Следвай сърцето си

1.

Александра Виктория Питърсън Бувие беше родена в Париж през 1900 г., последната година от управлението на кралица Виктория във Великобритания. Бащата на Александра беше французин, а майка ѝ – американка. Легендарната кралска особа винаги бе имала специално значение за Пол и Мириам Питърсън, бабата и дядото на Александра от Америка по майчина линия. Пол беше роден двайсет и девет, а Мириам – трийсет и една години след известната кралица, и двамата изпитваха огромно възхищение към нея, към силата и ценностите ѝ, към факта, че беше пример за младите, независими жени.

Кралица Виктория беше на осемнайсет, когато се възкачи на трона, и управлява империята шейсет и три години. И Мириам, и Пол бяха на мнение, че тя е блестящ пример за забележителна женственост. Царуваше мъдро, безупречно, беше отдадена съпруга и имаше девет деца, които с течение на времето се възкачиха на почти всички тронове в Европа. Тя беше и модерна жена, и традиционалистка и съчетаваше успешно тези качества. Беше овдовяла на четиресет и две, потънала в скръб при ранната смърт на любимия си консорт, принц Албърт. След това бе продължила да управлява сама. Беше най-дълго задържалият се монарх на своето време. Пол и Мириам кръстиха единственото си дете Виктория именно на британската кралица.

Виктория Питърсън, майката на Александра, американка, беше родена в Илинойс през 1875 г., когато кралица Виктория беше на престола от почти четиресет години. Виктория Питърсън мечтаеше някой ден дъщеря ѝ Александра да се превърне в силна, интелигентна, независима жена, готова да защитава каузите, в които вярва, носеща етиката и качествата, които двамата със съпруга ѝ щяха да ѝ предадат. Александра порасна и съзря точно каквато се надяваха родителите ѝ да бъде.

Виктория Питърсън беше родена и израсла в Биърдстаун, Илинойс, град с малко повече от шест хиляди жители, на триста и седемдесет километра югозападно от Чикаго. Биърдстаун беше селскостопанска общност, а баща ѝ Пол Питърсън притежаваше местния вестник, Биърдстаун Куриър. Беше прекарал целия си живот в Биърдстаун и се беше устремил към широкия свят, за да завърши университета „Принстън“. Това отвори очите му и разшири хоризонта му. Изкара година на следдипломна квалификация в „Оксфорд“, записа часове в Сорбоната в Париж и се върна в родния си град, където използва парите, които дядо му беше завещал, за да създаде вестника, който се превърна в негова страст. Колкото и отдалечен да беше Биърдстаун, дори от Чикаго, той искаше да представи на съгражданите си по-задълбочен и обстоен поглед за света и да ги информира подробно за онова, което се случва и в другия край на земното кълбо.

Биърдстаун Куриър беше неговата гордост и радост. Вестникът отразяваше местната, националната и международната политика, световни събития, всичко съществено, което се случваше в Чикаго, важни селскостопански новини и нововъведения – всичко, което можеше да разшири кръгозора на местните, някои от които никога не бяха пътували по-далече от Чикаго и рядко напускаха фермите си. Пол Питърсън им даваше възможност да се запознаят с различни въпроси, без значение че градът им беше малък и незначителен. Той представяше събитията в световен мащаб.

Беше се наслаждавал неимоверно на времето, прекарано в „Оксфорд“, и беше пътувал из Европа по време на престоя си там. Учил беше упорито и когато се върна в Биърдстаун, говореше почти свободно френски и немски. Беше чел чуждестранните вестници и се беше влюбил в Италия. Беше донесъл у дома познанията си за други култури и беше публикувал във вестника си интересна информация от чужбина. Списваше ежеседмична редакторска колонка по различни теми и вестникът му процъфтяваше. Хората бяха жадни да научат онова, което той споделяше.

