ВЪВЕДЕНИЕ

Относно същността на провала

Успехът е навсякъде. Той е гръмогласният пътник в градския транспорт, който не знае кога да млъкне. Не можете да избягате от него. Ако отворите социалните медии, ще бъдете залети от истории и снимки, които описват всеки успех в живота ни. Книгите, телевизията и киното изобилстват с истории за хора, които преодоляват препятствия и накрая достигат върха. Ние сме общество на успеха, в което на неуспеха, независимо дали е голям или малък, се гледа с подозрение и страх – сякаш доближаването до провала може да бъде заразно. Време е да възхвалим неуспеха.

Съществува тенденция историята да се разглежда като безкрайна поредица от блестящи успехи. Дебели книги проследяват пътя на науката от простото начало до разгадаването на основните тайни на природата. В медицината сме преминали от позоваването на боговете, като обяснение за болестите, до лекуването на заболявания, които в миналото са били смъртна присъда. Всички се радват на епични разкази за лидери, преминавали от победа към победа, за да завладеят обширни империи, но това, което тези самохвални истории пропускат, е, че провалът е изиграл също толкова голяма роля в човешката история.

В историята много хора, определяни като неудачници, са допринесли за оформянето на нашия свят и повечето от тях попадат в няколко основни категории. Това са героичните неудачници, които са се опитали да постигнат нещо, което никой преди тях не е правил. Да, провалили са се, но са вдъхновили и други да опитат. Има и такива, които, опитвайки се да постигнат нещо, се провалят толкова много, че в крайна сметка постигат нещо друго, напълно неочаквано. Има и други провали, при които дадена политика е трябвало да промени нещо, но е довела до напълно непредвидени последици. Понякога провалът е просто пропусната възможност, при която някоя минимална грешка е изтръгнала неуспеха от челюстите на славата.

Всеки е преживявал неуспех поне веднъж в живота си. Опитваме се да го прикрием колкото е възможно по-добре, да представим себе си само такива, каквито бихме искали да ни види светът, но в сърцето си всички знаем, че по един или друг начин сме се провалили. Обяснимо е, че повечето истории не се занимават с провалите, тъй като хората не обичат неуспеха. Цялата история на нашия вид обаче ще бъде непълна, ако не признаем провалите, които са ни довели до днешното ни положение.

Тази книга, ако сама не се окаже пълен провал в постигането на целта си, ще разгледа някои от най-съществените провали, които са съпътствали човешките начинания. Ще видим как нациите са се издигали от пепелта на грешка, как хората не са успявали да разпознаят шанса си да спечелят и дори как няколко грандиозни провала са създали идеалните условия за откриване на нови светове.

В тази книга може да намерите потискащи провали и много нещастия, но сред тях трябва да има поне лъч надежда. Щом видите колко ужасно някои хора са объркали нещата, ще разберете, че винаги има и по-лошо.

ДРЕВНИЯТ СВЯТ

Близките родственици на човека не успяват да оцелеят

Ако наш съвременник попадне в Европа отпреди 65 хиляди години, ще открие атрибутите на процъфтяваща култура. Тогавашните общности използвали червена охра за украса, създавали бижута от черупки и кости и използвали огън за осветяване на пещерите си, в които оставили и доказателства за творчеството си. Стените на някои пещери са покрити с точки, вълнообразни линии и други рисунки, които днес не биха изглеждали неуместно в художествена галерия.

Тези хора събирали ресурси от околната среда и ги използвали по сложни начини. Като изгаряли брезова кора върху плосък камък, успявали да изстържат смола, която можели да използват за всякакви цели – от изработване на оръжия, през обработка на кожи до дезинфекция. Открити са каменни инструменти, изработени със забележителна сложност, а дървените копия вероятно са били използвани и за поваляне на плячка, многократно по-голяма от ловците.

Когато човек бил ранен, за него се грижели други членове на племето. Белезите от дегенеративни болести и заздравели рани, които все още се виждат по скелетите, подсказват, че дори тези, които не били в състояние да допринасят за благото на племето продължително време, също получавали храна и помощ от околните. А когато умирали, можели да се надяват да бъдат положени в гроб от онези, които оставяли след себе си.

Всичко това може да изглежда изненадващо. С нищо не се различава от онова, което сме свикнали да очакваме от хората с тяхната склонност да създават общества, да проявяват артистичен талант и да използват технологии – само че преди 65 000 години в Европа не е имало съвременни хора. Всички тези открития се отнасят до неандерталците.

Днес няма живи неандерталци, защото съвременните хора, Homo sapiens, са ги заменили. Как така нашите предци са победили в битката за оцеляване, а неандерталците са се провалили?

Пътят към човешкото господство над Земята ни се струва гладък само защото сме крайният продукт на милиони години истории на оцеляване. Тази идея за човешката еволюция се илюстрира най-добре от изображението, известно като „Маршът на прогреса“, което показва напредъка на човешките предци, започвайки от маймуни, подобни на шимпанзето, и завършвайки със съвременния човек, който крачи към бъдещето. За съжаление, това изображение е дало на поколения ученици представата, че съвременните хора са върхът на еволюцията.

