17 декември, настоящата година

Ако знаех, че едно виетнамско декоративно прасе на име Мери Пигинс скоро щеше да промени завинаги живота ми, нямаше да си поръчам допълнителен бекон в сандвича ми за закуска тази сутрин. Но все още не се бях запознала с мис Пигинс, умирах от глад, а до края на почивката ми оставаха само петнайсет минути.

Работех като дежурен лекар в „Бърза помощ“ и беше средата на декември, а това е един от най-натоварените месеци във всяка болница. Зимата не само донася сняг и лед в града (всекидневно приемахме залози за броя на счупванията на глезена от заледените тротоари), но и стрес от празничната треска. По това време на годината се случват достатъчно инфаркти, за да се предположи, че Коледа може да се приеме като независим рисков фактор за внезапно спиране на сърцето.

Беше девет сутринта и бяха изминали само два часа от десетчасовата ми смяна. Пред-предпоследното дежурство, преди да изляза в коледна почивка. Планът беше да отидем у дома за Коледа с гаджето ми от две години, д-р Остин Уитмор, пластичен хирург с океанско сини очи, чиято изваяна челюст извикваше завистта на много от клиентите му. Но поради факта, че Остин вече стана бившето ми гадже, този план се стопи като купчина коледни курабийки върху поднос в стаята за почивка на лекарите. Не бях сигурна, че ще събера издръжливостта да се прибера вкъщи, награбила тримесечния багаж от раздялата, заедно с коледните подаръци за семейството ми. Особено защото всички си мислеха, че Остин не е просто гаджето ми през този празничен сезон ... а ще бъде вече моят годеник.

За съжаление, след като изпратих текстово съобщение на семейния групов чат, че имам „новини, свързани с връзката ни“ (да, чрез текстово съобщение ... понякога семейството ми може да бъде, ами, много...), бях заета с пострадалите от масова катастрофа и не успях да изпратя втората половина на текста. Когато по-късно проверих съобщенията си, имаше три емотикона – сърце от мама, оръдие с конфети от татко и годежен пръстен от Амилия, придружен от три възклицателни знака.

Отговорих на тази поредица от символи с плачещ емотикон и пояснение „Всъщност, ние се разделихме...“ и преди дори да съм успяла да затворя телефона си, Амилия ми се обади. След това трябваше по някакъв начин да обясня как една караница за тоалетна хартия – „да, Амилия, тоалетна хартия!“ – бе сложила край на двегодишната ни връзка.

Спорът беше започнал като предимно шеговита дискусия относно в коя посока трябва да бъде поставена тоалетната хартия върху държача. Мненията ни с Остин се разминаваха, като и двамата бяхме изключително уверени в правотата си. Но скоро спорът се разрасна, и то епично. В един момент бяхме добре, или поне толкова добре, колкото може да бъде една двойка, изправена пред огромен работен натиск и взискателни графици. Миг по-късно Остин затръшна вратата на апартамента ми, след като му казах, че „Не знам дали мога да бъда с човек, който вярва, че няма значение как е сложена тоалетната хартия!“, на което той отговори: „И аз не знам дали мога да бъда с човек, който се отнася към разположението на тоалетната хартия като към спешен медицински случай!“.

Мислех, че ще бъде един от онези спорове, които отиват твърде далеч, но от които ще се върнем по-силни от всякога. Със смутени извинения и смехове, съгласявайки се, че решението очевидно ще бъде на онзи, който сменя ролката тоалетна хартия. Но един ден мълчание се превърна в два, после в три и когато Остин написа: „Мога ли да дойда? Искам да поговорим“, разбрах, че няма да е нещо, за което някой ден ще си спомняме със смях.

Връзката ни може и да беше приключила заради тоалетната хартия, но проблемите ни бяха започнали много преди това. Като например, когато Остин ми каза изневиделица и сякаш между другото, че иска да се премести в Лос Анджелис за постоянно. Не исках да се местя, и то не само защото обичах болницата и колегите си. Исках да остана в Торонто, с неговите четири сезона и пъстрата му култура – това беше домът ми.

След разкритието за местенето в Лос Анджелис микрофрактурите във връзката ни станаха лесни за диагностициране, макар и не толкова лесни за поправяне. Винаги съм мечтала да направя тур с „Лекари без граници“; Остин смяташе, че това е „благородно и искрено“, и макар да казваше, че харесва тази моя цел, не я споделяше. Не беше сигурен, че иска деца, особено сега, когато беше на четиресет, а аз бях почти напълно сигурна, че искам да стана майка, поне веднъж. Беше вегетарианец, който не докосваше захар; аз пък обичах бекон и всичко достатъчно сладко, за да те заболят зъбите. Както и да е, поглеждайки назад сега, беше очевидно, че сме имали някои потенциално непреодолими различия.

Да се разделим заради тоалетна хартия обаче беше нелепо. Когато най-накрая разказах историята на Амилия, тя възкликна недоумяващо: „Ти прекрати двегодишна връзка... заради двупластова хартия?“. Всъщност беше четирипластова (само най-доброто за Остин), но това вече едва ли имаше значение.

Не, нямаше да успея да се справя с усещането, че ще съм като риба в аквариум в Хармъни Хилс тази Коледа. Имах нужда от малко отдих и почивка, особено преди да започна новата си работа през новата година. Работа, за която все още никой не знаеше, че съм кандидатствала, освен най-добрата ми приятелка Хелена, която в момента седеше срещу мен, докато закусвахме набързо.

– И така, Хели, искаш ли да дойдеш с мен в Мексико? – попитах я.

