Беше красив ден в началото на октомври – топъл, а листата тъкмо се обагряха в цветния взрив на есента. Колкото до сватбата, тя бе минала великолепно. Хейли Холбрук седеше в едно тихо кътче на спокойната тераса с изглед към прекрасните градини на имението в Кънектикът, което бе наела за сватбата на дъщеря си Валъри. Младоженците държаха събитието да бъде дневно, така че церемонията се състоя сутринта, последва празничен обяд, а след това всички се посветиха на танци. Към шест новобрачните вече си бяха тръгнали и гостите си бяха взели довиждане с хиляди благодарности към Хейли за чудесната организация. Сега тя можеше да отдели няколко спокойни мига на мислите си за прекрасния ден.

Валъри беше на двайсет и седем, висока блондинка с хубаво лице. Ходеше със Сет Паркър от почти три години. Запознали се бяха в началото на пандемията и бързо се бяха сближили, след като няколко пъти прекараха заедно изолацията. Валъри беше адвокат във фирма, която работеше основно с хора и компании от развлекателния бизнес. Сет Паркър бе сред основните им клиенти – продуцент на няколко хитови телевизионни сериала, разведен, без деца, на трийсет и девет. Имаше сериозна, успешна, поглъщаща времето и силите му кариера, което бе добре дошло за Валъри. Тя никак не бързаше да ражда. Плановете ѝ бяха други – да стане партньор в адвокатската фирма, която имаше офиси в Лос Анджелис и Ню Йорк. Вече от две години Валъри постоянно пътуваше между двата града, за да бъде със Сет. Наскоро, месец преди сватбата, се беше преместила окончателно в Ел Ей. По-голямата част от двеста осемдесет и петимата гости на събитието бяха долетели оттам, неколцина на борда на частните си самолети.

Еднояйчната близначка на Валъри, Оливия, се бе установила в Лос Анджелис по същото време като сестра си. Тя беше художничка и можеше да работи навсякъде, но неотдавна бе сключила договор с изтъкната галерия там, която желаеше да излага творбите ѝ. Момичетата се бяха отказали от общия си нюйоркски апартамент в Трайбека. Оливия бе затворила и ателието си в Сохо. Започнали бяха на чисто на Западния бряг по начина, по който правеха и всичко останало – заедно. От малки бяха неразделни, все в едни и същи училища, та чак до Йейл заради отличния факултет по изящни изкуства, където искаше да учи Оливия. Когато Валъри продължи образованието си в Юридическия факултет на Колумбийския университет, Оливия се върна с нея в Ню Йорк и се посвети на творчество в малкото си ателие.

Хейли живееше в голям и красив апартамент на Пето авеню, който бе споделяла с дъщерите си в продължение на деветнайсет години, след като излезе първият ѝ бестселър. Тогава близначките бяха на осем. Преместиха се от далеч по-малката и скромна квартира в Горен Уест Сайд – единственото, което Хейли можеше да си позволи преди големия успех. В сегашния апартамент Валъри и Оливия все още се чувстваха като у дома си. Хейли живееше сама, но момичетата често ѝ бяха на гости. Понякога прекарваха с майка си целия уикенд и в тези случаи трите много се забавляваха.

След като близначките вече се бяха преместили в другия край на страната, животът на Хейли щеше да се промени драматично. До неотдавна поне едната от тях, ако не и двете, винаги беше на разположение за спонтанен обяд, да отидат на кино или цял следобед да обикалят магазините, ако Хейли успееше да се откъсне от поредния си роман. Рядко имаше ден, в който поне едното от момичетата ѝ да не беше наблизо. Когато Валъри бе заета, Хейли се отбиваше в ателието на Оливия на път за вкъщи, за да види върху какво работеше щерка ѝ. Оливия имаше страхотен усет за форма и цвят, беше си истински талант. Въобще Хейли и дъщерите ѝ бяха много близки. На шега се наричаха „трите мускетарки“. Сега обаче момичетата щяха да живеят в Лос Анджелис и това променяше всичко.

Годеникът на Валъри, Сет, нямаше нищо против Оливия да им виси на главата през повечето време. Приятно му било в компанията на две красиви дами и често ги подкачаше за това. Валъри беше самоуверена и открита жена, имаше мнение за всичко, а понякога и доста остър език. Не се колебаеше да преследва целите си, не се боеше да казва какво мисли. Оливия беше по-тиха и затворена. Винаги си мереше думите и в очите на майка си бе по-мила и съпричастна с хората. Валъри се бореше със зъби и нокти за всичко, което желаеше. Оливия нямаше нейната непоколебима увереност и по-лесно променяше позициите си. Не обичаше да спори със сестра си, защото нямаше шанс да спечели. Винаги вземаше страната на по-слабия. Проявяваше повече разбиране към майка си от Валъри, която имаше ясно и понякога твърде черно-бяло мнение за всичко, включително и за Хейли. Като тийнейджърка често се караше с нея свирепо, но това, слава богу, бе останало в миналото. Оливия, от своя страна, винаги влизаше в ролята на помирителката.

Оливия се тревожеше, че майка ѝ остава сама в Ню Йорк. Валъри казваше, че всичко с Хейли ще бъде наред и се присмиваше на сестра си за притесненията. В момента беше и много заета да обзавежда купената от Сет великолепна къща в Бел Еър. Оливия живееше под наем в малка и скромна къща в испански стил от трийсетте години на двайсети век, с басейн, близо до Бевърли Хилс, но и Валъри бе приготвила самостоятелно помещение за нея в дома си, така че Оливия да остава при тях, когато поиска. Преди сватбата двете бяха делили една стая още от раждането си. Валъри се опитваше да включва сестра си във всичко, което правеше. Нея обичаше най-много на целия свят, дори повече от Сет или Хейли. Но това често се случва с близнаците. Връзката им е неповторима.