Година след връщането си в Биърдстаун той имаше уважаван вестник и се беше оженил за Мириам, момичето, в което се влюби, когато беше на седемнайсет, а тя – на петнайсет. Нейният житейски опит беше пълна противоположност на този на Пол. Единствено дете на по-възрастни родители, тя беше закриляна и защитавана. Баща ѝ притежаваше най-голямата мандра в щата и Мириам беше учила у дома, никога не беше напускала пределите на Илинойс и нямаше желание да ходи където и да било. Не харесваше дори Чикаго. Плашеше се от всички места, които Пол беше открил и се надяваше да сподели с нея. Предпочиташе да слуша разказите му за тях и да чете редакторската му колонка, вместо да ги посещава лично. Беше начетена и добре информирана, но със скромен житейски опит, за разлика от него. Той така и не успя да направи от нея пътешественик, но я обичаше и я приемаше такава, каквато беше. Семейството на Пол изпитваше жажда за знания и образование. Майка му ръководеше местното училище. Баща му беше адвокат и двамата проявяваха същото любопитство към чужди култури като него. Те бяха насочили цялото си внимание и надежди към Пол, единственото им дете.

Пол беше убеден, че висшето образование е точно толкова важно за жените, колкото и за мъжете. Той искаше дъщеря му Виктория да учи в добър университет. На Мириам не ѝ се нравеше детето ѝ да напусне дома, но Пол я убеди, че Виктория заслужава да замине поне за Чикаго, и съпругата му се съгласи с нежелание, за да бъде доволен той.

Виктория постъпи в Университета на Чикаго и беше в първия клас жени, приети през 1892 г. Тя приличаше повече на баща си, отколкото на майка си и разцъфтя, докато учеше в Чикаго. Обичаше науката, също както баща ѝ обичаше журналистиката, и сериозно обмисляше да стане лекар. Не беше сигурна, че иска да инвестира всичките години, нужни за медицинско образование, и остави майка си да я убеди да стане медицинска сестра. Получи дипломата си през 1896 г. и последва примера на баща си, като замина за следдипломна квалификация в Европа и се записа в „Оксфорд“. В онези времена на жените не им беше позволено да получават дипломи или да са пълноправни студентки в „Оксфорд“, но през последните двайсет години им разрешаваха да присъстват на лекции.

Виктория цъфтеше през годините, прекарани в Англия, а през 1897 г. стана една от първите жени, които постъпиха в Сорбоната. След една година там френският ѝ беше безупречен. Родителите ѝ много обичаха да четат писмата ѝ, както и разказите ѝ за пътуванията във Франция с други студентки. Очите ѝ се отвориха за много по-големи академични и културни приключения, отколкото Биърдстаун можеше да ѝ предложи, и тя умоляваше родителите си да ѝ позволят да остане още една година. Баща ѝ беше по-склонен да ѝ позволи, докато майка ѝ не беше съгласна. Единствената ѝ дъщеря ѝ липсваше и искаше тя да се прибере у дома. Страхуваше се, че Виктория ще се запознае с някого, ще се влюби и никога повече няма да се върне в Биърдстаун. Пол увери съпругата си, че това няма да се случи, че след като се насити да пътува, ще се прибере, също като него, и ще се установи. Само че той грешеше за Виктория и страховете на Мириам се превърнаха в реалност.

Шест месеца след началото на втората ѝ година във Франция, след като си намери работа в парижка болница, за да изкарва пари и да покрива разноските по време на дългия си престой, за да не бъде в тежест на родителите си, Виктория се запозна с Тристан Бувие, млад лекар, който работеше в същата болница, „Питие-Салпетриер“, където тя беше медицинска сестра. Вече бе навършила двайсет и три, а той беше на трийсет. След няколко месеца двамата бяха лудо влюбени и тя имаше още по-малко желание да се върне в Щатите. Беше щастлива в Париж, харесваше ѝ да живее в Европа. Тристан беше от стабилно семейство на интелектуалци – академици от елита на средната класа. Дядо му беше преподавател в Сорбоната, баща му също беше лекар и преподаваше в медицинска школа. Тристан възнамеряваше да си открие частен кабинет и да започне частна практика през следващите година или две, и двамата обсъждаха Виктория да работи с него като медицинска сестра. Влюбените мечтаеха, градяха планове, които не включваха връщане в Биърдстаун, където трябваше да работи в малката провинциална болница. Виктория вече беше видяла толкова много от света, че майка ѝ се оказа права. Мириам бе почти с разбито сърце, когато двамата с Пол прочетоха писмото на дъщеря си, в което тя казваше, че иска да остане в Париж и че двамата с Тристан са се сгодили. Пол също го болеше, че губи дъщеря си, но и се радваше за нея. Тя заслужаваше повече от онова, което можеше да ѝ предложи малката им селскостопанска общност. Освен това не можеше да иска по-добро място от Париж, където тя да разпери крила. Единствено се надяваше младият френски лекар да е достоен за нея.