– Да – веднага отговори Хелена, преди да отхапе от сандвича, който си беше избрала за закуска. Хелена Перес, или Хели, както я наричах, беше физиотерапевт. Бяхме се запознали преди няколко години, малко след като започнах да дежуря в „Бърза помощ“. Беше на опашката зад мен в кафенето и си беше поръчала абсолютно същата закуска като мен – двоен сандвич с бекон и яйца върху питка със сирене, голямо кафе със сметана и една бучка захар.

Въпреки че бяхме пълни противоположности по отношение на външния вид и възпитанието – аз бях висока, тя беше ниска, като ни деляха около петнайсет сантиметра разлика в ръста; моята коса имаше склонност да се изправя при висока влажност, докато нейната се превръщаше в славна корона от лъскави тъмни къдрици; бях израснала в малкото градче Хармъни Хилс, за което никой никога не е чувал, а Хелена в центъра на Торонто, – имахме много общи неща, включително любовта към допълнителния бекон, и скоро станахме неразделни. Беше първият човек, на когото казвах, когато нещо се случеше, и последният, на когото изпращах съобщение всяка вечер.

– Кога ще предприемем това пътуване? – поинтересува се Хелена, докато бършеше устата си със салфетка.

– Мислех да отидем за Коледа... – По пръстите ми беше протекъл малко лют сос и аз го облизах. Хелена направи гримаса. – Какво има? – попитах, въпреки че знаех какво беше извикало тази физиономия.

– Явно наистина нямаш никакъв страх от микроби – рече тя и поклати глава. За разлика от мен, Хелена винаги се опитваше да избягва болестите. С малко дете вкъщи и работа в болница, за нея нямаше зони, свободни от микроби.

Свих рамене и пренебрегнах салфетката, която Хелена ми подхвърли.

– Добре е за имунната ми система.

– Все така казваш – засмя се Хелена. Вероятно си мислеше за вчера, когато се бях оплакала, че стомахът ми се чувства странно, и се двоумях дали се дължи на ужасния норовирус, или защото не бях яла от няколко часа. Едно кексче с боровинки реши проблема, което доказа, че е ставало дума за глад, а не за микроби.

Хелена сгъна квадратната хартиена салфетка на триъгълник.

– Добре, да се върнем към това пътуване по женски. Ако имаш предвид тази Коледа, очевидно съм аут. Съжалявам, приятелко – въздъхна тя по начина, по който го правиш, когато имаш много неща на главата си, като междувременно продължаваше да сгъва и разгъва салфетката, докато накрая ръбчетата ѝ започнаха да се разкъсват.

– Знаех си, че е далечен шанс, така че дори не се притеснявай за отказа си.

Внимателно взех салфетката от нея и избърсах ръцете си, като ѝ се усмихнах с разбиране.

За съжаление и на двете ни, не бях единствената, която беше изправена пред разпадане на връзката си. Хелена и партньорът ѝ Дейвид преминаваха през пробна раздяла, но все още живееха в един и същи апартамент и бяха съквартиранти. „Съзнателно разтрогване на връзката, както направиха Гуини и Крис“ – обясни Хелена, когато ми разказа за раздялата им. Но двамата с Дейвид се бяха съгласили никога да не минават повече от четиресет и осем часа, без да са видели двегодишната си дъщеря Аделейд, което правеше пътуването извън страната – особено по Коледа – невъзможно.

– Със сигурност обаче една почивка би ми дошла добре – продължи Хелена. – Делс е страхотна – не ме разбирай погрешно. Но тя си ляга в седем, а освен това не харесваме една и съща музика или филми. Всички ми казваха: „Роди си дете. Ще бъде забавно“. Ха!

Засмях се, но знаех, че въпреки шегата Аделейд е най-голямата радост на Хелена.

– Ще ти донеса от Мексико бутилка текила. От хубавата, от която се отпива по малко.

– Обичам те, и не само заради обещаната текила – каза Хелена и духна горещото си кафе. – Но ти определено трябва да отидеш. Разбира се, без мен няма да е толкова забавно – очевидно.

– Очевидно – съгласих се, защото знаех, че е точно така.

– Така че ще го направиш от името на двете ни. – Хелена хвана ръцете ми с драматичен жест. – Отивай да се наливаш с маргарити в бара до басейна и да се тъпчеш с чипс и гуакамоле. Хвани си някое гадже, просто защото можеш. А аз ще живея чрез теб, докато слушам „Кокомелон“ за безброен път.

– Ще го направя. От името на двете ни – уверих я аз, а Хелена кимна тържествено с ръка на сърцето си.

Както споменах, двамата с Остин трябваше да посетим моя малък роден град за Коледа. Но сега, след като бях свободна, Хармъни Хилс – град, който се отнася с изключителна почит към всички празници, но особено към Коледа – не беше най-подходящото място, където да отидеш, когато ненавиждаш всички идиотски традиции!

Може би само хората, които са израснали в малки градове, биха могли да разберат това, но Хармъни Хилс, макар и безспорно очарователен и живописен, беше неподходящо място, където човек да се скрие. Проблемите се превръщаха във всеобща тема за обсъждане и лесно набъбваха в блюдото на Петри на живота в малкия град, където клюките бяха добронамерени, но неизбежни.

Хели вече се беше върнала на работа, но аз имах няколко допълнителни минути, затова си взех още едно кафе. Барб, бъбривата касиерка, която носи сребристосивата си коса прибрана на сложен кок и се усмихва топло на всеки, сканира кредитната ми карта.

