Идеалният син

1.

ПРОТОКОЛ ОТ ПОЛИЦЕЙСКИЯ РАЗПИТ

НА ЕРИКА КАС

– Ще ни кажете ли какво стана, госпожо Кас?

– Арестувана ли съм?

– Защо питате?

– Знам какво сте намерили. Знам какво си мислите.

– Какво смятате, че сме намерили, госпожо Кас?

– Ами... труп.

– А можете ли да обясните какво се е случило?

– Аз...

– Госпожо Кас?

– Арестувана ли съм? Просто ми кажете, моля ви.

– На този етап – не, не сте арестувана. Но все пак трябва да знаем какво е станало. Нали така?

– Той беше... беше прободен с нож. И умря.

– Кой го извърши?

– ...

– Госпожо Кас?

– Аз. Аз бях. Аз го убих, следовател. И пак бих го направила.

2.

НЯКЪДЕ ЕДНА СЕДМИЦА

ПРЕДИ ТОВА

ЕРИКА

Не е редно да си имаш любимо дете.

Ако питате майките, повечето ще ви кажат нещо от сорта: „Сами е много умен, но Никол е слънчице“. Ще избегнат отговора, с други думи. И някои от тях няма да ви излъжат. Някои майки наистина обичат еднакво и двете си деца.

Други, като мен, лъжат, та се късат.

– Добро утро! – казвам аз на четиринайсетгодишната си дъщеря Хана, когато тя влиза в кухнята. Боса е, със стари и развлечени шорти, а червеникавокафявата ѝ коса е рошава и стърчи във всички посоки. Вече трябваше да е облечена и готова за училище, но очевидно не е. Винаги чака до последния момент. Обожава да ме държи в напрежение за това има ли, или няма шанс да успее за училищния автобус. Но аз от опит знам, че няма никакъв смисъл да я подканям ядосано – всъщност, това сякаш я прави още по-бавна, – затова насочвам вниманието си към яйцата, които пържа в тигана на печката.

– Мамо! – От известно време насам Хана май не е в състояние да произнесе тази дума, без тя да прозвучи заядливо и със силно удължена втора сричка. „Мамо-о.“ Още помня колко щастлива бях, когато каза „мама“ за пръв път. Клатя глава, колко съм била наивна. – Непременно ли трябва да го казваш така? – пита дъщеря ми.

– Как? Само казах „добро утро“.

– Да де – пъшка Хана. – Така.

– Как?

– Като... о, боже, знаеш какво имам предвид.

– Представа си нямам, Хана.

– Казваш го, все едно... не знам... Просто не го казвай така.

Не знам как да отговоря, затова си бъркам яйцата. Гордея се с яйцата си, много ме бива, правя ги фантастични. Това е една от суперсилите ми. Толкова добре ми се получават, че след като ги приготвих за закуска на една приятелка на Хана при гостуването ѝ с преспиване, момичето каза, че трябвало да започна работа в училищния им стол. Е, голям комплимент, наистина.

Хана се прозява с глас и дращи по разплетената си дамаджана. Тоест, чеше се по косата.

– Какво ще закусваме?

Решавам да не обърна внимание на иронията – ако местата ни бяха разменени и аз я бях попитала какво приготвя за закуска, когато тя съвсем очевидно пържи яйца, Хана щеше да откачи.

– Яйца.

– Яйца?! Мразя яйца.

– Какви ги говориш? Мислех, че яйцата са любимата ти закуска.

– Да бе. Кога? Когато съм била на осем?

Оставям бъркалката, с която допреди миг бърках бавно яйцата в тигана. Това е номерът – за да ти станат хубави яйцата, трябва да ги бъркаш бавно и да ги пържиш на ниска температура.

– Не, този уикенд ти ги омете.

– Да, ама това не значи, че са ми „любими“. Боже, мамо.

Не знам как да отговоря. Напоследък всеки разговор с дъщеря ми се превръща в упражнение по самообладание, така че да не ѝ кажа нещо гадно в отговор на нейните заяждания. Затварям очи и си повтарям любимата мантра: „Аз съм майка, това е просто временно“.

