Краят на играта

Пролог

КАНДИДАТУРАТА НА ЛОНДОН

2005

Юли 2005

– Мислите ли, че имаме шанс? – попита Уилям.

– Теоретичен – отвърна Ястреба, прякорът му идваше от фамилното му име . – Но по-добре недей да затаяваш дъх.

Капитан Уилям Уоруик и началникът му Джак Хоксби, помощник-комисар на Лондонската полиция, седяха в дъното на претъпканата бална зала в конгресния център „Рафълс“ в Сингапур. Засега бяха само наблюдатели. Щяха да станат участници само ако Лондон спечелеше надпреварата за домакин на Олимпийските игри през 2012 г.

Пет града бяха стигнали до финалния рунд, но само един щеше да спечели златния медал. В това състезание нямаше награди за второ място. Макар че на стартовата линия се бяха подредили пет града, всички в залата знаеха, че сериозните съперници са само трима. Париж беше очевидният фаворит, след като беше изгубил от Пекин четири години по-рано, и сега казваше на всички склонни да слушат, че Олимпиадата през 2012 г. му принадлежи по право. Мадрид се смяташе за единствения сериозен съперник, докато букмейкърите даваха на Лондон трето място със залози десет към едно.

През следващия час четири града щяха да бъдат елиминирани и само един щеше да спечели венеца на победата.

Възбудата в конгресния център беше осезаема, събралите се обсъждаха на няколко езика предстоящото класиране. Повечето делегати предполагаха, че Москва ще бъде елиминирана първа, тъй като беше домакин на игрите през 1980 г. и беше кандидат за домакин на Зимните олимпийски игри в Сочи през 2014 г.

През последните няколко дни Уилям беше чул слух, че ако Москва бъде елиминирана, гласовете ѝ ще бъдат прехвърлени към всеки друг претендент, но не и към Лондон, тъй като Маргарет Тачър беше бойкотирала игрите в Москва през 1980 г., а Путин не беше от хората, които забравят лесно.

Избирателите бяха сто и четирима и представляваха различни малки и големи страни. Това означаваше, че гласът на Люксембург е равен на този на Китай, което беше и една от причините никой да не е сигурен за крайния резултат.

Друга причина никой да не може да предскаже победителя беше, че почти всеки делегат беше излъгал поне четири пъти през изминалата седмица и винаги обещаваше гласа си на последния човек, с когото е разговарял.

Вратата в отсрещния край на помещението се отвори и залата се смълча, когато председателят на Международния олимпийски комитет Жак Рох влезе, съпровождан от секретаря. Двамата заедно се качиха на сцената и когато Рох зае мястото си в центъра, в залата цареше гробна тишина. Всички чакаха да научат кой град ще бъде елиминиран първи.

Хиляда очи се взираха в председателя, докато той отваряше плик и вадеше картичка с изписано на нея име. Жак Рох чукна микрофона два пъти и обяви:

– Москва няма да участва във втория рунд.

Няколко души изръкопляскаха нервно, а други видимо изпитаха облекчение. Но една пета от присъстващите запази каменно мълчание, след като съдбата им беше решена. Скоро щяха да се качат в самолет за Москва. Шест години тежък труд бяха зачеркнати с едно-единствено изречение.

– Побеждаваш или губиш – каза Уилям на Ястреба, докато излизаха от залата, за да се разходят и да подишат свеж въздух, преди да оповестят кой ще изгуби следващия рунд. – С Бет заминаваме на почивка.

– Къде? – по типично краткия си начин попита Ястреба.

– На викингски круиз от Амстердам до Будапеща – отвърна Уилям. – Нито една галерия по маршрута ни няма да се измъкне от вниманието ни.

– С близнаците или без тях? – поинтересува се Ястреба.

– Без – твърдо каза Уилям, докато излизаха от Конгресния център. – Ние сме последните хора на света, с които те биха поискали да прекарат ваканцията си. Петер заминава за Галуей с приятели по-късно през лятото, а Артемизия е планирала почивка с приятеля си Робърт. В момента са нервни точно колкото всички в залата. Чакат резултатите от годишните си изпити.

– Какви са им плановете за по-нататък? – попита Ястреба.

– Петер иска да влезе в старата ми алма матер Кингс Колидж в Лондон и да учи право, а Артемизия вече има предложение за английска филология от Бристолския университет, където ще бъде с Робърт, който вече учи политология там.

– Наскоро четох в „Таймс“, че бащата на Робърт бил назначен за председател на борда на банка „Кестралс“ – каза Ястреба и направи кратка пауза. – Благодарение на теб.

– По-скоро благодарение на Рос – отвърна Уилям. – В края на краищата именно той доказа, че бащата на Робърт е невинен по всички повдигнати срещу него обвинения.

– И това му донесе само хубави неща – процеди Ястреба.

Уилям смръщи чело и кимна. След като доказа невинността на Саймън Хартли, Рос беше отстранен от длъжност за една година и понижен, докато старият му враг Майлс Фокнър се измъкна безнаказан.

– Честно казано, останах изненадан, че сержант Хоган изобщо се върна на работа след понижението – добави Ястреба.

– Алис успя да го убеди – отвърна Уилям. – Жожо и малкият Джак растат бързо и предполагам, че това е било разумното решение.

Ястреба кимна, после каза:

– Бих тикнал Майлс Фокнър зад решетките до края на живота му. Дори това да е последното, което ще направя през живота си.

– С Буут Уотсън в една килия – уточни Уилям.

– Чул те господ – отвърна Ястреба. – А как я кара Рос?

– Така и не се установи на едно място след сблъсъка си със Сенклер – призна Уилям. – Все му дават задачи, с които да не може да си докара неприятности. Но ако трябва да сме честни, Рос не е роден за светец.

– Ако спечелим кандидатурата, можем да върнем сержант Хоган в нашия екип, защото ще имаме предостатъчно работа – каза Ястреба. – Едно е сигурно: докато наоколо се въртят няколко милиарда, всеки мошеник северно от реката ще се бута за място при олимпийското корито.