Пол и Мириам дадоха благословията си, без да познават Тристан, и Виктория се омъжи за него на Коледа в присъствието на колеги от болницата и родителите на младоженеца, баба му и дядо му, както и някои техни приятели. След това семейство Бувие им организираха прекрасен прием в дома си. Сватбата не беше традиционна, както в Илинойс, но ги устройваше. Виктория беше тъжна, че родителите ѝ няма да дойдат за сватбата. Само че здравето на Мириам беше разклатено – беше зима, а тя имаше проблеми с гърдите – и Пол на искаше да я оставя сама, след като тя заяви, че пътуването ще я натовари твърде много. Виктория прояви разбиране, а семейство Бувие се държеше прекрасно с нея. Сега вече имаха дъщеря.

Младата двойка замина на меден месец за Венеция, а след това младоженците се върнаха на работа в болницата. Беше 1898 г. и година по-късно мечтата им се сбъдна: Тристан отвори частен кабинет в 16-и арондисман с парите, които баща му даде, за да изгради бъдещето си. Тъй като беше единствено дете, родителите му го обичаха безрезервно. Кабинетът беше малък, но практиката му се разрасна благодарение на доволните хора от квартала. Тристан и Виктория полагаха много грижи за пациентите си, той ходеше в болницата всеки ден, за да види пациентите с по-сериозни заболявания, които беше изпратил, за да бъдат приети за болнично лечение. Виктория ръководеше кабинета безупречно. Тя беше организирана, интелигентна и оправна и родителите на Тристан много я обичаха. Уменията ѝ на медицинска сестра бяха на високо ниво, а и беше човек, изпълнен с топлота и състрадателност. Държеше на пациентите им.

Родителите ѝ продължаваха да обещават да им дойдат на гости, но Мириам получаваше мигрена всеки път, когато Пол настояваше да заминат. Беше с крехко здраве и се страхуваше, че или ще я повали морска болест, докато пътуват с кораб, или ще се разболее в Европа и ще умре от чуждоземна болест. Пол гореше от желание да посети Виктория и да се запознае със съпруга ѝ и семейството му, но Мириам не беше в състояние да пътува. Понякога тя плачеше часове наред, страхуваше се, че никога повече няма да види дъщеря си. Виктория разбираше какво става, защото много добре познаваше майка си. Обеща да им отиде на гости веднага, щом може. Само че така и не се появи подходящ момент, в който да остави Тристан сам с непрекъснато разрастващата се практика. Месеци след като той откри кабинета, Виктория забременя и Тристан не искаше тя да пътува до Щатите сама, за да се види с родителите си. Тя обеща да отиде да ги види, след като бебето се роди. Тристан трябваше да намери друга сестра, която да я замества. Виктория много добре знаеше, че майка ѝ няма да дойде в Европа, а баща ѝ не иска да остави нито нея, нито вестника си.

Пол се изкушаваше да тръгне, преди бебето да се роди, за да се види с дъщеря си и да се запознае със зет си. Той обаче се тревожеше за здравето на Мириам и никак не му се искаше да остави вестника за цял месец, докато трае пътуването. Трябваше да се примирят с писмата, докато бебето се роди и Виктория успее да дойде. Младата жена пишеше често на родителите си, а баща ѝ изпращаше копия на редакторската си колонка, която тя обичаше открай време. Липсваха ѝ дългите им разговори за чуждестранната политика. Винаги бе научавала толкова много от него.

