличката. Искаше ѝ се да мисли, че всичко щеше да се развие другояче и тази сутрин щеше да получи съобщение от него с пожелание за добро утро, ако направо бяха отишли за сладолед и тя не беше провалила всичко, като хукна по следите на градска легенда за смъртта.

Но това, което най-много ѝ се искаше, беше Джейк да я харесва въпреки – или именно заради – тази легенда. По ирония Мъжа с часовника дори не беше сред любимите митове на Холанд. Тя не искаше да знае кога ще умре, а само дали митовете са верни.

Вече наближаваше време за срещата и Холанд погледна телефона си за последно.

Нищо.

Все пак това не означаваше, че между тях всичко е приключило, не изпитваше усещането, че връзката им е обречена. Помисли си дали да не му пише, но пък му бе писала снощи, след като се прибра вкъщи.

Жалко, че Дженюъри не беше тук.

Холанд бе наясно какво би казала сестра ѝ – нещо от сорта на „Просто зарежи мъж, който не те иска“. Само че тя би използвала по-нецензурна дума от „зарежи“.

Сестрите бяха като две капки вода на външен вид, но в почти всички други отношения бяха напълно различни. И въпреки това Дженюъри беше най-добрата приятелка на Холанд. Единственият човек, с когото споделяше всичко.

Холанд хукна надолу по стълбите, за да не закъснее за срещата. Като толкова много други неща, които харесваше, къщата ѝ беше стара, построена през 40-те години на 20-и век, с подове от истинско дърво, бели стени и многобройни прозорци, през които нахлуваше светлина. Докато слизаше, позвъни на сестра си.

По принцип двете се чуваха всеки ден, но от началото на октомври Дженюъри беше по-заета от обикновено. През последните три седмици ѝ беше изпратила само няколко съобщения и снимки от Испания.

Веднага след като завърши колеж, Дженюъри започна работа като колекционер на редки книги. Много хора бяха готови да платят невъобразими суми, за да притежават нещо, което никой друг няма, и задачата на Дженюъри беше да издирва подобни неща. Беше перфектната работа за нея. От малка бе искала да пътува по света и също като Холанд бе израснала с експедициите за съкровища, които баща им организираше. Но на Холанд сестра ѝ много ѝ липсваше, когато отсъстваше.

Телефонът на Дженюъри звънна веднъж и се включи гласовата поща.

„Здравейте, свързахте се с Дженюъри Сейнт Джеймс. В момента съм в чужбина...“

Записът беше прекъснат от Дженюъри, която вдигна.

– Здрасти... – Звучеше задъхана, но бодра.

– Удобно ли е? – попита Холанд.

– Да, но разполагам само с минутка. – В далечината се чуваше бръмченето на автомобили, сякаш беше по-скоро обед, отколкото късно вечерта.

– Какво правиш? – поинтересува се Холанд.

– Отегчителни неща. Тъкмо бях на среща с клиент, който много обича да дърдори. – Дженюъри се опитваше да изкара работата си много по-безинтересна, отколкото беше всъщност, вероятно за да не дава на Холанд повод за завист. Но тази вечер всъщност звучеше малко уморена. – Липсваш ми, малката.

Дженюъри никога не казваше „Липсваш ми“.

– И ти ми липсваш – отвърна Холанд. – Вкъщи е прекалено чисто, откакто не си идвала на гости. Кога се прибираш?

– Не много скоро... – Телефонът утихна за момент. Холанд си помисли, че връзката се е разпаднала, но тогава Дженюъри продължи: – Иска ми се да бях при теб... – Гласът ѝ беше толкова тих, че дори не звучеше като нейния.

– Всичко наред ли е? – разтревожи се Холанд. – Звучиш почти разчувствана. – Обикновено Холанд се разчувстваше.

– Просто съм уморена – отвърна Дженюъри и наистина трябва да беше уморена, защото дори не се разсмя, че я наричат разчувствана. – Тук е късно и ми се иска да поговорим още, но трябва да изчезвам. Аз...

На вратата на Холанд се позвъни и шумът заглуши последните думи на Дженюъри.

Тогава сестра ѝ затвори.

Холанд погледна през прозорците от двете страни на входната врата. Никой не използваше звънеца, освен търговски представители, предлагащи пръскане против вредители или соларни панели. Но този господин не приличаше на търговски представител.

Изпод шапката му стърчаха кичури побеляла коса, а светлокафявите му бузи бяха набраздени от бръчици. Ризата му беше бяла, а панталоните бежови, пристегнати с ярки тиранти на червени и бели квадратчета, които караха всичко друго на улицата да изглежда безцветно.