– Заедно с някои южно от реката – добави Уилям. – Включително Майлс Фокнър, който едва ли ще поиска да изпусне шанса да спечели малко бързи пари.

– В това няма съмнение – съгласи се помощник-комисарят, докато се присъединяваха към делегатите, които се връщаха в Конгресния център и с нетърпение очакваха да чуят кой ще е следващият елиминиран.

На девет хиляди и шестстотин километра от тях Майлс Фокнър и г-н Буут Уотсън слязоха от автобуса и тръгнаха към един пъб, в който не бяха стъпвали досега. Автобусът не беше обичайният им начин на пътуване, но Фокнър беше решил да остави Колинс и ролс-ройса на „Кадоган“, тъй като шофьор зад волана на лимузина щеше да привлича много внимание на паркинг в Ист Енд, пълен с коли втора употреба, някои от които крадени.

През последния месец Колинс беше посетил няколко пъти Нюхам Армс и беше събрал цялата информация, необходима на Майлс за планирания преврат.

– Защо избрахте Колинс? – беше го попитал Буут Уотсън.

– За всяко нещо на този свят си има хора – беше му отвърнал Майлс. – Така или иначе, на него може да се разчита напълно.

Когато влезе в пъба, Майлс видя двама местни, седнали в двата края на бара. Както се бяха разбрали с Колинс, те не му обърнаха внимание. Двамата новодошли се настаниха на празните столове между тях и Майлс поръча две пинти, като поглеждаше нагоре към телевизора. Предстоеше обявяването на резултатите от следващия кръг на гласуването.

Хю Едуардс запознаваше зрителите с процедурата на гласуването и обясняваше защо смята, че Ню Йорк ще бъде следващият елиминиран, оставяйки Париж, Мадрид и Лондон за последния рунд.

Собственикът на заведението сложи две пинти битер на бара, без да откъсва очи от телевизора.

– Явно много се интересувате кой ще спечели – невинно отбеляза Майлс.

– Бъдещето ми зависи от това – отвърна собственикът, без да поглежда клиента си.

– Нима? – попита Буут Уотсън, докато отпиваше с неохота от бирата.

– Не съм сигурен, че разбирам – добави Майлс, който отлично разбираше, че кръчмата и паркингът до нея ще се окажат в средата на новия Олимпийски стадион, ако Лондон излезе победител.

– Седите на стартовата линия на стоте метра – каза собственикът. – А дългите скокове ще се провеждат на паркинга ми. Така че ако Лондон спечели, ще спечеля цяло състояние.

– Състояние? – повтори Майлс с надеждата да научи какво разбира собственикът под сериозно богатство.

– Местен предприемач вече ми предложи четвърт милион – каза собственикът. – Но само ако спечелим.

Майлс знаеше много добре кой е предприемачът – местният мафиотски бос Бърни Лондж, – но запази мълчание, защото нататък трябваше да продължи адвокатът му.

– А ако Лондон не спечели? – подканващо попита Буут Уотсън.

– Ще съм късметлия да изкарам петдесет хиляди, което е и причината не само тяхното бъдеще да зависи от това – каза собственикът и посочи телевизора. – Ще прекарам остатъка от дните си или в общинско жилище, или в хубава селска къща в Есекс.

– Да ви задам един хипотетичен въпрос – каза Майлс и остави халбата си. – Тъй като Париж изглежда с най-големи шансове да спечели, на колко бихте се съгласили да продадете имота си, ако ви направя предложение още сега?

Собственикът го погледна изненадано и се замисли.

– Двеста хиляди – каза най-сетне. Погледът му отново се фиксира върху телевизора.

Председателят на Международния олимпийски комитет стана, отвори плика, извади картичката и обяви:

– Ню Йорк няма да участва на следващия рунд.

– Ако следващият елиминиран е Лондон, което изглежда доста вероятно, вече съм си събрал багажа и съм готов да се връщам у дома – каза Ястреба.

– Но ако Лондон спечели, ще се наложи да го разопаковате отново – отвърна Уилям.

– Не е задължително – каза Ястреба. – Ако Лондон бъде избран за домакин, първата ми работа ще е да се върна в Лондон, за да събера стария си екип.

Уилям се замисли.

– Ще имаме седем години да се подготвим.

– И пак няма да са достатъчно.

– Какво ви кара да си мислите, че целият екип ще поиска да се събере отново? В края на краищата неотдавна Пол беше повишен в заместник-началник на отдела за борба с организираната престъпност.

– Отделът ще трябва да се научи да живее без него – отвърна Ястреба. – Защото ще дам на детектив инспектор Ададжа шанса да стане сребърен командир, което ще го постави начело на ежедневните операции на Олимпийския стадион.

– А Ребека?

– Детектив сержант Панкхърст е първият ми избор за бронзов командир и ще държи под око двеста и петдесетте хиляди зрители, които ще посещават всеки ден Олимпийския парк.

– Тя може и да откаже да напусне отдела за борба с наркотиците – предположи Уилям. – Говори се, че я готвят за ново повишение.

– Няма да ѝ бъде даден голям избор – отвърна Ястреба.

– А Джаки? На нея ще ѝ бъде ли даден избор?

– На детектив сержант Ройкрофт вече ѝ беше подхвърлено, че ако Лондон спечели, ще се радва да напусне отдела за изкуства и антики и да дойде при нас за Олимпиадата.

– Нас? – попита Уилям.

– Разбира се. Ще те назнача за златен командир начело на сигурността на Олимпийските игри – каза Ястреба. – И ако те се окажат успешни, най-сетне ще се пенсионирам със слава, а ти ще си направил следващата стъпка към поста комисар.

– Не вярвам, че някога ще се пенсионирате – отвърна Уилям. – Отлагате го от години.

– Но няма да мога да отлагам още дълго – каза Ястреба.

Уилям не се сдържа и се усмихна.

– А ако Олимпиадата се окаже неуспешна?