Нашите предци са само онези индивиди, които са живели достатъчно дълго, за да оставят достатъчно потомство, което да продължи гените им, но много други не са имали този късмет. Този път, който изглежда, че води директно към нас, всъщност е имал много опасни завои и задънени улици. Днес в човешкото родословно дърво има само един клон, но палеонтолозите непрекъснато откриват изчезнали видове, които са били близки с нас.

Учените спорят колко точно вида хоминини са съществували в различни периоди от миналото, но е сигурно, че много от тях са имали огромен еволюционен потенциал. Всеки от тях е бил добре приспособен към средата, в която се е развивал, и в продължение на десетки хиляди години е можел да се похвали като доминиращ хоминин в своята област. Един по един всички те са изчезнали, с изключение на нашите предци.

Флореските хора (Homo floresiensis) са вид дребни хоминини, обитавали остров Флорес в днешна Индонезия преди около сто хиляди години. Високи само метър и половина, те са били ниски в сравнение с нас, но благодарение на по-малкия си ръст успявали да се приспособят по-добре към ограничените ресурси на своя островен дом. Но дори и да са имали огромни еволюционни предимства, малките хора от Флорес са изчезнали преди около 50 000 години. Вероятно не е случайно, че това е приблизително същото време, по което Homo sapiens пристига в района.

Неандерталците оцелели в Европа допреди около трийсет хиляди години във все по-изолирани райони. Вече не можели да се придвижват безпрепятствено из континента както преди, тъй като популациите на съвременните хора започнали да населяват земите, от които те зависели. Неандерталците може да са изглеждали като хората, да са се държали като хората в много отношения и да са били по-силни в някои други отношения, но съвременните хора са оцелели, а неандерталците – не.

Неандерталците в никакъв случай не са били глупави, но изглежда им е липсвала гъвкавостта, благодарение на която Homo sapiens успял да овладее всички земи, в които навлязъл. Когато климатът се променил, нашите предци може би са били по-приспособими. Възможно е те просто да са били по-способни да трупат ресурси и неандерталците не са могли да се конкурират с тях. А може би нашите предци са избили неандерталците. Неуспехът на сродните ни видове може да е бил от ключово значение за възхода на човечеството.

Преди съвременните хора да са се възгордели от постижението, че са надживели своите родственици, трябва да отбележим, че Homo sapiens е бил много близо до това да се превърне в поредния изчезнал вид хоминин. Преди около сто хиляди години предците на съвременните хора са преминали през т.нар. генетична криза в човешката еволюция. Изследвайки ДНК на хора от цял свят, учените изчислиха, че сме били на косъм от изчезването. Само хиляда и двеста човешки предци са били живи по това време и всички съвременни хора са произлезли от тях.

Нужна е била само още една лоша зима, ужасна буря или изригване на вулкан и днес нямаше да има Homo sapiens, а съвременните неандерталци щяха да се чудят как така нашите предци са се провалили, когато техните са оцелели.

ГЛАСОВЕ ОТ МИНАЛОТО

Учените спорят дали неандерталците са имали анатомичната способност да говорят. Някои предполагат, че неспособността им да общуват толкова лесно, колкото Homo sapiens, е допринесла за тяхното изчезване. Други изследователи смятат, че са можели да издават същия набор от звуци като съвременните хора, но никога няма да разберем какво са казвали.

Падането на цивилизацията в долината на Инд

Градовете на цивилизацията в долината на Инд са сред чудесата на древния свят. Тези забележителни населени места процъфтяват около 2000 г. пр.н.е. и се различават значително от съществуващите по това време поселения в Египет и Месопотамия. Египет може да се гордее с грамадните си пирамиди, а Месопотамия – с храмовете си, но градовете в долината на Инд са поразително модерни по начин, който ги отличава значително от другите цивилизации от онова време.

Много обекти от древния свят са известни с монументалната архитектура, създадена в чест на могъщ владетел или божество, но в градовете на цивилизацията в долината на Инд от бронзовата епоха рядко се срещат подобни постройки. На територията, простираща се от днешен Пакистан до Афганистан и в Северозападна Индия, са разкрити десетки селища от този период.

Първият открит такъв град, Харапа, е пример за това, което можело да се срещне в повечето обекти от Индската цивилизация. Десетки хиляди души живеели в урбанизирани общности в къщи с плосък покрив, направени от кал или от тухли от изпечена глина. В Харапа всички къщи били свързани както с източници на прясна вода, така и с канализационни системи, много по-напреднали от тези, които се наблюдават в повечето градове в продължение на хилядолетия. На стратегически места дори били изградени тухлени кофи за боклук, за да могат хората да изхвърлят отпадъците си, без да замърсяват улиците.

