Детективът
Матю Райли
Откъс
ПРОЛОГ
БЕБЕТО В КУКЛАТА
Този ураган беше най-лошият, връхлетял югозападна Луизиана след Лора през 2020 г.
Дойде късно през сезона и продължи три дни.
Бурите могат да скрият различни неща.
Могат и да разкрият.
Изгубени неща.
Тайни неща...
ВИКТОРВИЛ, ЛУИЗИАНА
1 ОКТОМВРИ
Трите момчета го откриха, докато търсеха изчезналата къща.
Да, изчезнала къща.
Защото по време на урагана нивото на река Ахерон се покачи толкова много, че цялата къща на Стария Хъчинс беше повдигната от опорите си и просто се понесе надолу по течението.
За щастие по това време Стария Хъчинс не беше в нея.
Той беше евакуиран няколко дни по-рано.
И когато дъждовете най-сетне спряха, момчетата отплаваха с една очукана тенекиена лодка да търсят изчезналата къща.
Това беше едно от онези приключения, които допадат на хлапетата, откакто светът съществува – да излезеш след ураган или наводнение и да изследваш останалите след стихията отломки.
А ураганите в Залива запращат какви ли не неща на какви ли не места.
Пътни знаци. Кранове от риболовни кораби. Баржи цистерни. Корабни контейнери.
Момчетата бяха прекосили огромното блато от Хакбъри, където живееха. Можеха да започнат търсенето си от Викторвил на север и да продължат надолу по реката, но за да стигнат дотам, трябваше да шофират около водопадите, а те още нямаха шофьорски книжки.
И тогава я откриха.
Беше почти потънала в придошлата река, опряна в ствола на голямо чепато дърво.
Двуетажната постройка се киснеше в реката, килната драматично настрани; вратите и прозорците ѝ бяха отворени и лениво движещите се води влизаха и излизаха от нея.
И в нормални обстоятелства домът на Стария Хъчинс приличаше на къща, обитавана от призраци.
Сега изглеждаше още по-зле.
Трите момчета я зяпнаха със страхопочитание.
– Да влезем вътре – прошепна най-малкото, четиринайсетгодишният Боби Джо Браун.
– Да – съгласи се приятелят му Лий Пруит.
Плясък наблизо.
Дебела черна люспеста опашка изчезна под водата.
Момчетата рязко се обърнаха.
Вълнички в реката.
И причината за тях се появи на повърхността.
Алигатор, дълъг четири метра и половина – почти два пъти по-голям от малката им лодка.
Влечугото се хлъзна лениво в къщата.
– Може би по-късно – каза Боби Джо.
Къщата беше заседнала срещу устието на Потока на мъртвеца, малко лъкатушещо кално дере, получило името си през деветнайсети век от история за някакъв роб, застрелян край минаващия на това място поток, докато се опитвал да избяга от близка плантация. Робът проклел робовладелците и земята им, преди да го застрелят. И оттогава потокът се превърнал в засмукващо тресавище.
Момчетата никога не бяха ходили нагоре по него.
Едно по-голямо момче от училището, Джеръм Спрус, твърдеше, че веднъж навлязъл на двеста метра нагоре по Потока на мъртвеца и зърнал корубата на стара ръждясала строителна баржа, закрепена на пилони за дъното до пълен с алигатори вир.
Джеръм се кълнеше също, че видял Лудия Илай Гейдж на палубата на баржата под парцаливо бойно знаме на Конфедерацията.
После Илай – беззъб и жилав – видял Джеръм, стрелял с пушката си и извикал „Кой там?“, и Джеръм побягнал така, както не бил бягал никога през живота си.
Неотдавнашната буря обаче беше толкова силна, че – подобно на всички затънтени притоци в този район – Потока на мъртвеца се беше превърнал в бушуващ порой, бълващ водите си в река Ахерон.
Целият район вонеше като отходен канал.