– Между другото, прическата ти ми харесва – подхвърли тя. – Защо реши да си подкъсиш косата?

Вдигнах ръка и подръпнах току-що подстриганите кичури. През по-голямата част от живота си бях ходила с дълга коса, но през изминалия уикенд я скъсих с двайсет сантиметра. Уж трябваше да е само подстригване, но упълномощих фризьорката да прави каквото иска. „Просто направи така, че да изглеждам като друг човек“ – казах ѝ, без да осъзнавам, че промененият ми вид няма да ме накара да се чувствам по-различно.

– Благодаря. Беше време за промяна – отговорих на Барб, като задържах с усилие усмивката на лицето си.

Отговорът на „защо“ често е доста нюансиран, каквато обикновено е истината. След подстригването погледнах купчините кестеняви коси по застлания с балатум под и се разплаках, уверявайки паникьосаната фризьорка, че меланхолията ми няма нищо общо с рошавата ми къса прическа. „Сама съм си виновна, не си ти!“ – казах ѝ, докато напусках салона, след като дадох двоен бакшиш на горката жена. Точно в това беше проблемът – аз самата бях проблем. Или може би проблемът беше Остин и старо-новата ни раздяла... все още беше малко неясно, ако трябва да бъда честна.

Преди четири месеца животът ми вървеше по план, а сега се чувствах объркана почти за всичко. Е, с изключение на това, че все така обожавах сандвичите за закуска в болницата (с допълнителен бекон), бях уверена, че Хели е „моят човек“, и знаех, че съм страхотна в работата си. В момента съжалявах за много неща, включително за невъзможната за оформяне прическа, но щом облечах лекарската си престилка и преметнех стетоскопа на врата си, не се съмнявах в себе си.

Спрях на изхода на кафенето, протегнах свободната си ръка – висока съм като останалите членове на семейството ми около метър и седемдесет и пет на босо – и хванах висящия край на блестящия сребърен гирлянд. Беше мърляв, както повечето от болничните украси, използвани повторно година след година поради бюджетни ограничения. Притиснах здраво лепенката в ъгъла на рамката на вратата. Огледах оценяващо наново закачения гирлянд и тъкмо се бях зарадвала, че съм успяла да го поправя, когато лепенката се отлепи отново и украсата пак увисна. Въздъхнах. Погледнах часовника си. Почивката ми беше свършила.

Докато се връщах в спешното отделение, взех две решения.

Първо, още днес щях да подам предизвестието си. Не бях получила отговор за позицията на лекуващ лекар, за която бях ходила на интервю в болницата в другия край на града, но една приятелка – медицинска сестра, която работи там – ми каза, че ще бъда одобрена. Нямаше смисъл да се преструвам, че няма да си тръгна оттук след празниците – болницата беше голяма, но не достатъчно голяма за мен и Остин. Съпътстваща щета от раздялата ни, но освен това, и както казах на Барб, беше време за промяна.

Второ, щях да отида в Мексико за Коледа. Дори и да се наложеше да отида сама и да разочаровам семейството си по време на най-важния за тях празник в годината. Но това нямаше да е първият път, когато нямаше да съм с тях за Коледа (всъщност миналата година също не си бях у дома), така че поне нямаше да е прецедент.

Бягството от проблемите ми – особено на плаж, с бездънни маргарити и слънчеви лъчи в продължение на дни – звучеше точно като идеалната противоотрова за моите коледни неволи.

Обаждането, което съсипа мечтите ми за маргарити и плаж по време на празниците, дойде на следващия ден. Не отговорих веднага, защото шиех порязана ръка, попаднала между чаша орехи за коледния сладкиш и остър нож. Собственичката на ръката, жена на име Дженифър в средата на четиресетте, беше с прическа боб, подобна на моята. Само че нейната беше елегантна, с перфектно завити краища, докато моята беше чуплива и безформена след сушенето със сешоар.

– Бързах. Сладкишът трябва да кисне в бренди няколко седмици, което очевидно означава, че съм закъсняла с няколко седмици – каза Дженифър и се засмя, докато поставях третия конец – щяха да са необходими пет шева, за да затворя раната. Телефонът в задния джоб на медицинските ми дрехи престана да вибрира. Явно обаждането беше прехвърлено на гласова поща.

– Усещате ли това? – попитах Дженифър, щом долових трепването ѝ.

– Не. Не усещам нищо. И в буквален, и в преносен смисъл – отговори тя, след което отпусна глава назад и притвори очи. – Какво му е особеното на това време на годината, че може да те накара да се чувстваш толкова празен?

– Определено не са тортите и сладкишите – изтъкнах, а Дженифър се засмя кратко и безрадостно.

– Знаете ли, мисля да прекарам следващата Коледа някъде под палми – додаде тя и въздъхна. – Без никакво суетене и шум. Определено няма да приготвям рецептата за торта на свекърва ми, която трябва да присъства на празничната трапеза, защото „традицията е такава“.

Дженифър направи въздушни кавички със здравата си ръка, а очите ѝ все още оставаха затворени.

– Аз обмислям същото – казах, докато завързвах четвъртия конец. – Всъщност ще си резервирам пътуване на юг в последния момент, веднага щом ми свърши смяната.

Дженифър изпъшка и отвори едното си око, за да ме погледне.

– Сега вече наистина ви завиждам. Предполагам, че нямате свекърва?

Усмихнах се и поклатих отрицателно глава. Разбирах, че тази жена нямаше нищо конкретно предвид, но забележката ѝ се стовари като удар право в десетката. В гърдите ми се надигна болка, която затрудни дишането ми. Казах си, че това са киселини от сандвича, който изядох твърде бързо на закуска.