Виктория помагаше на Тристан, обръщаше внимание на пациентите до последния месец от бременността, а след това наеха заместничка, която да работи с него. Виктория работеше в задния офис, грижеше се за счетоводството до последния ден. Беше изкарала лека бременност и двамата много се вълнуваха за бебето. Неговите родители бяха във възторг, че ще се роди първото им внуче. Раждането започна няколко дни преди термина ѝ и всичко мина гладко. Знаеше какво да очаква и родилните мъки не бяха изненада. Бебето беше изродено от акушерка в присъствието на Тристан. Той държеше Виктория в прегръдките си по време на раждането. Акушерката му позволи да пререже пъпната връв. Тристан подаде на съпругата си момиченцето, което тежеше три килограма и шестстотин грама, а в погледа му се четеше безкрайна нежност, когато я целуна. Виктория беше изтощена, но във възторг след дългите часове на раждане. Вгледа се в очите на малкото си момиченце и се запита каква ли ще бъде някой ден. Може би щеше да стане лекарка, също като баща си, както ѝ се искаше на Виктория, преди да стане медицинска сестра. Беше началото на нова ера. Жените започваха да се образоват и искаха повече от живота, а не само да се грижат за дома и децата. Поколението на Виктория беше жадно за възможностите, които майките им никога не бяха имали.

Имаше толкова много неща, които Виктория искаше да покаже на дъщеря си, на които да я научи. Старите ограничения вече не притискаха чак толкова жените и Тристан и Виктория искаха детето им да се възползва от всяко предимство. Кръстиха бебето Александра-Виктория и месец по-късно майка ѝ се върна на работа в кабинета на Тристан. Тя взимаше със себе си на работа бебето, за да може да го кърми, но решиха да задържат медицинската сестра, която я заместваше, за да има кой да помага, докато Виктория беше заета с детето или се грижеше за пациенти заедно с Тристан. Имаха чувството, че броят на пациентите им се е удвоил. Хората харесваха Тристан, както и енергията и младостта, които струяха от него и съпругата му.

Тристан следеше всички най-модерни методи за лечение, беше иновативен по отношение на новите протоколи и лекарства. Много от пациентите им бяха млади, но по-възрастните също го одобряваха. Той показваше позитивно отношение и към медицината, и към живота.

Както беше обещала, Виктория заведе Александра на гости на родителите си, когато бебето стана на шест месеца. Един месец Тристан щеше да се справи и без нея. Двамата вече бяха наели втора медицинска сестра и счетоводител, който да поеме сметките, за да може Виктория да отделя повече време на пациентите.

Пол и Мириам не можеха да се нарадват, че ще видят дъщеря си и внучката си. Виктория не се беше връщала от шест години. Сякаш беше минала цяла вечност. Вече беше съпруга и майка. Прекосяването на океана отне седем дни, а след това младата жена остана две седмици при родителите си. Майка ѝ гушкаше бебето, а Виктория прекара известно време с баща си във вестника. Той се беше разраснал впечатляващо, откакто Виктория беше заминала. Четяха го всички в областта, дори хора от Чикаго, които харесваха редакторската му колонка, многостранните теми и гледни точки към новините, които предлагаше. Хората, които четяха Биърдстаун Куриър, бяха добре информирани за световните новини и вестникът беше спечелил няколко награди за представянето на международната политика и събития.

Когато си тръгнаха след прекрасното гостуване, Пол обеща да им отиде на гости във Франция на следващата година, дори съпругата му да не дойдеше. Двамата с Виктория знаеха много добре, че да накарат Мириам да замине за Европа, е почти невъзможно и заради здравето ѝ, и заради страха ѝ.