По реката се носеха мазни петна. Нефтохимическият завод „Кингман“ се намираше наблизо.
Трите момчета обиколиха къщата с тенекиената си лодка.
И я видяха.
Едва се подаваше на повърхността, полегнала върху килнатата страна на къщата.
Кукла.
Пластмасова мръсна стара кукла.
Очите ѝ имаха изнервящия празен поглед на старите кукли от цял свят.
Само че тази имаше и още една обезпокоителна черта.
Тя беше разпната на малък дървен кръст.
Трите момчета гледаха като хипнотизирани.
– Давай, Лий, вземи я – каза Боби Джо.
– Ти я вземи – отвърна Лий. – От това нещо ме побиват тръпки.
– Няма да я докосна – каза Боби Джо. – Уил, ти си най-големият. Ти я вземи.
Тъй като не искаше да се покаже уплашен пред по-малките си приятели, петнайсетгодишният Уил Шуман се пресегна от малката лодка и дръпна разпнатата кукла от къщата.
И веднага се намръщи.
– Тежка е. Вътре има нещо.
Подхвърли я в ръката си, за да прецени теглото ѝ.
После махна главата на куклата и трите момчета изкрещяха.
Вътре в куклата – която сякаш беше направена така, че да му пасва – имаше мъртво бебе. Момиченце.
Когато момчетата стигнаха до шерифството в Хакбъри, вече се беше стъмнило.
Докато влизаха забързано, те обсъждаха развълнувано как може би ще получат награда, ще се прославят в училище и може би дори ще дават интервюта за местните телевизионни новини.
По едно съвпадение братът на Лий Пруит Томи – на цели двайсет и три – беше новоназначен заместник-шериф в управлението в Хакбъри и като такъв беше поел нощната смяна.
В желанието си да впечатли шерифа Томи Пруит надлежно регистрирал находката и пратил мъничкия труп заедно с куклата и дървения кръст в ДНК лабораторията в Щатското полицейско бюро за разследвания на Луизиана в Лейк Чарлз.
В лабораторията един отегчен пристрастен към опиати техник направил всички задължителни тестове.
И тук в историята влизам аз.
Защото на следващия ден по обед, когато излязоха резултатите от ДНК анализа, получих сигнал за тях по телефона.
ЧАСТ І
СТУДЕН СЛУЧАЙ
Светът е пълен с очевидни неща, които никой никога не забелязва.
Шерлок Холмс, „Баскервилското куче“
Не съм сигурен как да го направя.
Никога досега не бях имал подобен случай.
Иначе казано, дори не знам как да започна.
С престрелката в блатото?
Или когато ми счупиха пръстите?
Или как изобщо бях свързан с куклата, намерена в придошлата река?
Мисля, че може би най-добрата отправна точка е историята, когато саудитското правителство се опитваше да убие мой клиент в луксозен хотел в Хюстън.
Да, това ще свърши работа.
ХОТЕЛ „ЧЕТИРИ СЕЗОНА“
ХЮСТЪН, ТЕКСАС
СЛЕДВАЩАТА СУТРИН, 2 ОКТОМВРИ, 07:00
Аварийните светлини примигваха и сирените виеха из целия хотел „Четири сезона“, докато тичах нагоре по стълбището, като трескаво побутвах пред себе си един много неатлетичен учен, като в същото време трескаво се озъртах и поглеждах надолу за саудитския ударен екип, който искаше да го убие.
Бях бос и тичах, стиснал своя „Зиг Зауер“ Р226 в ръка.
Бях с бял халат на хотела, бейзболна шапка на „Астрос“ и тактически противогаз „Ейвън“ М50.
За протокола: обикновено не се обличам така.
Когато си частен детектив на свободна практика, по принцип не е добра идея да се изправяш срещу ултрабогата суверенна държава, известна със склонността си да накълцва враговете си на малки парченца и да се отървава от тях.