Хейли сама беше отгледала дъщерите си, при обстоятелства донякъде необичайни. Беше на двайсет и две, когато се родиха. Сега през декември щеше да навърши петдесет – особен житейски момент, който не я изпълваше с ентусиазъм. При самата мисъл за това се чувстваше стара, макар да не беше, дори изглеждаше много млада за възрастта си. За пръв път щеше да се изправи пред синдрома на празното гнездо. Досега трите често бяха пътували заедно, а при новите обстоятелства щеше да ги чака да ѝ отидат на гости от другия край на страната. За нищо на света не възнамеряваше да им се натрапва, особено на Валъри, която започваше нова глава в книгата на живота си. Всичко щеше да се промени, и то много, но Хейли бе твърдо решена да се възползва от промяната и да намери смисъл извън децата си. Все пак имаше своята писателска кариера, която ангажираше постоянно вниманието ѝ. Работеше до късно почти всеки ден и от три години в живота ѝ нямаше мъж.

Сватбата на Валъри бе отбелязала края на един дълъг период в живота на Хейли, най-важния. Близначките бяха заемали центъра на нейния свят в продължение на двайсет и седем години. Сега се налагаше да свикне със самотата и огромното разстояние от тях. Хейли все още беше поразително красива жена – с млечнобяла кожа, зелени очи и коса толкова тъмна, колкото бяха светли косите на момичетата. Дъщерите ѝ много приличаха на нея, но бяха блондинки. Както и собствената ѝ майка – тяхната баба – Хейли бе работила за кратко като модел, докато учеше в колежа в Кънектикът и известно време след завършването, но това занимание бе изцяло заради допълнителните доходи. Познаваше само една страст – писането. Изливаше душа и сърце върху белия лист, а читателите усещаха това във всяка нейна дума. Текстовете ѝ винаги бяха изпълнени с откровеност, дълбочина и сурови емоции. Историите ѝ силно докосваха читателите.

Започна да пише сериозно, след като се родиха близначките. Цели пет години се бори с първия си роман, но упорството ѝ бе щедро възнаградено. Той излезе, когато Хейли беше на двайсет и седем, а първият ѝ бестселър се роди три години по-късно. Беше мрачен и сложен психологически трилър, посрещнат с овации от критиката. Осигури ѝ вярна публика, която остана с нея през годините. Хейли изпитваше дълбоко съпричастие към човешкото страдание, но също така и интуитивно разбиране към онези, които го причиняваха. Аудитория за този вид романи не липсваше, тъкмо напротив. Имаше нещо в книгите ѝ, което намираше отклик у хората. Вече деветнайсет години всяка нейна творба се превръщаше в бестселър. Успешната кариера щеше да запълва времето ѝ след преместването на близначките.

Планираше още тази седмица да започне нова книга, която да я разсейва от отсъствието на момичетата. Валъри щеше да бъде на меден месец, а Оливия – да рисува в Лос Анджелис. Познатите котви в живота на Хейли се изплъзваха между пръстите ѝ. Опитваше да не мисли твърде много за това, но пак се чувстваше като кораб, който бавно се изтегляше от отколешното си пристанище, за да отплава в неизвестна посока. Хейли нямаше представа накъде щеше да поеме сега, без момичетата наоколо. Единственото сигурно нещо оставаше новата книга. Писането бе нейната стихия и неведнъж я беше спасявало в моменти на криза. Само там се чувстваше в безопасност, затова и сега знаеше, че романът щеше да я заземи. Бе твърдо решена да намери с какво да си запълва времето и на всяка цена да си създаде хубав и пълноценен живот. По един или друг начин щеше да се научи да живее без тях.

Сватбата бе пищна и разточителна, но не толкова, че да изгуби елегантност в полза на претенциозното. Беше дошъл екип от списание „Вог“, за да отрази събитието. Гостите бяха от сой и си прекараха отлично. Танците се проточиха до късния следобед. Близките на Сет и Валъри се радваха за тях. За трите години, откакто бяха заедно, двамата бяха изградили солидна връзка, познаваха се добре и имаха голям кръг от приятели, който неизменно включваше и Оливия. Хейли бе написала писмо на Валъри, в което ѝ казваше колко се радва за нея и че бе сигурна в избора ѝ; че бракът със Сет щеше да бъде чудесен. Беше ѝ дала посланието вечерта преди сватбата. Валъри остана трогната от вярата на майка си в нея.

Макар че рядко го казваше на глас, и Валъри, също като Оливия, си даваше ясна сметка колко много бе направила Хейли за тях, при това без ничия помощ. Не знаеха обаче почти нищо за детството и ранните години на младостта ѝ. Хейли не обичаше да говори за онези времена, винаги избягваше темата. Момичетата отдавна бяха свикнали с мисълта, че майка им не разказваше за миналото си и не обясняваше причината за това. Разбираха, че Хейли бе страдала много – със сигурност повече, отколкото беше склонна да си признае. Предпочиташе да живее в настоящето и бе погребала много неща.

Хейли беше талантлива, скромна и изключително успешна, без да парадира по никакъв начин с това. Винаги бе разчитала само и единствено на себе си. Винаги. Беше на шест, когато майка ѝ ги изостави – нея и баща ѝ. Това дойде като тежък удар, но в дългосрочен план имаше и ползи. Направи я силна, устойчива и самостоятелна – качества, които се опита да предаде и на дъщерите си, макар че те не бяха поставени пред предизвикателството да се справят с живота сами. Тя винаги беше там, за да ги утешава и пази. Никога не ги беше разочаровала и никога нямаше да го направи, можеха да бъдат сигурни в това. Хейли беше стабилна като скала и все на разположение, когато близначките имаха нужда от нея, без значение от възрастта им, дори и сега. Обадеше ли се някоя от тях, майка им неизменно бе готова да я изслуша и да даде съвет, ако ще и непоискан. Сега обаче бе повече от ясно, че трябваше да ги пусне да разперят криле и да поемат по пътя си, а за нея оставаше задачата да си създаде живот без тях. Сватбата на Валъри и преместването им в Лос Анджелис по естествен път ги отдалечаваха от майка им, даваха им възможност да пораснат, включително и на Хейли. Беше необходимо, но това с нищо не намаляваше болката от гигантската промяна.

