Отмъщението на ОДЕССА

Пролог

Вашингтон, Ди Си

Съединени американски щати

23 май 2025

Петък

Сенатор Джак Джонсън се възхищаваше в огледалото на новия си ушит по поръчка смокинг. Стоеше му перфектно – и така и трябваше да бъде: смокингът струваше повече от първата му кола. Но цената си заслужаваше. Това беше специален костюм за една специална вечер. Вечер, отваряща нова глава в живота му.

Поне такъв беше планът. Но както много планове, и този щеше да се провали. Защото, без Джонсън да подозира, това беше смокингът, с който щеше да умре.

Джонсън никога не се бе смятал за важен човек. Други го смятаха за такъв. Личната охрана, която набързо хапваше в кухнята в мазето му, беше доказателство за това. Но идеята, че работата му го прави „специален“...? Джонсън никога не се беше връзвал на това.

Бе очаквал, разбира се, нахлуване на медиите в личното му пространство, след като бе избран през 2020 г. Но не беше предвидил техния интерес към онова, което смяташе за съвсем обикновен личен живот, нито как трагедията щеше да фокусира този интерес като лазерен лъч.

Съпругата му Рита се разболя и почина бързо в началото на мандата му, превръщайки го от едната половина на новата бляскава двойка на Вашингтон в най-често съжалявания вдовец в столицата. Това бе най-мрачният период в живота му, през който всяка подробност биваше жадно поглъщана от гладната за новини преса.

Джонсън нямаше нещо против – в крайна сметка такъв беше животът, който сам си бе избрал, – но беше благодарен, когато вниманието най-накрая отслабна. Това му остави нещо, което – поне за този град – минаваше за нормалност.

Нормалност, която очакваше да приключи тази вечер.

Беше се запознал с Елизабет преди три месеца и макар оттогава да бяха прекарали твърде малко време заедно, нямаше съмнение какво чувства. Само един човек преди нея беше оказал същия ефект върху него. Сега, след почти четири години самота, Джонсън беше готов.

Също така бяха готови и професионалните наблюдатели от Вашингтон.

Нямаше начин да държи пресата далеч. Не и след като бяха надушили новата връзка. Миризмата на заглавие. Само че и той беше научил много през първия си мандат. Вече много по-добре разбираше как функционира цялата машина: онова, което не можеше да спре, поне можеше да насочва.

Пресата щеше да се запознае с Елизабет. Щяха да получат своята история.

Но това щеше да стане при неговите условия.

Тази мисъл го накара да се усмихне, докато пръстите му почти подсъзнателно връзваха черната папийонка. Беше избрал вечерта внимателно. Характерът на събитието – бляскава благотворителна гала в подкрепа на института „Смитсониън“ – гарантираше максимално медийно внимание и щеше да осигури онова единствено, но и достатъчно показване на тяхната връзка пред обществото. А фактът, че Елизабет беше основният гост-лектор на вечерта, само подсилваше избора – тя щеше мигновено да бъде разпозната от всеки репортер там.

Звукът от затръшване на врата прекъсна мислите му. Беше се разнесъл от долните етажи. Джонсън излезе от съблекалнята към банята и влезе в спалнята.

Стаята беше пуста, леглото с размер „кинг сайз“ – безупречно оправено и непокътнато, като сцена, подготвена за фотографска сесия. Всичко в помещението – от подредените възглавници до фината светлина, филтрирана през завесите – носеше стерилната безупречност на дом от списание, а не на място, където живее човек. Цялата къща, с нейните високи тавани и изящни детайли, приличаше повече на експозиция на стил и власт, отколкото на истински дом.

Джонсън се върна в съблекалнята и след няколко секунди чу да се затваря още една врата. Този път не се тресна. Той реши да не реагира. Беше свикнал с тишината, изпълнена с присъствия – екипът му от Сената, тримата души домашен персонал, които се движеха като сенки из коридорите, и охранителите от полицията на Капитолия, чиято задача бе проста, но жизненоважна – да го държат в безопасност. Истината беше, че рядко, почти никога, не оставаше сам.