Холанд нямаше и секунда за губене, ако искаше да стигне навреме за срещата. Но когато погледна през прозореца, я споходи силно усещане за дежавю. „Виждала съм го и преди“, помисли си тя. Само че не помнеше кога и къде.

А може би просто тирантите ѝ напомняха за стара снимка на дядо ѝ, който беше умрял, преди тя да се роди.

При всички положения това беше достатъчно, за да я накара да отвори вратата.

– Здравей, Холанд. – Господинът се усмихна лъчезарно и това я наведе на мисълта за бонбони в лъскави опаковки и дълги приказки за лека нощ.

– Познавам ли ви? – попита тя.

– Не, боя се, че не ме познаваш. – Усмивката не слизаше от лицето му, но кафявите му очи загубиха малко от дружелюбния си блясък, когато ѝ подаде пакет, опакован с кафява хартия и завързан с канап.

– Какво е това? – попита тя.

– Намерих го на прага.

Холанд огледа пакета. Нямаше обратен адрес, само квадратен оранжев печат с надпис „Честит Хелоуин“ в ъгъла и пълното ѝ име – Холанд Сейнт Джеймс, изписано по средата с размазани старомодни букви.

Сигурно беше от Професорката. Тя имаше навика да изпраща колети и разбира се, никога не посочваше адреса си, защото обичаше да им придава загадъчност.

Дланите на Холанд потръпнаха, когато взе кафявия пакет в ръце. Интересно какво ли ѝ беше изпратила Професорката този път? Обикновено получаваше езотерични книги или ръкописи, свързани с дявола, които Професорката бе сметнала, че ще са ѝ от полза за дипломната работа.

За съжаление, Холанд наистина нямаше време да го разопакова сега, затова го остави в коридора.

– Благодаря ви – каза тя на мъжа. – Но за съжаление трябва да...

– Знам, че бързаш, но няма да те бавя много – обеща той, след което ѝ подаде кремава визитна картичка с релефни смарагдовозелени надписи.

Мануел Варгас

Старши банкер и специалист по наследства

Първа банка на Сентениъл Сити

Най-отдолу имаше телефонен номер.

На гърба на картичката бе нарисувана карта, върху която местоположението на банката беше отбелязано със звезда, а отдолу пишеше „Само с предварителна уговорка“.

– Никога не съм чувала за тази банка – каза Холанд. Професорката беше разказвала истории за банка, която също приемаше клиенти само с предварителна уговорка. Но точно тази история Холанд все не можеше да запомни и по някаква причина вместо да се зарадва, че този мъж може да е от въпросната банка, изпитваше необичаен скептицизъм.

Сентениъл Сити, където уж се намираше банката на този човек, дори не беше истински град. Холанд не беше ходила там, но знаеше, че това е много стар богаташки квартал на Лос Анджелис, зает почти изцяло от затворен комплекс и обширен парк, където богаташите се занимаваха с богаташки дейности като игра на поло например. Чувала беше, че някога в Сентениъл Сити имало бутиков хотел, но жителите на квартала използвали богатствата и волята си, за да го затворят.

– Не получи ли писмата ми? – попита мъжът.

Холанд повдигна вежди.

– Не съм получавала нищо от тази банка.

– Много съжалявам. Явно са се запилели някъде. Моите извинения. Мислех си, че просто не им обръщаш внимание, затова реших да намина днес за нещо като последна молба. – Господин Варгас свали тържествено шапката си и откри още пухкава бяла коса. – Преди петнайсет години един от клиентите ми нае сейф. Малко след това въпросният клиент почина. Сейфът вече беше платен и затова си остана непокътнат. Но срокът за наема скоро ще изтече. – Господин Варгас се спря и погледна ръчния си часовник. – Всъщност изтича след двайсет и четири часа. Ако някой не го отвори дотогава, сейфът заедно с цялото му съдържание ще бъде унищожен чрез изгаряне, както е посочено в договора.

– Нека позная – каза Холанд. – Сега ще ми съобщите, че аз мога да взема съдържанието на загадъчния сейф, така ли?

Господин Варгас кимна сериозно, след което избърса потта от челото си.

– Знаете ли – продължи Холанд. – Това е чудесна история. – Наистина беше чудесна. Точно от типа загадки, на които обикновено ѝ беше трудно да устои.

Внезапно осъзна защо е скептично настроена.

Струваше ѝ се твърде голямо съвпадение, че снощи беше дала личните си данни на непозната, след като беше тръгнала по дирите на една от градските легенди на Професорката, а днес друга градска легенда се появяваше на прага ѝ.