Хейли седеше на терасата, след като всички си бяха тръгнали, и мислеше за изминалия празничен ден. Гостите бяха основно от приятелския кръг на младоженците, само малцина бе поканила лично, но пък и в днешни дни така се правят този тип празненства – за младите. Майката на Сет също дойде, макар двамата да не бяха особено близки. Сет и брат му Питър бяха синове от първия ѝ брак. След това се бе омъжвала още два пъти и понастоящем живееше в Палм Спрингс с последния си съпруг. Сет и Питър не поддържаха никаква връзка с баща си, не го бяха виждали от пет години. Той пък бе женен за пети път. Днес Хейли се беше опитала да поговори с майката на зет си, но бързо откри, че двете нямаха нищо общо. Въпреки всичко останало, Сет имаше чудесни отношения с брат си. Израснали бяха в Лос Анджелис с минимален родителски контрол и грижа. Сет бе изградил успешна кариера в телевизионното продуцентство, а Питър – като данъчен адвокат с отлична клиентела.

Гостите на сватбата бяха в голямата си част красиви и преуспели хора, някои дори истински знаменитости в своята област. Всички се възхищаваха на бляскавия успех на Сет в телевизията. Той се бе влюбил във Валъри от пръв поглед, когато тя влязла по време на среща в адвокатската кантора. Казваше, че усетил моментално привличане. Станало му още по-интересно, щом научил, че имала еднояйчна близначка, и още повече, след като се запознал лично с Оливия. Тя беше съвсем същата на външен вид, но не и като темперамент. Както и всички останали, Сет трудно ги различаваше в началото. Понякога дори Хейли ги бъркаше. Като малки момичетата обожаваха да се възползват от това и да правят номера на майка си, на приятелите си и на учителите, понякога дори на момчетата, с които излизаха в гимназията и колежа. Оливия никога не бе имала продължителна връзка, само няколко краткотрайни. Валъри беше излизала с много мъже, но в Сет за пръв път се влюби толкова силно. Той беше сродната ѝ душа.

На външен вид близначките бяха неразличими, но това не важеше за характерите им, тъкмо напротив. Желязната воля и решителността на Валъри ѝ служеха добре в адвокатската професия. Тя беше силна жена с твърдо мнение по всеки въпрос, което отстояваше храбро. Притежаваше силата и упорството на майка си. Оливия беше наследила топлотата, емпатията и артистичната природа на Хейли. Понякога ѝ се струваше, че двете момичета си бяха разделили по равно нейните черти, и то без никакво припокриване. Виждаше себе си и в двете, откриваше слабите и силните си страни. Извън това обаче животът им изобщо не приличаше на нейния. Тя беше направила и невъзможното, за да постигне това.

В началото Хейли бе тръгнала по стъпките на своята майка французойка – работеше като модел, докато учеше в колежа, както и за кратко след това. За разлика от майка си обаче, Хейли нямаше дългосрочни амбиции в тази посока. Правеше го само за допълнителните пари. Често ходеше в ателието на един известен фотограф, Лок Лоугън, който бе запленен от чара на невинността ѝ. Хейли беше стеснителна и тиха, предпочиташе да се слива с фона. Лоугън бе заинтригуван от нея и скоро я взе под крилото си. Обичаше да я снима. Виждаше вътрешната ѝ красота и успяваше да я извади на снимките.

По онова време Хейли беше на двайсет и две, а той – на четиресет и осем. Беше женен, с три деца. Влюби се в Хейли и ѝ направи серия от голи снимки, които станаха легендарни. Лицето ѝ не се виждаше, но фотографиите бяха уловили невинността ѝ, както и характерната уязвимост, която дълбоко го вълнуваше. Само че Лоугън нямаше никакво намерение да се развежда. Хейли беше поредната му любовница. Съпругата му знаеше отлично какво се случваше и търпеше забежките му, а и самата тя имаше любовни връзки извън бурния им брак.

Когато разбра за бременността си, Хейли за кратко обмисли възможността да направи аборт. След първата ехография, щом откри, че носеше в утробата си близнаци, идеята веднага отпадна. Не можеше да им го причини и реши да роди. Нямаше никакви претенции към Лок. Той по собствено желание я подкрепяше емоционално и финансово, доколкото Хейли имаше нужда. Бе наследила малък фонд от баба си и дядо си, който гарантираше, че няма да гладува, а и помощта от Лок бе добре дошла. Предпазлива и отговорна, Хейли се отнасяше сериозно към майчинството. Сложи на пауза собствената си младост, за да се грижи за близначките и да им бъде добра майка.

Лок идваше да ги вижда от време на време. Играеше си с момичетата и се държеше топло с тях, но само толкова. Когато след десетина години се разведе с жена си, интимната му връзка с Хейли бе отдавна приключила. Не обърна изцяло гръб на близначките, идваше за рождените им дни и на важни училищни събития, но не беше на разположение всеки ден като истинските бащи. Обичаше Хейли и момичетата по своя безотговорен, непостоянен начин. Хейли се опитваше да компенсира липсата му и успяваше.

Лок дойде и на сватбата на Валъри, но тя реши сама да мине по пътеката до олтара. Той така и не се превърна в истинска бащинска фигура за нея, въпреки че се радваше на присъствието му в специалния ден. Вече беше на седемдесет и пет, все още работеше, макар и с по-бавни темпове, а за празненството пристигна с една млада моделка, настоящата му приятелка, която бе с няколко години по-млада от близначките. Не изглеждаше на повече от двайсет. Лок и Хейли бяха запазили приятелски отношения. Той не се месеше във възпитанието на момичетата, а тя вече от двайсет години не се нуждаеше от финансовата му помощ. След като втората ѝ книга се превърна в бестселър, пое изцяло издръжката на семейството. Беше благодарна за успеха, който ѝ позволяваше да се грижи за дъщерите си, но никога не залиташе в излишества, защото помнеше какво е да бъдеш в нужда.