– Тогава ти, полицай Уоруик, ще патрулираш по улиците, а аз ще кажа на всички, че винаги съм смятал командир Сенклер за очевиден избор за следващ комисар. Но ако постигнеш успех с Олимпиадата, ще можеш да разчиташ на подкрепата ми – ухили му се Ястреба.

– Много голямо ако, като се има предвид колко много неща остават нерешени – посочи Уилям. – Като например онова, което ще се случи на сцената след няколко минути.

Ястреба кимна.

– Мисля, че Мадрид ще е следващият елиминиран град.

– Да се надяваме – каза Уилям. – Защото чух, че ако е Париж, те ще гласуват за Мадрид на последния рунд. Последното, което искат французите, е Лондон да бъде домакин на Олимпийските игри.

Вратата се отвори отново и Рох се качи на сцената. Погледна надолу към делегатите, но не отвори плика, докато в залата не се възцари пълна тишина.

Без да бърза, Рох извади картичката и си сложи очилата, преди да обяви:

– Град Мадрид няма да участва в последния рунд.

Залата изригна с такава сила, че Уилям почти не чу коментара на Ястреба:

– Шансовете вече са петдесет на петдесет.

– Резултатът от третия и последен рунд ще бъде обявен след няколко минути – каза Хю Едуардс, който се взираше от телевизионния екран към милионите изпълнени с очакване лица. – Тъй като Мадрид имаше трийсет и един гласа, които според експертите вече са обещани на французите, можем да приемем, че не сме избраните.

– Е, колко сте готов да приемете сега? – попита Майлс, след като си поръча още една пинта, но не и за Буут Уотсън, чиято халба все още беше наполовина пълна. Майлс твърдо му беше казал, че не може да поръча обичайния си джин с тоник.

– Сто и петдесет хиляди – каза собственикът, вече не изглеждаше толкова уверен.

– Ще ви дам сто хиляди още сега, но това е окончателното ми предложение – каза Майлс.

Собственикът погледна нагоре към телевизора. Телевизионни екипи, журналисти и фотографи се тълпяха около френската делегация; само един самотен драскач беше останал верен на британците.

Камерата се насочи към член на френската група, който слагаше на масата пред себе си бутилка шампанско, докато друг вадеше две чаши.

– Свърши се – каза един от местните, когато Майлс допи бирата си и остави празната халба на бара.

– Няма да има награди за позналите кой ще е на второ място – каза местният от другия край на бара, когато Майлс слезе от високия си стол и тръгна бавно към изхода.

– Все още не всичко е изгубено – каза Хю Едуардс. Собственикът се усмихна. – Защото Лондон със сигурност ще бъде фаворитът за следващите Олимпийски игри през две хиляди и двайсета.

Собственикът се намръщи.

– Колко ще ми дадете сега? – попита той точно когато Майлс докосна дръжката на вратата.

– Седемдесет и пет хиляди – каза Майлс, без да се обръща.

– Сто хиляди – контрира собственикът.

Майлс отвори вратата и излезе навън, следван от Буут Уотсън, който вървеше на крачка след него.

– Добре, добре! – извика собственикът. – Мястото е ваше за седемдесет и пет хиляди.

– Добро решение – обади се единият от местните, а другарчето му кимна мъдро.

Буут Уотсън бързо се върна на бара и сложи чантата си на него.

Всички погледнаха нагоре и видяха Рох да излиза на сцената за последен път.

Буут Уотсън отвори чантата си и извади добре подготвен договор без никакви вратички за измъкване. Обърна на последната страница, докато Майлс сядаше на бара и подписваше чек за седемдесет и пет хиляди паунда.

Собственикът се поколеба, докато гледаше цифрите. Погледна нагоре към телевизора и видя, че французите вече се изправят ликуващо; някои се хванаха под ръка и запяха „Марсилезата“. Буут Уотсън махна капачката на писалката си.

Рох бавно се изправи от мястото си в средата на сцената, за да се обърне към делегатите. Започна, като похвали двата екипа за положения труд и отличните презентации, след което напомни на всички, че накрая само един град ще бъде избран за домакин на трийсетата Олимпиада. Забави се още повече, докато отваряше плика и вадеше картичката. Чукна отново микрофона, преди да погледне и да назове града победител.

Всички френски делегати вече стояха изправени и със затаен дъх.

Собственикът грабна предложената му писалка и бързо се подписа на отбелязаното с точки място.

В залата се възцари зловеща тишина, когато председателят на Международния олимпийски комитет заяви:

– Домакинството на трийсетите Олимпийски игри през две хиляди и дванайсета година се присъжда на... – последва пауза – град Лондон.

Мастилото вече беше изсъхнало.

– Приготви се за най-трудното назначение в кариерата си – каза Ястреба на Уилям, докато ставаше от мястото си и се присъединяваше към аплодиращите. – И не си помисляй за почивка, докато не чуеш онзи човек – добави той, като посочи Рох, – да казва: „Обявявам трийсетите Олимпийски игри за закрити“.

– Това ще стане след седем години – напомни му Уилям.

Ястреба се обърна към него.

– Седем години може да ти се вижда много време за подготовка за едно-единствено събитие, но знаеш също като мен, че това не е така. Не и когато става въпрос за събитие, което няма равно на себе си.

Уилям кимна. В миналото беше натоварен с мерките за сигурност при погребението на кралицата майка, при няколко визити на висши държавни лица, сред които беше и президентът на Съединените щати, както и при безброй футболни финали. През лятото на 2012 година обаче трябваше да отговаря за четирийсет и два световни шампионата в рамките на няколко седмици. Няколко седмици, които щяха да определят кариерата му.

Загледа се в британските представители начело със Себастиан Коу, които продължаваха да подскачат радостно, започнали да осъзнават триумфа.

Французите седяха сами в другия край на залата – мрачни, смълчани, без шампанско, подобно на зарязана булка, очакваща появата на изчезналия младоженец.

Собственикът изключи телевизора. Изглеждаше досущ като член на френския екип.