Той удържа на обещанието си и им отиде на гости във Франция, когато Александра беше на годинка. Беше станала пухкаво детенце с гъсти руси къдрици и големи сини очи. Тристан и неговият тъст си допаднаха веднага. Пътуването събуди топли спомени у Пол за времето, което беше прекарал в Сорбоната, и годината в Англия, преди да се върне у дома, да се ожени за Мириам и да създаде вестника. Докато беше в Париж с дъщеря си и зет си, той се почувства отново млад. Обядваха заедно всеки ден в дома на Виктория и Тристан, преди двойката да се върне на работа при пациентите, а Пол тръгваше на дълги разходки из Париж и посещаваше старите си любими места. Дори потърси двама от мъжете, с които беше учил в Сорбоната. Единият беше банкер, а другият работеше в семейната си фирма за изработка на изящни мебели. Пол купи красива гравирана тоалетка за Мириам и я изпрати у дома. Беше му приятно да се запознае с родителите на Тристан и да води оживени разговори с тях.

На Тристан и Виктория им беше мъчно, когато дойде време Пол да си тръгне. Пътуването мина чудесно. Не му беше лесно да остави вестника, но го беше поверил на компетентни ръце. Не бяха възникнали проблеми, докато го нямаше. Когато имаха неотложни въпроси, си разменяха телеграми. Когато се прибра, завари Мириам с влошено здраве. Беше на легло, чувствала се беше слаба и замаяна през почти цялото му отсъствие. Не беше споделила това в писмата, които му пишеше. Лекарят беше казал, че е от сърцето ѝ. Тя открай време имаше крехко здраве. Пол се тревожеше за нея и искаше да я заведе на лекар в Чикаго, но тя се чувстваше твърде изнемощяла, за да пътува. Седмица след като той се прибра, Мириам получи масивен инфаркт и почина. Беше на петдесет и една и Пол остана вдовец на петдесет и три. Беше се влюбил в нея на седемнайсет и тя беше единствената жена, която някога беше обичал.

Виктория беше съкрушена, когато получи телеграмата от баща си за смъртта на майка си, а нямаше начин да се прибере у дома за погребението. Сърцето ѝ беше разбито, че майка ѝ така и няма да види как внучката ѝ расте, че я беше виждала един-единствен път като бебе. Виктория не беше виждала майка си от пътуването до Биърдстаун предишната година. През това време здравето ѝ се беше влошило. Още тогава на Виктория ѝ направи впечатление колко по-стара изглежда от свекърва ѝ, която беше десет години по-възрастна от Мириам. Беше доволна, че е успяла да се прибере у дома и да види майка си за последен път. Съжаляваше, че не е до баща си, за да го успокои, след като тя почина. Пол даваше вид на силен човек в писмата си, но Виктория знаеше колко силно обичаше Мириам и разбираше колко е тежка загубата за него. Обеща си да се прибере у дома през някой от следващите месеци, но в кабинета имаха работа непрекъснато. Частната практика на Тристан продължаваше да се разраства. Двете с другата медицинска сестра непрекъснато бяха заети. Икономката им се грижеше за Александра всеки ден, докато родителите ѝ бяха на работа, и я записаха на училище, когато беше на три. Виктория научи Александра да чете на четири, а същата година баща ѝ отново им дойде на гости. Беше 1904 г. Имаше доста работа във вестника, също и Виктория, докато помагаше на Тристан. Пол остана един месец и се наслади на всяка минута.

Виктория взе със себе си Александра на гости в Илинойс, когато детето беше на шест. Тристан не можеше да прекъсне работа.

Тя заведе Алекс в някои от фермите, за да види жребчетата, телетата и агнетата. На детето му беше много приятно да ходи във вестника при дядо си. Виктория остана изумена колко се е разраснал бизнесът. Служителите бяха три пъти повече от преди. Сега вече гъстата коса на Пол и брадата му бяха побелели. Беше на петдесет и осем, жизнен, енергичен, очарован от света, както винаги. Запълваше живота си с вестника, защото съпругата му му липсваше изключително много. Времето летеше твърде бързо, минаваха години между посещенията им, но те и двамата бяха заети: тя – с практиката на Тристан, той – с вестника.

По време на пътуването с кораб към Франция Александра каза, че един ден иска да живее в Илинойс. Малката обичаше безбрежните зелени поля, животните и фермите.