Благодарение на нея, момичетата бяха живели спокойно, без да им липсва нищо. Не ги тревожеше фактът, че родителите им не бяха женени, дори никак. Лок винаги се появяваше, когато беше необходимо. Да, това не се случваше достатъчно често, в действителност момичетата бяха лишени от истински баща, но поне им показваше обичта си във важни моменти. За разлика от него, Хейли бе винаги на разположение, винаги отговорна, винаги любяща. Беше ключовото и постоянно присъствие в живота им, както и те в нейния. Като тийнейджърка Валъри мина през период на негодувание срещу майка си, но след това се присъедини към мнението на Оливия, че бяха извадили късмет със страхотен родител, който винаги ги подкрепяше за всичко. Може би дори ги подкрепяше една идея твърде много, но сега, след като момичетата се местеха в Лос Анджелис, това щеше да се промени по естествен начин – факт, с който и трите бяха наясно. Хейли не се опитваше да промени нещата. Не роптаеше, напротив, искаше да се нагоди и да обича децата си отдалече, а времето си да запълва по друг начин. Нищо не можеше да замени постоянната им компания, разбира се, но тя предпочиташе да гледа на това като на възможност за растеж, шанс да си изгради свой собствен живот, нов живот, предизвикателство, което да посрещне храбро, без да се превръща в тежест за дъщерите си.

Хейли беше останала без семейство още на четиринайсет. Когато реши да роди близначките на крехката възраст от двайсет и две и неомъжена, не шокира никого. Просто нямаше кого да шокира. Нямаше и кой да ѝ помага, ако не броим спорадичната и крайно недостатъчна помощ, на която беше готов бащата на бебетата. Той си имаше куп задължения към трите си законни деца, също и много тревоги покрай разпадащия се брак. Хейли не изявяваше претенции към него. Живееше си като самотна майка, и толкова. Времето ѝ бе изцяло заето с близначките, което не ѝ позволяваше да ходи по срещи, така че поне през първото десетилетие любовният ѝ живот бе сведен почти до нула – саможертва, която охотно направи. Имаше няколко краткотрайни връзки, но чак на трийсет и пет срещна любовта на живота си.

Робърт Болдуин беше с две години по-голям от Хейли. Влюби се и в нея, и в момичетата. Беше главен редактор в издателството, с което тя работеше, никога не се беше женил и нямаше свои деца. Връзката им продължи дванайсет години, като през десет от тях живяха заедно. На четиресет и девет Робърт бе диагностициран с мозъчен тумор. В началото на пандемията вече бе навлязъл в последния етап на болестта си, а скоро след това се зарази и с вируса. Официално се водеше починал от ковид, но и без него щеше да си отиде след броени седмици. Хейли вече живееше в мир с мисълта, че го беше загубила. Ако не се беше разболял, двамата щяха да се чувстват добре сега, след като момичетата поемаха по свой път, щяха да намират заедно начини да запълват плодотворно времето си, но не им беше писано. Хейли трябваше да се справи сама. Беше се грижила за Робърт до самия му край. Той бе решил да не постъпва в болница заради ковида. Не искаше да умре сам сред непознати хора, затова си остана у дома и почина спокойно в ръцете на Хейли. Самата тя пое риска да се разболее, докато се грижеше за него, но по някакво чудо вирусът я подмина. Двамата се бяха изолирали от момичетата, за да не ги заразят. Робърт беше чудесен човек и близначките много го обичаха. Точно заради него Валъри реши да мине сама по пътеката до олтара. Робърт ѝ беше повече баща от биологичния ѝ такъв. Щом той не можеше да я придружи, значи щеше да върви сама в негова памет. Това решение трогна Хейли до сълзи.

Детството на Хейли, за което тя никога не говореше с близначките, беше много различно от тяхното. Майка ѝ беше французойка и тази подробност бе сред много малкото факти, които момичетата знаеха за нея. Бабата на Хейли по майчина линия, Елен Вивие, била много млада в края на войната, когато американската армия освободила Париж. Влюбила се в красиво момче от Калифорния и забременяла. Той искал да я отведе в родината си и там да се оженят, да живеят и да работят в семейната ферма близо до Бейкърсфийлд, където бил отраснал. На войниците обаче не било разрешено да сключват бракове във Франция. Възнамерявал да ѝ прати пари за билет, щом се прибере у дома, но когато разбрали за бременността ѝ, един местен свещеник ги венчал в Париж. Този брак нямал официална стойност в Америка, просто позволявал на Елен да запази достойнство и да се чувства по-сигурна. И двамата ѝ родители били починали по време на войната, майка ѝ – от болест, а баща ѝ – в Съпротивата. В крайна сметка красивият войник на Елен се оказал сред последните жертви във Франция. Загинал преди завръщането си в Щатите, а тя така и не успяла да открие семейството му. През 1946 година се родила дъщеря им Сабин.

Понеже нямала нужното образование, нито притежавала кой знае какви други умения, ако не се брои поразяващата ѝ красота, Сабин станала модел в Париж още преди да излезе от тийнейджърска възраст. Майка ѝ била починала от туберкулоза и можела да разчита единствено на себе си. На деветнайсет я изпратили за фотосесия в Ню Йорк. Агенцията, която организирала пътуването, ѝ помогнала да използва френското брачно свидетелство на родителите си, за да докаже бащинството на войник от американската армия и така да получи законно гражданство в Щатите. Сабин не се превърнала в суперзвезда, но имала няколко доста успешни години и бързо се присъединила към модната тайфа знаменитости и красиви момичета, които се събирали в прочутия „Сторк Клуб“ – последния от този вид заведения. Станала част от многото бляскави млади жени, които по цяла нощ пиели и танцували.

