ПРЕДГОВОР

От Нейтън Дж. Робинсън

За първи път се срещнах с творчеството на Ноам Чомски, когато бях в гимназията и един приятел ми даде книгите му „Хегемония или оцеляване“ и „Провалени държави“. Те бяха първото ми истинско запознаване с лявата политика и се оказаха преживяване, което промени живота ми. По времето на Буш, когато страната беше обхваната от военна треска, Чомски бе навременен глас на здравия разум, който се врязваше в шовинистичната пропаганда и разкриваше човешките жертви на водените от САЩ войни. Той задаваше въпроси, които надали някой друг задаваше, и привличаше вниманието към факти, които никога не се споменаваха в пресата. От четенето на Чомски се научих да се съмнявам в общоприетите схващания и да подлагам на съдебномедицински анализ както правителствените документи, така и основните медии.

Стотици хиляди други са се образовали и вдъхновявали по подобен начин от него, особено заради легендарната готовност на Чомски търпеливо да се ангажира с обществото и да отговаря на хиляди писма и имейли. Той е променил живота на толкова много хора, срещнали се с книгите и трудовете му, чули лекциите му или общували с него. Безброй хора имат някаква история за случая, когато са написали имейл на Ноам Чомски с въпрос или молба за съвет и с изненада са получили дълъг личен отговор. Така се запознах с него и аз. Не помня какъв беше първият имейл, който му изпратих, но си спомням възторженото чувство, когато получих дълбокомисления му отговор.

През 2015 г. основах ляво списание – „Кърънт Афеърс“, което даваше визия на онзи вид хуманистичен, либертариански, социалистически светоглед, символизиран от Чомски. Бях развълнуван, когато той стана един от ранните ни абонати. Чомски винаги е подкрепял силно независимите леви медии, хвалил е безброй книги от малки издателства и е популяризирал произведенията на по-малко известни автори. Подпомагаше и нашата работа, като ни подкрепяше публично и разпространяваше статии от „Кърънт Афеърс“ сред своите сътрудници.

През 2018 г. аз отидох да го интервюирам в Тусон, където той преподаваше в Аризонския университет. След интервюто той ме разведе с кола из кампуса и бях поразен колко време му се наложи да издирва място за паркиране. Беше сюрреалистично да гледаш как някой, чийто разум е бил сравняван с този на Платон и Маркс, е притеснен от търсенето на място за паркиране. През 2022 г. друго интервю, което направихме, привлече много внимание, след като Чомски предположи, че Съединените щати носят висока отговорност за войната в Украйна. Вече прехвърлил деветдесетте, той не бе загубил способността си да предизвиква силни реакции с острото си несъгласие с ортодоксалната външна политика.

Винаги ми се е искало някои от идеите на Чомски да могат да бъдат представени по-систематизирано в един отделен том. През 2022 г. го попитах дали бихме могли да си сътрудничим за книга. Обясних му, че бих желал да събера някои от най-полезните му наблюдения за това как властта на САЩ се упражнява по света и как насилието, прилагано от наша страна, се прикрива чрез самовъзвеличаваща се митология. Това би обединило прозрения от цялостното му творчество в един том, който би могъл да запознае хората с основните му критики на американската външна политика, включително неговата деконструкция на сюжетите и пропагандата, използвани за оправдаване на крайния, отвратителен милитаризъм на нашата страна.1 Той с готовност се съгласи с проекта и прекарахме една година в разменяне на глави по пощата. Първо аз събирах поредица от неща, които е казал по темата в интервюта, статии, предговори, въведения, писмена кореспонденция, дебати и книги. После работех с него по редакцията, за да ги оформим до ясен изказ на неговата позиция, доразработвахме ги и добавяхме още доказателства, а после включвахме неговите по-късни коментари, редакции и пренаписвания.

Разбира се, да мога да си сътруднича тясно с един от моите интелектуални герои върху важен проект, е чест и удоволствие. Но докато съставяхме книгата, тази радост се накърняваше от мрачността на голяма част от темите и от знанието, че не пишем по въпроси от чисто интелектуален интерес, а заради неотложна и злокобна заплаха. Тази книга е не само опит да се изяснят фактите. Това е призив към масови действия от човек, наближаващ края на собствения си, изпълнен с активност живот.

Чомски никога не е бил циник. Той може да критикува лицемерието на онези, които прикриват стремежа си към власт с идеалистическа реторика, но сам остава искрен идеалист. Той вярва в световното разпространение на свободата и демокрацията и затова ненавижда тези, които извращават тази идея. Той е убеден в моралните и интелектуалните способности на обикновените хора и отхвърля идеята, че за разбирането на световните дела е необходима особена гениалност или проникновение.

Чомски не вярва, че трябва да се примирим с едно бъдеще на войни и унищожаване на природата. Ние можем и трябва да се борим за едно бъдеще на световен мир. Той има виждане, отчасти вдъхновено от анархизма, за децентрализирана демокрация, при която обикновените хора участват смислено в политиката, вместо важните решения да се вземат от малка котерия от плутократи. Четенето на неговите трудове може да бъде тревожно преживяване, тъй като са изпълнени със сведения за зверства и експлоатация. Но си струва да помним, че под привидните песимистични анализи се таи дълбока любов към човечеството, омраза към насилието и твърда вяра, че нещата могат да бъдат по-различни от днешните.

ВЪВЕДЕНИЕ

Благородни цели

и мафиотска логика

Всяка управляваща власт си разказва истории, за да оправдае своето ръководство. Никой не е злодеят в собствената си история. Заявените добри намерения и хуманни принципи са константа. Дори и Хайнрих Химлер, когато описва изтреблението на евреите, твърди, че нацистите само са изпълнявали тази извънредно трудна задача от любов към своя народ и поради това не са претърпели увреждания вътрешно, в душата или в характера си. Самият Хитлер заявява, че като окупира Чехословакия, се опитва само да „способства за мир и социално благополучие на всички“, като елиминира етническите конфликти и позволява на хората да живеят в хармония под благосклонното опекунство на цивилизована Германия. Най-ужасните престъпници в историята често са се самообявявали за едни от най-великите герои на човечеството.1

Унищожителни имперски завоевания постоянно се характеризират като цивилизаторски мисии, проведени поради загриженост за интересите на местното население. По време на японското нахлуване в Китай през 30-те години на ХХ в., дори и докато армията извършва клането в Нанкин, японските лидери заявяват, че осъществяват мисия за създаване на „земен рай“ за китайския народ и закрилата му от китайските „бандити“ (иначе казано, от онези, които оказват съпротива на инвазията). В речта си по повод капитулацията от 1945 г. император Хирохито настоява: „Ние обявихме война на Америка и Великобритания от искрено желание да подсигурим самосъхранението на Япония и стабилизацията на Източна Азия, и сме били далече от мисълта както да нарушаваме суверенитета на други нации, така и да целим териториално разрастване“. Както отбелязва покойният палестино-американски учен Едуард Саид, винаги съществува една група от хора, готови да извадят благовидни интелектуални аргументи в защита на господството: „Всяка една империя в официалния си дискурс е заявявала, че не е като всички други, че нейните обстоятелства са по-особени, че тя има мисията да просвещава и цивилизова, да внася ред и демокрация, както и че използва сила само в краен случай“.2