Но след четиринайсет години вече ми е малко трудно да вярвам, че всичко е просто един период.

– Какво друго има за закуска? – пита Хана, макар че е на две крачки от хладилника и на три от шкафа.

– Замразени гофрети?

– Бляк. – Изплезва език с отвращение. – Какво друго?

– Може да си направиш овесени ядки с мляко.

– Какви овесени ядки имаме?

Въздъхвам.

– Не знам, Хана. Виж в шкафа.

Тя се надига от стола и пъшка жално, все едно е на деветдесет години, а не в осми клас. Довлича се до шкафа и дълго разглежда кутиите със зърнена закуска.

Докато Хана размишлява върху избора на овесени ядки, синът ми Лиам влиза в кухнята. За разлика от сестра си, Лиам е напълно облечен с изненадващо хубава синя риза и бежови панталони с ръб. През лятото поднових изцяло гардероба му, след като той порасна с десет сантиметра и всичко му окъся. Лиам наскоро навърши шестнайсет и миналия месец отидоха двамата със съпруга ми в КАТ да си получи разрешителното за шофиране с придружител. Мислех, че въпросното разрешително ще ме изпълни с див ужас, но изненадах сама себе си. Реално съм доста спокойна. Лиам ще бъде добър шофьор. Ще кара внимателно, ще следи пътя и никога няма да сяда зад волана пил. В това съм сигурна.

Не по тази причина се тревожа за шофирането му.

– Яйца! Обичам яйца. Благодаря ти, мамо!

Устните му се разтягат в доволна усмивка. И като дете беше сладък, но през последните две години стана истински красавец. Миналия уикенд излязохме на ресторант цялото семейство и аз забелязах едно момиче, над двайсет със сигурност, да го оглежда преценяващо. Как само хвърляше белтъци на сина ми! Има нещо в гъстата му тъмна коса и шоколадовокафявите очи, което сякаш грейва, щом Лиам се усмихне. За разлика от Хана, на Лиам не се наложи да носи шини, и усмивката му разкрива ред идеално прави бели зъби.

Ако може да се вярва на майка ми, Лиам много приличал на баща ми, когато той бил млад. Баща ми е починал, когато съм била малка, и аз почти не го помня, но съм разглеждала снимки и мога да потвърдя, че двамата наистина много си приличат. Държа една такава снимка в чекмеджето на нощното си шкафче и напоследък, като я погледна, ме прерязва сърдечна болка. Не ми беше лесно да живея с мисълта, че баща ми не ме видя да пораствам, но е някак още по-трудно да знам, че никога няма да се запознае с внука си, който му е одрал кожата.

Хана вади кутия „Чириос“ от шкафа и разглежда кутията с набръчкан нос.

– Какво има в „Чириос“? – пита ме.

– Отрова.

– Мамо! – Този път второто „о“ продължава поне колкото четири самостойни гласни звука. „Мамо-о-о-о.“ – Знаеш, че се опитвам да отслабна и да се храня здравословно. Не искаш ли да съм здрава?

Хана винаги си е била пухкава. Според мен е много сладка така, но тя от година насам се е вманиачила да свали пет килограма, само дето не прави нищо по въпроса. Миналия месец например купих голям плик чипс, който да занеса с домашно приготвено гуакамоле на събиране с други майки, но Хана го унищожи до троха още преди да съм влязла през прага. Накрая се отчетох пред хората с ябълки. Повече не ме поканиха.

– Естествено, че искам да си здрава – казвам.

Тя завърта очи. Това Хана го е овладяла до съвършенство, да върти очи. Любимо ѝ е. Прибягва до него, когато я помоля за нещо, което не иска да свърши. Или когато съм казала нещо толкова куцо, че направо не може да го преглътне. И задължително, когато дръзна да проявя дори бегъл израз на майчина обич.

– Яйцата ще се готови след две минути – казвам на Лиам.

– Споко. Ще си налея портокалов сок. – Лиам тръгва към хладилника, но не е достатъчно бърз. Хана го избутва с лакът, за да се добере първа до прясното мляко. Лиам не казва нищо.