През следващите шест години Сабин основно купонясвала. Снимките ѝ в компанията на известни мъже често излизали по вестниците. Била на двайсет и пет, когато се запознала с Уилям Холбрук Четвърти, черната овца на известна аристократична фамилия. Семейството било загубило по-голямата част от богатството си по време на борсовия срив от двайсет и девета, но и остатъкът стигал, за да плаща дивия начин на живот на Уилям: хазарт, алкохол, красиви жени и бързи коли, само не и работа. Най-често го виждали със Сабин, която в крайна сметка забременяла. Уилям постъпил като джентълмен и се оженил за нея, макар че никой от двамата не бил влюбен, нито чакали с нетърпение да се задомят и да имат дете. Промяната в обстоятелствата не се отразила по никакъв начин върху нагона на Бил и връзките му с други жени.

Хейли се родила през 1972 година, когато Сабин била на двайсет и шест, а Бил – на четиресет и две. Сабин гордо се кичела с прочутото име на рода Холбрук, но извън това виняла детето за всички беди в живота си: брак със съпруг, който не я обичал, нито пък тя обичала него, повяхващата ѝ красота вследствие на дивия нощен живот и залязващата ѝ кариера като модел. Вече не била жената, която събирала всички погледи, и укорявала за това не само Бил, но най-вече Хейли. Ако не била забременяла, никога нямало да се омъжи за него – така казвала. Имала скрупули по отношение на абортите, затова не прекратила бременността. Съгласила се да стане съпруга на Бил, защото той така искал и защото бил от влиятелно семейство. В края на краищата обаче не била щастлива с него.

Първият спомен на Хейли за майка ѝ бе свързан с жесток побой на тригодишна възраст. Хейли беше разляла чаша мляко на закуска, оцапала сините велурени обувки на Сабин, след което тя я удари толкова много пъти, че от ухото на малката потече кръв. Бил стана свидетел на сцената, но не каза нищо. Просто излезе от стаята, а след това и от апартамента. Имал час при бръснаря и не искал да закъснява. Както винаги, остави Сабин да се оправя с детето. Хейли запомни как баща ѝ си тръгна, докато майка ѝ я биеше. Запомни звука на затварящата се входна врата миг преди поредния удар. Сабин не спираше да крещи, че е съсипала обувките ѝ.

Заведе Хейли в болница да спрат кървенето и там каза, че детето било паднало по стълбите. Хейли инстинктивно усети, че не трябваше да ѝ противоречи. Мълчаливо изтърпя процедурата. Една мила сестра обясни, че била извадила късмет, задето не си бе счупила крак или ръка. Щом се прибраха вкъщи, майка ѝ я ошамари още веднъж, за всеки случай, защото Хейли ѝ била съсипала не само обувките, но и целия ден. След това малката се боеше да си пие млякото на закуска и повече никога не посегна към него, дори да умираше от жажда. Не искаше пак да ядоса майка си, макар че това бе на практика неизбежно.

От онзи момент нататък Сабин започна да си излива гнева и безсилието върху детето. Биеше Хейли с повод и без повод. Имаше лош нрав и удряше силно. Стигна се до счупена китка, също така и побой с металната катарама на колан, която остави рани по гърба на момиченцето. Понеже не можеха да се обяснят с падане, си останаха без лечение и се превърнаха в грозни белези. Стигна се и до порязване точно под окото – от пръстена на Сабин. Наложи се да я шият. На сестрите в болницата майката каза, че Хейли бе паднала и се ударила в ръба на масата. По онова време детето беше на четири.

Помнеше малко неща от детството си и нито едно от тях не беше хубаво. Реално помнеше само побоите, помнеше ги ясно, като да се бяха случили вчера. Блъскане по стълбите, счупена ръка, синини и кръвонасядания по крайниците от ритниците на Сабин, бой с четката за коса, главоболия, след като Сабин я разтърсваше жестоко само защото детето я хващаше да прави нередни неща, като например да приема мъже в апартамента им, докато бащата го нямаше. Сабин заплашваше, че ще я убие, ако каже на някого, и Хейли знаеше, че точно така щеше да стане. Не разбираше защо майка ѝ беше толкова сърдита, защо я мразеше така силно. Опитваше се да бъде добра, но никога не успяваше да е достатъчно послушна по стандартите на Сабин, която все ѝ повтаряше, че никой не я обича. Хейли знаеше, че и това беше вярно. Родителите ѝ го показваха всеки божи ден, особено майка ѝ. Сабин говореше и на английски, и на френски. Обиждаше я еднакво и на двата езика.

Годините минаваха и побоите ставаха все по-жестоки. Обикновено белезите и синините избледняваха, но имаше и няколко изключения. Хейли живееше в постоянен страх от майка си и при всяка възможност се криеше от нея. Само дето и това не вършеше работа – Сабин я намираше и я биеше, задето се бе скрила. Баща ѝ никога не се намесваше.

Когато Хейли беше на пет, Сабин си намери нови приятели и нови забавления. Беше сред първите редовни клиенти на „Студио 54“, където към алкохола започна да добавя и наркотици. По онова време бракът ѝ с Бил вече беше само на хартия, а кариерата ѝ на модел лежеше на смъртния си одър, с по някой и друг ангажимент през големи интервали, докато накрая агенцията се отказа окончателно от нея – Сабин все закъснявала и изглеждала ужасно. Хейли научаваше какво се случва най-вече от скандалите между родителите си, обикновено късно нощем, ако Сабин изобщо се прибереше. Това често се случваше чак сутринта.

Освен това имаше случаи никой от родителите ѝ да не се прибере. Хейли оставаше сама в тъмния апартамент. Отначало това я плашеше, но скоро се научи да вади храна от хладилника, щом огладнее. Стоеше си в стаята и си играеше с куклите или гледаше телевизия в кабинета на баща си. След това един ден, като по чудо, след жесток скандал с Бил, Сабин си тръгна и повече никога не се появи. Седмица по-късно Бил каза на Хейли, че майка ѝ нямаше да се върне. Малката не знаеше какво означава това по отношения на нея. Не се осмели да попита. Като емоция запомни само огромното чувство на облекчение, че побоищата щяха да спрат. Беше на шест. Баща ѝ също изглеждаше доволен от бягството на Сабин.