Буут Уотсън забърза след клиента си, който вече беше излязъл от пъба заедно с двамата местни. Майлс им даде сто паунда. В края на краищата те бяха успели да изиграят ролите си, без да оплескат нещата.

Буут Уотсън настигна Майлс точно когато той се качваше в едно такси и побърза да се настани до него на задната седалка.

– Какво щяхте да направите, ако Париж беше спечелил домакинството? – попита той, след като успя да си поеме дъх.

– Днес е сряда – напомни му Майлс. – Собственикът нямаше да може да осребри чека преди уикенда и за съжаление, след това той щеше да бъде върнат в пъба с думите „недостатъчно средства“, което щеше да направи договора нищожен, ако това е правилният термин.

– А сега можете да се обадите в банката утре сутринта и да им наредите да осребрят чека веднага – каза Буут Уотсън. – И дори собственикът да не го осребри, сделката си остава в сила. В договора го пише съвсем ясно.

– А аз няма да бързам да се разделям с новия си актив – каза Майлс. – Защото ако правителството поиска да купи моя пъб и паркинг, или по-скоро стартовата линия и пътеката за дълъг скок, ще трябва да се изръси доста.

След по-малко от двайсет и четири часа командир Уоруик беше сред първите в Сингапур, които чуха новината. Той седеше сам в хотелската си стая и гледаше сутрешния блок. Три бомби експлодирали в лондонското метро и четвърта в автобус, убивайки петдесет и двама и ранявайки над осемстотин невинни, повечето от които отивали на работа.

Уилям си спомни, че по време на конфиденциалните си разговори с делегатите през последните две седмици Себастиан Коу често повтаряше, че всеки ден по двайсет и пет хиляди души ще могат да пътуват с метрото от „Виктория“ до Олимпийския парк.

Като новоназначен началник на Обществен ред и оперативната поддръжка на Олимпийските игри през 2012 г. Уилям се подготвяше да говори пред британския екип в същата зала, в която преди по-малко от ден те бяха ликували след невероятната победа.

На следващия ден една мрачна, но не напълно трезва група се върна в Лондон и вместо да бъде посрещната със заслужените овации на ликуващата тълпа, се изниза тихо през страничен изход, за да избегне представителите на пресата, които имаха само един въпрос – ако бомбените атаки се бяха случили в деня преди последното гласуване, а не след него, дали Лондон щеше да бъде избран за домакин на Олимпийските игри през 2012 г.?

Всички знаеха отговора.

Книга I

ОБРАТНО БРОЕНЕ

1.

Август 2005

Владивосток беше предпочитаното място за среща на държавните глави поради няколко причини. Основната беше близостта на града до границите на страните им, което означаваше, че лидерите могат да се върнат в столиците си, без много любопитни очи да разберат, че изобщо е имало такава среща. Пресата не беше поканена и ако изтечеше информация, срещата щеше да бъде отменена.

Двамата президенти се срещнаха във вагон в края на железопътно депо, около което нямаше високи сгради, които да се използват като наблюдателни постове. Вагонът – навремето част от някогашния Транссибирски експрес – излъчваше онзи тип изискан разкош на отминала епоха, който се смяташе за подходящ за подобни паметни случаи.

Двамата диктатори пристигнаха почти едновременно и заеха местата си в двата края на дълга маса. Седяха в големи кресла с високи облегалки и възглавници, които ги правеха значително по-високи, отколкото бяха в действителност. Другите две места на масата бяха заети от посланиците им в Лондон. Неколцина висши сановници седяха извън вагона с отворени бележници и химикалки в ръце.

Президентът Путин заговори пръв.

– Мога ли да попитам, другарю, как върви подготовката ви за Олимпийските игри в Пекин през две хиляди и осма година?

– Върви по план – отвърна Ху Дзинтао. – И дори Западът ще трябва да признае, че никога не е виждал подобно зрелище. – Замълча, след което добави бързо: – Ще може да се сравнява единствено с Московската олимпиада от хиляда деветстотин и осемдесета.

Путин махна пренебрежително с ръка.

– След като американците и колаборационистите им не дойдоха, така и не ни се удаде възможност да докажем качествата си. Но след като Лондон беше определен за домакин на Олимпиадата през две хиляди и дванайсета, смятам да им върна комплимента.

– Означава ли това, че Русия ще бойкотира Лондонската олимпиада? – попита Ху Дзинтао.

– Категорично не – отвърна Путин. – Трябва да се представим като великодушни и в същото време да не изпуснем нито една възможност да сравняваме игрите в Лондон с тези в Пекин и да ги представяме като по-некачествени. Олимпийските игри отдавна са символ на сила и престиж. На всеки четири години спортисти от цялата планета се събират, за да се съревновават, докато всяка страна на света ги гледа. Погледите на всички ще са обърнати към града домакин. Градът, избран за домакин на олимпиада, разкрива какво мислят всички за страната, но светът изостава от времето. Хората все още имат доверие на британците и ние не можем да позволим това да продължи. Изключително важно е да покажем на всяка страна по света, че силите се изместват и че вече Западът не държи всички карти. Ако успеем да съсипем репутацията на британците, ще унищожим доверието на другите страни в тях. А след като постигнем това, ще станем още по-силни. – Замълча за момент. – Предвид това, другарю, ще помоля посланика ми в Лондон да ви запознае с плановете ни.

Обърна се надясно и кимна.

Руският посланик в Лондон Анатолий Михайлов беше подбран внимателно за работата. Беше учил в Харвард и Оксфорд и мнозина в Лондон и Вашингтон го смятаха за уважаван колега, докато той смяташе тях просто за познати, с които да се посмее на маса. Новата му мисия беше да се погрижи Лондонската олимпиада да се възприеме като катастрофален провал, от който британците никога няма да се възстановят, и той вече беше започнал да съставя подробни планове, за да постигне този резултат.