Практически всеки акт на масово убийство или престъпна агресия може да бъде оправдан рационално с позовавания на високи морални принципи. Максимилиан Робеспиер оправдава Френския терор през 1794 г. с твърдението, че „терорът не е нищо друго освен правосъдие – незабавно, сурово, неумолимо; поради това той е еманация на добродетелта“. Властимащите обикновено се представят като алтруисти, безкористни и щедри. Покойният ляв журналист Андрю Копкайнд изтъква „универсалното желание на държавниците да накарат своите най-чудовищни мисии да изглеждат като актове на милосърдие“. Трудно е да предприемеш действия, които смяташ за действено неморални, затова хората трябва да се убедят, че онова, което вършат, е правилно, че тяхното насилие е оправдано. Когато някой упражнява власт върху някой друг (независимо дали това е колонист, диктатор, бюрократ, брачен партньор или началник), той има нужда от идеология, и тази идеология обикновено се свежда до убеждението, че тяхната доминация е за доброто на доминирания.3

Лидерите на Съединените щати винаги са говорели възвишено за свещените принципи на страната. Това присъства последователно от нейното основаване. САЩ са „сияен град на хълм“, пример за света, изключителна „незаменима нация“, предана на свободата и демокрацията.4 Президентът е „водачът на свободния свят“. САЩ „са и ще останат най-великата сила за [отстояване на] свободата, която някога светът е познавал“, по израза на Барак Обама. Джордж У. Буш описва САЩ така: „Нация с мисия – и тази мисия произхожда от нашите най-дълбоки убеждения. Ние нямаме желание да господстваме, нямаме амбиции за империя. Нашата цел е демократичният мир“. Правителството на САЩ е почтено. То допуска грешки, но не е способно на престъпления. Едно престъпление би изисквало умисъл, какъвто ние нямаме. Съединените щати постоянно са мамени от другите. Те могат да бъдат глупави, наивни и идеалистично настроени – но никога не са зли.5

От решителна важност е, че Съединените щати не действат въз основа на личния интерес, възприет от доминантни групи в обществото. Само другите държави го правят. „Едно от затрудненията при обясняване на политиката [на САЩ] – казва посланик Чарлс Болън в Колумбийския университет през 1969 г. е, – че политиката ни не е вкоренена в някакъв национален материален интерес... както външната политика на повечето други страни в миналото.“ В дискусията по международните отношения фундаменталният принцип е, че ние сме добри – „ние“, това е правителството (на тоталитарния принцип, че държавата и народът са едно). „Ние“ сме доброжелателни, стремим се към мир и справедливост, макар и да е възможно на практика да се случват грешки. Пречат „ни“ злодеи, които не могат да се издигнат до нашето възвишено равнище. „Преобладаващата ортодоксалност“ е добре обобщена от видния историк от Оксфорд и Йейл Майкъл Хауард: „Двеста години Съединените щати запазват почти неопетнени първоначалните идеи на Просвещението... и преди всичко универсалността на тези ценности“, макар и „да не се радват на мястото в света, което би трябвало да са заслужили със своите постижения, своята щедрост и добрата си воля след Втората световна война“.6

Фактът, че Съединените щати са изключителна нация, се акцентира редовно – не само практически от всяка политическа фигура, но и от видни учени, и от интелектуалци-общественици. Самюъл Хънтингтън, професор по държавно управление в Харвард, пише в престижното издание „Интернешънъл Секюрити“ и обяснява, че за разлика от другите страни, „националната идентичност“ на Съединените щати „се определя от набор от универсални политически и икономически ценности“, а именно „свобода, демокрация, равенство, частна собственост и пазари“. Поради това САЩ имат свещен дълг да поддържат своето „международно превъзходство“ за благото на света. Във водещото ляволиберално интелектуално издание „Ню Йорк Ривю ъф Букс“ бившият председател на Фондация „Карнеги“ за международен мир посочва като факт, че „американският принос към международната сигурност, световния икономически ръст, свободата и човешкото благополучие е толкова самоочевидно уникален и толкова ясно насочен към благото на другите, че американците отдавна вярват, че [САЩ] са различен тип държава“. Докато други налагат националните си интереси, Съединените щати „се опитват да прокарват универсални принципи“.7

Обикновено не се дават доказателства за тези твърдения. Не са и нужни, защото те се смятат за верни по дефиниция. Можете дори да приемете позицията, че в особения случай на Съединените щати фактите сами по себе си нямат значение. Ханс Моргентау, създател на реалистичната теория на международните отношения, разработва стандартния възглед, че Съединените щати имат „трансцендентна цел“: установяване на мир и свобода не само у дома, но и по цялото земно кълбо, защото „арената, на която Съединените щати трябва да защитават и популяризират своята цел, обхваща целия свят“. Като скрупульозен учен той признава, че историческите факти са радикално в разрез с тази „трансцендентна цел“. Но настоява, че не бива да се подвеждаме от това несъответствие. Ние не бива „да бъркаме злоупотребата с реалността със самата реалност“. Реалността е непостигнатата „национална цел“, разкрита от „свидетелството на историята, както съзнанието ни я отразява“. Онова, което действително се е случило, е просто „злоупотреба с реалността“.8

Няма нужда да казваме, тъй като дори потисническите, престъпни и геноцидни правителства прикриват своите зверства с езика на добродетелта, че никаква част от тази реторика не бива да бъде приемана сериозно. Няма причина да очакваме американците да бъдат уникално неподатливи на самозаблуда. Щом тези, които вършат зло, както и тези, които вършат добро, винаги уверяват, че вършат добро, то националната история на всяка страна няма стойност като проверка за истина. Разумните хора обръщат оскъдно внимание на декларациите за благородни намерения от страна на лидерите, защото това е общо понятие. Важното са историческите факти.

Общоприетото схващане е, че Съединените щати са се посветили на подпомагането на демокрацията и на човешките права (понякога наричано „Уилсънов идеализъм“ или „американски ексепционализъм“). Но фактите вместо това съответстват на теорията, че Съединените щати много приличат на останалите могъщи държави. Те прокарват стратегическите и икономическите интереси на доминантните сектори на населението на страната.9 На практика това означава, че Съединените щати в типичния случай са действали с почти пълно незачитане на моралните принципи и върховенството на закона, освен дотолкова, доколкото придържането към принципите и закона служи на интересите на американските елити. Малко са доказателствата за автентична хуманитарна загриженост сред водещи държавници, а когато тя действително съществува, се проявява само до степента, до която това не върви срещу интересите на местните елити. Американската външна политика почти никога не се осъществява в съответствие със заявените идеали и всъщност много повече съответства на онова, което Адам Смит нарича „подлата максима на господарите на човечеството“ във „всяка епоха на света“, а именно: „Всичко за нас и нищо за другите“.10

Можем да наречем това и Доктрината на мафията. Логиката ѝ е праволинейна и напълно рационална. Думата на Кръстника е закон. Тези, които не се подчиняват на Кръстника, ще бъдат наказани. Кръстникът може да бъде щедър от време на време, но не търпи несъгласие. Ако някой дребен склададжия не успее да си плати рекета, Кръстникът изпраща главорезите си не само да му вземат парите, което дори няма да го ощети много, но и да го направят на кайма от бой, та на другите да не им хрумва, че неподчинението е допустимо. Но Кръстниците са известни и със своята самоубеденост, че са добри и великодушни.11

Можем да мислим за този прерогатив на насилието и като „Петата свобода“ – онази, която Франклин Д. Рузвелт забравя, когато излага своите прочути Четири свободи: свобода на словото и изразяването, свобода на вероизповеданието, свобода от недостиг и свобода от страха. Съединените щати винаги са заявявали една фундаментална допълнителна свобода, която е в основата на другите: грубо казано, свободата да доминират, да поемат такъв курс на действие, че да се погрижат съществуващата привилегия да бъде защитена и развивана. Поддържането на тази свобода е принципът на действие, който обуславя значителна част от действията на правителството на САЩ по света. Когато Четирите свободи се възприемат като несъвместими с Петата (което редовно се случва), те биват отстранявани почти без никакво предупреждение или грижа.12

Можем да се обърнем към една отделна страница от историята, за да видим как работи мафиотската логика.