Градовете се поддържали от земеделските райони, които осигурявали добра храна на гражданите, позволявайки им да се занимават с други форми на дейност, като тъкане на платове, металообработване, грънчарство, каменоделство и корабостроене. Тъй като занаятчиите произвеждали висококачествени стоки, търговията между градовете на Инд процъфтявала. Открити са складове, кейове и пътни станции от онзи период, които поддържали движението на продуктите между градовете. Много от храните, отглеждани от фермерите, били за износ, а суровините били внасяни от далечни места. Например ахатът бил внасян в Индската долината от стотици километри, след което го превръщали в луксозни мъниста и каменни печати, открити в почти всички обекти на разкопки.

В градовете от долината на Инд липсват няколко неща, които археолозите обикновено биха очаквали. Къде са грандиозните дворцови комплекси на техните царе? Къде са извисяващите се храмове? Все още не са открити недвусмислени кралски или религиозни обекти. Това накарало някои да си представят цивилизацията на долината на Инд като егалитарна, атеистична утопия, оформена от социалистически идеали. Някога се смятало, че жителите ѝ са били пацифисти, тъй като, за разлика от повечето древни цивилизации, тяхното изкуство не изобразява военни действия.

Разбирането на естеството на живота в долината на Инд е още по-трудно, тъй като нямаме представа за тяхната политическа организация. Дали всеки град се е управлявал от олигархия? Дали нещо друго освен културата е обединявало градовете? Съперничели ли са си? Воювали ли са помежду си? Археолозите, които са работили по тези места, са открили скелети, белязани от рани, получени по време на битка, а металните копия и върхове на стрели са добре представени. Войните, ако са се водили, вероятно са се е ограничавали до малки набези, а не до големи битки. Целият регион на Индската долина е бил отделен с естествени бариери от мощните врагове, които са могли да предприемат нашествие.

След всичко казано дотук изглежда, че цивилизацията в долината на Инд е трябвало да се превърне в просперираща и трайна държава, но археологията не разкрива нищо подобно. Около 1900 г. пр.н.е. големите градове там започват да показват признаци на упадък. Жилищата стават пренаселени, а качеството на строителството се влошава. Така важните отводнителни системи са блокирани и никога след това не са били ремонтирани. В рамките на две столетия цялата цивилизация сякаш изчезва.

Археолозите започват да разгадават загадката на провала на цивилизацията в долината на Инд, въпреки че все още няма единно мнение. Ранните теории предполагат нашествие на външна сила, но не са открити доказателства за такова. Вероятно градовете в долината на Инд са паднали поради сили извън техния контрол. Един от търговските им партньори, акадската цивилизация в Месопотамия, страда от продължително засушаване и все по-неплодородни условия по същото време, а списъците на царете ѝ показват бъркотия от владетели, които се възкачват на трона и са сваляни след кратко управление. Търговията с долината на Инд се разпада, тъй като градовете в Месопотамия се карат помежду си, а без вносни материали занаятчиите от долината на Инд вече не могат да произвеждат обичайните си стоки. Търговците вече нямат средства да се издържат.

Долината на Инд също претърпява своите климатични промени. Градовете можели да се изхранват и да внасят стоки само ако са имали достъп до река, така че когато тя пресъхва, изчезва както търговският път, така и източникът на вода. Река Гхагар-Хакра се изпълвала с вода чрез наводненията, причинени от мусоните, но когато честотата на тези дъждове намалява, цялата река пресъхва и се появява само от време на време, докато духат мусоните.

Проучванията на езерните седименти показват, че този сух период може да е продължил деветстотин години. Продължителната суша довежда до дълбоки промени в селското стопанство. Гъсто населените и урбанизирани градове вече не могат да бъдат изхранвани от своите фермери. Големите обществени строежи като Голямата баня в Мохенджо Даро се превръщат в скъп лукс по времето, когато хората се затрудняват сами да се изхранват. Към 1700 г. пр.н.е. повечето градове в долината на Инд са изоставени, а културните постижения на тяхната цивилизация остават изгубени за хиляди години.

Градовете пустеят изоставени, но се появяват села, в които се забелязват много от същите художествени стилове, които са били характерни за периода на разцвет на цивилизацията. Когато времената са трудни, хората не остават да кротуват по домовете си. Изправени пред невъзможни ситуации в градовете си, изглежда са се преместили в селските райони, в по-малки общности, които са могли да ги издържат. Според много археолози това е било еволюция, а не срив.

Изменението на климата не е от вчера в историята на човечеството. Урокът от миналото е, че тези, които не се адаптират, умират.

РАЗКЪСАНА КРАСОТА

В Мохенджо-Даро е намерена голяма огърлица, изработена от скъпоценни камъни, нефрит, ахат и златни мъниста. Накитът се смята за едно от най-великите произведения на изкуството на цивилизацията от долината на Инд. По време на кървавото разделение на Индия и Пакистан е решено всяка от новите държави да получи част от огърлицата.

Ехнатон основава нова религия, която никой не харесва

Хората говорят за огромния период на съществуване на древноегипетската цивилизация, сякаш е била нещо статично, неизменно и неподвластно на историческите превратности. Още по времето на древногръцкия философ Платон през IV и V век пр.н.е. мнозина са смятали Египет за образец на държавна стабилност и за хранилище на допотопна мъдрост. Лесно е да се разбере защо се е формирало това впечатление. Когато видим стената на даден храм, независимо дали е от 3000 г. пр.н.е., или от римския период през II в. от н.е., се наблюдава привидна еднаквост на стила, която сякаш подсказва, че не са настъпвали никакви промени.