– Мога да работя за дядо във вестника. Искам да стана писателка, когато порасна – заяви тя решително и майка ѝ се усмихна.

– И какво ще пишеш? – попита Виктория. Двамата с Тристан винаги я окуражаваха, въпреки че Виктория тайно се надяваше Александра да стане лекар, също като баща си. Така щеше да постъпи Виктория, ако беше имала възможност. Тя обаче харесваше и работата на медицинска сестра, обичаше да успокоява пациентите. По природа беше грижовен човек.

– Ще пиша книги – отвърна Алекс и се усмихна на майка си. – Книги за възрастни, без картинки в тях. – На шест, тя беше умна и много зряла за възрастта си, а родителите ѝ разговаряха с нея като с голям човек.

– Струва ми се много интересно – отвърна Виктория. – За какво ще бъдат книгите?

– Все още не знам – призна Алекс. – Дядо казва, че когато порасна, мога да правя каквото пожелая, стига да работя упорито, за да го постигна. Мога да бъда каквато поискам.

– Той ми казваше същото и на мен – върна се в спомените си Виктория и носталгия я стисна за гърлото. Сега бе дори по-истинско, отколкото по времето, когато беше дете. Все повече жени отиваха да учат в университет, повече в Щатите, отколкото във Франция. Но това се случваше навсякъде. Някои жени започваха кариера, която преди беше запазена единствено за мъже. Врати, затворени до много скоро за жени, сега се отваряха. Когато Алекс пораснеше, може би дядо ѝ беше прав, че щеше да има възможност да прави каквото пожелае – да стане адвокат или лекар или да работи във вестник. – Ще се омъжиш ли, ще имаш ли бебета? – попита я Виктория, любопитна да чуе отговора. Дните на кораба им осигуряваха време за дълги разговори, за каквито нямаха време покрай забързания живот в Париж, докато тя работеше, а Алекс беше на училище.

– Не мисля. Не и преди да стана много стара. Има други неща, които искам да направя преди това – заяви категорично детето.

– Татко ти и аз работим и имаме теб – напомни ѝ майка ѝ.

– Точно така е – замисли се Алекс. – Трябва ли да имам деца? – попита невинно тя.

– Не – усмихна се Виктория. – Не е нужно да правиш нищо, което не искаш. Както ти е казал дядо ти, можеш да бъдеш каквато пожелаеш. – Тя искаше още от съвсем рано да внуши това на Алекс, да я поощри да следва избрания от нея път, както бе направил баща ѝ с нея.

– Може да работя в цирка, да танцувам върху гърбовете на коне и да пиша книги. – Виктория се усмихна на отговора ѝ. Баща ѝ беше завел малката на цирк и на нея много ѝ хареса. Въпреки мечтата да стане писателка, Алекс бе все още дете. Досега обаче бяха поощрявали всичките ѝ мечти. Предишната година беше поискала да стане огнеборец.

На Алекс ѝ хареса пътуването с кораб до Франция. Виктория пък се питаше тъжно кога ще види отново баща си. Никак не ѝ се искаше да го оставя, след като беше останал сам. Той беше едва на петдесет и осем, но ѝ се стори състарен след смъртта на майка ѝ. Нямаше кой да се грижи за него, а той работеше непрекъснато. Затова всичко във вестника тиктакаше като часовник. Беше забелязала, че всеки път, когато работи, изглежда тъжен. Все още усещаше болезнено липсата на съпругата си, пет години след смъртта ѝ. Не проявяваше интерес към други жени, единствено към работата.

Макар да ѝ се искаше да бъдат заедно по-често, Виктория видя баща си само два пъти през следващите осем години. Той беше зает, те също. Тя замина за Илинойс веднъж, а той отиде при тях във Франция, когато Алекс стана на десет, през 1910 г.

Виктория планираше двете с Алекс да заминат четири години по-късно, когато през август 1914 г. в Европа избухна война и вече не беше безопасно да се пътува. Наложи се да отложат пътуването. Нито баща ѝ, нито Тристан искаха двете да прекосяват Атлантическия океан, след като войната беше започнала. Франция премина към мобилизация на трети август и плановете за пътуването до Илинойс за същия месец пропаднаха.