– За къде си се наконтил така, Лиам? – питам аз и изключвам котлона. Синът ми обикновено носи дънки и тениска, и зиме, и лете. Радвам се, когато са чисти.

– Дебати. – Най-сетне успява да извади портокаловия сок от хладилника. Налива си в една чаша, пълни я догоре, сокът всеки миг ще прелее. Като всички подрастващи момчета на света, Лиам има вълчи апетит, макар да е строен и атлетичен. – След часовете ще се състезаваме срещу гимназия „Линкълн“.

– Може ли и аз да дойда? Да ви гледам?

Хана завърта очи.

– Сериозно?! Дебатите на Лиам са най-скучното нещо.

Лиам се усмихва накриво и отпива от пълната си чаша.

– Хана е права. Няма да ти хареса.

Прехвърлям пържените яйца в една чиния, двойна порция, неговите, плюс тези на Хана. По-късно ще направя за съпруга си, стига да иска яйца. Джейсън би трябвало скоро да се върне от кроса си.

– Щом ти ще участваш, значи ще ми хареса.

– Добре, както искаш. – Лиам напада чинията си. Не знам защо, но да гледам как децата ми се хранят, ми носи силно задоволство. Явно води началото си от времето, когато ги кърмех. (Хана казва, че това е отвратително.) – Яйцата са супер, мамо.

– Мерси – казвам с усмивка.

– Каква е тайната ти съставка?

Намигам му.

– Любов.

Хана издава най-дългата въздишка, която съм чувала някога. Трае най-малко пет пълни секунди, което си е доста като за въздишка.

– Божке! Тайната съставка е пармезан. Мама винаги слага пармезан в яйцата. И ти много добре го знаеш, Лиам. Боже, такъв си...

Той вдига вежда.

– Какъв съм, Хана?

– Знаеш какъв.

Дамата се гледат втренчено и в кухнята става толкова тихо, че чувам мъркането на кафемашината. А после Лиам изпръхтява с глас и се връща към яйцата си. Завиждам му за способността да не обръща внимание на сестра си и нейното мрънкане. Ако пържените яйца са моята суперсила, то да не обръща внимание на Хана, е суперсилата на Лиам. Каквото и да каже тя, той не се впечатлява, нито го приема лично. А и въпреки постоянното заяждане, истината е, че Хана обожава брат си. Още щом проходи, започна да върви след него навсякъде. Дори сега Лиам е любимият ѝ човек у дома. Колкото до мен, аз най-вероятно се подреждам на четвърто място, след Джейсън и телефона ѝ.

– Е, днес яйцата са особено вкусни, това мога да кажа – заявява Лиам. Усмихва се и мига насреща ми с мигли, които според Хана са несправедливо дълги. – Благодаря ти, мамо. Върхът си.

Хана пак завърта очи.

Обичам Хана. Наистина. Обичам я повече, отколкото обичам живота си. Тя е моята дъщеричка. Тя е малкото ми момиченце.

Но Лиам ми е любимец. Нищо не мога да направя по въпроса. Още щом се роди, а аз станах майка, разбрах отвъд всяко съмнение, че колкото и други деца да имам, той винаги ще е любимецът ми. Никой друг нямаше шанс. Дори Хана да харесваше яйцата ми и да не въртеше постоянно очи, нямаше да има значение. Лиам пак щеше да ми бъде любимец.

Любимец ми е, макар да знам на какво е способен.

И аз ще го защитавам с цената на всичко.

3.

ЕРИКА

Хана и Лиам тъкмо приключват със закуската, когато задната врата се затръшва. Джейсън се връща от кроса си.

Преди година купих кантар за банята към спалнята ни. Когато се качи за пръв път на него, съпругът ми изпадна в ужас. „Наистина ли съм надебелял толкова, Ерика?“, пита ме той поне двайсет пъти през следващите няколко дни, следвано от любимия ми негов въпрос: „Как си допуснала да надебелея толкова?“. Към края на седмицата вече беше дал тържествена клетва да влезе във форма. Щял да се храни здравословно, да прави упражнения и да се върне към теглото си отпреди сватбата ни. (Честно казано, той и тогава си беше поне с пет килограма наднормено тегло.)