Тези, които са изучавали историята на Египет, обаче знаят, че е бил държава, която се е изправяла пред същите превратности като всички други народи. Имало е нашествия, граждански войни, заговори на съперничещи си фракции и бедствия. Тези събития са познати чрез писмената им история, изсечена с йероглифи в камъка и записана в археологията. Когато археолозите разкрият нови обекти, понякога могат да ни принудят да преразгледаме това, което сме смятали, че знаем за живота в Египет. Нито един обект не е направил това толкова драматично, колкото Амарна, която се оказва паметник на революционния живот и провалената религиозна програма на фараона Ехнатон.

През XIX в. руините на града в Амарна са картографирани от европейски изследователи и скоро е забелязано, че изкуството, което се издига от пясъците, е коренно различно от това в останалата част на Египет. В Амарна стилизираните фигури върху релефите са с дълги, преувеличени крайници, често в раздвижени пози, съвсем различни от твърдата скованост в много други египетски барелефи. Най-забележително е, че изображенията на хората имат удължени глави с едри черти. В много от разкритите произведения на изкуството Ехнатон е изобразен под лъчезарно слънце, чиито лъчи завършват с ръце, които предлагат благословия.

Слънчевият образ е ключов за разбирането на Ехнатон. Той се възкачва на трона на Египет като Аменхотеп IV след смъртта на баща си около 1352 г. пр.н.е. Сведенията от ранното му управление показват, че Аменхотеп IV изпълнява всички обичайни функции на египетския фараон – например почита традиционните богове от египетския пантеон. Паметниците и надписите, поставени от неговите поданици, продължават да следват традиционния стил на изкуството и да почитат боговете, както винаги са го правили.

По-късно обаче настъпва преход към нов акцент в религиозното поклонение. Аменхотеп IV подкрепя изграждането на храмове за боговете, но много от тях още от началото на управлението му са посветени на бог Атон. За изобразяването на Атон се използва слънчевият диск, което е донякъде необичайно, тъй като повечето египетски богове са били антропоморфни – дори при наличието на анималистични аспекти като крокодилски глави те приличат на своите човешки поклонници. Атон е този, когото Аменхотеп IV избира да тържествува над всички останали богове.

На петата година от царуването си Аменхотеп IV обявява Атон за върховен бог в египетския пантеон. Положени са основите на нова столица, наречена Ахетатон в чест на бога. Фараонът променя и името си на Ехнатон, което означава нещо като „много полезен за Атон“ или „ефективен за Атон“. Останалите членове на царското семейство също приемат имена, свързани с Атон, като Меритатон и Тутанкатон. Под името Ехнатон, фараонът се погрижва да гарантира, че само неговият бог ще бъде почитан – археолозите са открили надписи, в които са заличени имената на други богове.

Природата на атонизма, както е известна новата вяра на Ехнатон, е обект на горещи спорове между учените, но изглежда доста ясно, че това е една от първите монотеистични религии в човешката история. „Великият химн на Атон“ го описва като „единствен бог“, който сам създава целия свят. Макар че старите богове имат физическа форма, която е представена в храмове из цялата страна, съществува усещането, че Атон е навсякъде и по всяко време. Той е светлината на слънцето и всичко, което вижда светлина, е благословено от Атон.

Това обаче не е егалитарна вяра. Един човек особено се възползва от специалното покровителство на Атон и това е неговият най-велик последовател Ехнатон. В странното ново изкуство на атонизма слънчевите лъчи преминават през повечето хора и предмети, но заобикалят и помазват царското семейство. Ехнатон е този, който всяка сутрин посреща изгряващото слънце. В специални дни статуите на боговете някога дефилирали по улиците, но сега Ехнатон е този, който се вози на колесница, за да получава възхвалите на поклонниците от името на Атон. Атон може и да благославя целия свят, но изглежда обръща специално внимание на Ехнатон. Всъщност Ехнатон постановява, че само той може да се покланя на Атон. Ако народът иска да получи достъп до единствения си бог, трябва да мине през единствения му жрец.

Централната роля на Ехнатон в атонизма кара някои египтолози да изкажат теорията, че тази революционна нова религия е създадена не толкова от божествено вдъхновение, колкото от жажда за власт. Жреците на египетските богове са били силни както в духовно, така и в политическо отношение, тъй като със специалния си достъп до боговете единствено те претендирали за правото да тълкуват божествената воля и за фараоните е било разумно да правят това, което те казват. Храмовите комплекси, управлявани от жреците, освен това имали достъп до огромни ресурси. Като затваря храмовете и прогонва жреците, а себе си превръща в единствен тълкувател на повелите на върховния бог, Ехнатон поема пълен контрол над царството си.

Последните години от управлението на Ехнатон са слабо проучени. Съществуват някои доказателства, че през този период Египет е засегнат от чума, но и това не е сигурно. Всичко, което можем да кажем, е, че Ехнатон умира на седемнадесетата година от управлението си, а краят на атонизма настъпва скоро след това.