– Нямам. Но имам майка. – След това отново насочих вниманието си към последния конец. – И колко бренди попива този коледен сладкиш?

Оставаха десет минути до края на почивката ми, така че имах достатъчно време да изям шоколадовото блокче, което стисках в ръка, докато преглеждах офертите за почивки. Освен това трябваше да проверя и съобщенията си. Сестра ми Амилия вече беше оставила две гласови съобщения, а бях сигурна, че ще последва и трето, ако не се свържех с нея скоро. В момента, в който ми хрумна тази мисъл, телефонът ми отново започна да вибрира, информирайки ме, че имам входящо обаждане.

На екрана се изписа „Сестрата“.

– Много си предвидима, сестричке – промърморих и се заех да разкъсвам опаковката на блокчето. Предположих, че се обажда във връзка с коледните подаръци за родителите ни или за други точки от списъка с празнични задачи, или пък да попита кога точно ще се прибера. След това отхапах голямо парче от шоколадовото блокче, докато броят на съобщенията в гласовата ми поща се увеличаваше с единица.

Трябваше да отговоря, разбира се – така би постъпила една добра сестра. Но исках да си изям десерта, без да се притеснявам за нищо, включително как да съобщя новината, че няма да се прибирам у дома за Коледа.

Почти веднага се появи текстово съобщение: „Обади ми се. Спешно е“.

Мислите ми се върнаха назад към същото време миналата година, когато получих подобен текст от Амилия, след като известно време бях пренебрегвала обажданията ѝ. Макар че в онзи ден не си бях вдигала телефона, защото беше рожденият ден на Остин и го бяхме прекарали предимно в леглото, заети най-вече с правенето на празнични неща.

Само ако между нас имаше същата химия във всеки друг аспект на живота ни, каквато имахме в спалнята! За миг се отдадох на този конкретен спомен. Остин имаше най-невероятните ръце. Такива, които могат да извайват фини детайли по лицето на човек с безупречен финес. Бяха креативни, силни ръце и ако имаше нещо, в което Остин беше по-добър дори от хирургията, то бе да използва тези великолепни ръце върху кожата ми, и тялото ми, и...

Телефонът ми изписа поредния текст от сестра ми, принуждавайки ме да се върна към настоящето.

„ТОВА НЕ Е УЧЕНИЕ!“

Щях да се засмея, ако в момента не бях толкова притеснена. Родителите ни често използваха тази фраза, когато бяхме деца. „Листата трябва да бъдат събрани, преди да завали сняг този уикенд, момичета. Това не е учение.“ ... „Закуска и да сте навън след пет минути, иначе ще закъснеете за училище. Това не е учение.“ ... „Баба ще дойде за вечеря, така че е време да подредите стаите си. Това не е учение.“ Амилия и аз все още използвахме израза, когато дадена ситуация изискваше незабавно внимание.

Един от най-добрите странични ефекти на работата в натовареното спешно отделение в Торонто беше относителният имунитет срещу пристъпи на паника, макар че беше необходимо известно усилие, ако ситуацията включваше близък човек. Превключих на лекарски режим, отпуснах рамене и направих няколко дълбоки вдишвания, преди да се обадя на Амилия. Използвах рамото си, за да придържам телефона до ухото си, така че и двете ми ръце да са свободни, за да доразлепя опаковката на шоколада.

– Най-накрая! – Амилия вдига слушалката след едно позвъняване и точно в момента, в който отхапах още една голяма хапка.

– Какво става? – попитах, като тонът ми беше настойчив, но и приглушен заради шоколада и фъстъчената нуга, с които се изпълни устата ми. – Мама ли е? Татко?

Родителите ни – Моника и Старк Мънро – управляваха медицинската клиника в Хармъни Хилс. Мама беше лекарка, а татко – медицински брат. Двамата лекуваха пациентите си в обкованата с кедрови дъски къща близо до градския площад. Предишната година мама, единственият лекар в околността, падна от стълбата, докато окачвала мигащи лампички на покрива на клиниката, и си счупи глезена.

Тогава побързах да се прибера вкъщи, след като получих паникьосания текст на Амилия „911/това-не-е-учение!“ и последвалото телефонно обаждане, но останах само няколко дни. Достатъчно дълго, за да изразходвам малко от кутията със сметаната с мента и мока, която родителите ми винаги се грижеха да е в хладилника, защото знаеха, че обичам да я добавям в сутрешното си кафе.

Остин и аз заминавахме за Лос Анджелис за Коледа – пътуване, което ми беше представил като ранен коледен подарък за мен (и късен подарък за неговия рожден ден), но което в крайна сметка не се беше оказало нито едното, нито другото. Представях си романтични разходки по плажа, дълги вечери и късно събуждане в прекрасния ни хотел с изглед към океана. Рязък контраст с Торонто през декември, който е студен, сив и често хлъзгав. Вместо това прекарах голяма част от четирите дни сама, докато Остин си проправяше път през ранните разговори за желани позиции в клиники, обслужващи нуждите от пластична хирургия на знаменитостите.

Както казах, преди този момент дори не бях имала някаква представа, че иска да се маха от Торонто, камо ли да живее в Лос Анджелис. „Някой ден, Елизабет, не утре!“ – каза ми той, като се засмя на шокираната ми реакция на небрежното му споменаване на този въпрос, докато първата сутрин пиехме кафе на балкона ни на брега на океана.