Изявлението му ме разсмя. Обаче той взе, че си спази клетвата. Вече тича всяка сутрин. И не купува големи буркани с бонбонки. Мина на диетична кока-кола, даже на кола-зиро, която, по неговите думи, била много по-добра на вкус от диетичната, което аз не го вярвам. Не разбирам много от идеалното тегло и прочие, но от пръв поглед си личи, че на четиресет и пет години Джейсън е в най-добрата си форма досега. Дори не бях забелязала, че е пуснал шкембенце, преди то да изчезне. А наскоро – бяхме се събрали с други двойки – една от жените подхвърли, че мъжът ми бил „секси“. Направо се надух от гордост. Далеч по-неприятна беше придружаващата мисъл, че май ще трябва да тръгна на кикбокс или на зумба, за да постегна поне малко меките и попровиснали зони на остаряващото си тяло.

– Ерика! – Джейсън се приближава с накуцване до печката, тениската му е влажна от пот. Едното коляно го върти вече няколко седмици, но той е решил да не му обръща внимание. – Яйца ли правиш? Умирам от глад.

Чуквам едно яйце във врялото олио.

– Ей сегичка.

Джейсън се навежда да ме целуне отстрани по врата, което е мило, макар целият да лепне от пот.

– Яйцестично.

Хана пак пъшка.

– За бога, тате. Ако обичаш.

– Какво? – мига насреща ѝ Джейсън. – Просто съм пръжвълнуван, защото майка ти прави страхотни пържени яйца.

Лиам се разсмива. Всички сме свикнали с шегите на Джейсън. Те по правило са ужасни, но понякога са толкова ужасни, че са чак смешни.

– Моля те да спреш, тате. – Хана му клати глава. – Това е пълен криндж, казвам ти.

Тази дума, криндж, Хана я използва напоително, най-вече по отношение на всичко, което аз и Джейсън правим и казваме. Аз се дразня (и се дразня на себе си, че се дразня) за разлика от Джейсън, който я намира за забавна. Логиката му е, че никога не е бил готин, така че няма защо да се дразни, че подрастващата му дъщеря не го намира за готин.

– Не трябва ли да се приготвяш за училище, Хана? – пита той. – Нямаш ли пържолно днес?

Този път дори аз се засмивам, макар и не толкова заради играта на думи, колкото заради физиономията на Хана.

Хана хуква по стълбите към втория етаж да се преоблече. Надявам се да си посреши косата, иначе току-виж ме обвинили в неглижиране на дете. Лиам отива в хола, но пък той винаги усеща кога с баща му имаме нужда да останем насаме. Аз бъркам ли, бъркам яйцата на Джейсън. Бавно и на ниска температура.

– Даваш ли си сметка, че от двайсет години ти ям яйцата? – казва замислено Джейсън, докато прокарва ръка по тила ми. – Двайсет години ям яйцата на Ерика.

– Не ти ли е писнало? – Уж го казвам като шега, но не съвсем. Така де, вече от една година Джейсън полага неистови усилия да влезе във форма. И успява. Горещ е като препечена филийка. Остава да си купи лъскава нова кола и да смени очилата с контактни лещи, и ще влезе окончателно в режим криза на средната възраст.

– Никак даже. – Придърпва ме към себе си и притиска устни в моите, което прекъсва процеса на готвене, направо разказва играта на пържените яйца, но аз нямам нищо против. Джейсън още не се е обръснал и четината му ме гъделичка. – Надявам се да ти ям яйцата още двайсет години.

– Бляк! – писва Хана откъм стълбището и така прекъсва един иначе много сладък миг между двама ни с Джейсън. Облечена е с дънки и възголяма тениска, а косата ѝ е прибрана назад в рошава опашка. Вероятно се е целела в нещо рошаво, но стилно, обаче се е получила само рошаво. – Вземете си стая в хотел, за бога.