В рамките на две години след възкачването на трона на Тутанкатон започва връщането към традиционните богове. Тутанкатон се преименува на Тутанкамон в чест на бог Амон и премества столицата в Мемфис. В един надпис, поставен по негово време, се описва колко катастрофален е бил флиртът с Атон, като се казва, че храмовете са били оставени да изгният, а боговете са били глухи за своите молители. Храмовете на Атон и голямата нова столица Ахетатон са разрушени, а камъните им използвани отново за изграждане на светилища и храмове на други богове.

При следващите фараони е направен опит да се заличат всички споменавания на Ехнатон и неговия бог. По-късно египтяните описват Ехнатон просто като „враг“.

Атонизмът като религия, независимо дали е бил смела стъпка към монотеизма, или прикрит опит за постигане на абсолютна власт, се проваля. Ако археолозите не бяха открили Ахетатон, никой никога нямаше да узнае, че за няколко кратки години над Египет е блестял само един бог.

ЗА НЕЧЕСТИВИТЕ НЯМА ПОКОЙ

Докато гробницата на Тутанкамон била пълна с „прекрасни неща“, тази на Ехнатон била изоставена заедно с новия му град. Саркофагът, в който положили първоначално Ехнатон, бил разбит, а мумифицираните му останки – изнесени. Вероятно са били прехвърлени в гробница в Долината на царете. Дори и там не почивал дълго в мир, тъй като гробницата му била разграбена по-късно през древността.

Сривът на бронзовата епоха

Късната бронзова епоха в Източното Средиземноморие в периода между 1700 и 900 г. пр.н.е. е време на просперитет за много цивилизации. Търговията процъфтява, тъй като корабите превозват калай и мед през морето, керваните пренасят ценни стоки на дълги разстояния, а писмеността се развива, за да се записват сметките на търговците и царете.

На остров Крит минойците построяват дворцови комплекси, в които се доставят култивирани растения и продукти, които след това се разпределят между хората под централна власт. Тази дворцова икономика може да се открие и в микенските общества в континенталната част на Древна Гърция. Смята се, че тези дворци са били построени от силни местни царе или воини, за да управляват своите владения и да затвърждават властта си, като им осигуряват контрол върху доставките. Писмеността, оставена върху артефакти от Крит, поражда надежди за откриването на неизвестно досега наследство от велики литературни творби, които може би предшестват разказите на Омир. Когато обаче надписите на писмеността „Линеар Б“ са разгадани, се оказва, че в тях се изброяват предимно стоки като овце, зърно и зехтин. За историците този запис на начина, по който материалите са се предавали между хората, е почти толкова вълнуващ, колкото и всеки епос, тъй като разкрива сложната мрежа на търсене и предлагане в древния свят.

Имаме доказателства за дипломация между древните цивилизации по онова време, които подчертават еволюцията на народите. След битката при Кадеш през 1274 г. пр.н.е. Хетското царство и египтяните се споразумяват да сключат първия известен мирен договор между два народа в историята. Все още съществуват версиите, написани на хетски език и с египетски йероглифи.

Но само за няколко кратки години около 1170 г. пр.н.е. гърците, хетите и египтяните претърпяват катастрофални провали. В сведенията за хетите се описва политическа нестабилност и опустошителна чума, която убива няколко от царете им. Разполагаме и с писма, написани от хетски владетели от XII в. пр.н.е., в които те молят египетските фараони да изпратят храна, тъй като във владенията им „няма зърно“. Това, което знаем за последните дни на Хетското царство, се дължи отчасти на неговия насилствен край. Пожарите, които бушуват, докато градовете са разграбвани и изоставяни, изпичат глинените плочки с надписи достатъчно добре, за да оцелеят през хилядолетията.

Последните научни открития сочат, че през бронзовата епоха настъпват дълготрайни промени в метеорологичните условия, които нарушават земеделските работи. Сушата довежда директно до глад в продължение на няколко години, което изтласква хетите далеч отвъд възможностите на търговията и традиционните технически умения. Знаем също така, че подобни климатични сътресения са се случвали в Северна Европа, отприщвайки най-разрушителната фаза на т.нар. срив на късната бронзова епоха.

В египетските надписи се описва как нашественици от неизвестни места, които учените наричат морски народи, се спускат към Египет като природно бедствие. В тях се говори за обединение на хора, на които никой друг народ не може да се противопостави. Морските народи идват с кораби, нахлуват и разрушават цивилизационни центрове по крайбрежието на Източното Средиземноморие. Възможно е хората от по-северната част на Европа да са мигрирали на юг след глада в родните си места, причинен от влошаването на климата.

Археологическите проучвания показват, че по това време дворците в целия гръцки свят са изоставени. Някои от тях са сринати от земетресения, други са опожарени. Не може да се каже със сигурност, че именно морските народи са причинили краха на гръцките общества. Някои предполагат, че когато устоите на централната власт на царете в Гърция започнали да се разклащат поради глад и спад в търговията, народът, над който царствали, се надигнал и срутил дворците, които били символ на монархическото управление. Някои от морските народи вероятно са били гърци, които сами са напуснали земите на предците си в търсене на по-плодородни брегове.