*

Никой не се изненада, когато през септември Тристан стана доброволец при организирането и работата в полева болница, създадена специално за фронтовата линия близо до Марна. Виктория се записа да отиде с него. Там имаха отчаяна нужда от лекари и сестри.

По това време Александра беше на четиринайсет и Виктория и Тристан трябваше да уредят набързо нещо за нея, преди да заминат. Тристан затвори кабинета през август, седмица след като Франция се включи във войната, и двете сестри постъпиха в армейския медицински корпус. На пациентите им беше мъчно, че те заминават. Семейство Бувие се задейства бързо.

Очевидното място да оставят Алекс, беше при овдовялата майка на Тристан, Мари-Терез Бувие, която Алекс наричаше Мами-Терез. Бащата на Тристан беше починал от рак предишната година и майка му с радост щеше да поеме грижите за Алекс, докато траеше войната и родителите ѝ бяха на фронта.

Алекс се тревожеше за родителите си, но баща ѝ я увери, че полевата болница е достатъчно далече от фронтовата линия, така че било безопасно. Те щели да се грижат за ранените, които им докарат. Двамата с майка ѝ нямало да ходят на фронтовата линия, където се водели битките. Така успокоиха момичето.

Сбогуваха се с Алекс и майката на Тристан в началото на септември и заминаха от Париж в един прекрасен, топъл слънчев ден. Алекс и баба ѝ играха карти, след като родителите ѝ заминаха. За да се разсее момичето, сготвиха заедно вечеря. Мами-Терез беше ненадмината готвачка. Беше на седемдесет и четири, безупречно поддържана и изглеждаше по-млада от възрастта си. Беше пълна с енергия и ѝ беше приятно, че внучката ѝ е при нея.

Алекс беше станала красиво четиринайсетгодишно момиче. Беше запалена по писането и си водеше дневник. Все още твърдеше, че иска да стане писателка, обичаше да пише къси разкази, но имаше и много други интереси, които родителите ѝ насърчаваха, като музика и изкуство. Знаеше много за медицината, тъй като често се навърташе около родителите си, а те непрекъснато говореха по медицински въпроси. Тя обаче нямаше никакво желание да става лекарка или сестра, въпреки че науките в училище ѝ вървяха. Беше сериозна ученичка и имаше добри оценки.

Нямаше съмнение, че някой ден ще учи в университет. Единственият въпрос беше къде. Мислеше да се запише в Сорбоната, но се интересуваше и от Англия, тъй като майка ѝ и дядо ѝ бяха учили там. А след като майка ѝ беше американка, тя имаше повече възможности. Говореше безупречно и английски, и френски. Родителите ѝ бяха отворили всички възможни врати и я окуражаваха да мисли за това какъв избор има, да не се ограничава. Разбираше се с родителите си и засега ѝ беше приятно да мисли, че ще учи в Париж, близо до дома. Само че не беше напълно сигурна и обмисляше всички възможности. Единственото ѝ желание беше родителите ѝ да се върнат живи и здрави от войната.

Докато Мами-Терез и Алекс приготвяха вечерята в деня, в който Виктория и Тристан заминаха, съпрузите пътуваха към полевата болница близо до битката при Марна в Сен-Гонд. На Виктория никак не ѝ се искаше да остави Алекс, но пък беше толкова вълнуващо да е част от военните действия, да служи на страната и да помага на ранените. Виктория можеше да остане у дома в Париж със свекърва си и дъщеря си, но искаше да е с Тристан и да даде своя принос на фронта. Искаше да споделя работата му и да служи на приемната си страна заедно с него. Нито за миг не ѝ хрумна да си остане у дома.

Двамата с Тристан говореха по пътя към местоназначението си и тя знаеше, че Алекс ще ѝ липсва, но двамата ги чакаше важна работа. Бяха сигурни, че Мами-Терез ще се грижи добре за нея.

