Войник - Бактрийската кампания на Александър Велики

Пролог

Сватба в Азия

Войната приключи. Или ще приключи по залез-слънце, когато Александър вземе за жена бактрийската принцеса Роксана.

В Равнината на скръбта, наречена така заради множеството гробища из нея, лагерите на македонците са вдигнати рамо до рамо с тези на врага. Последните са поне петстотин – биваци, наричани от местните тафиран, сиреч кръгове, всеки приютяващ между петдесет и петстотин мъже. Всички племена и родове от Артакоана до Яксарт са се събрали тук за празненството, наред с хиляди търговци и курви, шивачи, шивачки, акробати, музиканти и гадатели. Цялата македонска войска е тук, включително чуждестранните отряди, конници и пехотинци. Всеки командир и офицер се мотае в най-изпипаните си одежди и доспехи и очаква с нетърпение пиршеството. С изключение на мен и другарите ми Флага, Боксьора и Малкия червен. Ние имаме още работа за вършене.

Трябва да му се признае на Александър. С брака си с бактрийската принцеса той прави най-силния си противник, военачалника Оксиарт, свой тъст. Никой друг номер не би могъл да доведе до победа в тази война – или до това състояние на нещата, което може повече или по-малко да мине за победа.

Така че ще имаме мир. Съмнявам се, че някое прекъсване на вражда е било очаквано по-ревностно от това. Кампанията, която трябваше да продължи три месеца, се проточи с непрекъснати ужаси и жестокост почти три години. Онези от нас, които дойдохме по тези места като момчета, станахме първо мъже, а после нещо, което малко се различава от зверове или демони. Местните го отнесоха повече. Двеста хиляди мъртви, или поне за толкова се говори. Вярвам на тези приказки. В тази страна почти не е останало село, което да не е изравнено със земята от нашите войници, нито пък град, който да не е бил разрушен до основи.

Така че тази сватба се очаква с трепет. Сделката между Александър и Оксиарт е следната. Военачалникът дава дъщеря си и приема нашия цар за свой господар. В замяна Александър го обявява за Първи роднина и Царски другар. Това прави Оксиарт първенец сред всички бактрийски владетели и най-голямата риба източно от Ефрат. Когато ние си съберем партакешите и си тръгнем, не зная кой ще е по-щастлив – ние, че сме се махнали, или местните, че ни виждат гърба.

Аз самият също се женя довечера. Хиляда и четиристотин македонци ще се свържат с бактрийски момичета в една обща церемония. Моята булка се казва Шинар. Дълга история – ще ви я разкажа, когато му дойде времето.

Другарят ми Флага слиза от коня си пред палатката, докато аз приключвам със снаряжаването. Той е на почти четирийсет и е най-коравият човек, когото познавам. Той ме научи на всичко. Готов съм да сляза и в Хадес с него.

Той влиза, облечен в парадните си доспехи за сватбата. Посочвам наметалото му.

– Ще се опечеш в това нещо.

Флага отмята едната страна на наметалото. Под лявата му ръка на гърдите му е препасан меч ксифос. На едното му бедро има бактрийски нож, а в ботушите – ножове за мятане. Носи открито още две оръжия: церемониален меч на ремък през рамото и полукопие, дълго девет стъпки. Те са само показни. Нещо, което да приковава погледите на базите, както наричаме всички местни.

Боксьора и Малкия червен чакат отвън на конете си. След малко ще тръгнем през равнината към лагера на алетай пактианите. Там ще бъда посрещнат от брата на булката ми и ще му платя почетен откуп, за да не убие мен и сестра си. Цената е четири годишни заплати и най-добрият ми кон.

Такава е Бактрия. Само тук трябва да подкупиш брат да не заколи собствената си сестра. Заради престъплението, което е извършила – да бъде с мен.

Естествено, подозирам някакво предателство. Точно затова са оръжията. В известен смисъл се надявам на предателство. Иначе собственият ни македонски обичай на филоксения – обич към чужденеца – ми забранява да отнема живота на човек, за чиято роднина се женя. Идиот съм, че още се съобразявам с този обичай, но това е положението.

От цитаделата се разнася викът на викача. Два часа след пладне. Персийският ден започва по залез-слънце. Тогава ще е сватбата. По-маловажните церемонии се точеха през целия ден. Военният парад ще е късно следобед. Цялата македонска войска и всички бактрийски родове и племена ще минат на преглед пред Александър, Роксана и големците. Голямата сватба – царската – ще е в двореца на Хориенес на най-високата част на крепостта Бал Тегриб, или Скалистата планина. Масовата церемония, на която ще се обвържем аз и Шинар, ще е на открито, на новия стадион в подножието на възвишението. Когато церемониите приключат, ще започнат празненствата.

– Добре – казва Флага. – Да преговорим още веднъж.

Флага е най-старшият от нас. Рангът му е знаменосец. Има си име, но никога не съм чувал някой да го използва. Всички го наричаме по ранга му.

Той ни кара да повторим блокиращи движения. Жизненоважно е братът на Шинар и двамата му братовчеди да не се измъкнат. Не бива да им се позволява да избягат или да бъдат ранени, но да оживеят. Ударите ни трябва да са смъртоносни. Тези тримата са последните роднини мъже на Шинар. Освен тях няма други обвързани с нангвали, бактрийския код на честта, които да искат „възмездие“ и „справедливост“. След като братът и братовчедите бъдат отстранени, ще можем да се откупим за престъплението. Парите ще го замажат. Но онези тримата трябва да умрат.

Благодарен съм на другарите си. Те се подлагат на сериозна опасност заради мен. Аз бих направил същото за тях и те го знаят. Ще се засрамят, ако изразя открито благодарността си. Когато всичко приключи и ако сме още живи, ще дам на всеки от тях жена или кон.

– Мога само да кажа, че това е чуден начин да загрееш за сватба – отбелязва Малкия червен.

Докато с другарите ми пристягаме ремъците, булката ми се появява на входа на палатката. Сега тя ще се изкъпе и с помощта на прислужниците си ще изпълни карахал, пактианския ритуал на пречистване. Никой мъж не може да го гледа. Погледите ни се срещат.

– Кога ще тръгваш, Матей?

– Сега.

Един коняр довежда коня ми. Другарите ми вече са възседнали своите.

Бактрийското сбогом е тел бадир – Бог да те пази. Шинар ми прави знака. Отвръщам ѝ. Флага смушква коня си.

– Сега или никога.

Тръгваме. Да извършим, ако е нужно, едно последно убийство. После се разкарваме от тази страна.