Ето откъс от документ, подготвен от Съвета за планиране при Съвета за национална сигурност през 1958 г., обсъждащ проблемите, възникващи в Близкия изток. Документът поставя въпрос, пред който са изправени Съединените щати, и представя аргументи за две възможни позиции, които да се заемат:

Въпрос: Трябва ли Съединените щати да бъдат подготвени да подкрепят, или при нужда да подпомогнат британците в прилагането на сила за запазване контрола над Кувейт и Персийския залив?

1. Аргументите за подобно действие: Осигуряването на източник на петрол е от съществена важност за по-нататъшната икономическа жизнеспособност на Западна Европа. Нещо повече, Великобритания заявява, че нейната финансова стабилност ще бъде сериозно застрашена, ако петролът от Кувейт и района на Персийския залив не е на разположение на Обединеното кралство при разумни условия, ако Великобритания бъде лишена от големите инвестиции, направени в този район от нея, и ако лирата стерлинг бъде лишена от подкрепата, осигурена от петрола от Персийския залив. Ако [египетският президент Гамал Абдел] Насър придобие господстващо влияние над петролодобивните райони в Персийския залив, западният достъп до петрола при приемливи условия може да бъде сериозно застрашен. Единственият начин да се гарантира по-нататъшен достъп до петрола от Персийския залив при приемливи условия е да се настоява за поддържането на сегашните концесии и да бъдем подготвени да защитаваме при нужда сегашната си позиция със сила.

2. Аргументите против подобно действие: Ако трябва да бъдат използвани въоръжени сили, за да помогнат за запазването на този район (или дори ако има публично изразена готовност да се използва сила), ползите от всякакви действия в посока на приспособяване към радикалния панарабски национализъм ще бъдат до голяма степен загубени и връзките на САЩ с неутралните страни другаде ще бъдат засегнати неблагоприятно. Подобно приспособяване би предоставило по-добра основа за по-нататъшно осигуряване на достъпа до петрола от Кувейт и Персийския залив.13

Забележете пълното отсъствие на всякакви съображения за интересите на хората от Кувейт, които по същество не са хора, или са „неличности“ – термин от Оруел, осъвременен от Марк Къртис.14 Отбележете също и отсъствието на всякакво обсъждане на права. Какво право имат Съединените щати да използват сила, за да помагат на британците да запазят контрола над Кувейт и Персийския залив? Какво право имат британците да запазят такъв контрол? Ако говорим за морал, отговорът, разбира се, е „никакво“. Но се приема като основна презумпция, че на нас ни е позволено да прилагаме сила когато и където искаме, за да прокарваме нашите „интереси“. Единственият нужен дебат тогава е дали силата действително обслужва нашите интереси или не. (Може да има силна отрицателна реакция например от арабските националисти, които негодуват срещу нас.) Неморалните действия създават проблеми с обществените връзки, но тяхната неморалност няма значение. По подобен начин Кръстникът може да се тревожи, че прекомерното използване на сила може да постави под заплаха конкретни връзки от съществена важност. Но когато той проявява сдържаност, това не е по морални причини.15

Да вземем друг пример. В разгара на атаката срещу Куба на Джон Ф. Кенеди прагматичните последици за САЩ са предмет на обсъждане, но правата на хората под нападение просто не са важни. В един преглед на вътрешни документи латиноамериканистът Хорхе Домингес отбелязва: „Само веднъж на тези почти хиляда страници документация американски правителствен служител повдига някакво подобие на слабо морално възражение срещу спонсорирания от правителството на САЩ тероризъм. Член на щаба на Националния съвет за сигурност предполага, че въздушните нападения, които са „необмислени и убиват невинни... може да означават лоши отзиви в пресата, в някои приятелски страни“. Същите съображения присъстват и във вътрешните дискусии по време на кубинската ракетна криза, както когато Робърт Кенеди предупреждава, че пълномащабно нахлуване в Куба може „да убие ужасно много хора и ще изтърпим ужасно много упреци за това“. Това отношение преобладава и до днес, само с най-редки изключения. Важни са „интересите на САЩ“.16

Но терминът „национален интерес“ сам по себе си е евфемизъм, защото обикновено се има предвид интересът на малък сектор от богати местни елити. „Интересът“ на американската работническа класа, чиито членове загиват във войните на страната, по никакъв начин не се обслужва от войните, които ги убиват. Нито пък интересите им се обслужват от правителството, което харчи за оръжия пари, които могат да се използват за ремонт на училищни сгради. Всъщност, когато американските действия в чужбина бъдат изложени на преценката на общественото мнение, те често се оказват силно непопулярни сред „нацията“, чиито „интереси“ се предполага, че обслужват. Една обиграна пропагандна система трябва да държи обществото в неведение, защото ако истината се знаеше, веднага щеше да излезе наяве, че обществото има много различен възглед за своите „интереси“ от елитите на САЩ.

Трябва да си спомним това и следващия път, когато чуем да се говори какво са направили „руснаците“ или „Иран“. Тоталитаристите желаят ние да мислим, че една страна говори с един глас, че има „национален интерес“. Докато установената практика е да се говори за действията на държавата, все едно са действия на страната като цяло, и тя е неизбежна в дискусиите за политика, формулировката е напълно подвеждаща. Хилядите героично протестиращи против войната, хвърлени в затвора от Владимир Путин, имат също толкова право да представляват Русия, колкото и техният управник.17 Ето защо е грешка да третирате тази книга като убеждаваща, че „Съединените щати са терористични и деструктивни“, ако се разбира, че „Съединените щати“ се отнася до някакъв вид колективност, обхващаща всички американци. Мнозина в Съединените щати са излизали на улиците и са рискували живота и прехраната си, за да се противопоставят на действията на своето правителство – т.е., когато са им позволили да научат за тях.