„Говорили сме за това, мила“ – беше добавил с леко снизходителен тон. Наистина ли го бяхме обсъждали? Кафето изведнъж беше загорчало в гърлото ми и беше станало трудно за преглъщане. Не си спомнях някога да е ставало дума за това, въпреки че се срещахме от близо година. Остин беше роден в Съединените щати – в Бостън – и имаше двойно гражданство, но пред мен щяха да изникнат много повече препятствия, които да преодолявам, ако се преместехме в Лос Анджелис заради работата му. Когато му напомних този факт, просто каза: „Ще измислим нещо“, сякаш това беше дребна неточност в графика, а не сериозна промяна в живота.

– Всичко е наред. Всъщност всичко и всички са страхотни – отговори сестра ми на въпроса ми, а гласът ѝ прозвуча звънко и весело. Това беше Амилия: безкрайно позитивен човек. Учителка в началното училище, чиято любима поговорка бе: „Да преобърнем тази намръщена гримаса с главата надолу!“. – Но знаех, че няма да ми се обадиш, ако не сметнеш, че има нещо нередно – добави тя. – Освен това гласовата ти поща е препълнена. Отново!

Това не е учение? Опитах се да не допусна раздразнението от измамата на Амилия да се превърне в истински гняв. Не ми се щеше да си докарам и главоболие от напрежение заради цялата тази ситуация.

Амилия нададе развълнуван писък и аз инстинктивно отдръпнах ухото си от телефона, който тупна в краката ми. Падна на земята по начин, който ме накара да се запитам дали екранът не се е счупил.

– Мамка му! – изругах, след което бързо приклекнах, за да взема телефона и да го сложа обратно до ухото си, точно навреме, за да чуя Амилия да казва: – ... след пет дни. Двайсет и трети декември! Можеш ли да повярваш?

– Какво ще се случи на двайсет и трети декември?

– Ти си впечатляващ лекар, но си ужасен слушател, Либи – скара ми се Амилия.

– Знам. Но би ли могла да повториш първата част? Преди „след пет дни, на 23 декември...“ – подсказах ѝ. Забележката ѝ ме накара да се намръщя от досада, но все пак трябваше да призная, че не грешеше. Винях работата си, която изискваше от мен да бъда избирателен слушател, за да търся диагностични улики. Но моите близки заслужаваха цялото ми внимание. Новогодишно решение номер едно: Трябва да работя върху уменията си за безразборно слушане.

– Всъщност са шест, ако броим днешния ден... но ще се омъжвам, а ти си моя шаферка! – Последва още един писък, но този път притиснах телефона плътно до ухото си.

– Какво ще правиш? – излетяха от устата ми думите заедно с парче шоколадова маса, което се приземи върху сестринския пост, на който се бях подпряла. Медицинската сестра зад бюрото ме изгледа сърдито, докато слагаше пред мен кутия със салфетки.

– Съжалявам! – прошепнах и бързо избърсах размазания шоколад, преди да смачкам кърпичката в ръка. После попитах Амилия: – За кой?

Думите ми я накараха да се разсмее, преди да въздъхне, сякаш беше библиотекарка, която за десети път в рамките на също толкова минути трябва да моли учениците да пазят тишина. Устоях на желанието да ѝ напомня, че е по-малката ми сестра, че на практика съм я отгледала, „затова, ако обичаш, не се отнасяй с мен така, сякаш аз съм незрялата тук, когато току-що си обявила, че ще се жениш!“ След пет дни.

– За кого! – поправи ме Амилия, а раздразнението ми се разгоря още по-силно. Усетих как се напрягам. Задаваше се главоболието. – За Бекет, очевидно. Що за въпрос, Либи!

Бекет беше приятелката на Амилия от близо година, така че не грешеше – въпросът ми беше глупав.

– Но... толкова бързо? Кога се случи това? Как се случи? – смотолевих.

– Имаме почти една седмица до сватбата. Предостатъчно време. Пък ти така или иначе щеше да се прибереш у дома за Коледа. Така ще си спестиш едно пътуване!

– Една седмица не е много време – възразих. – Това е сватба, Мила, не барбекю в задния двор.

На другия край на връзката стана тихо и аз стиснах очи. „Не ѝ разваляй празника, Елизабет!“

Сякаш усетила вътрешния ми диалог, Амилия подхвърли:

– Не бъди мрънкало, става ли? Аз съм щастлива, Либи. Знам, че изглежда спонтанно, но от цяла вечност говорим с нея за това.

От цяла вечност? Ами че те дори не се срещат от цяла година. С Остин бяхме заедно от две и все пак не се доближихме до годеж, да не говорим за брак. Разбира се, предполагах, че това ще се случи в някакъв момент, но бяхме твърде заети с работа, за да мислим много отвъд амбициите си за кариера. Поне така си казвах сега, когато усетих как в мен се прокрадват нотки на ревност и завист.

– Съжалявам, Мила. Хвана ме неподготвена. Натоварена сутрин – смънках, докато отивах до кошчето за боклук, за да изхвърля кърпичката и частично изяденото блокче. Апетитът ми беше изчезнал. С тихо недоволство си отбелязах, че ще трябва да отменя бразилската кола маска, за която си бях запазила час по-рано. Вместо това се опитах да се усмихна с надеждата, че това ще се превърне в по-весело звучащ глас.

– Нека опитам отново. Поздравления! Много се радвам за теб и за Бекет. За мен ще бъде чест да бъда твоя шаферка.

– Ще доведеш ли някого с теб? – попита Амилия, опитвайки се да научи нещо по начина, по който само един брат или сестра може да го направи.