Саудитците дори имат име за тази практика – ликвидация.
Но ето че се намирах точно в такава ситуация.
– По-бързо! Не спирайте! – подканих д-р Ерик Картрайт, докато го бутах нагоре.
Зърнах преследвачите ни на няколко етажа под нас.
– Защо не бягаме надолу? – уплашено попита д-р Картрайт, докато се катерехме забързано.
– Не става надолу. Със сигурност са покрили лобито и всички изходи са затворени. Хотелът е техен.
– Тогава защо си мислите, че ще се измъкнем, като отиваме нагоре?
– Защото е сряда.
– Какво означава това?
– Просто ми се доверете – задъхано отвърнах аз.
– И защо сте облекли халат? – попита той. – И носите противогаз?
По дяволите, задаваше прекалено много въпроси.
– Имат охранителни камери из цялата сграда, сър. Те знаят кой сте, но не знаят кой съм аз. Ако видят лицето ми, дрехите или нещо друго, което може да разкрие самоличността ми, аз също ще бъда ликвидиран в някакъв момент.
– Откъде разбрахте, че трябва да дойдете тук? – попита той.
Блъснах вратата към покрива и казах:
– Работя по случая ви от доста време, докторе. Прекарах в този хотел три седмици.
Д
обре, за да сме наясно: обикновено не отсядам в прескъпи луксозни хотели.
(Стаята ми на 19-и етаж на „Четири сезона“ струваше зашеметяващите 2700 долара на нощ.)
Много по-вероятно е да ме откриете в „Мотел 6“. Екстравагантностите на скъпите хотели са ми чужди и неразбираеми.
Нека се върна малко назад, тъй като имам навика да избързвам.
Казвам се Сам Спийдман и съм частен детектив. На 37 години съм, живея в Хюстън, малко по-дребен съм от средния ръст и съм доста кльощав.
Нося очила минус 6,25 диоптъра – много диоптри, така че стъклата им са дебели.
Много съм добър по математика и с компютрите.
Не се интересувам особено от професионални спортове, но следя SportsCenter, за да мога да завързвам разговори с другите хора. Поради някаква причина те обичат да говорят за професионални спортове, а аз обичам да изглеждам нормален.
Не мога да кажа, че съм много добър в спортовете – е, поне спортовете с топка като футбола и бейзбола, – но мога да плувам и тичам доста добре. Мога да задържам дъха си за пет минути, което бих казал, че си е постижение, но едва ли може да се нарече спорт.
Никога не съм имал приятелка. Това донякъде ме тормози, но не чак толкова.
Обичам да чета романи като „Властелинът на пръстените“ и поредицата „Фондацията“ и да слушам аудиокниги и подкасти за програмиране, хакване и математиката на сложни числа като корен квадратен от минус едно.
И други подобни лесни неща. Помагат ми да заспивам вечер.
Освен това ми харесва да бърникам и оправям стари коли.
Това хоби ми подхожда, тъй като съм се родил с необичайната способност да се съсредоточавам продължително върху разни неща.
Някои хора наричат това шантаво.
Д-р Люси го нарича „разстройство от аутистичния спектър от Ниво 1 с елементи на Ниво 2“. Точно така е записала в медицинското ми досие.
Но в моята работа, която често изисква да водиш продължителни наблюдения, това помага.
Имам дипломи по математика и промишлена химия от университета Райс. Известно време работих в петролна рафинерия на брега на Мексиканския залив, но бях уволнен, защото непрекъснато вбесявах шефа си. Той си вършеше работата погрешно и аз му го казвах. А на него това никак не му харесваше.
В търсене на промяна в кариерата си защитих дисертация в Райс, така че технически се водя „д-р Спийдман“, но никога не го казвам на никого.
Но най-вече, ако наистина искате да ме разберете, трябва да знаете, че вярвам, че съм подготвен.