ПРИНЦИПИТЕ НА ИМПЕРСКАТА ВЕЛИКА СТРАТЕГИЯ – НИЕ ВЛАДЕЕМ СВЕТА

Основните принципи на съвременната американска стратегия са изложени по време на Втората световна война. Докато войната върви към края си, американските съставители на планове добре осъзнават, че Съединените щати ще се очертаят като господстващата сила в света и ще държат позиция на хегемон с малобройни паралели в историята. По време на войната промишленото производство в САЩ нараства повече от тройно; междувременно основните съперници на страната са или тежко отслабени, или практически разрушени. САЩ притежават най-мощната военна сила в света. Те имат твърд контрол над Западното полукълбо – и над океаните. Съставители на планове на висше равнище и съветници по външната политика определят, че в новата световна система САЩ трябва да „държи безспорна власт“, докато подсигурява „ограничаване на всякакво упражняване на суверенитет“ от страни, които биха могли да се намесят в глобалните им планове.18

Уинстън Чърчил улавя господстващото чувство, когато казва, че „управлението на света трябва да се повери на доволни нации“, защото богатите страни нямат „причини да се стремят към нещо повече“, докато „ако световното управление е в ръцете на гладни нации, винаги ще има опасност“. Лио Уелч от компанията „Стандард Ойл“ изразява подобен стремеж, когато казва, че САЩ трябва да „поеме отговорността за мнозинството акционери в тази корпорация, известна като „светът“, и то не само временно, а като „постоянно задължение“.19

От 1939 до 1945 г. пространни проучвания, проведени от Съвета за връзки с чужбина и Държавния департамент, довеждат до политика, която те наричат планиране на „Голямата зона“. „Голямата зона“ се отнася до всеки регион, който ще бъде подчинен на нуждите на американската икономика и е смятан за „стратегически необходим за световен контрол“. „Британската империя, такава, каквато е съществувала в миналото, никога няма да се появи отново“, размишлява един съставител на планове. И така „Съединените щати може би трябва да заемат мястото ѝ.“ Друг откровено заявява, че САЩ „трябва да култивират мисловна представа, насочена към световна колонизация“. Голямата зона трябва да включва поне Западното полукълбо, Далечния изток и бившата Британска империя, която тогава ние сме се заели да демонтираме и превземаме. В идеалния случай тя би включвала също Западна и Южна Европа и произвеждащите петрол райони на Близкия изток; всъщност трябва да включва всичко, ако беше възможно. Разработват се подробни планове за конкретни райони на Голямата зона, а също и за международни институции, които да я организират и да поддържат реда в нея.20

Джордж Кенън, началник на отдела по планирането към Държавния департамент и един от водещите архитекти на реда след Втората световна война, очертава основното мислене в един важен документ за планирането от 1948 г.:

„Ние притежаваме около 50% от световното богатство, но само 6,3% от населението на света... При това положение няма как да не бъдем обект на завист и негодувание. Истинската ни задача в предстоящия период е да разработим модел на връзки, който ще ни позволи да поддържаме тази позиция на неравенство... Няма нужда да се самозаблуждаваме, че днес можем да си позволим лукса на алтруизма и благодеянията за света... Трябва да спрем да говорим за неясни и... нереални цели като човешки права, покачване на жизнения стандарт и демократизация. Не е далеч денят, когато ще трябва да се изясняваме с недвусмислени понятия за власт. Тогава колкото по-малко сме възпрепятствани от идеалистични лозунги, толкова по-добре“.21

Отделът по планирането по-нататък признава, че „главното изискване“ за осигуряване на тези цели е „скоростното изпълнение на програма за пълно превъоръжаване“ – и тогава, както и сега, централен компонент на „интегрирана политика за постигане на военно и икономическо превъзходство за Съединените щати“. Тази политика на военно и икономическо превъзходство е открито заявена навсякъде – от документите по планиране от 40-те години на ХХ в. до стратегиите за национална сигурност, изложени от администрациите на Джордж У. Буш, Обама, Тръмп и Байдън. Прилагането ѝ включва не само пренебрегването на демокрацията и на човешките права, но често и активното противопоставяне срещу тях с огромна свирепост.22

Американските съставителите на планове определят точно функцията, която всяка част на света трябва да има в глобалната система, доминирана от САЩ. „Главната функция“ на Югоизточна Азия е да бъде „източник на суровини и пазар за Япония и Западна Европа“ по думите на Отдела за планиране на политика на Кенън към Държавния департамент през 1949 г. Близкият изток е „поразителен източник на стратегическа мощ и една от най-големите материални награди в световната история“, както и „вероятно най-богатата икономическа награда в света в областта на чуждестранните инвестиции“. Това означава, че никой друг не може да се намеси, а „национализмът“ (контролирането на ресурсите на страната от собствения ѝ народ) е сериозна заплаха. Както го формулира един меморандум на Държавния департамент през 1958 г., „в един Близък изток под контрола на радикален национализъм достъпът на Запада до ресурсите на региона ще бъде постоянно под заплаха“.23

Политиката в Латинска Америка, обяснява историкът на ЦРУ Джералд Хейнс, е проектирана „с цел разработване на по-големи и по-ефективни източници на снабдяване за американската икономика, както и създаване на разширени пазари за износа на САЩ и разширени възможности за инвестиции на американски капитал“, който позволява местно развитие само „стига то да не пречи на американските печалби и господство“. По отношение на Латинска Америка военният министър Хенри Стимсън заявява: „Мисля, че не искаме прекалено много с това да имаме малък наш регион тук“. Президентът Тафт преди това е предвидил, че „не е далече денят“, когато „цялото полукълбо всъщност ще е наше, тъй като поради превъзходството на нашата раса то вече морално е наше“.24

Латиноамериканските страни застъпват, както я определя един служител на Държавния департамент, „философията на Новия национализъм“, която „приема политики, разработени да доведат до по-широко разпределение на богатството и повдигане на жизнения стандарт на масите“. Друг експерт от Държавния департамент съобщава, че „латиноамериканците са убедени, че първи бенефициент на разработката на ресурсите на една страна трябва да бъде народът на тази страна“. Тези сбъркани приоритети вървят пряко срещу плановете на Вашингтон. Проблемът става належащ по време на една конференция на Западното полукълбо през февруари 1945 г., където Съединените щати предявяват своята „Икономическа харта на двете Америки“, която призовава към слагане на край на икономическия национализъм „във всичките му форми“. Първите бенефициенти на ресурсите на една страна трябва да бъдат инвеститорите от САЩ и техните местни съдружници, а не „народът на тази страна“. Не може да има „по-широко разпределение на богатството“, нито подобрение в „жизнения стандарт на масите“, освен ако по неправдоподобна случайност това е резултатът от политиките, разработени да обслужват интересите им с приоритет.25

Основните мисии на глобалното управление са устояли и до днес. Сред тях са: удържането на други центрове на световна власт в „цялостната рамка на реда“, управлявана от Съединените щати; поддържането на контрол над световните доставки на енергия; пресичането на неприемливи форми на независим национализъм и удържането на местното население на САЩ да не си вре носа в това.26

ИЗПРАВЯНЕ СРЕЩУ ВНУШЕНИЯТА –

РЕАЛНОСТТА НА НАСИЛИЕТО ЗА ЖЕРТВИТЕ МУ

Човешката цена на стремежа към господство в по-голямата си част не се публикува в пресата и върху нея не се размишлява, и така тя не достига до по-голямата част от обществото. Войните са дезинфекцирани. Както изтъква Адам Смит, те дори могат да станат вид „забавление“ за онези, които живеят далеч от бойното поле и се сблъскат с конфликти само като абстракции или сборни статистически данни. За онези, които благополучно обитават „големи империи“, казва Смит, „четенето във вестниците за подвизите на техните флотове и армии“ е вълнуващо, а мирът може да бъде дори разочароващ, защото „слага край на тяхното забавление и на хиляди въображаеми надежди за завоевания и за национална слава от по-дълго продължилата война“.27

Дискусиите върху външната политика често са хладни, абстрактни и антисептични. Ученият и феминистка Каръл Кон, докато проучва общността на „интелектуалците от отбраната“, чиято специалност е планирането за ядрена война, е обезпокоена от „сложната употреба на абстракции и евфемизми, на думи, толкова блудкави, че никога не задължават говорителя и не дават възможност на слушателя да се докосне до реалностите на ядрения холокост, който стои зад думите“. Тя намира мъжете за „симпатични и достойни за възхищение“, но „постоянно се стряска от... смразяващата кръвта небрежност, с която те редовно взривяват света, докато стоят и си бъбрят над каната с кафе“. Абстракциите и евфемизмите предпазват и нас от това да ни се налага да погледнем в очите на жертвите. Те са отстранени от нашето съзнание. Те не говорят.28