Може би затова момичето от вчера беше промърморило „глупаци“. Не защото Холанд и Джейк търсеха истински митове и магия, а тъй като вярата им в тях ги правеше достатъчно глупави, за да си дадат личните данни.

– Много бих искала да ви повярвам – заяви Холанд. – Но цялата тази работа ми напомня за онези имейли от нигерийски принцове, в които ми обясняват, че имам далечен чичо, чието богатство е под запор и за да го получа, трябва само да ви дам социалноосигурителния си номер, достъп до банковата си сметка и кръвна проба.

Господин Варгас се намръщи.

– Не съм мошеник.

– Вие казахте „мошеник“, не аз. – Холанд понечи да затвори вратата.

Господин Варгас сграбчи края ѝ с изненадваща бързина.

– Разумно е да бъдеш предпазлива. Но и двамата знаем кого загубихте със сестра ти преди петнайсет години.

За втори път през този ден Холанд изпита чувството, че сърцето ѝ спира да бие.

Този мъж е измамник.

Мошеник.

Той е лъжец, каза си Холанд.

Повечето ѝ приятели знаеха, че има сестра близначка. А преди петнайсет години бяха умрели много хора. Този господин Варгас навярно беше избрал този брой години за драматичен ефект. Това не означаваше, че знае кого всъщност е загубила.

Холанд почти чу гласа на сестра си да ѝ нарежда строго да изхвърли визитната картичка и да остави съдържанието на сейфа да изгори – ако изобщо имаше сейф. „Остави мъртвите там, където им е мястото“, би казала Дженюъри.

Само че Холанд никога не бе смятала, че мястото на родителите ѝ е сред мъртвите. Навярно този мъж беше лъжец, мошеник и измамник. Но тя не можа да се сдържи и попита:

– Ако все пак отида в банката, какво трябва да направя, за да отворя сейфа?

– Трябва само да те идентифицират. Обаче... – Господин Варгас сниши глас: – Ако решиш да отидеш, моля те, направи ми услуга. Не казвай на никого. Дори да не позвъниш на посочения номер, най-добре е да не споменаваш за посещението ми и за сейфа на никого.

Първа банка на Сентениъл Сити нямаше уебсайт. Холанд не успя да намери и имейл адреса на господин Варгас.

Тя крачеше из антрето, наясно, че трябва тръгва за срещата с Адам Бишъп, но се чувстваше твърде разсеяна, за да шофира.

Обикновено тръгваше по дирите на улика с охота, но този случай приличаше твърде много на измамна схема. Защо иначе господин Варгас би ѝ заръчал да не казва на никого за посещението му? А и ако всичко това беше истина, той само трябваше да спомене истинската ѝ фамилия или името на някой от родителите ѝ, вместо да намеква за загадъчна смърт.

Холанд никога не изричаше имената на родителите си на глас. Всичките ѝ познати в Ел Ей смятаха, че името ѝ е Холанд Сейнт Джеймс. Истинското ѝ фамилно име беше най-дълбоко пазената ѝ тайна.

Когато родителите ѝ умряха преди близо петнайсет години, леля ѝ и чичо ѝ предложиха да го смени. Всички знаеха кои са родителите ѝ. Смъртта им беше от онези сензационни истории, за които се говореше и до днес. Ако някой разбереше кои всъщност са майката и бащата на Холанд и Дженюъри, неизбежно щеше да мисли единствено за това – как бяха умрели родителите им и как се беше отразила смъртта им на момичетата. Сестрите никога нямаше да имат собствена идентичност. Щяха да представляват просто героини от широко обсъждана трагедия или предмет на медийни репортажи.

Замисли се за снощи, когато така неразумно даде името и телефонния си номер на момичето в магазинчето. Възможно бе тя да е бивша студентка на Професорката и след като знаеше легендата за Мъжа с часовника, да ѝ е хрумнала идеята да продава лични данни с цел печалба. Съвсем логично беше студенти, които вярват в митове, да повярват и на появили се на прага им непознати, които ги убеждават, че са получили в наследство загадъчен сейф.

Холанд не искаше да бъде наивна. Ако някой от родителите ѝ беше завещал нещо, тя отдавна щеше да знае за това.

Не можеше да се обади на посочения от господин Варгас телефон, дори да се изкушаваше. Познаваше се твърде добре. Скочеше ли в заешката дупка, нямаше да се спре, докато не стигне до самия ѝ край. А падането никога не я беше плашило толкова, колкото неспособността да открие истината.