Преди случая Латоя Мартин като част от работата ми бях застрелял седем души, петима от които смъртоносно. Не съм сигурен как приемам това, но си мисля, че всичко е наред, тъй като те се опитваха да убият мен.
После дойде случаят Латоя Мартин.
Но ето че отново избързвам.
Да се върнем в „Четири сезона“.
Отсядането ми в хотела беше част от корпоративна работа.
Малко хора знаят това, но веригата „Четири сезона“ е собственост на Бил Гейтс и члена на саудитската кралска фамилия принц Ал Уалид бин Талал ал Сауд.
Почти всеки път, когато в Хюстън пристигат агенти на саудитските служби, те отсядат в „Четири сезона“, винаги на 20-и етаж.
Хотелът е на практика второ посолство на Кралство Саудитска Арабия в Съединените щати.
Както и да е, работех за американска петролна компания със седалище в Хюстън, която през последните месеци имаше необичайни компютърни проблеми – някои от най-новите им и най-добри цифрови топографски карти на петролните полета в Залива се бъгваха – или редигитализираха, ако трябва да използваме техническия термин, – което ги правеше безполезни.
Това навеждаше на мисълта, че са били хакнати по някакъв начин.
Човекът зад въпросните карти беше д-р Картрайт, блестящ петролен геолог, създал сложни „субстратни утаечни модели“, които успяваха да открият петролни и шистови залежи там, където традиционните модели не можеха.
Моделите му променяха правилата на играта в петролния бизнес.
Те бяха революционни.
Разбира се, всичко това намирисваше на някакъв вариант на промишлен шпионаж – някоя конкурентна компания беше бясна, че иновативните модели на Картрайт са по-добри от техните.
И затова заложих капан.
Вкарах проследяваща програма в една нова цифрова карта на д-р Картрайт.
Както можеше да се очаква, някой я хакна много бързо и програмата ми ме отведе до извършителите. Те обаче не бяха конкурентна компания, а конкурентна държава.
Саудитска Арабия.
Действаща от хотел „Четири сезона“ в Хюстън.
*
В повечето случаи много обичам корпоративни задачи.
Защото те обикновено не са свързани с обсебени преследвачи, които се опитват да ме убият, или неверни съпрузи, решили да ми сменят физиономията.
При повечето корпоративни работи обикновено проследяваш недоволен бивш служител или хакер до дома или офиса му (или пък до мазето на майка му) и прибираш тлъст хонорар.
Сериозно, плаща се наистина добре и това важи с особена сила, когато клиентът ти е петролна компания.
За тази задача компанията нямаше абсолютно нищо против да се изръсва с по 2700 на нощувка в стая на 19-и етаж на „Четири сезона“ – вече в продължение на три седмици.
В тази стая бях инсталирал куп компютри и подслушвателни устройства, които ми позволяваха да следя охранителните канали на хотела и да подслушвам телефонните разговори в стаите непосредствено над моята, от запазения само за саудитци 20-и етаж.
Така бях научил, че предишния ден на летище „Джордж Х. У. Буш“ беше кацнал саудитски ударен екип, пътуващ с частен самолет от Рияд.
След като се приземиха, подслушах друг разговор, от който разбрах, че възнамеряват да отвлекат д-р Ерик Картрайт направо от дома му в Ривър Оукс и да го откарат в хотела за ликвидиране.
След това всичко се случи много бързо.
В шест сутринта ударният екип отмъкна Картрайт от дома му и го докара в „Четири сезона“ в чисто бял ван „Савана“.
(„Савана“ е почти еднакъв с по-евтиния „Шевролет Експрес“, но се продава като „премиум“ модел. Ахилесовата пета на саудитците е, че винаги трябва да имат най-доброто. Просто не могат да се сдържат. Така че дори когато става въпрос за най-обикновена градска кола, те задължително ще изберат премиум варианта.)