Онези, които виждат войната отблизо, знаят колко по-ужасна е тя, отколкото могат да предадат дори думи като „ужас“ и „страдание“. Ашли Банфийлд, изгонена от NBC, след като се изказва критично за войната в Ирак, заявява в лекция, заради която я уволняват, че американците не разбират какво всъщност представлява войната, защото виждат подбрани изображения, които не показват реалността за цивилните жертви. Журналисти, прикрепени към войските на САЩ например, показват войници, които стрелят с автомат М16 в сграда, но не и „къде са попаднали тези куршуми“ или какво става, когато гръмне минохвъргачка. „Минохвъргачката не изглежда като облак дим, когато гръмне, повярвайте ми“, казва тя. Но облакът дим е онова, което виждат американците, и резултатът е, че „има ужаси, които са напълно изключени от тази война“. На американците никога не се показва как всъщност изглежда това един удар на американски дрон да попадне върху сватба или дете да бъде смазано от американски танк. Рядко могат да чуят разказите на свидетели на подобни страшни картини или гласовете на членове на семейството, жалещи за своите убити.29

Крис Хеджис, прекарал десетилетия като военен кореспондент на „Ню Йорк Таймс“, пише:

„Ако наистина виждахме войната, какво причинява тя на младите умове и тела, щеше да е по-трудно да приемем мита за войната. Ако трябваше да застанем над разкъсаните трупове на ученици, убити в Афганистан или Украйна, и да слушаме риданията на техните родители, клишетата за освобождаването на афганистанските жени или за донасянето на свобода на афганския или украинския народ щяха да бъдат непристойни... Телевизионните репортажи ни дават вътрешната тръпка на силата и крият от нас въздействието на куршумите, танковата стрелба, бомбите с железни осколки и артилерийския обстрел. Вкусваме по малко от бодростта на войната, но ни пазят да не виждаме онова, което войната всъщност причинява, нейния мирис, грохот, суматоха и преди всичко нейния съкрушителен страх“.30

Жертвите на войната не се появяват в материалите за набиране на войници за въоръжените сили на САЩ, а Доналд Тръмп скандално уточни, че не искал „осакатени типове“ на неговия военен парад, защото нямало да изглеждат добре. Войната трябва да бъде пречистена.31

МЪГЛА ОТ ПРОПАГАНДА И МИТОВЕ

В Съединените щати дори да намекнеш, че е възможно страната да е извършила сериозни престъпления, може да бъде сметнато за скандално и непатриотично. Например, когато Саманта Пауър беше номинирана за посланик на САЩ в Обединените нации през 2013 г., по време на нейното изслушване в Сената тя беше принудена да се отрече от всеки свой предишен коментар, който би могъл да загатва, че президенти на САЩ са „извършили“ или са „спонсорирали“ престъпления. „Никога не бих се извинявала заради Америка“, обеща Пауър на сенатор Марко Рубио и потвърди, че тази страна е „светлина за света“. Пауър, масово смятана за критик на външната политика на САЩ, щеше да каже само, че „понякога ние, като несъвършени човешки същества, вършим неща, които ни се иска да бяхме направили малко по-различно“, като говореше за ненамесата на САЩ в геноцида в Руанда. Рубио я принуди да се постарае да отрече всеки възможен намек, че страната някога може да е извършила престъпление:

СЕНАТОР РУБИО: Така че аз бих охарактеризирал ситуацията в Руанда като престъпление, „позволено“ от Съединените щати. Кои са тези, които страната е „извършила“ или „спонсорирала“, за които говорехте?

Г-ЖА ПАУЪР: Още веднъж, господине, аз мисля, че това е най-великата страна на Земята. Нямаме за какво да се извиняваме.

СЕНАТОР РУБИО: Значи в момента не се сещате за никакви престъпления, които да сме „извършили“ или „спонсорирали“?

Г-ЖА ПАУЪР: Аз няма да се извинявам за Америка, ще се изправя много гордо, ако ме утвърдят, зад плаката на САЩ.

СЕНАТОР РУБИО: Разбирам, но вярвате ли, че Съединените щати са извършвали или са били поръчители на престъпления?

Г-ЖА ПАУЪР: Аз вярвам, че Съединените щати са най-великата страна на Земята. Наистина.

СЕНАТОР РУБИО: Значи отговорът ви на това дали сме извършвали, или спонсорирали престъпления е, че Съединените щати са най-великата страна на Земята?

Г-ЖА ПАУЪР: Съединените щати са лидер в [спазването на] човешките права, те са лидер в [запазването на] човешкото достойнство. Както знаете, едно от нещата, което ни правят толкова велики като лидер в [отстояването на] човешките права е, че когато правим грешки – а грешки се случват, например в случая със затворниците в Абу Граиб в Ирак... Никой не се гордее с това. Практически всеки американски войник, който действа в света, действа с огромна чест и достойнство. Ние държим хората отговорни. Така правим, защото вярваме в човешките права. Ние вярваме в международните хуманитарни закони и спазваме тези закони. Ние сме – отново, за разлика от всички други държави, – страна, която защитава принципите си.32

Със сигурност в политическия елит на САЩ има и такива, които свободно признават, че съображенията за елементарен морал отсъстват от създаването на политики и вярват, че всяка диващина е оправдана, ако обслужва националния интерес. Том Котън, републикански сенатор от Арканзас, пише в своето обръщение за външната политика, че „целта на американската стратегия е сигурността, свободата и благоденствието на американския народ“. За него това означава, че дали нещо е добро за Съединените щати е много по-важно от това дали то е законно, демократично или морално. Да нараняваме другите, за да си помогнем, е легитимно. Котън е откровен, че Съединените щати трябва да подкрепят диктатури, ако тези диктатури подкрепят САЩ: никой не е бъркал Дием, Сомоса, шаха или Мубарак [поредица от диктатори, подкрепяни от Съединените щати] с „Малките сестри на бедните“... Но в крайна сметка важвото е не толкова дали една страна е демократична или недемократична, а дали е проамериканска или антиамериканска.33

И все пак дори Котън, който радостно подкрепя принципа, че диктатурите са добри, ако ни подкрепят, не се съобразява с това как всъщност изглежда насилието на практика. Той е доволен да говори за свободата с приятни абстракции. Несъмнено би предпочел публиката да не поглежда жертвите и да не се замисля твърде много за тях.

Би било лесно, но нелогично да се сбърка основното твърдение в тази книга с нещо като „Съединените щати са най-лошата страна в света“ или „САЩ са отговорни за всички проблеми на света“. Критиците на правителството на САЩ са окачествявани като „мразещи Америка“ , или като „обвиняващите първо Америка“.34 Основното твърдение в тази книга всъщност е скромно: Съединените щати не са уникално зли. Те не са по-лоши, отколкото са били много други управляващи сили.35 Те само са особено силни и са завладени от опасна фалшива митология. Като световна свръхсила САЩ представляват уникален риск; по-значимо е, ако силна държава се отклони от морален критерий, отколкото ако го направи слаба държава.