– Първо, бюджетът на Лондон ще е по-малък от половината от бюджета на Пекин – започна Михайлов. – Можете обаче да сте сигурни, че те ще направят добро представление – добави той с пресилено надут британски акцент. – Да не забравяме, че театърът е в тяхната ДНК и те ще играят на най-голямата сцена на света. Затова подбрах екип, който работи по повече от десет различни сценария. Засега те не могат да бъдат разкрити поради очевидни причини, но мога да ви уверя, че всеки от тях ще накара Лондон да съжалява, че изобщо се е кандидатирал за домакин, защото репутацията на британците ще бъде съсипана.

Путин се усмихна едва забележимо.

– А вие, другарю? – попита той и погледна отсрещния край на масата.

Китайският лидер не отговори, а погледна на свое дясно и кимна на посланика си в Лондон.

– Въпреки че възнамеряваме да работим в тясно сътрудничество с вас при подготовката за игрите и по време на откриването им – започна Вей Минг, без да поглежда бележките си, – вече беше решено вие да поемете инициативата след същинското начало на игрите, но ние сами ще се погрижим за онова, което ще се случи на церемонията по закриването им.

– Ако изобщо се стигне до такава церемония – обади се Михайлов достатъчно високо, че да бъде чут от господаря си.

– Естествено – продължи китайският посланик, сякаш не го бяха прекъснали, – за игрите ще бъдат предприети строги мерки за сигурност, така че стратегията, на която се спряхме, е проста – да разсейваме полицията с колкото се може повече несвързани с тях и отнемащи време неудобства, за да държим вниманието им отклонено от основната ни цел – наша собствена церемония по закриването. – Той се усмихна. – За тази цел подбрахме много опитен екип, воден от жена, която е изгубила бройката на хората, които е убила. Агентите ни се страхуват повече от нея, отколкото от противника.

Сега беше ред на Ху Дзинтао да се усмихне.

– И мога ли да попитам какво точно е замислила тя? – попита Путин и повдигна вежда.

– Рухването на остатъците от Британската империя за една-единствена вечер – отвърна Вей Минг. – Катастрофа, за която целият свят ще бъде единодушен, че е можела да бъде предотвратена, ако британците са били по-добре подготвени да се справят със заплахите за сигурността.

По устните на Ху Дзинтао пробяга лека усмивка.

– Мога да ви уверя, че терористичната атака в лондонското метро от миналия месец ще е нищо в сравнение с онова, което сме планирали за заключителната церемония.

2.

11 май 2012, 77 дни до началото

– До церемонията по откриването остават седемдесет и седем дни – каза помощник-комисар Хоксби.

– След седем години подготовка едва ли можем да сме в по-добра форма – напомни му командир Уилям Уоруик.

– Но тя все пак няма да е достатъчно добра – отвърна Ястреба. – Очаквай неочакваното, защото ще си имаш работа именно с него.

Двамата седяха в кабинета на Уилям. Бюрото между тях беше затрупано с доклади, папки и други документи, както и няколко пръснати семейни снимки. Една от тях показваше Уилям и Бет на сватбения им ден преди две и половина десетилетия, а най-новите бяха от завършването на близнаците.

Ястреба отново погледна поверителния доклад пред себе си.

– Радвам се, че последната ти среща с професор Мередит в Главния правителствен щаб за комуникации е минала добре. Той и хората му с тяхната експертиза могат да ни потрябват през следващите няколко месеца. Никой не е по-добър от Мередит в предсказване на непредвидимото, както и как да се реагира, когато то се случи. Има ли нещо друго, от което да имаш нужда?

Уилям се поколеба.

– Ако ще ми се налага да се изправям срещу непредвидимото, знаете от какво – или от кого – имам нужда.

Ястреба въздъхна.

– Командир Сенклер продължава да създава пречки Рос да бъде изваден от пътен контрол, но ако се наложи да отменя разпорежданията му, ще го направя.

– Честно казано, качествата на Рос Хоган са доста повече от изискванията за регулировчик – каза Уилям.

– И ако успея да го спася, как смяташ да се възползваш от уменията му?

– Като начало, никой не познава по-добре от него мафията в Ист Енд – отвърна Уилям. – А аз просто нямам време да се занимавам с типове като Бърни Лондж и бандата му дребни престъпници, които със сигурност се опитват да се докопат до милионите, които се въртят покрай Олимпиадата. А и не е само мафията. Олимпийските игри са потенциална цел за всякакви хора, от измамници до терористи. И ако и когато нещо се оплеска, ще се нуждая не само от експертизата на Рос, но и от човек, за когото не се знае, че е част от екипа ми за сигурност.

– В такъв случай може би е най-добре сержант Хоган да действа под прикритие и да докладва само на теб. Така Сенклер също ще остане на тъмно. Всъщност няма да е зле останалите от екипа също да не са в течение – каза Ястреба. – Включително аз.

– Докато нещо не се оплеска – отвърна Уилям. – Тогава всички ще разберат какви ги е вършил Рос.

Ястреба въздъхна.

– Замесен ли е Рос, няма начин нещо да не се оплеска.

Уилям се разсмя и си погледна часовника.

– По-важна среща ли имате, командир? – попита помощник-комисарят.

– Много по-важна – отвърна Уилям.

Ястреба повдигна вежда.

– Днес е рожденият ми ден – каза Уилям. – И Бет ще ме води на вечеря, така че не мога да си позволя да закъснея.

– Поздравления, момчето ми – с внезапно променен тон каза Ястреба. – Няма да те задържам повече.

– Благодаря, сър – отвърна Уилям, докато Ястреба ставаше от стола си.

След като излезе от кабинета, Ястреба тръгна бързо към асансьора. Когато вратата се отвори на приземния етаж, той прекоси лобито, мина през въртящата се врата и се качи на задната седалка на чакащата го кола.

Затвори вратата, наведе се напред и нареди на шофьора:

– Гледай да стигна преди него.

Уилям прибра дебелата папка в горното чекмедже на бюрото си, заключи го и излезе от кабинета. Мина по коридора и надникна в оперативната стая да каже на хората си, че си тръгва по-рано. Вътре нямаше никого – и той се сети, че всички бяха отишли на една от първите обиколки с гид на Олимпийския парк.