След като тя си тръгна, Бил го удари съвсем през просото. Постоянно организираше партита и пълнеше големия им апартамент на Парк Авеню с приятели и приятелки, които Хейли не познаваше. През първата година никой не обръщаше внимание на детето, но това щеше да се промени, тъй като малката бе прокълната с тъмната коса, зелените очи и красивото лице на майка си. През деня в дома им се подвизаваше само икономката, а по цяла нощ се вихреха купони.

Хейли беше на седем, когато един от приятелите на баща ѝ започна да я опипва. Отначало взе да гали ръката ѝ по странен начин, после понечи да я дръпне в спалнята, но Бил му каза да престане. Тогава се намеси за пръв и последен път. След това се отнасяше към Хейли като към играчка, с която приятелите му да се забавляват, дори когато я прегръщаха твърде силно или я слагаха в скутовете си. Просто не ѝ обръщаше грам внимание, сякаш Хейли беше чуждо дете. Не ѝ вярваше, ако дръзнеше да се оплаква, затова Хейли спря да казва каквото и да било и потърси свои начини да ги избягва. Ако бяха пияни, се криеше някъде и чакаше да си тръгнат. Когато бяха трезви, не смееха да настояват пред протестите ѝ.

Беше почти на осем, когато друг приятел на Бил ѝ бръкна под полата. Този път никой не видя. Хейли избяга, скри се в един килер и остана там, докато онзи не си тръгна. След това историята се повтаряше и с други – напираха да я докосват на тайните места, но тя се научи да стои настрана и да се спотайва в други части на апартамента. Не смееше да си ляга преди края на купоните им. Веднъж един влезе в стаята ѝ и се пльосна при нея в леглото, но беше толкова пиян, че Хейли лесно успя да избяга. Беше малка, но бърза и умееше да се крие. Започна да спи в дрешника си. Баща ѝ казваше, че приятелите му нищо лошо нямало да ѝ направят, че само се забавлявали, но тя не му вярваше. Вече разпознаваше особения поглед в очите им и знаеше какво щяха да опитат. Нито един не успя. Хейли не го допусна. Знаеше, че можеше да разчита единствено на себе си. Друг нямаше да ѝ помогне – нямаше защитник, нито съюзник. Възрастните хора в живота ѝ бяха опасни. Тя бе самичка.

Още не беше навършила девет, когато Бил ѝ каза, че майка ѝ е починала от свръхдоза. Хейли не я беше виждала, нито беше говорила с нея, дори по телефона, откакто Сабин ги бе изоставила две години по-рано. С нейното изчезване престанаха и побоите, така че детето не се натъжи, когато баща ѝ съобщи новината, макар да знаеше, че се очакваше да скърби. В действителност просто си отдъхна, че майка ѝ нямаше да се върне никога и никога повече нямаше да я бие. Преди това се бе опасявала, че един ден Сабин щеше да се прибере и да поднови жестокостите, а Бил нямаше да я спре.

Хейли отиде на погребението с баща си. Други нямаше, само те двамата. Междувременно родителите на Бил бяха починали и положиха Сабин до техните гробове. Тя си бе отишла на трийсет и четири.

През следващите пет години основната задача на Хейли си оставаше да избягва приятелите на баща си. Знаеше кога е време да се скрие. На тринайсет вече беше красива девойка с малки твърди гърди и тъничка талия, с дългите стройни крака на майка си, със забележително красиво лице. Мнозина от познатите на Бил се опитваха да се възползват от напъпващата млада жена, а той се правеше, че не вижда, точно както се бе преструвал и по отношение на побоищата. Така или иначе, Хейли вече беше експерт. Пазеше се сама.

Даваше си сметка, че бе в тежест на баща си – той ѝ го намекваше постоянно. Наемаше икономки, които да се грижат за нея денем, но те никога не се задържаха дълго. Бързо разбираха какви неща се случваха в апартамента и напускаха. Това не беше проблем за Хейли. И без това икономките не можеха да я защитят.

Докато все още беше на тринайсет, собственият ѝ баща премина границата. Случи се една вечер, преди Бил да излезе. Икономката вече си беше тръгнала. Двамата бяха сами в апартамента, той пиеше от обяд с приятелите си и се бе прибрал само да се преоблече, както правеше често. Влезе в стаята ѝ, докато Хейли учеше на бюрото си. Тя се обърна. Видя го гол и много пиян, канеше я да се изкъпят заедно. Хейли се разтрепери. Гледаше го втренчено в лицето, не искаше да свежда поглед надолу. Трябваше да се махне по най-бързия начин от стаята, затова притича покрай него, като измърмори някакво извинение, а той понечи да я последва, но се спъна и едва не падна. След това влезе сам в банята. Не се опита да тръгне след нея. Хейли не можеше да изтика от съзнанието си начина, по който я гледаше баща ѝ, затова се скри в един килер и не излезе от него, докато не чу входната врата на апартамента да се затваря. Повече не можеше да му вярва. Започна да заключва вратата на стаята и на банята си, когато той беше вкъщи. Не хранеше никакви илюзии – баща ѝ бе същият като приятелите си. Момичето живееше на вражеска територия и нямаше към кого да се обърне за помощ. В училище също не поддържаше приятелства, защото не можеше да покани никого у дома. Фамилното име на баща ѝ и високият му социален статус щяха да го предпазят от всякакво обвинение. Никой нямаше да ѝ повярва, ако кажеше истината, затова Хейли не събираше смелост. С любовниците му се засичаше рядко. Не бяха свестни жени, личеше си от пръв поглед, и се отнасяха с нея като с дразнеща част от мебелировката.

Един ден, когато беше на четиринайсет и тъкмо се бе върнала от училище, двама полицаи позвъниха на вратата, за да ѝ съобщят, че Бил беше загинал в катастрофа с кола. Неотдавна бе навършил петдесет и седем. Хейли покани полицаите в хола и разговаря с тях като зрял човек, какъвто всъщност си беше заради всички трудности. Нямаше живи роднини. Полицаите я отведоха в един временен приют за деца.