– Амилия... – започнах, но тя бързо ме прекъсна: – Питам само защото мама ме попита. Иска да се увери, че спалнята ти е подготвена по подходящ начин, в кавички.

Изпъшках леко и затворих очи.

– Както вече обясних, заклех се да не ходя на срещи поне година ... може би завинаги ... – Чух, че Амилия се разсмя. – Така че, не, с мен няма да има никой друг, но благодари на мама за това, че си пъха носа където не ѝ е работата, става ли?

– Дадено! – жизнерадостно отговори Амилия. – По-добре отивай да работиш, но скоро ще се видим, Либи.

– Довиждане, Мила. Обичам те – казах, преди да прекъсна разговора. След това щракнах в календара си и изтрих дните за ваканция с етикет „Мексико“.

„Предполагам, че все пак ще ми се наложи да се прибера у дома за Коледа – помислих си. – Браво на Вселената. Добре ме изигра!“

20 декември

– Не... не... това не може да се случва!

Все още карах същия „Фолксваген Голф“, с който напуснах Хармъни Хилс, когато бях на осемнайсет и тръгнах за университета. Черният автомобил, който бях нарекла „Пепър Мънро“, беше най-постоянното нещо в живота ми през последното десетилетие и половина. Никога не ме беше разочаровал. Досега.

Лампичката за проверка на двигателя мигаше, а колата издаваше притеснителен шум. Погледнах в огледалото за обратно виждане и отбих встрани от иначе празния път. На табелата на три-четири метра пред мен пишеше „ХАРМЪНИ ХИЛ – 4 КИЛОМЕТРА“. Толкова близо! Посегнах към жабката, извадих дебелото ръководство и започнах да прелиствам страниците, докато не стигнах до раздела за отстраняване на проблеми.

„Лампичката за проверка на двигателя свети постоянно или мига: Мигащата лампичка за проверка на двигателя означава, че ситуацията е сериозна и трябва да намалите скоростта, да намерите безопасно място за спиране и да се свържете със сервизен център на „Фолксваген“ – прочетох в ръководството. Погледнах към таблото, видях мигащата светлина и изругах под нос. Сервизният център беше на един час път на буксир с „Пътна помощ“, а освен това членството ми в Канадския автомобилен съюз беше изтекло в началото на годината. По времето, когато Остин ни возеше навсякъде с изключително надеждния си и забележително по-комфортен „Рейндж Роувър“.

Отключих телефона си и забелязах отсъствието на чертички в полето за покритие. Разбира се, за мобилните услуги това място беше мъртва зона, каквито тук, в средата на нищото, имаше много. Независимо от това се опитах да изпратя текстово съобщение на Амилия, но без успех. Затворих очи и въздъхнах продължително.

– Това са само четири километра, Елизабет – казах си на глас, докато посягах към чантата си за маратонките. Свалих велурените си, високи до коленете ботуши – същински подвиг на тясната шофьорска седалка, – след което успях да обуя маратонките и да ги завържа. Напъхах ръце в ръкавите на якето и едва тогава осъзнах, че ръкавиците и шапката ми не бяха попаднали в пътната ми чанта. В този момент някой почука силно по прозореца.

Изкрещях и вдигнах ръце пред лицето си. Телефонът ми изхвърча, след което се търкулна под предната седалка. До прозореца ми стоеше човек със скръстени ръце и напрегнат поглед, който изтълкувах като раздразнение. „С какво ли съм го раздразнила?“ Едва не ми докара инфаркт, като се промъкна до колата ми по този начин. Мъжът отстъпи половин крачка, явно дочул тревожния ми вик, но в изражението му се четеше повече раздразнение, отколкото извинение. Спуснах стъклото съвсем малко.

– Мога ли да ви помогна? – попитах с уверен тон, за да му стане ясно, че мога сама да се грижа за себе си.

Човекът пъхна ръце в джобовете на палтото си и ме погледна любопитно.

– Струва ми се, че вие сте тази, която има нужда от помощ.

Тъкмо се канех да кажа: „Тук всичко е наред“, но в същия момент и двамата забелязахме парата, която излизаше изпод капака на колата. Погледнах го и свих рамене, а той повдигна вежди. Първо впечатление, освен очевидното намръщено изражение? Беше великолепен. Гъста, тъмна, вълниста коса и яркозелени очи. Леко набола брада, която му отиваше много. Беше поне с десетина сантиметра по-висок от моите метър и седемдесет и пет. Широки рамене под велуреното яке с яка от рипсено кадифе, което добре допълваше идеално изтърканите му дънки и здравите работни боти. Не бях сигурна откъде се беше появил, но изглеждаше така, сякаш току-що бе слязъл от корицата на романтична новела.

Красив, без съмнение, но все пак непознат. Сложих на лицето си учтива усмивка и спуснах прозореца докрай, за да не ни се налага да говорим през тесния процеп. В колата нахлу хладен порив на вятъра и аз съжалих, че съм забравила шапката и ръкавиците си.

– Имам проблеми с колата.

Непознатият погледна часовника си, после очите му отново се насочиха към парата, която се прокрадваше изпод капака на Пепър.

– Виждам.

Зачудих се дали просто да не му кажа да си върви и че ще се справя сама, когато мъжът добави:

– Имате ли нужда да ви закарам до града?

В тона му отново се долавяше нотка на раздразнение. „Защо изобщо си беше направил труда да спре?“ – помислих си. Това са само четири километра – предпочитах да вървя пеша, отколкото да се качвам в пикапа на господин Великолепен-Грубиян.