Усмивката му се върна, докато си представяше предстоящата вечер.

Но изчезна толкова внезапно, колкото се беше появила, прогонена от звука на още една затваряща се врата. Този път много по-тихо. И много по-близо.

С две крачки се озова обратно в спалнята.

Тя вече не беше празна.

– Софи?

Произнесе името ѝ почти несъзнателно – още преди умът му да разчете всички линии на фигурата. Но тялото вече знаеше. Усещането, тежко като олово и лепкаво, се сви в стомаха му и се разля по крайниците му със студена решимост.

Софи Арно.

Ученичка от гимназия в Охайо, преливаща от амбиция и тиха решителност. Безапелационно най-добрата в своя окръг: умна, зряла до неестественост – и изненадващо обаятелна. Пет седмици от шестседмичния ѝ стаж в офиса на младшия сенатор Джак Джонсън бяха отминали. Пет седмици, през които тя бе доказала четири неща.

Първо: блестящ ум, остър като скалпел.

Второ: интелектуална зрялост, рядка дори у хора с двайсет години по-възрастни от нея.

Трето: социална грация – умение да преминава безшумно през бариерите на екипа му и да превръща дистанцираните в съюзници.

И четвърто... онова, което замъгляваше всичко останало със сянката си: поглед, задържан секунда по-дълго; усмивка, оцветена с нещо повече от възхищение; едва прикрито, но ясно осезаемо влечение – сексуално, неподходящо, опасно.

И ето я сега – в спалнята му.

Непълнолетна. Стажантка.

С гръб към затворената врата. Облечена в закопчан догоре дълъг шлифер. Силуетът ѝ бе повече внушение, отколкото реалност – и точно това го ужасяваше.

Беше усетил накъде вървят нещата още втората седмица. А не бе прочут с интуицията си по отношение на женски сигнали. И все пак дори той не успя да си затвори очите. Бе избрал мълчаливо да игнорира. Надяваше се увлечението ѝ да е мимолетна и невинна фантазия – нищо повече от шепот, който вятърът ще отнесе. Затова и никога не оставаше насаме с нея. Никога. До този момент.

Сърцето му заби учестено. Усмивката ѝ бе срамежлива, но в нея имаше нещо умишлено. Очите ѝ – опиянени от смелост или от наивна представа за романтика. Но в тялото на Джонсън нямаше и грам възбуда. Имаше само студ – пронизващ и реален, като леден език, плъзващ се по гръбнака. Той инстинктивно посегна към джоба си – телефонът. Помощ. Но мисълта се срина още преди да се оформи: телефонът беше долу, в хола, на зарядното. Три етажа го деляха от него. И от изхода.

И все пак... може би грешеше. Може би всичко това бе изкривено от страха недоразумение. Може би.

Само че лицето на Софи говореше друго.

Тъмночервени устни – прекалено ярки, прекалено подчертани. Бузи с руж, положен с ръка, търсеща ефект, не сдържаност. Мигли – почти комично дълги. Косата ѝ – гъста, кестенява, оформена така, както би могъл само професионалист.

А шлиферът?

Молеше се никога да не разбере какво има под него.

Една-единствена секунда беше изминала от мига, в който прошепна името ѝ. Достатъчно, за да разбере. Но въпреки това следващите му думи излязоха като въпрос.

– Софи, какво правиш тук?

Нервна усмивка. Ръка, повдигната към ханша ѝ – движение, пропито с колебание.

– Знаеш защо съм тук... Джак.

Малкото му име прозвуча неестествено от нейната уста, а дрезгавият ѝ тон правеше това още по-неприятно. Тя явно бе проигравала този момент безброй пъти в ума си. Детска фантазия за секс. Много по-опасна, отколкото би могла да си представи.

Джонсън започваше да изпада в паника.

– Как влезе тук?

– Просто влязох. Исках да те видя. Не в офиса. Исках и ти да ме видиш.