На следващия ден там я посети адвокатът на баща ѝ. Обясни, че имало попечителски фонд за образованието ѝ и всички разходи покрай него, който тя можела да ползва след навършване на осемнайсет, а след двайсет и една щяла да получи достъп до втори попечителски фонд, по-малък, оставен от родителите на баща ѝ, но преди това нямало как да получи нищо. Бил явно не бе очаквал да се спомине толкова рано и не беше предвидил издръжка за дъщеря си преди пълнолетие. Повечето му пари били похарчени. Малкият остатък едва щял да покрие дълговете му. Щели да продадат апартамента и приходът да се добави към попечителския ѝ фонд. Накратко, Хейли нямаше как да ползва завещаните ѝ суми преди осемнайсетата си година, а нямаше и кой да се погрижи за нея. Очакваха я четири години без никаква издръжка.

Изпратиха я в държавно сиропиталище в Долен Ийст Сайд в Манхатън. Нямаше погребална церемония за баща ѝ, а и дори да се бе състояла такава, Хейли нямаше да отиде. Адвокатът уреди да го кремират, уж според желанията на Бил, без религиозна служба, след което заровиха урната в семейния парцел при майката на Хейли и неговите родители. Бил не искал погребение. Твърдял, че е атеист. Адвокатът му се погрижи за всичко. Предложи на Хейли да отиде с него на гробищата за полагането на урната, но тя отказа.

Другите деца в сиропиталището бяха от бедни семейства и по-малки от Хейли. Нямаха попечителски фондове, на които да разчитат след няколко години, но пък имаха шанс да бъдат осиновени. Директорката ѝ каза, че бе малко вероятно на нея да ѝ се случи това, имайки предвид възрастта ѝ. Две семейства все пак я прибраха в ролята на приемни родители, но скоро след това я върнаха, като обясниха, че момичето се криело постоянно, не общувало с тях, на практика почти не говорело и изобщо било прекалено затворено в себе си. Хейли нямаше нищо против, че я връщаха в сиропиталището. Предпочиташе да е там. Нямаше вяра на бащите в приемните домове. Знаеше на какво са способни мъжете. Дори не ѝ хрумваше да си мечтае за семейство, което ще я обича. Тази идея ѝ бе непонятна, след като собствените ѝ родители никога не я бяха обичали. Не можеше да си представи обратното.

Прекара следващите четири години в сиропиталището, без да се оплаква. Там се чувстваше в безопасност. Помагаше в канцеларията, колкото да си намира занимание след училище. Записаха я в една общинска гимназия наблизо. Отново нямаше приятели, защото я беше срам да каже къде живее, не се сближи и с учителите. Животът в сиропиталището обаче се оказа по-приятен от миналото в дома на родителите ѝ. Сега имаше време да учи, а персоналът се държеше мило с нея. Хейли се справяше добре с уроците и един кариерен съветник в гимназията ѝ помогна да кандидатства за по-нататъшно образование. Остана си все така стеснителна и затворена. Записа се да учи в колежа в Кънектикът, а скоро след това я освободиха от сиропиталището – като затворник, който си бе излежал присъдата. Всъщност просто беше навършила осемнайсет. В гимназията ѝ съдействаха да си вземе дипломата шест месеца предварително и Хейли замина веднага щом се сдоби с документа, без шум, само се сбогува дискретно с ръководството и с няколко учители. Не беше близка с никого и не държеше да бъде. В продължение на четири години не се беше отворила към околните. За щастие, парите от попечителския фонд вече я чакаха в банковата ѝ сметка.

Нае си едностайна квартира близо до колежа в Ню Лондон, Кънектикът, и си намери работа в една книжарница, за да запълни времето до началото на учебната година през есента. През август се премести в общежитията на колежа. Той беше малък и живописен, с едва две хиляди студенти, разположен на седемстотин и петдесет акра земя с изглед към залива на Лонг Айлънд. Колоритното пристанищно градче Мистик беше само на няколко километра. Чудесно място, където Хейли можеше да се влее отново в света.

Там си прекара няколко мирни години. Беше отлична студентка, особено в курсовете по творческо писане. Сприятели се с няколко момичета и понякога излизаше на срещи, но само толкова. С никого не сподели историята на живота си, нито някога призна, че по време на гимназията бе живяла в сиропиталище. Предпочиташе да се слива с тълпата, не смееше да се привързва към когото и да било. Беше фокусирана изцяло върху ученето и не общуваше много с колегите си. Завърши предсрочно, за три години, едва на двайсет и една. След това се върна в Ню Йорк, нае си апартамент с парите от баба си и дядо си, до които вече имаше достъп. Освен това все още не бе похарчила всичко от попечителския фонд на баща си. Започна да работи като модел, за да има допълнителни доходи, и така се запозна с Лок Лоугън.

Лок беше нежен и ѝ даваше опора. На него Хейли за пръв път разказа какво бе изтърпяла като дете. Самият той я попита, след като видя белезите по тялото ѝ. Много се разстрои, след като чу историята. Правеше ретуш на снимките ѝ, за да крие белезите, но Хейли беше удивително красива дори с тях. Имаше някаква нежност в излъчването ѝ, нещо вълшебно, което извираше отвътре. След като изслуша изповедта ѝ, Лок разбра, че пред него стоеше изключителен човек – жена, каквато самият той не заслужаваше и с която едва ли можеше да се справи. Хейли беше като оцеляла след ужасна война, с белези така дълбоки, че Лок не знаеше как да ѝ помогне, как да ги изцели. Хейли бе понесла много и беше забележително силна, но най-впечатляваща бе светлинката в нея, която преживяното така и не бе успяло да угаси. Младата жена светеше ярко с доброта и надежда. Майка ѝ бе оставила белези от побоища по тялото, но духът ѝ си оставаше непокътнат.