Слезе бързо по стълбите до партера, излезе от сградата и продължи към паркинга за старши офицери. Изкара волвото си през портала, зави наляво по „Виктория“ и продължи към къщи. Погледна часовника на таблото. С малко късмет щеше да стигне навреме и Бет нямаше да му мърмори.

По пътя към Фулам се замисли за жизнерадостните думи на Ястреба, като болезнено си даваше сметка, че Олимпиадата ще е много по-голямо предизвикателство от всичко, с което си беше имал работа през последните седем години като началник на Обществен ред и оперативна поддръжка. Дори кралска сватба изглеждаше като селска вечеринка в сравнение с Олимпийските игри.

Уилям отдавна беше приел, че не разполага с достатъчно обучени полицаи, които да покрият деветте сборища в Олимпийския парк. Подкрепата на седемдесетте хиляди доброволци беше добре дошла, но техният ентусиазъм нямаше да компенсира липсата им на опит. Миналата седмица премиерът се беше съгласил да назначи още 3500 военни към охраната на Олимпийските игри за лятото, което беше огромна помощ. Уилям обаче продължаваше да е загрижен.

Опита се да пропъди от ума си тези проблеми, докато спираше на паркинга на няколко метра от дома си. Очакваше с нетърпение да отпразнува петдесетия си рожден ден с Бет в любимия си ресторант. Без постоянно звънящи телефони и уморени полицаи с безкрайни въпроси, без да споменава Ястреба, даващ заповеди на всеки, извадил лошия късмет да се изпречи на пътя му. Тази вечер единственото нареждане щеше да е поръчката му за вечеря.

Заключи колата, мина по пътеката, пъхна ключа в ключалката и отвори входната врата.

– Скъпа, прибрах се – каза високо, докато затваряше. Отговор не последва, така че той тръгна да търси жена си. Първо провери дневната, после кухнята и накрая кабинета ѝ, но Бет я нямаше никаква. Отваряше му се възможност като никога той да я подразни, че е закъсняла.

Докато се връщаше по коридора, видя Артемизия да слиза по стълбите. Направо не можеше да повярва, че близнаците вече са на двайсет и пет – отчасти защото му се струваше, че едва ли не вчера бяха лазели из къщата, и отчасти защото Петер още живееше с тях. Той спестяваше всяко пени, докато учеше за адвокат. Артемизия, която се опитваше да пробие като журналист, неотдавна се беше преместила при приятеля си Робърт. Много му липсваше.

– Каква приятна изненада – каза Уилям.

– Просто исках да ти честитя рождения ден – каза тя и го прегърна.

– Виждала ли си майка си?

Артемизия поклати глава.

– Не, но Петер каза, че може и да закъснее. Изникнало нещо в галерията.

– Колко необичайно за нея да забрави – каза Уилям.

– Какво да забрави? – попита Арте.

– Щяхме да ходим на вечеря – започна Уилям, но беше прекъснат от лая на кучето. – Поне Пийл не е забравил рождения ми ден – промърмори той и тръгна към градината.

Отвори задната врата – и се озова изправен не пред кучето, а пред тълпа приятелски лица. Едва успя да се изненада, когато нестройният хор, дирижиран от Ястреба, започна да пее веселяшки „Честит рожден ден, скъпи Уилям“.

Бет тикна в ръката му питие. Уилям огледа градината с размери на носна кърпичка, в която се бяха събрали петдесет гости и размахващият опашка Пийл, дошли да отпразнуват петдесетия му рожден ден. Видя роднини и приятели, сред които бяха и повечето хора от екипа му. Беше шумно, всички бъбреха и се смееха и Уилям остана с впечатлението, че питиетата са се леели на воля много преди да пристигне.

– Смея ли да попитам кой организира тази измама? – прошепна Уилям на Бет.

– Виновна – призна си тя.

– А съучастниците ти? – попита Уилям, докато прегръщаше жена си.

– Артемизия и Петер с помощта на Рос, който е специалист по измамите – отвърна тя, докато старият му приятел вървеше към тях.

– Много сте коварен, сержант Хоган.

– Какво си намислил като наказание, шефе? – попита Рос.

– Ще те пратя да патрулираш – каза Уилям.

Рос се разсмя.

– В Ламбет, където започнахме ли?

– Не – отвърна Уилям. – В нелегалност, където ти е мястото. – Сниши глас и се дръпна от Бет. – Говоря сериозно, Рос. Ястреба ще използва позицията си, за да те измъкне от зоркото око на командир Сенклер. Така че се сбогувай с уличния трафик, защото имаме по-важна работа за теб.

Рос не се опита да скрие изненадата и радостта си от новината.

– Олимпиадата ли? – предположи той.

Уилям щеше да му разкаже по-подробно, ако не беше прекъснат от Артемизия, която се провря през множеството, за да дойде при тях.

– Още веднъж честит рожден ден, татко – ухилено каза тя. – Радвам се, че успяхме да те заблудим. Но ако нямаш нищо против, трябва да отвлека за малко кръстника си.

Уилям кимна.

– Имам нужда от съвета ти – каза Артемизия на Рос, след като се отдалечиха достатъчно от Уилям.

– И какво е онова, което явно не искаш баща ти да научава? – поинтересува се Рос.

– Предложиха ми работа в „Дейли Мейл“ като стажант-репортер – каза Артемизия.

Рос грейна.

– Честито. Знам колко усилено се опитваше да си намериш работа на Флийт Стрийт. Но родителите ти не трябва ли да научат за предложението?

– Разбира се, че трябва – каза Артемизия. – Но не трябва да научават как смятам да се задържа на тази работа. Предложението е временно, само за Игрите, но редакторът каза, че ще обмисли дали да не ми предложи постоянна работа, ако успея да направя ексклузивен репортаж. Намекна, че бих могла да се възползвам от положението на баща ми.

– Очевидно е човек, специализиран в подкупите и корупцията – предположи Рос. – Но съм сигурен, че съобразително момиченце като теб няма да има проблем да направи ексклузивен репортаж и без помощта на баща си.