– Ъъ, това е нашата къща, уважаема. – казва Джейсън и ѝ повдига вежди. – Ако си навита да плащаш наем, тогава ще ми казваш кога мога да целувам сексапилната си съпруга.

Хана само завърта очи.

– Хана – казвам делово аз. – Размърдай се, ако обичаш. Училищният автобус ще спре на ъгъла след... – Поглеждам си часовника. Преди една минута. – Мамка му.

– О, не. Явно ти ще трябва да ни закараш.

– Чудно как се наредиха така нещата.

Хана страстно мрази училищния автобус. Още щом отвори очи в делничен ден, тя започва да крои схеми как да подреди нещата така, че аз да я закарам на училище. Вече сме стигнали до споразумение, че щом Лиам си вземе книжката, ще кара и двама им всяка сутрин. Само дето след няма и две години той ще е заминал за колежа. А при мисълта Хана да седне зад волана... тръпки ме побиват.

Довършвам яйцата на Джейсън и с крайна неохота натоварвам Хана и Лиам в зелената си тойота „4Ранър“. До неотдавна въобще не би ми хрумнало, че ще съм от майките, които карат джип, при това от големите. Дори след като Лиам се роди, упорито държах на малката си хонда „Сивик“. Но след това Джейсън изтъкна колко ще е трудно да закрепим две детски столчета на задната седалка на хондата и аз разбрах, че е време за нова, по-голяма кола. Така се сдобихме с джипа. Знам колко мелодраматично звучи, но когато видях джипа за пръв път в гаража ни, само дето не ревнах. Е, вече свикнах с него. Дава ми чувство за сигурност, а това е важно, когато возиш деца. Затова, когато изведе Лиам на урок по шофиране миналата седмица, Джейсън предпочете да го направи с джипа.

Хана успя да се намърда първа отпред, което е жалко, защото означава, че тя ще избира музиката в колата. Жалко е, защото тя харесва музиката на млади мъже, които още и девствен мустак нямат.

– Може ли да пуснем нещо друго, моля? – започва да се оплаква Лиам след има-няма две минути. Съгласна съм с него. – Каквото и да е?!

– Джъстин Бийбър е изключително талантлив певец – заявява Хана.

– Мислиш ли?

– Да, мисля! – повишава тон тя и подръпва рошавата си опашка. – Има феноменален гласов диапазон.

Лиам се подсмихва.

– Да бе, и ти точно това харесваш в него. Гласовия му диапазон.

– Добре де, сладък е. Нещо лошо ли има? И ти едва ли проявяваш интерес към Оливия, защото е много интелигентна.

Оливия? Коя е Оливия? Поглеждам в огледалото за задно виждане точно когато лицето на Лиам става червено като домат. По принцип се е научил да прикрива много добре чувствата си, но този път не успява. Отклонявам за миг поглед, а когато отново поглеждам в огледалото, той вече се е овладял.

Набивам спирачки на червен светофар.

– Коя е Оливия? – питам уж най-небрежно.

Лиам гледа през прозореца.

– Просто едно момиче.

Но Хана е с нас в колата, и слава богу.

– Едно момиче?! – изпръхтява тя. – Лиам е влюбен до уши в нея.

Той се изсмива.

– Не е вярно.

– Вярно е! Не го отричай. – Хана ме поглежда съзаклятнически, сякаш изведнъж съм се превърнала в най-близката ѝ приятелка. – Да го видиш само как я гледа. Направо... хлътнал е, казвам ти.

– Да, да, ти знаеш най-добре.

Поглеждам отново в огледалото за задно виждане. Лиам е най-спокойното шестнайсетгодишно момче, което съм виждала някога. Точно затова е толкова добър в дебатите, не само заради вродената си интелигентност и усърдната подготовка. Лиам никога не губи самообладание, никога. Никога не дава израз на чувствата и мислите си. Но аз го познавам, откакто се е родил, и обикновено провиждам през маската му. Обикновено.

Искрено се радвам, че ще отида на онзи дебат след часовете. И преди исках да видя Лиам в действие. Затова му казах, че искам да отида. И бях напълно искрена. Но сега има нова, далеч по-важна причина да се завъртя из училището.