Когато за пръв път Хейли се отвори истински и се влюби дълбоко, не беше в мъж, а в близначките, които роди. Даде им огромна любов, сдържана в продължение на години, за чието съществуване дори не бе подозирала. Цялата ѝ обич, цялата съпричастност и умение за прошка се насочиха към децата ѝ. С тях никога не сподели историята на детството и ранната си младост. Не искаше да знаят подробностите – само, че ѝ е било трудно, без грозните детайли. Боеше се, че и те щяха да обвинят нея за преживяното, както я бяха обвинявали преди години родителите ѝ. Чувстваше се благодарна за безкрайната обич, която можеше да даде на момичетата и която бе станала още по-силна заради собствените ѝ премеждия.

След като Робърт влезе в живота ѝ, започна постепенно да му споделя. Накрая му каза всичко. Той вече се беше досетил за някои неща от книгите ѝ, където тя бе разкрила дълбоко лични преживявания. След като узна цялата истина за миналото на Хейли, искрено ѝ съчувстваше. Разбираше я още по-добре. Беше впечатлен от силата и издръжливостта ѝ, повтаряше какво чудо било, че изобщо бе оцеляла. Смяташе, че трудностите я бяха направили по-човечна, по-силна и по-сърдечна, вместо да намалят тези качества. Преди да се запознае с него, Хейли знаеше, че може да обича децата, но не подозираше за умението си да обожава и мъж. Робърт я обичаше така нежно, че тя изведнъж разцъфна, отвори се за света. Пред него се разкри както никога преди, физически и емоционално. Призна му дори чувството за вина, че така и не бе простила на родителите си. Той откликна с разбиране. Как би могла да им прости? Самият той ги мразеше заради нея, макар тя да не очакваше от него това. След като научи историята ѝ в подробности, Хейли му стана още по-скъпа. Бе изстрадала толкова много, а не таеше горчивина или гняв. Беше оцеляла и това стигаше. Все още беше в състояние да обича.

И така, Робърт беше първият мъж, на когото се довери и подари сърцето си. Отношенията им бяха здравословни и чисти, в тях нямаше и следа от щетите, които ѝ бяха нанесени в миналото. За нея то беше погребано и не искаше да рови в пръстта. Безкрайната ѝ обич към близначките и фактът, че за тях бе добрата майка, която самата Хейли не бе имала, постепенно излекуваха раните ѝ. А Робърт беше нейната награда, задето бе оцеляла.

Хейли живееше под слънцето на настоящето, а не в тъмните сенки на миналото. Обичаше Робърт чисто и простичко – така, както обичаше и момичетата – и той също ѝ отвръщаше с обожание. Неговата смърт бе първата истинска загуба в живота ѝ. Злите хора от миналото вече нямаха значение. Робърт и близначките бяха предостатъчна компенсация и бяха изцелили раните ѝ. Той ѝ беше помогнал да заличи спомените, дори вече не мислеше за тях. Сякаш онези неща се бяха случили на друг човек. Неща прекалено жестоки, за да разказва за тях.

Именно за Робърт си мислеше на терасата след сватбата на Валъри. Толкова съжаляваше, че той не бе доживял да види събитието, макар че може и да ги наблюдаваше от сегашния си дом. Много ѝ лисваше, но годините заедно бяха несравним дар, който компенсираше всичко останало. Хейли не носеше теглото на омразата. Обичта бе нейното гориво и нейната мотивация. Изпълваше душата ѝ, изливаше се в книгите ѝ и намаляваше болката от миналото. Бе пречупила всички несгоди през творчеството и любовта си към Робърт и момичетата.

Сватбата на Валъри бележеше края на цяла епоха. Близначките се местеха в Лос Анджелис и за Хейли това беше огромна загуба. Но тя бе оцеляла след далеч по-трудни неща: родителите си, сиропиталището, самотните години преди момичетата да се родят, когато нямаше кого да обича и никой не обичаше нея. Силната ѝ връзка с Валъри и Оливия щеше да ѝ даде силата да си създаде нов живот и сега, когато нямаше да бъдат само на ръка разстояние всеки ден.

Не разбираше как бе преодоляла всички онези неща в детството. Белезите по тялото ѝ още напомняха, но дори те бяха избледнели и вече ѝ се струваха нереални, като отломки от чужд живот. По сърцето ѝ отдавна нямаше белези. Робърт и близначките я бяха излекували. Хейли беше нормален човек със здрава психика, човек добър и пълен с надежда. Отровата от младостта не бе оставила пагубна следа, само я бе направила по-силна. Тя знаеше, че можеше да издържи всичко, да оцелее, защото вече беше минала през най-лошото.

През годините анонимно бе работила като доброволец в различни приюти и защитени домове за жени и деца, жертви на домашно насилие. Искаше да им показва нагледно, че дори това може да се преодолее, без значение колко страшно е миналото; че то не бива да хвърля сянка върху бъдещето, нито да се оказва пречка пред щастието. Хейли беше намерила своя глас и пътя към оцеляването чрез белия лист и думите. Побоищата и тормозът не се бяха превърнали в смъртна присъда, а останаха само предизвикателство, с което се бе справила. Дори след най-страшното има надежда за хубав живот, която да сграбчиш напук на всичко, както бе направила тя с помощта на Робърт и близначките. За нея те бяха мостът към душевното здраве, нейният път напред.

След още час, щом започна да се стъмва, Хейли си събра нещата, благодари на сватбената агентка, чиято работа още не беше приключила, огледа се за последно, качи се в колата и потегли обратно към Ню Йорк. Чувстваше се спокойна, като след изпълнен дълг. Вниманието ѝ дори към най-дребните детайли се бе отплатило многократно. Сватбата на Валъри пожъна небивал успех. Сега вече близначките спокойно можеха да започнат новия си живот в Калифорния. Колкото до нея, тя щеше да направи същото, да си измисли нов живот, свой. Правила го бе и преди. Знаеше как да изкачи тази планина. Притежаваше смелостта и силата, както и достатъчен запас от обич, за да издържи и да стигне до другия бряг. Нищо не можеше да намали любовта ѝ към момичетата, нито да хвърли сянка върху спомена ѝ за любовта, която бе споделяла с Робърт. Призраците от миналото бяха млъкнали завинаги и повече нямаше да я нараняват. Тя беше намерила покой, раните бяха зараснали.

Майчина любов