– Вече не съм момиченце – малко тъжно каза Артемизия. – Имам някои идеи, но... ако искам да успея, мога да го направя с твоя вид... – замълча за момент – порочност.

Рос се разсмя.

– Слушам те, млада госпожице.

– Трябва да намеря начин да стигна до Олимпийското село, но нямам пропуск.

– Можеш да помолиш баща си да ти издаде. В края на краищата той е шеф на охраната на Игрите.

– Не искам да научава какво съм намислила – призна Артемизия и погледна над рамото на Рос. – Което е и причината да се обърна към теб, а не към татко.

Рос се ухили. За разлика от командира, той никога не беше следвал правилника буква по буква. Дори избавлението му от работа като регулировчик не можеше да го накара да бъде по-сдържан. Помълча няколко секунди, преди да отговори.

– Трябва да си намериш официална акредитивна значка, която да ти дава достъп до Олимпийското село по всяко време.

– Как да се сдобия с такава значка? – попита Артемизия.

Рос сниши глас.

– Първо, трябва да намериш конкурент, който...

В другия край на градината Уилям бъбреше с майка си Мери, а Бет разговаряше оживено с Кристина и съпруга ѝ Уилбър. Приятелството на Бет и Кристина беше старо и не винаги гладко. Кристина беше живяла доста необичаен живот, който включваше кратък и бурен брак с Майлс Фокнър, и имаше време, когато Бет не беше сигурна дали може да ѝ има доверие, но след брака си с Уилбър Хакенсак преди дванайсет години приятелката ѝ се беше преобразила. Вече от няколко години двете работеха заедно във „Фицмалън“ – Бет като директор, а Кристина – като председател на борда.

– Много ми е чудно какво заговорничат онези двамата – каза Бет, която гледаше дъщеря си и Рос.

– Нищо добро, обзалагам се – ухили се Кристина.

– Смея ли да попитам как върви подготовката на специалната изложба? – попита Уилбър.

– Засега добре. Ако всичко върви по план, „Ермитажът гостува на „Фицмалън“ ще бъде открита след два месеца – отвърна Бет. – Не мога да повярвам, че най-сетне се случва. Минаха години, откакто писах за първи път на директора на Ермитажа в Санкт Петербург да му предложа размяна на холандски майстори за обща изложба. Тогава дори не си направиха труда да ми отговорят.

– Но това беше преди Лондон да спечели домакинството за Олимпийските игри – каза Кристина.

– Това ми напомня, че руският посланик ме покани на галаприем в посолството следващия месец и ме помолиха за списък на хора, които също да бъдат поканени.

– Да, знам – каза Кристина. – Моята покана пристигна днес сутринта.

– Галаприем е истинска изненада, като се има предвид колко трудни бяха повечето от контактите ни с Ермитажа досега.

– Може би е жест на добра воля – предположи Кристина.

– Съмнявам се, че в руските речници има израз като добра воля – обади се Уилбър. – И е повече от сигурно, че руснаците не правят жестове.

– Може би не е нищо, но... – почна Бет.

– Какво има да каже Уилям по темата? – попита Кристина.

– Не съм споделяла с него – призна Бет. – Точно в момента той си има достатъчно проблеми. И ако трябва да съм честна, не знам какво точно ме тревожи. Просто имам чувството, че нещо не е наред.

– Защо не поговориш с Рос? – предложи Кристина.

– Ще ми каже, че прекалявам с реакциите си – отвърна Бет и погледна към майката на Уилям в другия край на градината.

– Какво прави Рос напоследък? – попита Мери.

– Пише актове на всеки, хванат да паркира неправилно – отвърна Алис. – Но съм сигурна, че предпочита да гони истински престъпници.

– А Жожо?

– Предстои ѝ да завърши училището за изящни изкуства „Слейд“ – отвърна Алис и погледна към доведената си дъщеря. – Но тъй като ѝ предложиха да стане модел на „Шанел“, целият този потенциал може да се окаже не толкова обещаващ.

– Но Жожо ми каза, че след завършването си смята да стане безработна художничка.

– И щеше да стане, ако не ѝ бяха предложили тлъста сума, за да разхожда по пътека дрехи, които никоя от нас не може да си позволи – отвърна Алис.

– Жалко – каза Мери. – Мисля, че тя има истински талант. Всъщност имам нейна картина в кабинета си.

– Мисля, че се надява да се издържа с парите като модел, докато се утвърди в света на изкуството – каза Алис.

– Да се надяваме. А как е малкият Джак?

– Вече не е малък – отвърна Алис. – През септември започва средно училище. Можеш ли да повярваш? Вече е по-висок от мен.

Мери проследи погледа ѝ към Джак, който беше в компанията на сестра си и неколцина полицаи, и попита шеговито:

– А умен ли е като майка си?

– Не, тъп е като баща си – отвърна Алис. – Иска да стане полицай като ония ей там.

Жожо бъбреше с детектив инспектор Пол Ададжа и сержант Джаки Ройкрофт, а брат ѝ се взираше със страхопочитание в тях.

– Как върви подготовката за Олимпиадата? – попита Жожо.

– Ще научим, когато след финалната церемония завесата се спусне и Игрите продължат в Рио де Жанейро – отвърна Пол.

– Сигурно е изключително забавно да участваш в нещо толкова огромно – ентусиазирано каза Жожо.

– Определено е изключително вълнуващо – обади се Джак.

Пол го погледна и се усмихна.

– Може да се каже.

– Ние не сме участници – каза Джаки Ройкрофт. – А зрители, чиято работа е да се опитват да предвидят евентуални проблеми, които биха могли да възникнат на повече от трийсет различни оживени места и на петдесет и един различни езика.

– Така че „забавно“ определено не е думата, която ми идва наум – добави Пол.

– Е, аз ще бъда участничка – каза Жожо за най-голяма изненада на всички.

– Как по-точно? – попита Джаки.