Алекс се гордееше с работата на родителите си. Майките на всичките ѝ приятелки си бяха останали у дома, за да се грижат за децата, и на Алекс ѝ се искаше и нейната да беше останала. Само че Виктория обясни, че има мисия и притежава полезни умения като медицинска сестра. Нищо не можеше да я спре да последва Тристан на фронта. Макар да беше направила жертва, Алекс се гордееше с нея. За нея родителите ѝ бяха герои.

Щом семейство Бувие пристигнаха в болницата, те веднага разбраха колко отчаяно се нуждаят от тях. Имаше тежко ранени хора на нарове и носилки във всички палатки и тенти на импровизираната болница. Много от мъжете бяха увредени до неузнаваемост, някои стенеха, други плачеха, трети бяха в безсъзнание след операция или умираха. Двама свещеници минаваха между леглата и даваха последно причастие.

Виктория и Тристан си облякоха медицинските униформи още с пристигането. Виктория препаса престилка и се отправи към хирургичното отделение, където беше назначена. Имаше опашка от мъже, които чакаха за ампутация. Не видя Тристан до късно същата вечер. Когато се върна в палатката на сестрите, не беше сложила и залък в уста, а престилката ѝ беше опръскана в кръв. Тя почти се олюляваше от изтощение, когато видя, че я чака отвън. Той също беше прекарал дълга вечер. Преди да се отправят към палатките, в които бяха настанени хората от медицинския персонал, той я целуна. По това време, в Париж, Алекс спеше дълбоко, сгушена в чистите чаршафи във втората стая на баба си, а Мари-Терез лежеше в своята стая.

В Сен-Гонд Виктория легна на кушетката, която ѝ беше определена, твърде изтощена, за да си свали дрехите или дори напоената с кръв престилка. Опита се да пропъди спомена за ужасите, които беше видяла, и заспа дълбоко на мига, обгърната от миризмата на кръв. Беше на милион километри от удобния си живот в Париж, а всичко, за което можеше да мисли в момента, бяха хората, на които беше дошла да помага.

Войната едва беше започнала, а те вече изнемогваха от работа. Виктория беше сигурна, че мястото ѝ е тук, до съпруга ѝ. Мъжете, за които се грижеше, щяха да ѝ станат деца за кратко, а друг трябваше да се грижи за Алекс, докато нея я нямаше. Сега Виктория имаше по-важни задачи. Ранените мъже имаха нужда от цялото ѝ внимание, от опита и уменията ѝ. Нямаше начин тя да си остане у дома с едно дете, на сигурно място в Париж. Приемната ѝ страна имаше нужда от нея. Това беше всичко, което Виктория знаеше. Момчетата, които видя тази вечер, бяха неин приоритет, неин и на Тристан, а полевата болница беше целият им свят.

Виктория потъна в безпаметен сън, докато млада сестра не поиска кушетката, на която тя спеше, и Виктория стана, за да ѝ я отстъпи. Отиде да си измие лицето и да се преоблече, след това се върна в главната шатра, където стотици ранени момчета я чакаха, както и лекарите и останалите сестри. Пристигаха все нови и нови линейки, с още ранени и умиращи хора. Тя затича да ги посрещне заедно с другите, готова да се захване на работа.

Очертаваше се дълъг ден за всички, щяха да докарат още пострадали – безжалостна вълна от смъртно ранени момчета и мъже, много от които сигурно бяха издъхнали през нощта. Това беше най-страшната касапница, която Виктория беше виждала. Тя плака неведнъж преди края на деня, а вечерта се отпусна в прегръдката на Тристан с ридание. Нямаше думи, с които да опишат какво са видели. Войната едва започваше, а те знаеха, че по-лошото тепърва предстои. Бяха видели какво може да причини войната на човешката плът, а младите войници, за които се грижеха, бяха съвсем малко по-големи от дъщеря им. Наблюдаваха от първа ръка онова, което знаеха и преди – че войната е безсмислена и жестока. Хиляди, ако не и милиони, майки и бащи, любими, братя и сестри щяха да скърбят за своите изгубени момчета и мъже, преди всичко да приключи.