Когато пристигнаха в товарителния склад на хотела, аз ги гледах през камерите как разтоварват от вана закопчания със свински опашки и с качулка на главата Картрайт и го помъкват към товарния асансьор.
(Подобно на историята с Джамал Хашогджи в консулството в Истанбул, саудитците искаха сигурно и контролирано от тях място, на което да ликвидират д-р Картрайт.)
На този етап повечето частни детективи не биха направили нищо, тъй като стриктно казано, моята задача беше наблюдение, не охрана.
Но аз не съм повечето.
Тук трябва да спомена, че през триседмичния си престой в „Четири сезона“ бях забелязал друга група, проявяваща особен интерес към хотела.
Те се бяха настанили в два микробуса на „водопроводчик“ и „доставка на цветя“, спрели на обраслия с бурени паркинг от другата страна на улицата (не бяха премиум модели, а най-обикновени фордове). Видях, че се редуват – единия ден идваше водопроводчикът, другия – цветарят.
Всичко в тях направо крещеше, че са от ФБР.
Когато влизах и излизах от стаята си на 19-и етаж, винаги ги държах под око.
Намиращите се в онези микробуси бяха натоварени с наистина гадна работа.
Хюстън е изключително влажен през лятото и ужасно студен през зимата. Едва ли някой би искал да се озове за дълго в микробус в разгара на двата сезона.
(Всъщност това е причината централната част на Хюстън да има уникален лабиринт от стъклени пешеходни тунели, свързващи вторите етажи на много сгради. Така човек може да прекоси едва ли не целия град от единия край до другия, без да му се налага да стъпва на земята и без да се излага на убийствената жега и вледеняващия студ.)
Един ден излязох от „Старбъкс“ и се замотах при паркинга, за да следя „водопроводчика“, когато задната врата на микробуса се отвори и от нея слезе мъж, за да изпуши една цигара...
... и успях да зърна модерното комуникационно оборудване вътре.
Точно. ФБР.
Нямаше съмнение, че те също държат под око саудитците в хотела.
Тогава бях поклатил глава.
Беше показателно в какъв свят живеем, щом частна корпорация можеше да си позволи да ме настани в „Четири сезона“ за близо месец, а правителството на Съединените щати принуждаваше агентите си да мизерстват отвън в долнопробни микробуси.
Когато видях на мониторите, че ванът на саудитския ударен екип пристига в хотела с вързания и закачулен д-р Картрайт, хвърлих поглед през прозореца към дежурещия за деня микробус на ФБР, за да видя дали не са реагирали на появата на бялата „Савана“.
Нищо.
Нямаше никакво движение.
Никакви агенти не изскочиха с извадено оръжие от цветарския микробус.
Те не знаеха.
Или ако знаеха, нямаше да направят нищо.
Задействах се.
Няколко седмици преди това бях съставил план за измъкване в случай, че ми се наложи да се евакуирам по спешност от хотела.
(Вижте по-горе: да съм подготвен.)
(Вижте също: да те накълцат на малки парченца.)
И сега прибягнах до него.
Натиснах копче на дистанционното и задействах малко взривно устройство, което бях прикрепил към пожарната аларма във фитнеса на четвъртия етаж...
... с което включих пръскачките във фитнеса и алармите в цялата сграда...
... и в хотела настъпи пълен хаос.
Когато всички аларми завиха, светлините започнаха да примигват, а механичен глас заговори монотонно: „Моля, напуснете хотела. Това не е тренировка. Моля, напуснете хотела. Това не е тренировка“, гостите излязоха от стаите си по пижами и халати, объркани и раздразнени.
Всички с неохота тръгнаха надолу, за да излязат на улица „Ламар“.
Навлякох халата, шапката и противогаза (направо не е за вярване какви военни излишъци може да намери човек в Тексас), изух си обувките и се втурнах навън.