– Тайна – прошепна Джак и се ухили на сестра си.

– Предполагах, че знаете – каза Жожо и се усмихна на Джаки и Пол. – Нали отговаряте за сигурността.

В другия край на градината, до масата за напитки, Петер разговаряше с дългогодишния приятел на сестра си Робърт. Двамата с Арте бяха заедно толкова отдавна, че Петер го приемаше като роднина и се чудеше кога ли двамата ще се сгодят.

– Как е работата? – попита Петер. – Още ли се надяваш да станеш депутат?

– Все още никой не ми е предлагал, но до следващите избори има време, така че кой знае – отвърна Робърт. – С малко късмет може да стана кандидат за сигурно място. Разбира се, няма никаква гаранция, че ще вляза в парламента, тъй като изглежда малко вероятно да бием Камерън на следващите избори, но както казва Харолд Уилсън, „В политиката една седмица е много време“.

– Какво мисли Арте за всичко това? – попита Петер и погледна сестра си, която беше навела глава и слушаше внимателно Рос.

– Подкрепата ѝ е невероятна – каза Робърт. – Въпреки че работи за противниците.

– За торите? – изуми се Петер.

– Не, за „Дейли Мейл“, което е горе-долу също толкова лошо. А ти? Има ли достатъчно престъпници, които да ти запълват времето?

– Всичките са невинни – възрази Петер.

– Успя ли да отървеш някого?

– Все още не – призна Петер. – Успях да измъкна един крадец от магазин с условна присъда, но само защото затворите са препълнени.

Робърт понечи да го попита какъв е следващият му случай, но беше прекъснат от почукване на лъжица по чаша.

Всички се обърнаха и видяха помощник-комисар Хоксби, който беше застанал на стъпалото пред вратата в другия край на градината. След като привлече вниманието им, той спря да почуква по чашата си с шампанско.

– За мен е привилегия да кажа няколко думи от името на обвинения, но тъй като не успях да измисля нищо оневиняващо, ще премина направо към обвинението, последвано от дълга присъда, за която съм сигурен, че вие, журито, ще определите от името на Короната.

Думите му бяха посрещнати със смях и продължителни аплодисменти.

– През годините – продължи Ястреба – гледах как Уилям се изкачва без никакви усилия по стълбицата от обикновен патрулен полицай в Ламбет до зашеметяващо високия пост началник на сигурността на Олимпийските игри и единствено времето ще ни каже колко още стъпала му предстои да изкачи. Всъщност надявам се да се пенсионирам преди да ми се наложи да се обръщам към него със „сър“.

Последва нова вълна смях, макар че помощник-комисарят не смяташе точно тези думи за шега.

– По пътя той се сдоби с жена, която успешно се изкачва по една също толкова трудна стълба, с дъщеря, която вече е виждала килия отвътре, в която се запозна с приятеля си, и със син, който следва стъпките на видния си дядо като адвокат по наказателно право. Но, уважаеми членове на журито, според мен е време да научите, че тази вечер ответникът си тръгна от Ярд преди шест и остави стотината арестанти да дишат свободно.

Разкритието му беше посрещнато с викове „Срам!“ и „Оставка!“.

– Но когато командир Уоруик се върне на бюрото си утре сутринта – продължи Ястреба, – ще продължи обратното броене до най-предизвикателното назначение в кариерата му и резултатът от него ще определи дали той ще продължи да се изкачва по стълбата, за да достигне още по-големи висини.

– Или ще се хлъзне надолу към очакващата го змия – обади се Рос и всички се разсмяха.

– Какъвто и да е изходът – продължи Ястреба, – призовавам ви да вдигнем чаши по случай петдесетия рожден ден на Уилям.

– За Уилям! – извикаха всички. – Реч! Реч!

Уилям се опита набързо да събере мислите си. Даваше си сметка, че се изправя пред много взискателна публика.

– Мислех си – започна той, – че тази вечер ще изляза на вечеря с жена си.

– Не извади късмет – извика някой.

– Ако знаех какво са намислили Бет и съзаклятниците ѝ, щях да остана на работа.

– А ние с радост щяхме да празнуваме без теб – извика друг и вдигна чашата си.

Уилям изчака смеха да утихне.

– Позволете първо да благодаря на помощник-комисаря за малкото му, наистина малко добри думи. И на жена ми, която ме заряза заради вас, което означава, че вечерята ни ще трябва да бъде отложена за известно време, тъй като почти всички ние ще се върнем утре на работа, за да се готвим за най-голямото представление на света. Не се съмнявам, че там ще ни очакват няколко змии, както каза Рос. Това ще е предизвикателство, срещу каквото никой не се е изправял от четирийсет и осма година, много преди да бъдем родени. – Той замълча за момент. – С едно или две изключения.

Този път овациите бяха доста по-продължителни.

– Тогава бях на шест – каза Ястреба. – И можех да изредя всичките ни златни медалисти.

– Сериозно постижение – каза бащата на Уилям сър Джулиан. – Доколкото си спомням, през онази година рекордите бяха много.

– Да видя толкова много приятели тази вечер само ми напомня какъв късметлия съм бил през тези петдесет години – продължи Уилям. – Двама чудесни и подкрепящи родители, изумителна и търпелива жена и две деца, с които би се гордял всеки баща.

Последваха аплодисменти, след което Уилям завърши с:

– И съм изключително благодарен, че мога да върша работата, която винаги съм искал, и накрая да стана началник на сигурността на Олимпийските игри, което е истински бонус.

– Може да не е краят – обади се някой.

Уилям се усмихна, но не коментира.

– Нека всички вдигнем чаши за успеха на трийсетата Олимпиада с надежда, че ще избегна всякакви опасности и ще доживея до петдесет и първия си рожден ден.

Този път аплодисментите бяха много по-продължителни.

– Ако успее – прошепна Джулиан на жена си, докато вдигаше чаша, – шансовете му да стане комисар са почти сигурни.

– А ако не успее?

– Няма да съм единственият, който ще се оттегли от работа в края на годината.