Джонсън си помисли за охраната си. Разбира се, че щяха да я пуснат – все пак тя беше служителка. Но дали някой от тях беше забелязал грима ѝ? Какво ли щяха да си помислят, че се случва зад затворената врата на спалнята?

– А ти искаш ли да ме видиш?

Треперещите пръсти на Софи разкопчаха най-горното копче на шлифера, докато говореше. После и следващото. Сега Джонсън беше напълно съсредоточен върху нея. Но не по начина, по който тя си бе представяла.

– Спри!

Изрече заповедта рязко, докато съкращаваше разстоянието между тях. Вече можеше да види гола кожа под шлифера, проблясък на дантела, подсказващ бельо. Хвана ръцете на Софи, преди тя да успее да разкрие още.

– Не бива, Софи. Това е грозно.

Тя издърпа ръцете си и направи крачка назад, а Джонсън ѝ позволи да се отдръпне. Последното, от което имаше нужда в този момент, беше обвинение в посегателство. Виждаше объркването ѝ. Невинността зад намерението.

– Но... аз си мислех...

– Сбъркала си.

– Мислех, че и двамата го искаме.

– За бога, Софи. Ти си дете. Още не знаеш какво искаш. Но със сигурност това не съм аз.

Тя се приближи, с ръцете протегнати към неговите.

– Ти си, Джак. Винаги си бил. И знам, че и ти ме искаш. Виждала съм как ме гледаш.

Сега Джонсън беше този, който се отдръпна. Увеличи разстоянието помежду им. Когато проговори, гласът му беше твърд, но подчертано бащински:

– Каквото и да си си въобразила, грешиш. Съжалявам. На четирийсет и две години съм, Софи. Достатъчно възрастен, за да ти бъда баща.

– Но не си...

Усмивката се върна на лицето ѝ и тя отново се приближи.

– Стига! – Този път тонът на Джонсън беше непреклонен. – Искам да напуснеш дома ми.

Софи отвори уста, за да отговори. Сенаторът не ѝ даде шанс. Хвана я за раменете и я обърна към вратата на спалнята.

– Нито дума повече, Софи. Това приключи.

Стигнаха до затворената врата само след няколко крачки. С една ръка на рамото ѝ, за да не ѝ позволи да се обърне, Джонсън натисна дръжката с другата. Нищо. Вратата беше заключена, а в ключалката нямаше ключ.

Обърна Софи към себе си, вече изчерпал търпението си.

– Къде е ключът, по дяволите?

– Аз... аз не съм заключвала.

Джонсън не ѝ повярва. За тази стая имаше три ключа. Един беше в обслужващия персонал. Вторият – при охраната. Третият бе неговият. И когато се намираше в тази стая, този ключ винаги оставаше в ключалката.

Щом го нямаше, значи някой го беше взел.

– Стига игрички. – Тонът му беше строг. Безкомпромисен. – Отключи.

– Не мога. Не съм заключвала.

За миг го връхлетя порив да кресне, но точно когато гласът му се надигна в гърдите, нещо в очите ѝ го спря. Не страх. Не вина. Истина. Тя казваше истината.

И тогава го пронизаха два очевидни въпроса: ако не тя бе заключила вратата... тогава кой, по дяволите, го бе направил? И защо?

Мисълта просъществува едва миг, преди да бъде заличена от друга, много по-съществена изненада – остър, горчив вкус в устата, парещо дращене в гърлото и белите дробове. Джонсън се завъртя объркано точно когато първите сиво-черни нишки дим се процедиха като змии през тънката цепнатина между вратата и мокета.

Сърцето му удари като юмрук в гърдите. Единственият възможен извод блесна със зловеща яснота.

– Пожар!

Гласът му проряза въздуха, разтърси стаята, накара Софи да подскочи като попарена. Но той вече не я гледаше – хвърли се към вратата, решен да я отвори. Първо натисна дръжката – напразно. После – с рамо. Един, два, три... шест пъти, все по-ожесточено. Все по-безнадеждно.