– Не, благодаря – отказах, като го дарих със захаросана усмивка. – Днес още не съм изминала десетте си хиляди крачки.

Непознатият въздъхна и прокара пръсти през вълнистата си тъмна коса.

– Винаги ли сте толкова упорита? – Челюстта му се стегна, сякаш сдържаше усмивката си. Но нищо друго в езика на тялото му не подсказваше, че това е човек, с когото бих искала да прекарам дори минута повече.

– Винаги ли сте толкова дружелюбен? – попитах, като влязох в неговия тон.

Последва кратка пауза, след което мъжът се разсмя гръмогласно – истински смях, а и цялото му поведение се промени.

– Да започнем отначало – предложи той и постави ръка на гърдите си. – Аз съм Лиъм, Лиъм Йънг, и съжалявам, че ви изплаших по-рано. Също и за това ужасно първо впечатление – обикновено съм много по-очарователен – добави той, а аз не можах да се сдържа и отвърнах на усмивката му. – Но денят ми беше адски тежък.

Усмивката му леко помръкна, ала непознатият бързо се съвзе.

– Кълна ви се, че не съм нито сериен убиец, нито откачен.

– Не мислите ли, че в подобна ситуация един откачен сериен убиец би използвал точно тези думи? – повдигнах въпросително вежди, но раменете ми се отпуснаха. Бях хипнотизирана от сладките трапчинки, които се бяха появили на бузите на Лиъм благодарение на мегаватовата му усмивка.

– Разбирам какво имате предвид. Добре, какво ще кажете за следното... – Лиъм приклекна, като подпря кръстосаните си ръце на отворения ми прозорец. Беше само на сантиметри от мен, а ароматът на карамфил и бор достигна до носа ми с поредния порив на вятъра. Отблизо изглеждаше някак си още по-хубав. – Живея недалеч от Хармъни Хилс във ферма за коледни елхи – не се шегувам! – и рекламите за застраховки живот ме карат да плача. Освен това на всеки прозорец в дома си съм сложил лепенки за безопасност на птиците.

– Ферма за коледни елхи, а? – разсмях се аз. – Какво друго бих могла да очаквам от Хармъни Хилс?

Инстинктите ми на момиче, израснало в малко градче, изтласкаха тези от големия град и реших, че ще съм в безопасност с този човек.

– Ще се възползвам от предложението ви да ме закарате – добавих след миг. – В противен случай ще ми се наложи да ходя в тъмното.

И двамата вдигнахме поглед към небето, което бързо помръкваше.

– С удоволствие ще ви закарам. – Лиъм се изправи, като още веднъж погледна часовника си. – Отново съжалявам за нетърпението си по-рано. Занимавам се с извънредна ситуация, свързана със закваската.

– Това звучи... важно – кимнах, преди да вдигна прозореца и да отворя вратата. Аварийна ситуация със закваската? Замислих се дали да не попитам какво означава това, но реших да не се меся в чужди работи. – И така, реклами на застраховки живот? Наистина ли?

– Казвали са ми, че съм прекалено „мек“ – Лиъм сви рамене. – Мога ли да ви взема чантата ... съжалявам, не чух името ви?

– Хм, разбира се. Благодаря – отговорих и му подадох чантата си. – Аз съм Елизабет. Приятно ми е да се запозная с теб, Лиъм.

Грабнах ботушите си, заключих вратите на колата и го последвах до пикапа му, който беше паркиран зад моята кола.

– На мен също – каза любезно той и ми отвори пътническата врата на пикапа си. Вътре беше топло и мирише на портокалови резенчета, затоплени в ябълков сайдер с канела. Вдъхнах дълбоко. После веднага кихнах. И отново.

– Да не би да имаш котка? – Третото ми кихане беше най-драматичното досега и ме накара да се смутя. Разрових се в чантата си за кърпичка, усещайки как се надига поредното кихане. Очите ми се насълзиха толкова силно, че почти не виждах.

– Не днес – отвърна той. – Но онзи ден помогнах на една приятелка с няколко котки. Може би все още има някакви косми наоколо...

– АПЧИХ!

Лиъм ме погледна съчувствено.

– Предполагам, че имаш алергия към котки?

– Добро предположение – отговорих носово. Взех кърпичката, която ми предлагаше. – Благодаря.

– Свежият въздух може да помогне – подхвърли той и свали малко прозорците. Засили и отоплението, за да противодейства на студения въздух. – Имаш ли антихистамин?

Подсмихнах се леко, но не ме забелязва, защото тъкмо потегляше. Навярно бихте предположили, че като лекар винаги имам подръка миниатюрна аптечка – най-малкото аспирин или няколко самозалепващи се превръзки. Но най-близкото нещо до лекарство, което нося със себе си, беше балсамът ми за устни. Изглежда, че свежият въздух, макар и хладен, помогна да спра да кихам.

– Нямам антихистамин, но току-що се сетих, че в чантата си нося сандвич с пуешко. И не плача, докато гледам реклами от какъвто и да е вид – обявих, а Лиъм се разсмя. – Но нещо, което трябва да знаеш за мен, е, че съм вечно гладна. Вечно!

Измъкнах измачкания пакет, увит във фолио и хартия, в който имаше горещ сандвич с пуешко, плънка и сос от боровинки, който си бях купила от бензиностанцията. Отворих пакета, огледах сандвича и го помирисах. Изглеждаше добре.

– Кога го купи? – попита Лиъм, като го погледна и сбърчи нос. И с право – сандвичът не изглеждаше особено апетитно.