Съединените щати едва ли са първата сила в историята, която съчетава материални интереси и голям технологичен капацитет с пълно незачитане на страданията и нищетата на по-низшите слоеве. Високомерните самозаблуди са често срещани в историята на националните държави – и са опасни, защото пречат на държавите да оценят честно собственото си поведение. Никой не би се обезпокоил от анализ на политическото поведение на руснаците, французите или танзанийците, който поставя под въпрос техните мотиви и тълкува действията им от гледна точка на дългосрочни интереси, може би добре прикрити зад официална реторика. Но е верска догма, че американските мотиви са чисти и не подлежат на анализ. Дългата традиция на наивитет и самооправдаване, която петни и изопачава нашата интелектуална история, трябва да служи като предупреждение за света как трябва да се тълкуват днешните ни тържествени декларации за искреност и благонамереност.

И все пак защо да се съсредоточаваме върху американските престъпления, а не върху престъпленията на Русия или Китай? Не че те не извършват големи престъпления. Вместо това става дума за много прост етичен въпрос: няма голяма морална стойност да осъждаш злодеянията на някой друг и да пренебрегваш своите. Нещо повече, ние носим отговорност за предвидимите последици от нашите действия, но не сме отговорни за предвидимите последици от действията на някой друг.

Затова американците трябва да критикуват главно поведението на своето правителство, защото то е правителството, за което те са отговорни и върху чието поведение имат най-голяма способност да влияят. Дори и да заключим, че Съединените щати са отговорни само за 2% от предотвратимата жестокост в света, ние пак трябва да критикуваме главно правителството на САЩ, защото то е онова, на което можем да влияем пряко.

Морален труизъм, който би трябвало да е безспорен, е принципът на универсалност: трябва да прилагаме към себе си същите стандарти, които прилагаме към другите – дори по-строги. Върху храма в Делфи е била изписана прочутата максима „Познай себе си“. Помага, при оценка на поведението на САЩ, да зададем един прост въпрос: Как бихме оценили даден акт, ако беше извършен от съперническа сила, а не от нас самите? Ако приемем този въпрос сериозно, то не е трудно да открием актове, които бихме осъдили като тежки престъпления, ако са извършени от други.

И така, нека се опитваме да прилагаме базови морални критерии. Ако осъждаме тероризма, то нека оценим действията на Съединените щати и да видим дали те представляват тероризъм, без да смятаме за аксиома, че тероризмът е нещо, което се извършва само от други. Ако се противопоставяме на агресивната война и вярваме, че тези, които я упражняват, трябва да бъдат пратени на съд в Хага, то нека видим дали сме склонни да приложат този стандарт към нас. Нека проверим твърдението, че Съединените щати са страна, отдадена на хуманизма и демокрацията, спрямо алтернативната хипотеза, че страната е подобна практически на всяка друга управляваща сила в цялата история на човечеството и че действа в съответствие с Доктрината на мафията/подлата максима. Нека изследваме интересите и идеологиите, които ръководят вземането на решения от страна на САЩ и използването на властта, и имаме куража да погледнем на това, което откриваме, честно.

Тези въпроси не са само академични. Точно защото политическите решения на САЩ са толкова значими и толкова опасни, променянето им е от най-висока морална неотложност.

ВЛАСТОВИТЕ СИСТЕМИ КАТО ЦЯЛО

Трудно е да се преодолее преобладаващото схващане, че човек трябва да бъде на едната или на другата страна, че или е със Съединените щати, или е апологет на техните противници.36 Но ако искаме да имаме надежда да постигнем свят, в който народите се самоуправляват, а не са управлявани от други, трябва да можем да видим нелегитимните характеристики, общи за националните държави по света.

Когато проучваме външната политика на всяка национална държава, преди всичко откриваме официална доктрина, която приписва на държавната политика почтени намерения, макар и тя понякога да се проваля главно поради машинациите на зли врагове. Например по време на Студената война съветската пропаганда провъзгласява отдадеността на Съветския съюз на мира, демокрацията и човешките права, описва съветската позиция като отбранителна и определя американския империализъм като основен източник на вълнения и страдания по цял свят. Официалната доктрина на САЩ е нейно огледално изображение.

Студената война е разбирана като надпревара между две противоположни системи и някои леви погрешно вярват, че Съветският съюз е по-висша и по-егалитарна форма на общество. Но подобията между Съединените щати и Съветския съюз са също толкова важни, колкото и разликите. И двете са свръхсили, в които липсва значим народен контрол върху правителството. Управляващите идеологии и на двете (марксистко-ленинският комунизъм и капитализмът на свободния пазар) са до голяма степен неверни описания на това как действително функционират обществата.37 И в двете структурата на властта е пирамида, с малък брой ключови ръководители на върха, вземащи решенията, и маса обикновени хора най-отдолу. Един класически плакат на „Промишлени работници по света“ от първото десетилетие на ХХ в. изобразява „пирамидата на капиталистическата система“ опростено, но остава приблизително точен. На върха са лидерите („ние ви управляваме“), докато в основата са работниците, които „хранят всички“ и „работят за всички“. Докато много международни конфликти засягат интересите на тези на най-високото ниво, страданията и жертвите в тези конфликти падат изцяло върху тези на най-ниското ниво.

Целта на тази книга е да демонстрира как точно Съединените щати са се сдобили с власт в света, какви са били последиците за много невинни хора и какъв е рискът, който външната политика на САЩ представлява за бъдещето на човечеството. За да го направи, човек трябва да проникне под самоцелните митове и да проучи внимателно голям брой фактически доказателства. Единственият начин да се открие какви ценности притежават лидерите на САЩ е да се гледа какво вършат те, а не какво казват. И тук откриваме обезпокоителни факти, които включват сваляне на неудобни чужди правителства, подкрепа на някои от най-потисническите диктатури в историята, очебийно нeзачитане на световното обществено мнение, нарушаване на установеното международно право и водене на незаконни войни с катастрофални хуманитарни последствия. Тези факти включват намеса в избори, ядрена заплаха, престъпления срещу климата и нагли убийства, заради които всяка друга държава би била обявена за терористична.

Ще започнем с документиране на поведението на САЩ спрямо останалия свят през последния половин век с надеждата, че едно изчерпателно излагане на фактите ще демонстрира размерите на пропастта между тях и реториката. Главите не са замислени като пълна история на въпросните събития, а като свидетелство за степента, до която националните митове са надделели над истината. Обсъжданите престъпления не са древна история. Преживелите ги хора днес са още живи, макар и гласовете им да остават нечути. Раните още са пресни.

След това ще продължим напред, към кратка втора част, за да разгледаме общите черти във всички казуси. Ще изследваме техниките, които служат за укрепване на моралната ни слепота, удивителната ни способност за самовъзхвала и интелектуалния арсенал, който гарантира, че нищо няма да бъде научено. Първо ще проучим как вътрешната структура на властта помага да се обясни поведението на САЩ пред света. Ще видим, че онова, което наричат преследване на „националния интерес“, всъщност не обслужва интересите на преобладаващото мнозинство от населението на САЩ, което е държано в неведение и е изключено от вземането на значими решения. Следва поглед към връзката на Съединените щати с международното право и нежеланието на следвоенните президенти да подчинят САЩ на същите правила, които настояваме другите да спазват. Най-накрая разглеждаме ролята на пресата и на държавната пропаганда в „производството на съгласие“ за политиката на САЩ.