Болката изгаряше ръката му като лава, но той не ѝ обръщаше внимание. Умът му, обзет от паника, още не бе осъзнал онова, което тялото му вече знаеше – вратата нямаше да поддаде. Беше подсилена. Както и всички останали изходи от тази стая. Непредвиден плод на сигурността, която някога бе търсил. И която сега бе станала негов затвор.

Димът се сгъстяваше неумолимо – бързо, смъртоносно. Тънките струи вече се бяха превърнали в гъста пелена, която пареше очите и изстъргваше всяка глътка въздух от дробовете му.

– Помощ! – извика той, докато отстъпваше назад, за да се засили и да изрита вратата. – Помощ!

Викът на Софи отекна след неговия – висок, отчаян, ужасяващо детски.

Обувката му удари дървото със звук, но без резултат. Той пробва пак. И пак. Но вратата – неговата крепост – не помръдна.

Вече се давеше. Гърлото му се свиваше, стомахът му се преобръщаше. Вратата изчезна в пушека. Остана само споменът за изход.

– Помощ! – Виковете им се сливаха в ехо на безнадеждност, което стените поемаха без отговор.

Никой не идваше.

Защо?

И тогава той си спомни. Къщата беше голяма, да – но не чак толкова. Не и за да остане глуха за такова отчаяние. Не и ако... ако охраната беше все още жива.

Това заключение го прониза като нож: те не можеха да стигнат до тях. Значи бяха откъснати. Обградени от пламъци.

– Помогнете ни! – Гласът на Софи се изви за последен път. Слаб. Немощен. Безнадежден.

Джонсън се обърна. И я видя.

Кожата ѝ – бледа, почти сивкава. Устните – изпръхнали. Повърнатото по шлифера ѝ свидетелстваше за токсичността, която вече бе пробила защитите ѝ. Тя се сриваше. Беше още дете. И умираше. Заедно с него.

Не. Не още.

Джонсън я вдигна – тялото ѝ бе по-леко, отколкото бе очаквал. Като полъх на вятъра. С усилие стигна до най-далечния ъгъл на съблекалнята и я положи там – там димът не беше толкова гъст, или така му се струваше.

Очите му попаднаха на два стари дървени калъпа за обувки, захвърлени под една пейка. Без да губи време, той се промъкна до тях и ги сграбчи. После – обратно. Към прозореца. Единственият, който гледаше към градината.

Но той също бе... подсилен.

Беше го направил по съвет на охраната. „Уязвима точка“, така му бяха казали. И той ги послуша. Застопори рамката. Подсили стъклото.

Сега проклинаше този избор.

Опита да се изправи, но тялото му отказа. Повръщането го разтресе. Ръцете, краката, лакътят – всичко се разпадаше. Олюля се и почти рухна на мокета.

Но не. Не сега.

Паднеше ли, нямаше да стане отново.

Събра последната капка воля, вкопчи се в нея като удавник за сламка и се изправи. Светът се въртеше, димът беше всепоглъщащ. Стиснал калъпа в дясната си ръка, го заби със сила в стъклото.

Нищо.

Нито дори пукнатина. Опита пак. И пак.

Празни удари, като ехо в гроб.

На четвъртия път калъпът се разпадна в ръцете му. Погледна другия – вече замъглен, почти невидим в мрака. И тогава осъзна: нямаше изход.

Не и по този начин.

Пусна го.

И се свлече до него.

В съзнанието му, като последни кадри на филм, се явиха лицата.

Рита.

Елизабет.

И Софи Арно – едно дете, въвлечено в битка, която не разбираше, и което щеше да плати най-високата цена.

1.

Щутгарт

Федерална република Германия

27 септември 2025

Събота

Карл Вебер подскочи във въздуха още преди топката да се заплете в мрежата, а възторжените му възгласи бяха толкова неразбираеми, колкото и тези на хилядите около него. Целият „Канщатер Курве“ оживя в мига на индивидуална гениалност от страна на емблематичната десетка на „ФФБ Щутгарт“ – Боби Райт, чийто четирийсетметров спринт завърши с топовен удар от ъгъла на наказателното поле.