Влях се в бавния поток други гости от етажа ми, тръгнали към стълбището, но когато стигнахме там, се задържах и когато те продължиха надолу, се обърнах, бързо отидох до достъпната „Само за служители“ част на етажа и натиснах копчето на товарния асансьор с надеждата до го хвана преди да е стигнал до етажа на саудитците.
След няколко секунди се разнесе звън и вратата се отвори, разкривайки петчленния ударен екип и закачулената фигура на д-р Картрайт.
Ченето на лидера им увисна, когато ме видя.
Определено не беше очаквал да види някакъв тип, облечен като апокалиптична версия на Пича от „Големият Лебовски“ – бейзболна шапка, противогаз, пухкав халат.
Нито пък беше очаквал зашеметяващата граната, която метнах в кабината.
В асансьора блесна ослепителна светлина, съпроводена с оглушителен гръм, и на мига цялата кабина се изпълни с червен дим.
Защитен от противогаза, сграбчих д-р Картрайт, дръпнах качулката му и го измъкнах от кабината.
После се втурнахме към стълбището и покрива.
Изскочихме навън.
Слънцето беше изгряло и градът започваше да се съживява – автобуси и коли по улиците, хора по тротоарите.
Замъкнах д-р Картрайт до ръба на покрива, където чакаше платформа.
В сряда миеха прозорците на хотела.
Извадих ножа си и срязах свинските опашки, стягащи китките му.
– Качвай се! – Кимнах към платформата.
– На това нещо ли?
– Спускането може да те убие, док, но онези типове зад нас определено ще го направят.
Той скочи на платформата.
Аз скочих след него, веднага дръпнах лоста за освобождаване на спирачката и...
... фиуууу...
Полетяхме като камък покрай сградата.
Д-р Картрайт се разкрещя, докато платформата за миене на прозорци падаше свободно покрай „Четири сезона“.
– А-а-а-а-а!
Запазих самообладание и гледах как земята се носи към нас още няколко секунди, след което рязко дръпнах лоста.
Спирачките се задействаха.
Полетяха искри.
С писък на метал платформата рязко спря на три етажа над тротоара.
– Мърдай – казах аз, прехвърлих се през предпазния парапет и скочих на...
... покрива на стъкления пешеходен тунел, който свързваше втория етаж на хотела с втория етаж на многоетажен паркинг от другата страна на улицата.
Д-р Картрайт скочи тромаво до мен и двамата се втурнахме по покрива на тунела към паркинга.
После продължихме през него и изчезнахме в многолюдната тълпа.
Когато след няколко минути саудитският екип излезе на улицата, заобиколен от гневни гости на хотела по пижами и халати, ние отдавна бяхме изчезнали.
След това качих д-р Картрайт в един Юбер, дадох му противогаза, шапката и пистолета и го пратих направо в безопасните офиси на петролната му компания.
Колкото до мен, взех си кафе в „Старбъкс“ и тръгнах обратно към „Четири сезона“, все така по халат, сякаш бях поредният гост, принуден да се изнесе по спешност от хотела.
Саудитците така и не се усетиха кой съм.
Както можете да си представите, остатъкът от сутринта беше пълен с имейли и обаждания до и от петролната компания, която постави денонощна охрана на д-р Картрайт и се оплака на правителството.
Върнах се в офиса си на Горна Кърби в 11:30 и половин час по-късно излязох да обядвам.
Хранех се на обичайното си място, когато излязоха ДНК резултатите от бебето в куклата...
... и тогава животът ми наистина излезе извън контрол.
ХУТЪРС, ГОРНА КЪРБИ
2 ОКТОМВРИ, 12:00
Ако трябва да съм по-точен, обядвах в „Хутърс“, когато телефонът ми подаде сигнал за пристигналите резултати от ДНК анализа.
Става въпрос за „Хутърс“ на Кърби Драйв до Паркуей, недалеч от университета Райс, не онзи на Гълф Фрийуей при Уебстър. Онзи „Хутърс“ е приятен и с всички екстри, казвам го съвсем искрено, но лично аз предпочитам този на Кърби Драйв.