В заключение правим преглед на най-неотложните рискове, пред които е изправен светът в наше време, и възможностите за предотвратяване на бедствието чрез съгласувана дейност на народните движения. Днес човечеството е изправено срещу сериозни кризи, които заплашват цялото бъдеще на нашия вид под формата на климатична катастрофа и възможността за ядрена война. Предизвикателството, което стои пред нас, е да се справим с моралните отговорности, произтичащи от живота в най-могъщата държава на света в най-опасния момент от човешката история.

Когато се прави проучване сред населението по света, то класира Съединените щати като по-голяма заплаха за световния мир и демокрация от Русия и Китай. Голяма част от онова, което е документирано тук, отдавна е очевидно за жертвите на американската агресия. Те могат само да се смеят, когато чуват президентите на САЩ да говорят за предаността на страната към хуманните ценности.38

Но за хората в Съединените щати е критично важно да прозрат през американската митология благородните намерения на властимащите. Може да изглежда очевидно това, че интересите на доминиращите групи от елита са по-важни за външната политика от основните морални принципи и че „американският ексепционализъм“ е фикция. Най-важният факт е, че той е опасна фикция. Митът за американския идеализъм се използва за оправдаване на поведение, причинило смърт и разруха в колосални размери. Той ни е попречил да подведем под отговорност нашите военнопрестъпници. Сега той заслепява много американци за начините, по които политиката на тяхната страна заплашва с насилствено унищожение самото човечество.

Но ситуацията може да бъде променена. Ние можем да действаме. Както „световният ред“, така и „вътрешният ред“ се основават на решения, взети в рамките на институции, които отразяват съществуващите властови структури. Решенията могат да се вземат по-различно. Институциите могат да бъдат видоизменени или заменени. Онези, които се облагодетелстват от съществуващата организация на държавната и на частната власт, естествено ще определят съществуващите договорености като неизбежни. Но няма причина да им се вярва. Особено в богатите страни, които доминират в световните дела, гражданите могат лесно да действат за създаване на алтернативи дори в рамките на съществуващите официални договорености. Те не са издялани върху камък.

ДОСИЕТО

ИДЕАЛИЗЪМ В ДЕЙСТВИЕ

„Големите народи правят каквото желаят, а малките приемат каквото се налага.“

Тукидид

Дисциплиниране

на Световния юг

На 11 септември 1973 г. генерал Аугусто Пиночет завзема контрола над Чили от демократично избрания президент Салвадор Алиенде. Пиночет, който е един от най-бруталните диктатори в най-новата история, извършва масови убийства и изтезания, съставя програма за убийства, за да преследва избягалите в чужбина дисиденти и праща в затвора десетки хиляди хора. Той слага край на демокрацията в Чили за цяло едно поколение. На глава от населението, ако терорът на Пиночет се беше разгърнал в Съединените щати, това щеше да означава 150 000 смъртни случая и един милион жертви на изтезания, както и свалянето на президента и премахването на избирателната система. Първият 11 септември е чист държавен тероризъм.

В мемоарите си бившият съветник по националната сигурност и държавен секретар Хенри Кисинджър е откровен за ролята на САЩ в постигането на този резултат. Лявото президентство на Алиенде представлява „постоянна заплаха за нашата позиция в Западното полукълбо“. Кисинджър отхвърля всякаква загриженост за легитимността на намесата в изборите на други страни или опитите за инженерство на преврати, като пише: „Не мога да приема твърдението, че на Съединените щати е забранено да действат в сивата зона между дипломацията и военната намеса“. Той разказва как когато Алиенде е избран, Ричард Никсън побеснява и „се иска голямо усилие, за да се види какво може да се направи, за да се предотврати издигането на Алиенде на власт – ако има шанс едно на десет да се отървем от него, то трябва да опитаме“. ЦРУ на Никсън насърчава и финансира заговор, който убива генерал Рене Шнайдер – главнокомандващия на чилийската армия, чиято преданост към конституцията на страната е възприемана като пречка за успешен преврат. Никсън нарежда „програмите за помощ на Чили да бъдат прекратени; икономиката им трябва да бъде изцеждана, докато „не изтрещи“ – т.е. животът на чилийците трябва да се направи възможно най-нещастен за наказание, че са гласували не както трябва.1

„Досието Пиночет“ (The Pinochet File) от Питър Корнблъх, издадена от Архива на Национална сигурност, използва разсекретени документи, за да покаже как правителството на САЩ се опитва да подкопае и унищожи Алиенде от момента, в който е избран, и дава щедра подкрепа на Пиночет след преврата, докато постоянно лъже за ролята му. Администрацията на Никсън налага „невидим блокаж“, а „архивите на Съвета за национална сигурност убедително показват, че Никсъновата администрация действа бързо, тихо и политически, за да прекрати многостранната и двустранната помощ за Чили“, след като Алиенде поема поста, като обвинява собствената политика на чилийския президент за икономическия хаос в резултат на това. Кисинджър лъжесвидетелства пред Сената през 1974 г., че „намерението на Съединените щати не е било да дестабилизира или свали“ президента, въпреки че вътрешно са препоръчали курс на действие, който „би могъл да доведе до рухването или свалянето [на Алиенде]“. Той ясно обяснява на Никсън защо не може да се позволи на Алиенде да успее. „Не виждам защо трябва да стоим и да гледаме как една държава става комунистическа поради безотговорността на своя народ. Въпросите са твърде важни, за да бъдат оставени чилийските гласоподаватели да решават сами за себе си“, казва Кисинджър. Алиенде подлага на „някои много сериозни заплахи“ интересите на Съединените щати, включително възможността за загубени „инвестиции на САЩ (на обща стойност около един милиард долара)“, но и за „ефекта на модел“, който той би могъл да упражни върху света, ако страната му процъфтява. „Примерът за успешно марксистко правителство“ би имал „стойност на прецедент“ другаде и „подражателното разпространение на подобни явления“ би „засегнало значително световното равновесие и собствената ни позиция относно него“. Самият Никсън казва: „В Чили ни безпокои главно перспективата [Алиенде] да се укрепи и картината, представяна пред света, да бъде за него успех“.2

Затова само дни след като Алиенде встъпва в длъжност, Никсън свиква Националния съвет за сигурност, за да обсъжда начини за „осъществяване на свалянето му“. В една телеграма на ЦРУ от 1970 г. се казва, че „свалянето на Алиенде чрез преврат е твърда и постоянна политика“ и обещава „максимален натиск за постигането на тази цел, като се използва всеки подходящ ресурс“, като предупреждава, че е „наложително тези действия да се прилагат тайно и надеждно, така че ПСЩ [правителството на Съединените щати] и американската ръка да останат добре скрити“.3

Стивън М. Стрийтър, в обширно изследване, базирано на американските архиви, заключава, че „максималната цел на Никсъновата администрация е да попречи на Алиенде да поеме президентския пост или чрез конституционни средства, или чрез подпомагане на военен преврат“, докато „минималната цел става Чили да се накаже, за да не се изкушава никоя латиноамериканска страна да подражава на чилийския път към социализма“. След като падането на Алиенде е осъществено, администрацията на Никсън незабавно приема хунтата на Пиночет. Кисинджър казва на Пиночет, че е извършил „голяма услуга на Запада“, като е сложил край на демокрацията в Чили.4

Проблемът с Алиенде е, че той представлява заплаха с добрия си пример. Ако бе успял в своя курс на независим национализъм и лява икономика, той щеше да вдъхнови и други страни да действат по подобен начин. Това щеше да подкопае влиянието на САЩ. Алиенде трябваше да си отиде.