Голът чудо сложи окончателен край на съмненията в изхода на мача. ФФБ водеха с 4:0, а до края оставаха само петнайсет минути – обратът бе почти невъзможен за „ТСГ Хофенхайм“ . Това бе от онези резултати, които изискват празнуване, особено когато са постигнати срещу един от най-големите съперници на клуба. И Вебер – като толкова други около него – възнамеряваше да празнува с пълна сила.

Избърса от очите и косата си нещо, което се усещаше като цяло ведро бира, докато продължаваше да лудее под душа от наливната напитка, да се прегръща с хората около него и да крещи с всичка сила. Не беше единствен. Ударът на Райт бе предизвикал експлозия от неконтролируема еуфория на най-славната трибуна на ФФБ, претъпкана с най-страстните фенове на клуба. Навсякъде другаде реакцията на Вебер можеше да изглежда прекалена. Тук той бе просто капка в океан от безумен възторг.

Никой не обърна внимание на терена, докато лудостта обземаше трибуната. Никой не гледаше как топката бе извадена от мрежата и върната в центъра на игрището, готова за заключителната фаза от мача. Вместо това аплодисментите продължаваха, докато минутите минаваха, а феновете се поздравяваха така, сякаш самите те бяха отбелязали четирите гола.

Поради това феновете в „Канщатер Курве“ бяха последните, които видяха пристигането на смъртта на „МХП Арена“ .

Вебер регистрира първите изстрели подсъзнателно. Те прозвучаха, докато главата му беше забита в рамото на неговия много по-висок приятел Филип Рюдигер. Вебер и Рюдигер посещаваха мачовете на „Щутгарт“ заедно с техния приятел Флориан Абер вече близо трийсет години. Никой от тримата не забеляза внезапната промяна в атмосферата.

Вторите изстрели дойдоха секунди по-късно. Този път Вебер долови пукота, но умът му все още беше твърде разсеян, за да се запита каква е причината. Това се промени миг по-късно с трети, четвърти и пети откос, този път почти едновременно.

Вебер се огледа объркано. Първата му мисъл бе за пиратки, но нещо вътре в него казваше „не“. Може би заради прекалено силния за фойерверки на стадиона звук. А може би беше усещането за насилие, което сякаш съпровождаше звука. Каквото и да бе, инстинктът му се оказа верен миг по-късно, когато прозвучаха шести, седми и осми откос и той осъзна, че онова, което бе приел за възгласи на радост, се е превърнало в писъци от ужас.

Обърна се към Абер вдясно от него с намерението да извика нещо. Приятелят му го изпревари:

– Бягай!

Абер блъсна Вебер напред, докато крещеше, думите му се изгубиха в шума наоколо и после бяха заглушени напълно от нов откос, този път много по-близо. Целият сектор „Канщатер Курве“ вече беше регистрирал заплахата и цяла една секция от трибуната сякаш се задвижи като едно, увличайки ужасените Вебер, Абер и Рюдигер в своята вълна.

Изстрелите продължаваха да отекват. Някои звучаха далеч. Някои – близо. Откъдето и да идваха, Вебер нямаше как да ги види и нямаше как да контролира дали се движи към тях или се отдалечава от тях. Всичко, което можеше да направи, беше да остане изправен в смазващата прегръдка на тълпата, с дишане, затруднено от притискащите го от всички страни тела.

Опита да се измъкне. Отчаяно търсеше по-добра представа за това накъде го носи човешката вълна и се мъчеше да зърне поне за миг двамата си приятели, които вече бе изгубил някъде в тълпата. Задачата бе невъзможна. Хиляди хора се бяха слели в едно-единствено неудържимо и безразсъдно тяло, водено от едно-единствено нещо: инстинкта да избягат.

Срещу това един човек не можеше да направи нищо.