В Кипър руините на Хала Султан Теке, датиращи от този период, са убедително доказателство за активна военна дейност. В една стена е намерен все още забит връх на стрела, а оловните топчета, използвани за стрелба с прашки, са разпръснати по цялата земя. Ценните предмети са били заровени, а собствениците им никога не са се върнали да ги приберат.

Град Угарит в днешна Сирия е бил голям търговски център в древността, но е бил разрушен от нашествие. Писма от царя на Угарит, призоваващи за помощ, рисуват ярък портрет на объркването по онова време. В писмата се описва как царят изпраща армията си на хетска територия, за да се опита да спре потока от нашественици от север, но от морето прииждат още нападатели. В последния текст се описва как до пристигането на помощта Угарит е бил разграбен, храната му – изгорена, а хората – разпръснати.

ПИСМА ОТ РЪБА НА ПРОПАСТТА

Текстовите свидетелства за нашествието на морските народи, оставени в угаритските писма, са трагични. Научаваме за хора, които отказват да бягат, защото това би оставило семействата им беззащитни. За богатите се казва, че треперят в дворците си, а бедните са разкъсвани на парчета. В последното писмо от Угарит, адресирано до един владетел, се съобщава за разрухата на града. Текстът завършва с пространен призив страданията им да не бъдат забравени: „Нека се помни!“.

Много обекти, като столицата на Хетското царство в Хатуза, където монументални лъвове пазят една от главните порти, може да са били изоставени по времето, когато миграцията на морските народи е достигнала Анатолия. Тъй като няма силно царство, което да спре напредването на морските народи, те се придвижват все пт на юг. В Египет сведенията от времето на Рамзес III разказват как морските нападатели смело навлизат в неговата територия. В един типично възхваляващ надпис се разказва как фараонът се нахвърлил върху тях като лъв със свирепостта на вихрушка и потопил корабите на морските народи, така че оръжията им останали разпръснати по морското дъно. В отделна битка миграцията на морските народи по суша към Египет е спряна.

Вследствие срива на бронзовата епоха Хетското царство е напълно унищожено, а гръцкото общество е потопено в т.нар. тъмна епоха. Дворцовите комплекси никога не се възстановяват, а селата се утвърждават като основната форма на управление и обществена структура. Южната част на Гърция е сериозно обезлюдена и повечето от местата, които са били обитавани през предходните години, остават пусти. Писмената система, използвана за управление на доставките, е забравена и в продължение на стотици години не е записвано нищо.

Независимо дали морските народи са причинили срива на бронзовата епоха, или са били само негов симптом, няма съмнение, че обществата в Европа по това време са загубили много от най-напредналите си характеристики.

Падането на чаените листа във вода довежда до търговска война

Митичните провали могат да имат реални последици, които оформят нациите, икономиките и предизвикват войни. Малко са провалите от легендите, които са имали по-голямо влияние от случайното откриване на чая.

Според китайските приказки именно Шъннун за първи път опитал чудесата на добрата чаша чай. Шъннун е смятан за император или за божество. На него се приписват много нововъведения в земеделието, като например използването на коне и волове за впрегатни животни и изобретяването на каруците и мотиките. Революцията в селското стопанство, която последвала в резултат на тези нововъведения, освободила китайците от постоянния страх от глад, което довело до рязко увеличаване на населението и до развитието на стабилни правителства. Малко вероятно е един човек наистина да е направил всички тези открития, но Шъннун остава почитана личност за милиони хора.

Според една от версиите на събитията през 2737 г. пр.н.е., докато Шъннун бил на поход с армията си, наредил да му донесат вода. Той често преварявал водата си, било заради ритуална чистота, било за да избегне болести, и така се случило, че слуга носел чаша с гореща вода на господаря си, когато вятърът разклатил клоните на едно дърво и няколко листа паднали в чашата. Когато Шъннун опитал водата, бил изумен от вкуса ѝ и наредил да се съберат повече от тези ароматни листа – така се родило отглеждането на чай.

Според друга версия на историята Шъннун варял вода на огън, който бил запалил с клонки от чаено дърво. От топлината на огъня листата от клонките се издигнали във въздуха, след което паднали обратно в съда с врящата вода. Там те се накиснали и създали първия чай.

Друг вариант за откриването на чая помага да се обясни популярността му както в китайската култура, така и в медицината. Шъннун очевидно е бил експериментатор, тъй като се смята, че лично е изпробвал стотици вещества за потенциалните им медицински ползи. Един ден изпробвал седемдесет и две билки и установил, че всички са токсични, но открил, че консумацията на чай го излекувала напълно. В продължение на векове след това чаят се превръща в основа на медицинската практика, макар че, разбира се, хората оценяват и неговия изискан вкус и ободряващия ефект на кофеина.