След Втората световна война съставители на планове от следвоенния период като Джордж Кенън осъзнават, че за здравето на американските корпорации ще е жизненоважно западните индустриални общества да бъдат изградени наново, за да могат да внасят стоки, произведени в САЩ, и да осигуряват възможности за инвестиции.

Но от решителна важност е да се възстанови традиционният ред, в който бизнесът доминира, работниците са разединени и отслабени, а тежестта на възстановяването пада изцяло върху плещите на работническата класа и бедните. Главната пречка е антифашистката съпротива. Затова Съединените щати активно я потискат по целия свят, като често предпочитат на власт да са бивши фашисти и сътрудници на нацистите.5 Понякога това изисква крайно насилие, но друг път се прави чрез по-меки мерки като осуетяване на избори и отказ да предостави храни, от които има отчаяна нужда.

Съставителите на планове от САЩ приемат, че „заплахата“ в следвоенна Европа не е съветската агресия, макар и администрацията на Труман да кара обществеността да мисли иначе. „Не руската военна мощ ни заплашва, а руската политическа мощ“, заключава Джордж Кенън през 1947 г. Историкът Мелвин Лефлър пише: „Съветската мощ бледнееше пред тази на Съединените щати“, защото това е „изтощена, съсипана нация“, и затова държавните служители на САЩ „не очакваха съветска военна агресия“. Това, което представлява заплаха, е „потенциалното възраждане на злостния национализъм или развитието на независим неутрализъм“. Съставителите на планове „определяха сигурността според съотношението на силите“ и „определяха властта според контрола върху достъпа до ресурси“, по която логика всяка заплаха за контрола на САЩ над ресурсите е заплаха за националната сигурност.6

Както пише Лефлър, след войната народите по цял свят искат „по-справедлив и честен обществен и икономически ред“ и настояват за „реформа, национализация и обществено благополучие“. Сега те „очакват техните правителства да ги защитават от капризите на флуктуациите в бизнеса и връхлитащите от време на време природни бедствия“, и смятат, че това „им се полага за понесените от тях жертви и преодолените от тях трудности“.

В Италия например работническо-селското движение, предвождано от Комунистическата партия, е задържало шест германски дивизии по време на войната и е освободило Северна Италия. С напредването на силите на САЩ в Италия те разпръсват тази антифашистка съпротива и възстановяват основната структура на фашисткия режим отпреди войната. ЦРУ се тревожи, че комунистите законно печелят власт в решителните избори в Италия през 1948 г. Прилагат се много техники, включително възстановяването на бившата фашистка полиция, разбиването на профсъюзите и отказа на помощ. Но не е ясно, че Комунистическата партия може да бъде победена. Още първият меморандум на Съвета за национална сигурност, NSC 1 (1948) уточнява ред действия, които Съединените щати ще предприемат, ако комунистите спечелят предстоящите избори. Една от планираните реакции е въоръжена намеса чрез военна помощ за нелегални операции в Италия. САЩ са склонни да обмислят подкрепа за преврат, който да спре левите, въпреки „вероятността Италия да бъде вкарана в кървава гражданска война и сериозен риск за започването на Трета световна война“. Правото да не се зачита [мнението на] населението се приема.7

Намеси в избори се извършват редовно. От 1948 г. до началото на 70-те години ЦРУ налива над 65 милиона долара в одобрени политически партии и филиали. „Разполагахме с торби с пари, които доставяхме на избрани политици за покриване на техните разходи“, признава бившият служител на ЦРУ Марк Уайът.8 Всъщност между 1946 и 2000 г. Съединените щати предприемат над осемдесет операции за намеса в избори по света. Кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“ за националната сигурност Скот Шейн предполага, че подобни операции, включително пускането на фалшиви новини и доставянето на „куфарчета с пари в брой“ на покровителстваните кандидати продължават и до днес, като отбелязва, че „онова, което ЦРУ може да е извършило през последните години за направляване на избори в чужбина все още е секретно и може да не се узнае десетилетия наред“. Шейн цитира един бивш служител на ЦРУ, потвърждаващ, че „това никога не се променя“, и друг, който казва: „надявам се да продължим да го правим“. Въпросът дали това е легитимно не се повдига за публично обсъждане, макар да имаше голяма истерия около опита на Владимир Путин да повлияе на американските президентски избори.9

В Гърция британските войски влизат в страната след оттеглянето на нацистите. Те налагат корумпиран режим, който наново предизвиква съпротива, и Великобритания, в своя следвоенен упадък, не е в състояние да запази контрола. През 1947 г. навлизат Съединените щати, които подкрепят една убийствена война за потискане на временното правителство, в резултат на която загиват до 160 000 души. В тази война присъстват изтезания, политическо изгнание за десетки хиляди гърци, програма за „превъзпитание“ на изпратените в затвора леви и унищожаването на синдикати и на всякаква възможност за независима политика. На голяма част от населението се налага да емигрира, за да оцелее. Облагодетелстваните лица включват инвеститори от САЩ и сътрудници на нацистите, докато основните жертви са работниците и селяните от предвожданата от комунистите антинацистка съпротива. „Нашата успешна защита на Гърция от собственото ѝ население е образец за Виетнамската война“, обяснява Адлаи Стивънсън пред Обединените нации през 1964 г. и добавя: „Днес въпросът във Виетнам е същият, както в Гърция през 1947 г. и в Корея през 1950 г.“. Съветниците на Рейгън използват съвсем същия модел, когато говорят за Централна Америка, а образецът е следван и на много други места.10

В Япония Вашингтон въвежда т.нар. обратен курс от 1947 г., който прекратява първите стъпки към демократизация, предприети от военната администрация на генерал Макартър. Обратният курс потиска профсъюзите и другите демократични сили. В резултат на проведена в рамките му чистка почти трийсет хиляди леви губят работните си места в обществения и в частния сектор, както и преподавателските си места, и той вкарва твърдо страната в ръцете на корпоративните елементи, подкрепяли японския фашизъм. (Съединените щати дори прикриват японски военни престъпления.) Както заключават историците Джон Доуър и Хирата Тецуо, докато „червената чистка е агресивно осъществявана като част от антикомунистическата политика на Окупацията... в действителност тя е сблъсък между труда и капитала“. Дауър пише, че с течение на времето САЩ „започват да изоставят много от първоначалните идеали за „демилитаризация и демократизация“ и „все по-открито се присъединяват към консервативните, и дори десни елементи в японското общество, включително личности, които са били тясно отъждествявани със загубената война“.11

Когато войските на САЩ влизат в Корея през 1945 г., те разпръсват местното народно правителство, състоящо се предимно от антифашисти, съпротивявали се на японците, и започват брутални репресии, като използват японската фашистка полиция и корейци, сътрудничили им по време на японската окупация. Около сто хиляди души са убити в Южна Корея преди т.нар. Корейска война, включително от трийсет до четиресет хиляди убити по време на потушаването на селски бунт в един малък регион – остров Чеджу. Това масово клане, за което носим „голяма, голяма американска отговорност“ (по думите на историка Брус Къмингс) е извършено от южнокорейската войска и полиция под командването на САЩ. Един 83-годишен оцелял от клането на остров Чеджу, попитан през 2022 г. какво иска от Съединените щати, казва, че се нуждае само от „искрено човешко извинение, желание да дойдат и да ми подържат ръцете“. Той все още чака.12