Още изстрели. Още писъци.

Тълпата сякаш се стегна още повече в отговор. Като че хората отвън се опитваха да се вмъкнат вътре. Това утежни и без това непоносимото притискане – тела от всички страни се врязваха в гърдите, раменете и гърба на Вебер. Беше направо невъзможно да диша: белите му дробове и гръдният кош не можеха да се справят с налягането, което го обгръщаше.

Бореше се за въздух. За пространство. Но знаеше, че губи. Че няма да оцелее.

Облекчението дойде с поредния откос. Самият звук каза на Вебер, че това е най-близкият досега. Смес от кръв и човешка плът потвърди този инстинкт, когато го удари в лицето, изхвърлена от някаква невидима жертва.

Близостта на нападателя по някакъв начин бе разпръснала част от тълпата, сякаш хората бяха решили да потърсят шанса си в друга посока. Това облекчи натиска върху Вебер, позволявайки му да си поеме въздух за първи път от минути. Подобри се и видимостта.

И той видя един от нападателите.

Регистрира чертите му за части от секундата. Заключи, че мъжът е арабин. Беше облечен в кафяво, облекло във военен стил, наподобяващо летателен костюм. И носеше автомат, който в същия този момент насочи не към Вебер, а към малка група хора, отделила се от тълпата.

Група, в която имаше няколко момчета.

– Не-е...!

Крясъкът му не промени нищо и Вебер с ужас видя как нападателят открива огън, като дългият откос бе придружен от вика му:

– АЛЛАХУ АКБАР!

Това беше най-ужасяващата гледка в живота на Вебер. Най-страшният акт, на който бе ставал свидетел. Остана физически вцепенен, неспособен да помръдне, само гледаше как терористът изстрелва още два откоса към бягащата тълпа, и двата пъти с един и същ възторжен вик към своя бог. Парализата остана дори когато мъжът го забеляза, и Вебер остана замръзнал, докато оръжието се завърташе към него.

Ако нападателят бе имал време да стреля, Вебер щеше да е мъртъв. И все пак не изпита облекчение, когато – вместо да открие огън – стрелецът се стовари тежко на земята, пронизан от изстреляни от невидим източник куршуми.

Вебер не регистрира нищо от това. Нито собственото си оцеляване. Нито смъртта на терористите, убили толкова много хора. Дори не и факта, че кошмарът му приключва. Очите му останаха вперени в телата, които лежаха на метри пред него.

Телата на трима фенове на ФФБ – нито по-млади, нито по-възрастни от него и приятелите му, когато бяха дошли на първия си мач. Три момчета, които без съмнение само допреди минути бяха празнували същия гол.

Три момчета, които никога повече нямаше да видят изгрева.

2.

„Задушната жега на щутгартската нощ изглежда подходящ фон за ада, който се разрази тук днес.“

Георг Милер прочете изречението четири пъти. Три пъти наум, после веднъж на глас. Думите минаха мълчаливата проверка: на хартия звучаха добре, но се проваляха на последната отсечка.

„Можеш да напишеш тази глупост, Георг – каза си той, – но със сигурност не можеш да я изречеш.“

С евтината си черна химикалка Георг задраска собственото си претенциозно изречение. После затвори захабения си кожен бележник и го натъпка в коженото си куфарче. Думите не идваха... и нямаше да дойдат. Поне не още.

Не и докато се чувстваше така.

Погледна навън през широкия портал на главния вход на болницата. Умираше за цигара, но гледката към зоната за пушене го накара да се поколебае – там беше некомфортно претъпкано с репортери, всички с нищо за правене, освен да пушат и вейпват, докато чакат съобщение отвътре.

Георг винаги бе смятал това за мързеливия подход към работата. Да чакаш някой да ти поднесе основната история на тепсия. Но не само презрението му към колегите го държеше вътре в сградата и далеч от все още задушаващата вечерна жега. Беше и увереността му, че никотиновият удар – колкото и да го желаеше – няма да го успокои. Не и след ужасите, които бе видял тази вечер.