– Преди няколко часа – отвърнах и свих рамене. – Отоплението на Пепър не работеше много добре, така че би трябвало нищо да му няма.

– Пепър ли?

– Това е името на колата ми. Имам я от четиринайсет години. Най-продължителната ми връзка. – Смутих се леко, че толкова бързо разкрих и двете неща, затова отхапах голям залък от сандвича, за да не приказвам повече. Беше изстинал и сосът от червени боровинки се беше сгъстил до консистенцията на дъвка, но иначе беше добър на вкус. Умирах от глад, затова отхапах още една хапка и предложих на Лиъм другата половина.

– Не, благодаря – отказа той.

– Както искаш – изфъфлих с уста, пълна с пуешко месо и плънка.

– И така, какво те води в Хармъни Хилс, Елизабет?

Преглътнах и тъкмо понечих да отговоря, когато телефонът иззвъня през високоговорителите на камиона. Лиъм погледна екрана.

– Дядко се обажда – отбеляза на глас и се намръщи. – Имаш ли нещо против да му отговоря?

– Не, разбира се. Моля те – насърчих го, извърнах поглед навън и започнах да ям втората половина на сандвича, докато Лиъм отговаряше на позвъняването. По земята все още нямаше сняг, което беше странно за това време на годината в Хармъни Хилс. Когато потеглих от Торонто, вече беше навалял доста сняг.

– Ей, дядко, почти пристигнах – каза Лиъм, без да откъсва очи от пътя.

– Кризата е избегната. Не е нужно да бързаш да се прибираш, овладял съм я. – Гласът ми се стори познат, макар че не можах да се сетя чий е. Зачудих се каква е връзката на този човек с Хармъни Хилс и кой е този „Дядко“.

Лиъм изпусна дъх с очевидно облекчение.

– Чудесна новина. Добре, ама аз съм почти в града, така че ще дойда независимо от това. Сигурен съм, че можеш да се възползваш от малко помощ.

– Определено, ако имаш предвид нечии други ръце!

И двамата се разсмяха, а след това Лиъм му каза „довиждане“ и приключи разговора.

– Значи спешната ситуация приключи? – попитах, като намачках на топка хартиената кесия и фолиото.

– За щастие, да – потвърди Лиъм и ме стрелна с усмивка. – Как беше старият и студен сандвич?

– Вкусен. Обичам хубав сандвич с пуешко и боровинков сос.

Истината беше, че сега го усещах като тухла в стомаха си. Ядох прекалено бързо, което беше една от опасностите в моята професия. Винаги бързах.

Лиъм забави и излезе на главния път, който се провираше през малкото градче Хармъни Хилс. Минахме покрай познатите ми забележителности – градския площад с гигантските вечнозелени дървета, сладкарницата, аптеката и универсалния магазин, библиотеката и училището, изградено с червени тухли, читалището, което беше центърът на града – и ме обзе носталгия, както и тревога. Преглътнах тежко и поех няколко пъти дъх.

– Добре ли си? – попита Лиъм, забелязвайки дискомфорта ми.

– Добре съм – отговорих и се изкашлях.

– И така, Елизабет, къде да те закарам?

– Някъде тук ще бъде идеално. Благодаря – казах. Къщата на родителите ми беше само на няколко минути пеша от центъра на града. Щях да реша какво да правя с Пепър, когато стигнех там.

Лиъм спря близо до градския площад и постави скоростния лост на пикапа на паркинг.

– Тук става ли? – попита той.

– Перфектно! – Събирах си нещата, когато Лиъм предложи: – Нека ти отворя вратата.

Можех лесно да я отворя и сама, но го изчаках да отиде от моята страна на пикапа. Този жест ми напомни къде се намирах – в малки градчета като Хармъни Хилс хората се грижат един за друг. Отварят врати, носят ястия след травми или болести, почистват заснежените алеи и изгребват листата на съседите, винаги имат минутка да спрат и да поговорят, вместо да бързат, вперили очи в тротоара или по-скоро в телефона.

За момент останахме един до друг. Моите ръце бяха заети с чантата и ботушите, а Лиъм отново беше мушнал своите в джобовете си. Усмихна ми се и му отвърнах с усмивка, но ясно усещах продължаващото мълчание.

– И така... – огледах се набързо. – От доста време не съм си идвала, но не мисля, че нещо се е променило.

– Постоянството е едно от нещата, които най-много обичам на това място – отбеляза Лиъм и ме накара отново да се запитам каква ли е историята му. Но човек може да стои само известно време пред пикапа на някой непознат, преди да му се наложи да предприеме нещо – по един или друг начин.

– Е, предполагам, че трябва да тръгвам – казах, като преметнах през гърди ремъка на чантата си. – Наистина съм ти благодарна, че спря, и се надявам денят ти да се оправи.

– Вече е по-добър. – Усмивката на Лиъм стана по-широка („По дяволите, тези трапчинки!“) и ми протегна ръка. – Беше ми приятно да се запознаем, Елизабет.

– На мен също, Лиъм – посегнах да стисна ръката му и той отвърна с топло, стабилно ръкостискане. Твърдо, но не прекалено. Това ми хареса.

Точно когато се обръщах да си вървя, Лиъм подметна:

– Може би ще се видим в града?

Погледнах назад и срещнах искрящите му зелени очи.

– Би било чудесно – отвърнах колкото се може по-небрежно. След това се насочих към къщата на родителите ми, като си мислех, че Хармъни Хилс може би все пак нямаше да се окаже най-лошото място за прекарване на Коледа.

Коледна терапия