Достоверни исторически сведения за пиенето на чай могат да се проследят поне до III век от н.е., но растителен материал, открит в гробницата на император Дзин от втори век преди Христа, показва, че чаят се пие поне от толкова отдавна. Изглежда, че до династията Тан се е смятал за предимно лечебна напитка. През VIII в. Лу Ю написва „Класиката на чая“, в която се разглеждат всички въпроси от произхода на чая до неговото отглеждане и начините за неговото консумиране. От Китай удоволствието от чая се разпространява в Япония и Корея.

Будистките монаси открили, че пиенето на чай им помага да останат будни по време на медитациите си. Това може да обясни друга легенда за произхода на чая. Говори се, че монахът Бодхидхарма успял да медитира девет години, преди сънят да го надвие. Когато се събудил, бил толкова разочарован от слабостта си, че откъснал клепачите си и ги хвърлил на земята, за да не задрямва никога повече. От тези парченца плът израснали първите чаени дръвчета.

Когато през XVI в. търговците докарват чая в Европа, се заражда световна търговия. Скоро европейците започват да искат да пият чай. В Англия кралица Катерина де Браганса превръща пиенето на чай в светско събитие, а летописците описват вълнението от тази странна нова напитка. Вносът на чай чак от Китай е скъпо начинание, затова само богатите хора могат да си позволят да го пият. Прекалено високата цена обаче не намалява желанието за чай.

Разходите обаче се прибавят към проблема, с който се сблъскват много европейски държави. Въпреки че китайските продукти като порцелан, коприна и чай са търсени в Европа, няма търговски стоки, които китайският пазар да приеме в замяна. Единственият начин да се плати за чая е да се транспортира сребро до Китай, а изтичането на кюлчета от Великобритания започва да оказва сериозно влияние върху икономиката ѝ. За да помогнат за балансирането на търговията, британците измислят гениална, но престъпна схема. През XIX в. Великобритания е поела контрола над Индия и Афганистан с всичките им полета с опиумен мак. Въпреки че в Китай няма желание за европейски стоки, има нарастващо търсене на наркотичното вещество, умишлено подхранвано от британците. Китай забранява опиума през 1796 г., но в продължение на десетилетия британски търговци внасят незаконно хиляди тонове от наркотика в страната. Пристрастяването се разраства и от Китай започва да изтича сребро, за да се плаща за него.

Китайците потискат търговията по различни начини, но това провокира британците да наложат свободна търговия с военни средства. През 1839 г. избухва Първата опиумна война, която завършва с това, че китайците трябва да платят за унищожените от тях доставки на опиум и да предадат остров Хонконг на Великобритания. Договорът, с който се слага край на войната, не задоволява британците, тъй като китайците продължават да смятат вноса на опиум за незаконен. Втората опиумна война от 1856 г. води до легализиране на опиума и свобода на движение за британските търговци в Китай. Китайците наричат времето, последвало тази война, „век на унижението“.

Дори едно листо, паднало във вода, може да създаде вълни, които пътуват във времето.

КОЗИТЕ ОБИЧАТ ДА СЕ КАТЕРЯТ НАВИСОКО

Легендарният произход на кафето също се свързва със случайно откритие, предизвикано от невъзможността за контрол над няколко кози. Казват, че етиопският пастир Калди забелязал, че козите му ядат някакви червени плодове, от които стават необичайно скокливи. Когато самият Калди ги опитал, останал възхитен от кофеиновото опиянение. Скоро ислямските учени започнали да използват кафето, за да стимулират обучението си.

Ксеркс нахлува в Гърция и претърпява грандиозна загуба

Завладяването на Гърция навярно е изглеждало като най-лесната задача за Персийската империя през V в. пр.н.е. Преди всичко по това време не съществува единна гръцка държава. Това, което познаваме като Гърция, е мозайка от градове-държави, които говорят един и същ език, но се конкурират помежду си за власт и престиж и рядко са обединени.

За разлика от тях, Ахеменидското царство на Персия (550–330 г. пр.н.е.) е една от най-големите империи за времето си. Простира се от Египет до долината на Инд и включва множество народи, които са верни на шахиншаха – Царя на царете. В надпис, посветен на един персийски цар, са изброени двайсет и девет царства, които му принадлежат. Великият цар, както гърците наричат персийския владетел, може да свика армии с невъобразими размери и да смаже всеки, който се осмели да му се противопостави. Всъщност Персия вече е покорила много гърци, основали градове по крайбрежието на днешна Турция.

Персийският цар Дарий се сблъсква с унизителен бунт, когато тези гръцки градове въстават срещу управлението му, подпомогнати от други гърци. След като ги завладява отново, насочва погледа си към континентална Гърция. Вместо бърза победа армиите му са окончателно разбити от атиняните в битката при Маратон. Първото персийско нахлуване в Гърция претърпява провал, но не всички персийци се отказват от мечтата да поставят досадните гърци на колене.