Първо, защото е на няколко минути пеша от офиса ми.
(Веднъж опитах да обядвам в „Уотабъргър“, който също е близо до офиса ми, тъй като д-р Люси каза, че трябвало да пробвам нови неща, но тяхната храна не ми хареса.)
Основната причина да харесвам „Хутърс“ на Кърби Драйв е, ами, аз самият.
Мога да бъда малко особен относно някои неща – дрехи, храна, реда, в който ям храната си – и сервитьорките в онзи „Хутърс“ винаги са проявявали пълно разбиране към това.
Навремето в гимназията съучениците ми не бяха толкова разбиращи.
Ърни Макфейдън ме наричаше шибан четириок изрод.
(Наричали са ме „четириок“ около 115 пъти в живота ми – четириок изрод, четириок кретен, четириок шибаняк. Заради очилата ми.)
Били Хънсейкър ме наричаше полуидиот.
Дилън Фогърти ме наричаше шантав шибан безчувствен робот.
Със сервитьорките от „Хутърс“ беше различно.
Дарла ме наричаше дарлинг.
Секоя ме наричаше сладур.
Шарлин ме наричаше шампионе.
А Онър ме наричаше омайнико.
Чудех се дали изобщо виждаха общото в галените им обръщения. Всяка една ме наричаше с име, което започваше с нейната буква.
Любимата ми сервитьорка обаче беше Мили-Мей и тя не се вписваше в този модел.
Мили-Мей ме наричаше хубавецо.
Според мен това беше особено интересно, тъй като обективно изобщо не може да се каже, че съм хубавец. С мършавата си фигура и малко лице винаги съм изглеждал млад, почти като момче.
А също и заради очилата ми.
Както вече споменах, лещите им са дебели.
С моите минус 6,25 диоптъра аз съм изключително късоглед.
От гледна точка на биологията жените предпочитат мъже със силни генетични характеристики, а късогледството не е сред тях. В продължение на хиляди години жените са предпочитали да се съешават с мъже, които могат да виждат – и в праисторически времена да ловуват – без помощта на очила, тъй като това увеличава вероятността децата им да оцелеят.
Освен това съм по-дребен от повечето мъже.
Средностатистическият американец е висок метър и седемдесет и пет, а аз съм метър и седемдесет. Височината е признак за мъжественост и силни гени. Ниският ръст не е от нещата, желани от повечето жени.
Освен това съм на 37, много по-стар от Мили-Мей, която е на 23, така че освен ако не съм очевидно богат – младите жени често търсят богати по-възрастни мъже, които да им осигурят по-висок жизнен стандарт, – нямаше причина да бъда ласкан от красива млада сервитьорка като Мили-Мей.
Освен това съм склонен да говоря – при това оживено и с радост – на теми, които обикновените хора не намират за особено интересни. Като трупове, разложение, начините, по които се пръска кръвта от раните, и за серийни убийства.
За един професионален детектив не съм особено добър в усещането дали човекът, с когото говоря, (а) проявява интерес към онова, за което говоря, или (б) е отвратен от темата.
Работя върху това.
Както и да е, бях открил, че ми харесва, когато си поръчвам „обичайното“ (оригинален за заведението сандвич с пилешки крилца, пържени картофки на колелца и спрайт, последвани от чийзкейк с карамел и само една топка сладолед с ванилия – не две, и без бита сметана), Мили-Мей да казва: „Ще те уредя, хубавецо.“
Споменах това по време на едно посещение при д-р Люси.
– Това е добре, Сам – каза тя. – Може би малко си падаш по Мили-Мей.
– Обективно тя е красавица – отвърнах аз.
Мили-Мей беше мажоретка на Хюстънския университет.