Трябва да разбера коя е тази Оливия.

И да направя необходимото, така че нищо ужасно да не я сполети.

4.

ПРОТОКОЛ ОТ ПОЛИЦЕЙСКИЯ РАЗПИТ

НА ШАРЪН АНДЕРСЪН

– Ще ми кажете ли откъде познавате Лиам Кас?

– Посещаваше детската градина в училището, където съм директор.

– Колко време продължи това?

– Приблизително четири месеца.

– Преди единайсет години?

– Да.

– И казвате, че още помните дете, което е посещавало училището ви в продължение на четири месеца преди повече от десетилетие?

– Да. Помня Лиам. Помня го много добре.

– И какво беше впечатлението ви за него?

– Отначало ли? Стори ми се чудесно дете. Много сладко. И умно. Със сигурност беше най-умното дете в групата. Помня как веднъж се изправи пред строя и издекламира една дълга реч, наизуст. Не можех да повярвам, че дете на тази възраст може да запомни нещо толкова дълго. Бях впечатлена.

– А защо е идвал само четири месеца? Училищната година не продължава ли девет?

– Лиам беше... изключен.

– Изключили сте дете от предучилищната?

– Необичайно е, да. Но обстоятелствата го изискваха.

– Добре. Какви обстоятелства?

– Стана един... един инцидент.

– Можете ли да ми разкажете по-подробно?

– Да...

– Бихте ли ми разказали по-подробно, госпожо Андерсън?

– Ами... имаше едно момиче...

– Да?

– С Лиам бяха приятели. Често си играели в междучасията, по думите на учителката му. А после, един ден, пак по време на междучасие, момиченцето... изчезна.

– Добре. Намериха ли го?

– Да. Намериха момичето. И то беше... добре.

– Къде я намериха?

– Това какво общо има с момичето от гимназията? Онова, което...

– Боя се, че не мога да обсъждам това на този етап.

– Да. Да, разбира се. Но наистина ли вярвате, че може Лиам да е...

– Не мога да го обсъждам, госпожо Андерсън, казах ви вече.

– Разбира се. Извинете.

– А сега ще ми кажете ли къде са намерили момичето?

– Ами... доколкото разбрах, Лиам и момиченцето си играели на портиер. През междучасието се вмъкнали в стаята на портиера, където той си държи принадлежностите. Явно малката много е харесвала Лиам и той лесно я е убедил.

– И какво е станало в стаята на портиера?

– Намерили ролка строително тиксо. И си играли с него.

– Как си играли с него?

– ...

– Госпожо Андерсън?

– Извинете. Просто беше... не знам, шокиращо. Още не мога да го преглътна. Как да повярва човек, че едно дете в предучилищната би...

– Какво?

– Той я убедил да му позволи да увие китките ѝ с тиксото. После залепил парче тиксо и на устата ѝ. А после...

– Да?

– Е, това така и не се разбра със сигурност. Знаем само, че я е заключил в стаичката на портиера и си е тръгнал. А дори след като се разбрало, че момичето го няма и учителките хукнали да го търсят, Лиам не казал на никого къде е. Открихме малката чак след няколко часа. Беше вързана на пода на стаичката. Отказваше да говори. И така в продължение на няколко дни.

– Какво ѝ е направил Лиам, как мислите?

– Не знам. Той беше малък тогава. Не виждам как може да е направил нещо толкова лошо, но докато съм жива, няма да забравя погледа на момиченцето, когато го намерихме...

– Разбирам.

– Родителите на момичето бяха в истерия, разбира се. И предвид случилото се, трябваше да изключим Лиам от училището.

– Когато му потърсихте сметка за стореното, той как реагира?

– Извини се. Както можеше да се очаква. Твърдеше, че било само игра и момичето се било съгласило. Дори се разплака. Но...

– Но какво?

– Аз не му повярвах. Дори докато хлипаше в кабинета ми, не му повярвах. Звучеше фалшиво. Според мен, изобщо не съжаляваше. Ни най-малко. Ако изобщо е съжалявал за нещо, то е, че намерихме момиченцето.