Щеше да е нужно нещо много по-силно и доста по-незаконно, за да притъпи усещанията след случилото се.

Отново насочи погледа си към вътрешността на болницата.

Оттук можеше да види претъпканата регистратура. По негова преценка пет процента от хората бяха представители на медиите. Останалите бяха пациенти и медицински лица. Дори само тези числа говореха за напрегната нощ, но ужасяващата реалност оставаше скрита от погледа му. Това, на което Георг беше свидетел в отделенията и коридорите отвъд рецепцията, не приличаше на нищо, което бе преживявал. Поне не отблизо.

Образите щяха да се запечатат в паметта му завинаги. Висока цена, която премахваше всякаква нужда да ги поглежда отново, за да ги опише.

И въпреки това нямаше избор освен да се върне вътре. Да мине покрай регистратурата и да влезе в ада отвъд. Защото там бяха отговорите. Отговорите на въпросите, които го изгаряха отвътре.

На въпросите, за които му плащаха да ги задава.

Защото журналистът не бяга при първата капка кръв.

Повтаряше тези думи в ума си, докато се отлепяше от стената и си поемаше дълбоко дъх в подготовка за това, което го очакваше. Същите тези думи, втълпявани му от дядо му още от бог знае кога, бяха горивото в цялата му кариера: мантра, издълбана в душата му. До такава степен, че вече дори не осъзнаваше, че ги мисли. Не осъзнаваше колко много дължи на кредото зад тях. Последният урок на дядо му – разликата между него и всички в зоната за пушене.

Тръгна обратно навътре.

Бяха му нужни почти два часа, за да стигне от офиса на списание „Кoмет“ в Хамбург до летището в Щутгарт, след което още половин час, за да стигне до болница „Мариенхоспитал“, където бяха докарани повечето ранени и умиращи в отчаян опит да бъдат спасени. Когато пристигна, бяха минали над три часа, а все още половината от ранените не бяха прегледани от медици.

Такъв бе мащабът на ужаса, довел него и толкова други репортери тук.

И до този момент подробностите оставаха оскъдни.

Полицията не беше казала почти нищо – нито пред обществеността, нито пред пресата, а Георг не успя да изкопчи смислена информация от никого в болницата. Медиците бяха прекалено заети, жертвите – в повечето случаи – неспособни да говорят, а гледката на толкова много мъртви и умиращи беше разтърсила Георг до степен, в която не можеше да формулира никакви смислени въпроси.

Три часа бяха минали, откакто новината за зверския акт бе стигнала до него, но той все още знаеше само същите оскъдни подробности, които бяха споделени с останалия свят: над трийсет убити футболни запалянковци и кой знае още колко ранени, а всички нападатели – застреляни от GSG-9 , елитното подразделение на Федералната полиция.

В началото на кариерата му тези факти щяха да са му достатъчни. Поне на този етап на събитието. Но светът се бе променил през десетилетието, откакто за първи път бе публикувано името му, и никъде това не бе по-вярно, отколкото в Германия. Тогава можеше да очаква умерена логична реакция дори на най-ужасните терористични нападения. Сега можеше да е сигурен в обратното. Германия беше буре с барут, готово да избухне в посока, която Георг намираше за немислима. А политиците в страната му, някога сред най-либералните в западния свят, вече не можеха да са надежден източник на утеха в бурята.

Нападение като това – както и всички, които го бяха предшествали – бе ескалация както по мащаб, така и по жестокост, толкова голяма, че манипулацията и използването му срещу вече уплашеното население бяха неизбежни.

Беше го виждал и преди. Така наречените „уважавани политици“ използваха трагедията, за да привлекат паникьосаните маси към каузи, които същите тези хора иначе биха поставили под съмнение. Едно и също нещо отново и отново се случваше в рамките на три покъртителни години на терор, насилие и смърт.

Но не и този път. Този път Георг щеше да го спре.

Но за да го направи, трябваше да научи повече.