Имаше тънък кръст и плосък корем, чудесно оформени крака и малко дупе, подчертано от тесните ѝ оранжеви шорти на „Хутърс“.
Освен това имаше дълга кестенява коса и много бели зъби, които блестяха, когато се усмихваше.
Всички тези неща са признаци на здрава и плодовита женска, особено зъбите – белите зъби са знак за отлично вътрешно здраве.
– От биологична гледна точка, тя е онова, което хората наричат парче – добавих аз. – Освен това е много мила и сладка, но това няма връзка с биологията, а с личността. Да се свържеш интимно с такава жена, красива и мила, е изключителен късмет.
Д-р Люси кимна.
– Много си откровен в изразяването, Сам.
– Много млади мъже, които посещават „Хутърс“ на Кърби Драйв, ме питат за телефона на Мили-Мей – казах аз.
– Мислиш ли, че Мили-Мей може да има особени чувства към теб, Сам? – попита д-р Люси. – Мислиш ли, че като те нарича хубавец, тя може да показва, че си пада по теб?
– Вижда ми се много малко вероятно – отвърнах аз. – Жените, особено красивите, никога не ме харесват. Така де, нито едно от момичетата в гимназията не се съгласи да дойде на абитуриентския бал с мен, а аз поканих цели пет.
– О – малко тъжно каза д-р Люси.
– А Мили-Мей е много по-красива от тях. Между другото, тя се опитва да стане модел за годишния календар на „Хутърс“. Да се снима за него е целта на живота ѝ.
– Така ли?
Замълчах за момент.
– Знаеш ли, никога не съм имал приятелка.
– О – каза д-р Люси, пак малко тъжно.
– Макар че...
– Да?
– Напоследък си мисля дали да не си намеря приятелка.
Това накара д-р Люси рязко да се изправи в стола си. Не го правеше често.
– Защо казваш това, Сам?
– Ами, винаги съм бил единак. Работя сам, ако не броим стажантката ми Хайди, разбира се. И живея сам. Но напоследък се чувствам не толкова единак, колкото самотен.
Д-р Люси преглътна и ме погледна. Като че ли видях от лявото ѝ око да се търкулва сълза, но тя бързо я избърса.
– Мисля, че от теб би излязъл чудесен приятел на някое момиче с късмет – каза тя.
И тогава си спомних нещо.
– Разбира се, може би Мили-Мей ме нарича хубавец и има специално отношение към мен в „Хутърс“, защото преди време ѝ помогнах с един, който я преследваше.
Това беше преди година.
Един от футболистите от отбора на Хюстънския университет, защитникът Лирой Херценбергер, за когото мнозина смятаха, че ще продължи да играе в Националната футболна лига, беше започнал да си пада по Мили-Мей.
Пращаше ѝ цветя.
Мотаеше се на паркинга на „Хутърс“ в края на работното време.
Ченгетата не правеха нищо, защото Лирой беше от отбора, а отборът се справяше чудесно.
Както се казва, той беше „просто добър млад жребец с буйни хормони“.
Дори когато прошепна една вечер в ухото на Мили-Мей, че някой ден ще дойде в къщата ѝ и „ще чукам задника ти, докато не започнеш да ме умоляваш да спра“, ченгетата не направиха нищо.
Те всъщност казаха, че докато не бъде хванат докато извършва „открито агресивно действие“ спрямо нея, не могат да направят нищо по закон.
За съжаление това беше технически вярно.
Добър млад жребец? Лирой Херценбергер беше висок два метра, тежеше сто и трийсет килограма и заплашваше мажоретки.
Когато научи, че съм детектив, Мили-Мей ме попита дали не мога да направя нещо.
Е, казано накратко, всичко приключи няколко нощи по-късно, когато Лирой влезе с взлом в къщата на Мили-Мей в 2:30 през нощта с ловджийски нож, ролка тиксо, парцал за запушване на уста и тубичка лубрикант.
Бях там и го чаках.