След смъртта на Дарий неговият син и наследник Ксеркс става Велик цар и подготвя огромна армия и флот, за да подчини гърците. Самата заплаха от персийската сила, както и финансовите ползи от приятелството с Персия убеждават много градове-държави да се съюзят с нашествениците. През 480 г. пр.н.е. персийската армия навлиза в Европа. Най-добрият, макар и невинаги надежден източник за персийското нашествие е „бащата на историята“ Херодот. Той твърди, че Ксеркс водел войска от 2,5 милиона души. Дори и да става дума за по-достоверните двеста хиляди войници, това е била една от най-големите армии, събирани някога в древния свят, и подобна сила трябва да е изглеждала неудържима.

За съжаление, нещата се объркват доста бързо за Великия цар. За да премине в Европа, Ксеркс заповядва да се построи мост от лодки през Хелеспонта (днешните Дарданели), по който хората му да преминат. Това било изпълнено, но почти веднага се разразява буря, която разрушава моста и разпръсва лодките. В яростта си, разказва Херодот, Ксеркс заповядва да накажат водите на Хелеспонта, като ги бичуват и потапят горещи железа и железни окови във вълните, за да покажат господството на Великия цар над морето. Онези, които ръководят настъплението, са обезглавени. Това, изглежда, е насърчило техните заместници да се справят по-добре и армията се прехвърля на другия бряг по по-солидно построен мост.

Междувременно гърците имат достатъчно време да се подготвят за идващата армия. Онези градове-държави, които все още не са преминали на страната на персите, сключват съюз, за да им се противопоставят. Атина и Спарта, като най-могъщи държави, съставляват ядрото на съпротивата и към тях се присъединяват десетки други градове. Взето е решение настъплението на персийската армия да бъде блокирано в тесния проход Термопили, а гръцки военноморски сили в Артемизий да попречат на персийските кораби да заобиколят защитниците.

Битката при Термопилите се е превърнала в символ на непокорството пред лицето на непреодолима сила. Водени от триста спартанци под командването на царя им Леонид, гърците удържат значително превъзхождащата ги персийска армия в продължение на седем дни. След още три дни на ожесточена битка персите се опитват да минат в гръб на гърците през планинския проход. Предупредени за персийската маневра, само спартанците и техните теспийски съюзници остават да удържат прохода и са избити. Двама от братята на цар Ксеркс загиват. Персийският флот в Артемизий се справя съвсем малко по-добре, тъй като бурите разбиват стотици кораби. След като научават за поражението при Термопилите, гръцките кораби се оттеглят, за да организират защитата си на друго място.

Пред персийските сили вече се простира незащитена по-голямата част от Гърция. Гръцките защитници се оттеглят към тесния Коринтски провлак, за да организират там последния си рубеж. Гражданите на Атина евакуират града и отплават към остров Саламин. Именно при Саламин флотът на Атина се изправя срещу мощта на Персия. Изоставената Атина е напълно разграбена и разрушена от персийската армия.

В битката при Саламин атинският пълководец Темистокъл използва хитрост, за да задържи съюзническия флот заедно и да раздели персийската флота. Според древните източници около четиристотин гръцки триреми се изправят срещу хиляда и двеста персийски кораба. В тесните води на Саламинския проток персите не успяват да обкръжат гърците. Ксеркс, който наблюдава битката от трона си на една скала, става свидетел на поражението си и разпръсването на флота си. Не е известно колко персийски кораба са загубени, но останалите се оттеглят на безопасно място, докато гърците доминират по морските пътища. Ксеркс не си е взел поука от фиаското на своя понтонен мост през Хелеспонта и се опитва да премине към Саламин по същия начин. Тъй като гръцките кораби имат контрол над морето, това се оказва невъзможно.

Очевидно страхувайки се, че ще бъде отрязан, ако мостът над Хелеспонта бъде прекъснат отново, Ксеркс потегля с по-голямата част от силите си обратно към своята империя. Неговият генерал Мардоний е оставен с по-малка войска, за да довърши завладяването на Гърция, което Ксеркс не е успял да постигне с по-голямата си армия. В битката при Платея през 479 г. пр.н.е. съюзените гърци разбиват останалите персийски сили, а Мардоний е убит. Гърците побеждават най-могъщата империя на Земята.

ДРАМАТИЧЕН ТРИУМФ

Атинският драматург Есхил, който се сражава в битките при Маратон и Саламин, оставя един от най-запомнящите се разкази за персийското поражение в пиесата си „Персите“, поставена за първи път през 472 г. пр.н.е. Не е изненадващо, че атинската публика е развълнувана от разказа за най-голямата гръцка победа и Есхил печели първа награда за драма през същата година.

Някои историци твърдят, че гръцката версия за нашествието на Ксеркс е пресилена. Може би, казват те, то никога не е било замислено като завоевание, а само като наказателна експедиция. Дори това да е вярно, операцията все пак е скъпоструващ провал за Ксеркс. Персия не само разпилява ресурси в огромен мащаб и оставя хиляди мъртви в безсмислени битки, но постига най-лошото, което една сила може да направи – създава си окуражен враг, който е наясно, че Персия не е непобедима.

Гърците остават неприятен съсед на Персийската империя през следващите десетилетия, докато армиите на Александър Велики не я унищожават през 330 г. пр.н.е.

Кратка история на света в 50 провала